da-prekosish-himalaite-pusen-4eti.me-coverШест месеца поход в митичния и същевременно непознат свят на Хималаите.Двамата тръгват от Бутан през месец май, чувствайки се невзрачни пред безкрайността от планини, която им предстои.
Шест месеца по-късно и след изминати 5000 километра, Александър Пусен и Силвен Тесон стигат в Таджикистан вече изпълнили своята мисия: да прекосят пеша, от изток на запад, цялата Хималайска верига, придържайки се възможно най-близо до въображаемата ос, която свързва четиринадесетте най-високи върхове на масива. Читателят открива, че Хималаите се състоят от множество „Хималаи“: населени с различни народи – от лепча до кохистани, и с разнообразна природа – от обширни и покрити с цветя плата до напукани ледници…

Постелка, спален чувал, одеяло, малко бельо, яке, клин, тетрадка, семейни снимки, карта на Хималаите, половин четка за зъби, игли и конци, ножче, кукла, подарък от годеницата, общо 6 кг. С по толкова багаж двама французи минават пеша 5000 км през Хималаите. Не е луксозно, а уникално пътешествие!

Двамата младежи се впускат в приключението без каквито и да било предразсъдъци и без нищо предварително осигурено. Отказват да ползват палатки, да носят провизии и да бъдат съпровождани от носачи. Така, за да се хранят и подслоняват в този слабо населен район, разчитат на случайни срещи. Книгата разказва освен за конкретния физически подвиг и за забавения ритъм на живот и немотията на човека в света без техника, за зараждането на позабравените в наши дни отношения между чужденец и домакин. И освен това – за приключенския дух, който е въодушевявал през вековете големите пионери.

Александър Пусен и Силвен Тесон преминават граници, къде нелегално, къде не, колкото географски, толкова и духовни: медитират, полудяват, опияняват се от височината. Ентусиазираният разказ дава представа за Хималаите и за интересния свят, в който живеят техните жители.

Ходенето винаги ме е ужасявало. Даже от изговарянето на самата дума ме побиваха тръпки. Да вървиш, да се влачиш, да напрягаш гръбнака си, да изтощаваш краката си от умора, а също и онова неприятно усещане, че си губиш времето… А ние се отправяхме на шестмесечен поход! По програма: между 4000 и 6000 километра пеша, преход през цялата Хималайска верига, възможно най-близо до главните ѝ планини, преминавайки през всичките ѝ долини и покорявайки всичките ѝ проходи. Без право на избор! Трябваше да се науча да вървя, при това да вървя бавно.

Погледът ми блуждаеше сред стелещите се като памук облаци, над които летяхме от Делхи насам. Дестинация Тхимхпу – столицата на Бутан – преминавайки през Катманду. Летяхме към „Страната на Дракона” – последното затворено хималайско кралство. Седнал удобно в стола си, полюшкван от турбините на двумоторния „Дрък-Еър”, мислех за изминалия напрегнат месец. Силвен беше заспал. В съзнанието ми изплуваха множество мрачни и смущаващи картини. От 13 април насам, отпреди месец и два дни, ние търсехме настървено „входа” на Хималаите. Но бързайки да се хвърлим в битката, сякаш бяхме забравили, че Азия не може да бъде покорена със сила, а може само да бъде опитомена.

Първо в Бирма ни поляха със студен душ.[..]
После бяхме заминали за Калкута, където трябваше да се срещнем с представител на Аруначал Прадеш. Там пък, в сезона преди мусоните, душът беше горещ. Калкута е странна смесица от стари, покрити с мъх къщурки, арогантни табели, ръждясали ламарини и изкривени лица. От кината се лее до припадък сладникава музика – прекомерна чувственост на зализани мустакати мъже към надарени с големи деколтета жени. Нещо като Танцът на седемте воала, примесен с роене на микроби. Фантазии и конвулсивни спазми сред бульон от мизерия и автомобилни изпарения, сакати хора, неописуемо невежество и камари безразличие. Спомних си за възпълничките минувачи, които хранеха плъхове![..]
А идеята ни беше проста: да намерим път, който да тръгва източно от Хималаите и който да следваме в западна посока до следващата зима без прекъсване, без водач и без носачи, без логистика и екипировка, без предварителна подготовка и без повече от необходимите ни, за да преживеем средства. Целият ни багаж се състоеше от спален чувал, тетрадка, флейта, фотоапарат, чифт чорапи и чисто бельо. Нямахме нито палатка, нито котлон, нито тенджерка, нито каквито и да било хранителни запаси. Общ товар – шест килограма. Проектът – да преминем през всички перли на хималайската огърлица, да видим отблизо тайнствените царства, вековните традиции, легендарните планински масиви и четиринадесетте митични осемхилядника. Искахме да свържем със следите си пъстрото разнообразие от народи, да преминем през изгубени долини, да прокараме непрекъсната линия въпреки границите и забранените зони. Нашите граници щяха да бъдат само духовни. Нещо като поклонничество в Хималаите

Изведнъж в полезрението ми през люка се появиха Дхаулагири (8167 метра) и Анапурна (8091 метра). Настръхнах при вида им. Събудих Силвен. Двете титанични фаянсови кучета ни отваряха вратата на Хималаите. Наблюдавахме безмълвни от небето двата часовоя на света. Скоро в далечината се появи Манаслу (8163 метра), а по на север Шиша Пангма (8012 метра) изглеждаше като заблудена овца сред тибетското плато. Летяхме на изток към Катманду, в противоположна посока на тази, която щяхме да следваме в бъдеще. Разглеждах жадно хребетите, които почти докосвахме, опитвайки се да намеря пътеки, които някой ден да следваме. Бяхме превъзбудени. Когато се доближихме към пистата за кацане, забелязах как на изток тръгва пътят за Бхактапур, по който преди три години и десет дни пристигнахме в Тибет с колела. Вълнуващо! Кацахме на същото място, но този път транзитно. Странно! Бяхме се приземили и в този момент се намирахме на първия етап от всички препятствия, които ни предстояха. Повече не се предвиждаха срещи с годениците ни. Теоретично чак след месец: Катманду или Любовта.
Десето и последно излитане от Париж насам. Дестинация – Тхимпху, столицата на Бутан. Бързо набрахме височина над оризищата – сухи в периода преди мусоните. Земята изглеждаше зажадняла. Скоро щеше да завали. Летяхме вече четвърт час, когато гласът на пилота ни изтръгна от мислите ни: пред нас бе Еверест (8846 метра). Пред очите ни – целият масив на Кхумбу. Тълпата върхове, групирана в подножието на патриарха на планините, които разкъсват облаците с величествените си върхове, беше притихнала. Чо Ою (8153 метра), Лхотце (8511 метра) и Макалу (8481 метра) се извисяваха над „пехотинците” седемхилядници, обграждайки крепостта на света. Как ли щяхме да минем в подножието на тези гиганти, без да бъдем смазани? Обърканият ми поглед не намираше никакъв маршрут, по който да минем. Всичко около нас беше в заледени хребети и главозамайващи стръмни склонове. Най-после стигнахме до влажната джунгла в Източен Непал, която масивът Канченджанга (8598 метра) – най-източният от четиринадесетте осемхилядника, разделя от индийския Сиким. Размах на криле и ето ни, че започваме да се спускаме към Кралството на Дракона.

 

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Да прекосиш Хималайте” на Александър Пусен и Силвен Тенсон тук