Моята първа книга за Христо Ботев

Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист. Израснал е в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Дрянкова. Христо Ботев е може би най-тачената и обичана личност от историята ни след Васил Левски. Битието му е пъстро и изпълнено с противоречиви събития от раждането до самата му смърт. Той е най-легендарния поет на България. След неговите стихове и статии езикът и литературата се променят. Името му научаваме от най-ранно детство и после с времето го преоткриваме. Краткият му 28-годишен живот  е толкова богат и вълнуващ, че е интересно да четеш за него във всяка възраст – той продължава да владее умовете и сърцата на поколения българи.. От тази книжка децата ще научат много за поета и подвига му. Но най-важното е да създаде у тях интерес към личността му, който да ги следва през годините.

Коледата на 1847 г. в Калофер е мразовита. Даскал Ботьо Петков и жена му Иванка все още си нямат свой дом и затова живеят в училището. В него даскалът работи, там се ражда и първият му син. Дават му Божието име – Христо. Те все още не знаят, че съдбата е отредила на детето им да стане най-великият поет на България. И още – да загине млад за свободата на Отечеството и да заслужи признателността на хората.
Ботьо Петков е от Карлово. Той е висок, красив. Учи в Русия и започва работа в Калофер като учител. За няколко години се премества в родния Карлово, също като учител. Когато се връща в Калофер, построява едно от най-големите и модерни училища за времето си. В продължение на 25 години преподава на малки и големи, обучава както деца, така и учители от съседни градове. Прави много нововъведения, сред които най-важното е, че разделя децата по класове. Запомнили са го като отличен оратор – така хубаво разказвал уроците, че учениците ги научавали още в час. Бил начетен, честен и независим човек. Турските първенци гледали как се облича и поръчвали същите дрехи. Ботьо Петков оставя много последователи след себе си.

Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 година (25 декември 1847 година стар стил) в Калофер, в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Съществуват и други хипотези за родното му място, които днес се отхвърлят от изследователите — че той е „из Карлово“, както пише в едно официално писмо на Найден Геров, или че е роден в село Осен, както споменава самият Ботев в статията си „Примери от турското правосъдие“.

Баща му е учител и известен просветен деец, родом от Карлово, учил в Одеса, съставител и преводач на учебници, а майка му е от скромно калоферско семейство. Освен Христо Ботев, родителите му имат още осем деца: Ана (1850–1867), Петко (1852–1872), Стефан (1854–1890), Кирил (1856–1944), Тота (1859–1864), Генко (1861-1863), Генко (1863–1866) и Боян (1866–1885).
Пет от тях умират рано. Докато Христо Ботев е в Румъния, с него са Стефан и Кирил. Кирил е с него и в четата, превзела кораба „Радецки“. Най- малкият брат – Боян, загива като младши офицер в Сръбско-българската война.

През 1854 година Ботьо Петков влиза в конфликт с калоферската община за заплащането си и се премества в Карлово. Там семейството живее в къщата на майка му в Табашката махала, а Христо Ботев тръгва на училище, като негов учител е баща му. През 1858 година Ботьо Петков обвинява управата на карловската община, че се опитва да си присвои пари, завещани за училището, след което се връща в Калофер. Общината се опитва неуспешно да го настани в къща на живеещия в Цариград търговец Христо Тъпчилещов, след което семейството се настанява в къща на хаджи Нестор. След връщането им в Калофер Христо Ботев постъпва в местното трикласно училище, където учител е баща му.

Още от 1857 година Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия с помощта на Найден Геров, негов познат от Одеса, който е станал известен просветен деец и руски вицеконсул в Пловдив. Това се осъществява едва през есента на 1863 година, когато Христо Ботев получава стипендия от руското правителство и заминава през Пловдив и Цариград за Одеса, където пристига на 14 ноември.

В Одеса Христо Ботев се свързва с Одеско българско настоятелство, до което има препоръчително писмо от Найден Геров, и неговия член Никола Тошков, заможен търговец, роден в Калофер и познат на баща му. Той постъпва във Втора гимназия като „волнослушател“, тъй като не е достатъчно добре подготвен за редовен ученик, и се настанява в нейния пансион, където по това време живеят още десетина български ученици.

Още с постъпването си в гимназията Ботев трудно се вписва в учебната дейност — той непрекъснато се оплаква от строгата дисциплина, налагането на която включва и физически наказания, но в същото време често отсъства от занятия, участва в сбивания със съученици и се отнася високомерно към повечето си учители. През 1864 година той напуска училищния пансион и започва да живее самостоятелно в различни квартири. Въпреки настоятелните писма на баща му и опитите на Никола Тошков да му повлияе, той занемарява училището и с ексцентричното си поведение отблъсква българската общност в Одеса, като мнозина нейни представители ограничават контактите си с него.

Макар че не посещава често училището, Ботев прекарва дълго време в различни библиотеки, най-вече в Българската библиотека „Юрий Венелин“, която се помещава в дома на Тошков. Чете главно руски автори, като е особено впечатлен от Николай Чернишевски и Иван Тургенев. Запознава се с филолога Виктор Григорович, на когото помага с руски преводи на български народни песни. Според неговия съученик Киро Тулешков, още през лятото на 1864 година Ботев работи върху своето стихотворение „Майце си“, консултирайки се с Григорович, и дори по това време го изпраща на Петко Славейков в Цариград. Достоверността на това сведение не е изяснена, тъй като стихотворението е публикувано от Славейков едва няколко години по-късно.

През септември 1865 година става ясно, че Ботев не може да премине в трети клас на гимназията и е изключен, поради „немарливост“, а стипендията му е прекратена, като получава еднократна сума, с която да се прибере в България. Въпреки това той остава в Одеса, издържайки се като дава частни уроци, и поддържа близки контакти с полската общност в града. Със съдействието на Григорович, вече ръководител на катедрата по славянски филологии, Ботев дори се записва като „волнослушател“ в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет.

През 1866 година Христо Ботев е назначен за учител в Задунаево, българско село в руската част на Южна Бесарабия, където пристига през септември. Той прекарва там няколко месеца, но в началото на следващата година получава известие, че баща му е тежко болен, и решава да се върне у дома. Пътува с кораб, вероятно от Одеса до Бургас, и оттам през Сливен стига до Калофер в началото на април 1867 година.

След пристигането си в Калофер Ботев замества болния си баща, като поема част от часовете му в училището. По това време, на 15 април, във вестник „Гайда“, издаван от Петко Славейков в Цариград, за пръв път е публикувано стихотворение на Христо Ботев — „Майце си“. То е отпечатано без посочен автор и изглежда познатите му не разбират, че стихотворението е негово. При отбелязването наДеня на свети Кирил и Методий на 11 май Ботев държи импровизирана реч, в която критикува умереността на националното движение, насочено по това време главно към създаването на самостоятелна църква. Речта предизвиква опасения от ответни действия на полицията, но до такива не се стига.

По време на престоя си в Калофер Ботев често се среща с Парашкева Шушулова, учителка в местното девическо училище, която се смята за най-вероятния прототип на любимата от стихотворенията „До моето първо либе“, „На прощаване“ и „Ней“. Друга хипотеза е, че това е неговата втора братовчедка Мина Горанова, с която той може би контактува и по-късно в Румъния.

ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ

Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова –
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!

Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден – млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!

О, махни тез думи отровни!
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума –
приказки за стари времена
и песни за нови теглила!

Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, – свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни…

Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!

Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея!…

МОЯТА МОЛИТВА

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…

През лятото на 1867 година здравето на Ботьо Петков се подобрява, а и става ясно, че синът му не се справя с учителската работа, и той успява да издейства от Виктор Григорович възстановяването на стипендията на Христо, така че той да довърши образованието. Бащата му дава известна сума и го изпраща отново за Цариград и Одеса, но без да извести семейството си Христо Ботев се отклонява от пътя и през септември пристига в Румъния. Някои от ранните биографи на Ботев твърдят, че преминавайки през Сливен, той се среща с Михаил Чайковски, но за това няма преки доказателства.

„Тия бедни скитници на България, забравени от нея и оставени на произвола на случая, зачуеха ли нещо като стенание на отечеството, като зов за борба с тираните, съживяваха се, подмладяваха се, разпаляха се и бързаха да принесат на олтаря на отечеството средствата си, покоя, кръвта си“
— Иван Вазов, „Немили-недраги“

В края на септември 1867 година Христо Ботев пристига в румънския град Гюргево, където скоро се свързва с българските хъшове — сред тях е Хаджи Димитър и доста участници в организираните през същата година чети на Панайот Хитов и Филип Тотю. Когато става известно, че е починал видният деец на революционното движение Георги Раковски, цялата група заминава за Букурещ, където участва в неговото погребение на 12 октомври. Останал без средства, Ботев се обръща към Георги Атанасович от букурещката българска организация Добродетелна дружина, който му осигурява финансова помощ, за да продължи пътуването си към Одеса.

Ботев заминава за Одеса, но така и не стига дотам, спирайки през декември в Браила. По-късно той се оплаква, че българи в Браила му обещават стипендия, с която да отиде да следва в Прага, но това така и не се осъществява. В Браила започва работа като словослагател при калофереца Димитър Паничков, собственик на печатница, в която се печата и вестник „Дунавска зора“ на живеещия по това време в града Добри Войников. През януари 1868 година в този вестник излиза второто публикувано стихотворение на Ботев – „Към брата си“. По това време той съобщава във вестника за намерението си да издаде книга със свои стихове и проза, но то не се осъществява и не е изяснено какво би включвал този сборник.

В началото на 1868 година в Браила се намират много хъшове, готвещи се да преминат през лятото в България в няколко чети — това наистина се осъществява от Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Самият Христо Ботев се записва в четата на Желю войвода, на която е определен за писар, като тогава пише стихотворението „На прощаване“.

По време на престоя си сред хъшовете в Браила, Христо Ботев се изявявал като актьор в трупата на Добри Войников. Избирал си сам ролите – все на бунтовници. В пиесата „Стоян войвода“ играл войводата, в драмата „Иванко“ – самия Иванко, а в „Покръщението на българите“ поискал ролята на езическия жрец Святолид, който бунтувал народа срещу цар Борис I. С този образ той спечелил възхищението на публиката.

Неведнъж той пише за подвига на двамата войводи. Ранен и пленен, Карджата е обесен в Русе на 31.07.1868 г., а Хаджи Димитър, загива в бой на връх Бузлуджа.

Чрез Найден Геров Ботев се свързва с букурещкия български търговец Христо Георгиев, който му оказва ограничена помощ, но също смята, че е негоден за друга работа, освен учителската. Според Киро Тулешков през ноември и началото на декември той живее в изоставена вятърна мелница, заедно с Васил Левски. През януари получава разрешение от румънското министерство на просветата да основе българско училище в Букурещ, но не успява да намери средства за този проект.

През февруари 1869 година със съдействието на Христо Георгиев Ботев е назначен за учител по български език в Александрия, но малко по-късно е уволнен, след като влиза в конфликт със заможни българи от града, които обвинява в липса на патриотизъм. Той остава в Александрия до август, когато получава назначение като учител в град Измаил в румънската част на Южна Бесарабия. По това време в Калофер умира баща му, оставяйки многодетното си семейство с ограничени средства.

В Измаил Ботев е учител по български език в румънското държавно училище. Заплащането му изглежда е добро, защото той отказва да стане учител в Карлово, по-близо до овдовялата си майка. Докато живее в Измаил Ботев сътрудничи на няколко български вестника в Букурещ — сатиричния „Тъпан“ и издавания от Любен Каравелов „Свобода“, където през лятото на 1870 година публикува редактирани варианти на „Майце си“ и „Към брата си“, както и новите стихотворения „Елегия“ и посветеното на Каравелов „Делба“. В Измаил Ботев поддържа контакти с нелегални организации на руски политически емигранти. Той страда и от периодични пристъпи на малария.

През пролетта на 1871 година общината на Измаил решава да прекрати преподаването на български език в училището и спира заплатата на Христо Ботев. Според Киро Тулешков това става в навечерието на Деня на свети Кирил и Методий, като Ботев открадва пари, събрани за отбелязване на празника, докато според Величко Попов Ботев е в Галац още през март.

През лятото на 1874 година Христо Ботев се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и участва в неговото общо събрание на 20-21 август, проведено в печатницата на Каравелов. На събранието той е избран за един от петимата членове на комитета, заедно с Каравелов, Киряк Цанков, Г. Панов и Тодор Пеев, а след това става и негов секретар.

През есента на 1874 година Ботев завършва превода на книгата „За славянския произход на дунавските българи“ на руския историк Дмитрий Иловайски. По-рано през същата година Иловайски се среща с Каравелов и Ботев и ги призовава да спрат с критиките си срещу Русия, тъй като руското правителство планира война срещу Османската империя, която да освободи България. През октомври Любен Каравелов се отказва от издаването на вестник „Независимост“, но оставя на Ботев издаването на нов вестник на БРЦК — така през декември започва да излиза вестник „Знаме“.

Ботев започва да издава в. „Знаме“ през 1874 година. В него той пише: „Единственото спасение на нашия народ е в революцията“. Тук е редно да кажем, че да си революционер не значи да ходиш накичен с пушки и саби, да стреляш и колиш врага и да освобождаваш собственоръчно родината си. Революцията е преди всичко подготовка. Тя става чрез пропагандиране на идеи, чрез подготовка на хората вътре и извън страната, чрез закупуване на оръжие и т.н. Трябвали и вестници, и смели апостоли, и най-вече пари. Също така и човек, който да се нагърби с цялостната организация.

Заемайки се с издаването на „Знаме“, Ботев напуска работата си като учител, а мястото му е заето от брат му Стефан. По това време с тях вече живее и брат им Кирил. В началото на 1875 година в Букурещ пристига и майка им Иванка с най-малкия си син Боян, след като синът ѝ Петко, парализиран през голяма част от живота си, умира. Иванка Ботева започва работа в дома на Евлоги Георгиев, който е неин родственик.

През март 1875 година Каравелов и Ботев влизат в публичен конфликт, като Каравелов конфискува за дългове последния брой на „Знаме“. Двамата си отправят взаимни нападки в печата и в кореспонденцията си, като предизвикват вълнения сред българската емиграция и поставят под съмнение ефективността на БРЦК. През юни Ботев успява да купи своя печатница, използвана по-рано за издаването на вестник „Отечество“, и продължава да издава „Знаме“.

За закупуването на печатницата Ботев получава финансова помощ от Венета Везирева, за която през юли същата година се жени, като техен кум става лекарятГеорги Странски. Това става против волята на нейния вуйчо, епископ Панарет Рашев, а бракът им е граждански, тъй като Венета Везирева преди това е женена за заможен търновски търговец. От първия си брак тя има един син, Димитър, десетгодишен по това време, който отива да живее с майка си и с Христо Ботев.

Ботев посещава Браила, откъдето заминава на 20 август за Кишинев, Одеса и Николаев. Влиза в контакт с Кишиневското българско общество и организира в Кишинев група, която трябва да се включи в бъдещото въстание, като към нея са привлечени е офицери от български произход. Подобни групи са създадени също в Одеса и Николаев, но изглежда по-видните българи се отнасят скептично към мисията на Ботев, тъй като руското правителство е против въстание в България.

Ботев успява да убеди намиращия се в Одеса Филип Тотю да замине за Румъния, където трябва да оглави чета от местни доброволци. Христо Ботев напуска Одеса на 3 септември, а пристига в Румъния на 30 септември. Съществуват предположения, че междувременно посещава Цариград, но за това няма сигурни свидетелства.

След завръщането на Христо Ботев в Букурещ сред българската общност се появяват слухове за присвоени от него обществени средства. На 30 септември той напуска БРЦК и не участва в неговата дейност непосредствено след провала на Старозагорското въстание. Междувременно в Букурещ пристигат неговата майка и най-малкият му брат, а издаването на вестник „Знаме“ е прекратено. По тази причина той отваря в дома си книжарница, а братята му започват да обикалят Румъния и Бесарабия, за да продават преводните му книги, както и единствената му издадена приживе стихосбирка (включваща и четири стихотворения от Стамболов) „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ (единственото неиздавано стихотворение на Ботев, включено в нея е, „Ней“). През октомври той отпечатва и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“.

И след напускането на БРЦК Христо Ботев продължава да поддържа частни контакти с някои революционни дейци, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов. Междувременно БРЦК не успява да осъществи плановете си за прехвърляне на чети в България и през есента на 1875 година дейността му замира. Към края на годината в Гюргево е създадена нова група, Гюргевски революционен комитет, включваща Стамболов и Заимов, която се заема с подготовката на бъдещото Априлско въстание, като умишлено изолира от дейността си повечето дейци на БРЦК, включително и Ботев.

Плановете на Гюргевския комитет за въстание предвиждат активна работа във вътрешността на България, която е разделена на четири революционни окръга, и организирането в Румъния на няколко чети, които да преминат границата и да подпомогнат въстаниците. От началото на 1876 година дейци на комитета активно подготвят тези чети, набирайки хора, пари и оръжие. През април става ясно, че Панайот Хитов няма да оглави четата, предвидена за Врачанския окръг. Врачанските апостоли Никола Обретенов и Георги Апостолов се срещат с Ботев и той им предлага сам да оглави четата. Тази среща става ден, след като на 13 април се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета – Иванка.

На 20 април Ботев заминава за Кишинев и Одеса, за да търси доброволци за четата (сред тях е бъдещият подвойвода на Ботевата чета, току-що завършилият военно училище Никола Войновски), като успява да получи и известни парични дарения. Той се връща в Букурещ на 1 май — междувременно въстанието в Копривщица е започнало и апостолите във Врачанско искат четата да замине по-рано от планираната дата 11 май. Взето е решение това да стане на 5 май. Към четата на Ботев се присъединява и друга значителна и добре финансирана и въоръжена група, подготвяна за преминаване в България от Българското човеколюбиво настоятелство, ръководено от Киряк Цанков. В оставащите до заминаването дни Ботев издава и единствения брой на своя последен вестник „Нова България“.

Знамето на четата е ушито от Петранка Обретенова – дъщеря на Баба Тонка от Русе. Било за въстаници от Русенско през 1875 г., които успели да го запазят. То било зелено, като със златни букви били извезани думите „Свобода или смърт!” Братът на Петранка – Никола Обретенов, е сред основните организатори на четата.

Решението за преминаване на четата в България на 5 май не се осъществява, поради различни логистични затруднения, най-вече в снабдяването с оръжие. Планът за самото преминаване предвижда отвличането на параход, което да предизвика значителен международен отзвук. Участниците в четата са разпръснати в различни дунавски градове, за да не привличат внимание. Въпреки това действията им са известни както на османските, така и на румънските власти, които обаче не се намесват. Самият Ботев пристига от Букурещ в Гюргево на 13 май, а на 16 май се качва заедно с част от четата на австро-унгарския кораб „Радецки“.

Стъпил па „Радецки“, Ботев изпраща няколко писма – до редакции на вестници, до приятели и до семейството му. Последното е особено трогателно и почти всеки българин знае съдържанието му:
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!… Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще да бъдеме най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христа.“
До края на живота си Венета пази писмото на своя съпруг.

„Радецки“ пътува нагоре по течението на Дунав, спирайки на няколко румънски пристанища, където на кораба се качват участници в четата – Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия, Бекет. Според някои сведения, на сутринта на 17 май Ботев получава в Оряхово писмо от главния апостол на Врачански окръг Стоян Заимов, според което прехвърлянето на четата в България след разгрома на въстанието в Панагюрско е безсмислено и тя трябва да продължи към Сърбия, но Ботев отказва да се съобрази с тези указания. По обяд на същия ден той принуждава капитана Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката край село Козлодуй, където четниците слизат от кораба.

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Враца, центъра на революционния окръг, минавайки през селата Бутан и Борован, но никой от тамошните българи не се присъединява към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата влиза в спорадични престрелки с местни черкези, но без съществени последствия. Едва в ранната сутрин на 18 май край село Баница, на около 20 километра от Враца, четата влиза в по-сериозно сражение с голяма група черкези, след което се оттегля на височината Милин камък.

През целия ден на 18 май Ботевата чета се отбранява на Милин камък от около 200-300 черкези и друг башибозук. Те се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне въстание, но това не става. Вместо това към Милин камък са изпратени части на редовната османска армия и около 30 от четниците са убити или ранени. Останалите използват нощта, за да се оттеглят на юг към Врачанската планина. На 19 май във Враца са въведени значителни османски войски и възможността за въстание в града е пресечена, а Ботевата чета се насочва към вътрешността на Стара планина.

Към полунощ срещу 20 май четата достига местността Вола, където се установява, за да пренощува, но скоро е открита от черкези и башибозук и започва сражение, към което по-късно се присъединява и редовна османска войска с две оръдия. То продължава през целия ден, като четата претърпява тежки загуби и остава почти без муниции.

Привечер на 20 май (1 юни нов стил) 1876 година, когато сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира на място. Точното място на смъртта на Ботев е предмет на продължителни спорове, но днес преобладава мнението, че това става в подножието на връх Камарата в Стара планина. След смъртта на Ботев главата му е отрязана от османците и е изложена на площада във Враца, който днес носи неговото име.

Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните. Познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Хърбърт Спенсър, Чарлз Дарвин, Карл Маркс, Михаил Бакунин и др.
Ботев е енергичен защитник на Парижката комуна през пролетта на 1871 година,  въпреки че дейци на националното движение като Петко Славейков я осъждат. Според Велико Попов по това време той пише манифеста „Символ-верую на българската комуна“, но този документ е известен само от препис на самия Попов и съвременни изследователи като Илия Тодоров оспорват авторството на Ботев.

Две години след гибелта на Ботев България най-после била свободна. Освобождението дошло не както си го представяли Поета, Апостола и другарите им – чрез народно въстание, а след война между Турция и Русия. Повечето поборници били убити във въстанията, и сега властта поели хора, завърнали се кой от Русия, кой от Цариград. Започнали политическите боричкания, сменяли се князе, правителства.
Доскорошни другари ставали врагове, а героите били забравени. Сякаш никога не били живели Левски, Караджата, Хаджи Димитър. Мрак се спуснал и над паметта на Христо Ботев. Цели шест години никой не го споменавал, майка му мизерствала, на жена му давали едва по 30 лева на месец… Но през 1884 г. един от останалите живи поборници – Захари Стоянов, организирал възпоменание за смъртта на Ботев. Събрали се хора, дошли близките му, прозвучали великите му стихове.
През следващата година Георги Бенев, с дейната помощ на Захари Стоянов, организира отбелязването на 2 юни. Той написва и призив-стихотворение “Защо реших да чествуваме на Ботев празника”. В деня на възпоменателното тържество пред пловдивското гражданство произнася патриотична реч Кирил Ботев – брат на Христо Ботев и самият той участник в четата му. Официално 2 юни се чества едва от 1901 г., от деня на 25-годишнината от гибелта на поета. На тържеството на връх Вола били поканени и всички живи Ботеви четници.
После същият Захари написал и първата му биография. Възпоменанията започнали да се правят всяка година, хората на тях ставали все повече и повече, оказало се, че подвигът му се помнел от народа. Така човекът с Божието име възкръснал – в стиховете, в паметниците, в имената на градове, училища и улици. А най-вече – в сърцата на хората.
За пръв път на 2 юни 1948 г. денят се почита с едноминутно мълчание в цялата страна, с подаден сигнал от сирени. Няма документ, който да свидетелства чие е решението за сирените. На 2 юни, точно в 12:00, в продължение на 2 минути, животът в цяла България спира. Благодарим за саможертвата, за отдадеността, за безграничния им подвиг и за това, че ни има като народ.