Нравствени писма до Луцилий. Том 2 – Луций Аней Сенека
Ако срещнете някой, който просто се интересува от философия, не се колебайте да го посъветвате да започне с тези писма. Сенека пише просто, без литературна изтънченост. Писмата дават обща представа за античната философия, особено за киническата* и стоическата традиция – може да се каже “от ръцете на самия носител”, а не от монотонни учебници, претоварени с неразбираеми термини, заимствани от чужди езици. Какво е изненадващо: в дните на римляните е имало съвсем различен начин на мислене, така че четенето на тези писма освежава ума, повишава информираността, подготвя се за четене на други класици, чиито текстове са много по-сложни.
* Философите-киници са антични философи, прочули се със своите критики към обществените норми и ценности. Тяхното название по-късно става нарицателно [на български: „циник“]. За основател на школата се счита Антистен от 4 век пр.н.е. Най-известен неин представител е Диоген). Киник (на старогръцки означаващо ‘куче) – и дори се наричат самите „кучешки философи“. Затова по-късно злите езици казав, че цялата философия на Зенон е „написана в края на кучешката опашка“. Киниците живеели със своите страсти и инстинкти безсрамно – като животни. Основната точка на киниците: трябва да следвате природата си. Ако следвате природата си, ще бъдете щастливи. Защо, казат те, да сдържаме естествените импулси, да изтичаме до тоалетната например, да се чувстваме неудобно, когато веднага можете да си вършим работата на улицата, а това е съвсем нормално. Ето защо те са наречени „кучешки философи“. Блаженият Августин свежда цялата им философия до сексуална разпуснатост. Но Зенон взема най-важното от киниците – способността да живее в хармония със света, за да бъде щастлив. Нека се напомни: основната задача на философията на елинистическия период е да разбере как да намерим щастие в този сложен, огромен, извънземен за нас свят.
Сенека пише този трактат под формата на писма до приятел и ученик. Писмата са цяла система от правила за моралното усъвършенстване на човек: от ежедневните съвети до принципите на стоицизма – презрение към смъртта и освобождаване от страстите.
Има мнение, че това като цяло не са истински писма, а стилизирано и редактирано за пред публиката произведение на Сенека. Невъзможно е да се установи, в каквато степен запазването на текста съдържа фрагменти в реална кореспонденция, а в какъвто е близък до диатриба** литературна фикция в епистолярния жанр. Въпреки това има основания за вярване че преписката наистина е имала място, но след това е била съществено отредактирана и допълнена Сенекой за широка аудитория.
**Диатриба е жанр от древната литература , израснал от публичното проповядване на философите-киници и стоици, изправен пред обикновените хора и след това литературно обработени. Диатрибът е устна форма на реч, импровизация, възникнала по конкретен повод и пред конкретна публика; тя се развива от Сократов разговор и е немислима извън директната комуникация с публиката, обмен на реплики, лични нападки и препирни. Следователно, когато се фиксира писмено, диатрибата престава да бъде диатриба и се доближава до литературния диалог, трактата, брошурата, сатирата, писането или друг традиционен жанр. Може да се говори за диатриба не като жанр, а като стил, не като вид произведение, а като комплекс от техники. Нито едно от техните произведения не е оцеляло.
Това е напълно възможно, тъй като писма от Луцилий не са оцелели и не се знае със сигурност дали действително е имало такава кореспонденция. въпреки че Луцилий всъщност е съществувал, той е бил съвременник на Сенека, прокурор на Сицилия.
Но въпреки това дали са истинските писма или произведение на изкуството са напълно без значение, защото основното в писмата са мислите на големия философ. И са красиви. Още по време на живота на философа „Писмата“ стават много популярни в Рим, което, между другото, събужда ревността на император Нерон, когото Сенека отглежда от детството си и му дава много уроци. За съжаление ученикът се оказа неблагодарен…
„За много неща не разбираме, че са излишни, докато не започнат да ни липсват; използваме ги не защото ни трябват, а защото ги имаме. А колко неща притежаваме само защото повечето хора ги имат. Една от причините за нашите злини е, че живеем по чужд пример, не се водим по разума, а се отклоняваме заради навика.“
–Луций Аней Сенека
„Най-прекият път към щастието е да живееш добродетелно. Това е напълно достатъчно, за да е душата на човек в хармония, а оттам вече произлизат и другите радости в живота“.
— Луций Аней Сенека.
Писмо LXXI
… Телесните блага са блага за тялото и не са блага въобще. Те имат някаква ценност, но нямат благородство. Помежду си се различават много, едни са по-големи, други по-малки. Неизбежно е да признаем, че между привържениците на мъдростта също има голяма разлика. Един толкова успял, че посмял да вдигне очи към съдбата, но не за дълго, погледът му се свел, ослепен от силния блясък. Друг беше стигнал дотам, че да може да общува с нея лице в лице, стига само да стигне върха и да е изпълнен с доверие. Несъвършените неща неизбежно ту залитат, ту вървят напред, ту стават неясни и изчезват. Да залитат, стига само да продължават да вървят и да се стремят. Ако малко отпуснат заниманието и преданата грижа, неизбежно се връщат назад. Никой не успява да открие мястото, което е напуснал. Затова да стоим твърдо и да сме постоянни. Остава повече, отколкото сме постигнали, но голяма част от успеха е желанието да успееш.
Писмо LXXII
… Това, което ме питаш, беше ясно докато разучавах работата за себе си. Но дълго време не съм упражнявал паметта си и тя трудно ме слуша. Каквото се случва с книгите, които се слепват, това чувствам, че става и с мен. Трябва да се разгъне душата и да се изтърси многократно това, което е наслоено в нея, за да е подготвена, когато случаят изисква. Значи, това засега ще го отложа; изисква много труд и много старание. Ще се заема с тази работа, когато ще имам надеждата да се застоя по-дълго време на едно място. Има неща, за които можеш да пишеш и в двуколката. Някои неща изискват легло, спокойствие и уединение. Въпреки това и когато си изцяло зает, трябва да правиш нещо, и то през цялото време. Понякога става тъй, че възникват нови заетости; сеем ги така, че възникват нови, а после сами си даваме отсрочка. „Когато завърша това, ще се заема с всички сили“ и „когато завърша това досадно нещо, ще се отдам на учение.“ Не трябва да се занимаваш с философия, когато си свободен. Всичко останало трябва да пренебрегнеш, за което никое време не достатъчно дълго, ако ще нашият живот да продължи от детството до крайния срок. Няма значение оставяш ли философията или я прекъсваш временно. Няма да остане там, където е прекъсната, както всичко, което е било стискано, се разпръсква, така и философията се връща към началното си състояние, защото е прекъсната нейната свързаност. Трябва да се съпротивляваме на заетостта, не трябва да я разгръщаме, а да я отстраняваме. Никое време не е достатъчно подходящо за спасително занятие. Макар че мнозина изоставят учението именно поради такива дела, заради които то е нужно. „Случва се нещо, което да пречи.“ Но не на този, чиято душа във всяко занимание е радостна и лека. На несъвършените радостта се пресича, а радостта на мъдрия е постоянна, не се прекъсва по никаква причина, поради никаква съдба, мъдрият навсякъде и винаги е спокоен. Не зависи от друг, нито очаква човешко благоразположение, или това на съдбата. Щастието му е в къщи. Щастието би излязло от душата му, ако беше влязло там, но то там е родено…
Писмо LXXII
… Ще кажа как разбирам здравето. Да си доволен от себе си, да се доверяваш на себе си, да знаеш, че всички молитви на смъртните, всички блага, които се искат и дават, не помагат с нищо за блажения живот. Защото това, към което можеш да прибавиш нещо, е несъвършено; от което може да се отнеме, не е вечно. А чиято радост ще бъде вечна, нека се радва на своето. Към каквото гледа жадно тълпата, протича и оттича. Съдбата не дава нищо във владение. Но и случайните ѝ дарове са приятни тогава, когато разумът ги обуздава и ги смесва. Това са неща, на които той умее да придава вкус, макар че са външни и жадното им поглъщане е неприятно.
Атал обикновено си служеше с тези думи: „Виждал ли си как кучето лови парченца хляб или месо, хвърлени от стопанина, с отворена уста? Каквото хване, първо го поглъща цяло и после отново отваря уста с надеждата да дойде ново. Това ни се случва на нас: каквото съдбата хвърли на тези, които очакват, ние го глътваме веднага без никакво удоволствие, изправени и напрегнати за грабване на нещо друго.“ Това не се случва на мъдрия; той е задоволен. А ако нещо му попадне, го взема спокойно и го оставя настрана. Наслаждава се на своята радост, голяма, непрекъсната. А ако някой е пълен с добра воля и има успехи, но е далеч от върха, той ту е подтиснат, ту се издига до небето, ту пада на земята. Нямат край паданията на неопитните и тежките; падат в Епикуровия хаос, безлюден, безкраен. Има и трети вид хора – те са близо до мъдростта и макар да не са я достигнали, тя е пред очите им, бих казал, тя им е подръка; те не се разтърсват, не се отпускат по течението; макар и да не са на сушата, но са вече в залива.
Следователно толкова много са разликите между стигналите до върха и тези, които са най-долу, че дори и тия, които са на средата на реката, ги заплашва голяма опасност, да се върнат на предишното си положение; затова не бива да се оставяме на грижите. Те трябва да се изключат. Ако едно дело влезе, ще доведе и други със себе си. Да застанем насреща им в самото начало. По-добре да не влизат, отколкото да бъдат прекратени.
Писмо LXXIV
… Никоя стена не е непревзимаема срещу съдбата. Да се укрепим в себе си. Ако тази част е защитена, човек може де бъде удрян, но не превзет.
Искаш да знаеш какво е това укрепление? Да не възнегодува човек поради нищо от това, което му се случва, и да знае това, че каквото мисли, че му вреди, служи за съхранение на Вселената и от него идва това, което осъществява движението и предназначението на света. Нека на човека му харесва това, което харесва на бог. Да се удивява само на това, че не може да бъде победен, че държи своите нещастия под себе си, че побеждава с разума си, от който няма по-силно, че е подчинил случайността, и болката, и несправедливостта. Обичай разума! Любовта към него ще те въоръжи и срещу най-трудните неща.
Писмо LXXVI
… Всяко нещо носи цената на своето благо. Плодородието дава стойност на лозата и на вкуса на виното, бързината – на елена. Познаваш колко е силен впрегатният добитък по гърба, чиято единствена работа е да носи товари. При кучето първото нещо е обонянието, ако трябва да открие дивеч, бързина, за да го преследва и смелост, за да хапе и напада. И то трябва да бъде най-добро в това, за което е родено и за което го ценят. Кое е най-доброто в човека? Съвършеният разум е най-добър, останалите са общи с животните. Силен ли е? И лъвовете са силни. Красив ли е? И пауните са красиви. Бърз ли е? И конете са бързи. Не казвам, че ги надминава във всичко това. Не питам кое притежава в най-висока степен, а кое е негово. Има тяло? И дърветата имат тяло. Има ли устрем и желание по своя воля? Това го имат и зверовете, и червеите. Има ли глас? Но колко по-силен глас имат кучетата, по-остър – орлите, по-дълбок – биволите, по-сладък и по-подвижен е при славеите. Кое е присъщо на човека? Разумът. Ако той е правилен и съвършен, е достатъчен за човешкото щастие. Следователно, ако всяко нещо усъвършенства своето благо така, че да е достойно за похвала, то достига съвършенството на своята природа. Този разум се нарича съвършена добродетел и той е честното. Той е единственото благо на човека. Сега не търсим какво е благо, но какво е човешко благо. […]
А ако някой няма нищо от тези неща, за които казах, няма пари, няма тълпа от клиенти, знатност и поредица от деди и прадеди, но е признат за добродетелен, ще получи одобрението ти. Следователно едно е това човешко благо, което, ако човек го притежава, дори и да не притежава останалите, заслужава похвала, а ако не го притежава, въпреки цялото изобилие от останалите, ще е заклеймен и отхвърлен. […]
Следователно, относно човека също няма значение колко земя притежава, нито каква лихва получава, от колко души е поздравяван и в колко скъпо легло си ляга, с каква блестяща чаша пие, а колко е добродетелен. Добродетелен е, чийто ум е ясен и прям, и съответстващ на желанието на своята природа. Добродетел се нарича това, което е честно и единствено благо за човека. Понеже ако само разумът усъвършенства човека, само съвършеният разум го прави блажен.
Писмо LXXVIII
… Аз ще ти предпиша лекарство, което е не само за тази болест, но е и за целия ни живот: презри смъртта. Няма нищо тъжно, когато избегнем страха. Три неща са тежки във всяка болест: страхът от смъртта, болката на тялото, прекъсването на желанието. За смъртта казахме достатъчно. Само едно ще допълня: това не е страх от смъртта, а е страх от природата. На мнозина болестта им е отсрочила смъртта и точно в това им е било спасението, че са били на умиране. Ще умреш не защото си болен, а защото си жив. Това очаква и оздравелия. Ти, като оздравяваш, не си избягал от смъртта, а от болестта.
Понякога дори само да живееш е акт на смелост.
Писмо LXXX
..Прекалено лекомислено си обещах тишина и уединение, без някой да ме разсейва. Ето, страшен шум се носи от стадиона и макар и да не ме прекъсна, отклони мисълта ми в неговата посока. Мисля си колко тела се упражняват, а колко малко умове. Какво стичане на хора към гледка, забавна и нетрайна, и каква самота около свободните изкуства. С каква ли слаба душа са тези, на чиито мишци и рамена се възхищаваме. За това си мисля най-много: ако можеше с упражнение да доведе човек тялото си до такова търпение, че да понася ударите и ритниците на не един човек, да прекарва деня, понасяйки изгарящото слънце в горещия пясък и капене на собствената си кръв, то колко по-лесно би могъл да направи душата си твърда, за да понася непобедим ударите на съдбата, за да се изправя след като бъде просната и стъпкана?
Защото тялото се нуждае от много неща; а душата расте от само себе си, храни сама себе си, упражнява сама себе си. На телата им трябва много храна, много пиене, много масло и накрая дълготраен труд. Докато добродетелта можеш да постигнеш без подготовка, без разходи. Каквото може да те направи добродетелен, то е с теб. Какво е необходимо, за да станеш такъв? Да желаеш! Какво по-добро можеш да искаш за себе си, освен да се измъкнеш от това робство, което потиска всички – и родените в най-лоши условия се опитват по всякакъв начин да се измъкнат от тази нечистотия? За свободата си биха дали цялото си имущество, което се равнява на залъгания им стомах. Ти не искаш ли с цената на всичко да стигнеш до свободата, ти, който смяташ, че си роден в нея? Защо гледаш към ковчега си? Не можеш да го купиш. И така, в списъците влиза само празното име „свобода“, която не притежава нито този, който я е купил, нито другия, който я е продал. Трябва ти да си дадеш това благо, да го искаш от себе си.
Освободи се първо от страха от смъртта, тя ни надява иго. След това – от страха от бедността. Ако искаш да знаеш доколко в нея няма нищо лошо, сравни едно лице на беден човек с това на богат. Бедният се смее по-искрено. Никаква тревога няма вътре в него; дори и да влезе някоя грижа, тя минава леко като облак. При тези, които наричат щастливи, безгрижието е притворно, а мъката тежка и нагнояла, още по-тежка от това, че не е позволено да скърбиш открито, че сред грижите, които разяждат самото сърце, трябва да се правят на щастливи. Все по-често трябва да употребявам този пример, защото нищо не изразява по-сполучливо мима на човешкия живот, който ни определя роли, които играем зле.
За автора
(Смъртта на Сенека-Жак-Луи Давид, 1773 г.)
Луций Аней Сенека Млади (на латински: Lucius Annaeus Seneca) е римски философ, поет и прозаик, талантлив оратор, виден политически и държавен деец, основател и един от най-изтъкнатите представители на римската (т. нар. Нова) стоическа философия, акцентирана най-вече в областта на етиката и представляваща последен и заключителен етап в историята на стоицизма.
Основното понятие в етиката на Сенека е понятието добродетел, схващано като обща цел на всички индивиди, независимо от техния произход или съсловна принадлежност. Върху осъществяването на добродетелния живот не играят такива фактори като слава, обществено положение и други подобни. Решаващото условие за създаването на моралния човек е разумът, който трябва да господства над чувствата, страстите, нагоните и навиците. Рационализмът на Сенека е отрицание на хедонизма, цинизма и грубо материалистичната и вулгарна представа за живота.
Според Сенека, нищо не ни вдъхва увереност, че утре наистина ще имаме време да направим онова, което можем да направим днес, и поради това трябва да действаме сега и то по такъв начин, сякаш в неотложността на действието изразяваме целия смисъл на живота си.
Произведенията на Сенека включват есета, писма, трагедии и сатира. Те представляват неговата вяра в стоическата философия, която е изложена от повечето философи на епохата. Неговите философски творби не са оригинални или дълбоки, но поради благородните мисли, изразени в тях, са споменавани от християнски писатели. Стоицизмът ни кара да мислим за проблеми в живота си. Трагедиите му са предназначени да бъдат рецитирани на сцената, а да не бъдат изпълнявани. Следователно те са по-малко ориентирани към действията и показват голяма литературна стойност. Те вдъхновявали драматурзи като Шекспир.
Смъртта на Сенека
Голяма група от могъщи хора в Рим е имало достатъчно и през 65 г. сл. н. в. и сцената е била подготвяна за преврат. Гай Калпурний Пизо, красив и добре харесван, възнамерява да убие Нерон и да бъде обявен за император от преторианската гвардия.
За съжаление заговорът на Пизо е издаден. Нещата се разплитат бързо. Повече от четиридесет мъже бяха обвинени в заговор срещу Нерон. Някои от тях са прогонени. Други са екзекутирани. Членовете от висшите ешелони на обществото, според древноримския обичай, били наредени да се самоубият, включително и самият Пизо.
Заплетен в тази мрежа на измама по някакъв начин е и Сенека Младши. Човекът, който е служил като водещ съветник на Нерон. Сенека се счита за един от най-известните поддръжници на (римския) стоицизъм, първоначално елинистична философия, основана през III век пр. н. е. В Атина от Зенон от Ситиум.
Римските стоици вярвали, че боговете определят съдбата на човека: човек трябва просто да приеме, че всичко, което се е случило, е резултат от божествена воля. В същото време това не означава, че човек не трябва да се занимава със земни въпроси: стоиците вярват, че човек трябва да отстоява моралния ред, когато е възможно. Сенека се опита да повлияе на Нерон към по-добро и той възприе стоическия идеал, че целият свят е общност, като се застъпва например за хуманното отношение към робите.
За да не гледаме на стоиците с прекалено любезно око, трябва да се отбележи, че Сенека никога не се е застъпвал за премахване на робството. Това би било немислимо по отношение на икономическите реалности на древния свят, който не виждат необходимост да разработва машини, които да поемат от евтиния и изобилен човешки труд, нито те да имат някакви морални възражения срещу самата идея за робството. Освен това един стоик би приел разделението на човешката раса между господари и роби като естествено: господарите трябва да бъдат хуманни, докато робите просто трябва да търпят съдбата си.
За съжаление, изглежда, че Сенека не е оказал голямо влияние върху Нерон след първите няколко години от управлението му. През 62 г. и след 64 г. Сенека се опитва безуспешно да се пенсионира, но е принуден да остане. Когато пизонският заговор бива разкрит, Нерон решава, че и Сенека трябва да е участвал в заговора, въпреки че вероятно е невинен.
Независимо от това Нерон наредил на стария си съветник да се самоубие.
Силван предава заповедите на императора, след което Сенека спокойно се опитва да обясни, че няма нищо общо с конспирацията. Трибунът се връща в Рим, но Нерон нарежда да се върнат при Сенека и да му нареди да се самоубие. Тацит отбелязва, че Силван е поел дългия път до вилата на Сенека, тъй като самият той е бил един от заговорниците. В крайна сметка той решава да изпрати стотник вместо него и да поиска философът да извърши делото.
Стотникът се върна във вилата на Сенека и му каза какво трябва да се направи. Тактикусът продължава:
(Анали 15.61):
“Сенека, съвсем неподвижен, поиска таблети, върху които да изпише завещанието си, и след отказа на стотника се обърна към приятелите си, протестирайки, че тъй като му е забранено да им отплати, той им завеща единственото, но все пак най-благородното притежание досега оставайки за него, моделът на живота му [imago vitae suae], който, ако си спомнят, щяха да спечелят име за морална стойност и твърдо приятелство. В същото време той ги призовава през сълзите им за мъжка решителност, ту с приятелски разговори, ту с по-строг език на упрека. „Къде“, пита той отново и отново, „предстоят вашите максими за философия или подготовката на толкова дълго проучване срещу злото? Кой не знае жестокостта на Нерон? След убийството на майка си и брат си не остава нищо друго освен да добавим унищожаването на настойник и наставник.”
Но Нерон бил наредил на Помпея Паулина да живее. Нейните роби и освободени, по заповед на войниците, се погрижват за раните ѝ. Тацит предполага, че тогава тя не е осъзнавала това; може би е припаднала поради загубата на кръв. Междувременно Сенека диктува последните си думи на писарите. Тъй като кървенето до смърт отнема твърде много време, той помолва един от приятелите си да приготви отрова, може би вдъхновена от смъртта на древногръцкия философ Сократ (който е осъден да пие бучиниш). Отровата обаче също имаше малък ефект.
С надеждата да облекчи болката и да накара кръвта да изтече по-бързо, Сенека влиза в гореща вана. Живота на Сенека изтича скоро след това. Накрая той, според неговите желания, е кремиран без никакви обичайни и често показни погребални ритуали.
Така умира един от най-известните философи в историята на човечеството.
“Нравствени писма до Луцилий. Tom 1/2/3” на английски език
“Нравствени писма до Луцилий. Tom 1/2/3” на руски език
“Нравствени писма до Луцилий. Tom 2” на латински-английски език (двуезичен превод)
Линкове към книгата (на български) :
