Stopankata-na-gospod-front„Стопанката на Господ” е роман по истински случай и требник на българската народна вяра. В книгата са описани лични и родови български тайнства, живи и до днес, и приказката за тяхното откриване. Описанието на тайнствата позволява на всеки българин, който ги прочете, да ги извършва сам или в рода си. Стига да обича и почита корена си… и да усеща потреба да го стори.
Понятието „требник” идва от старата дума „потреба” – нужда. Една от най-големите ценности на книгата са 11-те народни повели и най-вече последната:

„Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек!”.

Историята, описана в романа, е посветена на потребата на българите да си пазят обичаите, магията и старата вяра.
В „Дома на Господ” са събрани всички онези истории, които тя е споделила с хората на своите семинари. Жанрът на книгата си Де Мео сама определя като сказание и требник. А най-високата оценка за творбата й дава народната певица Валя Балканска:
„Благодаря на Розмари, че е съзряла огънчето на съхранената българска душа и през тръните и плевелите е отворила път към нея!
Когато прочетох и единайсетте народни повели в тази книга, събрах внуците си и четох и на тях. Мисля си, че това е книга с корени и че ще дръпне много българи за душите…“

“Жабите се раждат, за да се крият в тинята. Вълците – за да търсят плячка. А ти живей гордо и красивo като елена.”

Така наричали някога на децата си древните българи. Според легендата за Авитохол малко момче, закърмено от сърна, станало силен юнак и основател на дълъг и могъщ род. Преданията тръгват още от някогашната държава Балхара, където хората вярвали, че ако човек суче от сърна, ще живее с векове. И наистина, хрониките сочат, че Авитохол е живял триста години. Самото му име означава потомък (тохол) на сърна (ави). А когато напускал този свят, завещал на рода си да се нарича с най-вълшебното и трудно име, което никой друг по света няма да успее да произнесе – българи.
С тази легенда се сблъсках за първи път, благодарение на Розмари де Мео и познанията й за българските обреди за наричане. И вече цял ден се опитвам да се сетя дали съм срещала някой чужденец по време на пътешествията си, който да може да произнесе правилно България, но като че ли наистина няма. Розмари споделя, че съчетанието Ъ-Л-Г е специален ключ, зареден с мистична сила – дори в старобългарската писменост съмволът за Ъ прилича на пясъчен часовник с ключ. И още много тайни за произхода и способностите на народа ни започват да се разкриват покрай нея.
Тази необикновена жена – смел разказвач на истории, творец и специалист в приложната българска магия, успява с труда си да внесе светлина в една позабравена, но изключително вълнуваща част от народните традиции. Речено-наречено – така пише на виртуалната врата на нейната работилница. Трудът й разкрива много за тайнствата и практиките около Еньовден и редица други празници и специални моменти от годината. Розмари дели магията на бяла и черна – всичко направено със съгласието на човек е бяла магия; направеното против волята му е черна. От нея можем да научим много – от обреди и празници, през семинари и обучения за скритото българско знание, индивидуални и групови практики, до детско училище за магьосници.
Една от най-силните теми, които засяга, е свързана с българския корен. Той е ключът към силата на нацията, но в момента е позабравен и пренебрегнат. Древните българи са вярвали, че душата избира къде да бъде преродена и там пуска корен. Когато човек се отдалечава от корена си, душата трябва да знае кога ще се върне при него, защото иначе залинява и силата и изтича. Розмари насърчава българите отново да започнат да разказват на децата си за Неродена мома и невестата на Слънцето, да ги възпитат според легендите за Авитохол и в практиките за наричане да открият уважение към силата на словото. Няма ли да е прекрасно следващите поколения да израстнат закърмени със силата на древния и могъщ български дух, да носят български имена?

Тези теми като че ли носят из въздуха ново Възраждане, връщат към нещо изконно, към закопаните съкровища в българските земи и души. И ако това е началото на връщането към корена, то скоро те отново ще попиват живата енергия на българския род. Само трябва да помним, че думите и вярата имат много голяма сила, която трябва да се използва отговорно и осъзнато.

Невероятния успех на книгата се дължи на магията на корена – знанието за мъдростта на българските тайнства и на онези 11 български народни повели, които авторката открива в обезлюденото село, в което живее 6 месеца. В творбата си тя описва какво представляват наричанията и как да се практикуват, за да имат терапевтичен ефект.

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

„…Душата пребъдва много пъти, чедо. И много пъти идва и си отива от тоя свят. Всеки път като затръгва насам, избира – първо земята си, после родителите. Туй е щото е стара и умна душата и знае откъде да й почне ученето. А тя решава пак да си дойде и да се очовечи, щото има бая събрано за учене.
Ето, твойта душа е избрала нашта земя – българската. И се е закачила за нея с едно нешо, дето му се вика Корен. Той има разни израстъци – род, народ, език, болежки, радости – все останали от тия преди тебе. Те са ти в орисията. Те ше ти дават и обич, и сила, и ще те друсват понякога… Само помни, Райно, че щом старата ти душица е избрала тая земя, имала е нещо наум. Затуй требе да си чуваш Корена и да се грижите един за друг!“
Из „Стопанката на Господ“

–    Да, но вещиците са измислица, това са приказки…
–    А приказките откъде са дошли? – тихо попита Магда.
–    Не знам, от народа. Народът ги е измислил.
–    Народът никога нищо не измисля, Райно, от мен да го знаеш. Народът само разказва туй, дето му се е случило. И като не може да си обясни нещо, доукрасява го, позлатява го или го почерня. Но ядката остава винаги. За този, който има очи да я види.
–    Искаш да кажеш, че приказките са истина?! И че вещиците…
–    Истината се гизди според хората. Те не я долюбват много. Затуй тя си има скривалища. Едно от най-читавите са ѝ приказките. Там надничат само децата, а те са с чисти очи и души. Истина, загърната в приказка, е с голяма сила – защото е дълго опазена и носи стара мъдрост. Най-големите тайни на един народ се пазят в приказките му.

–    Баба Сабрие каза: „В името на Аллах“… чух я много добре! И дотогава всичко беше хубаво, и водата, и думите, и наричането. Беше като приказка, но наистина, а баба Сабрие като каза така и… Се развали – последните думи на Райна се удариха в мълчанието на Магда Богданова.
Очите на старата потъмняха и се впиха в очите на Райна. Часовникът на стената спря. Младата опита да се размърда и не успя. Времето също.
–    А ти коя си, бре, че ще решаваш на кой как да му се казва Богът?! – тихият глас на бабата се заблъска в стените. – Тебе питам!!!
–    Аз… нищо не решавам… Само – Райна неистово опитваше да се изправи.
–    Тебе майка ти как те вика? – очите на бабата бяха на педя от лицето ѝ.
–    Райна – успя да издума.
–    Татко ти как те вика?
–    Райна.
–    Тъй. Хората как те викат?
–    Райна.
–    И ти обръщаш ли се, като те викнат?
–    Да…
–    Ако ти викнат: „Магдо!“ – ще се обърнеш ли?
–    Не.
–    Тъй е и с Бога. Всяка душа дава нейно име на Бога. И така е сигурна, че като го викне с това име, Богът ще се обърне към нея. Туй е свято име! Най-личното! А Богът е голяма сила, помни всичките имена. Никой няма право да ти нарежда как е правото име на бога! Никой! Само твойта душа знае твоето име на Бога. То е най-правото! На Сабрието богът се вика Аллах. И тя тъй го зове. И в моя дом никой няма да съди нейното име! И ничие друго! Разбра ли?
–    Разбрах…
–    Дано!

–    Ще ми махнеш ли магията?
–    Нищо ти няма – рече спокойно бабата.
–    А повръщането, а дето отслабнах в килограма, а дето не можех да спя? В София всички казаха, че това са симптомите. Ходих на изслед-вания, нищо. Ти нали можеш да наричаш? Наречи ме да ми се махне тая магия, моля ти се!
–    Никой нищо не ти е направил, от тебе е, от корена ти! Той те е дръпнал за гърлото.
–    Какво? Баба Рада и тя такива някакви май ми каза.
–    Има едни хора с по-дълбоки корени от другите. Като дърветата – и те са тъй. Едни с по-плитки, други – с по-дълбоки корени. Та тез хора като заминат някъде, душицата им трябва да знае кога ще се върнат. Ей тъй, да си засече времето, да си вземе колкото ѝ трябва сила да издържи далеч. Ако човек с дълбок корен реши да замине завинаги, душата му почва да се кахъри. Опъва се оная нишка, дето я свързва с корена ѝ, опъва се, зазвънява, дърпа, изтънява и накрая… прас, и се скъса. И тогаз душата залинява…
–    Как така душата има корен, душата нали е… вечна – сълзите ѝ пак дойдоха в гърлото.
–    Вечна е, чедо! Душата пребъдва много пъти. И много пъти идва и си отива от тоя свят. И всеки път, като дойде, избира – първо земята си и после – родителите. И като избере земята, на мястото, дето е слязла, се свързва с корена. И се затърколва едно учене…

–    Защо? Хубаво е хората да знаят тези неща, нали ще се загубят, ако не се запишат.
–    Кои хора да знаят? – пресече я рязко Магда.
–    Ами, българите, нали си е наше, трябва всички да знаят.
–    Бъркаш. Туй е сила, Райно! Силата не е за всеки. Може да те събори и да ти скине главата. Затуй бягат думите, не се дават.
–    Но така ще изчезнат. Изчезват ни обичаите, забравят се…
–    Ти не бъркай обичая с магията! Обичаите си се пазят, прескачат от стар на млад, от празник в празник, от хоро на хоро, от китка на китка. Обичаят идва от обич, него всички го обичат и си го кътат. Магията се не живее тъй, предава се по други пътеки. На тия, дето могат да я носят и знаят как да я ползват. Най-често се дава по кръв, от майка – на дъщеря, на внучка… Те са една издънка и кръвта им я носи. Но се случва внучката да спре да си чува корена. Все по-често се случва…

– Ти можеш ли да баеш?
– Леля ми баеше, на баща ми сестрата – Росана. Остана без деца, нямаше на кой да предаде думите. Била съм малка, когато ми ги даде в една тетрадка.
– Пазиш ли ги?
– Пазя ги, но не ги избрах и те не избраха мене. Аз съм избрала да наричам, то е по-тежката работа, ама е мойта. Наречницата няма готови думи, тя вика думите от душите на хората. Всяка душа си има думи, нейни си, само за нея. Номерът е тия думи да се викнат да изля-зат от човека, пък да бъдат речени.
– Затова ли ги питаш какво искат?
– Затуй. Първо требе човекът да иска. Има хора, отдавна нищо не щат, като костенурки са – целите в коруба, не излизат навън от нея. Каквото има в корубата, туй е – добро, лошо, тяхно е, знаят си го – друго не щат. Ако ги хване мъка и болест, пак в корубата си ги гледат, на топличко, дорде изгният накрая. Тез хора не стават за наричане. За наричане требе живец, въглен барем да тлее – да искат, да се надат на нещо, да искат да се обърне животът. Тогаз ги питам какво е туй, дето го искат. И иде другото трудно – не знаят. Знаят туй, дето не щат, а за харното очи нямат. И аз требе да им помогна, да дръпна оттук-оттам, да раздухам въглените. Има едни хитреци – шикалкавят. „Искам здраве, викат, туй е най-важното!“ Тъй ли, я да видим сега ти от какво си болен? От нищо, вика, ама ей тъй и занапред да съм здрав! Ти жена имаш ли, питам го. Той ме гледа и като му стане едно криво. Нямам, вика. Дългове имаш ли? Имам доста, не мога и да ги връщам сега… – и му докривее още повече. А радост каква имаш през деня? Гледа ме човекът, а очите му празни. Разправям му, че здравето иде накрая, когато човек си има някой да се буди до него, когато на никой нищо не дължи, кога му е леко в душата. И започваме едно теглене. Дума по дума, мъка по мъка… Плевим. Махаме бурените на мъката, пък да видим отдолу нещо има ли, живец някакъв тлее ли? Пък да стигнем до най-сложното – да дадем име на радостта. И да ти кажа, бая рядко се случва таз радост да се вика „здраве“. Щото то и на болния все ще се окаже, че нещо преди туй му е окуцяла радостта, че да се кютне болен.

–    А нали все се казва: „Да сме живи и здрави!“. Защо се казва така?
–    Глей сега, народът български е стар и мъдър, ама и доста празни приказки е рекъл! Живи и здрави са ми козите, от човека се очаква още… да дръпне малко… Живи сте всички, ей на, ясно е! Животът ще си отиде не когато ти му речеш!
А здравето какво? Здрав човек несподелен има ли? Може ли да е здрав някой, дето все го яде, че си ляга сам и душицата му е опустяла? А човек, удушен в дългове, здрав ли е? А такъв, дето цяла нощ не може да мигне, щото съвестта го яде? А човек, дето не може да прощава и се е вързал на възел целият, тоя как да е здрав? Ами оня, дето е стиснал устни и юмруци, крачи напред като бивол и човещината му е изтекла? А слепият за раните, дето е сторил, здраве ли ще му наречеш? Здравето е първо в главата и душата и после в тялото!

–    И друга разлика има между баене и наричане. Нали си чувала как при баячките няма нужда да ходиш сам, може и друг да отиде. Я ризата да ти занесе, я снимка, я ключове някакви или нещо друго твое и баячката по тях си реди баенето. При наречницата не става тъй. Аз требе да ти надзърна в очите, през тях виждам има ли живец в тебе, няма ли, колко ти е силата, обичта ти колко е, пък да мога да им хвана нишките да ги дръпна. Има и трето. Само ти можеш да поискаш – друг не може вместо тебе.
–    Ами ако някой е затънал наистина? Все пак се случват много га-дни неща. Човека може да го е сполетяло нещо, да е жертва на някакви обстоятелства. Тогава не може ли някой да се опита да го измъкне?
–    Нищо никого не сполетява, Райно! Туй нещо хората много трудно го проумяват. Всичко се случва, щото си го повикал. Ако искаш спасение, пак ти требе да го повикаш. Но пък има едни, дето им е удобно в блатото. Познават я калта там, топличка е, по-безопасна е. Такива цял живот имат душмани и все те са жертвен агнец. Ама то е, щото
такъв сам е избрал да е овца. Аз на овца не мога да помогна, тя си знае от време оно, че ще я водят на заколение и оттогаз си го чака. Аз на пътя към дръвника ѝ няма да се изправя. Той си е неин.
–    Е, добре, де, ако някой е болен, не мога ли аз вместо него?
–    Не може! Колко да е болен? Поне един телефон може да звънне, да му чуя гласа. Ако е пък толкоз на легло, да не може да мръдне, аз ще се вдигна.
–    А някой ако иска да наречеш негов приятел, дето го е закъсал, ама не вярва на тия работи?
–    Че що съм му аз, като не вярва? Човек, като се разболее, решава да отиде на доктор, щото той може да му каже какво му е и да го излекува. Вдига се и отива при доктора, защото му вярва. Ако не му вярва и не ще да взима лекарства – не ходи. Не можеш да отидеш ти и да обясниш на тоз доктор оня човек къде и как му е болката, нали? Требе той да отиде, да го прегледат. И при мен е тъй. Или искат и идват сами, или не. Очи в очи и душа в душа требе да се преплетат, за да сработи нареченото. И всеки требе да си носи отговорността – и аз, и тоя, дето се е хванал на туй хоро.
–    Добре, де, ако някой дойде, защото майка му е тежко болна и те помоли да я наречеш да оздравее, ще му откажеш ли?
–    Ще го питам дали майка му го праща.
–    Ако не го изпраща тя? Ако тя дори не иска да се лекува, а пък той я обича много?
–    Обичта, Райно, не ти позволява да спасяваш някой, дето не ще да бъде спасен, дори и да е майчицата ти. Неин урок си е туй и само тя си избира да си го научи ли, или не. Човекът затуй не е добитък, на човека му е дадена воля – да избира сам. Има неща, дето са писани, не мож избяга от тях, има и други, дето са изпит – сам избираш да ги сториш ли или не. И болестта е изпит. Ами ако оная майка – болната –    е решила да мре? Няма жив човек на света, дето да има право да я спира! И от обич не бива! От обич требе да я пусне!
–    Не мога да го приема това.
–    И други не могат.


БЕЛЕЖКА: Книгата заслужава да се закупи на хартиен носите и да се подкрепи авторката. Ако ви хареса, моля, закупете този дар от сайта на авторката: http://narichane.com/