Tangra4-Kserks-4eti.meБългарин не се раждаш! Българин ставаш! Българите не лъжат, не завиждат, не лицемерничат, не мразят другите. Българин означава осъзнат, светъл и духовно буден човек. Мнозина се наричат българи, но не са такива. Те са самодоволни хорица, които живеят само в материалния свят, за тях съществуването е издигнато в култ. Те живеят, за да задоволяват своето его, интересува ги единствено храната, властта, славата, нагонът, парите. За тях най-важното нещо е оцеляването, а когато не са застрашени, те отчаяно се забавляват, опитвайки да забравят страха, самотата и слабостта си.

“Гледах тази картина и едновременно изпитвах притеснение за Таис и в същото време възхищение от това, което виждах. Бях вперил поглед в огромното, мощно черно животно и срещу него красивата жрица. Силата срещу грацията и красотата. Какъв контраст и в същото време единство. Животното, звярът срещу жената. Бикът привличаше повече погледа ми, колкото и да бе странно. Изведнъж Таис започна да танцува. Отстрани изглеждаше така все едно хетерата дразнеше бика с танца си. Хората въртяха кречеталата си неистово. Таис танцуваше, но този път гледаше бика, а не мен. Тя не отделяше поглед от него, все едно го предизвикваше. Бикът ставаше все по-нетърпелив. Не знаех как животното не се плашеше от този шум, явно наистина беше бог. Бикът наведе глава и насочи дългите си мощни рога към хетерата. Жестът бе недвусмислен. Вътрешностите ми се стегнаха, все едно рогата бяха насочени към мен и след миг щяха да се забият в моя корем. В очите на хетерата не виждах страх. Напротив, тя все така танцуваше, все едно не забелязваше парата, която излизаше от ноздрите на черното чудовище. Таис танцуваше, без да обръща внимание на огромното животно. Виждаше се, че това пренебрежение събуждаше гнева на бика и в следващия момент огромното животно тръгна към хетерата…”

След като натоварихме целия си багаж по каруците и впрегнахме животните, яхнахме конете, които при пътуването по море си бяха отдъхнали и се насочихме към крепостната стена. Входът откъм пристанището беше голям и широк. Александрия беше построена като пристанище и сигурно това беше официалният й вход, от който влизаха и излизаха най-много хора. Когато наближихме портите на града, някакъв мъж с ярък жълт шлем, който блестеше като златен, се изправи пред нас и ни спря.
– В името на превеликия император Теодосий II и на наместника на императора в Александрия – Орест, спрете!
Чак сега, когато видях воините с наметнати върху броните червени наметки, си дадох сметка, че се намираме на територията на Източната Римска империя. Досега не бях усетил това и не се бях замислял. Бях виждал ромейски воини, но досега отношението към ромеите включваше в себе си едновременно презрение и страхопочитание. Из земите на народите, през които до този момент бяхме минали, си личеше неприязънта към чуждата власт и сила. Макар и членове на империята от повече от петстотин години, тези народи все още не се възприемаха като част от империята, а я смятаха за чужда и натрапена им. Така беше и в Сирия, и във Финикия, и в Юдея. Тук обаче в Александрия не виждах това. Хората се чувстваха като част от тези, които пазеха входовете на града.
Друго нещо, което ме накара да осъзная, че се намираме в Ромейската империя, беше това, че префектът на града носеше същото име като приятеля ми Орест. Като чух това, веднага погледнах към Орест. Той беше чул името си и също бе трепнал.
Керванът ни спря, а Бероес излезе пред него.
– Какво носите и откъде сте? – попита стражата, като продължаваше да препречва пътя ни.
– Ние сме пътници и идваме от Персия. Имаме задача, поставена ни лично от шахиншаха на Персия. Нашият цар високо цени солта от Амонския оазис и сме изпратени да закупим сол за трапезата му.
Стражата се стъписа от този отговор. Те явно не го бяха очаквали. Вместо да им отговори Бероес, заговори водачът на кервана ни.
– Има ли сред вас персийски велможи? – попитаха стражите. За моя голяма изненада водачът на кервана, явно със съгласието на мага, каза:
– Да, с нас е посланик Ксеркс.
Щях да подскоча от изненада. Какъв посланик бях аз?! Аз дори не бях персийски поданик! Това можеше да остави впечатление в тези войници, че съм високопоставен човек в йерархията на персийския двор и съм изпратен като посланик. Войниците точно това си помислиха. Изведнъж те започнаха да поправят наметалата и броните си, оправяха шлемовете, наместваха късите си гладиуси и се разбързаха.
Няколко войници се затичаха и влязоха през портата на крепостта, а началникът на стражата се изпъна още повече пред нас. От одеве разговорът се водеше на гръцки и аз разбирах какво си говорят хората. През дългите дни в планината бях нау-чил езика на ромеите, а после Бероес дори ми бе показал как да чета и да пиша на него. Знаех, че Бероес знае много езици и със сигурност езикът на християните бе един от тях. Водачът на кервана също говореше добре гръцки. Мъжът извика към нас.
– Кой от вас е посланик Ксеркс?
– Аз! – отговорих аз и накарах Парвати да пристъпи напред.
Началникът на стражата ме поздрави с кимане и подобно
на българския боен поздрав, като постави свитата си в юмрук длан върху лъскавата, покрита с фин прах броня, точно там, където трябваше да бъде сърцето му.
– Посланик Ксеркс! – каза той.
Така както си седях върху седлото на кобилата и аз кимнах. Всичко това ми беше много странно и fie бях подготвен за него. Смятах, че ще сме тук инкогнито, а изведнъж се бях оказал посланик.
– Великолепен кон, посланик! – каза началникът на стражата. Личеше си, че той изчаква нещо и с този разговор само запълва времето. Скоро от вътрешната страна на крепостната стена се усети някакво раздвижване и суетене. Видях още такива воини с червени наметала, които се опитваха да разбутат тълпата от влизащи и излизащи в града хора.
Начело на групата се движеше конник облечен по същия начин като воините, но бронята му бе украсена с няколко изковани гирлянда и върху шлема му имаше някакви червени пера като четка.
Хората отначало се сбутваха, но когато видеха префекта на града, веднага коленичеха и показваха своето уважение. Мъжът беше млад и приличаше повече на воин, отколкото на владетел.
Когато се изправи пред нас, той спокойно изслуша това, което му каза началникът на стражата, след това се поклони сдържано към мен и каза:
– Вие ли сте посланик Ксеркс? Посланик на Великия цар на Персия?
Не исках да отговоря, защото това означаваше да излъжа. Аз не бях никакъв посланик. В този момент на помощ ми дойде Бероес. Той смъкна дълбоката си качулка на магската мантия.
– Повелителю Бероес! – с вълнение в гласа се обърна префектът на Александрия към мага. По всичко си личеше, че много добре го познава.
– Орест, станал си префект на града?!
– Да, повелителю!
– Това означава ли, че си приел християнството за своя религия?
– Да, повелителю!
– Чух как сте се държали преди осем години и че сте се опитали да защитите Хипатия.
– Да! – каза префектът, но не го произнесе с гордост, а като беше навел виновно глава. – Но това не успя да й помогне!
– Ще ни пуснете ли в града, префекте? – с лека усмивка попита магът.
– Разбира се! Разбира се! – припряно произнесе префектът. Той се обърна към войниците и сега видът му бе съвсем друг. Свъси вежди и даде заповед веднага да бъдем пуснати. Като видях колко сурови станаха чертите му, изведнъж си представих, че точно така е изглеждал създателят на този град, този, когото наричали Александър Велики Македонски.
Бероес направи знак на кервана ни да влезе в града.
– Какво носите? – попита префектът.
– Книги, разбира се – отвърна магът.
– Библиотеката вече я няма – с тъга в гласа каза префектът.
– Ще я създадем наново.
– Дано успеете. Хората вече са много лоши и християните властват над града.
– Скоро ще искам да се съберем, префекте, нося ви послание от Великите братя от изток.
– Да! Да! Разбира се! Вие къде ще отседнете, маге? Ако искате мога да ви настаня в моята резиденция и да бъдете мои скъпи гости!
– He! He искам да се знае, че съм тук! Ще се настаня в страноприемницата на някой си Догон, финикиец. Там ще остана незабележим и ще върша делата си спокойно. Ако се интересуват от мен, ще твърдя, че съм тук, за да придружавам персийския посланик Ксеркс.
– Добре, маге, както искате.
Чак сега разбрах как бях използван от Бероес. Исках да извикам от възмущение, но бях станал неволен свидетел на разговора между префекта на Александрия и Бероес и не знаех дали те си дават сметка, че разбирам думите им. Всъщност магът знаеше, че разбирам гръцки, защото той самият ме бе учил на много от думите.


Линкове към книгата

DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ Тангра от Яндиск, част 4 от тук

или

DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ Тангра, част 4 от Мега от тук