Вярата в безброй богове е съпътствала човечеството през хилядолетията. Тази вяра се предава с лекота от родителите, държавата и обществото на децата, които са беззащитни пред внушението, че конкретният бог на мястото, на което са се родили, съществува и е истинският. Ричард Докинс, най-известният хуманист на планетата, обаче разбива мита, че вярата в кой да е от боговете е нужна. И показва колко смислен, достоен и морален може да е животът след Бог.
Големите въпроси намират своя отговор не в религията, а в науката. В дванайсет кратки, забавни и информативни глави Докинс описва как животът се е развил без създател. Той застава открито срещу твърдения, които векове наред са приемани без замисляне или под принудата на силата. Вярвате ли в Бог? В кой точно? Библията наистина ли е добрата книга? Зараждането на митовете, Колко от онова, което четем в Библията, е вярно? Вярата прави ли хората по-добри един към друг? Как решаваме кое е добро?
Вглеждайки се отблизо във фактите, а не във фантазиите, „След Бог” учи да мислим самостоятелно по най-важните теми на нашето време. Преди появата на Дарвиновата теория почти за всеки е щяло да прозвучи абсурдно твърдението, че цялата красота и сложност на живия свят са могли да се появят без намесата на творец. Искала се е доста смелост дори за да допуснеш подобна възможност. Дарвин е имал тази смелост и днес знаем, че е бил прав. В науката все още има нерешени загадки, а някои хора и досега се изкушават да говорят неща в духа на времето отпреди Дарвин: „Не разбираме как изобщо е започнал еволюционният процес, значи Бог трябва да е дал началото“. „Никой не знае как се е зародила вселената, значи Бог трябва да я е създал.“ „Нямаме представа откъде идват физичните закони, значи Бог ги е измислил.“ Където и да се намери пролука в нашите познания, религиозните хора бързат да я запушат с Бог. Но за тяхна досада науката има навика да наваксва и сама да запушва тези пролуки. Дарвин се е справил с най-голямата, следователно ние трябва да имаме куража да очакваме, че и останалите една по една ще изчезват.

Съдържание

ЧАСТ ПЪРВА. СБОГОМ НА БОГ
1. Толкова много богове!
2. А дали е вярно?
3. Митовете и тяхното зараждане
4. Добрата книга?
5. Нужен ли ни е Бог, за да бъдем добри?
6. Как решаваме кое е добро?
ЧАСТ ВТОРА: ЕВОЛЮЦИЯТА И ОТВЪД
7. Положително трябва да има творец?
8. Стъпки към невероятността
9. Кристали и пъзели
10. Отдолу нагоре или отгоре надолу?
11. Еволюция на религията? Еволюция на добротата?
12. Да почерпим кураж от науката

Представете си газела в африканската савана, бягаща от преследващ я гепард. Тя напряга сетни сили, за да спаси кожата си. Вероятно и вие, подобно на мен, ѝ съчувствате. Но гепардът също има малки, които са гладни. Ако не успее да улови плячката, те ще умрат, а смъртта им ще е дори по-мъчителна от бързия край на газелата.
Ако сте гледали подобна надпревара на екрана – може би в някой от документалните филми на Дейвид Атънбъро, – вероятно ви е направило впечатление колко съвършено изваяни са и двете животни. Телата – както на хищника, така и на жертвата – са муску­лести, напрегнати като пружини, истинско олицетворение на скоростта. Гепардът може да развие около сто километра в час, а според някои източници дори повече, което си е истински подвиг, ако не разполагаш с колела, а само с лапи. А ускорението му от 0 до 100 км/ч е само за три секунди, колкото на автомобил „Тесла“ (в „безумен“ режим) или на „Ферари“.
Гепардът не може да поддържа скоростта дълго. Той е спринтьор, за разлика от вълка, който е специалист в дългите бягания. Вълците достигат около 60 км/ч, но са издръжливи и в крайна сметка изтощават плячката си.
Гепардите трябва да дебнат, докато не се доближат достатъчно за кратък, светкавичен спринт. Не успеят ли, скоро остават без сили и трябва да се откажат от гонитбата. Газелите са по-бавни от тях (също около 60 км/ч), но правят залъгващи скокове встрани, което затруднява гепарда да ги хване, още повече че при такъв устрем завоите му се удават трудно.
Както гепардите, така и газелите изглеждат перфектно „проектирани“. Гръбнакът на гепарда се прегъва почти надве, а после се изтяга далеч назад, тласкайки краката в неистов бяг. Дробовете са с необичен капацитет за животно с такива размери, както и ноздрите и дихателните пътища, които трябва бързо да обогатяват кръвта с кислород. Сърцето също е голямо, за да изпраща тази кръв към трескаво движещите се мускули.
Но дори ако оставим размера настрана, самият факт за съществуването на сърце – тази сложна, непрестанно работеща помпа с две камери и две предсърдия – е достатъчно удивителен. Математиката на неговото функциониране е сложна и прецизна. Няма да се опитвам да я обяснявам, защото дори аз не я разбирам добре.
Как е възникнала цялата тази сложност? Не е ли бил нужен гениален разум, за да я създаде? Отговорът, макар и учудващо, е категорично „не“ – и в следващите глави ще видим защо.

Ако Бог е сътворил гепарда, явно е вложил доста старание да проектира съвършения убиец: бърз, зорък, свиреп, с остри нокти и зъби и с мозък, посветен на безмилостното преследване на газели. Но същият Бог е вложил не по-малко старание и в проекти­рането на газелата. Докато е замислял гепарди, способни да хващат газели, е замислял и газели, способни да се изплъзват на гепардите. С бързината си всяко от двете животни осуетява плановете на другото. Човек неволно се запитва: на чия страна е Бог? Той сякаш трупа препятствия и пред двете. Да не би да обича кървавите надпре­вари? Би било кошмарно да си представим Бог, който се наслаждава на зрелището на ужасената, изнемогваща газела, в чието гърло всеки миг ще се впият острите зъби, за да я удушат. Или пък на завърналата се от неуспешен лов майка-гепард, край която жалостиво скимтят умира­щите ѝ от глад малки.
Разбира се, атеистът не е изправен пред подобен проблем, защото не вярва в съществуването на богове. Това не му пречи да съчувства на газелите и гепардите, но поне не се лута в търсене на отговор. Дарвиновата теория за еволюцията чрез естест­вен отбор разполага с перфектно обяснение за всичко, свързано с живота на нашата планета.

Казаното дотук може да ви е оставило с впечатлението, че живите същества са съвършени в своя „дизайн“. Не просто красиви, но и идеално пригодени за своята цел – независимо дали тя е виждане, промяна на цвят, бягане, за да хванеш жертва, бягане, за да не станеш жертва, маскиране като кора на дърво, впечатляване на женски пауни или някаква друга. Ако е така, ще трябва леко да ви разочаровам. Недостатъци има, особено ако погледнете под външната обвивка, и те са многозначителни, защото разкриват еволюционната история. Някои от тях изобщо не свидетелстват за интелигентен дизайн, а тъкмо обратното.
Различни видове риби живеят на морското дъно и телата им са плоски. Има два начина да станеш плосък. По-очевидният е да легнеш по корем и да сплескаш тялото си отгоре, така че то да се разшири встрани. Скатовете са сторили нещо подобно – все едно са акули, сплескани от валяк. Но писията, морският език и камбалата са тръгнали по друг път. Те лежат на една страна – понякога лявата, понякога дясната, но никога по корем както скатовете.
Досещате се какъв е проблемът, ако си риба и лежиш настрана – едното ти око гледа към дъното и става безполезно. При скатовете проблемът е избегнат, защото очите им са разположени отгоре върху сплеснатата глава. Как се справят писията и камбалата? Развиват деформиран, извит череп, така че и двете им очи да могат да виждат. И като казвам деформиран и извит, имам предвид буквално.

Никой уважаващ себе си творец не би проектирал подобно нещо. То няма смисъл от дизайнерска гледна точка, но говори много от еволюционна такава. За разлика от общите прародители на акулите и скатовете, предците на тези риби са имали странично сплеснат профил като херингите. Лявото око е гледало наляво, а дясното – надясно, както подобава. Но щом са преминали към дънен начин на живот, не е имало дизайнер, който да ги проектира наново върху чертожната дъска. Оттук и изкривената глава.
Ето още един пример за показателен недостатък – ретината на вашето око. Тя е обър­ната наопаки, както и при всички гръбначни. Вече описах ретината като слой от фото­клетки, свързани с мозъка посредством нервни влакна. Разумният начин за свързване би бил както при главоногите – свързващите „кабели“, водещи към мозъка, да излизат от задната страна на ретината.
Но при гръбначните не е така – „кабелите“ се намират от предната страна, откъм която идва светлината. Как тогава успяват да достигнат мозъка? Просто преминават по повърхността на ретината, получавайки информация от фотоклетките, и се събират в кръгло петно по средата ѝ, където се гмуркат през нея и отиват назад към мозъка (виж илюстрация 10). Мястото, където минават през ретината, неслучайно се нарича „сляпо петно“ – там не се възприема образ. Що за абсурдна подредба!
Прочутият германски учен Херман фон Хелмхолц (който е както лекар, така и пионер във физиката) веднъж казва, че ако някой му представи проекта за окото на гръбначните, той би го върнал обратно. И навярно с основание, макар че устройството работи твърде добре – все пак всички ние виждаме! Слоят нервни влакна по повърхността на ретината е тънък, а и те са достатъчно прозрачни, за да пропускат светлината.

Любимият ми пример за лош дизайн е рецидивиращият ларингеален нерв. Ларинксът е гласовата кутия, намираща се в гърлото. Тя е свързана с мозъка посредством два нерва, наричащи се ларингеални нерви. Единият от тях, горният ларингеален нерв, разумно преминава от мозъка директно към гласовата кутия. Другият, рецидиви­ращият, сякаш е побър­кан. Той слиза от мозъка надолу по шията, подминава ларинкса (където би трябвало да свършва) и слиза надолу чак в гърдите. Там прави обратен завой около една от основните сърдечни артерии и се устремява пак нагоре, за да финишира в ларинкса, където би могъл да спре още първия път. При жирафите това е доста голямо отклонение. Видях го с очите си, докато асистирах в едно телевизионно предаване при дисекцията на жираф, който, за жалост, бе умрял в зоологическата градина.

Това наглед безсмислено устройство добива смисъл, ако погледнем назад в историята. Нашите предци са били риби, а рибите нямат шия. Рибешкият еквивалент на рецидиви­ращия ларингеален нерв не е бил рецидивиращ. Той е свързвал мозъка с едно от хрилете, а най-прекият път за целта преминава зад съответната артерия. По-късно, когато шията се е появила, нервът е трябвало да направи малко отклонение. С поколе­нията вратовете са се удължавали, а заедно с тях и отклонението, за да добие абсурдни измерения в случая на жирафа. Поради начина, по който работят еволюционните промени (и който ще разгледаме в следващата глава), нервът само се удъл­жава, но не променя маршрута си, за да прескочи от другата страна на артерията. Един дизайнер, виждайки как той подминава ларинкса, за да продължи надолу по безкрайната шия, би казал: „Чакай, това е нелепо“. Отново Хелмхолц би върнал проекта обратно. Анало­гичен е случаят със семепровода, пренасящ нашата сперма от тестисите към пениса. Вместо да избере пряк маршрут, той отива нагоре в коремната кухина и заобикаля пикочопровода, пренасящ урината от бъбрека към пикочния мехур. Отново откло­нението добива смисъл само от гледна точка на еволюционната история.

Харесва ми фразата „историята е изписана навред по нас“. Когато ни е студено, кожата ни настръх­ва. Това е, защото предците ни са имали козина. Ако козината се изправи, въздушният слой, задържан от нея, става по-дебел и това подпомага затоплянето. Все едно си навлякъл втори пуловер. Днес окосмението ни почти липсва, но малките мускули, които го управляват, още са там и безсмислено откликват на студа, като ни покриват с „гъша кожа“…

… Предната глава бе пълна с удивителни примери на животни, притежаващи редки физически качества, умения за маскировка или пък вършещи хитроумни неща, за да оцелеят. След всяка история аз питах: не е ли нужно зад всичко това да стои всемъдър творец, бог, който да го е измислил и създал? Кое в тези примери – а подобни на тях могат да се дадат за всяко животно или растение, съществувало някога – кара хората да предполагат, че има създател? Отговорът е: невероятността. Сега ще поясня какво точно имам предвид….

За Автора

Клинтън Ричард Докинс (роден през 1941) известен най-вече като Ричард Докинс е виден английски етолог, еволюционист, биолог, привърженик на направлението на неодарвинистите и автор на научно-популярни книги. Той е открит атеист, хуманист, скептик и спада към най-изявените критици на креационизма.
Ричард Докинс е роден на 26 март 1941 г. в Найроби, Кения. Произхожда от замож­но фермерско семейство. И двамата му родители са се интересували от природ­ните науки и са отговаряли на въпросите на сина си с научни термини.
Докинс споделя, че получава в детството си „нормално англиканско възпитание“. Въпреки че започва да се съмнява в съществуването на Бог, когато е 9-годишен, по това време той е убеден в достоверността на аргумента, че след като може да се забележи ред и дизайн в природата, то следователно Бог като Творец съществува. Около 15 – 16 годишен стига до заключението, че теорията за еволюцията на Дарвин дава по-добро обяснение за разнообразието на живота и става атеист.
Докинс се мести в Англия с родителите си, когато е на 8 години. През 1962 година завършва зоология. Защитава магистърска степен през 1966 г. и докторска през 1989 г.
Има три брака и една дъщеря от втория брак. Първите два приключват с развод. Понастоящем е женен за актрисата Лала Уорд. През 2013 г. Докинс публикува първи том от мемоарите си.
Докинс става известен през 1976 с книгата си „Себичният ген“, в която обяснява в популярна и общодостъпна форма редица възгледи на теорията за еволюцията от гледна точка на гените. Той въвежда думата мем и предлага да бъде основано ново научно направление под названието меметика. Книгата му „Разширеният фенотип“ публикувана през 1982 е значителен принос към еволюционната теория. В нея той изказва твърдението, че ефектите във фенотипа не се ограничават само с тялото на организма, а могат да се разпрострат в околната среда, включително и в телата на други организми.
Най-известните му творби са „Себичният ген“, „Сказанието на прадедите“, „Делюзията Бог“, „Най-великото шоу на Земята“, „Наука в душата“, „След бог: Ръководство за начинаещи“, „Магията на реалността“.

---

Линкове към цялата книга: