Тангра – Том 8 – Туки – Токораз Исто

0

Tangra8-Tuki-Tokoraz-Isto-4eti.me“Тангра” е роман достоен за всичко, което нашият народ е преживял през вековете. В него се разказва историята, но не така, както е била фалшифицирана от враговете ни, а истинската, скривана и често премълчавана наша история. Романът съживява въображението на хората, в него митовете и героите оживяват. Той разпалва любов към историята и нашите предци и ни учи как да изградим самоуважение.
Многотомната сага “Тангра” е най-големият труд, който описва историята на един народ и българите трябва да се гордеят, че има такава книга, написана за тях. Защото народ, който има толкова древна история, трябва да има и достоен роман, който да я опише.
“Тангра” е роман за всеки, който се смята за истински българин – просветено духовно същество, за всеки, който иска да знае истината за народа ни и неговата мисия.

Предлагаме началните страници на Тангра, Част 8 – Туки:

“Българите – най-бързите ездачи в света. Хора на честта и Силата. Народ, който не проявяваше милост към врага, но и сам никога не молеше за помощ…
Авитохол се подразни от думите на брат си. Той знаеше, че именно твърдостта бе довела народа му до гибел. Хуните бяха избили българите до последния човек, защото се страхуваха. Да! Едва сега Авитохол го осъзна. Народите се страхуваха от българите. Когато влизаха в битка срещу тях, те знаеха, че ако бъдат победени, българите ще ги изтребят, затова се биеха с отчаянието на звяр, притиснат в ъгъла. Това даваше сила на воините на вражеските народи. Във всяка битка те се сражаваха на живот и смърт. Хуните бяха избили българите, защото знаеха, че ако оставят жив и един българин, той ще отмъсти за народа си и за да избегнат това, те бяха предпочели да ги заличат от лицето на земята.”

– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.
– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог? Може би ти си ми разказвал.
– Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

— Майката също не може да бъде приятелка на децата си. Тя се опитва да се храни от тяхната младост и сила и от това. че в тях има бъдеще. Жените са като котки. Те усещат силата и бъдещето, това в някого да има перспектива е нещото, което най-много привлича жените. Така както се хранят от силни мъже, по същия начин жените се хранят и от своите деца.

За съжаление повечето родители и особено майките чрез децата си се опитват да преживеят неща, които на тях не са им се случили. Те превръщат децата си в собствено продължение и ги заклеват да изживеят техния живот и несбъднатите им мечти.

И както тези мечти са направили нещастни тях, така правят нещастни и децата им.

Да бъдеш родител е изживяване еднакво с това да бъдеш Бог. Както Бог е създал хората, така и родителите създават децата си. Бог сътворил хората „по образ и подобие свое”, това правят и родителите. Децата приличат на тях и са тяхно продължение. Ако са истински родители, те обаче трябва да спрат до тук. Ако имат самочувствие на Бог, в този момент трябва да прекъснат връзката с децата си. Те обаче не могат да го направят и продължават. Под предлог, че обичат децата си, че искат да ги научат, „да ги направят хора“, те продължават да „чертаят” тяхното бъдеще и вместо да им дадат свобода, оковават душите им. Те продължават да го правят и тогава, когато това вече не е нужно, когато е вредно. Това дядо ми наричаше „матрица”, а родителите – възпитание.

— Но възпитанието е много важно! – изненадващо изригна Атила. – Без възпитание ние не бихме станали това, което сме!

— Така е – съгласи се българинът. – Но повечето важни неща не са нож, а кама и както имат добра страна, така имат и лоша.

— Спотаи тъгата в себе си! Превърни се в дом, в който чичо ти да се завърне в този свят! Подслони душата му на скиталец! Ако не го направиш, това означава, че тъгата ти не е от теб, не извира от празнотата и нищото и не е заради човека, когото си загубил. Това е външна тъга, при нея те интересува повече какво смятат другите, отколкото какви чувства изпитваш. Такива хора се интересуват как изглеждат в очите на останалите. Според мен вашите ..кървави сълзи” са повече показни, отколкото изстрадани вътрешно.

Повечето хора до такава степен живеят извън себе си и заради другите, че губят чувството за реалност и истинските си чувства. Дори когато страдат, го правят заради хората. Те тъгуват външно, реват като магарета, за да бъдат чути, да предизвикат хорското съчувствие. Като че ли това може да им помогне по някакъв начин.

Страничните хора никога не могат да проявят истинско съчувствие. Всички слаби хора обичат и се хранят с хорското нещастие. За слабия човек е успокоително да знае, че има по-нещастни от него. Той има някакво садистично желание да знае, че има страдащи и опечалени хора. Никой от тях обаче не е искрен. Страничните хора не могат да изпитат съчувствие заради чуждата скръб и нещастие. По-скоро ги успокоява това, че има хора по-зле от тях, а всъщност хората се впечатляват само от собственото си страдание и мъка.

Хората пък, които страдат и го правят външно, толкова много се страхуват, че не могат да изпитат жал за близкия човек, когото са обичали. Те не жалят човека, а себе си. Тези хора през цялото време са толкова заети със себе си, че в нито един момент не изпитват жал заради човека, когото са загубили. Това лицемерие личи и отблъсква истинските хора.

— Моят дядо казваше: „За да разбереш живите, трябва да общуваш с мъртвите!” Всъщност мъртвите не съществуват, те са мъртви само защото ги няма в главите на живите. Мъртвите са два вида: отсъстващи, когато някой мисли за тях и предизвиква чувството на загуба, и липсващи. Липсващите не съществуват, за тях никой не се сеща – каза Авитохол.

— Аз искам да бъда отсъстващ, а не липсващ – каза Атила.

— За да не станеш липсващ, трябва да се занимаваш с нетленни неща. Ако разчиташ живите хора да запазят спомена за теб, това ще стане докато е жив последният човек, който те помни. За да не бъдеш липсващ, трябва да се опиташ да оставиш спомена за себе си върху нещо, което е нетленно.

— Какво е това? – учуден попита Атила. – Не мога да си го представя.

— Например да изсечеш името си върху камък, да го оставиш в книга. Най-съвършеният начин е като се опиташ да оставиш името си в саракта …

Ако ви харесва, моля закупете си хартиено копие – подкрепета Автора!

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ Тангра, част 8 – Туки от тук

Share.

Leave A Reply