daryt-na-trudnostite-4eti-meТова нещо пред вас. Това препятствие – този проблем, тази дразнеща, неудобна, неочаквана пречка, която не ви позволява да направите това, което искате. Или препятствието, с което очаквате да се сблъскате много скоро. Дали все пак не е нещо положително?
Дали няма заложени в него или свързани с него ползи – които само вие можете да реализирате? Какво бихте направили? Какво мислите, че биха направили повечето хора?
Вероятно това, което винаги са правили и правят: нищо.
Нека да си кажем честно: повечето от нас се вцепеняват. Каквито и да са конкретните ни цели. Повечето хора стоят безсилни пред множеството препятствия, изпречващи се срещу нас.
Иска ни се да ги нямаше, но те са там.
Нещата, които ни спъват, са ясни. Системни: разпадащи се институции, увеличаваща се безработица, растящи разходи за образование и подривни иновации. Индивидуални: твърде нисък ръст, твърде напреднала възраст, страх, бедност, стрес, липса на достъп, липса на връзки, липса на увереност. Колко добре умеем да преценяваме спънките!
Всяко препятствие е неповторимо за всеки от нас. Но реакциите, които предизвикват, са едни и същи:
Страх. Чувство на безсилие. Объркване. Отчаяние. Потиснатост. Гняв.
Знаете какво искате да направите, но имате усещане, сякаш невидим враг ви е затворил в клетка, притиска ви с възглавници. Опитвате се да отидете някъде, но винаги нещо ви препречва пътя, следва и осуетява всеки ваш ход. Имате само толкова свобода, колкото да се почувствате способни да се движите; само толкова, колкото да си кажете, че вината да не можете да продължите напред е единствено ваша.
Ние сме недоволни от работата си, от интимните си връзки, от мястото си в света. Опитваме се да стигнем някъде, но нещо все ни пречи.
Затова не правим нищо.
Обвиняваме шефовете си, икономиката, политиците, околните, самообявяваме се за неудачници или решаваме, че целите ни са непостижими. Всъщност грешката е само на едно място. Тя не е в нас, а в отношението и подхода ни.
При толкова много книги за успеха и неговата важност, никой не ни учи как да преодоляваме препятствията, как да ги възприемаме, третираме и побеждаваме, затова изпадаме в безизходица. Много от нас губят ориентация, контрол, надежда. Блокирани от всички страни, нямаме идея какво да правим.
От друга страна, не всеки се вцепенява така. У нас будят възхищение хората, които като че ли превръщат същите тези препятствия в трамплини за развитието си. Как го постигат? Каква е тайната?
Още по-невероятно е, че миналите поколения са се сблъсквали с по-тежки проблеми, а са разполагали с по-малко спасителни мрежи и по-малко инструменти. Те са били изправени пред препятствията, които срещаме днес, плюс онези, които са успели да елиминират, за да е по-лесно сега за нас. И въпреки това… ние сме тези, които се чувстват безсилни.
Какво са имали тези хора, а ние – не? Много е просто: метод за определяне, оценка и реагиране на препятствията, които животът ни поднася.
Джон Рокфелер го е имал – за него това е било хладнокръвието и самодисциплината. Великият атински оратор Демостен го е имал – за него е бил неуморният стремеж да се усъвършенстваш чрез действия и практика. Ейбрахам Линкълн го е имал – за него е било смирението, постоянството и състраданието.
Има много други имена, които ще срещате постоянно в тази книга: Юлисис Грант, Томас Едисън, Маргарет Тачър, Самюел Земурей, Ервин Ромел, Ричард Райт, Джек Джонсън, Теодор Рузвелт, Стив Джобс, Джеймс Стокдейл, Лора Инголс Уайлдър, Барак Обама.
Някои от тези мъже и жени са преживели невъобразими ужаси, от пленничество до осакатяващи заболявания, в допълнение към ежедневните проблеми, неразличаващи се с нищо от нашите днес. Справяли са се със съперничество, политически превратности, драматични събития, съпротива, консерватизъм, сривове, стрес и икономически катаклизми. Дори с по-лоши неща.
При тях обаче слабостите са били трансформирани в сила. Това е удивително и трогателно постижение – да вземеш това, което би трябвало да те спъне, и да го използваш, за да продължиш напред.
Оказва се, че това е нещото, което е общо при всички велики мъже и жени в историята. Както кислородът за огъня, препятствията се превръщат в гориво за пламъците на амбицията им. Нищо не може да ги спъне, невъзможно е да ги спреш или обезсърчиш. Всяка пречка само кара огъня в тях да гори с още по-голяма мощ.
Това са хора, които са преобърнали препятствията си на 180 градуса. Живели са според разбиранията на Марк Аврелий и древните стоици (които Цицерон нарича „единствените истински философи“), дори никога да не са чували за тях. Имали са способност да виждат истинската същност на препятствията, находчивост да се справят с тях и воля да живеят в свят, непонятен в по-голямата си част и извън техния контрол.
Нека бъдем честни. През повечето време ние не попадаме в ужасни ситуации, които се налага просто да изтърпим. По-често се сблъскваме с дребни неуредици или сме възпрепятствани от неблагоприятни условия. Или се опитваме да направим нещо твърде трудно и се оказва, че не ни достигат сили, време или идеи. Във всички тези случаи логиката е една и съща. Преобърнете нещата. Намерете нещо полезно. Използвайте го като гориво.
Толкова е просто. Просто – да, но не лесно, разбира се.

Това не е книга, изпълнена със сантиментален, наивен оптимизъм. Това не е книга, която ще ви казва да си затваряте очите, когато нещата се скапят, или да обърнете и другата буза, когато сте тотално прецакани. Тук няма да намерите народни мъдрости или добре звучащи, но абсолютно безполезни поговорки.
Тя не е и научно изследване или история на стоицизма. Има предостатъчно писано за стоицизма, включително от някои от най-мъдрите и прославени мислители на всички времена. Няма нужда да повтаряме казаното от тях – по-доб­ре прочетете оригиналите. Няма други философски писания, които да са толкова достъпни за читателя. Звучат, сякаш са писани миналата година, а не преди две хилядолетия.
Постарал съм се обаче да събера, осмисля и сега да публикувам техните уроци и трикове. Древните философи никога не са държали на признание или оригиналност – всеки автор е полагал усилия да преведе и обясни мъдростта на великите, предавана в книги, дневници, песни, стихове и приказки. И всичко това – пречупено през призмата на човешкото познание, трупано дотогава.
В тази книга ще споделя с вас тази сборна мъдрост, за да ви помогна да постигнете една много конкретна и ставаща все по-належаща цел: да се научите да преодолявате препятствия.
Препятствия на съзнанието. Физически препятствия. Емоционални препятствия. Въображаеми препятствия.
Срещаме ги всеки ден и цялото ни общество буксува заради това. Ако единственото, което ще постигне тази книга, е да направи преодоляването на такива препъни-камъчета по-лесно за вас, то би било достатъчно. Но моята цел е по-висока. Искам да ви покажа как да превръщате всяко препятствие в предимство.
Затова тази книга е изпълнена с брутален прагматизъм и примери от историята, илюстриращи изкуството на непоклатимото постоянство и неуморната изобретателност. Тя ще ви покаже как да се справяте с батака, прецакването и ограниченията. Как да обръщате многото неизгодни ситуации, които срещате в живота, в благоприятни – или поне да извлечете от тях каквито ползи можете. Да откраднете късмет от злочестието.
Целта не е просто да възприемете мисленето: „Е, положението не е чак толкова лошо.“ Не, тя е да развиете волята да осъзнаете, че можете да намерите нова опора, да продължите напред и да поемете в по-добра посока. Не да „мислите позитивно“, а да се научите на непрестанна креативност и умение винаги да се възползвате от ситуацията.
Не: „Положението не е чак толкова лошо.“
А: „Мога да подобря нещата.“
Защото е възможно да се направи. Има хора, които постоянно го правят. Всеки божи ден. Това е силата, която ще освободим с тази книга.

Препятствията, които се изпречват пред нас
Има една стара дзенбудистка притча за един цар, чийто народ станал мекушав и разглезен. Недоволен от това, той решил да им даде урок. Планът бил прост: наредил да поставят огромна канара насред главния път така, че да блокира достъпа до града. После се скрил наблизо, за да наблюдава реакцията на хората.
Как щели да реагират? Дали щели да обединят сили, за да преместят канарата? Или да се обезкуражат и да се приберат у дома.
С растящо разочарование царят гледал как един след друг поданиците му стигали до препятствието и си тръгвали. Или, в най-добрия случай, пробвали плахо да го заобиколят, преди да се откажат. Мнозина открито се оплаквали или ругаели владетеля, съдбата или самата канара, но никой не правел нищо.
След няколко дни дошъл един селянин. Той не си тръгнал, а напрегнал мускули и се опитал да избута канарата. Изведнъж му дошла идея: изтичал до близката горичка да потърси нещо, което да използва като лост. Домъкнал дебел клон и с негова помощ отместил огромната канара от пътя.
Под камъка намерил кесия с жълтици и писмо от царя, в което пишело:

 „Никога не забравяй, че всяко препятствие е възможност да подобрим положе­нието си.“

Какво ви задържа?
Материалното? Ръст. Раса. Разстояние. Инвалидност. Пари.
Духовното? Страх. Неувереност. Неопитност. Предразсъдъци.
Може би хората не ви приемат сериозно. Или си мислите, че сте прекалено стар. Или нямате подкрепа или достатъчно ресурс. Може да сте ограничени от закони и регулации. Или от задължения. Или от лъжливи цели и съмнения в себе си.
Каквито и да са причините, положението е такова, каквото е.
И…
Това са препятствията. Ясно. Никой не отрича това.
Обаче помислете за всички други, които са се сблъскали с тях преди вас. Спортисти, които са били твърде ниски. Пилоти, които не са виждали достатъчно добре. Представители на различни раси. Ученици с лош успех или страдащи от дислексия. Незаконно родени, емигранти, парвенюта, мечтатели. Или онези, които са започнали от нищото, дори по-лошо, идват от места, където животът им ежедневно е бил застрашен. Какво се е случило с тях?
Е, мнозина са се отказали. Но някои не са. Приели са необходимостта да бъдеш „два пъти по-добър“, за да се пребориш, като предизвикателство. Тренирали са повече. Търсили са обиколни пътища и слаби места във веригата. Откривали са съюзници сред непознати лица. Поемали са удари. Сблъсквали са се с всяко препятствие.
И какво?
Във всяко от тези препятствия е имало възможност. Те са се възползвали от нея. И ние можем да се учим от тях.
Дали имаме трудности да си намерим работа, или се борим с дискриминация; дали сме останали на червено, връзката ни се разпада, кръстосваме шпаги с агресивен противник, не можем да излезем наглава с опак работник или ученик, или се намираме в период на творческо безсилие – в който и да е от тези случаи можем да последваме примера им.
Всички велики постижения, били те в политиката, бизнеса, изкуството или любовните завоевания, са свързани с разрешаването на досадни проблеми с помощта на мощен коктейл от креативност, целеустременост и дързост. Когато имате цел, препятствията могат да ви научат как да стигнете там, където искате – като сами проправите пътя си. „Нещата, от които боли – пише Бенджамин Франклин – учат.“
Днес повечето препятствия пред нас са вътрешни, а не външни. След края на Втората световна война пие живеем в една от най-благоприятните епохи в историята. Почти не се налага да воюваме, вероятността за пълно разоряване е малка. Но животът пак рядко ни дава това, което искаме.
Вместо жестоки врагове, имаме вътрешно напрежение. Имаме професионални тревоги. Имаме насадена безпомощност. И все още имаме същите сломяващи емоции, които хората винаги са изпитвали: скръб, болка, безутешност.
Много от проблемите ни са причинени от това, че имаме прекалено много: технически улеснения, нездравословна храна, традиции, които ни казват как да живеем живота си. Ние сме мекушави, разглезени и се боим от конфликти.
Охолният живот ни размеква. Прекалената задоволеност може да бъде голямо препятствие.
Нашето поколение повече от всяко друго се нуждае от подход за преодоляване на препятствията и умения да процъфтява в хаоса. Подход, който ще ни помогне да преобърнем проблемите си и да ги използваме като платно, върху което да изрисуваме шедьоврите на живота си. Този гъвкав метод е подходящ за всеки, независимо дали сте предприемач или творец, завоевател или треньор, изгубил вдъхновение писател, мъдрец или трудеща се майка.

Начинът да ги преодоляваме
Обективна преценка сега, в този момент.
Непородени от егоизъм действия сега, в този момент.
Приемане на всички независещи от теб събития сега, в този момент.
Това е всичко, от което имаш нужда.
— МАРК АВРЕЛИЙ

Преодоляването на препятствия е процес с три основни стъпки.
Той започва с начина, по който гледаме на конкретния проблем, нашето отношение или подход към него; после енергичността и креативността, с които активно го преодоляваме и се възползваме от него; и накрая, създаването и поддържането на волята, позволяваща да се справяме с неуспехи и трудности.
Това са три независими, взаимно свързани и преливащи се една в друга дисциплини: Възприемане, Действие и Воля.
Прост – но пак повтарям, не лесен – процес.
Ще проследим неговото прилагане от различни видни личности в историята, бизнеса и литературата. Ще разгледаме различни примери от всяка стъпка, под различни ъгли, и ще се научим да развиваме правилно отношение и да черпим от него находчивост. По този начин ще разкрием как да отваряме нови врати, когато познатите ни вече са затворени.
От историите на хората, прилагащи тези умения, ще се научим как да се справяме с обичайните спънки – винаги когато се окажем блокирани от препятствия, с които са се сблъсквали хората, откакто свят светува – и как да прилагаме техния подход в живота си. Защото не трябва просто да очакваме пречките, а и да ги приемаме.
Да ги приемаме ли?
Да, защото всяка трудност всъщност е удобна възможност да се изпитаме, да пробваме нови неща и в крайна сметка, да триумфираме.
Наистина: препятствието – това е пътят.

Великият психолог и психиатър Виктор Франкъл, оцелял след три концентрационни лагера, намирал за нахален древния въпрос „Какъв е смисълът на живота?“ Сякаш някой е длъжен да ти отговори. Всъщност, казвал той, светът задава този въпрос на самия теб. Твоя работа е да му отговориш с действията си.
Във всяка ситуация животът ни задава въпрос, а отговорът се съдържа в нашите действия. Работата ни е просто да отговорим правилно.
Правилното действие – безкористно, всеотдайно, изкусно, креативно – това е отговорът на въпроса. Това е единственият начин да открием смисъла на живота. И да открием как да превърнем препятствието в шанс.
Ако възприемаш това като бреме, отношението ти е погрешно.
Ние просто трябва да изпълним трите задължения – да сме усърдни, да сме честни и да помагаме на другите и на себе си. Това е всичко, което се иска от нас. Нищо повече и нищо по-малко.
Разбира се крайната цел е важна. Но никога недей забравя, че всяка отделна стъпка е също много важна. Всяка от тях е моментна снимка на цялото. Цялото е хипотетично – сигурни са само отделните моменти.
Начинът, по който правиш едно отделно нещо, е начинът, по който правиш всичко.
Винаги можем да действаме правилно.

Когато залогът е висок, проявете дързостта да заобиколите правилата. Изплезете се на властите и им кажете: „Какво?? Това не е мост. Не знам за какво говорите.“ Покажете среден пръст на тези, които се опитват да ви спрат, позовавайки се на някакви безнравствени закони.
Прагматизмът не е толкова реализъм колкото гъвкавост. Има много начини да стигнем от точка А до точка Б. Не е казано да е по права линия – важното е да стигнем там, където трябва. Мнозина губят толкова дълго време в търсене на перфектното решение, че пропускат това, което е под носа им.
Както казва Дън Сяопин: „Не е важно дали котката е бяла или черна, стига да лови мишки.“
Стоиците също ни напомнят: „Не очаквайте Платоновата идеална република.“
Никога няма да намерите такова съвършенство. Вместо да го търсите, направете възможно най-доброто с това, с което разполагате. Прагматизмът невинаги изключва идеализма и перфекционизма. (Спомнете си, че първият айфон излязъл на пазара без функция „копи–пейст“ и без още доста функции, които инженерите на „Епъл“ искали да включат. Стив Джобс, перфекционистът, знаел, че в определен момент трябва да направи компромис. Важното било, че айфонът функционирал.)
Започнете да мислите като радикален прагматик: амбициозен, агресивен, ръководен от идеали, но същевременно практичен и съсредоточен върху възможното. Не очаквайте да промените света, поне не веднага, не мечтайте за идеалните условия, а се амбицирайте да си осигурите онова, което е необходимо. Не казвам да се задоволявате с малко, но правете разликата между належащото и пожелателното.
Мислете за напредък, не за съвършенство.
Под тази сила препятствията се сриват. Нямат друг избор. Когато ги заобикаляте, вие ги обезсмисляте и те не могат да ви спънат.

По-посредствените хора действат плахо, предпазливо, боят се от нещастия и провали, страхуват се от неприятности. Великите личности правят точно обратното. Те развихрят силите си в такива ситуации. Обръщат личната трагедия или нещастието – каквото и да е то – в своя полза.
Намираш се в криза? Не похабявай потенциала ѝ, изпадайки в униние, немощ или самосъжаление. Не забравяй: съдбата закриля дръзките и помага на смелите.
Седим и се оплакваме, че не ни се предоставят възможности и шансове. Напротив!
В определени мигове от краткото си съществуване се изправяме пред сериозни изпитания. Често тези изпитания са обезсърчаващи, злощастни и несправедливи. Струва ни се, че идват точно в момента, когато най-малко се нуждаем от тях. Въпросът е: приемаме ги като изцяло негативни или успяваме да преодолеем отрицателното им въздействие и да тръгнем в настъпление? Или по-точно, успяваме ли да прозрем, че „проблемът“ ни предоставя шанс за решение, което сме чакали отдавна?
От вас зависи дали ще се възползвате от този шанс.
Наполеон имал просто описание за войната: двете армии са като две тела, които се сблъскват и се опитват да се сплашат взаимно. В точката на стълкновение настъпва паника и точно това е моментът, който по-умелият пълководец обръща в своя полза.
Ромел например бил прочут със своя усет за повратната точка в сблъсъка. Дори сред жегата на битката той имал остър нюх за точния миг, когато ще е максимално ефективно да премине в настъпле­ние. Именно това шесто чувство му помагало многократно – често за всеобщо удивление – да изтръгне победата от челюстите на поражението.
Там, където другите виждали катастрофа – или в най-добрия случай типичната за едно сражение суматоха, – Ромел надушвал шанс. „Имам дарбата“, споделя той, „да усещам слабото място на врага.“ И следвайки това чувство, той тръгвал в настъпление с цялата си енергия. Поемал контрол над темпото на битката и не се отказвал до края.
Великите пълководци търсят такива решаващи моменти, защото именно в тях могат да постигнат пробив с мощен изблик на енергия. Продължително натискат, не отпускат нито за миг и в решаващия момент се напрягат за един последен тласък.
В много битки, както и в живота, две противостоящи сили често стигат до точка на взаимно изтощение. Този, който на следващата сутрин се изправи на крака след тежкия бой и се мобилизира, вместо да отстъпи – този, който каже „Ще ги атакувам и ще ги разбия тук и сега“ – той ще победи… и то интелигентно!
Точно това направи и Обама. Не избегна схватката, не се поддаде на умората след дългата, почти равностойна борба в първичните избори. Мобилизира се. Надмогна предизвикателството и го трансформира в шанс – и в резултат на това постигна бляскава победа. Превърна неприятния инцидент в „подходящ момент за диалог“, от който се роди една от най-задълбочените в историята ни речи за междурасовите отношения.
Препятствието не само е преодоляно, но е използвано като катапулт.

Приемай храта и условията такива, каквито са, и следвай събитията където те отведат – като вода, която тече по склона. Накрая тя винаги стига до долу, нали?
Защото:
а) ти си здрав и жилав и ще се справиш с всичко;
б) има неща, които не можеш да промениш;
в) светът е широк, времето е пред теб и с каквото и да се наложи да се примириш, то е само пренебрежимо малка точка по пътя към целта ти.

Ние сме невъзмутими и това не е слабост.
Както казва Франсис Бейкън, „за да командваме природата, трябва да ѝ се подчиним“.

Една вечер шейсет и седем годишният Томас Едисън се върнал вкъщи от големия изследователски комплекс в Уест Ориндж, който се намирал на няколко мили от дома му. Малко след вечеря в къщата се втурнал мъж с тревожна новина: в лабораториите бил избухнал пожар.
Пожарните команди от осем близки града се стекли веднага, но не могли да овладеят огъня. Разпалвани и оцветени от странни химикали, жълти и зелени пламъци били обхванали догоре шест-седем етажните постройки и заплашвали да разрушат комплекса, в който Едисън бил вложил целия си живот.
Той запазил самообладание и отишъл бързо на мястото на бедствието. Проправил си път сред съкрушените служители и стотиците зяпачи, търсейки сина си. „Върви да доведеш майка си и приятелките ѝ“, му казал той с детинско вълнение. „Няма да видят втори път такива пламъци.“
Какво?!
„Не се ядосвай за пожара“, успокоил го Едисън. „Всич­ко е наред. Тъкмо ще се отървем от сума ти боклуци.“
Удивителна реакция. Но ако се замислим, това е най-разумният отклик.
Какво друго е можел да направи? Да се разридае? Да се разгневи? Да зареже всичко и да се прибере вкъщи?
Какво точно щеше да постигне с това?
Знаете отговора: нищо. Затова не си е губил времето с такива глезотии. За да извършим велики неща, трябва да умеем да понасяме спънки и нещастия. Трябва да обичаме това, което правим, и всичко, което то носи след себе си – хубаво или лошо. Трябва да се научим да откриваме радост във всяко нещо, което се случва.
В лабораториите на Едисън нямало „боклуци“. Имало документация, събирана с години, описания от безценни опити, изследвания, прототипи. Всичко станало на пепел. Сградите били застраховани само за част от стойността им, защото били с плочи от огнеупорен бетон. Приемайки, че са имунизирани срещу такива бедствия, Едисън и инвеститорите му били осигурени само за една трета от щетите.
При все това, Едисън не бил смазан от мъка, както можело да се очаква. Напротив, пожарът влял в него нови сили. На следващия ден заявил пред репортер, че се чувства още млад и ще започне отначало. „Преживял съм много такива неща“, казал в интервюто. „Те са лек срещу депресия, не позволяват да умреш от скука.“
В рамките на три седмици комплексът бил частично възстановен. След месец вече работел на пълни обороти, сътрудниците давали по две смени на ден и вадели пред света нови и нови изобретения. Въпреки загубата от почти милион долара (по стойността им от 1914 г.) Едисън успял да впрегне достатъчно енергия, за да осъществи годишен приход от близо десет милиона. Бедствието, което го сполетяло, било впечатляващо, но още по-впечатляващ бил начинът, по който го преодолял.
След като сме проумели, че някои неща, особено злощастията, са извън нашия контрол, разделили сме се с розовите си мечти и сме готови да приемем това, което ни се случва, следващата стъпка е да посрещнем съдбата си с любов и несломима бодрост.
Така превръщаме това, което трябва да направим, в шанс, който ни се дава.
По този начин влагаме енергията си, емоциите си и усилията си там, където те ще имат най-голям ефект. Казваме си: „Щом трябва да приема и да се примиря с това, по-добре да го направя с радост.“

Упорство и постоянство.
В човешката история са предлагани различни стратегии за справяне с безбройните проблеми, които връхлитат хората като отделни индивиди или като групи. Понякога решението се търси в технологиите, понякога в насилието, понякога – в радикално нов начин на мислене, който да промени системата тотално.
Дотук разгледахме много такива примери. Но една стратегия изглежда най-ефикасна от всички. Чрез нея е постигнато много повече отколкото чрез другите. Тя върши работа и в добри, и в лоши ситуации, и при опасности, и в мигове на отчаяние.
Когато попитали Антонио Пигафета, помощника на Фернандо Магелан при околосветското му пътешествие, кое е най-голямото и най-възхитителното умение на шефа му, знаете ли какъв бил отговорът му? Не е свързан с мореплаването. Тайната за успеха на Магелан, казал Пигафета, била в способността му да издържа на глад по-дълго отколкото другите.
Много повече неща на този свят се провалят заради пречупена воля отколкото заради обективни външни фактори.

Постоянство. Целеустременост. Несломима воля. Тези черти бяха някога неоспорима част от американската ДНК. За съжаление от известно време те отслабват. Както пише Емерсън през 1841 г.: 

Ако нашите младежи не сполучат още в първите си начинания, се обезсърчават. Ако младият търговец претърпи неуспех, го определят като провален и разорен. Ако някой светъл ум, следвал в нашите колежи, не бъде назначен на служба в Бостън или Ню Йорк до година след завършването си, приятелите му решават, че с право е отчаян и може да се оплаква до края на живота си.

Представете си какво би казал Емерсън за младите сега. Какво би казал за теб?
Статистиката сочи, че след като се дипломират, повечето млади висшисти от моето поколение се връщат да живеят при родителите си. Процентът безработни в тази група е два пъти по-голям от средния за сраната. Според проучване на Мичиганския университет от 2011 г., много от тези млади хора дори не си правят труда да се научат да шофират. „Пътищата са задръстени“, казват те. „Защо ми е шофьорска книжка, която няма да мога да използвам?“
Когато нещо не върви според плана ни, започваме да мрънкаме, да хленчим, да мърморим. Униваме, когато не получим това, което са ни „обещали“ – като че ли някой ни е длъжен. Вместо да вземем нещата в свои ръце, лентяйстваме вкъщи, играем видео игри, пътуваме или още по-лошо, изливаме още пари за обучение и теглим още заеми, които ще трябва да бъдат плащани още дълги години. И след това се чудим защо положението ни не се подобрява.
Много по-полезно би било да следваме обратния пример, очертан от Емерсън в едно от неговите есета – да бъдем този „жизнен момък…, който опитва всякакви професии, занимава се със земеделие, с животновъдство, с търговия, основава училище, проповядва, отива в Конгреса и така нататък през годините, и винаги пада на краката си като котка“.
Това е постоянство. С него, казва Емерсън, и „с доверието в собствените сили ще добием нова мощ“. Хубавото на постоянството е, че не може да бъде спряно от нищо освен от смъртта. Ако цитираме Бетовен: „Не са издигнати бариери, които да кажат на таланта и трудолюбието: дотук, нататък не.“
Можем да минем отстрани, отдолу или да се върнем назад. Можем да получим тласък от самото поражение. Можем да продължим да напредваме, дори ако пътят ни в една от всичките посоки е затворен.
Действията ни могат да бъдат ограничени, но волята ни – не. Плановете ни – и дори телата ни – могат да бъдат разбити. Но вярата в себе си? Колкото и пъти да ни отблъскват, запазваме властта си над решението да атакуваме отново или да опитаме обходен път. Или най-малкото да приемем тази реалност и да си набележим нова цел.
В крайна сметка решимостта е недосегаема от външни сили. Само смъртта може да ни попречи да следваме девиза на Уинстън Чърчил „KBO“ (Keep buggering on, продължавай да дълбаеш).
Отчаяние? Ти си го избираш. Ти си си виновен, ако се откажеш и вдигнеш бяло знаме.
Не контролираме бариерите и хората, които ги издигат. Но контролираме себе си. И това е достатъчно.
Единствената заплаха за решимостта ни идва не от това, което ни се случва, а от самите нас.
Защо ти е да бъдеш най-лошият си враг?
Дръж се. Дръж се здраво.

Амелия Еърхарт искала да стане велик авиатор. За беда, това било през 20-те години на XX век, когато жените все още били считани за слаби и лишени от необходимите качества. Не било минало дори десетилетие, откакто им признали избирателни права.
След като не можела да мисли за кариера като професионален пилот, Амелия започнала работа като социален работник. Един ден телефонът иззвънял. Мъжът от другата страна на линията ѝ направил доста обидно предложение. Казал нещо като: „Тук един човек иска да финансира първия трансатлантически полет на жена. Тази, която избрахме, се отказа. Ти всъщност няма да управляваш самолета, ще ти сложим двама придружители – мъже. И знаеш ли какво, на тях ще им платим щедро, докато ти няма да получиш нищо. А, и още нещо – има вероятност да умреш в тази мисия.“
Знаете ли какво отговорила? Казала, че е съгласна.
Така правят хората, които постигат велики дела въпреки нищожния си шанс – било то в авиацията или в разчупването на стереотипи за женските и мъжки роли. Те знаят, че за да успеят, трябва първо да започнат. Отнякъде. По някакъв начин.
Все едно дали условията са перфектни и дали към тях са се отнесли с пренебрежение. Трябва да започнат, за да наберат скорост и да осъществят стремлението си.
Така станало и с Амелия Еърхарт. След по-малко от пет години тя се прочула като първата жена, прелетяла Атлантическия океан без междинно кацане, и станала – с право – една от най-уважаваните личности в света.
Но това нямаше да се случи, ако бе отказала от гордост първото обидно предложение и бе застинала в самосъжаление. Нямаше да се случи и ако след първото си постижение беше спряла. Това, което я изстрелва към успеха, е, че грабва първата възможност, след което продължава да върви напред.
Често животът ни обезсърчава. Осъзнаваме проблемите си, знаем какво трябва да направим, за да ги решим, но се боим, че е рисковано да действаме, че нямаме необходимия опит, че условията не са такава, каквато бихме искали да бъдат, че е твърде скъпо или твърде рано, че може да изникне нещо по-добро, че планът ни може да не сработи…
И знаете ли какво се получава в резултат? Нищо. Не правим нищо.
Кажете си: времето за бездействие изтече. Излезе попътен вятър. Камбаната удари. Размърдай се, тръгни нанякъде.
Често приемаме, че светът се движи с нашето бавно темпо. Размотаваме се, вместо да хвърчим напред. Подтичваме едва-едва, когато трябва да спринтираме като стрели. И после сме шокирани – шокирани! – че не постигаме нищо съществено, че не изникват възможности пред нас, че се трупат нови пречки, че враговете ни са стегнали редиците си.
Естествено, че ще се стегнат – ние им дадохме да дишат на спокойствие. Предоставихме им шанс.
И така, първата стъпка е: смъкни бухалката от рамото си и най-сетне замахни. За да стигнеш някъде, трябва да започнеш.
Да речем, че вече си направил това – чудесно. Вече си по-напред от повечето хора. Но запитай се и честно си отговори: би ли могъл да направиш повече? Най-вероятно да – винаги има още нещо, което да се направи. Най-малкото, би могъл да вложиш повече усилия. Да, поставил си начало, по очевидно не използваш всичките си сили.
Това ще повлияе ли на резултата? Без съмнение.

В първите години от Втората световна война най-лошото назначение за британските войници било да ги изпратят на Северноафриканския фронт. Методични и подредени, британците ненавиждали изтощителния климат и терен, които съсипвали плановете и машините им. Чувствали се зле и затова и действията им били бавни, плахи, прекалено предпазливи.
За разлика от тях, немският фелдмаршал Ервин Ромел се чувствал идеално. Той гледал на войната като на игра – опасна, безразсъдна, разхвърляна, забързана игра, която играел с невероятна енергия и неспирно тласкал войските си напред.
Немските войници говорели за него: „Където е Ромел, там е фронтът.“
Това е следващата стъпка: да действаш пълнокръвно.
На повечето лидери в днешно време им липсва този устрем. Изпълнителни директори с космически заплати си вземат дълги отпуски и се крият зад секретарки и автоматизирани имейли. А в това време някой програмист работи по осемнайсет часа на ден и подготвя предприятието, което скоро ще унищожи бизнеса на такъв разглезен шеф.
Ако си признаем честно, в решаването на проблемите си ние приличаме по-скоро на директора отколкото на програмиста. Спим, пътуваме, губим времето си по събрания, размотаваме се в нета. Твърде меки сме. Не сме остатъчно агресивни. Не натискаме достатъчно газта. Изтъкваме милион причини защо не можем да се движим с по-бързо темпо. А в това време препятствията в живота ни се трупат.
По някаква причина в днешно време агресивността не се котира много, омаловажава се необходимостта да се поема риск, да се върви напред на пълни обороти. Това може би е така, защото тези качества се свързват с негативните представи за насилие или мъжкарство.
Разбира се историята на Еърхарт ни показва, че тези асоциации са неверни. Тя била изписала на самолета си с боя следното послание: „Винаги мисли с лоста напред.“ Тоест, не можеш да си позволиш да се отпуснеш и да намалиш летателната скорост – ако го направиш, се разбиваш. Разбира се, бъди разсъдлив, но винаги трябва да се движиш напред.
Това е изводът: бъди в движение, винаги.
Също като Еърхарт, Ромел знаел от историята, че тези, които атакуват проблемите и живота с най-много устрем и енергия, обикновено печелят. Затова той неумолимо тласкал войските си напред и притискал неотстъпно по-предпазливите британци.
Темпото на Ромел изумило даже командирите му и те неколкократно се опитали да го забавят. Предпочитали да обмислят и обсъждат, вместо да напредват. Това се отразило пагубно на динамичния импулс, който Ромел бил натрупал с войските си – също както се случва и в нашия живот.
И така, когато се затрудните по пътя към целта си, не спирайте, не стойте със скръстени ръце, не мрънкайте, че това или онова ви липсва или че препятствието е непоклатимо. Ако спрете и не направите стъпка напред, ще си останете вечно на едно и също място.
Изприказвали сме много приказки за смелост и кураж, но забравяме, че в основата си те са просто предприемане на действие – било то даже дребно, като да се престрашим да говорим с човека, от когото се боим, или най-сетне да се хванем и да прочетем учебника по предмета, който трябва да изучим. Всички велики, достойни за възхищение личности са започнали като Еърхарт с думите „Да, добре, да действаме“, като обикновено са били в условия по-неблагоприятни от тези, в които ние някога ще бъдем.
А че условията не са съвсем по ваш вкус или че не се чувствате съвсем готов, не е извинение за пасивността ви. Ако ви е нужна сила, която да ви оттласне и задвижи, трябва да я създадете сам, сега, като станете от стола и се впуснете в действие.

Мисля, че ще ви е полезно да прочетете този списък с предприятия – всички те са създадени по време на депресии или икономически кризи:

  • Списание „Форчън“ (деветдесет дни след пазарния срив от 1929-та)
  • FedEx (през петролната криза от 1973)
  • UPS (през банковата паника от 1907)
  • “Уолт Дисни Къмпани“ (на дванайсетия месец след гладкото начало настъпва пазарния срив от 1929-та)
  • “Хюлет-Пакард“ (през Голямата депресия, 1935)
  • “Чарлс Шваб“ (пазарния крах от 1974-75)
  • “Стандард Ойл“ (през 1865 – последната година от Гражданската война, Рокфелер изкупил дялове на партньорите си и поел управлението на новосформираната „Стандард Ойл“.)
  • Пивоварната компания Coors (Депресията от 1873)
  • Costco (рецесията в края на 1970-те)
  • “Ревлон“ (Голямата депресия, 1932)
  • “Дженерал Моторс“ (банковата паника от 1907)
  • “Проктър&Гамбъл“ (банковата паника от 1837)
  • “Юнайтед Еърлайнс“ (1929)
  • “Майкрософт“ (рецесията от 1973-75)
  • LinkedIn (2002, след спукването на дот-ком балона)

 

В повечето случаи тези компании нямали усещането, че действат в условията на исторически значима депресия. Защо? Защото основателите били съсредоточени върху настоящия момент и необходимостта да се справят с непосредствената ситуация. Те не знаели дали положението ще се влоши или подобри. Интересувало ги единствено настоящето – такова, каквото е. Имали да вършат работа. Имали грандиозна идея, в която вярвали, или продукт, който искали да продадат, а също и служители, на които знаели, че трябва да платят.
В личния си живот обаче ние не се задоволяваме да решаваме текущите задачи, а потъваме във вечни размишления какво „означава“ това или онова, дали е „справедливо“ или не, какво „стои зад него“, как постъпват другите около нас и пр. И след това се чудим защо нямаме енергия да се справим с проблемите си. От прекалено мислене се изтощаваме, отдаваме се на емоции и страхове, докато ако просто бяхме запретнали ръкави, вероятно щяхме вече да сме оставили проблема зад гърба си.
Разбиранията ни за света на бизнеса са оплетени в легенди и митове. Съсредоточавайки се върху личностите, изпускаме истинската история. Всъщност половината от 500-те топ компании в света според рейтинга „Форчън Глобал 500“ са основани в период на пазарен спад или рецесия. Половината.
Истината е, че повечето хора тръгват от неблагоприятна позиция (често без да осъзнават това) и се справят добре. Това не е несправедливо, а универсален факт. Тайната на тези, които надмогват трудностите и успяват, е в това, че атакуват непосредствените, ежедневните проблеми.
Фокусирайте се върху момента, а не върху хипотетичните чудовища, които си въобразявате, че може да ви дебнат занапред.

ПРЕДИСЛОВИЕ (въведение в книгата)
През 170 г. от н.е. близо до фронтовата линия на войната в Германия римският император Марк Аврелий сяда в палатката си да попише. А може би е било малко преди разсъмване в двореца му в Рим. Или е откраднал няколко секунди за себе си по време на гладиаторските игри, абстрахирайки се от кървавата баня на арената.
Точното място не е важно. Важното е, че този мъж, известен в наши дни като последния от петте добри императори, е седнал да пише.
Не за група читатели или за публикация, а за себе си, лично за себе си. И написаното от него е може би един от най-ефикасните методи в историята за решаване и преодоляване на всяка трудност, която бихме могли да срещнем в живота. Начин да живеем добре не просто въпреки обстоятелствата, а благодарение на тях.
В онзи момент Аврелий написва само няколко реда. И само малка част от това са негови оригинални мисли. Почти всяка от идеите му може да се открие под една или друга форма в писанията на учителите и моделите му на подражание. Но само в осемдесет и пет думи той толкова ясно дефинира и изказва една безсмъртна мъдрост, че засенчва великите имена на предшествениците си: Хрисип, Зенон, Клеант, Аристон, Аполоний, Юний Рустик, Епиктет, Сенека, Мусоний Руф.
Това е повече от достатъчно за нас.
„Нашите действия могат да бъдат затруднени… но няма препятствие пред нашите намерения и предразположения. Защото сме в състояние да се променяме и нагаждаме. Умът се адаптира и трансформира препятствията пред действията ни за своите цели.“
Завършва със следните думи, толкова силни, че са се превърнали в сентенция:
„Препятствието пред действието стимулира действието.
Препятствието – това е пътят.“
В думите на Аврелий се крият тайните на едно изкуство, известно като преобръщане на препятствията. Да действаш с „обратна настройка“, така че винаги да има начин за измъкване или друг път за достигане на целта. Да си готов за спънките и проблемите и те никога да не те затормозяват трайно. Да направиш така, че това, което ти пречи, да те окрили.
Излезли изпод перото на този велик мъж, това не са голи приказки. През своето деветнайсет­годишно управление той се сблъсква с постоянни войни, страховита чума, измяна, опит за узурпиране на трона от страна на един от най-близките му съюзници, постоянни и тежки пътувания из цялата империя – от Мала Азия, Сирия и Египет до Гърция и Австрия – бързо опразване на хазната, некадърен и алчен доведен брат като съимператор и така нататък, и така нататък.
От сведенията, които имаме сега обаче, знаем, че той вижда във всяко от тези препятствия възможност да развива някоя добродетел: търпение, смелост, смирение, находчивост, правдивост, творчество. Никога не позволява на властта да размъти мозъка му – нито на напрежението или грижите. Рядко изпада в крайности или се поддава на гняв и никога на омраза или горчивина. Както отбелязва есеистът Матю Арнолд през 1863 г., в лицето на Марк Аврелий виждаме мъж, който е заемал най-високата и най-могъща позиция в света – и всеобщото мнение на хората около него било, че се е показал достоен за нея.
Оказва се, че мъдростта в горния кратък цитат от Марк Аврелий може да се срещне и при други мъже и жени, които са я следвали. В действителност, тя присъства с удивително постоянство във вековете.
Можем да проследим как хората са се ръководили от нея от онези дни на упадък и разпад на Римската империя до творческия възход на Ренесанса и революционните промени през Просвещението. Тя се изявява ярко в пионерския дух на Американския запад, в упоритото преследване на юнионистката кауза в Гражданската война на САЩ и бума на Индустриалната революция. Появява се отново в храбрия дух на водачите на движението за граждански нрава и гордо изпъква в пленническите лагери във Виетнам. А в наши дни блика в кръвта на предприемачите от Силициевата долина.
Този философски подход е движещата сила на издигналите се благодарение на собствените си способности, а също и опора за заемащите високо отговорни или рискови позиции. На бойното поле или в залата за преговори, отвъд океани и през вековете, представители на всяка група, пол, класа, кауза или фирма са се сблъсквали с препятствия и са се мъчили да ги преодолеят – учейки се да преобръщат тези пречки в своя полза.
Тази битка е единствената, която остава неизменна през целия ни живот. Съзнателно или не, всеки човек е наследник на древна традиция и я използва, за да търси път през не-подвластното на времето поле от възможности и трудности, опити и успехи.
Ние сме пълноправни наследници на тази традиция. Тя е наше рождено право. В каквато и ситуация да попаднем, ние имаме избор: дали ще се спънем в препятствията, или ще продължим напред – през и над тях.
Може да не сме императори, но и ние сме подложени на постоянни изпитания от живота. Той ни пита: „Достоен ли си? Можеш ли да преодолееш нещата, които неизбежно ще препречат пътя ти? Ще устоиш ли и ще покажеш ли истинската си сила?“
Мнозина отговарят утвърдително на тези въпроси. Но много по-малко са тези, които показват, че не само преодоляват предизвикателствата, а и черпят от тях жизненост и вдъхновение. Тези хора излизат от трудностите още по-силни.
Сега вие можете да проверите дали сте един от тях, дали ще се наредите в тяхната компания. Тази книга ще ви покаже пътя.

ТЕМАТИКА НА КНИГАТА:
Марк Аврелий, Катон, Сенека, Томас Джеферсън, Цицерон, Джеймс Сток­дейл, Епиктет, Теодор Рузвелт, Джордж Вашингтон и много други. Известно е, че всички те са изучавали и практикували философията на стоицизма. Не били академици, а хора на действието. Марк Аврелий управлявал най-великата империя в световната история. Катон, пример за висок морал за много философи, не написал нито дума, но защитавал римската република със стоическа смелост до своята протестна смърт. А Епиктет, лекторът, дори нямал собственост – той бил бивш роб.
Фридрих Велики не тръгвал никога на поход без творбите на стоиците, защото, по неговите думи, „те крепят човека в беда“. Мишел дьо Монтен, известният политик и есеист, бил издълбал цитат от Епиктет върху една греда в кабинета, в който прекарвал повечето време. Джордж Вашингтон се запознал със стоицизма благодарение на съседите си, когато бил на седемнайсет, а по-късно, по време на Войната за независимост, поставил пиеса за Катон в лагера Вали Фордж, за да мотивира войниците си.
Когато Томас Джеферсън умрял, намерили на шкафчето до смъртния му одър томче с творбите на Сенека. Икономистът Адам Смит, теоретикът на капитализма, бил силно повлиян от стоицизма още в ученическите си години – изучавал го с учител, който бил превел творбите на Марк Аврелий. Юджийн Дьолакроа, прочутият френски художникромантик (най-известен с картината си „Свободата води народа“) бил пламенен последовател на стоицизма и го наричал „утешителна религия“. Тусен Лувертюр, бившият роб, предизвикал император, бил дълбоко повлиян от творбите на Епиктет – самият той бивш роб. Политическият философ и икономист Джон Стюарт Мил написал в известния си трактат „За свободата“, че съчиненията на Марк Аврелий са „най-възвишеният етичен продукт на древната мисъл“.
Писателят Амброуз Биърс, заслужил ветеран от Гражданската война, съвременник на Марк Твен и X. Л. Менкен, препоръчвал на младите писатели да четат произведенията на Сенека, Марк Аврелий и Епиктет, тъй като „те учат всеки един от нас как да бъде достоен гост на трапезата на боговете“. След мандата си като президент Теодор Рузвелт прекарал осем месеца в джунглите на Амазонка (където без малко да умре) и две от осемте книги, които носел, били „Към себе си“ на Марк Аврелий и „Наръчник“ на Епиктет.
Британската социоложка и реформаторка Беатрис Уеб, автор на концепцията за колективното договаряне, споменава в мемоарите си книгата „Към себе си“ с топлота и я нарича свой „духовен наръчник“. Династията Пърси, известните политици и писатели от щата Мисисипи (Лерой Пърси, сенатор; Уилям Алекзандър Пърси, автор на романа „Фенери по Мисисипи“; Уокър Пърси, автор на романа „Киноманът“), които спасили хиляди по време на наводнението през 1927 г., са отявлени привърженици на философията на стоицизма, защото, по думите на един от тях, „когато всичко е загубено, тя стои непоклатима“.
През 1908 г. сенаторът Робърт Хейл Айис Годар, банкер и индустриалец, дарил копие на статуя на Марк Аврелий на Университета Браун. Няколко десетилетия след дарението на Годар, руският поет и политически дисидент Йосиф Бродски пише в известното си есе за оригинала на същата конна статуя на Марк Аврелий в Рим: „Ако размислите „Към себе си“ са антика, то ние сме тези, които са в руини.“ И Джеймс Стокдейл прекарал като Бродски дълго време в заточение – седем години и половина бил затворен във виетконгски военнопленнически лагер. Докато се приземявал с парашут от сваления боен изтребител, Стокдейл си казал: „Напускам света на технологиите и влизам в света на Епиктет.“
Днес Бил Клинтън препрочита Марк Аврелий всяка година. Уън Дзябао, министър-председател на Китай в продължение на десетилетие, твърди, че „Към себе си“ е една от двете книги, с които не се разделя, дори когато е на път, и че я е чел над сто пъти в живота си. Тим Ферис, предприемач, инвеститор и автор на няколко бестселъра, нарича стоицизма „моята операционна система“ и следвайки традицията на други преди него, успешно го разпространява в Силиконовата долина.
Също като вас, тези мъже и жени не гледат на себе си като на философи. По всички дефиниции обаче те са именно такива. А сега и вие се нареждате до тях. И вие, и те сте хора на действието и нишката на стоицизма минава и през вашия, както и през техния живот – така, както се е случвало през цялата история, било то изрично споменато или не.
Същността на философията е действието – практикуването на умението да преобърнем пречката в ума си, да разберем проблемите си и да осмислим същността им, да ги поставим в контекста на по-голямата картина. Да виждаме нещата философски и да действаме в съответствие с това.
В течение на вековете философията бе експроприирана и нарочно замъглена от себични, изолирани от света академици. Те ни лишиха от истинското ѝ приложение: като операционна система за справяне с трудностите и несгодите в живота.

ФИНАЛНИ МИСЛИ (заключение на книгата)
Към края на властването си, болен и вероятно близо до смъртта, Марк Аврелий бил изненадан от неприятна новина. Старият му приятел и верен генерал Авидий Касий, управител на Сирия, бил въстанал срещу него. Научавайки, че императорът е прикован на легло и може би дори умрял, амбициозният генерал решил да узурпира престола и да провъзгласи себе си за император.
Нормално би било Марк Аврелий да се вбеси и да потърси отмъщение. Историята щеше да му прости, ако бе поискал да смаже този предател, който застрашил живота му, семейството му и властта му. Вместо това обаче императорът не предприел нищо, като дори скрил новината от войниците си, за да не провокира гнева им срещу предателя. Искал да изчака, за да види дали Касий няма да се вразуми.
След като видял, че Касий няма да отстъпи, Марк Аврелий се изправил пред войските и направил твърде необичайно изявление. Обявил, че тръгват срещу Касий, за да смажат бунта му и да завоюват „голямата награда от войната и от победата“. Но, типично в стила на философа-император, тази „награда“ била много по-различна от обикновено.
„Каква е тази награда?“, пита риторично Марк Аврелий и си отговаря: „Да простя на онзи, който ме нарани; да остана приятел на онзи, който потъпка приятелството; да проявя лоялност към човека, който наруши лоялността.“
Марк Аврелий бил овладял чувствата си. Не изпаднал в гняв. Не изпитвал ненавист към врага си. Не казал лоша дума срещу него. Не тръгнал към лично отмъщение. След като балансирал възприятията си, действал. Действал правилно и твърдо. Наредил на войските в Рим да успокоят тълпите и се подготвил да извърши необходимото – да защити империята и да потуши бунта, който я заплашвал.
Казал на войниците си, че голямата награда и единствена печалба, която би могъл да извлече от тази злощастна и нежелана ситуация, е: „да разреша противоречията и да покажа на цялото човечество, че има правилен начин за справяне дори с граждански войни“.
Пречката отваря пътя.
Разбира се както често се случва, дори най-добрите намерения може да бъдат осуетени от нечия намеса. За Касий и Марк този фактор бил някакъв убиец единак, който три месеца по-късно покосил Касий в Египет. Мечтата на пълководеца да стане император не се осъществила. Не се осъществило и благородното желание на Марк Аврелий да прости лично на своя предател.
Но на свой ред това отворило нова възможност пред императора – да прояви милост и опрощение в значително по-голям мащаб.
Стоиците обичат да използват огъня като метафора. Марк Аврелий веднъж записал в дневника си: „Когато огънят е силен, той поема бързо всичко, което му хвърлят, поглъща го и от това се издига още по-високо.“
Тази метафора е показателна за начина, по който императорът реагирал на неочакваната смърт на съперника си, която му отнела възможността да му прости. Сега, вместо на един човек, той щял да прости на всички съзаклятници. Нямало да се гневи и да отмъщава. И от това щял да се издигне като човек и като лидер.
Пристигайки в провинцията малко след смъртта на Касий, той не наказал никого от конспираторите със смърт. Отказал да преследва сенаторите и управниците, одобрили или подкрепили бунта. Когато другите сенатори настоявали за смъртни присъди срещу провинилите се, той изпратил и Сената следното послание: „Умолявам ви, сенатори, да не цапате императорстването ми с кръвта на никого от нас. Дано това никога не става.“
Пречката отваря пътя.
И така отново и отново, до безкрай.
Да, вярно, едва ли някой ще заяви претенции за нашия престол с оръжие в ръка. Но ще се случи някой да спирани злостна забележка. Друг пък ще ни засече с колата. Конкуренти ще откраднат бизнеса ни. Някой ще ни нарани. Най-различни сили ще се опитват да ни пречат. Ще ни застигнат злополуки.
Можем да обърнем дори най-лошото в наша полза. Винаги. То винаги ни дава шанс. Винаги.
И ако като Марк Аврелий сме останали с една единствена възможност заради нечия алчност за пари и власт, и тя е да проявим човечност и да простим на враговете си, това също е добър вариант, нали?
Сигурно сте забелязали повтарящия се сюжет във всички истории в тази книга. Нещо се изпречва на пътя на човека. Той не се изплашва, не побягва, а го атакува. Напряга здраво мишци да преодолее проблема, затруднението си или слабостта си, прави максимално психическо и физическо усилие – и дори да не успее да го преодолее по начина, по който е планирал или очаквал, излиза от тази схватка по-добър и по-силен.
Това, което е препречвало пътя, е отворило пътя. Това, което е възпирало действието, го е тласнало напред.
Това е вдъхновяващо. Това е вълнуващо. Това е изкуство, което искаме да овладеем.
Мнозина срещат същите пречки, каквито срещаме и ние с вас, но не всички виждат в тях причина да изпаднат в отчаяние. Някои намират точно обратното на това – виждат проблем с готово решение. Виждат шанс да изпитат себе си и да се усъвършенстват.
Нищо не може да попречи на такива хора към целта. Напротив, всяко нещо им помага и ги направлява.
Такъв подход е много по-добър, нали? Той ви дава лекота и гъвкавост. Изглежда много по-различно от начина, по който повечето хора избират да живеят – със своето разочарование, озлобление и чувство за безсилие.
Приемаме „лошите“ неща, които ни се случват, не със съжаление, а с благодарност, защото ги обръщаме от беди в успехи, от поражения в победи.
Не е нужно да гледаме фаталистично на съдбата. Тя може да е предопределение, но е и свобода.
Хората, чиито истории ви разказах, не са тренирани в някаква специална школа (ако не броим привързаността на повечето от тях към древната мъдрост на стоицизма). Тяхното умение не е непостижимо за нас. Те просто са отключили нещо, което съществува у всекиго. Калени в пещта на изпитания, оформени в ковачницата на беди и злополучия, те са впрегнали триада от латентни сили – силите на възприемането, действието и волята.
С помощта на тази триада те:

Първо, виждат ясно.
Второ, действат правилно.
Трето, понасят и приемат света такъв, какъвто е.

Възприемайте нещата точно, действайте по всякакъв възможен начин да ги промените, а когато се окаже невъзможно, проявете сила на духа. Елементите от тази триада се подхранват взаимно: действията ни ни дават самоувереността да игнорираме или да контролираме възприятията си. Доказваме волята чрез действията си.
Философът и писател Насим Никълъс Талеб дефинира стоика като човек, който „превръща страха в благоразумие, болката в трансформация, грешките в просветление, а желанието в начинание.“
Никой не казва, че трябва да постигнете всичко това изведнъж. Маргарет Тачър стана известна като „Желязната лейди“ чак след като навърши шейсет години. Една латинска сентенция казва: “Vires acquirit eundo” (Събираме сила, докато вървим). Това е нашето мото.
Усвоили тези три дисциплини, ние имаме оръдията, с които да преобърнем всяка пречка. Ние сме достойни за всяко предизвикателство.
Разбира се, не е достатъчно да прочетем тези максими или да ги произнесем на глас. Те трябва да се практикуват, да се държат в ума постоянно и да се прилагат, докато накрая се превърнат в автоматизъм. Така ще станем по-добри под натиска на трудности и изпитания. Защото тези трудности и изпитания ще дойдат неизбежно. И няма да престанат да прииждат.
Но не се тревожете, вие вече сте подготвени за това. Подготвени сте за живота, който е изпълнен с препятствия и премеждия. Вече знаете как да ги преодолявате, как да премахвате бариерите по пътя си и дори да се възползвате от тях. Разбирате процеса.
Школувани сте в изкуството да управлявате възприятията и впечатленията си. Като Рокфелер запазвате самообладание в момент на напрежение, имунизиран сте към оскърбления и обиди. Виждате възможности дори в най-черния мрак.
Способен сте да действате с енергия и упоритост. Като Демостен сте поели отговорност за живота си – обучавате се, компенсирате неблагоприятните обстоятелства, търсите полагаемото ви се място и призвание в света.
Имате железен гръбнак и силна, несломима воля. Съзнавате като Линкълн, че животът е едно голямо изпитание. Няма да е лесно, но вие ще упорствате и ще дадете всичко от себе си, за да издържите и да вдъхновите другите.
Не е възможно да изброим имената на милионите хора, които практикуват тази философия. Всички те са се сблъсквали със същите проблеми и препятствия като пас, и са преминали през тях успешно. Тихо и спокойно са преодолявали онова, което животът им е сервирал, и са постигнали успехи именно заради това.
Те не са някакви свръххора. Не са нищо повече от нас. Това, което са направили, е просто (просто, не лесно).

„Задачата на един човек е да направи света по-добро място за живеене, доколкото може като не забравя, че резултатите ще са безкрайно малки – и да се погрижи за душата си.“
— ЛЕРОЙ ПЪРСИ

„Избери да не бъдеш наранен – и няма да бъдеш.
Не се чувствай наранен – и все едно не си бил.“
— МАРК АВРЕЛИЙ

„Това, от което се нуждае такъв човек, не е кураж, а самоконтрол, хладнокръвие. То може да се постигне само чрез практика.“
— ТИОДОР РУЗВЕЛТ

„Човек или се износва от движение, или изгнива от ръжда. Моят избор е да се износя.“
— ТИОДОР РУЗВЕЛТ

„Гениалността е да можеш да осъществиш онова, което е в ума ти. Няма друга дефиниция.“
— Ф. СКОТ ФИЦДЖЕРАЛД

„Какво е загубата? Нищо друго освен един урок; нищо друго освен първите стъпки към нещо по-добро.“
— УЕНДЕЛ ФИЛИПС

„Който не умее да търси непредвиденото, не вижда нищо, тъй като познатият път е път без изход.“
— ХЕРАКЛИТ

„Добрият човек обагря събитията със своя собствен цвят… и обръща всичко, което се случва, в своя полза.“
— СЕНЕКА

„Формулата ми за човешкото величие е amor fati : да не искаш нищо да е различно – нито пред теб, нито след теб, нито във вечността; не само да приемеш и да изтърпиш необходимото […], а просто да го обичаш.“
— НИЦШЕ

Amor fati (лат.) – любов към съдбата или обичай съдбата (си)

 

СЪДЪРЖАНИЕ
1. ВЪЗПРИЕМАНЕ
Дисциплина на възприемането
Осъзнайте силата си
Запазете самообладание
Овладейте емоциите си
Упражнявайте се да мислите обективно
Погледнете нещата под друг ъгъл
Зависи ли от теб?
Живей в настоящия момент
Мисли различно
Открий възможността
Приготви се за действие
2. ДЕЙСТВИЕ
Дисциплина на действието
Задвижи се
Бъди упорит
Опитвайте отново и отново
Следвай процеса
Свърши си работата – и то добре
Правилно е това, което работи
В прослава на фланговата атака
Използвай пречките срещу самите тях
Канализирай енергията си
Тръгни в настъпление
Бъди готов всичко това да не проработи
3. ВОЛЯ
Дисциплина на волята
Изгради своя вътрешна цитадела
Прогнозиране (с негативно мислене)
Изкуството на приемането
Обичай всичко, което се случва: amor fati
Постоянство
Нещо по-голямо от теб
Мисли за това, че си смъртен
Бъди готов да започнеш отначало

За Автора

rayan-holiday-darat-author-4eti-me

Райън Холидей (роден на 16 юни 1987 г.) е aмерикански автор, маркетолог и предприемач. Той е медиен стратег, бивш директор на маркетинг отдела на „Американ Апарел“, колумнист и един от главните редкатори на „Ню Йорк Обзървър“.
Холидей започва професионалната си кариера, след като напуска колеж на 19-годишна възраст. За кратко посещава Калифорнийския университет в Ривърсайд, където учи политически науки и творческо писане. По-късно работи с Робърт Грийн, автор на „48-те закона на властта“, което му повлиява изключително в понататъшната кариера. Днес той все още съветва и работи с различни автори на бестселъри, сред които са Макс Грийн, Тимъти Ферис, Тони Робинс и Вани Хари.
През февруари 2014 г. Холидей бе обявен за редактор на по-голямата част от раздела „Бизнес и технологии“ в „Ню Йорк Обзървър“.
Холидей е писал за „Форбс“, „Фаст Къмпани“, „Хъфингтън Поуст“, „Гардиън“ и други.


Линкове към цялата книга:

или