Тангра – Том 11 – Атли – Токораз Исто

0

Tangra11-Atli-coverМноготомната сага “Тангра” е най-големият труд, който описва историята на един народ и българите трябва да се гордеят, че има такава книга, написана за тях. Защото народ, който има толкова древна история, трябва да има и достоен роман, който да я опише.
“Тангра” е роман достоен за всичко, което нашият народ е преживял през вековете. В него се разказва историята, но не така, както е била фалшифицирана от враговете ни, а истинската, скривана и често премълчавана наша история. Романът съживява въображението на хората, в него митовете и героите оживяват. Той разпалва любов към историята и нашите предци и ни учи как да изградим самоуважение.

Токораз Исто е единственият български писател, който разкрива в дълбочина истината за древната българска религия – тангризмът, изследва понятията оренда, саракт, тумир, колобър, както и разкрива същността на вярата в бог Тангра. В книгата той разглежда трансформацията на древната българска религия и мястото й в съвременния живот. “Тангра” е за всеки, който има претенцията да се нарече българин; за всеки, който иска да разбере с какво се различаваме от останалите народи и каква е нашата мисия.

Приск огледа Атила, който все така седеше зад ниската масичка, всъщност се бе излегнал зад нея. Едва сега библиотекарят разбра на какво се подпираше. Като истински варварин той бе намерил опора в седлото па бойния си кон. Да, Атила се бе подпрял на конско седло. По този начин варварският владетел сякаш искаше да покаже върху какво се крепи властта му. Докато василевсът държеше в ръка скиптър, който някога в древността е бил бойна палка или тенор, но изглеждаше миролюбив, а в друг ата си ръка обикновено държеше акакия, която да му напомня, че е тленен и смъртен, Атила имаше зад гърба си знак с „настръхнали” мечове и копие, а самият той се облягаше върху бойното седло на своя кон.
— Е, Приск, харесва ли ти празненството? – попита Авитохол.
— Да! – просто отвърна библиотекарят.
— Можеш ли да сравниш нашия двор с този на василевса?
— Не! Двата двора са толкова различни, че нямат почти нищо общо!
Като се усмихна, българинът каза:
— Вашият двор е християнски, а ние не сме хора. Аз не съм достоен да се сравнявам с вашия василевс.
Авитохол много добре познаваше двора в Константинопол. Той много пъти го бе посещавал, не само този във Втория Рим, но и двора в Рим, както и не малко от западните дворове.
Приск отвърна:
— Аз не съм патриарх или християнин-фанатик и не отдавам голямо внимание на вярата. Смятам, че това дали си човек не може да се определя от вярата, макар тя да е много важна. Според мен, за да може един човек да претендира за това, той трябва да е запознат с философия, да е чел и да е запознат със съчиненията на Платон, Сократ и Аристотел. Без философия човек не е човек, а безсловесна твар. Той не може да се нарече човек, а е животно.
Като погледна владетеля, с извинение в гласа Приск попита:
— Вие може би познавате имената на тези философи?
— Не се притеснявай! – успокои го Авитохол. От одеве той се притесняваше да не би Приск да го разпознае. Библиотекарят го бе виждал преди много години. Сега той бе по-стар почти с тридесет години, освен това лицето му бе обезобразено, а и в този момент беше с хунска прическа. Възрастта, лишенията и суровият живот, многото битки бяха оставили своя отпечатък върху лицето му. Отначало това го притесняваше, но с времето го прие и се успокои. На Приск и през ум явно не му минаваше, че мъжът до него може да не бъде Атила.
Смутен Ирник се наведе към ухото на баща си и попита:
— Татко, ти чувал ли си нещо за тези Сократ, Платон и Аристотел?
— Да, това са най-известните философи в света – отговори на български Авитохол. После му стана смешно, когато прочете притеснението в очите на сина си. Той, горкичкият, понеже не знаеше нищо за тези философи, се бе притеснил да не би думите на Приск да са верни и той да бъде сметнат за безсловесна твар.
— Какво са направили тези Сократ, Платон и Аристотел? Над кои народи са властвали? Татко, имам чувството, че съм чувал за тях, но ти не си ми говорил! Най-много си ми разказвал за Александър.
— Те са съвсем различни. Александър е бил водач, а тези са били философи. Александър е властвал над народи, а тези са владеели умовете на хората. Александър е бил велик водач на много армии, а тези не са водели никого, дори повечето от тях били смятани от съгражданите си за безделници и лентяи. Те са най-близки и съответстват на нашите тумир или както Атила ги нарича, „онези слепи изроди”.
— Татко, той защо ги нарича така?
— Защото се страхува от тях. Много хора се притесняваха от тумир, аз също. Тумир излъчваха достойнство, достолепие и авторитет и изискваха уважение. Българите се радваха на тумир, те смятаха тяхното присъствие за благословия, но в същото време се притесняваха от тях. Тумир бяха като гости, но не обикновени, а такива, пратени от Тангра. Те идваха от една тяхна си земя, от саракта, но не саракта на воините или колобрите. Сарактът на тумир беше във вечността, те общуваха с Бог, но по различен начин. Този начин бе мъдростта. Българите бяха живи, буйни и с гореща кръв, като дена, тумир бяха техните дядовци, те носеха в себе си мъдростта. И като седнеха пред тумир, българите започваха да се чувстват като деца и като такива се притесняваха.
— Значи между Александър и тези философи няма нищо общо? – Ирник продължаваше да се интересува от философите.
— На пръв поглед е така, макар че Александър е бил ученик на Аристотел и всъщност е сбъдвал и реализирал неговите идеи. Аристотел е бил мозъкът, а Александър ръката. Ти сам прецени кой е по-важен и кой ръководи: ръката или мозъкът.
— Татко, откъде знаеш всичко това?
— В Александрия имаше един учен, той се казваше Аспасий и отговаряше за тамошната библиотека.
Приск сигурно разпозна думите „Александрия” и „библиотека” и наостри уши.
— Той беше голям мислител и умен човек – продължи да разказва Авитохол. – Той ме запозна с биографиите на повечето философи и това, което са измислили. От него с учудване разбрах, че повечето от тях са били добри спортисти и бойци.
— Значи все пак са били бойци?! – с недоумение попита Ирник.
— По-скоро са били спортисти, занимавали са се с панкратион и пентаглон.
— А какво са измислили толкова?
— Философия означава да надскочиш ежедневния живот, да му придадеш един особен, по-висш смисъл, над този на обикновените хора, които живуркат и са подчинени на законите му. Философия означава осмисляне на живота. Да създадеш описание на света, което максимално те доближава до реалността и ако се замисляш над Великата Сила и я наричаш реалност, ти си философ, а ако я наричаш Бог, си теолог…
— Това не го разбирам! – призна си Ирник.
— Така е, защото ние, българите, не разделяме живота от философията.
— Това къде мога да го прочета?
— Аз не съм го чел. Достигнах до него през годините четене, мислене, чрез болката, която съм изпитал. Има неща, които не можеш да прочетеш наготово. Те не са написани, а и да ги прочетеш, няма да ги разбереш. За всеки човек те са валидни по различен начин. Когато четеш, помни, че една и съща книга, прочетена от теб и от мен, ще бъда различна книга, защото всеки от нас ще я пречупи през себе си. Ти ще разбереш едни неща по-добре, аз други. Ти си достигнал до някъде и ще навлезеш в текста до различна дълбочина, а всеки друг ще открие своята дълбочина и ще прочете своята книга. Моята душа ще откликне по-ясно на едни пасажи, твоята – на други; това, което на теб ще ти хареса, ще бъде едно, на мен ще ми допаднат други части от текста. Книгата е уникално нещо. Всеки я чете и разбира по различен начин. Всеки път, в който я четеш, я осъзнаваш по различен начин и откриваш различни, нови неща в нея. Понякога навлизаш в дълбочина, друг път се хлъзгаш по повърхността й. Човекът, който я пише, почти никога не осъзнава дълбочината й. Той пише едно, а хората четат друго. Когато се създава книгата, Бог е надвесен над писателя и му нашепва в ухото какво да пише. Често това, което излиза изпод перото му, е разбираемо за автора само донякъде.
— Почти нищо не разбрах, татко! – Ирник чистосърдечно си призна.
— Малко си чел в Мантуа, трябваше повече да четеш!
— Тогава аз учех различни езици под водачеството на епископ Лупус.
— Да знаеш езици е само началото. Това все още нищо не означава. Много хора грешат, като смятат, че да научат някой език е най-важното. Те правят това, за да могат да се разбират с хора от други народи. Това да ги разбираш, да можеш да живееш, да търгуваш и да работиш с тях е едно, да четеш и разбираш написаните от тях книги и философия е съвсем друга работа.
Сега ще поговоря с Приск, ти, ако искаш, слушай!

— Приск – каза Авитохол, като се обърна към библиотекаря, – знам защо си тук! Aз знам, че си Библиотекарят! Знам за манастира в Мантуа, както и че си пратен тук с мисия – очите на тракиеца се разширяваха все повече и повече. – Знам, че имаш връзка с Евгениус и неговите куриоси.
Приск хлъцна от изненада и за малко щеше да се задави.
— Но аз не искам да те плаша. Искам да ти разкажа нещо друго, много по-важно от днешната политика. Аз знам всичко за вашата империя, изучавал съм подробно цялата ви история. Запознат съм с всичко, което се е случило в Рим, още от времето на Ромул и Рем, и преди това, още от Троя, от времето на Еней. Знам не само датите и събитията, а и процесите, които стоят зад това, което се е случило. За мен Рим беше книга, която обичах да чета. В историята му е записано това, което не бива да прави никоя държава или империя и, разбира се, това, което трябва да прави, ако не иска да свърши като Рим.
— Но Рим е вечен, той никога няма да престане да съществува! – възрази Приск.
— И за това ще говорим, и това време ще дойде! – многозначително отвърна Авитохол. После продължи: – Знам всичко за императорите на Рим, но и за хората им, за плебса, знам за весталките, за понтифекс максимума, за легионите, изучавал съм всички битки, знам за робите, за сградите, за форумите, за хората и клоаките, за термите и публичните домове, за търговците, гладиаторите, знам за развитието на Рим, за великите битки с Картаген, за Сципион, Гай Юлий Цезар, Октавиан Август, Антоний, Нерон, Комод, Елагабал, знам за Флавий Валерий Константин. Знам кога Рим е бил силен и защо, какви грешки са допускали сенатът и императорите, защо римският орел се разцепва, кога брадвата във фашията сече клонките и кога не успява.
Внимателно съм изучил всички кризи, знам защо днес сте на това положение. Мога да ти кажа много неща и за Константинопол. Знам, че вие скоро ще рухнете.
Приск гледаше като животно, уловено в клетка. Откъде този мъж знаеше толкова много за тайния живот на василевса и Константинопол?
— Вашите империи и въобще светът ви се управлява от търговците. Някога и при вас това са правили воините.
— Това какво значение има? – попита Приск.
— Важно е. За нас най-важен е редът – каза Авитохол и погледна Приск.
— Редът е цивилизацията. В света се води една извечна борба между Хаоса и Реда.
— Така е – каза Авитохол и се сети за дуалните религии в Персия и Индия. В християнството, разбира се, също можеше да се проследи тази борба между силите на Доброто – ангелите, и демоните предвождани от Дявола и Сатаната.
— Редът е доброто, той осигурява властта – убедено каза Приск.
— Редът, за който ти говориш, дядо ми наричаше „матрица” или калъп. Този ред не е редът на Доброто, не е редът, който те пази, а който те оковава, не е подслон, а стена, коридор, който те ограничава и в крайна сметка става затвор за всеки един от нас.
Вие, хората на Запад, сте се пристрастили към реда. За вас редът е по-силен и е над всичко. Това вие наричате цивилизация, за вас редът е по-важен от самия човек. Вие забравяте, че редът съществува заради хората и трябва да им служи. Според вашата логика човекът трябва да служи на реда. Така вие превръщате реда във фон, в миманс. Знаеш ли защо е така? Защото подреденият свят е познат, той е ясен, предвидим и лесен за манипулиране. В него не може да има изненади. Ние също имаме ред, но ние преди всичко наблюдаваме света такъв, какъвто е – жив, пъстър, многообразен. Ние се прекланяме пред пъстрия хаос и в цялото това нещо търсим реда. Когато правим това, ние сме деликатни, опитваме се да не бъркаме нашата представа за реда с огромния ред на Бог (божественият промисъл). Този свят на опознаване на света ние наричаме Тангра или просто Бог. Опитваме се да живеем според реда, който Тангра ни е завещал.
Вие създавате ред, систематизирате хаоса според вас и чак след това, след като го вкарате във вашата координатна система, го описвате и сядате, за да го опознаете. Така вие не можете да отделите себе си от Бог, понякога редът не ви харесва, но не можете да го промените и отхвърлите, защото голяма част в този ред е ваш и вие няма как да се хванете за косата и сами да се изтеглите.
Представи си, че светът е красив, мощен бик. Ние го виждаме и почитаме, дори можем да изпитаме притеснение и страх от него, можем да го боготворим и да се възхищаваме от неговата мощ или от това колко е мъжествен. Ние наричаме този бик Тангра.
Вие хващате този бик, скопявате го, превръщате го във вол и казвате: „Светът не е добър!“ Той не е бик, както вие твърдите, а е вол. Колкото и да се опитваме, ние никога няма да можем да ви разкрием истинската същност на Тангра, защото вие превръщате всичко във вашия бог. За вас Тангра наистина не съществува, вие нямате очи и сетива за него. Аз знам, че вие сте искрени. Ние обаче също сме прави. Не ни обвинявайте, че си измисляме и украсяваме. И вие почитате реда, както и ние, но схващаш ли къде е разликата?
Човек не е едно цялостно същество. Той е изграден от различни същности, понякога те са сходни и си приличат, затова хората не могат да ги разграничат. Те грешат като се смятат за цялостни и единни.
— Затова не е никак чудно, когато ние твърдим, че Христос има две същности – божествена и човешка – каза Приск. […]
Приск нарочно заговори на Атила за християнство и то не общи думи, а се опитваше да разкрие същността на един сложен казус. Той очакваше, че Атила няма да може да разбере всички тези най-сложни понятия, че ще се притесни, отегчи и ядоса. Приск искаше да унизи владетеля на хуните, да му покаже колко по-духовни са християните, колко сложно и задълбочено е тяхното учение. За него беше обидно да слуша за този техен бог Тенгри. Той знаеше, че няма варварин, чийто ум да издържи на опита да се обяснят човешката и духовна същност на бога Исус Христос. Елементарните варварски умове не бяха устроени така, че да вникнат в тайната на християнството. Ако можеха да го направят, сигурно щяха да могат да станат християни. Макар че голяма част и от християните не разбираха всичко това, а само вярваха, но в какво и те самите не знаеха. За негово учудване, Атила не само не загуби концентрация, докато слушаше, а когато историкът спря да говори, варваринът каза:
— Ако двете природи са съвършени, как така две съвършени същности се въплъщават в една личност? От тук следва, че или те не са съвършени, или личността човешка е много повече от Бог, щом може да го съхрани и да съвмести в себе си и други неща. Вие сте стигнали само до тук – каза Авитохол. – Във всеки човек може да има няколко същности. – Той говореше за това, до което сам бе достигнал, че в гърдите на всеки българин трябва да живеят едновременно четири същности: тумир, колобър, багатур и кан.
— Колко същности? – попита Приск, който изглеждаше искрено заинтригуван.
— Най-малко четири – каза Авитохол, преди още да е помислил как ще бъдат изтълкувани неговите думи.
— Четири?! – учуди се библиотекарят.
В този момент Авитохол се сети нещо.
— Слушай сега! – каза той. От известно време му бяха много интересни синовете на Едекон. Неговият интерес обаче не бе предизвикан от това, че двамата бяха едри и силни и обещаваха да станат отлични бойци, не беше и от това, че върху гърдите му още висеше муска, която бе съхранила земя и спомен от онази нощ, когато учителят му Баяр бе победил и отнел живота на дядо им Грот. Друго го караше с интерес да наблюдава двете момчета. Той не бе забравил, че майката на Хунулф и Одоакър – Тара, беше полуготка-полубългарка. Така че във вените на момчетата течеше една четвърт българска кръв.
Авитохол бе забелязал, че двете момчета са много различни. Тези двамата бяха огромни и с широки гръдни кошове. Личеше си, че скоро ще станат силни и страховити като баща си.
Одоакър, макар и по-малък с две години, беше едър колкото брат си. Гръдният му кош бе несъразмерно широк, а на неговия фон краката му бяха слаби и дълги като на скакалец. Макар да не беше никак слаб, Хунулф изглеждаше по-нормално и не чак толкова заплашително колкото по-малкия си брат. В погледа на Хунулф имаше интелигентен блясък, все едно в тялото му имаше оковано едно добро, разумно същество и това се виждаше най-вече в очите. За разлика от него, очите на Одоакър бяха като на див звяр, като на вълк. Може би затова интересът на Авитохол бе насочен повече към Хунулф.
— Хунулф, Одоакър, елате при мен! – извика Авитохол.
Двете момчета се изправиха и застанаха пред масата на кагана. Те гледаха Атила в очите. От едната му страна бе седнал Ернах, а от другата – единият от ромеите от делегацията.
Като огледа внимателно двете момчета, сякаш търсеше да види нещо, което само той знаеше какво е, и като избра Хунулф, Авитохол каза:
— Хунулф, я кажи, как се чувстваш по време на битка, а и в живота? Разкажи на този ромей това, което си говорехме преди малко!
Хунулф замълча за миг, после каза:
— Владетелю Атила, в моите гърди има четири същности. Във вените ми тече кръвта на четири прославени степни народи. Ако има хора, които ромеите да нарекат варвари, това сме аз и брат ми! И сестра ни! Ние сме истински варвари! Нашият баща Едекон е наполовина хун, защото дядо ни и негов баща е бил Ерот. Ние знаем, че вие сте го познавали и сте го виждали в битка. За него казват, че е бил един от най-добрите хунски воини на всички времена.
— Другата ми половина, тази от страна на баба ми, е скирска – Хунулф продължи да говори. – Нашата баба е скирска принцеса. Така в нас от баща ни имаме скиро-хунска кръв. Майка ни Тара пък е готка, защото такъв е бил баща й, а майка й е била българка.
Всеки един от тези народи е воински и тяхната кръв крещи в мен. Готът в мен е див и необуздан, той ме кара да въртя дълго копие и да се уча от Андаг, понякога той ме кара да превъртам. Както си стоя и изведнъж се превръщам в звяр. Готът ме кара да съм издръжлив и търпелив. Днес величието на империята на василевса се гради именно от готите. Това е признавал и самият мъж, който седи до вас – като каза това, Хунулф посочи с главата си към Приск. – Днес готите на Аспар и неговите генерали изграждат източните легиони, а в империята на Валентиниан III най-големият им поддръжник е владетелят на западните готи Теодорих, ние пък сме съюзници с династията на Амаликите (Съвършените). Тримата братя харесват много мен и Одоакър, може би защото знаят, че във вените ни тече и готска кръв. Аз, брат ми и сестра ми имаме във вените си такава кръв.
Освен това ние сме и скири. Скирите воюват цял живот с останалите германски народи. Те живеят на север и са много добри воини. Неслучайно вашата лична гвардия е скирска. Вие сам можете да кажете добри ли са скирите?
— Добри воини са! – потвърди Авитохол.
— Другата част от нас е хунска и то не просто хунска, а хунска от Грот. Кръвта на Грот кипи в нас, тя никога не изстива и ни кара да препускаме като диви коне, като кучета на войната, с изплезени езици. Ние сме кръволоци, които търсим кръв, живеем, за да я проливаме. Ние неспирно препускаме, търсим всяка битка, надушваме всяка капчица кръв от стотици мили. Ние сме винаги жадни за кръв, жадни до смърт. Като хуни ние сме непрекъснато жадни за насилие и битки. Искаме постоянно да сме във вихъра на битката, ако няма такава, сме готови да си я създадем. Смъртта, насилието и кръвта ни опияняват. Няма смисъл за нас да пием вино, защото това, което най-много ни опиянява, е войната. Само по време на война ние сме истински живи. И ако готското в нас ни кара да избухваме, хунското прави готското да изглежда наивно и детско. В сравнение с хунското то направо е спокойно и цивилизовано. Хунският порив на кръвта е неудържим. Той е толкова силен, че понякога не чувстваме другите си същности. Хунската душа е непредвидима. Прави ни зли и опасни. Както си стоим и изведнъж изригваме, ставаме заядливи и опасни. Хищникът започва да гледа през очите ни. Тогава ние усещаме огромния настръхнал сив вълк, който сме подслонили в душата си. Ако не захапе никого, той се обръща срещу нас и ръфа душата ни. Ние сме заложници на този вълк, на хунската си същност.

Досега аз познавах само тези три свои същности. Едва днес, след разговора с вас, прозрях, че през цялото време съм имал още една същност. Тя обаче е била скрита от мен.
Тази моя същност е българската, тя стои в основата на всичките ми същности. Тя се спотайва в душата ми и ми помага да следя, опознавам и наблюдавам другите си същности, както и да ги управлявам. Тя е като пастирско куче, което води другите ми същности, които са овце. Тя обаче не се опитва да изпъква, както правят това хунската, готската и скирската ми същност. Българската ми същност е див звяр, но тя не дебне хора или случки, а преследва другите мои същности и Силата. Тя е пресметлива. Понякога нощем тази моя същност кара душата ми да лети към Небето и да си мисля, че съм равен на Бог, че съм над всички воини и хора. Тя вие в душата ми като прегладнял вълк и драска с гневните си нокти. Тогава става страшно. Всички светове се прокъсват, сливат се и аз ставам огромно митологично същество, мога да преследвам враговете си навсякъде, да преминавам през непреодолими препятствия, да пресичам границите на световете, да се превръщам във вълк или мечка, да преминавам през сънищата на други хора.
Българинът в мен ме кара да се чувствам като затворник в собствената си душа. Днес аз научих за него, но разбирам, че го познавам много добре, защото досега бях смятал, че всъщност това съм аз. Днес осъзнах, че досега съм опознавал останалите си същности с друга една моя същност. Аз не съм само българина в мен, а това е само една част от мен, макар и най-силната.
Авитохол погледна към Одоакър и го попита:
— Ти някога чувствал ли си такова нещо, Одоакър?
— Хм. Да. Почти нищо не разбрах от това, което каза брат ми, но аз също съм усещал в себе си четири воина и всеки от тях иска да победи повече от другите и да ги изпревари. Всеки от тях копнее за повече кръв и слава от другите. Всички те препускат като глутница вълци, когато усетят битката. Всички те са кръволоци. Те са толкова измършавели, че понякога се бият помежду си в мен и аз не знам в битката кой от тях ще надделее. Преди битка се питам като какъв ще вляза в нея, искам да бъда едновременно хун, гот и скир. Желая да бъда всичките тези заедно. Докато се бия с някого, във всеки един момент в мен протича битка между всички тези воини.
Тъй като си личеше, че Одоакър може да продължи да говори още много, макар да не се славеше със словоохотливост, Авитохол го прекъсна с категоричен жест. Личеше си, че момчето е искрено заинтригувано от думите на Атила.
Авитохол направи властен жест към момчетата и те се върнаха по местата си.
— Това момче – каза Приск и кимна с глава към мястото, където бе седнал Хунулф. Той направи това с толкова точен и премерен жест, че и двамата безпогрешно разбраха за кого става въпрос. – Той е много умен, предричам му славно бъдеще! Той е роден за владетел, някои ден може би ще властва над тези земи! – Приск говореше съвсем искрено и непреднамерено. След това може би се усети, че произнася думи, които не е работа да изрича един пратеник на василевса. Той като че се опомни и си припомни, че разговаря с един от най-жестоките и деспотични владетели в света. За миг Приск се спря, защото се притесни думите му да не предизвикат гнева на Атила и да навлекат неприятности на младия Хунулф. Скоро обаче той продължи: – Ако остане тук, според мен той ще стане велик вожд. Ако обаче отиде на запад, има възможности да стане магистър милитум. Той ще бъде много удобен за това, защото всички варварски народи ще му се подчиняват. Ако аз бях на мястото на василевса, бих избрал точно Хунулф за магистър милитум. Одоакър изглежда див и твърде директен и суров. Хунулф обаче много ми хареса. Сигурен съм, че скоро неговото име ще се прослави, не знам по какъв начин. Искам да го запомня такъв, за да мога някой ден да му напомня от къде е тръгнал.
В този момент Приск се опомни. Той бе изпратен тук с мисия. Трябваше да вкара „отровата” на съмнението, да се опитва да забие клин между водачите на хуните. Това беше най-важната му задача и сега той я изпълняваше.

— Искам да ви обърна внимание на още нещо – каза библиотекарят, – вие ме запознахте с Хунулф и Одоакър, които имат не две същности като Христос, а цели четири. Тези същности обаче са все човешки. Не ви ли прави впечатление, че всички същности, за които говореха двамата, са една същност, не само, че е човешка, но и воинска? Вие, степните народи, цял живот се борите с това да оцелявате. Цял живот воювате, искате да побеждавате, да сте винаги отгоре. Вие сте зли и нецивилизовани, а и се сърдите, че ви наричаме „варвари”.
— Да, за вас редът е най-важен, но аз ти казах нещо за реда.
— Така е – съгласи се Приск.
— Защо вие сте сметнали, че сте упълномощени да пазите реда? Кой ви е дал това право? Кой точно ред налагате? Вашият? Но вашият ред не е нашият ред и не е редът на Бог. Вие ни третирате като недоразвити, все едно сме зараза.
— Да, вие разнасяте заразата на варварщината! – плахо, но искрено каза Приск.
— Вие ни наричате така. Ние обаче сме по-близо до природата и свободата, до красотата и Светлината на света.
— Кому е притрябвала тази ваша Светлина? Тази ваша красота е непонятна за нас, че каква е тази красота?!
— Ние живеем сред красота. Над нас висят едрите като светилници звезди, заснежените върхове на планините, кристалният въздух, зелените гори, чистите поточета, които ромолят, вятърът, гръмотевиците, слънцето… Ние живеем сред красотата на природата и света. Научили сме се да я виждаме и се нуждаем от съвсем малко, за да бъдем щастливи. Ние сме наистина свободни, защото можем да препускаме върху гърбовете на своите коне. Ние можем да обичаме и мразим, без да се съобразяваме с каквото и да е. Ние се радваме на красотата, която преследваме, не можем да не се възхищаваме на прекрасната игра на барса (снежния леопард).
— Каква е тази красота?! – попита Приск. – Красота е строежът на палатиуми, базилики и черкви! Това е красота! Красиви са скулптурите, сградите, палатиумите! Красиви са книгите, миниатюрите, дърворезбите, иконостасите, иконите!
— Да, ти смяташ, че това е красота. Така е, но не ти ли прави впечатление, че цялата тази красота е мъртва и създадена от човек? Това ти наричаш красота, но тя е култивирана, затова ти я харесваш. Ти харесваш скулптурата, но не и живия човек. Вече ти казах. Това за реда е валидно и за красотата. Вие не разбирате нашата красота, защото тя е жива. Затова я отричате и се опитвате да наложите вашата идея над нашата, но най-опасно е, че вършите това с ясното разбиране, че сте прави, че имате право да правите това.
— Нашата красота е истинска, защото точно нашият начин е довел до придвижване напред на цялото човечество. Точно ние водим цивилизацията напред, ние сме Светлината. Вие сте Мракът, Злото, а ние – Светлината. Вие пречупвате всичко през воинското – каза Приск.
Авитохол знаеше, че не е така. Той имаше предвид, че във всеки българин трябва да има тумир (знаещ човек) – учен, историк, трябва да има духовна същност (колобър) и само една същност е воинска (багатур).
— За вас всичко е война. Всички ваши водачи са воини – каза Приск.
Авитохол се усмихна.
— Не можеш да сравняваш Теодосий с мен! Аз съм воин, а той е по-скоро книжник, затова ти е толкова мил! Аз също съм такъв, но това не те интересува!
— Не е така – Приск опита да се оправдае, защото осъзна, че е стигнал твърде далеч. Едва ли някой досега си бе позволявал да говори на владетеля на хуните по този начин. След малко той продължи: – Така е. Досега всички духовни и светски водачи са били силни хора и воини, те разкривали своите истини от позицията на властта. Непрекъснато повтаряли, че хората трябва да бъдат силни, да побеждават, да налагат волята си. Човечеството винаги е било с победителите, за тях е била славата, бъдещето, триумфът. Върху главата на победителя слагали лавров венец, неговото име изсичали върху мрамора, за другите била болката, агонията, смъртта. Всеки победител ходел по главите на милиони губещи и изтръгвал сърцата им. Всеки гладиатор, за да живее, да бъде легенда, да триумфира и да пие, трябвало да убива. За него бил триумфът, а за другите било студеното желязо на гладиуса, кръвта, която попива в пясъка на арената.
В нашия свят винаги всичко е било за победителя – и славата, и почестите, и безсмъртието, другите хора са били поваляни, жалки и мъртви.
— Така е било в западния свят – каза Авитохол.
— Нима сред вашите народи не е било така?!
Авитохол се замисли. Той трябваше да признае, че историкът имаше право. Приск прие това като потвърждение, затова продължи:
— Това продължило, докато в една специална страна не се родило едно специално дете. То не можело и не искало да побеждава. Може би защото било слабо или защото всички казвали, че не е син на баща си, един дърводелец, или той просто не искал да побеждава. Той пръв казал, че загубилите не бива да са низвергнати. „Блажени немощните и слабите!” – казвал той. Той преобърнал представите на целия свят. Донякъде той се доближил до вашата идея, защото се опитвал да открие красота навсякъде и във всяко нещо. После тръгнал по земята и наложил учението със слабостта си. Хората му вярвали и никой не искал да воюва с него. Той станал симпатичен с кротостта и деликатността си, с изумителната си благост, смирението си, със силата да посреща шамарите, без да отвръща.
Приск погледна към Атила и си помисли: „Твърде много искам от този варварин!” Той обаче си спомни за мисията, с която бе натоварен от самия василевс, да зарази хуна със съмнение, да го разколебае в неговата правота. Той осъзна, че в момента изпълняваше точно тази своя мисия. Дали обаче не говореше много отвлечено и иносказателно? Дивият хун сигурно не знаеше нищо за християнството и всички тези думи му бяха чужди и непонятни.
Авитохол гледаше Приск и вътрешно се усмихваше. Библиотекарят му разказваше за християнството по един много наивен начин. Той обаче бе изучавал подробно Евангелията, познаваше гностическите текстове.
— Това всичко е вярно – каза Авитохол, макар да знаеше, че не е така, но сега той не искаше да разкрива пред Приск колкото добре познава християнството. Въпреки това той каза: – Така било в началото, но всъщност той нищо не променил. Пожертвал себе си на кръста, приел страданието, без да се оплаква, не се възползвал, не молил за милост, не се възбунтувал. Той приел всичко като жертвено агне. Отишъл си от този свят деликатно. Той бил много по-близо до нашата идея, това, което ти разказвам. Хората затова му повярвали и го последвали. Ти твърдиш това, но аз ти казвам, че не е така. Повечето от последователите не разбирали какво говори мъжът. Учението било наложено със сила, по същия начин, по който правели това преди. Така те извратили неговото учение. Започнали да побеждават, покоряват, да налагат неговото учение в името на победения. Те не приемали покорно онези, които не вярвали, покорство те изисквали от другите, но самите те не проявявали покорство и съобразяване с другите, различните, инакомислещите. Аз самият съм се сблъсквал с параболаните на Кирил Александрийски.
Приск беше впечатлен от дълбочината на анализа на хуна. Той го смяташе за неук и неграмотен, че не познава християнството. Авитохол обаче го изненадваше, той се ориентираше много добре и разбираше всичко много ясно. Вместо да въздейства на кагана, се оказваше, че хунът въздейства на него и ето, че Приск бе принуден да се съгласи с неговите доводи.
Авитохол обаче продължаваше да говори:
— Християнството не може да има империя, защото истинското учение на Христос няма нищо общо с държавата. То е за хората, това е учение на низвергнатите и отритнатите.
Освен империята на Рим и Константинопол, аз съм изучавал и империите на Персия, Индия, Египет. Всички те са били управлявани привидно от воините. Във всички арийски народи има деление на касти (варни) и макар управляващите винаги да са от кастата на воините, всъщност зад тях стои златото, а това означава, че управляват търговците.
Аз не съм тук случайно, не съм просто варварин, дошъл да убива и граби. Дошъл съм до тук, за да предложа нов ред. Всички империи, които са съществували досега съвсем условно, аз наричам „западни”. Те са били империи на социума, на „матрицата“, повърхностни и външни. Аз идвам и нося със себе си разбирането за един нов тип империя. За да я различа от „западните”, условно я наричам „източна”.
— Откъде носите знанието за тази империя? – попита Приск с любопитството на историк.
— Това няма никакво значение. Вместо да внимаваш върху това, което ти говоря, ти си мислиш за глупости! Ако си мистично настроен, сигурно ще искаш да чуеш, че нося това знание от високите планини на Тибет, че някакви мистични старци са ми разказали за нея. Това обаче няма значение. Така мислят и питат глупаците, тези, които не могат да схванат същността и се въртят около сърцевината, но през цялото време се занимават с глупости.
Колкото и да бе странно, тези остри думи не обидиха историка, а Авитохол продължаваше да говори:
— Империята, която аз ще създам и наложа над света, ще бъде съвсем нова и различна. Тя ще бъде империя на духа, хората в нея ще бъдат просветени, всеки от тях ще бъде толкова самостоятелен и голям, че сам ще бъде държава, владетел и духовник. Бъдещето ще принадлежи на тази империя. Тя ще обхване целия свят. Бъдещето принадлежи на Епохата на Водолея. Знаеш ли за нея?
Според мен някой ден държавите ще изчезнат и целият свят ще стане едно цяло. Тогава цялата земя на изток и запад, на север и юг ще бъде една огромна империя, в която ще влизат всички народи. Тази империя няма да е нито християнска, нито езическа. Тя може да бъде създадена само от две сили. Едната сила е златото, тогава империята ще бъде ръководена от Мамонта или от търговците . Другият начин да бъде създадена тази империя е по начина, който аз ще наложа.
Авитохол говореше бавно. Това бяха най-мъдрите слова, които Приск бе чувал от много време насам. Историкът беше изумен от това пророчество, то не беше като старозаветните предсказания, в които Бог говорил на този или онзи пророк и в които той разкривал някакви части от това, което ще се случи. Това беше предсказание за бъдещето на целия свят. Едно изцяло ново бъдеще. Това не беше предсказание на неук човек, този Атила беше много умен владетел, човек, имащ силата да разбира света, който го заобикаля, да прозира отношенията на цели класи и общества и дори да се взира в бъдещето.
Авитохол продължаваше да говори с някаква твърдост и убеденост.
— Западните цивилизации и империи от този тип са в криза. Това са два различни типа цивилизации, затова ти не разбираш моите идеи за ред и свобода. Има един народ от просветени хора, чиято мисия е да създаде „източна” империя и на крилете си да донесе Епохата на Водолея. Това ще бъде империя, защото участие в нея ще вземат всички народи, целият свят, но не насилствено, а ще бъде изградена от духовни, светли хора.
— Как тогава ще бъде наложено това учение, ако не с война?
— Ние няма да допуснем да се случи това, което е станало с християнството.
— А кой ще го наложи?
— Те се наричат Воини на Светлината.

Приск беше изумен, искрено впечатлен и очарован от разговора, в който участваше. Той винаги се бе наслаждавал на беседите с умни мъже. Те и книгите бяха най-големите му богатства. Винаги бе смятал Теодосий II за най-умния, чувствителен, начетен и интелигентен владетел. Тази вечер обаче бе потресен от прозорливостта, познанието, мисълта и дълбочината на разсъжденията на този Атила. Той хун познаваше елинските философи, знаеше езици, направи толкова задълбочен анализ на всички империи досега. Това със сигурност бе най-умният човек и владетел, когото бе срещал досега. Той му разказа неща, които не знаеше и не бе чувал дори, а на Приск това му се случваше толкова рядко. Той бе умен поне колкото Соломон. Теодосий също беше умен, но Атила бе много по-съсредоточен и можеше да постигне много по-голяма дълбочина на размишленията си. Василевсът беше отнесен и затваряше света към себе си, той беше човек на изкуствата, но сякаш не бе пригоден да властва, да има собствена визия и да успее да я наложи над света. Теодосий беше умен и чувствителен човек, но той не ставаше за владетел, защото не беше воин като този тук.
Този мъж не беше просто добър племенен вожд на някакъв див народ. Той не беше глупав и наивен, както смяташе Теодосий, нито дивак и варварин, както вярваха Аспар и генералите му. Колкото повече говореше с него, толкова повече граматикът се убеждаваше, че Атила е човек с ясна, дълбока и чиста мисъл, изключително умен, силен и знаещ. Приск беше убеден, че Атила имаше мисия, не управляваше тази част на света просто ей така, а бе дошъл до тук с намерението не само да владее, но и да го променя.
Едва сега Приск осъзна в колко голяма опасност всъщност се намира империята на василевса. Дори не само това! В опасност беше целият свят …

За да отклони разговора, Приск заговори. Той бе забелязал, че сбруята и мечът му не са украсени и няма злато по тях.
— Ваше величество, това ли са бойните ви доспехи? – попита библиотекарят.
— Това не са доспехи, това е снаряжението ми.
— С тези ли яздите?
— Да!
— А защо не са в злато?
— Мястото на златото не е по коня. То не трябва да служи за украса. Да се кичиш със злато означава да го омаловажиш. Златото е за тези, които го използват да си купят могъщество, власт или да задоволят някаква своя прищявка. Те обаче са жалки хора. Златото трябва да се използва, за да оцелява народът, а не за глезотии. Освен това златото е безсмислен товар върху гърба на коня. Аз съм воин и не обичам и не ценя лукса. Според мен всеки предмет, който допускам до себе си в своя живот, трябва да ми служи. Аз се опитвам да живея свободен и да не бъда зависим от предметите. Опитвам се да се обграждам с колкото се може по-малко неща. Затова всяко нещо, което е около мен, е важно и не бива да ме предава. Всеки предмет аз разглеждам като личност и воин. Най-много ценя в предметите здравината, силата и сигурността, която те ми дават. Те трябва да ми служат и да са надеждни. Предателството на вещите аз възприемам както предателствата на хората. Аз убивам коне и хора, чупя мечове и щитове, сбруи, късам обувки. Всичко, което не ми върши работа, бива унищожено и го приемам като лично предателство. Ако то ме предаде, аз го убивам. Унищожавам го, защото е предало доверието ми. Така, както постъпвам с хората, правя и с предметите. Нещата около мен може да не блестят, но са проверени и надеждни, доказали своята лоялност и стойност. Седлото ми може да не блести и да не е отрупано със злато, но е просто, леко, надеждно, издръжливо, сигурно, много удобно и специално. Не бих го заменил за ничие златно седло.
Тези воини са като това седло. Може да не изглеждат кой знае как, но съм ги проверил в множество битки. Аз нямам различно отношение към предметите и хората.
За да върне разговора към онази интелигентна размяна на мисли, Приск каза:
— Разкажете ми още малко за Епохата на Водолея, нищо не съм чувал за нея!
— В Епохата на Водолея религиите и вярата ще изчезнат. Когато хората пораснат духовно, те няма да имат нужда от посредници между себе си и Бог.
— Вяра винаги ще има. Хората винаги ще имат нужда от вяра – каза Приск.
Авитохол знаеше за манастира край Мантуа и за това, което се опитваха да направят папа Лъв I Велики и Приск Панионийски. Затова, вместо Приск да вкара съмнение и „отрова”, той го изпревари, като каза:
— Вярата е незнанието, мракът. Това е най-големият враг на човека, който иска да нарече себе си духовен, да бъде буден, да живее осъзнато. Вярата е сън, духовна смърт. Тя се получава от това, че слабият човек се страхува да освети най-мрачните кътчета на душата си и ги оставя в себе си неизучени. Там се спотаяват всичките му страхове и ужаси, точно там се поражда вярата. Да вярваш означава да приемаш без да се замисляш. Вярата е обида към Бог. Тя е преграда между нас и Всевишния.
Приск мълчеше. Вярващият в него роптаеше, а ученият се съгласяваше и се възхищаваше на лаконичността и точността, с която хунът говореше за вярата. Тези думи попадаха като мехлем върху душата му. Цял живот той бе мечтал да се откъсне от черната сянка, която представляваше вярата, и леката му душа да отлети. Дали наистина това можеше да стане? Можеше ли да има свят без черни ограничения, без мрак? Дали Атила нямаше да се окаже прав? Дали човечеството можеше да израсне дотолкова и всеки човек да бъде толкова осъзнат, че да няма нужда от религия, която да го заплашва, да го държи в подчинение, да няма нужда от вяра? Можеше ли този Атила да изгради такъв свят? Това беше наистина нещо ново. Толкова ново, че Приск за пръв път чуваше и никога не беше чел в книгите нещо подобно. Въпреки това библиотекарят осъзна, че това, което чува, може би е една от най-важните идеи, произнасяни от устата на човек. Тя не можеше да се сравни дори с думите на Исус и на най-мъдрите гръцки философи.
Авитохол усети как с идеята за Епохата на Водолея разклати убедеността на Приск. Той знаеше, че всеки умен човек ще прозре, че това е единственото бъдеще и алтернатива за този свят. Приск беше учен и явно умен човек. Българинът реши да атакува. Той много добре знаеше какво твърдяха Приск и Теодор Кирски за хуните. Това бе езикът на омразата. Въобще ромеите и римляните говореха лоши и дори отвратителни неща за хуните. Те не ги признаваха за хора, казваха, че са създадени от кал, но не в деня на Сътворението, а по-късно и че Бог не им е вдъхнал от дъха си, затова те са зли и лоши, че са воини на Мрака, зверове и не са деца на Адам и Ева. Те смятаха, че хуните и всички други хора и народи не са от един и същи произход. Християните и ромеите, подкрепяни от Приск, твърдяха, че хуните са създадени от кал без душа, от това следваше, че да убиеш хун не е грях, да излъжеш или нараниш хун също, защото те не са от Бог, а от Сатаната. Договорите с хуните нямаха стойност, защото, каквото и да договореше с тях василевсът или християнският търговец, то беше все едно да сключиш договор с магарето си. Може ли магарето някой ден да дойде и да каже: „Дължиш ми сено, в договора го пише!” – като помисли това, Авитохол се намръщи. Да убиеш хун според християните бе все едно да стъпчеш червей, все едно да тъпчеш калта и да я мачкаш под нозете си.
— Приск, никой човек, никое същество, дори животно, не бива да бъде обвинявано, наранявано и убивано само заради това, което е. Независимо син на кого е, към кой народ принадлежи, какъв е цветът на кожата му. Всеки трябва да носи вина единствено за това, което направи и само ако е виновен. […] Приск мислеше за това колко различни са хуните и християните. Не всеки можеше да разбере християнския бог. Той смяташе, че е сложен и е много трудно да бъде обяснено всичко за различните същности на Спасителя. Ето обаче, че този Атила бе показал завидни познания в християнството. Хунът бе навлязъл в дълбочината на християнството, той явно познаваше не само основните понятия. И докато Атила знаеше всичко за християнството и християнския бог, за него, начетения библиотекар, който вярваше в истинския Бог, беше неразбираемо и абсолютно неясно в какъв точно бог вярва човекът пред него, както и всички хуните. Тракиецът бе очаквал, че ще му кажат: „Вярвам в бога на войната!” или нещо подобно, но не беше така. Всеки хун говореше различни неща за техния бог, все едно бяха различни богове, макар да го наричаха само с името Тенгри. Тенгри на хунския каган беше бог на войната, честта и справедливостта. Той беше покровител на воините, обещал им победи, отличил ги от другите народи, издигнал ги над тях, направил ги изключителни, позволил на хуните да унищожат всички народи, които се изправят пред тях, започвайки с предишните си любимци – българите. Това означаваше, че хуните са новите му избраници. След това обаче Атила говореше за Бог все едно е съвсем различен. Владетелят извисяваше този свой Тенгри до Йехова и Адонай, а и до същността на самия Христос. Той описваше Тенгри като свой личен бог – „богът” на личната религия. Атила говореше някаква безсмислица, че някога, когато хората няма да имат нужда от Бог, това ще бъде богът на бъдещето. Той твърдеше, че хората трябва да минат през този бог, който той наричаше Тенгри, като през мост, а след това да го унищожат и изпепелят, за да станат част от новия свят, онзи, който той наричаше „Епохата на Водолея”.
Този Атила беше казал, че според него Бог е един и той е описан във всички религии. Тези свои идеи той развил сам, но чул за пръв път в Индия. Според него Бог е толкова велик, могъщ и необхватен, че хората не могат да го опознаят. И понеже хората са малки и жалки, чрез незнанието си го виждат по различен начин и го наричат с различни имена.
„Хората са слепи – беше казал този Атила. – Ако Бог е храм, а в него пуснеш слепци, един ще опипа каменните колони и като сподели с другите, ще решат, че са в каменна гора, други ще опипат стените и ще решат, че са в лабиринт, трети ще помислят, че са в къща. Така стоят нещата и с Бог. Много малко хора ще осъзнаят, че са в храм, а единици ще „видят”, че това, из което цял живот скитат, е храм. Да! Хората и животът не са дом, както мнозина смятат, а са храм и Бог винаги присъства около нас. Ние трябва да чувстваме Бог и да осъзнаем, че животът ни е даден, за да открием, опознаем и изминем стъпки към Бог, а не да го пропилеем, живеейки заради себе си. Само хора, които могат да надмогнат егото си, да видят отвъд семейството си, децата си, любовта, търсене на щастието, удоволствията, са истински живи. Този, който види зад всичко това Бог, но не някакъв измислен от хората бог като Христос, Адонай, Зевс, Буда или Ахура Мазда, или Тенгри и Тангра, а личния негов бог, доколкото може да го види и изживее.
Та както казах, малцина ще осъзнаят, че са в храм, единици ще „видят”, че това е храм и само един-двама ще проумеят, че храмът не е Бог, а Бог е много повече от храма.“
Приск осъзнаваше, че философията на Атила е опасна за всяка държава. Този мъж бе дошъл до тук с всички тези воини не само за да му разкаже за Епохата на Водолея, а за да разруши „блудницата Рим” и Империята, както и да замени християнската религия с това ново нещо, което той не беше сигурен, че разбира добре.

Ако ви харесва, моля закупете си хартиено копие – подкрепета Автора!

Ако желаете и останалите части на поредицата – потвърдете със сподялба във Фейсбук, за да стигнем до повече приятели!

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ Тангра, част 11 – Атли от тук

Share.

Leave A Reply