СТУД. Екстремни приключения при най-ниските температури на Земята – Ранулф Файнс

0

STUD-Ranulph Fiennes - [4eti.me]Потопете се в историята на сър Ранулф Файнс. Книгата е уникална и много подходяща за любителите на екстремните приключения. В продължение на 50 години сър Ранулф Файнс не спира да предизвиква себе си и границите на човешката природа. Той безспорно води челните редици на най-неуморимите пътешественици, най-екстремните авантюристи и най-безумните пионери.  В „Студ“ Файнс умело балансира личните подвизи с тези на предшествениците си – легенди като Кук, Рос, Амундсен, Шакълтън и Франклин. Повежда читателя по любопитните пътеки на живота из полярните региони – всичко от ефекта на студа върху човешкото тяло до белите мечки и история на китоловството. Пренасяме се почти физически на едно зашеметяващо пътешествие: студът прониква в костите ни, изтръпваме от трудностите в най-суровите условия на планетата, настръхваме от възхита пред възможностите на човешката издръжливост. Гладът и заплахата от хипотермия са само част от необходимите препятствия. А ампутираните поради измръзване пръсти на Файнс са едно от малкото доказателства за екстремностите, на които подлага тялото си. Със своята Трансглобална експедиция британският приключенец става първият човек, стъпил и на двата полюса; първият, прекосил Антарктическия и Арктическия океан; първият, направил вертикална обиколка на Земята. И това е само началото. За шейсетия си юбилей Файнс пробягва седем маратона за седем дни на седемте континента. По-късно, на 63 години Файнс изкачва северната страна на алпийския връх Айгер, а на 65 – Еверест, докато го измъчват световъртеж и сърдечни проблеми. Лудост!

През 1993 г. Нейно величество кралицата връчва на Файнс Ордена на Британската империя, тъй като докато разбива рекорди, успява и да дари над 14 милиона британски лири за благотворителност. През 2009 г. става най-възрастният британец, покорил Еверест.

Приключения по ледения ръб на опасността, които ще накарат студа да запълзи по вените ви.

”Ранулф Файнс е живото въплъщение на неумолимия човешки дух и вярата, че няма нищо невъзможно.”

Няколко откъса от книгата за загрявка:

В книгата с рекорди на „Гинес“ от 1993 г. пише: „Най-дългото изцяло независимо полярно пътуване с шейни, осъществявано някога, както и първото изцяло неподпомогнато пресичане на континента Антарктида са постигнати от Р. Файнс и М. Страуд. Те са изминали разстояние от 2170 км (1350 мили)“. За конкретните резултати от подробната научна работа на Майк д-р Джон Хийп, директор на полярния изследователски институт „Скот“ в Кеймбридж, пише:

„Тъкмо когато Ран Файнс и Майк Страуд щяха да бъдат взети от леда след пресичането на Антарктида, получих обаждане от господин от пресата, който каза, че редакторът му бил поръчал да напише материал за експедицията. С отегчен глас той заяви: „В това начинание не е имало голям смисъл, нали?“. Попитах го: „Вие лично, с ваши собствени усилия, някога извършвали ли сте медицински проучвания, струващи милиони лири? Вземали ли сте лично участие в човешки физиологичен експеримент, изискващ да се закачате и откачате от машина 5 милиона пъти в рамките на 100 дни при температури, които биха ви убили, ако спрете?“. Обясних му, че само ако е правил тези неща, щеше да има правото да съди дали експедицията е имала смисъл. Не ги беше правил.
Ран никога не се е опитвал да оправдава експедициите си с търсенето на знание, но въпреки това той е допринесъл много за опознаването на полярните региони. Докато чрез книгите си запознава обикновените хора с приключенските истории, той без много шум прави така, че където и да проведе експедициите си, от тях да има научна полза. В дните на научни екипи, заети с мащабни научноизследователски програми, подобни случайни проучвания действително са рядкост; но не по-малко ценни точно заради това. Макар самият Ран да смята, че върви по стъпките на приключенци като Руал Амундсен, обемът на научните му резултати го поставя по-скоро в научната традиция на капитан Скот. Но за разлика от Шакълтън, той има здравия разум и преценка да оцелее, за да разкаже историята – понякога съвсем на косъм!“

„Враждебният Северен ледовит океан превръща Северозападния морски път в едно от най-сериозните мореплавателни предизвикателства в света. Намира се на 830 км северно от Северния полярен кръг и на по-малко от 1900 км от Северния полюс. Дебел паков лед, движещ се със скорост до 16 км на ден, през цялата година блокира почти половината от морския път. В арктическите води човек може да умре от измръзване за две минути. Мразовити североизточни полярни ветрове духат почти непрестанно и могат да достигнат силата на ураган. Температурите се покачват над нулата само през юли и август… Видимостта често е намалена заради снежни навявания… През краткото лято каналите обикновено са покрити от гъста мъгла… Има плитчини, неотбелязани на картите… знае се малко за теченията, приливите и отливите… Навигацията е трудна дори и с най-модерните устройства… Компасът е безполезен, тъй като Северният магнитен полюс се намира в границите на морския път… Голите, лишени от характерни черти арктически острови не предлагат голям брой отличителни ориентири.
Арктическите радиозатъмнения могат да разстроят всякакъв тип комуникации за период от няколко часа до почти месец.“

Никога преди не бяхме носили толкова тежки товари върху снегоходите и шейните си, нито бяхме пътували в открити машини при такива екстремно студени условия. Може би бяхме потеглили твърде рано? В такъв случай нямаше да бъдем първите, допуснали тази грешка. Що се отнася до липсата на организация, през март 1902 г. Скот написал:

„Трябва да призная, че когато бяха натоварени, шейните представляваха гледка, от която после щяхме да се срамуваме; общо взето, същото може да се каже и за облеклото, носено от водачите на шейните. Но по това време невежеството ни беше плачевно; не знаехме от колко храна ще имаме нужда и в какви пропорции, нито как да използваме котлоните, как да сгъваме палатките или дори как да обличаме дрехите си. Липсата на система беше болезнено очевидна във всичко.“

Антарктида е най-студеното място на Земята с измерени температури на въздуха -88°С. При такива температури живакът се превръща в твърд метал, калаят се разпада на зрънца, пламъкът на свещ се обгражда от восъчен шлем, а небрежно изпуснатата стоманена тръба вероятно ще се разбие като счупено стъкло. Срещал съм хора от Канада и Минесота, които се смеят и казват: „О, миналата година работих при -60°С. Фасулска работа“. Най-вероятно тези полярни ветерани са изпитали своя студ облечени в подходящи дрехи, с пълни стомаси, здрави и с идеята, че скоро ще се върнат в приятно топло легло.
За хората на Антарктида най-сериозната опасност е вятърът. Всеки възел от скоростта на вятъра оказва ефект върху човешката кожа като от намаляване на температурата с 1°С. Ние, също като Скот, се оказахме гладни, замръзнали и в опасност от падане в пукнатини без надежда за спасение. Вятърът ме пронизваше и открих, че тялото ми изпада в силни неконтролируеми пристъпи на треперене.
„В студени условия, когато си добре облечен, до 90% от топлината, която губиш, излиза през скалпа ти, така че слагането или свалянето на шапката може съществено да промени топлинното ти равновесие. Без да се туткаш с копчета или ципове, можеш да регулираш цялостния си комфорт и дори да оказваш влияние върху топлинния баланс в далечни части на тялото си. Ако ръцете ти са студени, трябва да си сложиш шапка.“

Не успяхме да намерим задоволително решение на проблема с маските за лице. Тежкото дишане и постоянният неволен теч от носа и устата образуваха кора от лед около врата, за която брадата ми замръзваше здраво. Не можех да бърша носа си, за да предотвратя това, тъй като той беше разранен. През нощта разтапяхме бронираните си маски за лице над котлона, където те попиваха миризмата на рехидратиращата се храна. Така че всеки ден се влачехме напред, вдишвайки аромата на вчерашната си вечеря. Това беше изнервящо, тъй като по цял ден не ядяхме нищо, понеже не можехме да набутаме храна през малките дупки за уста на маските си, а щом веднъж замръзнеха в позицията си за деня, нямахме желание да ги сваляме. Опитите за наместване на замръзнала, но разместена маска за лице обикновено не успяваха да предотвратят измръзването на носа, челото и бузите. Така че храненето през деня беше изключено.
Най-сериозните проблеми през нощта също засягаха лицето. Най-общо казано, полярното пътуване би било доста приятно, ако на човек не му се налагаше да диша. Ако опиташ да се сгушиш в спалния чувал, стягайки шнура му над главата си, дъхът ти образува дебел слой скреж навсякъде около главата ти, като частици от него падат надолу по врата ти или се наместват върху лицето или в ушите ти. От друга страна, ако в горния край на спалния чувал оставиш достатъчно голям процеп, в който да навреш носа и устата си и да успееш да ги задържиш в тази позиция, докато спиш, носът ти става доста болезнен, щом температурите паднат до около -40°С, което се случва веднага щом последната топлина от котлона изчезне.
До 7 март, когато навършвах 38 години, вече три седмици бяхме живели и теглили шейни при температури много по-ниски от тази на дълбокото замръзване и с ветрове, чиято скорост обикновено надхвърляше 15 възела. Вече и двамата знаехме защо хората по тези географски ширини не излизат на морския лед преди началото на март. Това беше изсмукало много енергия от нас, може би твърде много. Чарли казва за онези дни:
„Вместо да пием трите литра вода на ден, от които се нуждаехме, пиехме по около литър, така че страдахме от дехидратация. Щом се дехидратираш, ставаш по-слаб. Ако дълъг период от време си на крак и не спреш, за да се възстановиш, ставаш все по-слаб и по-слаб, докато накрая просто не можеш да вдигнеш брадвата… Удряш с нея и след около пет минути падаш, гади ти се и не знаеш какво да правиш. Започваш да смучеш лед и сняг. Спомням си моменти, в които с Ран нямахме сили да вдигнем брадвата. Бяхме напълно разбити, толкова изморени. Някак се довличахме обратно, почти без да вдигаме краката си от снега, навирахме се в палатката и заспивахме като заклани. Но винаги има светлина в края на тунела и трябва да мислиш за това през цялото време, през което страдаш.“

Майк, винаги готов да гледа на нещата от положителната страна, ако има такава, изтъкна, че поне сме започнали да се спускаме, а с това намаляваха и много от неприятните и изтощаващи ефекти на надморската височина. Той пише в дневника си:

 „Един от най-лошите ефекти на голямата надморска височина беше, че ти се пикае често, а едно от необходимите условия за пикаенето беше да свалиш ръкавиците си с един пръст, за да разкопчаеш ципа си. За тези няколко секунди пръстите ти стават болезнени, а след това и безполезни, а когато си готов, не можеш отново да си сложиш ръкавиците. Поради някаква причина не можеш и да приключиш успешно с пикаенето. Феноменът на „последната капка надолу по крачола“ е познат на всички мъже, но тук ставаше въпрос за последната половин чаша. Постоянно имах това ужасно усещане за топла мокрота, стичаща се надолу по крака ми, която бързо се превръщаше в лед. По-късно в палатката намокрените от урината дрехи раздразваха кожата и миришеха. Но какво говоря, след няколко месеца без да се мием, така или иначе, смърдяхме и го бяхме приели.“

– Тук трябва да се пазим от микроби – предупреди ме Том.
– Студът не убива ли всички микроби?
– Отвън – да, но някои от учените ни прекарват цялата си антарктическа година в помещения с централно отопление тук или в Макмърдо. Казваш, че съпругата ти ще доведе куче тук? То ще трябва да остане отвън в палатките ви, тъй като има строго правило: никакви домашни любимци на полюса. Без изключения.
– Той ще си е добре в палатките ни. Козината му е много дълга.
– Добре – каза Том. – И още нещо. Внимавайте с настинките. Тук са много опасни и не можем да си позволим някой учен да изгуби от работните си часове, особено през лятото. Във Вашингтон се говори, че годишната издръжка на един учен тук струва 1 милион долара.
Той ми обясни един от методите за предпазване от обикновена настинка. Когато новопристигнал влезе в Макмърдо, му се дават специални напоени с йод носни кърпички в комплект от по три броя: една, с която да се издуха носът, една, с която да се избърше носът, и една, с която да се изтрият ръцете. При цена 1 долар на кърпичка да си издухаш носа струва 3 долара.
Куполът на полюса няма явна политическа или икономическа цел. Научните изследвания са единствената и основна цел на полярната база, както и на всички други национални бази в Антарктида. Чрез сондиране дълбоко в леда и в океанското дъно край Антарктида учените научават за минали събития – както настъпващи бавно и неусетно, така и катастрофални. От ледените ядра са добити и анализирани ледове, които съществуват от около 400 000 години. Обитателите на базите, идващи от университети по целия свят, включват геолози, метеоролози и глациолози, които изучават този най-малко замърсен континент, петия по големина от седемте и най-слабо населеният, за да се опитат да предвидят бъдещето ни и да открият как вредим на деликатната околна среда.
Експедициите на капитан Скот дали началото на щателни наблюдения на метеорологичните модели. Наследниците му, учените от (Първоначално) 12 нации с антарктически бази, които били създадени в отговор на инициативата на Международната геофизична година 50 години по-късно – през 1957 г., се заели с мащабния научен проект, който продължава и до днес навсякъде по замръзналия континент.
Земята е на възраст около 4.5 милиарда години, но на примитивните слузестоподобни форми на живот им отнело милиард години да се появят и още 3 милиарда години, за да еволюират в същества, които оставят следи от съществуването си, като например вкаменелости. Докато всичко това се случвало, повърхността на Земята се напуквала и се движела. Ледникови епохи обхващали Земята, след което преминавали, като това е започнало преди поне 700 милиона години, когато планетата ни била покрита с лед и приличала на топка за голф.

От полюса се насочих към възвишението Хау, един-единствен назъбен връх на 290 км разстояние, който отбелязваше горния край на ледника Скот. Бях избрал този маршрут, защото изглеждаше като най-бързата линия от полюса надолу към шелфовия ледник Рос. Само една експедиция преди нас е проучвала ледника Скот – една от експедициите на адмирал Бърд през 1933 г. Бях чел описанието им на условията там: „Движехме се през лабиринт от големи пукнатини, сераци, възвишения, дупки в леда и хълмове… докато пътят пред нас не беше препречен от огромни ями, дупки, хребети и възвишения… Никъде другаде, освен в този район, не може да се види по-великолепно доказателство за поразителните сили на природата в действие“.

В бараката за живеене през цялото време носехме топли чорапи, ботуши и бельо, защото температурата на дървените подове винаги беше малко над нулата, но като цяло се чувствахме добре въпреки екстремния студ от другата страна на мукавените ни стени.
Най-голямото сухоземно животно на континента Антарктида е Belgica Antarctica, мушичка без крила, дълга около 2 мм, която е и най-южно живеещото насекомо на Земята. Мушичките се чифтосват през лятото и снасят яйца, които преживяват зимата в тора на колониите пингвини, където, поради близостта до морето, температурата рядко пада под -15°С.
Други три вида насекоми също успяват да преживяват зимата благодарение на това, че не допускат водата да остава в организма им: когато водата в малките и деликатни клетки замръзне, тя се разширява и клетката на приемника се спуква. Затова антарктическите сухоземни безгръбначни, наречени тардигради (осмокраки членестоноги, които живеят във влажна среда), просто извършват автодехидратация, отстранявайки всякаква влага. Ларвените мушици, от друга страна, са създадени така, че ледените кристали се формират между клетките на телата им вместо вътре в тях. По този начин деликатните им телесни механизми остават невредими. Колемболите произвеждат вид антифриз, който позволява на телесните им течности да не замръзнат при екстремно ниски температури.
Съществуват и други сухоземни насекоми, които оцеляват като паразити по топлокръвните птици. Всяка антарктическа птица има свой собствен вид хапещи кожата въшки или кръвосмучещи бълхи; през вековете тези паразити са последвали оттеглящия се надолу южен континент до сегашното му полярно положение, като се крият в топлите анални и генитални гънки на тюлените или се закрепват към перата на гмуркащите се надълбоко чайки.
А в морето има призрачни ледени риби. Повечето антарктически риби разполагат само с половината количество хемоглобин от това на рибите в нормални температурни зони, но ледените риби са единствените гръбначни животни в света, които нямат никакъв хемоглобин. Съществуват около 15 вида ледени риби и нито един от тях няма люспи. Прозрачната им кръв и произтичащият от това призрачен цвят, в комбинация със заострените им глави и редиците остри зъби, ги правят отличен материал за филми на ужасите.

Само бременните женски мечки спят зимен сън. Свиват се на кълбо, а дишането и сърдечният им ритъм се забавят. Телесната им температура пада с 9°С и животното започва да живее от натрупаната си телесна мазнина. Когато излязат на повърхността, вероятно ще са изгубили половината от теглото си преди зимния сън.
Докато бъдещите майки спят топъл зимен сън, всички останали бели мечки, лисици, леминги и други островни обитатели се трудят усилено сред враждебните условия, за да преживеят зимата. По принцип по-малките животни губят топлина по-бързо от по-големите, защото поради размера си, на фона на количеството мазнини, мускули и мозъчна тъкан в телата им, имат повече незащитена кожа, през която се губи топлина. Освен това трябва да изгарят повече калории от по-големите животни, относително казано, същевременно не са достатъчно големи, за да натрупват много мазнини. Повечето арктически птици просто мигрират.
Мускусният бик и карибуто (канадското име на северния елен) се изхранват с лишеи и мъх, острица и върба, преживяйки по цял ден със знанието, че за да преживеят идващата зима, трябва да натрупат огромен резерв от мазнини. Живеят в семейни стада и обикновено раждат по едно малко годишно.
Докато са сукалчета, малките на мускусния бик пропълзяват под вълнените, подобни на палатки „престилки“ на майките си, където намират заслон. Тази вълна се нарича кивиут и е може би най-топлата в света. В сравнение с вълната на ламата, викунята, алпаката, кашмира от индийските кози или мохера от африканските, кивиут е точният избор, ако сте готови да платите добра цена за истинска топлина. Тя е осем пъти по-топла от овчата вълна и значително по-мека.

Белите мечки са най-големите хищници на Земята. Гърбът им е два пъти по-голям от този на едър лъв или тигър; средноголемият мъжки тежи половин тон, а лапите му са поне 30 см широки. В изправено положение стигат до над 3.35 м височина. С двете си предни лапи могат да повдигнат възрастен кит белуга, далеч по-тежък от тях самите, и да го извадят от водата, а мускулите на врата им карат Мохамед Али да изглежда слаботелесен. Също като известния новозеландски ръгбист Джона Лому те комбинират телесна маса и забележителна скорост на придвижване – до 56 км/ч по суша и 10 км/ч, когато плуват. Могат да останат две минути под водата и има доказателства, че са в състояние да преплуват разстояние от 160 км, без да спират. Менюто им включва основно месо от тюлени, но тъй като могат да ги ловят единствено в райони на паков лед, липсата на морски лед значи и никакъв лов. Така че през юли, когато в южните части на Арктика няма морски лед, започват трите летни месеца, през които трябва да се изхранват с каквото намерят.

Изолационните качества на козината им не са основната им защита срещу студа, както често се смята. Други мечки, обитаващи по-южни региони, като гризлитата например, имат по-дълга и по-гъста козина, но белите мечки имат ключов слой мазнина, на места с дебелина от 7 до 10 см, който ги пази топли, без значение дали са във или извън водата, а естеството на козината им е такова, че те лесно и ефективно изтръскват водата от нея. Ушите им са малки и добре снабдени с кръвоносни съдове за ефикасно кръвообращение, телата им са големи и обемисти, което спомага за задържане на топлината, а под бялата козина имат черна кожа, което осигурява идеална конвекция на слънчевата топлина. А със стомах, който побира 68 кг тюленова мас, количествата енергийни запаси допринасят за способностите им за хибернация, които са от такова значение за оцеляването им през зимата.
През годините често пъти край местата, където съм забелязвал следи от бели мечки, е имало също толкова ясни следи от полярни лисици. Една полярна лисица с маркер на ухото била следена повече от пет месеца, докато пътувала по морския лед – изминала 2400 км и оцелявала изцяло благодарение на остатъците от плячката на бялата мечка, към която се била прикрепила.

Все още трябваше да изминем около 1600 км, за да достигнем точка, където би било възможно да се срещнем с останалата част от екипа ни на борда на „Бенджи Б.“, който в този момент все още беше в пристанище в Саутхемптън. Не можехме да сложим каруцата пред коня и си спомних една известна викингска поговорка: „Не възхвалявай деня преди вечерта, нито съпругата, преди да е погребана, нито меча, преди да е изпробван, нито девицата, преди да си легнал с нея, нито леда, преди да си го пресякъл“.

В книгата си за експедицията на „Карлук“ Стефансон хвърлил вината върху много от участниците, но не и върху самия себе си. През 1921 г. той организирал друга експедиция, базирана на остров Врангел. Всичките й членове, с изключение на един, умрели там. През 1976 г. Маккинли пише, че дори ужасите на Първата световна война, в която по-късно участвал, не успели да засенчат спомените от годината му сред арктичния ад.

Едно нещо беше сигурно: рано или късно полярните мечки щяха да ни намерят, тъй като обонянието им беше пословично. Ескимосите казват, че можели да надушат тюлен от 30 км. Имахме канадски и норвежки брошури, в които се разказваше за бялата мечка и огромните й размери и тегло. Големите мъжки могат да достигнат над половин тон тегло, 2.4 м дължина и да се извисят до 3.6 м височина, когато се изправят. И все пак, въпреки размера си, могат да се плъзгат по леда с плавна грация и да фучат по него със скорост 56 км/ч. Говори се, че могат да убият 220-килограмов тюлен с един-единствен удар на лапата и че могат да нападнат човек с ловки скокове, ако се почувстват застрашени или ако са гладни.

Американските архиви показват, че между 1800 и 1880 г. са избити 193 000 южни кита, кръстени така, защото били лесни за хващане. Щом южните китове били избити, кашалотите станали любима плячка, тъй като главите им съдържали вид восък, идеален за производството на свещи. Кашалотите могат да се гмуркат на дълбочина до 1000 и повече метра, за да ловуват дълбоководни сепии, които изяждат в огромни количества. При отварянето на стомаха на един-единствен кашалот вътре били открити над 18 000 клюна на сепии.
  Друга популярна мишена бил гренландският кит, който достига до 18 м дължина, а мастните му слоеве са с дебелина до 60 см. Тази мас служи не само за изолация, но и помага на кита да плава. Въпреки слоя мас гренландските китове в Северния ледовит океан губят по около 10 000 калории на ден заради студа, така че, за да натрупа достатъчно мазнина, един кит се нуждае от 100 тона храна на година само за да се запази топъл, и от още 100, за да живее, да се движи и да се размножава.
  Сините китове, най-големите живи бозайници, се нуждаят от 4 тона крил дневно. В определени арктически води крилът се групира в огромни рояци, които по груби сметки тежат до 2.5 милиона тона, и тъй като ракообразните плуват едно до друго и са синхронизирани като китайска пехота, това прави храненето лесно за китовете.
  За съжаление днес в океаните са останали много малко големи сини китове. Само през сезона на 1930-1931 г. били избити 31 хиляди.
Китовете трябва да дишат въздух, така че оцеляването под леда е рисковано, въпреки че ако им се наложи, могат да преплуват над 1.5 км между излизанията на повърхността.
Тъй като пътувахме точно под епицентъра на озоновата дупка, и то в най-лошото време на годината, беше разумно да пазим кожата си от директната слънчева светлина, но това се оказа невъзможно. Теглейки огромните си товари с нещо като кучешки сбруи, гръдните ни кошове бяха притиснати, докато се движехме, и дишайки тежко на всяка стъпка, не можехме да покрием устите си с материали, намаляващи достъпа на въздух. Освен това трябваше да дишаме, без да замъгляваме очилата си, така че слънцето ден след ден падаше върху устните и носовете ни. Може би Майк се е предпазвал по-добре с крем против слънце или просто е теглил в по-изгърбена позиция, защитавайки по този начин лицето си. Каквато и да беше причината, устните ми изгоряха и се влошиха бързо, а носът ми се поду във формата на голям мехур. Когато загребвахме вечерята си от общата тенджера, лъжицата ми неизменно съдържаше капки от кръвта, която извираше от дълбоките пукнатини по покритите ми с мехури устни.
Струпеите винаги се срастваха през нощта, а когато се събудех, упражнението по разделянето на устните ми (за да мога да говоря и приемам течности) отваряше всички разранени места. Закуската се състоеше от овесени ядки в сос от кръв. Майк е отбелязал в дневника си:
„Антарктида е ужасно място, когато става дума за ултравиолетовата радиация. Тя бързо изгаря чувствителните места и не след дълго устните ни бяха покрити с мехури, напукани и болезнени. И аз се сблъсках с този проблем, но при Ран беше много по-зле. Освен директно да изгори дадени места, ултравиолетовата светлина може и да реактивира вируса на херпеса. Той се намира в латентно състояние в податливи индивиди, а Ран беше имал такива херпеси в миналото. Сега те се бяха върнали в пълния смисъл на думата и устните му бяха обезобразени и подути, купчина отворени язви, които сълзяха непрестанно. Вечер, тъй като ядяхме директно от обща тенджера, те кървяха в храната – нещо, което намирах за доста отблъскващо. Нощем устните му залепваха една за друга, така че на сутринта трябваше да ги разделя с пръст, преди да може да говори или дори да се усмихне.“
Майк ми даде три различни балсама за устни, но, изглежда, никой от тях не помагаше при дълбоките ултравиолетови изгаряния. В дневника ми пише: „Агонизираща болка в лопатките и хълбоците. Долната устна сега е като сурова китова мас. Чаталът е зле, а кръстът ме боли. Майк сготви отлични спагети“.
Улових се как мисля, че много от болежките ми се дължат главно на възрастта. Спомних си, че Шакълтън е умрял точно на моите години. Една вечер, докато разрязваше гангренозно място на крака ми, Майк каза: „Да се заемеш с такова пътуване, когато наближаваш 50-те, е доста необичайно“. Спомних си думите на д-р Филип Лоу, шеф на Австралийския антарктически институт, за подбора на хора за Антарктида. „Физическите ни стандарти са много високи. Малко вероятно е мъж над 40 години да притежава необходимата физическа сила и енергия.“ Нивата на енергията ми действително бяха доста ниски и продължаваха да намаляват. Не спирах да мисля, че пред нас имаше още стотици километри и че най-лошото все още предстоеше, включително и 3000-метровото изкачване, описано от д-р Чарлз Суитинбанк, нашия съветник за маршрута, като „смазващо усилие“. Майк пише:
„Триенето на леда беше далеч по-голямо, отколкото бяхме очаквали. Въпреки че шейните ни бяха оборудвани с плъзгачи от най-добрите незалепващи материали, хлъзгавостта на леда и снега беше минимална. Дори на малка надморска височина и далеч от полюса температурата често падаше до -30°С, което е прекалено студено, за да може натискът на шейната да причини обичайното повърхностно топене, което осигурява хлъзгава смесица от лед и вода под плъзгачите. Напомняше повече на влачене на огромни товари по пясък и с голямо усилие изминавахме по около 2.5 км на час. Това означаваше, че трябва да теглим между десет и 12 часа на ден, за да напредваме с приемливо темпо. Щом стигнахме сушата, започнахме дългото катерене към полярното плато. За наш ужас открихме, че се случваше цял ден да сме теглили шейните нагоре и да изгубим всичката набрана височина само за няколко минути на спускане в някоя долина, изпречила се на пътя ни. Беше много обезсърчаващо. За да увеличат страданията ни, ветровете от високото плато постоянно духаха право в лицата ни. Борехме се с условия на белота, които продължаваха до пет дни. Ветровете изсичаха огромни дюни от сняг и твърди като скала ледени гребени, познати като заструги, около и през които трябваше да лъкатушим. Докато се изкачвахме, стана осезаемо по-студено. Постоянно забавяхме крачка, докато накрая не можехме да изминаваме и 1.5 км на час.“
Майк откриваше, че щателното проучване на необичайния стрес, през който телата ни минаваха, му се отплащаше. Процесът на канибализация на мускулите след изчерпването на резерва от мазнини беше една от основните области на изследването му заедно с поведението на нивата на холестерола. Той пише:
  „В кръвните проби, взети от Ран и мен по време на пресичането на Антарктида, можеше да се види необикновен пример за ефектите от физическите упражнения върху метаболизма на мазнините. По време на прехода си приемахме много мазнини, за да минимизираме тежестта на шейните, които теглехме, а използваният източник на мазнини беше основно кравето масло. Храната ни беше богата не само на мазнини като цяло, но и на наситени мазнини. Световната здравна организация препоръчва диетата на човек да съдържа не повече от 30-35% мазнини, по-голямата част от които трябва да са ненаситени. Антарктическите ни порциони съдържаха 57% мазнини, и то като част от режим, надхвърлящ двойно нормалната консумация за възрастен човек. Резултатът беше прием на четири пъти повече наситени мазнини, отколкото се смята за разумно, но въпреки това холестеролът ни остана в здравословни нива, а добрият HDL холестерол се покачи, докато лошият LDL намаля. Изводът беше ясен. Ако се движиш достатъчно, мазнините се използват за целта, която природата им е отредила.“ […]
Анализът на пробите ни показа, че глюкозата в кръвта ни е била на долната граница още от първия ден. През последните 30 дни от експедицията нивата й изглеждаха невъзможни. Веднъж Ран имаше ниво от 0.2 милимола, докато аз имах случай с едва 0.3. При нормални обстоятелства тези нива биха били фатални, тъй като се смята, че мозъкът не може да оцелее без умерено количество глюкоза, което да го захранва. Изглежда, по някакъв начин се бяхме адаптирали, за да се справим със ситуацията.“
Той ми обясни целта:
– Това е деутерий – направен е от тежък водород и О18. Като атомната тежка вода, но не е радиоактивен. Всяко шишенце струва стотици лири, така че внимавай да не разливаш.
– И с какво ни помага тежката вода?
– С нищо. Просто се смесва с останалата вода в телата ни, която бавно ще изхвърлим, а аз бавно ще събера. О18 ще излезе частично под формата на въглероден диоксид. Рано или късно ще изгорим всичко, но О18 изчезва пръв. Мога да използвам различните степени на изчезване, измерени при анализа на пробите от урината ни, за да измеря дневния ни разход на енергия.
Резултатите от първите 30 дни на изотопното проучване показаха, че докато изкачвахме платото, дневният разход на енергия при мен беше 10 670 калории, а при Майк – 11 650. Тези резултати потвърдиха най-високия поддържан разход на енергия, документиран някога – стойности, вероятно намиращи се близо до физиологическия лимит. Това беше с 5500 калории повече, отколкото поемахме – дефицит, равен на пълен глад при бягане в няколко маратона на ден.
Както Майк посочи, ние бяхме в далеч по-благоприятна ситуация от предишните поколения полярни изследователи, които в допълнение към бавното гладуване страдали и от ужаса на скорбута. Дори и през XX век Скот не бил сигурен какво точно го причинява. След като през 1902 г. болестта избухнала сред екипа му, той описал състоянието като „възпалени, подути венци… по краката се появяват петна, а в стари рани и синини се усеща болка; по-късно краката, а после и ръцете отичат до огромни размери и почерняват зад ставите“.

Когато собственият победоносен екип на Амундсен по-късно научил, че хората на Скот са стигнали до Южния полюс по по-дългия път, теглейки сами шейните си, най-добрият им скиор възкликнал: „Не е позор за Амундсен и за нас останалите, когато казвам, че постижението на Скот далеч надминава нашето. Просто си представете какво е значело за Скот и за другите да теглят сами шейните си. Ние започнахме с 52 кучета и се върнахме с 11, и много от тях се изтощиха до смърт по време на пътуването. Какво да кажем за Скот и спътниците му, които сами са си били кучета? Всеки човек с някакъв опит би свалил шапка пред постижението на Скот. Не вярвам, че някой някога е показвал такава издръжливост, нито вярвам, че някой някога ще може да я надмине“.

Моят собствен дневник започваше да се превръща в прост списък с впечатления. „На места изведнъж се появява нов тип твърд като скала скреж. Сега ни е ужасяващо студено. Чувствам се, сякаш съм гол. По време на спиранията трябва да притисна ръце около тялото си и да скачам, да пея или да псувам. Лепилото ни за ски кожите свърши. На всеки шест дни средната температура пада с 2°С.“
Две експлозивни атаки на диария ме принудиха да свалям панталоните си и да клякам, както съм на ските. Това отново отвори хемороидите ми, които на свой ред превърнаха движението на краката ми в мъчение. Тъй като температурата се усещаше около -85°С, бързах да вдигна панталоните си, без да обръщам голямо внимание на подробностите. В резултат панталоните и ръкавиците ми се зацапваха, но екскрементите бързо замръзваха и след това беше лесно да ги отстраня.
Окаяното ни състояние до голяма степен беше резултат от дългите седмици на калориен дефицит. Както Майк обясни: „Нашият недостиг на калории е равен на общия прием на един нормален човек. Същото е, сякаш един нормален човек не е ял нищо, повтарям – нищо, през цялото това време. След няколко седмици този човек би започнал да се чувства слаб и отчайващо гладен. Всъщност би умрял от глад. Ние действително бавно умираме от глад“.

Приблизително 98% от стандартните часовници се задвижват от кварцови механизми, тоест не са механични. За батериите е известно, че губят потенциалната си енергия при падането на температурата, така че използването на задвижван от батерия часовник по време на полярна експедиция е изключено. Слънчевият панел на захранвания от слънцето кварцов часовник е също толкова непрактичен, тъй като екстремният студ бързо повишава вероятността панелът да се напука.

Следователно отговорът се крие в механичните часовници. Те също имат съответните проблеми. Маслото, което поддържа металните колела и анкерното колело смазани, се сгъстява и така губи вискозитета си, в резултат на което часовникът забавя драстично или „губи време“. Проблемите при механичните часовници обаче биха могли да се преодолеят с малко изобретателност. Часовниците, предназначени за полярни региони, могат да се модифицират така, че да издържат на температурните крайности. „Ролекс“ например произвеждат „Експлорър II“ – часовник, който по поръчка може да бъде снабден със специално смазочно масло, което гарантира, че часовникът ще е благонадежден при температури до -90°С.

ЕВЕРЕСТ: Както нашият лекар подчерта, голям брой хора са загинали на Еверест и продължават да загиват всяка година заради студа (тъй като температурата спада с по 0.6° за всеки 100 м изкачване) и надморската височина (понеже колкото по-голяма е височината, толкова по-малко е атмосферното налягане, а оттам е по-малко и кислородът за дишане). Никой не живее постоянно на височина над 5300 м, а тези, които са опитвали, не са оцелели дълго. Лекарят ни обясни, че Зоната на смъртта е от 6400 м нагоре, като на такава височина се намирал предният базов лагер, към който скоро щяхме да се насочим. Планирахме да останем там толкова, колкото е абсолютно необходимо, тъй като, докато сме там, телата ни щели „да умират по малко всеки ден“.

Известно време лежах буден и слушах как водата капе по спалните чували, далечното пукане на движещия се глетчеров лед и приглушения тътен от хъркането на някакъв съсед. След това, без никакво предупреждение, рязко скочих, борейки се за въздух. Сърцето ми биеше диво. Състоянието премина толкова бързо, колкото и дойде, и отново ми се доспа. След минути, а може би само секунди, отново се надигнах в паника. Отново се почувствах сякаш ме задушават. В момента, в който шокът ме събуди, дишането ми се върна към нормалното, но щом задрямах отново, познатата борба за въздух се завърна. Нямаше начин да заспя.
На следващия ден, след безсънна и тревожна нощ, научих от лекаря ни какъв точно беше проблемът ми: неразположение, познато като Чейн-Стоксово неравномерно дишане, което се получава, щом системата, която регулира дишането, изгуби синхрон. Човекът, който се опитва да заспи, неволно реагира на натрупалия се въглероден диоксид като хипервентилира, което на свой ред кара дихателния център да изключи дишането. След това нивата на въглероден диоксид се покачват и неприятният цикъл се повтаря. Стандартното лечение включва прием на таблетки диамокс точно преди лягане. Диамоксът блокира ензим в бъбреците и прави кръвта киселинна, което мозъкът тълкува като сигнал да диша повече. Но с моя проблем с дишането вече вземах максималната препоръчителна доза от две 250-милиграмови таблетки дневно. Лекарят ни каза, че единственият вариант е да използвам кислород всеки път, когато трябва да спя на височина от 6100 м или повече.

Впоследствие се оказа, че едва 60 от 400-те алпинисти, потеглили от тибетския преден базов лагер през 2005 г., са успели да стигнат върха. Този висок процент на неуспех се дължи на много неща. Времето беше нормално към лошо, но височинната болест, диарията и кашлицата Кхумбу си вземаха своето. Сухият въздух на голяма надморска височина може да внесе хаос сред плановете дори на най-коравия алпинист. Позната още като кашлица на голямата надморска височина, кашлицата кхумбу може да е толкова лоша, че да докара счупени ребра.

Един от най-известните съвременни американски алпинисти, Дейвид Брешърс, описва изкачването нагоре по маршрута: „Телата ни бяха дехидратирани. Пръстите на ръцете и краката ни се вкочаняваха, щом ценният кислород бъдеше препратен към мозъците, сърцата и другите ни жизненоважни органи. Изкачването над 7900 м, дори и с бутилки кислород, е като да тичаш на бягаща пътечка и да дишаш през сламка. Тялото ти крещи да се върнеш. Всичко ти казва: това е студено, това е невъзможно“.

Знаех, че най-добрият ми шанс да оцелея е бързо да сляза на по-ниска височина. Стягането в гърдите ми си беше отишло, но силният дискомфорт около телта все още беше там. Обмислих слизане без Бока Лама, но реших да не го правя. Изкачването по хлъзгав и стръмен склон в мрака е много по-безопасно от слизането. Статистиката сочи, че по-голямата част от инцидентите се случват по време на спускането. Изглежда, че концентрацията на изкачването изчезва, за да бъде заменена от изморено безгрижие. Нищо няма значение, освен копнежът за топлина и комфорт. Изгубен в тези мисли, човек става невнимателен. Концентрацията изчезва, а умът е изтощен. Изключително лесно е човек да стъпи нестабилно или да се закачи небрежно за въже. Точно под палатката ни чакаха 3000 м празнота.
Ед Вистурс, алпинистът, изкачил Еверест девет пъти, има две любими сентенции: „Това, че обичаш планината не означава, че планината обича теб“ и „Стигането до върха е по избор. Слизането надолу е задължително“.
Норвежецът Ерлинг Каге беше първият човек, достигнал и двата полюса и изкачил Еверест, но аз бях първият, който беше пресякъл двете полярни шапки и беше покорил върха. Когато „Мария Кюри“ тегли чертата под резултатите от набирането на средства от трите ми планински проекта, общата събрана сума възлизаше на 6.3 милиона лири. Пол Сайкс беше спонсорирал всички разходи по изкачванията, така че нямаше никакви удръжки от общата сума.
Известно време след завръщането си във Великобритания имах проблеми с кръвообращението в ходилата и пръстите на ръцете, но в рамките на няколко месеца всичко се върна към нормалното.

Бележка: САМО pdf, doc, docx имат приложени снимки, epub, mobi, fb2 са без снимки, за по-оптимизиран размер!!!

Download/Свалете книгата “СТУД” на Ранулф Файнс в различни формати от тук
Share.

Leave A Reply