Последна спирка Аушвиц – Еди де Винд

0

posledna-spirka-Aushwitz-4eti-meЛекарят евреин Еди де Винд пише спомените си още в концлагера. „Последна спирка Аушвиц е единствено по рода си сведение, което излиза на над 80 езика по цял свят.
Единственият мемоар, написан в най-известния лагер на смъртта – „Последна спирка Аушвиц“ на холандския лекар Еди де Винд, излиза по целия свят почти едновременно като ярко свидетелство за силата на любовта и надеждата. Де Винд пише „Последна спирка Аушвиц“ върху листата на случайно намерена тетрадка в дните след освобождението му преди 75 години, докато се опитва да спаси тежко болни лагерници от смъртта.
Еди де Винд е млад холандски лекар от еврейски произход, чийто живот е изтръгнат от корен с идването на нацизма в родината му. Той е изпратен на гибел заедно с любимата му Фридел в ада на земята, Аушвиц. Любовта им е единственото, което ги крепи срещу зверствата на нацистите, а доброто и надеждата продължават да цъфтят дори на най-мрачните места.
Мемоарът на Де Винд – единственият познат мемоар, написан в концлагера – рисува болезнената истина за това какво се е случвало зад познатите на историята стени. Де Винд създава обяснение в любов на жена си Фридел, затворена в печално известния Блок 10, на фона на бруталността на Аушвиц. Но най-вече той разкрива истинския портрет на хората, изградили нацисткия режим. Екзекуторите от Аушвиц не са зверове, а обикновени хора, които са можели да вземат и човечни решения.
Името Йозеф Менгеле не е значело почти нищо за затворниците – дотолкова, че Еди дори не намира за необходимо да го спомене в своята тетрадка. Но историята му става още по-удивителна, когато именно Менгеле – известен ни като един от най-големите военнопрестъпници на Втората световна война – проявява милост към него и Фридел. Уморен си, болен и отвратен от себе си, защото си човек, а есесовците също са „човеци“, пише Де Винд.
Наситените и ужасни прозрения на автора, болезнената раздяла с любимите и мъчителната несигурност правят невъзможно за читателя да не се запита какво той би направил, поставен в същото положение. Но сред мрака на загубата на вяра в човечеството изгрява истинският смисъл на книгата – вярата в живота.
Ние и бъдещите поколения ще разчитаме на текстове като „Последна спирка Аушвиц“ да изграждат спомените ни и да са свидетелство за загиналите. В литературата ние продължаваме да помним избитите милиони, които постигат безсмъртие чрез писатели като Еди де Винд.

Особена сила на „Последна спирка Аушвиц“ е, че е написана през войната, и то в самия лагер. Текстът не е адаптиран или повлиян от изменящи се спомени или знание, добито по-късно, след освобождението. Това прави историята много откровена и й придава голяма историческа стойност.
Тя често е изключително странна. Поразителен пример е разказът на Еди за момента, когато нещата се развиват много зле за Фридел и той отива сам да говори с лагерния лекар и да го моли да спаси живота й. Това изглежда като смехотворна молба на място, чието съществуване се дължи до голяма степен на изтреблението. Именно такава съдба сполита толкова много от затворниците, но удивително, лагерният лекар се вслушва в молбата. Историята става още по-удивителна, когато човек разбере кой е бил лагерен лекар – Йозеф Менгеле. Това име не е значело почти нищо за затворниците по онова време и Еди дори не намира за необходимо да го спомене в тетрадката. Но това е името на човек, който днес е смятан за един от най-големите военнопрестъпници в историята. Доста смущаваща мисъл особено защото ни кара да осъзнаем, че екзекуторите от Аушвиц не са били просто зверове или създания от друга планета, а обикновени хора, които са можели да взимат и „човечни“ решения.

„Сблъсък със смъртта“ от Еди де Винд

Веднага след освобождаването хората искали да прочетат всичко, публикувано за концентрационните лагери. Дори в онези първи дни някои автори се опитвали да правят социологически и психологически заключения в текстовете си. Публиката поглъщала всичко, без да го обмисля критически, но скоро се преситила. Финансовите притеснения, страховете от нови световни катастрофи и най-вече разочарованието от отношенията след войната притъпили интереса на хората. В същото време не е никак приятно постоянно да ти напомнят за страданията на другите, докато имаш усещане, че някой е държан отговорен за реален или измислен провал, довел до смъртта или страданията на мнозина.
Бих спестил на слушателя всички ужасяващи истории за лагерите, ако ние, бившите затворници, не оставахме всеки ден поразени от факта колко малко се знае в Нидерландия за случилото се там, особено в полските лагери като Аушвиц. Онези, които пишат за преживяванията си скоро след освобождението, го правят най-вече за да намерят някакъв покой. Като пише за лагерите, човек побеждава сдържаните емоции. Разбираемо е, че читателите, които трябва да поемат това бреме, скоро се усещат претоварени и интересът към литературата за лагерите започна да избледнява. За жалост, хората допускат грешка, като не подлагат академичните заключения на бившите затворници на по-щателно проучване.
Изминаха вече няколко години и спомените за лагера започнаха да губят част от мъчителния си, обсебващ характер. Онова, което някога беше най-страшната реалност, сега изглежда като филма на ужасите, който сме гледали в детските си години. Страхът и ужасът все още бушуват в нас заедно с жигосаните в паметта ни образи, но са като затворени в клетка диви животни… Вече не могат да се нахвърлят, отдалечили сме се от тях.
Благодарение на това дистанциране можем да помислим по-обективно върху преживяното. Вече не се чувстваме пленени от атмосферата на лагера, а мислим как да я предадем върху хартията на масата, изучаваме я, както химик наблюдава реакциите в тестовите колби. Виждаме лагера с неговите улици и бараки, а вътре – като реагент – са хората. Оставяме обстоятелствата да им влияят и гледаме как се променят. Провежда се експеримент…
Запознати сме с много от експериментите на немците: дерматологични, хирургически и много други. Изучавал съм протоколите (в Нюрнберг), които SS Lagerärtzte са писали за Брант, личния лекар на фюрера… Ще ви спестя ужасите. Но има един експеримент, за който не намирам никакви доклади, това е експериментът „Лагер“. Немците не осъзнават значението на лагера като социалнопсихологически експеримент. Сега от нас зависи да изготвим протоколите.
Много е написано за човека в смъртна опасност. Спомням си добре известната публикация, в която д-р М. Г. Вром описва преживяването за смъртна опасност при бомбардировките. Но в такава ситуация обаче, както и за войниците на фронта, заплахата от смърт има друго значение, не е като при затворниците в лагер. За войниците това е остра, рязка заплаха, докато за затворниците е хронична и за разлика от войниците, които се бият за живота си, затворниците са беззащитни.

Веднага се сещам за преживяванията на Достоевски, които той – автобиографично – описва в „Идиот“:

„Оня, когото убиват разбойниците или го заколват нощем в гората, или някак другояче, бездруго все още се надява, до последния си миг, че ще се спаси. Имало е случаи, когато гърлото е вече прерязано, а той още се надява или тича, или моли. А тук ти отнемат сигурно цялата тази последна надежда, с която е десет пъти по-лесно да умреш; тук има присъда и в това, че сигурно няма да я избегнеш, се крие цялата тази ужасна мъка, а по-силна от тази мъка няма на света. Сред сражение заведете и поставете войника срещу самия топ и стреляйте в него – той все още ще се надява, но прочетете на този същия войник неотменима присъда, той ще полудее или ще заплаче. Кой бе казал, че човешката природа е в състояние да понесе това, без да полудее?“

В „Идиот“ също четем за осъден, който стои на ешафода: „Какво би било, ако не умра! Какво би било, ако ми върнат живота – каква безкрайност! И всичко това би било мое! Всяка минута бих превърнал тогава в цял век, нищо не бих загубил, всяка минута бих пресметнал точно, нищо не бих прахосал на вятъра!“ Той казваше, че тази мисъл най-сетне така го озлобила, та вече му се искало по-скоро да го застрелят.“

В тези цитати виждаме две линии на мисълта.
Първо, убеждението на Достоевски, че човек може да понесе сигурната смъртна присъда, без да полудее.
Второ, че щом смъртта вече е сигурна, напрежението става толкова непоносимо, че човек жадува смъртта само и само да се отърве от него.
От четирите и половина милиона евреи, пристигнали в Аушвиц, са оцелели най-много четири хиляди, един на хиляда. Повечето от умрелите са осъзнавали неизбежността на смъртта. Въпреки това не са полудели. Нека изследваме как е възможно това. За да разберем мислите и емоциите на затворниците в лагера, изправени пред смъртта, трябва да прегледаме през какво са преминали евреите, преди да бъдат депортирани в Аушвиц.
В Амстердам и във Вестерборк например умственото състояние на евреите се характе­ризираше с неистово потискане на реалността. Въпреки факта, че всички можеха рацио­нално да разберат, че един ден също ще извършат пътуването до Полша, хората се самоубеждаваха, че тъкмо на тях ще им се размине, а освен това никой не искаше да слуша за обгазяването в Полша (обсъждано по Радио BBC още през 1941 г.). Реалността беше залъгвана с думите „британска пропаганда“. Едва когато вече бяха във влака и пресичаха холандската граница, всички осъзнаваха колко измамно е било усещането за безопасност, поддържано с печатите на Еврейския съвет и всякакви германски списъци и обещания.
Заради това потискане на реалността и на измисленото усещане за безопасност голямото мнозинство холандски евреи така и не направи някакъв опит за спасение чрез бягство или съпротива за разлика от евреи като онези в гетото във Варшава, които са били реалисти и имали вековен опит в съпротивата срещу антисемитизма.
Немците лукаво налагаха този процес на репресии в Холандия, като превърнаха Вестерборк в „добър“ лагер, където бяха осигурени немалко удобства.
Депортирането обаче все пак беше неизбежно и когато във влака за Полша репресиите станаха неудържими, се появи още един защитен механизъм: хората се поддадоха на хипомания. Тълпата беше като изплашено дете, което пее в тъмното, за да скрие страха си. Един вади китара, друг започва да пее, заразява трети с веселието си и скоро целият конски вагон пееше. Перверзно веселото настроение се подсилваше от гледката на бомбардираните градове в Германия и поне съзнателно заличаваше напълно страха от лагера.
Когато влакът след това спря за дълго време в депото на железопътната гара в градчето Аушвиц, всички имаха само едно желание: да потеглят отново и да стигнат лагера колкото се може по-бързо. Никой не осъзнаваше, че пристигането вероятно означава край…
След много часове влакът потегли отново само за да спре скоро след това до дълъг насип сред зеленото поле. На насипа стояха мъже с обръснати глави и затворнически униформи на райета. Щом влакът спря, те се спуснаха към вагоните и рязко отвориха вратите.
В този миг потискането все още действаше. Един лекар, който пътуваше със съпругата и детето си в един вагон с мен, отбеляза: „Гледай, това са затворници от концентрационен лагер. Дошли са да ни помогнат с багажа“.
Този човек беше като турист на безгрижна разходка в планината, несъзнаващ опасност­та, докато лавината не се стовари отгоре му. Пристигането в концентрационен лагер е жестока психическа травма, все едно те е затрупала лавина. Нещата се случват толкова бързо с новодошлите, че те са заплашени да не устоят.
Осемдесет процента от пътувалите бяха натоварени в големи камиони. Това бяха старите, негодните и майките с деца. Водеха ги в Bad- und Desinfektionsraum. Там, в херметически затворената баня, ги призоваваха с говорители да дишат дълбоко, за да прочистят дробовете си от заразни болести. Надали можем да си представим какво е минавало през главите на тези хора в мига, в който са осъзнавали, че газът е отровен. Колкото и жестока да е съдбата им, ще бъде твърде спекулативно да се опитваме да вникнем в емоциите им в момента на слисване…
Ще следваме отблизо другите, здравите млади хора.
Психическата травма се нанася в няколко фази. След като вратите на товарните вагони зейват отворени, затворниците изтикват новодошлите навън с тояги и палки. За пръв път на всички им става ясно как се отнасят с хората в концентрационен лагер не само от страна на есесовците, но и от някои категории затворници с по-дълъг опит в лагерния живот. В Аушвиц такива бяха предимно поляците.
После целият багаж трябваше да бъде нахвърлян на купчина и човек се сбогуваше с последните материални притежания, донесени от дома. Но следваше най-лошото. На насипа се подреждаха дълги редици – на старите, на младите мъже и на младите жени. Хората вече осъзнаваха неизбежното, че ще бъдат разделени и че ги чака дълъг и изпълнен със страх период на несигурност, преди да се видят отново.
Но в този миг те все още вярваха, че по-късно ще се съберат с близките си и искрено изричаха „докато се срещнем отново“.
Когато колоните потегляха, множеството психически травми продължаваха да се трупат.
След минаването през бариерата колоната на младите мъже стъпваше на територията на истинския лагер.
Складове със строителни материали, големи паянтови навеси и огромни купчини тухли и трупи. Имаше малки вагонетки, теглени на ръка и големи вагони, дърпани от петнайсет до двайсет мъже, всички облечени в затворнически униформи. Тук-там покрай пътя имаше фабрики, от тях се носеше жужене на машини, после следваха още трупи, тухли и навеси. Навсякъде имаше живот, навсякъде се строяха сгради.
Новодошлите започваха да правят връзка с описанията на принудителния труд през миналите векове, извършван от роби по галерите и от затворници, а тогава се появяваше една невъзможна за възприемане мисъл – сега и аз съм осъден. Неща, които бяха познати само от книгите като „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски и от филми като „Аз съм избягал каторжник“, изведнъж се превръщаха в реалност.
После момчетата стигаха до портала и за пръв път съзираха лагера, в който трябваше да живеят. Над вратите беше девизът на лагера, изписан с декоративни букви от ковано желязо: ARBEIT MACHT FREI.
Внушение, създадено да примири влизащите със съдбата им, като им предложи искрица надежда.
Поддържането на тази надежда жива до последния момент беше част от системата на лагера. Може би извън личните заплахи есесовците никога не признаваха, че целта е изтребление. Из претъпкания лагер се пускаха изкуствени слухове като упойка, подхранваха нерационални илюзии и възпираха затворниците от активна съпротива. Внушението, че трудът ще те направи свободен, скоро биваше разобличено с първите разговори с по-старите обитатели на лагера, сред тях имаше няколко сънародници.
Истината за мъченията, за заразните болести, за глада и особено за седмичните „селекции“, при които най-слабите биваха подбирани и пращани в газовите камери, биваше навирана безмилостно в лицата на новодошлите.
Спомням си, че разговарях с един холандец може би час след пристигането ми в лагера. Той беше здрав, добре сложен млад мъж, изглеждаше и доста добре хранен. Предрече, че нито един от нас няма да се измъкне жив. Все още си спомням думите.
– От колко време си тук?
– От година.
– Значи трябва да е поносимо!
За жалост, холандецът не си губи времето и разби илюзиите ми, като ми разказа, че е последният оцелял от транспорта си от хиляда души. Беше шампион по бокс и есесовците толкова високо ценяха боксовите му умения, че го бяха взели под крилото си.
Така съвсем скоро много точно знаехме каква участ ни очаква. Работата до премала, мизерните дневни дажби и липсата на почивка ни дадоха да разберем, че животът в лагера е непоносим. И когато за пръв път видяхме как фургоните с най-изтощените затворници потеглят за Биркенау, частта от лагера, където бяха крематориумите, вече нямаше никакво място за съмнение. Но макар рационалните ни умове да бяха убедени, нерационалната надежда се запазваше. Тя се поддържаше основно чрез слухове, които на свой ред се подхранваха от надеждата, но освен това имаше и странни факти. Много затворници например работеха във фабриките на Krupp и IG Farben и в така нареченото Deutsche Ausrüstungswerkstatte. Там им даваха определени привилегии: по половин литър супа допълнително, понякога и по малко повече хляб, сламеници, които не трябваше да споделят с още двама или трима души. Понякога дори им плащаха Prämienschein от една марка, която можеха да използват да си купят лук в столовата или тоалетна хартия, невероятен лукс.
Ако разговаряхме за това с другите затворници, те само се подсмихваха криво. Много добре знаеха как ще свърши всичко. Въпреки това трябваше да признаят, че нещо се беше променило в лагера, а когато понякога оплаквахме съдбата си, те ни се подиграваха: „Нямате никаква идея какво е лагер. В сравнение с преди това сега е санаториум“. Постоянно се люшкахме между надежда и ужас, от емоционална, нерационална надежда към осъзнат смъртен ужас, към убедеността, че това вече ще е краят.
Тази смесица от противоречащи си реакции не е чак толкова странна. Позната е на всички. Но в лагера разликата между тях е голяма, има огромна пропаст между мисъл и емоция, че едва можехме да говорим за това. Беше толкова поглъщащо, че във всеки човек живееха две съзнания – едното осъзнаваше, а другото се надяваше. Те се движеха независимо едно от друго и на практика не се влияеха едно от друго.
Неизбежният приближаващ се край водеше до вцепенено примирение, но в онези напрегнати моменти, когато затворникът беше в опасност да се предаде, тихата надежда беше стимул да удържи още малко.
Така човек издържаше в лагера малко повече, отколкото някой би предположил.
Шестте фази на сблъсъка с концентрационния лагер имаха ефекта на също толкова психически травми: конфискуването на багажа, разделянето на семействата, впечатле­нието от работещите извън лагера хора, гледката на лагера с бодливата тел, по която течеше ток, обръсването на главата и татуирането на Häftlingsnummer и най-вече разгово­рите на новаците с по-старите затворници са сравними с най-жестоките травми от сфе­рата на травматичните неврози. А реакцията на тези травми беше като реакцията на тежък и остър шок: човек изпадаше в състояние на ступор. През първите седмици ступорът характеризираше поведението на затворниците. Те бяха тихи и потиснати, неспособни да разберат изръмжаните заповеди на жаргона на концентрационния лагер.
Супата, която по-късно щяха да жадуват, пресядаше на гърлата им, а бавните им реакции правеха изключително глупаво впечатление на по-старите затворници и особено на есесовците. Това беше етапът на blödes Schwein и мнозина умираха тъкмо тогава. Когато не изпълняваха както трябва заповедите, които не разбираха, ги пребиваха до смърт или заради неадекватното си поведение биваха назначавани в най-тежките команди, където трудът беше непоносимо тежък. Имаше някои, макар и да бяха най-малобройни, които показваха различно отношение от самото начало. Отказваха да преклонят глава и се държаха доста арогантно, опитваха се да се противопоставят на закона на концентрационния лагер с желязната си воля и с прояви на храброст. И те скоро отиваха по реда си. Те не бяха blöd, a frech, но също ги пребиваха до смърт, макар и по други причини. Но имаше и такива, които след кратко време успяваха да си изградят отношение, с което можеха да понасят лагера по-дълго поради причудлив тип приспособяване, което е толкова интересно явление, че бих искал да го включва като отделен обект в това изследване. И макар да ми е ясно, че това, което ще кажа сега, все още е крайно незавършено и спорно в много точки, смятам, че разполагам с достатъчно материал да оправдая усложняването на мисловната верига. За да ви дам мигновена картина на затворници, открили верния стил, ще ви прочета откъс от случай на пациент, прекарал много време в лагерите. Наскоро той дойде при мен заради проблеми с адаптирането.
ациентът каза следното: „Сам не разбирам как преминах през всичко. От четиристотинте мъже, които бяха транспортирани в Буна с мен, бяхме останали само трийсет след една година. Винаги просто се оставях на течението. Когато началникът ме удряше, си мислех да продължи да ме бие до смърт. Когато имаше бомбардировка, си мислех дано имам късмет да ме взриви бомба. Бях напълно апатичен. Когато холандците ми говореха, си виках е, нека си говорят, не можех да следя разговора. Началникът викаше „Само едно не ми е ясно – как още не си в крематориума“. Клинчех от работа колкото можех, и ако ме забележеха, ме поваляха на земята с юмруци и ритници. Не ми пукаше. Накрая вече не усещах ударите. Дори вече не ми течеше кръв. Веднъж по време на селекция ме бяха отписали, стоях сред група мюсюлмани. На следващия ден се представих пред лагерния лекар, който ме попита каква ми е професията. „Склададжия“, отвърнах. Ако кажех „шлифовчик на диаманти“, бях свършен. Все разправяха: „Вие, евреите, сте добри само да шлифовате диаманти и да правите бизнес“. И импулсивно отвърнах склададжия“.
При този човек наблюдаваме забележителна способност да преглъща обидите и да понася боя, без на практика да ги забелязва. По-късно дори каза, че всъщност му било приятно да го мъчат. Редът от „Изход“, който стои на гробницата с урните във Вестерборк, се отнася и за него: „масло първоток, чисто, за осветление, да горят винаги свети­лата”.
Макар и да не мога да навляза твърде дълбоко в теоретичното минало на тази способности „да горят винаги светилата“, бих искал да начертая няколко паралела и да се обърна към онова, което Фройд описва за нас в „Отвъд принципа на удоволствието“. Но не е задължително да цитираме Фройд в такива случаи. Освен това сме запознати колко много влечението към смъртта, за което Фройд говори в това есе, е спорна точка. Но трябва да признаем, че хора като пациента, когото току-що описах, са се приспособили силно към идеята, че ще умрат. В такива случаи можем да приложим мнението на Карп, който се изразява в по-широк смисъл, когато казва, че хора, чието индивидуално земно съществу­ване е станало непоносимо заради определено напрежение, жадуват за разру­шаване на своето съществуване и продължение в друго. Нима не е съвсем ясно, че описаният при новопристигналите ступор е последствие от принципа на смъртта? Затворникът, който се е отказал от живота под влиянието на психическата травма, се е примирил с идеята за смъртта. Той е сигурен, че един ден ще излезе от лагера, но вярва – нека се изразя с жаргона от концентрационния лагер – че ще бъде durch den Kamin, през комина на крематориума. С други думи, „определено ще изляза, ако не легнал, то вертикално“. Затворникът е като Разколников. Той дири нещастие и унижение. За него побоищата и гладът вече не са травми, а средства за постигане на целта: смърт. Ако обстоятелствата се запазят, резултатът ще е смърт. Ако затворникът не бъде пребит до смърт, може да умре от болест и е очевидно, че изключително крещящите туберкулозни процеси в лагера са подсилени от желанието да умреш.
Вижда се, че ако човек се предаде напълно на лагера, скоро ще загине, но ако човек се съпротивлява с всички сили, бързо ще изтощи запасите си от енергия в безполезна борба със законите на l’univers concentrationnaire. Това ни отвежда до парадокса, че поми­рението със смъртта е жизнено състояние за затворника, че е нужно да го приеме и че единственият му шанс да остане жив, е успоредно с подчинението, което наистина може да бъде наречено форма на вътрешно приемане, да запази достатъчно жизненост, за да даде точния отговор в точния момент. Ето как нашият пациент, който напълно се е бил предал, е казал, че е „склададжия“, а не „шлифовчик на диаманти“, в мига, в който лагер­ният лекар е подбирал жертвите си за газовите камери.
В сравнение с обикновения живот да останеш жив в лагера, изисква различна връзка между жизнеността и онова, което аз – за да избегна дискусии относно термина „стремеж към смъртта“ – наричам принцип на смъртта. Ако в нормалния живот виталността като цяло надделява, а принципът на смъртта доминира само в патологични състояния, като меланхолия, то доминирането му в концентрационния лагер е необходимост. Като обобщение мога да кажа, че затворник в ступор, напълно обладан от принципа на смъртта, умира също като онези, които се съпротивляват на лагера с цялата си жизненост. Затворник, който иска да има шанс за живот, е трябвало да развие определен тип лагерна психика, чиято най-дълбока основа е промяна в отношението към смъртта.
Нека анализираме факторите, които правят възможно развитието на подобен психи­чески лагерен профил. На първо място са няколко физически фактора.
Различни свидетелства, особено от последната вой-на, показват как лишенията играят роля в занижаването на умствената функция. Това занижаване не е обичайно, а е селективно. Комплексът от В витамини явно има роля. При аутопсиите на затворници, починали след освобождението, проведени от руски лекари, видях забележителни отклонения. Стомашната и чревната стена беше тънка като хартия, което се обясняваше със загуба на епител заради дефицит на витамин В. В крайния мозък се наблюдаваха точковидни кръвоизливи, подобни на енцефалопатията на Вернике, и макар да има недостатъчно факти, свързващи психозите с дефицита, бих искал да обърна внимание на експерименти на американски учени, които предизвикват психотични състояния, като подлагат експерименталните субекти на диета с ниско съдържание на ниацин или витамин В6. Бих искал да обърна внимание и на описанието на Крюел на „пернициозна анемия“. Тя не е пряк резултат от недохранване, но пак е болест от недостиг:

„Скоростта на действие и на съпротива намалява. Същото се отнася за мисловните процеси. Психологическият тонус е снижен… Понякога се проявява свръх­чувстви­телност, водеща до болка и емоционални изблици… Апатията се редува с пристъпи на гняв, раздразнителност и маниерничене.“

Видно е, че тези факти са малко и е наложително да бъдат изследвани по-щателно. Но въпреки това съм убеден, че пробивът ще дойде не от изследване на физическото състояние на затворниците, а от обръщането на особено внимание на социологическите условия, в които са живели. А това ни отвежда до втората група от фактори, водещи до формирането на лагерна психика.
Думата „социологически“ може да звучи претенциозно, докато човек не осъзнае, че струпването на десетки хиляди, че дори до 200 000 хиляди души в Аушвиц-Биркенау не може да бъде разглеждано като дива тълпа без никаква структура. В тази маса е имало различни социални позиции и те са влияели на психологическото състояние на отделните хора.
За да обясним социалните отношения в концентрационните лагери, първо трябва да обобщя някои факти от историята им. Първите от тях са основани през 1933 г.: малки лагери с по двеста-триста затворници във всеки. Те са имали чисто политически функции във връзка с превземането на властта от нацистите. Освен това там са се тествали, упражнявали и практикували методите на SS. Частите на SS са се обучавали за последващата им задача за налагане на доминация в Европа.
Около началото на войната се е развила втората функция на лагерите. Масовото изтребление на евреите се е превърнало в икономическа необходимост за воденето на войната от страна на немците. Това е довело до отварянето на големите лагери на смъртта като Майданек и Треблинка и на най-големия – Аушвиц. Но щом се издигнали толкова огромни градове на SS, се оказало, че те могат да изпълняват и други функции. През 1937 г. Пол, който отговарял за икономическата страна на лагерите, произнася историческите думи Warum sollte die SS nichts verdienen и оттам нататък лагерите били превърнати в огромни фабрики, в които затворниците се трудели в брутална експлоатация.
Първоначално всички затворници в лагерите били третирани еднакво зле, но постепенно сред тях се издигнала отделна класа на фаворизирани от SS. Това били началниците и старшите на блокове, които били придатък към SS и имали право да пращат колкото се може повече затворници на работа. През 1937 г. в лагерите били създадени първите ООД компании. Акционерите били… членове на SS. По време на войната важни клонове на германските индустриални концерни (Krupp, IG Farben) заработили в лагерите. Затворниците били наемани от SS за шест марки на ден. В книгата си The Theory and Practice of Hell Когон изчислява, че печалбата от затворник на ден била приблизително четири марки, а с всичките лагери се натрупва до стотици хиляди марки на ден и до милиарди за цялата война. В крайна сметка там са умрели девет и половина милиона души, а приблизително четиресет процента от тях са осигурявали печалба за SS поне за по няколко месеца.
В европейските страни имало достатъчно евреи и политически противници, затова есесовците не давали пукнат грош за живота на затворниците. Но около 1943 г. притокът взел да пресъхва и затова се наложило да облекчат режима в лагерите, за да запазят производството за вой-ната и печалбите на SS. Това позволило на затворниците да си поемат дъх. Виждаме, че есесовците имали две цели спрямо затворниците, но те си противоречали – от една страна, бързо и масово изтребление, от друга, пощадяване в името на икономическите печалби. През 1944 г. това разцепление в мисленето достигнало повратна точка между основната функция като лагер на смъртта и икономически важния трудов лагер. Забележителното напрежение в затворниците, които се люшкали между предаването на смъртта и изблиците на жизненост, цялата двойнственост, залитането между надеждата и ужаса поддържали емоционалния резонанс чрез двойствената природа на социалната среда.
Това вече сочи към вероятна връзка между две на пръв поглед независими явления: социологическата структура на лагера и психическата структура на затворниците. Виждаме как социална форма, съществено различаваща се от всяко познато общество, може да доведе до психологически промени с неподозирана досега дълбочина. Няма нужда да се отбелязва колко важна е индивидуалната способност за вариране в приспосо­бимостта към средата на лагера и развиването на описаното по-горе психическо състоя­ние. Освен това има голяма разлика в реакциите на източноевропейските евреи със силната им славянска жилка, привикнали към антисемитизъм от ранна възраст, и на западните евреи. Що се отнася до холандците, еврейския пролетариат: продавачът на портокали от площад Ватерло и производителят на пури от Уйленбург бяха замесени от по-твърдо тесто от членовете на проспериращата средна класа, чиято привидна фасада на важност се сриваше при първия удар или ругатня, освен ако зад нея не се криеше друг повод за себеуважение освен социалното положение. Като цяло в лагера виждахме, че ако в живота на човек има някакво религиозно убеждение (казано в най-широкия смисъл, това може да включва отдаденост на политическа система или на хуманитарна философия), той се възстановява по-бързо от първичния ступор. Затова не е съвпадение, че както вярващите християни, така и психологическите им противници комунистите се справяха най-добре в лагера и дори намираха възможности да организират в някаква степен антифашистка съпротива. Същото явление се наблюдаваше в холандската съпротива и нейните тясно свързани групи около нелегалните вестници Trouw и De Waarheid.
Разбира се, описаните по-горе механизми на адаптация не се отнасят за управляващата група сред затворниците – началниците и старшите на блокове. Те често бяха садисти и психопати, също толкова лоши, колкото есесовците, с които пиеха и ходеха в публичния дом. Но за затворниците, които понасяха пълната мизерия на лагера, може да се каже, че ако успяваха да се измъкнат, това се дължеше на дълбокото им примирение, че рано или късно ще дойде и техният ред. При тях обикновено доминиращият порив за живот се проявяваше само понякога в наистина критични моменти. Ограничени резерви от тази воля за живот могат да бъдат запазени именно за такива случаи, тъй като на подсъзнателно ниво продължава да тлее мисълта, че съществуването може да има и друг смисъл, не просто да оцелееш още ден.
Дори сега, години след войната, постоянно виждаме колко трудно е да преобърнем дълбоката промяна на личността, случила се в лагерите. Затова смятам, че за да помогнем на загубилите равновесие бивши затворници, които посещават нашите практики, трябва да вникнем в условията на живот в лагерите, понеже те са създали тези хора. За тях споменах по-горе.


За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:

или Яндекс линк:
СВАЛЕТЕ “Последна спирка Аушвиц” от Еди де Винд на български език от тук

Share.

Leave A Reply

*

code