Ние сме нашият мозък. От утробата до Алцхаймер – Дик Сваб

Дик Сваб представя как работи най-сложно устроеният човешки орган – мозъкът, от майчината утроба до неизбежния му край, как това се отразява на поведението ни, какво може да се обърка и какво може да ни подведе в търсене на отговори кои сме и защо сме такива. Дик Сваб е уважаван професор по невробиология към Амстердамския университет и директор на Нидерландския институт за мозъчни изследвания в продължение на 30 години. През 1985 г. основава Нидерландската мозъчна банка, която ръководи до 2005 г. Днес той е гост-професор в Дружеството за научни изследвания „Макс Планк“ в Мюнхен, Станфордския университет и Университета в Ханджоу, Китай.
Дик Сваб счита, че всички наши мисли, постъпки и решения се случват благодарение на мозъка. С аргументи от съвременната невробиология, той разкрива, че строежът на мозъка го прави една истинска фантастична машина, която играе съществена роля за всички мозъчни процеси – определя нашия характер, потенциал, ограничения, мозъчни болести. Мозъкът крие и отговора на въпроса защо сме такива, каквито сме.
Някога Фройд използвал израза “господар в собствения си дом”, за да покаже, че Азът до голяма степен е направляван от несъзнателни процеси. През 2014 г.  Дик Сваб предизвика сериозна шумотевица с теорията си за функционирането на мозъка, най-вече с твърдението, че сексуалността е вродена. („Остарялата представа, че сме свободни да избираме сексуалната си ориентация, т.е. че хомосексуализмът е просто грешен избор, продължава да сее зло и до днес.”)
Дик Сваб е гигант в областта на неврологията с над 50 години опит, професор по невробиология в Амстердамския университет. Като директор на Холандския институт за мозъчни изследвания, Сваб разпределя материал за 500 изследователски групи в 25 страни. Четейки „Ние сме нашият мозък”, ще забележите, че причинно-следствените връзки са изведени с огромна лекота. В редица отношения неговата теория е новаторска. С риск да си навлече гнева на феминистите, Сваб посочва, че мъжкият и женският мозък се различават значително, което обуславя различно поведение в дадени ситуации. Половата ни идентичност и сексуалната ни ориентация (хомо-, хетеро или бисексуалност) се обуславят от генетичния ни произход и от взаимодействието между половите хормони и развиващия се фетален мозък. Фобиите, импулсивността, депресиите на по-късен етап от живота, дефицитът на вниманието и хиперактивността (ХРНВ) често се коренят в тревожността, изпитвана от майката по време на бременността. Плодът има памет за звуци, вибрации, вкусове и миризми. С други думи, бременните вредят на детския мозък не само ако пушат и пият, а и като гледат вулгарни телевизионни програми.

„Побиват ме тръпки само като си помисля какво може да сполети дете, чиято майка пуши през бременността си. Цигарите увеличават двойно риска от синдром на внезапната детска смърт… Ако нещо е вродено, това не значи, че то е наследствено. В момента, в който гените на баща ни и майка ни се смесят, ние придобиваме значителна част от характера си, интелигентността си и податливостта си на мозъчни заболявания. Но от мига на зачеването важна роля за мозъчното ни развитие заиграва и средата в утробата.”

Сваб класифицира факторите на външната среда, наркотичните средства и лекарствата, причиняващи нарушения в мозъчното развитие. Показва какво се случва във „влюбения” мозък и в мозъка на религиозния човек, как оргазмът се проектира в мозъка, кое отключва мозъчните болести. Отделни глави са посветени на шизофренията, халюцинациите, агресията, хранителните разстройства, аутизма, комата и коматозните състояния, проблемите на трансплантацията, механизма на паметта, билколечението и ефекта плацебо… Специален акцент са стареенето на мозъка, различните форми на деменция и причините за болестта на Алцхаймер.

От книгата става ясно, че законът в Холандия позволява при рак или друго тежко заболяване безнадеждното страдание да се прекрати с евтаназия. Това за съжаление не важи за хората с деменция и психични страдания, без значение колко тежки са те. Сваб отбелязва, че 27 % от европейците страдат от една или повече мозъчни болести, съответно над 30 % от бюджета за здравеопазване в родината му се отделят за хора с мозъчни заболявания. По-важното е, подсказва той,  същият процент от парите за наука да се дава и за мозъчни изследвания…

Сваб, разбира се, прави на пух и прах идеите на движението в подкрепа на „интелигентния дизайн”, което се опитва да обори еволюционната теория на Дарвин. Това чудо, човешкият мозък, е с тегло около 1,5 кг и се състои от близо 100 милиарда клетки или неврони. Размерът му е важен, но съвсем не единствен показател за интелигентността. Защото и минималните молекулярни различия могат да имат огромно отражение. Невероятно е, пише Сваб, как през 1859 година, без да разполага с днешните молекулярни познания, Дарвин стига до извода, че животът произхожда от една праформа, понеже всички живи тъкани имат химични сходства. Междувременно молекулярната биология подкрепи тази идея с неопровержими доказателства.

В Заключението Дик Сваб пише:

Всеки от нас се появява на тоя свят с уникален мозък. Неповторимостта му е резултат от генетичното ни нас­ледство и програмирането ни в майчината ни утроба. В мозъка до голяма степен са заложени чертите на характера ни, нашите таланти и ограничения. Това важи не само за коефициента ни на интелигентност, за това дали обичаме да ставаме в ранни зори, или да си поспиваме, за степента ни на духовност, дали сме невротични, психотични, агресивни, антисоциални и неконформистки настроени, но и за риска от мозъчни заболявания като шизофрения, аутизъм, депресия и зависимости. Щом съзреем, възможността да моделираме мозъка намалява рязко и качествата ни се фиксират окончателно. Структурата на нашия мозък определя функцията му. Ние сме нашият мозък.
Заради генетичната си история и всички фактори, които са оказали трайно влияние върху ранното ни мозъчно развитие, ние сме изтъкани от „вътрешни ограничения“ и затова нямаме свободата да избираме дали да променим половата си принадлежност, сексуалната си ориентация, нивото си на агресия, характера, религията и майчиния си език. Тази идея не е нова и съвсем не съм единственият, който я застъпва. Споменава я още Спиноза, като си служи с няколко примера: „Така детето вярва, че свободно желае млякото, разгневеният младеж, че свободно желае отмъщението, и страхливият – бягството. […] Така бълнуващият, бъбрицата, момчето и много други от този род мислят, че говорят по свободното решение на ума си, докато всъщност те не могат да устоят на своя напор да говорят“. Изброените черти от характера ни просто не подлежат на промяна. Същото заключение прави и Чарлс Дарвин (1809–1882) в автобиографията си. Той заявява, „че възпитанието и околната обстановка малко влияят върху характера на човека и че повечето наши качества са вродени“.

Това схващане е в пълен противовес с вярването за моделируемостта на човека, което се изповядваше през шейсетте и седемдесетте години на миналия век. По онова време разликите в поведението на двата пола се приписваха на господството на мъжете, смяташе се, че жените са двойно по-застрашени от депресия, тъй като животът им е по-тежък. Хората вярваха, че щом социалното обкръжение създава тези проблеми, то с промяната в социума ще дойде и решението. Но вярата в прогреса и значението, което се отдаваше на социалното обкръжение през онези години, си имаше и своята обратна страна. Ако нещо не вървеше както трябва, вината се хвърляше на възпитанието и най-вече на майката. Причината за хомосексуалния син се търсеше в доминантната майка; сдържаната майка си „докарваше“ дете аутист, а колебливите послания причиняваха шизофрения, заради която децата „колкото се може по-скоро трябваше да бъдат изтръгнати от лапите на гибелното семейство“. На транс­сексуалните се поставяше диагноза „психоза“, престъпността се отдаваше на лошите приятели, кльощавият модел пораждаше епидемии от анорексия нервоза сред момичетата, а сексуалната злоупотреба и изоставянето водеха до дисоциално личностово разстройство. Днес от тези възгледи не е останало нищо… или почти нищо.

Това, че много от качествата, способностите и ограниченията ни са предопределени още от майчината ни утроба, не значи, че при раждането мозъкът ни е завършен. Бебешкият мозък се доразгръща в топла, безопасна и стимулираща среда чрез непрекъснато учене – включително на майчиния език – и чрез налагане на религиозни възгледи от страна на околните. Тук, както в утробата, не става дума за противопоставяне на мозъка със средата, а за усилено взаимодействие между двете. Колкото по-рано се намеси средата в мозъчното развитие, толкова по-ярко и трайно е влиянието ѝ; колкото повече напредва развитието на детето, толкова по-малък става шансът да запечатаме нови личностни качества в мозъка му. С израстването ни характерът, т.е. фиксираните в мозъка ни качества, се проявява все по-осезаемо. Разбира се, онова, което учим, се записва в паметта – тя проявява известна пластичност. Освен това и след ранното ни развитие обществото може да окаже влияние върху поведението ни. Но то не може да зададе нова насока на характера ни. Промените в поведението, които постигат психолози и психиатри, често с големи усилия, не заличават острите ръбове в характера ни, възникнали в периода на ранното развитие. Неслучайно понятието „характер“ идва от гръцката дума за „печат“. Вярно е обаче, че промените в поведението помагат на хората с личностово разстройство да контролират по-добре проблемния си нрав.

Сред основните теми в „Ние сме нашият мозък. От утробата до Алцхаймер“ са:

• Нашият мозък и раждането и родителската грижа, деликатното взаимодействие между майката и детето по време на раждане, майчинското и бащинско поведение, ролята на стилурищата среда за развитие на мозъка;
• Нарушенията в мозъчното развитие, причинени от околната среда и усеща ли плодът болка;
• Сексуалната диференциация на мозъка в утробата;
• Пубертет, влюбване и сексуалност;
• Хипоталамусът, оцеляването, хормоните и емоциите;
• Мозъкът и съзнанието;
• Мозъчни заболявания, агресия, аутизъм, шизофрения, халюцинации, старческа слепота, загуба на памет, болестта на Алцхаймер;
• Мозъкът и моралното поведение;
• Невротеологията, душата, духът, сладката илюзия на свободната воля;
• Краят на живота и смъртта.

Целта на тази глава [Глава 14: Моралното поведение] е да се покаже, че относно умствените способности между човека и низшите бозайници няма основна разлика.

–Чарлс Дарвин (1871)

Всеки мозък е уникален, така че да си уникален, съвсем не е уникално.
–Дик Сваб

Смъртта вероятно е същото като да не се родиш въобще.

–Марк Твен (1835–1910)

Животът е смъртоносна болест, която се предава по полов път.

На всички е известно, че тялото на човека е устроено по един общ тип или образец с другите бозайници. […] Мозъкът, най-важният от органите, следва същия закон, както е доказано от изследванията на Хъксли и други анатоми. Бишоф, противник на моята теория, признава, че всяка от главните бразди и гънки в мозъка на човека има свои аналогични в мозъка на орангутана, обаче той забелязва, че двата мозъка не са напълно сходни в никой период на своето развитие. Това не би могло и да се очаква, защото иначе техните умствени способности щяха да бъдат еднакви.

–Чарлс Дарвин (1871)

Как е възможно едно не твърде интелигентно богаташко синче в крайна сметка да формулира най-важ­ната идея, която познава човечеството?

–Мидас Декерс за Чарлс Дарвин във в. „Фолкскрант“ от 2 януари 2010 г.

Командният център е защитен, вярно – не като скривалището на Чърчил, шегува се авторът, построено така, че да издържи и на бомбени атаки, но все пак е скрит в череп, който може да понесе доста удари. Впрочем Чърчил мразел подземното си убежище и при атаки от въздуха се качвал на покрива, за да проследи боевете. Обичал да поема рискове, което е вродено качество и на някои мозъци.

„Ние сме нашият мозък“ е изпълнена с научни факти, примери от богата практика на Дик Сваб. В резюме, една богата на научни аргументи книга, структурирани, подредени и поднесени на достъпен език, полезна не само за специалисти по неврология и психология, но и за интелигентни читатели, търсещи информация за мозъка като основен фактор на нашите мисли и поведение.

ВЪВЕДЕНИЕ
Повечето хора не проявяват ни най-малко любопитство към ежедневната ни борба с техническите проблеми и се заблуждават, че знаем всичко за мозъка. Затова и очакват да получат отговори на големите въпроси за паметта, съзнанието, ученето и емоциите, свободната воля и преживяванията, близки до смъртта. Ако изследователят не се пази от подобни въпроси, в даден момент те ще го увлекат и дори запленят. В дискусия събеседниците ми цитират „факти“, от които изпадам в недоумение. Така например битува митът, че използваме едва 10% от мозъка си. Погледна ли някои хора, съм склонен да вярвам, че е истина, но в действителност се чудя откъде ли е дошло това недоразумение. Същото се отнася и до милионите мозъчни клетки, които губим ежедневно в резултат на стареенето. Някои извънредно оригинални въпроси, задавани ми по време на лекция от любознателни лаици и ученици, са ме карали да се замисля дълбоко. Едно нидерландско момиче от японски произход възнамеряваше да напише курсова работа върху разликите между европейския и азиатския мозък. Такива действително има. А и собственото ми изследване върху човешкия мозък винаги е пораждало порой от въпроси и бурни обществени реакции, било е последвано от обяснения и публични дискусии върху разликите между мъжкия и женския мозък, сексуалната ориентация, транс­сексуалността, развитието на мозъка и мозъчните заболявания като депресията и хранителните разстройства.

Междувременно през 45-те години, в които се занимавам с научна дейност, от кауза на малочислена група чудаци мозъчните изследвания прераснаха до тема, която изживя подем по цялото земно кълбо и благодарение на труда на десетки хиляди учени и развитието на нови технологии и дисциплини доведе до неочаквани открития. Някогашната неврофобия на обществото се превърна в поразителен интерес към всичко, свързано с мозъка – не на последно място, заради отличната научна журналистика. Нямаше как да избегна канонадата от въпроси, така че мозъкът ми биваше ежедневно насърчаван да размишлява над проблеми на този човешки орган, различни от проблемите, върху които работех, и да търси най-популярния начин за представяне на отговорите си. Това разви и личните ми възгледи за някои аспекти на мозъка и за онова, което ни прави хора, за начина, по който се развиваме и стареем, за причините за мозъчните заболявания и за живота и смъртта. През изминалите години моите скромни отговори и схващанията ми за големите проблеми на мозъка добиха формата, в която ви ги представям днес.

Най-задаваният въпрос беше дали мога да обясня как работи мозъкът. Тази книга, разбира се, представя съвсем кратък отговор на този необятен въпрос. Тя показва как мозъкът ни се диференцира в момчешки или момичешки, какво се случва в главата на тийнейджъра, с какво допринася мозъкът за оцеляването на индивида и вида, как стареем, оглупяваме и умираме, как еволюира мозъкът, как работи паметта и как се е развило моралното поведение. Ала книгата показва и къде какво може да се обърка. Отделил съм място не само на нарушенията в съзнанието, на мозъчните травми при бокс и на заболяванията на мозъка като пристрастяванията, аутизма и шизофренията, но и на най-новите медицински разработки. В заключение разглеждам връзката между мозъка и религията, душата, духа и свободната воля.

Главите в тази книга може да се четат независимо една от друга. Скромният обем, в който трябваше да побера толкова различни теми, не ми позволи да изложа научните си възгледи в дълбочина. Книгата има за цел да подтикне към по-нататъшна дискусия върху това защо сме каквито сме, как се е развил нашият мозък, как работи той и в какво изневерява на очакванията ни. Надявам се в нея широката публика да открие отговор на редица често задавани въпроси за човешкия мозък, а на студентите и младите изследователи да предостави основа за една по-богата неврокултура, да бъде крачката към излизането от границите на собствените им изследвания и стимул за разговори с един по-широк кръг от хора. Че това е необходимо, се разбира от само себе си не само заради ползите от мозъчните изследвания, но и заради подкрепата на обществото, необходима ни, за да осъществяваме работата си.

Други препоръчани книги:

Какво радва мозъка ви и защо трябва да правите обратното – Дейвид Дисалво Избави се от тревожността. Как да прекъснем цикъла на страх и безпокойство – Джъдсън Бруър Интервю с диктатор. Живот под портрета на Бойко Борисов – Огнян Стефанов Ти не си твоят мозък – Джефри Шуорц, Ребека Гладинг Съзнанието като инстинкт. По следите на загадката как мозъкът поражда ум – Майкъл Газанига