Родени Герои – Кристофър МакДугъл

„Важни са позицията и ритъмът – обяснява Шлайп. – Човеш­кото тяло функционира по същия начин. Когато сме в равно­весно положение, еластичната тъкан съхранява енергията и я връща. Когато обаче загубим баланс, еластичната тъкан ни спира. Това има сериозни последици за здравето и силата.“
Шлайп е първият учен, успял да вкара ултразвукови сензори в жива фасция. Там той открил нещо изумително: нервни окончания. Лекарят осъзнал, че фасцията е нещо повече от съвкуп­ност от трептящи еластични нишки; всъщност тя представлява сложна мрежа от наблюдателни постове, които събират информация от цялото тяло и я предават на мозъка. Фасцията получава точно толкова сетивна информация, колкото езикът и очите, а може би дори повече, тъй като получава сигнали отвсякъде.
„Фасцията реагира и помни“, казва Шлайп.
Всяко движение, което правим, е физически експеримент; ако експериментът е успешен – например ако съумеете да стреляте с отскок по баскетболния кош и едновременно с това да изплезите език – той се превръща в навик. Всички навици биват запаметени в Стойката на тялото. С времето Стойката се превръща в структура. „Съединителната тъкан е като санбернарско куче за тялото – тя е бавна и вярна – обяснява Шлайп. – След като се оформи в дадена позиция, тя си остава така.“
Именно по тази причина можем да разпознаем приятелите си отдалеч, преди да видим лицата им.
Всяко движение, запаметено от фасцията, се възприема като успокояващо, удовлетворяващо и ефективно; всеки треньор по бейзбол и всеки учител по балет ще ви каже, че отучването е труден процес. Новите движения, колкото и да са необходими или логични, просто изглеждат погрешни.

„Способността да се мятат силно предмети направила лова по-интензивен – обяснява Роуч. – Успешният лов позволил на предците ни да станат хищници на непълен работен ден, да ядат повече висококалорично месо и мазнини и рязко да подо­брят качеството на храната си. Тази промяна в храненето дове­ла до сериозни биологични промени. Хората станали по-едри, с по-големи мозъци и имали повече деца.“
По-големите мозъци породили революционно ново умение, което поставило основата на всички човешки постижения: хо­рата се научили да се целят не само там, където има храна, но и там, където няма. Антилопите и зайците скачат в луд зигзаг, защото знаят, че ловецът трябва наум да определи скоростта и разстоянието между три различни тела, движещи се в прос­транството – собственото тяло, тялото на плячката и тялото на оръжието – за да изчисли къде точно трябва да падне копието. Или къде изстрелът, произведен от войник на съюзническите сили, ще уцели германския парашутист на остров Крит.
„Този вид последователно мислене изисква по-висок инте­лект“, твърди д-р Уилям X. Калвин, професор по невробиология във Вашингтонския университет и специалист по еволюцията на човешкия мозък. Той говори в частност за въображението: способността да проектираш в бъдещето, да виждаш възмож­ностите, да мислиш абстрактно. Ето защо Калвин вярва, че езикът, литературата, медицината и дори любовта са свързани с древната ни способност да убиваме заек от 20 крачки. „Да хвърлиш предмет означава да намериш ред в хаоса – твърди той. – Колкото по-способен си да мислиш последователно, толкова повече идеи можеш да свържеш. Можеш да обогатиш речника си, да съчетаваш несвързани понятия, да планираш бъ­дещето и да поддържаш социални контакти.“
Чакайте малко. Нима в битката за оцеляване има време за последователно мислене и съчетаване на идеи? Именно; и точ­но по тази причина мятах томахавките по-добре със затворени очи. При основните функции знанието и изпълнението не се смесват. Мозъкът поражда движението, но тялото го изпълнява. Затова, след като фасцията ви е запаметила дадено движе­ние, не й се бъркайте. Тя реагира… и помни.

Когато се почувстваме застрашени, тялото ни отчаяно търси равновесие. Ето защо, когато сме уплашени, ние инстинктивно заемаме позата на въжеиграч – с подвити колене и вдигнати длани. В случая обаче тази стойка има друго значение: ръката може да локализира опасността като стрелката на компас, коя­то сочи винаги на север. Биомеханиката действа логично: за да не бъде повалено от нападател, тялото ни трябва да е готово веднага да прехвърли тежестта си от две опорни точки – краката, стъпили на земята – на три: краката и нападателя, когото се каним да задържим на една ръка разстояние. Ръката не може да чака команди; тя се нуждае от собствена ръководна система за защита, от отговор, основаващ се на фасцията.
Ферберн нарекъл това явление „импулс на доминиращото око“. Той карал учениците си да си изберат по една точка на отсрещната стена, да вдигнат палец и показалец като въобра­жаем пистолет и да „дръпнат спусъка“, тоест да вдигнат бързо ръка и да „стрелят“ по целта. Учениците не трябвало да ми­слят, нито да се прицелват, а просто да се движат. Тогава Ферберн казвал: „Сега вижте какво стана. Палецът ви сочи право в целта“. Ферберн заключил, че за да се превърне този импулс в смъртоносна сила, човек трябва просто да насочи оръжието си по същия начин.
Бил Сайкс, партньорът на Ферберн, обаче знаел как да се пребори със съмненията. „Виждал съм този човек да се обръща с гръб към мишената и да удря право в десетката, държейки пистолета между краката си – спомнял си след време Шепърд. – Виждал съм го с очите си.“
***
И това дори не е най-важното. Има едно още по-ярко доказателство, че боксът и борбата са просто спортове за отмора: жените и възрастните хора не се справят добре с тях. Отклоненията в основните умения по правило ни помагат да разберем дали въпросните умения са естествени за даден биологичен вид. Когато забележим огромна разлика в способностите между различните възрастови групи и полове, си даваме сметка, че става дума за придобити умения. Мъжките и женските гъски се различават по големина, но летят еднакво бързо; в противен случай миграцията би се превърнала в малък ад. Същото е и при пъстървите: ако мъжките плуваха по-бързо от женските, те щяха винаги да стигат първи до храната и последни да ста­ват жертва на хищните риби, а партньорките им щяха застрашително да намалеят. Разлики между половете и възрастовите групи има, разбира се, но те са сведени до минимум.
Особено при хората. В сравнение с други животински видове мъжете и жените си приличат изключително много. Ние имаме приблизително еднакъв ръст, тегло и структура и разполага­ме с едни и същи биологични оръжия. Мъжете нямат огромни рога и големи остри зъби като мъжките представители на дру­ги видове, нито пък се отличават с особено едро телосложе­ние
Всъщност мъжете са по-едри от жените само с 15%, а не с 50%, както е при мъжките горили. Ние трябва да си приличаме, защото през по-голямата част от човешката история сме изпълнявали сходни задачи. В продължение на милиони години хо­рата са оцелявали като ловци и събирачи и са бродили заедно в търсене на ядливи растения, лесносмилаеми корени и дивеч. Предците ни работели заедно и имали постоянни партньори; и днес ние имаме по един партньор, когото избираме по мирен път.
Именно по тази причина хората се ухажват с танци, а не с борба на живот и смърт. Маймуните и лосовете се бият за правото на възпроизводство и избират по няколко партньорки със сила; ние, хората, имаме по-деликатен подход – вместо да се бием, ние се перчим. Мъжете се стремят да покажат, че са добряци и умеят да печелят пари, след което чакат жените да направят избора си. Това е много важно при моногамията: май­муните могат да си позволят да се разкъсват взаимно, тъй като накрая алфа-мъжкарят се сдобива с харем. При моногамните видове обаче ухажването не може да завършва с осакатяването на половината мъжкари.
…
Ние, хората, сме издръжливи и гъвкави същества, които уме­ят да се владеят – и точно в това отношение мъжете и жените, младите и старите почти не се различават. В случаите, когато става дума за издръжливост, както е при плуването и бягане­то на дълги разстояния, разликата в резултатите на различните полове и възрастови групи са дори по-малки от разликите в размерите: едва около 10%. Първият човек, преплувал раз­стоянието от Куба до Флорида без защитна клетка и прекарал 53 часа в битка с медузите и силните морски течения, не е бил 25-годишен мъж, а възрастна жена – 64-годишната Даяна Наяд. Най-бързата жена, преплувала широкия близо 40 км проток Ламанш, изостанала само с 30 минути от най-бързия мъж, а 30-годишната адвокатка Амилия Буун била на косъм от победата на 24-часово състезание по бягане с препятствия през 2012 г. Амилия преодоляла 145 км и над 300 препятствия и финиширала втора, на 15 км пред мъжа, който останал тре­ти. Сред победителите в състезанията по бягане на свръхдълги разстояния нерядко се срещат жени на средна възраст. Пам Рийд била на 41, когато надбягала всички мъже на състезание­то „Бадуотър“ – 220 км през Долината на смъртта – през 2002 г.; на следващата година тя се върнала и повторила успеха си. Даяна Финкъл гонела 40-те, когато участвала в изключително тежкото състезание „Хардрок 100“ (160 км), била начело на колоната през първите 145 км и финиширала втора.
С малко повече упражнения същото би могло да важи и за мя­тането. […] Тайната е в ротацията на хълбоците: хвър­лянето на камък е просто, но съставно движение, така че ако не упражнявате връзката между обръщането на хълбоците и изпъването на ръката, ще изгубите ловкостта си или никога няма да я придобиете. По всичко личи, че жените не умеят да хвърлят предмети така добре, както мъжете, просто защото не хвърлят толкова често. Те обаче притежават същите природни оръжия – най-добрите оръжия, с които хората разполагат.
***
Епългейт разбрал, че „извиването на тялото е в основата на всяко разоръжаване“. Това обаче било само началото: за Близ­наците извиването на тялото било в основата на всичко. В ди­вата природа извиването на тялото е толкова важно, че пави­аните го използват като бяло знаме; за да избегнат битка, те отпускат торса и коремните си мускули, с което показват, че се отказват от най-мощното си оръжие.
Ферберн показал, че хората се раждат със същите умения като останалите примати. С помощта на Епългейт той демонстрирал редица бойни техники – освобождаване от задушаващ захват; изправяне на крака след падане; поваляне на по-едър противник; и, разбира се, „кибритената атака“. Всички хватки на Ферберн имали три общи черти: били бързи, лесни за из­пълнение и безпощадни. Епългейт осъзнал, че „всеки човек, на когото му се налага да брани живота си, много бързо се връща към животинското си начало. След няколко секунди и особено след като е бил ударен или блъснат от противника си, човек става толкова кръвожаден, че започва да се бие инстинктивно“.

***

Ксения е в основата на гръцката идентичност, защото всеки грък в някакъв момент е бил чужденец; старогръцкият език дори използва една и съща дума за „чужденец“ и „гост“. Когато принадлежиш към народ от мо­реплаватели, пастири и странстващи учени, когато земетресе­нията, войните и презморската търговия са част от живота ти, е необходимо и неизбежно понякога да разчиташ на неочаквана помощ. След много пътувания до Гърция един британски пъте­шественик не спирал да се възхищава на гръцкото гостопри­емство: „Всичко се прави просто и без суетене, но с такава непресторена доброта, че дори най-порутената селска къща се изпълва с изящество и великолепие“.
Може да възприемете ксения като състрадание, но само ако отхвърлите мисълта, че състрада­нието се основава на любезност или милосърдие, или дори на размяна на услуги. Състраданието е боен инстинкт, сигнална система, подчинена на закона на джунглата, която те уведо­мява, когато някой или нещо се приближава до теб, за да те бие. Често поставяме ореол на състраданието и го наричаме ангелска добродетел, но в действителност то се корени в дива­та животинска нужда да разбираме какво се случва около нас и да избираме най-разумната реакция. Това е нашата социална паяжина, предпазна мрежа от високочувствителни нишки, кои­то ни свързват с близките ни и ни предупреждават, щом някой от тях изпадне в беда, която може да рефлектира върху нас. Състраданието изисква от нас да сме добри слушатели като психиатрите и психолозите от ФБР, и то по същата причина. Целта е да влезем в съзнанието на другия и в това отношение правило №3 на ксения било предвестник на криминалистиката и психоанализата; всеки полицай ще ви каже, че да засилете някого с въпроси далеч не е толкова ефективно, колкото да го оставите да се отпусне, докато думите потекат сами. А когато това стане, когато получите достъп до чувствата на другия, вие можете да загърбите собствените си чувства и да погледнете света с нови очи. Тази проницателност е от изключително зна­чение за това, което опитните войници наричат „ситуационна осведоменост“ – постоянно мислено оглеждане на околната среда, така че винаги да сме наясно с най-добрия и най-лошия изход от всяка ситуация.

„Най-добрите треньори по паркур са невидими – каза Дан. – Те ти помагат да започнеш, след което се отдръпват.“
„В паркур няма писан етичен кодекс, но навсякъде се спазват подобни принципи – обяснява Дан. – Има моменти, когато и най-силните хора не успяват да изпълнят някой скок. Паркур ни учи на скромност и ни напом­ня откъде сме тръгнали.“ Ето защо никой не се изправя сам пред предизвикателствата. За начало обя­вили етичния кодекс на паркур – „Уважавайте околната среда и другите хора“

–  Стомашни проблеми, кожни заболявания, дихателни нару­шения и дори емоционална нестабилност – всички те могат да се лекуват с т.нар. бурени – обяснява Лида. – Много е лошо, че сме свикнали с мисълта, че ако нещо е природно и безплатно, не може да е добро.
Всъщност, ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че крит­ската закуска, приготвена от диви зелени растения, е по-хранителна от всеки плод или зеленчук, който можете да купите. Когато учени от Австрия и Гърция направили химичен анализ на критски банички през 2006 г., те били изумени от две неща: от многообразието на плънката и от изключително високото съдържание на витамини, антиоксиданти и есенциални мастни киселини. Хапките с полукръгла форма, наричани калицуния, обикновено са пълни със смес от див копър, слонски чесън, кострец, нузла, мак, киселец и див морков – все диви и кало­рични растения. Учените установили, че в повечето случаи ди­вите зелени растения имат по-високо микрохранително съдър­жание от питомните.
Още по-интересен е фактът, че зелените растения поддържат равновесието между критяните и историята на човешкия род, започнала преди два милиона години. През по-голямата част от своето съществуване хората са поддържали здравословен баланс между омега-6 мастните киселини, които осигуряват безопасни нива на защитно възпаление, и омега-3 мастните киселини, които контролират възпалителните процеси. Ако прекалите с омега-6, рискът от сърдечни заболявания и нев­рологични нарушения се повишава. Предците ни, които били ловци и събирачи, поддържали двата вида мастни киселини в съотношение 1:1. Днес при повечето от нас съотношението е 16:1! След навлизането на растителните масла и соевото олио в храните, преминали през технологична преработка, консума­цията на омега-6 мастни киселини рязко се увеличи. Вместо да запалим малък огън, за да стоплим къщата, ние създадохме адска стихия, която да я изгори.
—
За начинаещите обаче брането на треви е объркващо. Книгите не помагат особено: на хартия всички зелени растения изглеждат еднакво, освен това обикновено са заснети по време на цъфтежа, когато снимките са най-красиви, но сезонът за бране вече е преминал. За щастие на Лида й хрумнало гениалното решение да използва омразата като водач.
– Има ли нещо около къщата ти, което не можеш да понасяш? – попита ме тя.
– Копривата – отговорих, без да се замислям. – Жарещата коприва. Не мога да се отърва от нея.
– Престани да се опитваш. Имаш късмет. Копривата е безплатен спанак.
След като бъде сготвена или изсушена, копривата вече не пари; това, което остава, е вкусен листен зеленчук, с който можете да приготвите чудесна лазаня, песто, супа или плънка за пица.
– Щом я мразиш, ще я разпознаеш – обяснява ми Лида. – Започни с две-три растения, които виждаш непрекъснато, като например глухарчета и прасковолистно пипериче, и добави онези, които мразиш, като копривата. Това е достатъчно за начало, докато разширяваш визуалната си база.

И подобно на критските бегълци, които събирали храната си по острите камъни на пролома Самария, не след дълго ще ос­ъзнаеш, че всичко, което ти е необходимо, за да оцелееш и да бъдеш здрав, е в краката ти.

 

Хитлер не бил силен в защита. Той знаел как да повали про­тивника, но не и какво да прави, когато съперникът се изправи. Обичал внезапните нападения и светкавичните удари – изненадваща тактика, която била много подходяща при настъпление на германските войски, но безполезна, когато същите били притиснати в окопите. Когато обаче Хитлер разглеждал огромната карта в кабинета си през последните седмици на 1942 г., неговият нюх за вероломни нападения му помогнал: Фюрерът веднага се досетил какви ще бъдат следващите действия на Чърчил и къде ще бъдат предприети те.
Следващата цел на Чърчил трябвало да е Крит; по Коледа островът се бил превърнал в слабото място на Хитлер. Фюрерът изпратил войските си във вътрешността на Африка и Русия, а там се случило тъкмо онова, от което най-много се страхувал. Елитният германски танков корпус се борел за оцеляване в Египет, а Сталинград бил на път да се превърне в най-кървавото поражение на Хитлер. Съветските войски, които били обградени от Шеста армия на Третия райх, успели като по чудо да обърнат битката и от своя страна обградили германците в самия Сталинград и разкрили неспособността на Фюрера да контраатакува. Германският отговор на руския натиск бил на­пълно хаотичен. Ден след ден германските главнокомандващи действали на сляпо и губели време, докато близо четвърт ми­лион германски войници, обсадени в Сталинград, загивали от бомби, куршуми, болести и глад.
Последното, от което Хитлер имал нужда в този момент, било да се обърне и да открие, че Крит гори. Той вече бил ви­дял какви поражения могат да нанесат тези луди селяни със старите си оръжия и самоделните си щикове. На критяните им трябвало само потвърждение, че Великобритания ще изпрати помощ, за да въстанат. Говорело се, че германските войници се въздържат от рисковани акции в Лефка Ори, тъй като някакъв фантом от Нова Зеландия поел щафетата от Джон Пендълбъри и се превърнал в новия Критски лъв.
Това бил кошмарът на Хитлер: невидими агитатори, които можели да вдигнат целия остров на бунт. Затова Фюрерът ре­шил да изпревари Чърчил. Войниците, които били толкова не­обходими в Русия, били изпратени в Крит; така германско-италианските сухопътни войски на острова наброявали над 80 000 души. Копаели се бункери, мостове се зареждали с експлозиви, подстъпите към южното крайбрежие били тройно укрепени, а иззад стените на Критската крепост – непревземаемия гарни­зон в Западна Ханя – бил даден сигнален изстрел: „В случай на инвазия – обявило германското командване – ние ще защитава­ме Крит до последния човек и до последния патрон“.
Сега оставало само едно: да се изтребят плъховете в дупките им.

Жорж Ебер си дал сметка, че ние, съвременните хора, живеем в смъртоносна фантазия.

Успокояваме се с убеждението, че в критична ситуация ня­кой задължително ще дойде да ни спаси. Вече не разчитаме на собствените си, отлично приспособими тела; забравили сме, че можем да мислим, да се катерим, да скачаме, тичаме, хвърля­ме, да плуваме и да се борим; забравили сме, че имаме по-разностранни умения от което и да било друго същество на пла­нетата. Ебер си задал въпроса колко от неговите съграждани в Париж биха могли да се прехвърлят през перваз, да прескочат ров, широк един метър, или да спасят дете. Дали той можел да го стори? Не можел да си спомни кога за последен път е видял възрастен да пълзи, да се катери по дърво, да прави салто, за да омекоти падане, или дори да тича.

Това било странно. До неотдавна човек ставал възрастен едва когато можел да спаси друг човек. В повечето култури ритуалите по встъпване в пълнолетие целели просто да проверят физическата форма: за личност се смятал само онзи, на кого­то можело да се разчита.
Жорж Ебер не можел да не се запита: какво се е объркало? Защо сме загърбили традицията на силата и сме си позволили да станем толкова безпомощни? Но докато той си задавал въ­проса, един шлосер от Филаделфия вече имал отговор.
Едуин Чекли бил роден в Англия през 1855 г., в онези смут­ни времена, когато Индустриалната революция от движение за радикално обновление се превръщала в неудържима и безпощадна стихия. Това бил краят на епохата на любителите, когато всеки трябвало да може по малко от всичко. Хората помагали на съседите да построят домовете си, да стъкнат огън, да от­гледат, заколят и консервират собствената си храна. Те умеели да поправят оръжия, да вадят зъби, да подковават коне и да израждат деца. Индустриализацията обаче изисквала специализация – и това било прекрасно. Квалифицираните профе­сионалисти били по-добри от самоуките дилетанти, а знанията им позволявали да изискват и разработват по-добри оръдия на труда – оръдия, с които само те умеели да боравят. С времето обществото се разболяло от коварна болест: там, където има повече професионалисти, има и повече зяпачи. Професиона­листите вършели всичко, което другите преди правели сами; те дори отнели забавленията на околните, като спортували, а останалите седели и гледали.
„Дърпаш тук, буташ там безброй пъти на ден и накрая ставаш малко подобие на Самсон – пише Чекли. – Усещаш как мускулите ти увеличават обема си. Най-вече бицепсите – те привличат внимание, сякаш са синоним на здраве и сила. Силата на така тренирания мъж не може да разчита сама на себе си. Тя е повърхностна и е нестабилна. Истината е, че не може да има правилна тренировка, ако не се ангажира цялото мъжко тяло.“
Когато Жорж Ебер решил да създаде собствена, френска версия на естествените тренировки, той започнал оттам, къ­дето спрял Едуин Чекли. Ебер нямало просто да прави хората здрави. Той щял да ги направи герои. Ебер подозирал, че при правилен подход здравето и героизмът са едно и също нещо. Това е математическото уравнение, което стои в основата на всеки героичен мит от „Одисея“ през Стария завет до „Зина – принцесата воин“:

Здраве = героизъм.
Героизъм = здраве.

Героите са защитници на слабите, а да бъдеш защитник озна­чава да имаш сила за двама. Не е достатъчно да можеш да спа­сиш себе си; винаги трябва да си по-добър, отколкото когато си сам. Древните гърци обичали този странен малък парадокс – представата, че човек е най-силен само когато има слабост към другите. За елините здравето и състраданието били два от химичните компоненти на силата на героя: поотделно те са не­забележими, но заедно са впечатляващи.
В резултат на тези разсъждения Ебер формулирал най-странната концепция, използвана някога за влизане във форма. Той я нарекъл methode naturelle – природен метод; този метод щял да се ръководи от девиз от пет думи, който нямал нищо общо с трупането на мускули, отслабването или печеленето на златни медали. Всъщност той нямал нищо общо с каквито и да било постижения; Ебер целял точно обратното.
„Etre fort pour etre utile“, заявил Ебер. „Бъди силен, за да бъдеш полезен.“ Наистина гениална фраза. В последните две думи е обобщена цяла житейска философия. Няма значение кой си, няма значение какво търсиш или какво се надяваш да оставиш след себе си на този свят – има ли по-добър подход от това просто да бъдеш полезен? „Това е великият дълг на човека към самия себе си, към семейството, родината и човечеството – пише Ебер. – В трудни житейски обстоятелства само силните ще бъдат полезни.“

Ебер имал едно желязно правило: никаква надпревара. Ни­кога. Това означавало да няма първенства, световни рекорди, състезания. Трениращите нямало да получават колани, медали или точки. Ако трябва да сме честни, Ебер не уважавал особе­но състезателните спортове, които пренебрежително определял като изкуствени „забавления“.
Ебер бил на мнение, че състезанията развращават истинския спорт.

Надпреварата изкушава човек да мами; да развива в твърде голяма степен едни умения и да пренебрегва други; да пази за себе си съветите, които биха били от полза на всич­ки. Това е съкратена процедура; трябва просто да победиш противника и готово. Природният метод обаче е безкрайно предизвикателство за самоусъвършенстване. Освен това състезателните спортове се фокусират върху съперничеството и разделението по категории. В природния метод най-важно било сътрудничеството; всеки учител бил ученик и всеки уче­ник бил учител, който носел свежи идеи и нови предизвикател­ства. Вдигни летвата, но помогни на човека зад теб да я прес­кочи.
Най-възхитителното в теорията на Ебер е това, че тя се отна­ся не само за спорта, а за всички аспекти на живота. Ебер вяр­вал, че естествените тренировки ще направят хората по-благородни, интелигентни, находчиви, щедри, успели и щастливи. Защо ли? Защото така човек всеки ден се упражнява да решава проблеми в екстремни условия и след като се досети как да пре­несе голямо парче дърво с боси крака през мочурище, нищо няма да го стресне на работното му място. Естествените тре­нировки подтикват към наблюдение и анализ, а не към съперничество; те ни учат да виждаме конфликтите като нещо, което може да бъде разрешено със сила и сръчност, а не с насилие и с брата на насилието – страха […]
Tой увековечил групата на снимка; на фото­графията Ебер и членовете на екипа му са обути в стряскащо къси шорти и изглеждат прекрасно. Макар да са с най-различна възраст и ръст, те изглеждат еднакво; за мъже са слаби и извая­ни, гъвкави и силни като лъвски прайд. Никой от тях не показ­ва мускули, защото не им се налага; те знаят, че истинската им сила се крие под мускулите, в съзнанието, че са готови за всяко предизвикателство.
Снимката е направена в края на 1913 г. Няколко месеца по-късно германските войски прегазили Белгия и Люксембург на път за Франция. Треньорите по methode naturelle заминали за фронта и благодарение на изключителната си физическа подготовка и самоотвержеността си много от тях били в пър­вите бойни редици по време на Голямата война. Четири години по-късно всички те, както и още девет милиона войници, били мъртви.
Жорж Ебер бил съкрушен, но не и изненадан. Той бил реалист и разбирал, че при цялата ти подготовка това, че си способен, в някои случаи може да ти струва живота. Природният метод никога не се е стремил към безсмъртие; целта му била да промени живота. Самият Ебер едва не умрял от раните си и прекарал остатъка от дните си, опитвайки се да си възвърне способността да ходи и говори. Бил удостоен със званието командир на Почетния легион, но това било като да украсиш потъващ кораб с венец; благородната мечта на Ебер за здраве, съчетано с героизъм, била погубена от един свят, който бил уморен от опасностите и се преструвал, че те са изчезнали за­винаги.
Природният метод потънал в забвение. Докато един ден, след много години, един младеж, който продавал светещи гривни по корсиканските плажове, попаднал на стара книга с меки корици и започнал да чете…

Макар да изглежда доста щур, Еруан е напълно сериозен по отношение на едно: той е убеден, че цялата индустрия на фит­нес центровете на стойност милиарди долари се крепи на лъжа.

Ако се съди по суровите числа и резултатите, може би е прав: фитнес клубовете са единственият бизнес, който зависи от това клиентите да не идват. Това е изумителната история на един финансов успех, който при това се базира на дефектен продукт. Според собствената си статистика фитнес залите просто не работят: в колкото повече клубове се записваме, толкова по-дебели ставаме. Всъщност затлъстяването се увеличава паралелно с нарастването на приходите на фитнес центровете – и двете бележат устойчив растеж от около 2% годишно.
„Повечето хора не извличат никаква полза от спортните зали – признава Радж Капур, известен предприемач в областта на технологиите и съосновател на „Снапфиш“, в интервю относно фокусирането върху здравето на американците. – В глобален мащаб това е бизнес на стойност 75 млрд. щатски долара, а над 60% от хората не посещават салоните, макар да си плащат.“ Ето как става това: всеки януари рекорден брой хора се записват на фитнес. Американската верига „Голдс“ обикнове­но удвоява броя на членовете си, а други клубове отчитат до 300% увеличение на абонатите. Това означава, че в най-добрия случай на същата площ се наблъскват четири пъти повече тела.
Собствениците на фитнес зали знаят, че мо­гат да приберат парите, без да разширяват салоните си, защо­то няколко седмици по-късно нещата си идват на мястото: до пролетта по-малко от половината от членовете на който и да било клуб ще идват на тренировка. …
Но какво се е объркало? Как така съвременният фитнес цен­тър с всичките си сензационни уреди и изгарящи калориите дигитални технологии се оказва толкова неефективен, когато става дума за реално подобряване на Здравословното състоя­ние? При общ приход от над 50 млрд. долара годишно бихме очаквали поне малък видим ефект върху здравето като цяло. Това е потресаваща инвестиция в едно очевидно провалено на­чинание. Не че хората не се опитват. Ние ходим на фитнес; просто не се задържаме. Може да обвините посетителите, за­дето не проявяват упорство, но това е все едно даден ресторант да обвинява клиентите, които не харесват храната; в крайна сметка управителят отговаря за съдържанието на менюто.

В края на 70-те години на XX век обаче внезапно дошъл кра­ят на бойните тренировки. Обикновено е трудно да се посочи първият пациент, от когото е тръгнала епидемията, но този път нещата се случили пред обектива. През 1977 г. един покорител на женските сърца, който пушел трева и пури, инжектирал си стероиди и позирал за плакати на гей списания, изведнъж се превърнал в емблема на американския фитнес. Филмът „Же­лезни мускули“ бил пуснат по екраните и благодарение на самоувереното обаяние и развитата с помощта на химикали физика на Арнолд Шварценегер бодибилдингът от авангардно развлечение се превърнал в световен феномен. Арнолд станал най-касовата холивудска звезда, а бодибилдингът – форма на моделиране на мъжкото тяло, която няма нищо общо с ловкост­та, издръжливостта, диапазона на движение или функционал­ните умения, се превърнал в новия златен стандарт за фитнес тренировка. Изведнъж най-добре подготвените спортисти в света били заменени от някои от най-лошите.
От гледна точка на спорта това било стъпка назад. Икономи­чески погледнато обаче ходът бил гениален. Бойните тренировки се нуждаят от голямо пространство, докато бодибилдингът се прави на едно място и изисква забележително малка площ. Трениращите седят, лежат, стоят или клякат. Идеята е опреде­лена мускулна група да се изолира и да се развие до краен пре­дел, като едно и също движение се повтаря отново и отново, докато трениращият стигне почти до мускулна недостатъчност. Като всяка друга увредена тъкан травмираният участък се по­дува. Така организмът реагира в критични ситуации – притокът на кръв имобилизира мястото и започва да лекува травмата. Странното е, че този дискомфорт се превърнал в търсена стока: тъй като целта на бодибилдинга е външният вид, а не уме­нията, възпалените и подути мускули започнали да се възпри­емат като признак на сила.
И точно когато бодибилдингът се превърнал в нов модел на фитнес тренировка, на пазара се появило ново изделие, кое­то направило този спорт подреден и ефикасен като поточна линия. През 1970 г. един странен тип от Флорида дошъл на състезанието „Мистър Америка“ със стока за продан. Артър Джоунс не бил завършил гимназия, работел като ловец на едър дивеч, пушел като комин, а хобито му било да тъпче с храна своя крокодил, дълъг над четири метра, за да кандидатства за „Книгата на Гинес“. Освен това той бил самоук техник и създал уред за упражнения, който нарекъл „Синьото чудовище“. Изо­бретението на Джоунс представлявало камера с бъбрековидна форма, която при набиране равномерно разпределяла съпротивлението. Тъй като уредът приличал на раковина, Джоунс го преименувал на „Наутилус“.Най-сетне собствениците на спортни зали можели да пред­ложат нещо, което лежанката в мазето не може: специално съоръжение, което кара трениращите да се чувстват като професионалисти.
„Представата за спортна зала наистина се промени. Фитне­сът се превърна в голям бизнес. Всичко тръгна от Артър Джоунс – заявил след време един от дизайнерите на Джоунс пред „Ню Йорк Таймс“. – Изобретението на г-н Джоунс роди „механичната обстановка“, която преобладава в днешните фитнес зали – пишело още в „Таймс“. – Благодарение на машините за­душните гимнастически зали, пълни с гири и тромави мъже, се превърнаха в модерни фитнес клубове, харесвани от любителите спортисти.“
Възходът на машините обаче имал цена. Целта била да се съз­дават тела, които да си приличат колкото е възможно повече, а това се постига чрез наблягане на точни повторения на едно и също движение, отново и отново. Дори речникът се е про­менил, за да отговаря на индустриалното мислене: родителите ни правеха упражнения, а ние „блъскаме“. И както във всяка фабрика, и тук прогресът не се мери по усвоените умения, а по изпълнената норма – в случая нормативът се измерва в килограми и сантиметри. Гръцкият идеал за гъвкаво, хармонично и ефективно тяло бил мъртъв. На негово място дошли масивни­те, напомпани тела.
Но защо? Защото с възхода на машините дошъл залезът на свръхмъжете.
„С появата на анаболните стероиди през последните 30­-40 години стана възможно мъжете да натрупват много повече мускули, отколкото им е присъщо по природа“, отбелязва д-р Харисън Поуп, професор по психиатрия в Харвард. Поуп създава термина „бигорексия нервоза“, с който описва наша­та опасно погрешна идея, че по-големите мускули са по-секси. Поуп знае много за фитнеса; макар да е на 66 години, той все още е в състояние да свали сакото си и да направи половин дузина набирания на една ръка на вратата в кабинета си. Един по­глед му е достатъчен, за да каже кой от мъжете по кориците на списанията и филмовите трейлъри е напомпан; за съжаление ние дори не подозираме каква голяма част от хората, известни с физиката си, разчитат на спринцовката. От друга страна, нима някой е бил наистина изненадан, когато Силвестър Сталоун беше заловен в Австралия с близо 50 шишенца с човешки хормон на растежа в багажа си?
„Дедите ни много рядко са се сблъсквали с изображения на „свръхмъже“ – отбелязва Поуп. – Те не са вдигали тежести от лежанка и не са правили коремни упражнения три пъти седмич­но.“ Внуците им обаче са изложени на безкрайни атаки по отно­шение на външния вид. „Младите хора виждат хиляди и хиляди такива изображения на „свръхмъже“ – казва Поуп. – Всяко от тях свързва външността с успеха, бил той социален, финансов или сексуален. Мъжете на тези изображения обаче постоянно стават все по-жилави и мускулести и същевременно все пове­че се отдалечават от онова, което който и да било обикновен мъж може да постигне в действителност.“ Предполага се, че за всички повторения във фитнес залата ще бъдете възнаградени с холивудско тяло, но когато откриете, че пътят от „Рамбо 1“ до „Рамбо 2“ е постлан с химия, се изправяте пред съкрушител­ния избор, който професионалните колоездачи е трябвало да направят, когато са разгадали тайната на Ланс Армстронг: да започнат да вземат допинг или да се откажат от състезанията.
[…]
Теди Рузвелт (да, президента) се съсредоточил върху постиженията, а не върху външния вид, и станал спортист за цял живот. Като всич­ки хора, издигнали се благодарение на собствените си усилия, Рузвелт се боял да не изгуби постигнатото, затова дори след като станал президент, той продължил да прави онова, което бил научил в „Уудс“ – боксирал се с войници, плувал гол по­сред нощ в р. Потомак, а заедно със свой приятел генерал си устройвали тежки битки с дървени тояги.
Понякога Рузвелт се измъквал от Белия дом вечер, избирал си точка, отдалечена на няколко километра, и тръгвал право към нея. Предизвикателството било да преодолее всички препятствия по пътя към целта. „Няколко пъти ни се случи да преплуваме Рок Крийк в ранна пролет, когато по повърхността на реката плуваха дебели парчета лед. Когато плувахме в Потомак, обикновено събличахме дрехите си – спомнял си след време Рузвелт. – Рок Крийк беше подходящ за такива разходки, защото ни даваше възможност дълго да пълзим и да се катерим по камъните… Разбира се, при подобни обстоятелства трябва­ше да се стараем да се прибираме във Вашингтон по тъмно, за да не скандализираме никого с външния си вид.“
Десетилетия по-късно среднощните скитания на Рузвелт вдъхновили едно от най-странните хрумвания по време на управлението на Джон Ф. Кенеди. Когато станал президент, Кенеди с ужас установил, че половината наборници биват от­хвърляни като негодни за военна служба. Американците ста­вали опасно изнежени и съответно – според Кенеди – глупави. „Интелектът и уменията могат да функционират с максималния си капацитет само ако тялото е здраво и силно – заявил президентът. – В този смисъл физическото здраве е в основата на всички дейности в нашето общество.“ Кенеди се интересувал от истинското здраве, а не от упражненията от лежанка и по­казните мускули, затова се съсредоточил върху двата най-ва­жни фактора: издръжливост и еластична сила.
Така започнала странната и мимолетна любовна връзка на Америка с бягането на свръхдълги разстояния. Кенеди наме­рил стара наредба на Теди Рузвелт, която изисквала от амери­канските морски пехотинци да изминават 80 км пеш или 160 км на кон за по-малко от 72 часа.
Убийството на Кенеди пресякло ентусиазма на армиите от любители на предизвикателствата; изключение прави едно малко градче в Мериленд, където хората не спират да преоткриват себе си всяка година от 1963 г. насам. На първото състезание финиширали само четирима души. На следващото – седем. После – осемнадесет. Но докато всички останали прояви, свързани с предизвикателството на Кенеди, отмрели, ма­ратонът в Бунсборо се разраснал.

Еруан обича да бяга бос тук – така се грижи за тялото и ума си. Той вярва, че човек опознава света с краката си.
– Знаеш ли защо се чувстваш потиснат, след като си се взирал в компютъра в продължение на половин час? – пита ме Еруан, когато излизам от стаята си. – Защото в хода на еволюцията хората са се научили постоянно да следят околната среда за евентуални опасности. Чрез стреса, който усещаш, тялото ти напомня да станеш и да се огледаш. Същото е и с краката – ако не ги оставяш да си вършат работата и да казват на гърба и коленете кога могат да си починат, тялото ти се напряга, а това води до проблеми с коленете и болки в гърба.

„Умното тяло“, обяснява Еруан, знае как да превърне силата и скоростта в едва ли не безкраен набор от практични движе­ния. Качването върху прът може да изглежда тривиално, но ако някога ви се наложи да се спасявате от наводнение или да бягате от агресивно куче, нещата ще изглеждат много по-различни, ако успеете да се повдигнете на метър и половина над земята.

– Постоянно срещам мъже, които вдигат близо 200 кг от лежанка, но не могат влязат през прозореца, за да спасят човек от горяща сграда – продължи той. – Познавам хора, които са в състояние да пробягат няколко маратонски дължини, но не могат да се притекат на помощ, преди да са си обули маратонките. Много плувци тренират всяка сутрин, но не могат да се гмурнат достатъчно дълбоко, за да спасят приятел, или не знаят как да извадят давещия се на скалите, за да го отдалечат от прибоя.
– Да си във форма не значи да можеш да вдигнеш стоманена щанга или да финишираш на състезанието „Айрънмен“ – каза Еруан. – Смисълът на тренировките е да преоткрием биологичната с

Всички ние знаем как е еволюирало човешкото тяло, как гърбовете ни са се изправили, а крайниците ни са се удължили, когато предците ни слезли от дърветата и се приспособили към живота на земята, като станали ловци и събирачи и започнали да изминават големи разстояния в търсене на храна. Естественият подбор обаче се отразил не само на външния вид, но и на мисленето ни. Ние сме живо доказателство, че предците ни, тези дребни, беззъби слабаци без козина, са развили изключителна способност да се ориентират по дърветата, въздуха и земята. И животът, и смъртта им обаче зависели от елемента на изненада, което означавало, че трябвало да забелязват опасностите, преди опасностите да забележат тях, и да проследят плячката си, анализирайки и най-слабите миризми, следи и шумове.

„Бъди полезен!“ — гениално! Еруан си дал сметка, че това не било просто мото, а природен закон, основен принцип, който обяснява как човешката история е формирала човешкото тяло.

Изведнъж му просветнало: има причина да изглеждаме странно. Съблечени голи, ние приличаме повече на насекоми, откол­кото на животни, с нашите издължени крайници и с големите ни, кръгли глави, прикрепени върху странно неподвижните ни гърбове. Ние сме бавни, слаби, умеем да се катерим колкото да отървем кожата и ни липсват наистина полезните органи – опашки, копита, остри зъби. Бихме били безпомощни, ако не можехме да правим три неща – да ловим, да събираме и да спо­деляме.
Точка. Това е. Тези три дейности бележат пътя на човека от възникването му като вид до ден-днешен. Шекспировите соне­ти, Гугъл, Суперкупата, НАСА – ако разгледаме отблизо което и да било човешко постижение, ще видим едно и също: хората търсят нещо, сдобиват се с него и споделят облагите и инфор­мацията с клана си. Ние далеч не сме най-опасните зверове в джунглата, но не е и нужно; телата ни са отличен иструмент за тези три дейности. Можем да стоим на два крака и да се обръщаме, което ни позволява да мятаме предмети е безпощадна точност. Имаме ръце с много, стави и чудесни палци, идеални за хващане и влачене. Имаме език и литература, защото шиите ни са дълги, устните ни са подвижни и умеем да контролираме гръдния си кош като никое друго животно; съчетанието на тези особености ни позволява да говорим. Ние сме лошите деца на майката Природа, видът, който не може да стои мирен, защо­то изправените тела и гъвкавите крака ни правят превъзходни бегачи. Ние сме това, което правим, а това, което правим, е да се движим – изкачваме планини, прекосяваме реки и се прови­раме през най-коварните скални процепи. Дори собствената ни планета ни е тясна. […]

Сандра възразява, че целта на йогата не е да се научиш да оцеляваш в извънредни ситуации, а да намериш равновесие и връзка между ума и тялото.
– Тялото е най-здраво свързано с ума, когато си в опасност – възразява на свой ред Еруан. – Човек преценява стойността на движенията по техните последствия. Ако се разконцентрираш за част от секундата, докато се катериш по дърво, мяташ камък или пазиш равновесие на ръба на някоя скала, с теб е свърше­но. Само култура, познала охолството и изобилието, може да се самоубеди, че стоенето в странни пози е спорт.
– Забравяш гъвкавостта – казва тя. – Йогата те прави по-гъвкав.
– Ако мускулът ти се противи на дадено движение, това значи, че то е неестествено. Защо тогава да променяш мускула? Промени движението!
„Мисля, че той определено е на прав път“, казва Лий Саксби, рехабилитатор и технически директор на „Уайлдфитнес“ – спортна програма, създадена в Лондон и основаваща се на еволюционния модел на човешкото движение. Саксби е убеден, че истинското човешко здраве няма нищо общо със спортните уреди, но е тясно свързано с ловно-събирателните движения. Когато попаднал на забележителен видеоклип с участието на Еруан, той видял главното доказателство за теорията си.

ЕТО ГО И ВИДЕОТО:

(The Workout The World Forgot: https://www.youtube.com/watch?v=SKGF-ErsJiI 

Както подобава на акт за обявяване на война, този видеоклип е уникален: в изумителния запис, дълъг три минути и полови­на и озаглавен „Тренировката, която светът забрави“, Еруан представя необорими доказателства за предимствата на ес­тественото движение – при това без да каже дума. В началото на видеоклипа той пренася дънер през буйна река, след което прекосява дивия пейзаж със светкавична скорост, като без про­блем се провира под и около всички препятствия по пътя си. Еруан скача върху скала… виждаме бурно море… изумител­но висок скален корниз… борец, който изскача от нищото… а Еруан никога не забавя ход; вместо това се промъква, бяга, плува, катери се, бори се и прескача всички тези препятствия. Той е изключително спокоен и страшно силен мъж – човешко животно, което владее тялото си и всичко, което му се изпречи.
„В този видеоклип най-много ме впечатли атлетизмът на Еруан – казва Саксби. – Вбесява ме фактът, че когато стане дума за добра форма, жените смятат, че трябва да са слаби, а мъжете – че трябва да са яки. Най-добрите атлети обаче не изглеждат като модели или като бодибилдъри. Те са стройни, бързи и подвижни. Именно това ми харесва във видеоклипа на Еруан. Там виждаме истински, функционални физически умения – пълна противоположност на трупането на мускули, на което ни учат във фитнес залите.“

Най-важната проява на атавизъм при Еруан обаче може би е начинът, по който той съчетава практическото предназначение и играта, функционалността и удоволствието. Когато скача, пада и хвърля предмети, той прилича на дете, което си играе в задния двор. Според д-р Зер е възможно това да е истинско­то естествено движение. „Никога няма да видите кучето си да тича в кръг, без да спира, в продължение на час – посочва Зер. – Ако го направи, ще помислите, че е болно. Вместо това куче­то гони нещо, търкаля се, тича, почива си, редува движенията. Играта при животните има практически смисъл и не е трудно да се досетим, че и при хората би трябвало да е така.“
„За повечето хора упражненията са наказание за излишните килограми – добавя Саксби. – Така, вместо да освобождава на­прежението, спортът се превръща в поредния източник на пси­хическо натоварване. Ето защо мисля, че Еруан е на прав път. Ако можем да променим представата за спорта като наказание, това би било голямо постижение.“

Това е най-важната тайна – тялото винаги намира изход.

Стю наострил слух. Разбира се, кажи ми. Какъв е проблемът при мен – техниката на бягане? Слабите сводове?
Захарта.
Зах… ама ти сериозно ли?

При това не само сладкишите и газираните напитки, обяснил Мафтоун. Макаронени изделия, енергийни блокчета, палачин­ки, пица, портокалов сок, ориз, хляб, зърнени храни, мюсли, овесени ядки – всички преработени въглехидрати, за които Стю бил чувал, че са идеалната храна за един бегач. Фил смятал, че това е просто захар под прикритие. Хората са изключително издръжливи същества, които са се скитали по земното кълбо много повече от всеки друг животински вид, без да разчитат на енергийни напитки и гевреци. Успели сме благодарение на едно много по-калорично и чисто гориво – собствената ни телесна мазнина.
„Смисълът на тренировката не е да видиш колко бързо можеш да движиш краката си – обяснил Мафтоун. – Целта е да нака­раш тялото си да промени начина, по който се снабдява с енер­гия. Организмът трябва да изгаря повече мазнини и по-малко захар.“ А към момента тялото на Стю било „чудовище, което изгаряло захар и складирало мазнини“.
Стю бил изумен. Добре. Но как храната вреди на краката?
„Представи си, че тялото ти е пещ – казал Фил. – Ако на­пълниш тази пещ с цепеници, които горят бавно, тя ще гори силно и равномерно с часове. Ако обаче я натъпчеш с хартия и парцали, напоени с газ, тя ще се нагорещи, ще започне да бумти и ще угасне, докато не я заредиш повторно. Тъкмо това си направил ти – казал Фил. – Увредил си тялото си, като си пълнил пещта с боклуци. Ако искаш да запазиш здравето си и да постигнеш отлични резултати, трябва да научиш организма си да използва мазнината като гориво. Веднага.“

„Добре – казал той на Фил. – Как ще започнем?“
„Просто“, отвърнал Фил. За да използва мазнините като гориво, човек трябва да направи само две неща: да изключи захарта и да успокои сърдечния си ритъм.

„Ние съхраняваме минимални количества въглехидрати в телата си – обяснил Мафтоун. – Сравнете това с практически неограничените запа­си от мазнини.“ Въглехидратите са локва; мазнините са Тихия океан. Във всеки момент тялото има складирани около 160 000 калории: около 2000 от захари, 25 000 от белтъчини и близо 140 000 – 87% – от мазнини. „Дори спортист с едва 6% телесни мазнини има достатъчно гориво за многочасови упражнения – обяснил Мафтоун. – Когато изгаряш повече мазнини, про­извеждаш повече енергия и въглехидратните запаси стигат за по-дълго. Когато научиш тялото си да разчита на мазнините, разграждането на въглехидратите се забавя, а гладът за сладко намалява.“
За целта обаче са необходими решителни действия. Тялото обича мазнините; те са съкровище, което организмът би пред­почел да трупа, вместо да изразходва, затова ако усети, че раз­полага с друго гориво, тялото ще използва първо него и ще превърне остатъците в още мазнини. За да излезе от цикъла на изгаряне на захарите, Стю трябвало да прояви желязна воля: той можел да се тъпче по цял ден, но само с месо, риба, яйца, авокадо, зеленчуци и ядки. Никакви варива, никакви плодове, никакви зърнени храни. Никаква соя, никакво вино, никаква бира. Пълномаслените млечни продукти като сметана и традиционно сирене били позволени; нискомасленото мляко било забранено.
В продължение на три седмици Стю бил блестящ ученик. На шестдневното състезание във Франция обаче му дошло до гуша. Не му стигало унижението, когато всички останали бегачи хукнали по пистата, а той ходел („Пфу!“, изкривил лице Стю), а на всичко отгоре гледал как си хапват сладки и бонб­они в медицинските пунктове, докато той ядял само бадеми… е, това граничело с нарушение на човешките права. За жалост Фил Мафтоун го придружил във Франция, така че Стю трябвало тайно да взема бисквити от масите в пунктовете и да ги крие на закътано място; там можел да ги изяде по-късно, когато Фил не го гледал.
Преди да посегне към скритите си запаси обаче, Стю забелязал нещо. За първи път той виждал какво се случва около него. Обикновено по време на състезание пухтял с брадичка, опряна в гърдите, но този път се движел с високо вдигната глава и дишал леко. Като се замислил, той установил, че се е чувствал така на всяко бягане през последните три седмици. Повечето бегачи рядко имат възможност да се насладят на гледката; щом умората ги застигне, те свеждат очи към земята и губят периферното си зрение. В такива моменти човек напус­ка действителността и мисли само за това колко километра е изминал и колко още му предстоят. Стю вярвал, че за победата се плаща с болка, но откакто следвал метода на Мафтоун, бягането се превърнало в удоволствие.
Стю разбрал, че „всеки стадий на енергопроизводството има специфично, реално сензорно отражение. Тялото различава стадиите по начина, по който виждаме, чуваме и усещаме све­та. Когато сме в благоприятния етап на изгаряне на мазнини, визуалната информация е ясна, експанзивна и триизмерна, с уникална и отчетлива периферност и широта. Все едно си в 3D кино“.
Така ловците гонят антилопите до смърт. Те не се държат като животното, което се опитват да убият; вместо това са без­шумни и изящни, движат се леко, имат остро зрение, дишат спокойно и черпят безкрайна енергия от телесните мазнини. Всъщност в момента Стю се движел по подобен начин, като спокойно и сдържано следвал бегачите, които го изпреварили на старта. Три седмици по-рано той бил осакатен от травма до такава степен, че не можел да се състезава; сега надминавал най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния в света и от ден на ден ставал все по-бърз. Стю се чувствал толкова добре, че през шестте дни така и не посегнал към скритите сладки. По­ставил нов рекорд на САЩ от 919 км, като подобрил старото върхово постижение с повече от половин маратонска дължина и завършил втори. Изпреварил го само Звяра – световният ре­кордьор по 24-часово бягане Жан-Жил Бусике от Франция.
Това убедило Стю и той повярвал, че мазнината е най-до­брото гориво. През следващите десет години той чупел рекорд след рекорд с такава сила и стил, че бягането му приличало по-скоро на изкуство, отколкото на усилие. Със своето – по думите на един журналист – „почти съвършено бягане“ Стю победил световния шампион на 1000 мили и не само подобрил стария рекорд с 16 часа, но дори пробягал вторите 500 мили по-бързо от първите. Така постъпил и с втората половина от живота си; вместо да намали темпото, след като навършил 40, той станал по-силен, бягал над 80 км дневно и поставил нов рекорд за най-бързо изминаване на разстоянието между Лос Анджелис и Ню Йорк. Приели го в Залата на славата на аме­риканските бегачи на свръхдълги разстояния с думите: „Ни­кой друг американски бегач на свръхдълги разстояния, бил той мъж или жена, не е показвал такова ниво на толкова различни разстояния“.
Забавното в случая е, че Стю дори не бил най-добрият ученик на Мафтоун. В сравнение с Марк Алън той бил… всъщност никой не може да се сравнява с Марк Алън. Когато Марк оти­шъл при Фил в края на 80-те години, той бил на 20 и няколко години, но вече се чувствал стар. […]
Също както при Стю нараненото тяло го накарало да отвори разума си. „Предупредиха ме, че методите на Фил може да ми прозвучат налудничаво“, спомнял си по-късно Марк. Да не говорим колко смущаващ бил подходът на Мафтоун: той изисквал Марк да кара далеч зад остана­лите по време на груповите тренировки по колоездене и да се тътри, вместо да бяга. Спортистите, които тренирали заедно с Марк, били убедени, че това е краят… докато четири месеца по-късно Марк профучал покрай тях. „Бях се превърнал в ае­робна машина!“
Не след дълго Марк постигнал нещо невероятно: в продължение на две години той не изгубил нито едно състезание, независимо от разстоянието.
Спечелил „Айрънмен“ шест пъти, а на 37-годишна възраст направил впечатляващо завръщане в света на спорта. По-интересно обаче е онова, което се случило, след като се оттеглил. Велосипедите станали по-леки, водолазните костюми – по-хубави, тренировките и храненето се усъвършенствали и все повече се опирали на лабораторните изследвания – и все пак никой не можел да постигне резултатите на Марк. Измина­ли близо 20 години, преди на „Айрънмен“ да се яви състезател от неговия ранг.
Интересното е, че в крайна сметка Фил се занимавал повече с рок звезди, отколкото с триатлонисти. Един спортист трябва да е изключително уверен или безкрайно отчаян, за да заложи на система, която отрича всичко познато и му гарантира послед­ни места в продължение на може би цял сезон. На рок звезди­те обаче не им се налага да работят със скептични треньори и корпоративни спонсори; те просто трябва да бъдат достатъчно силни, за да издържат неколкомесечните сценични музикални маратони. Мафтоун установил, че „всички музиканти се инте­ресуват от две неща: как да си набавят повече енергия и как да увеличат творческия си потенциал“.
Джеймс Тейлър бил от първите ученици на Мафтоун („Чувствам се прекрасно!“, крещял той), а „Ред Хот Чили Пепърс“ взели Фил за свой лекар по време на турне (години по-късно, когато вече бил 50-годишен, басистът на „Пепърс“ Флий все още бил в състояние да пробяга маратон за по-малко от четири часа по време на опустошителна буря). Рик Рубин, дългобрадият мъдрец на музикалните студиа, се свързал с Мафтоун през 2003 г., когато Джони Кеш бил на смъртен одър. Фил вдигнал Джони на крака, помогнал му да си върне зрението и се заел да го отърве от лекарствата (по това време певецът приемал около 40 различни медикамента). Кеш бил толкова благодарен, че дал на Фил една от китарите си.
…

Първите му думи бяха: „Странно, като си помислиш какви съвпадения стават“. През 2010 г. Ноукс бил на път най-сетне да приключи своя тежък кръстоносен поход. През далечната 1981 г. той се усъмнил, че бегачите биват подмамени да се наливат с течности до пръсване. Компании като „Гейторейд“ лансирали тезата, че бегачите имат нужда от много течности, за да избе­гнат обезводняването, а директорите на състезания и списани­ята за бягане, които зависят от спонсорството и рекламите, по­бързали да ги подкрепят. Бегачите вече не можели да изминат и два километра по време на състезание, без някой да им подаде чаша. Постоянно им се повтаряло: „Пийте, докато очите ви се насълзят“ и „Не разчитайте на жаждата“.
Чакайте малко; как така изведнъж не можем да разчитаме на жаждата? В продължение на милиони години тя ни е вършила отлична работа. Всъщност жаждата е един от най-важните ас­пекти на еволюционното ни развитие: хората са оцелявали или загивали в зависимост от способността си да бягат на дълги разстояния в горещи дни. Видът ни е просъществувал, защото телата ни са ни казвали кога и колко да пием. Могли сме да гоним други животни до смърт тъкмо защото сме устойчиви на дехидратация. Ноукс знаел, че „хората са се превърнали в изключително добри бегачи на дълги разстояния с несравнима способност за регулиране на телесната температура при дви­жение в горещо време. Мозъците ни са развили умението да отлагат нуждата от течности – изключително важно качество, когато преследваш потенциалната си плячка в горещ ден, не разполагаш с много вода и нямаш време да спреш лова, за да потърсиш нещо за пиене“.

Ноукс започнал да проучва навиците на бегачите преди ерата „Гейторейд“ и установил, че някогашните маратонци няма­ли проблем с обезводняването. „Просто дъвча дъвка. Не пия нищо“, казал Матю Малоуни, след като поставил световен рекорд в маратона през 1908 г. Майк Гратън спечелил Лондонския маратон през 1983 г., без да изпие и глътка, а легендарният бегач на свръхдълги разстояния и петкратен шампион от състезанието „Комрейдс“ Артър Нютън вярвал, че „дори в най-топлото английско време човек трябва да може да пробяга една маратонска дължина, без да приема течности повече от веднъж или най-много два пъти“. До ден-днешен представите­лите на племето сан в пустинята Калахари са в състояние да бягат по седем часа при температура от над 40°С, като пият само по няколко глътки.
И изведнъж Американският колеж по спортна медицина, солидно подпомаган от своя първи платинен спонсор – „Гейторейд“ – заявил, че „жаждата може би не е надежден показател за това колко течности са ни необходими по време на трени­ровка“. Имало и още една съмнителна подробност: на 90-километровото състезание „Комрейдс“ проблемите с обезводняването и прегряването се появили след отварянето на редовни медицински пунктове. „Този парадокс не ми убягна – посочва Ноукс. – Как е възможно „обезводняването и прегряването“ да се превърнат в значим проблем при бягането на дълги и свръхдълги разстояния, след като честият прием на течности става общоприета норма?“
Нещата не се връзвали, особено що се отнасяло до смъртните случаи. Когато Ноукс сравнил телесната маса на бегачите след състезание, той открил нещо интересно: елитните състезате­ли отделят повече пот от посредствените бегачи. Ако обезводняването наистина било опасно, как асовете изобщо стигали до финалната права? Логично е по-бързите бегачи да рухнат. Вместо това те са по-силни от всички останали на пистата. А когато Ноукс потърсил информация за маратонците, загинали поради недостиг на течности, той открил…
Нищо.
Абсолютно нищо. Ноукс установил, че „в медицинската лите­ратура не е описан нито един случай, в който обезводняването да е доказана, пряка причина за смъртта на маратонски бегач“.
Не така стоят нещата при бегачите, които са разполагали с достатъчно течности. Смъртните случаи са именно тук. В Съ­единените щати трима маратонци загинали в неособено топли дни. Във Великобритания фитнес инструктор в отлична форма, известен със съветите, които давал на клиентите си във връзка с хидратацията, починал малко след като участвал в Лондон­ския маратон.
За всички тях течностите били не просто достъпни – те били неизбежни, както били и на Хюстънския маратон през 2000 г., когато де­сетки бегачи посетили медицинския център, макар че напитки се раздавали на всеки 1500 м.
Никой от тези хора не бягал, за да спаси живота си. Никой от тях не преследвал плячка в саваната. Ако бавно умирали от жажда, защо, за бога, просто не си взели нещо за пиене? Как можело да не предусетят собствената си гибел? Жертви от корабокрушения оцеляват със седмици върху спасителни салове; как тези спортисти починали в рамките на няколко часа?
Ноукс бил изумен. И тогава му просветнало: тези хора били удавници. Вместо от обезводняване, те загинали от прием на прекалено много течности. Пили толкова много, че намалили концентрацията на натрий в кръвта, от което мозъците им отекли. Хиперхидратация! Изведнъж всичко се изяснило. Гигантските корпорации, произвеждащи напитки за спорти­сти, успели много умело да измамят хората и да ги накарат да вярват, че за разлика от всички други живи същества на Земята, човекът е твърде глупав, за да знае кога да пие. Кравите, малките кученца и новородените деца знаят, но вие не – не, на вас трябва да ви се каже. Горчивата ирония се криела в това, че, измисляйки несъществуващ здравен проблем, корпорации­те създали действителен такъв. Те наплашили хората, като им внушили, че пият твърде малко, и ги подмамили да пият твърде много. Убийствен маркетинг.
Ноукс установил 12 потвърдени смъртни случая от хиперхидратация по време на спортни събития, както и хиляди случаи, в които хората се разминали на косъм. „Науката за хидратаци­ята“ е пропаганда, създадена от маркетинговите специалисти, които искаха да превърнат химическите коктейли в индустрия за милиарди долари – заявил Ноукс. – Трябва да им се признае, че успяха. За техен най-голям срам обаче те отнеха живота на някои от хората, за които се преструваха, че се грижат.“ Измамата била толкова скандална, че Ноукс бил сигурен, че разкриването ѝ ще взриви общественото мнение. Вместо това той попаднал под ударите на „научната мафия“, както самият той я нарича: лекари и учени, спонсорирани от корпоративните фондове.
От лагера на „Гейторейд“ настоявали: „Пийте, преди да ожаднеете, ако не искате да си играете на гоненица с дехидратацията. Пийте преди, по време на и след тренировка“. Когато Аскер Юкендруп публикувал изследване, доказващо, че спортните напитки по същество са плацебо – ако се нажабуриш с тях и ги изплюеш, ще имаш същата полза, както и ако ги глътнеш – от „Гейторейд“ знаели как да постъпят: наели го на работа. Колкото до Ноукс, научната мафия изразила съжаление, че един толкова уважаван учен се е превърнал в устат чудак. Ноукс бил може би най-добрият специалист в света по физиология на бягането на дълги разстояния, но, както пренебрежително се изказал директорът на Института за спортни науки „Гейторейд“, предупрежденията му относно хиперхидратацията били просто „лично мнение и не почивали на наличните обстойни изследвания по темата за хидратацията по време на тренировка“.
Ноукс държал на своето. Той събрал данни от цял свят в дългата над 400 страници книга „Прекалено много вода“ – обвинителен акт срещу производителите на спортни напитки. Вечерта през декември 2010 г„ когато написал последното изречение, Ноукс си легнал с мисълта: „От утре трябва отново да започна да тичам“. Твърде дълго бил погълнат от работата си. Не бил бягал маратон от четири години и бил качил 13 кг. Ноукс бил на път да направи ужасяващо откритие:
Собствената му теория за въглехидратите го убивала.
…
Първата тренировка му отворила очите. Ноукс станал, както възнамерявал, и с мъка пробягал няколко километра, проклинайки всяка крачка. Чувствал се дебел и бавен, сякаш никога преди не бил тичал. Баща му и брат му умрели от диабет, а нарастващата обиколка на талията и все по-голямата мудност му подсказвали, че върви по техния път. Преди Ноукс бил убеден, че бягането ще контролира теглото му, но трудното ново начало го накарало да прозре истината: теорията му нямало да проработи. Тя никога не е работила.
„За 41 години бягане разбрах, че многобройните ползи от спорта не включват трайна загуба на телесна маса“, дава си сметка Ноукс. Дори през 70-те години, когато бягал най-мно­го – близо 30 км дневно – той свалил само няколко килограма, които скоро си върнал. Според учебниците по медицина трени­ровките и ограничаването на калориите трябвало да му помог­нат, но след четири десетилетия балансирано хранене и спорт Ноукс бил живо доказателство, че учебниците по медицина грешат. Сега, когато книгата му била завършена, а часовникът на генетичната бомба цъкал, той решил да разбере истината.
Ноукс се захванал с науката за храненето също толкова усърдно, както и с напитките, и проучил първичните изследвания, които стоели зад диетологичните принципи. Това, кое­то открил, първо го разгневило, а после го потиснало. Бил измамен. Нещо повече: през цялото време, докато самоуверено водел свещена война срещу производителите на спортни на­питки, той бил инструмент на една още по-опасна индустрия. Хранителната промишленост си служела със същите похвати като производителите на напитки, а Ноукс не просто не я кри­тикувал; той я подкрепял. Десетилетия наред той препоръчвал храните, богати на въглехидрати. Бил толкова влиятелен, че го наричали „Върховния жрец на въглехидратите“ – а после открил, че преработените въглехидрати са токсични.
„Умелият маркетинг превърна приема на въглехидрати в ре­лигия за спортистите – ядосвал се той. – Те вярват, че само въглехидратите са източник на енергия.“ Храните, за които Ноукс твърдял, че ще направят хората по-силни и по-бързи, всъщ­ност били бавно действаща отрова, която ги правела по-дебели, по-немощни и по-предразположени към инфаркт, инсулт, диабет и склероза.
Ноукс имал и друга, лична причина да се гневи. Малцина знаели, че бащата на Ноукс натрупал състояние като търговец на тютюн. По време на аутопсиите в медицинското училище Ноукс видял с очите си как професията на баща му съсипва човешките тела. Дразнели го коварните опити на тютюнопро­изводителите да стимулират пристрастяването и продажбата на цигари на малолетни и го измъчвала мисълта, че всеки път, когато баща му пишел чек, за да плати университетската му такса, това било за сметка на „разклатеното здраве на онези, които пушеха тютюна, който той изнасяше“. В крайна смет­ка бащата на Ноукс го помолил да поправи стореното от него. „Тим, аз не помогнах на достатъчно хора в живота си – казал той. – Направи го ти.“
…

Ако се откажеш от навика да приемаш въглехидрати, можеш отново да превърнеш тялото си в пещ за мазнините. „Ако човек се ори­ентира към мазнините – заявил Ноукс – на теория би трябвало да може да черпи цялата си енергия от мастния метаболизъм, особено по време на много дълги тренировки, когато движе­нието не е толкова интензивно и няма нужда да се изгарят въ­глехидрати.“

Легендарният южноафрикански шампион по бягане на свръхдълги разстояния Брус Фордайс изпитал тази теория. Също като Ноукс Фордайс качил килограми след края на ка­риерата си. Когато обаче спрял да яде зърнени храни и захарни изделия и започнал да спазва диета, богата на мазнини и бедна на въглехидрати, Фордайс изживял спортен ренесанс. На 56-годишна възраст той подобрил собствения си рекорд на състезанието „Комрейдс“ с два часа, а постижението си на пет километра – с пет минути, като започнал да изминава един ки­лометър не за четири минути и половина, а за три и половина – изключително постижение за всеки опитен спортист, особено за такъв, който наближава шестдесетте.
Експериментите на Фордайс обаче дошли десетилетия след теорията на д-р Фред Къмъроу, учен от Университета на Илинойс, който от 50-те години на миналия век бил на мнение, че втвърдяването на артериите не е причинено от LDL, или т.нар. лош холестерол, който се съдържа в яйцата, червените меса и сиренето. Къмъроу си задал следния въпрос: ако лошият холес­терол е толкова опасен, защо половината от всички пациенти със сърдечни заболявания имат нормални или ниски нива на LDL-холестерол? Нещо друго трябва да ги е убило и Къмъроу е убеден, че това е тъкмо храната, препоръчвана от амери­канското правителство – полиненаситени растителни мазнини като соево, царевично и слънчогледово олио.

„Холестеролът няма нищо общо със сърдечните заболява­ния, освен ако не се окисли“, заявил д-р Къмъроу пред „Ню Йорк Таймс“. И тъй като соевото и царевичното олио поначало са неустойчиви, те бързо се окисляват при пържене на висо­ка температура или дори при нормална консумация. Къмъроу прилага теорията върху самия себе си; той ежедневно приема храна, богата на LDL-холестерол, в това число и червени меса, бъркани яйца с масло и чаша пълномаслено мляко на ден. В момента Фред Къмъроу е на 100 години, не взема лекарства и ръководи собствената си университетска лаборатория.

Уилям Бантинг – лондонски балсаматор с наднормено тегло, на 66-годишна възраст бил „почти кълбовиден“. Бил висок едва 165 см, но тежал над 90 кг и имал такова шкембе, че трябвало да слиза гърбом по стълбите и не можел да си върже обувките. Лекарите му предписали всички известни процедури за лечение на затлъстяване – диети, турска баня, интензивни упражнения, балнеолечение, дори ре­довно повръщане – но всеки килограм, който свалял, веднага се връщал като бумеранг. Интересното в случая е, че Бантинг намерил решение едва когато започнал да оглушава. Той посе­тил ушния лекар Уилям Харви, който решил, че проблемът на пациента не е в ушите, а в талията. Лошото кръвообращение увреждало слуховия канал, затова през август Бантинг започнал да следва диетологичните указания на д-р Харви:

Закуска: 150-200 г говеждо, овнешко, бъбреци, печена риба, бекон или студено месо по избор (без свинско). Една малка бисквита или 30 г препечен хляб без масло. Голяма чаша чай без мляко или захар.
Обяд: 150-200 г риба (без сьомга), месо (без свинско) и зе­ленчуци (без картофи). Птиче месо или дивеч по избор. 30 г препечен хляб без масло. 2-3 чаши качествено бордо, шери или мадейра.
Вечеря : 100-120 г месо или риба, както на обяд. 1-2 чаши бордо. По желание – чаша алкохол преди лягане.

И така, сутрин, обед и вечер Бантинг се угощавал с печено месо и мазни пържоли с гарнитура от броколи с масло и ги поливал с хубави вина, а преди лягане изпивал по чашка джин. Приемал много калории; менюто му възлизало на близо 3000 калории дневно, три пъти повече от това, което позволяват по­вечето диети за отслабване. Но макар да бил прехвърлил 60-те – възраст, в която отслабването е най-трудно – през първите пет месеца Бантинг свалил девет килограма. За една година той отслабнал с 18 кг, а обиколката на талията му намаляла с 30 см. Бантинг запазил фигурата си до края на живота си.
„Диетата на Аткинс от 70-те години на XX век се базира на режима на Бантинг – обяснява Ноукс. – Продължаваме да преоткриваме едни и същи основни принципи на храненето, после ги забравяме и започваме всичко отначало.“
През 2012 г. баскетболистите от „Лос Анджелис Лейкърс“ започнали да спазват диетата на Бантинг, след като специалистът по храненето, който консултирал отбора, се разтревожил за здравето на центъра Дуайт Хауърд – суперзвездата с прякор Супермен, който Дуайт получил заради изваяните си коремни мускули и железните бицепси. Хауърд бил едва 27-годишен, из­глеждал прекрасно и имал само 6% телесни мазнини, но нещо не било наред с ръцете му. „Изглеждаше така, сякаш носеше кухненски ръкавици – разказал специалистът по храненето. – Напомни ми за пациентите в преддиабетно състояние, кои­то имат неврологични проблеми заради влиянието на захарта върху нервната система.“ Кръвните тестове показали нива на глюкозата над нормата, а диетологичната анкета установила, че Дуайт се храни предимно със захар: наред с бонбоните, газира­ните напитки и нишестените храни той поглъщал еквивалента на 24 блокчета шоколад дневно.
И така целият отбор на „Лейкърс“, включително и франчайзният играч Коби Брайънт и опитният ветеран Стив Наш, пре­минали заедно с Хауърд на диетата на Бантинг. „Езерняците не само не се страхуват от здравословните мазнини, а направо се друсат с тях – написал един журналист. – Любимата им на­питка преди мач е нещо, което играчите наричат „бронирано кафе“ – кафе, обогатено с две чаени лъжички масло и високомаслена сметана, получени от млякото на пасищно отглеждани животни.“
„Започнах да спазвам този режим миналата година и се убе­дих, че дава отлични резултати; ограничих консумацията на захар и се стремя да приемам здравословни мазнини – казал Коби Брайънт. – Човек трябва да намери баланса при тази диета. При мен се получи.“ Нападателят на „Лейкърс“ Шоуни Уи­лямс се появил на тренировъчен лагер с девет килограма над нормата; след като удвоил приема на мазнини и изключил за­харта от менюто си, той свалил 11 кг. В момента езерняците се хранят предимно с месо (и пастърма) от пасищно отглеждани говеда и хуманно отглеждани прасета, сурови ядки, лешниково масло и зелев чипс. Дуайт Хауърд продължил да спазва режима дори след като преминал в друг отбор; когато дошъл в Хюстън, той убедил мениджърите на „Рокетс“ да приложат диетата на Бантинг. „Трябваше да направим тази промяна – казал генералният мениджър на „ракетите“ Даръл Моури пред репортер – и трябваше да настоявам за това по-рано.“
Според Ноукс мозъците ни са промити, така че да се отвра­щаваме от самата дума „мазнина“, но истинският враг на сър­цето е захарта. Тя е корозив, който разрушава стените на арте­риите, оформяйки бразди, в които се натрупва плака. Според Ноукс това означава, че проблемът със сърдечносъдовите за­болявания и затлъстяването в световен мащаб може да се реши само с най-радикални мерки. „Десет компании произвеждат 80% от преработените храни в света и трупат милиарди долари печалба, тровейки хората – твърди Ноукс. – Аз бих ги обложил с унищожителни данъци. Никога няма да излекуваме пристрас­тяването, ако не премахнем храните, които го предизвикват.“
Някои от колегите на Ноукс са на мнение, че той отива твър­де далеч. От Американската кардиологична асоциация побър­зали да бият тревога; в деня, в който Ноукс започнал да говори за ползите от наситените мазнини, асоциацията предупредила, че „диетата на Ноукс е опасна“. Според Ноукс това било впе­чатляващо постижение; да допуснеш три грешки в пет думи за един ден не е лесно. Той твърди, че режимът не е негов, тъй като се базира на хранителните навици на хората в продължение на повече от 2 млн. години. Не е диета, тъй като няма ограничения по отношение на количеството храна или на поетите калории. И как може да е опасен, след като хората са консумирали съ­щите храни през по-голямата част от човешката история? Ако този режим беше опасен, щяхме да изчезнем като вид.
Ноукс се ядосва на себе си не защото е отишъл твърде далеч, а защото е започнал толкова късно. Когато за първи път запо­дозрял, че е сгрешил по отношение на въглехидратите, той се заел да анализира данните на легендата на „Айрънмен“ Марк Алън. Хранителните навици на Алън били надлежно доку­ментирани. В режима на триатлониста Ноукс не открил почти никакво нишесте или преработени въглехидрати. Как можел Алън да пробяга една маратонска дължина за 2 часа и 40 минути, непосредствено след като е плувал близо 4 км и е изминал 180 км с велосипед? Имало само едно обяснение. „Знаех, че трябва да е стартирал без каквато и да било захар или гликоген в мускулите – каза Ноукс. – Значи трябва просто да е горил мазнини.“

***
– Знаеш ли коя е най-здравословната диета на света? – попи­та ме той.
– Средиземноморската?
– Точно така. Знаеш ли откъде идва?
– От Гърция?
– Почти – отвърна Фил. – От Крит.
Крит бил най-странният и едновременно с това най-стабилният резултат от проучването на Ансел Кийс, проведено в седем страни. Целта на Кийс била да открие аспектите в начина на живот, които причиняват инфаркт и инсулт, затова в продължение на 13 години, от 1958 до 1970 г., екипът му събирал биологични маркери от мъже на възраст между 40 и 59 г. в Италия, Япония, Югославия, Финландия, Нидерландия, САЩ и Гърция. Това бил един наистина благороден експеримент; по свой начин Кийс се опитвал да спаси милиони животи, като по­каже, че сърдечносъдовите заболявания са въпрос на активен избор, а не Божа работа. Никой не оспорва събраните от Кийс данни;
В Гърция Кийс подбрал повечето хора от остров Крит. Това била рядка възможност да се върне назад във времето, тъй като животът в тези планински села не се бил променил през по­следните 300 години. Критските селяни продължавали да жи­веят като предците си; използвали същите груби сечива, ядели същата храна, спели в същите схлупени къщурки и отглежда­ли овце, които произхождали от същите наследствени стада. Ако Кийс бил прав, че инфарктите са последица от упадъчния съвременен начин на живот, то тези хора, живеещи като в Средновековието, трябвало да са невероятно здрави. И това наистина било така – като изключим една интересна подроб­ност. Критяните имали най-ниската честота на сърдечни забо­лявания в цялото изследване, но серумният им холестерол бил висок, а те ядели огромни количества мазнини, много повече от представителите на всички останали страни в проучването. Почти половината от калориите, които критяните поемали, ид­вали от мазнините. Според модела на Кийс планините трябвало да са пълни със сърдечноболни хора. Вместо това критяните живеели дълго и запазвали силата си до преклонна възраст.
Но защо критяните имали по-здрави сърца от всички оста­нали, в това число и от японците, които приемали четири пъти по-малко мазнини? Тайната се криела отчасти в онова, което ядели – месо, масло, риба, зехтин, диви зелени растения, орехи – но най-вече в онова, което не консумирали: захар и нишесте. За разлика от останалата част от индустриалния свят, критя­ните не променили хранителните си навици след Втората све­товна война. В следвоенния период много европейци и азиатци отчаяно се нуждаели от помощ, затова месодобивните и млекодобивните стопанства се преориентирали към производство на зърно; при нужда хлябът и кашата можели да напълнят повече стомаси и нямало да се развалят при транспортиране.
В Съединените щати напредъкът сам си отрязал клона. Ог­ромните заводи, създадени, за да изхранват армията, сега се обърнали към домакинствата и използвали военновременните технологии, за да бълват консервирани супи, бързи закуски и пакетиран хляб. Портокаловият сок, който преди войната бил екзотично лакомство, изведнъж се появил навсякъде; армей­ските доставчици намерили начин да приготвят замразен кон­центрат и когато плантаторите си дали сметка, че сокът може да се продава като „здравословна“ храна, производството на­раснало главоломно – от едва 950 хил. литра годишно до близо 440 млн. литра. Скоро трима от всеки четирима американци имали във фризера си портокалов сок, както и другата нова сензация: предварително пакетираните замразени ястия с ви­соко съдържание на захар, сол и хидрогенирани растителни мазнини. През 1951 г. компанията „Келогс“ пуснала на пазара два топ продукта – корнфлейкс със захар и захаросани пуканки – след което елиминирала дори нуждата от мляко, като създала бисквити с пълнеж. Голямата американска закуска, състояща се от бекон и яйца, останала в миналото заедно с домашно при­готвената вечеря, хляба от кварталната пекарна и градините в задните дворове. Благодарение на захарозата, фруктозата, ца­ревичния сироп и избеленото брашно разликата между основното ястие и десертът се стопила.
В планините на Крит обаче нищо не се променило. Повечето села имали затворено стопанство и били почти непристъпни, така че океанът от нишесте и захар, който погълнал останалата част от света, не ги засегнал. Критяните продължили да берат диви растения, да пекат хляб от едросмляно просо, който бил жилав като пастърма, да пържат яйца от свободно отглеждани кокошки в домашно пресован зехтин и да ядат всяка част от овцата, от главата до опашката. В скалистите планини карто­фите били рядкост; местните не познавали ориза; сладкишите, твърди почти колкото хляба, били рядък лукс. С други думи, критяните ядели същата питателна храна, която приемали и предците им, олимпийските атлети.
…
Разбира се, Мафтоун много късно открил това, поне в срав­нение с Питагор. Гениалният математик проявявал интерес към спортните науки и след като се заселил в Кротон (Гръцкото име на гр. Кротоне, който днес се намира в Южна Италия – б. пр. ) през VI в. пр. Хр., градът изведнъж се напълнил с шампиони. На една олимпиада кротонските атлети спечелили първите седем места в стадиона (бягане на 190 м), както и титлите в бокса и борбата. Зетят на Питагор, Милон Кротонски, бил толкова безпощаден в ръкопашния бой, че предвождал унищожението на царството Сибарис, и толкова умел борец, че завоювал повече титли от всеки друг олимпийец – 31 победи за 24-годишна кариера.
И какво допринесло за успеха на тези мъже?
Известно е, че „Питагор експериментирал със специална мес­на диета“, която била толкова ефикасна, че историците векове наред спорили кой е авторът. Древногръцките треньори знаели толкова много тънкости за бавно усвоимите храни, че можели да спорят с часове, сравнявайки „качествата на дъл­боководните и плитководните риби въз основа на това с какви водорасли са се хранили“. По отношение на свинското нямало две мнения; всички смятали, че трябва да се избягват прасета­та, които търсят киселици покрай речните брегове, и да се яде месото на онези животни, които се хранят с жълъди и дренки.
И тук историята взема неочакван обрат: Милон се оттеглил, Питагор напуснал Кротон по политически причини и градът изведнъж западнал. Нямало вече венценосни бегачи. Няма­ло юначни борци. Каквато и да била рецептата за успеха на кротонските атлети, те вече не я спазвали. Няма свидетелство кротонски спортист да е печелил олимпийска титла след този период. Градът не останал изведнъж без силни млади мъже или без прасета, угоявани с жълъди, но магията, каквато и да била тя, изчезнала.
– Храната е само половината от уравнението – обяснява Мафтоун. – Може да разполагаш с най-доброто гориво на све­та, но без подходящ двигател то е безполезно. Това са две сис­теми. Имаме внос – храната, която приемаме – и износ – онова, в което тази храна се превръща. Забавното обаче е, че цялата тайна е наистина, ама наистина проста.
– За всеки или само за опитните спортисти?
– За всеки.
– Колко време отнема изучаването й?
– Две седмици. Усвояването отнема две седмици. След две седмици ще гориш мазнини …

Мафтоун подчерта думата „тест“ в бележника ми, за да е сигурен, че ще разбера най-важното: това категорично Не Е Диета. Според Фил диетите са глупост. Те се основават на глу­павата, подхранвана от срама представа, че загубата на тегло е въпрос на силна воля и саможертва, че човек тежи много само защото е твърде мързелив, за да гладува, докато постигне же­лания размер. „Изумително е, че хората все още вярват в това, но е така – каза Фил. – Дори когато това очевидно е проти­воестествено.“ Хората са ловци и събирачи; създадени сме да търсим храна по цял ден, всеки ден, и да я поглъщаме, щом я открием. Гладуването противоречи на всичко, на което ни е научила еволюцията.
И така, Фил ви подканя да ядете колкото искате. Трябва просто да „рестартирате“ стомаха си, така че да желае храната, която винаги сме ловили и събирали, а не изкуствените боклуци, на които сме свикнали да разчитаме. Мафтоун твърди, че щом се детоксикирате от нишестения цикъл и върнете тялото си към естествения му метаболизъм, ще се отървете от пристъпите на глад, следобедната хипогликемия и среднощното ядене. Необ­ходими са само 14 дни, стига да спазвате едно просто правило: никаква храна с висок гликемичен индекс. С други думи, нищо, което да вдига нивото на кръвната захар и да кара инсулина да складира мазнини.

От гликемична гледна точка в края на втората седмица ще бъда бял лист и вече няма да се лутам между пристъпите на глад за захар. След като тестът приключи, мога постепенно да добавя преработени въглехидрати към храната си и да видя какво ще стане. Ако изям филия хляб и се чувствам добре, няма проблем. Ако обаче се почувствам подут, муден или сънлив, ще знам, че тялото ми не може да преработи ефективно толкова много нишесте. Това е целта на двуседмичния тест; той е съставен така, че да реактивира естествения диагностичен панел, и вместо да разчитате на някаква диетологична книга да ви каже какво да ядете, вие получавате незабавни и точни отзиви от собственото си тяло. „Ще знаеш какво е да имаш нормални нива на инсулин и оптимална кръвна захар“, обяснява Мафтоун.
И така, след като се прибирам у дома, отивам на пазар. Пъл­ня количката с пържоли, риба, броколи, авокадо, консервира­ни калмари, риба тон, доматен сок, марули, квасена сметана и кашу – огромни кутии с кашу, с което ще залъгвам глада си. В списъка с позволените храни са също яйцата, сиренето, пълно­маслената сметана, сухото бяло вино, уискито и салцата.
Режимът изключва плодовете, хляба, ориза, картофите, мака­ронените изделия и меда. Не мога да ям варива, което означава, ще трябва да се откажа от тофуто и от соята във всичките й форми. Забранени са ми чипсът, бирата, прясното и киселото мляко. Трябва да избягвам също деликатесната шунка и ростбифа (печеното телешко ), тъй като те често са мариновани в захар…

Линковете отново в YOUTUBE:
Тренировката, която светът забрави (The Workout The World Forgot)
https://www.youtube.com/watch?v=SKGF-ErsJiI

Ървин льо Кор тренира в природата (Erwan Le Corre Training in Nature)
https://www.youtube.com/watch?v=csWBf260ins