Твоето его е врагът – Райън Холидей

0

tvoeto-ego-e-vragut-4eti-me-coverМенторът на десетки успешни личности по света и ръководител на свръхпопулярни кампании за „Гугъл“ Райън Холидей разкрива кариерния си път и борбата с най-големия си враг – егото.
Какво е общото между Джон Д. Рокфелер, Кърк Хамет, Стив Джобс, Елинор Рузвелт и Малкълм Екс? Всички те в един или друг момент от живота си са успели да надмогнат най-големия си враг – своето собствено его. И именно тогава са постигнали най-големите си успехи.

В “Твоето его е врагът” Райън Холидей дава пример с тях, както и с мнозина, които не са успели в тази битка. Авторът черпи от мъдростта на древни мислители, от историята на войната, спорта, бизнеса, литературата и шоубизнеса, за да докаже, че няма по-голяма пречка пред успеха от човешкото его.
Тази книга съдържа неудобни истини. Тайната на успеха не е това, което хиляди съвременни гурута и звезди проповядват. Не – вселената не се върти около нас, и колкото и специални, талантливи и умни да сме, колкото и да вярваме и да желаем успеха, той може да ни подмине, или пък да ни споходи за кратко и след това да ни срине напълно, ако не сме нащрек. Тайната на успеха и постигането на хармония в живота се крие в способността ни да се справяме със своя най-коварен враг, собственото ни его.

Независимо дали в момента се стремите към нещо, в момент сте в който точно успявате или пък не успявате, егото винаги дебне наоколо. Това ограничава вашия опит да изграждате, поддържате или възстановявате. Най-продаваната книга на Райън Холидей, Твоето его е врагът (англ. Ego Is The Enemy) предлага практическа мъдрост, чрез коята да преодолеете вътрешното си его и да намерите истински успех.
В „Твоето его е врагът“, Райън Холидей изследва как отровата на егото обгръща ежедневието и възпрепятства усъвършенстването и успеха. Той определя егото като детето в рамките на всеки от нас, което настоява да си проправи път и да стане превъзхождащо всички останали. Егото ви „предпазва“ от формиране на смислени взаимоотношения, от осъзнаване на степента на вашите умения, от учене и от откриване на възможностите около вас. Опазването от его изисква постоянна практика. Отплатата е в това да станете по-щастлив, уравновесен, доволен, смирен и безкористен човек.

Един от симптомите, че човек е застрашен от приближаваща нервна криза, е вярата му, че работата му е ужасно важна.
— БЪРТРАНД РЪСЕЛ

Ако аз не мисля за себе си, кой ще мисли за мен? А ако мисля само за себе си, кой съм аз?
–ХИЛЕЛ

Топ класации на книгата:

  • номер 1 в класацията на “New York Times”, категория Advice, How-To & Miscellaneous
  • номер 7 в Amazon Charts
  • номер 5 в класацията на “Publishers Weekly”
  • номер 9 в класацията за нехудожествена литература на Audible
  • номер 10 в класацията на “USA Today”

 

Достатъчно е усилието

Велизарий е един от най-великите военачалници в цялата история, ала е останал неизвестен. Неговото име е до такава степен покрито с мрак и забравено от историята, че в сравне­ние с него недостатъчно оцененият генерал Маршал изглежда много прочут. В крайна сметка Планът „Маршал“ е наречен на името на Джордж Маршал.
Като високопоставен римски военачалник по времето на византийския император Юстиниан Велизарий спасява Запад­ната цивилизация най-малкото в три случая. Когато Рим пада, Велизарий е единствената ярка светлина в тъмното за христи­янството време.
Той печели блестящи победи в битките при Дара, Карта­ген, Неапол, Сицилия и Константинопол. Изправяйки се само с шепа телохранители срещу тълпа от десетки хиляди, Велизарий спасява трона, когато едно въстание се е разраснало толкова буйно, че императорът планира да абдикира. Възвръща на им­перията далечни територии, които са били изгубени в продъл­жение на години, въпреки че не разполага с достатъчно хора и ресурси. Отново завладява Рим и го защитава за пръв път, от­както варварите са го превзели и разграбили. Всичко това той постига преди да навърши четиресет.

А как му се отблагодаряват? Той не получава нито един официален триумф. Вместо това параноичният император, на когото служи, Юстиниан, неведнъж го подозира в измяна. Не­говите победи и жертви се обезсмислят от глупави договори и недобро­съвестност. Личният му историк Прокопий бива под­купен от Юстиниан да очерни образа и наследството му. По-късно Велизарий е освободен от командването. Единстве­ната титла, която му остава, е съзнателно унизителна: „началник на царската конюшня“. О, да, и в края на своята блестяща кариера Велизарий е лишен от богатството си и според легендата е ос­лепен и принуден да проси по улиците, за да оцелее.
Историци, учени и хора на изкуството през следващите векове ще го жалят и ще обсъждат проявеното към него отно­шение. Подобно на всички справедливи хора, те ще се възму­щават от глупостта, неблагодарността и несправедливостта, на които става жертва тоя велик и необикновен човек.
А кой е единственият човек, когото няма да чуем да се оплаква за нищо? Нито по време на тия събития, нито в края на живота си, нито дори в частната си кореспон­денция? Самият Велизарий.
Ирония на съдбата е, че той вероятно е могъл да заеме престола при много удобни случаи, макар че, както изглежда, никога дори не се е изкушил да го стори. Докато император Юстиниан става жертва на всички пороци на абсолютната власт – манията за контрол, параноята, себичността, алчност­та, у Велизарий не виждаме нито следа от тях.
Според своите разбирания той просто си върши работата – изпълнява своя, както вярва, свещен дълг. Знае, че го изпълня­ва добре. Знае, че е сторил правилното. Това му е достатъчно.
В живота ще има моменти, когато вършим всичко правилно, може би дори перфектно. И все пак резултатите ще са в някакво отношение отрицателни: ще се изправяме пред провал, неуваже­ние, завист или дори шумни прозявки от страна на хората.
В зависимост от нашата мотивация тази реакция може да ни смаже. Ако ни владее егото, ние няма да приемаме нищо освен пълно признание.
Това е опасна нагласа, защото когато човек работи по даден проект – независимо дали става дума за книга, за бизнес или за нещо друго, – в определен момент това нещо напуска ръцете му и влиза в света. Другите хора го оценяват, приемат и отразяват. То престава да бъде нещо контролирано и зависещо от него.
Велизарий е могъл да спечели битките си. Могъл е да води хората си. Могъл е да определя своята лична нравственост. Не е могъл обаче да контролира дали неговото дело ще получи признание и дали няма да събуди подозрение. Не е притежавал способността да контролира дали могъщият диктатор ще се от­нася към него добре.
Ние имаме съвсем слаб контрол над наградите за нашия труд и усилия – оценката, признанието на другите хора, награ­дите. И така, какво да правим? Да не бъдем учтиви, да не се трудим усилено, да не създаваме, защото има някаква вероят­ност това да не получи съответната оценка? Хайде, хайде!
Помислете си за всички онези активисти, които ще открият, че могат да развият своята кауза само донякъде. За политически­те лидери, които са убити, преди да са завършили своето дело. За изобретателите, чиито идеи увяхват, „изпреварили времето си“. Според главните показатели на обществото тия хора не са възнаградени за своя труд. Нима трябваше да не се трудят?
И все пак в своето его всеки един от нас е обмислял точно тоя вариант.
Ако вашата нагласа е такава, как възнамерявате да издър­жите трудните периоди? Ами ако сте изпреварили времето си? Ами ако пазарът насърчава някаква лъжлива тенденция? Ами ако вашият шеф или вашите клиенти не разбират?

Велизарий е имал своята последна възможност. Бил е наме­рен за невинен по обвиненията и отличията му са били върнати – точно по времето, когато е трябвало да спаси империята като белокос старец.
Животът категорично не е приказка. Той отново бива не­справедливо заподозрян в заговор срещу императора. В про­чутата поема на Лонгфелоу, посветена на нашия беден генерал, той е представен обеднял и сакат, в края на живота му. И все пак заключава с голяма сила на духа:

“И това мога да понеса; – аз още съм Велизарий!”

Ще оставате неоценени. Ще ви саботират. Ще изпитвате неочаквани провали. Очакванията ви няма да се сбъдват. Ще губите. Ще фалирате.
Как да продължавате тогава? Как да се гордеете със себе си и със своята работа? Съветът, който Джон Уудън дава на своите играчи, е: променете дефиницията на успеха. „Успехът е душевен покой, който е пряк резултат от твоето лично удовлет­ворение да знаеш, че си положил усилието да дадеш максимума от себе си, за да станеш най-добрият от всичко най-добро, ко­ето си способен да станеш“. „Амбиция – напомнял на себе си Марк Аврелий, – означава да обвържеш своето благополучие с онова, което другите хора казват или правят… Здрав разум означава да го обвържеш със своите действия“.
Вършете си работата. Вършете я добре. Прави каквото трябва, пък да става каквото ще, или каквото Бог реши. Това е всичко, което ни е нужно като нагласа.
Признанието и наградите – те са просто бонуси. Отхвърля­нето зависи от хората, а не от нас.

Падение

Има много начини да удариш дъното. Почти всеки човек го прави по свой си начин в някакъв момент.
В гръцката митология героите често минават през катаба­зис – или „слизане“. Принудени са да се оттеглят, преживяват депресия или в някои случаи буквално слизат в подземния свят. Когато се появят обратно, притежават повече знание и разби­ране.
Днес бихме нарекли това ад – и понякога всички прекарва­ме известно време там.
Ограждаме се с боклуци. С развлечения. С лъжи за това кое ни прави щастливи и кое ни е важно. Ставаме хората, как­вито не би трябвало да станем, и се въвличаме в разрушителни, отвратителни начини па действие. Това нездраво и тласкано от егото състояние заяква и става почти постоянно. Докато силите на катабазиса не ни накарат да го осъзнаем.

“Dur is dura franguntur”. (Твърдите неща се разбиват с твърди неща.)

Колкото по-голямо е егото, толкова по-тежко е падението.
Щеше да е хубаво, ако не ставаше по тоя начин. Ако мо­жехме да получим едно любезно смушкване да поправим по­ведението си, ако можехме да съумеем да надхитрим егото по свой си начин. Но това просто не става така. Преди около 120 години преподобният Уилям А. Сътън изказва наблюдението, че „не можем да се смирим по друг начин, освен като понасяме унижения“. Колко по-добре би било да си спестим тези пре­живявания, ала понякога те са единственият начин слепецът да прогледне.
В действителност много значителни промени в живота ни произлизат от моментите, в които сме напълно разбити, в които всичко, което сме мислели, че знаем за света, се оказва невяр­но. Бихме могли да наречем тия моменти „моменти от Бойния клуб“. Понякога причина за тях сме самите ние, понякога не, ала каквато и да е причината, те могат да бъдат катализатори за промени, за които сме били неспособни преди.
Вземете някой момент от живота ви (или може би момент, в който сте сега). Унищожителна критика към вас от страна на шефа ви пред целия екип. Онова седене с личност, която оби­чате. Гугъл сигналът, който ви доставя статията, която сте се надявали, че никога няма да бъде написана. Обаждането на кре­дитор. Новината, която ви кара да седнете обратно в стола си, поразени и изгубили дар слово.
Тъкмо в тия моменти – когато тоя прелом разкрива нещо невиждано досега вие сте принудени да създадете визуален контакт с нещото, наречено Истина. Повече не можете да се криете или да се преструвате.
[…]
Винаги е изкушаващо да се върнеш към опровержението на онзи стар приятел (който е твоето его, отказващо да приеме, че онова, което не ти харесва, би могло да е вярно).
Психолозите често казват, че застрашеният егоизъм е една от най-опасните сили на земята. Членът на банда, чиято „чест“ е поставена под съмнение. Нарцисистът, който е отхвърлен. Кавгаджията, накаран да изпита чувството на срам. Измам­никът, който бива разкрит. Плагиатът или разкрасяващият фак­тите, чиято история не се връзва.
Това не са хора, близо до които бихте искали да се намира­те, кога то са притиснати до стената. Нито пък вие бихте искали да имате такава стена зад гърба си. Там реакцията е следната: „Как могат тези хора да ми говорят по този начин? За кого се мислят? Ще ги накарам да ми платят“.
Понякога, понеже не можем да посрещнем казаното или стореното, ние вършим немислимото в отговор на непоноси­мото: ескалираме. Това е егото в неговата най-чиста и най-отровна форма.
Вижте Ланс Армстронг. Той мами, но така постъпват мно­зина. Нещата тръгват наистина зле тогава, когато неговата из­мама се разкрива публично и той е принуден да види – дори само за секунда – че е измамник. Той твърдо е отричал въпреки всички доказателства. Безогледно е съсипвал живота на други­те хора. Ние толкова се страху­ваме да не загубим самоуваже­нието си или, боже опази, уважението на другите, че замисляме да извършим ужасни неща.
Вижте смело симптомите. Излекувайте болестта. Егото е причина да ни е толкова трудно – по-лесно е да отложим, съзна­телно да избягваме да видим промените, които е необходимо да направим в живота си.
Ала промяната започва с изслушване на критиките и ду­мите на хората около нас. Дори ако тези думи са гадни, гневни или обидни. Тя означава да ги претеглим, да отхвърлим онези, които не са важни, и да обмислим онези, които са.

Би било по-добре изобщо да не ставаме жертва на илю­зии, разбира се. Би било по-добре никога да не е необходимо да коленичим или да стигаме до ръба. Ето защо в тази книга от­делихме толкова много време на тази тема. Изгубена ли е тази битка, приключваме тук.В крайна сметка единственият начин, по който можете да оцените своя напредък, е да застанете на ръба на дупката, коя­то сте си изкопали, да погледнете в нея и да се усмихнете благо на кървавите следи от нокти, отбелязали вашето изкачване по стените й.

Труд, труд, труд

„Не можеш да си изградиш репутация с намерението какво смяташ да направиш“ – ето как е изразил тази идея Хенри Форд. Скулпторката Нина Холтън изказва същата мисъл във важното изследване на психолога Михали Чиксентмихай, посветено на творчеството. „Не кълнът на една идея – му казва тя, прави скулптурата, която стои пред нас. Той просто съществува. Така че следващият етап, разбира се, е тежкият труд“. Инвеститорът и сериен предприемач Бен Хоровиц изразява тази мисъл още по-безцеремонно: „Трудното не е да си поставиш голяма, ри­скована, смела цел. Трудното е да уволняваш хора, когато не постигнеш голямата си цел… Трудното не е да имаш голяма мечта. Трудното е да се събуждаш нощем облян от студена пот, когато мечтата ти се превърне в кошмар“.
Със сигурност сте разбрали. Вие знаете, че за всички неща се иска труд и че този труд може да бъде доста тежък. Но дали наистина осъзнавате това? Имате ли представа точно колко труд ще трябва да положите? Не да се трудите, докато напра­вите големия си пробив, не да се трудите, докато си създадете име, а да се трудите, да се трудите, да се трудите винаги и вечно.
Десет хиляди часа или двайсет хиляди часа са нужни, за да стигнете до майсторството? Отговорът е, че няма значение. Няма краен етап.
Нашето его иска идеите и фактът, че се стремим да напра­вим нещо с тях, да са достатъчни. Иска часовете, които прекар­ваме в планиране и в участие на конференции, или в бъбрене с възторжени приятели, да влизат в сметката на онова, което изглежда, че е необходимо за успеха. Иска времето му да се заплаща добре и иска да прави забавни неща, с които да привлича внимание, признание или слава.
Реалността е такава. Това къде ще решим да вложим енер­гията си, ще реши какво ще постигнем в крайна сметка.

“Fac, si facis”. (Направи го, ако възнамеряваш да го направиш.)

Като млад баскетболист Бил Брадли често си напомнял: „Помни, че когато не тренираш, някой тренира, и когато го срещнеш, той ще те победи“
И така, трябва да имаме такава отдаденост. Защото без труд няма триумф. Нямаше ли да е чудесно, ако трудът беше нещо толкова просто: да си отвориш вената и да излееш гения си? Или ако можеше да отидеш на онази среща и да избълваш блестящите си мисли? Приближаваш се до платното, мяташ по него боя с четката си и се появява произведение на модерното изкуство, нали? Това е фантазия или по-скоро това е лъжа.
Нека си спомним една друга популярна стара фраза: пре­струвай се, че си такъв, докато не станеш такъв. Не е изненад­ващо, че подобна идея все повече и повече се приема за уместна в нашия пагубно противен, пластмасов свят. Когато е трудно да отличим истинския създател па произведения от опитния мо­шеник, който си прави самореклама, разбира се, някои хора ще разчитат на късмета и ще съумяват да въртят хитри номера. На­правете така, че да не е необходимо да се преструвате – в това е ключът.
Всеки път, когато седнете да работите, си напомняйте: от­лагам удоволствието си, като правя това. Полагам теста с жели­раните бонбони. Спечелвам онова, за което жадува амбицията ми. Инвестирам в себе си, а не в егото си. Дайте си малко приз­нание за тоя избор, но не много голямо, защото трябва да се върнете към конкретната си задача: да се упражнявате, да се трудите, да се усъвършенствате.
Да се трудиш означава да се окажеш сам на пътя, когато лошото време е накарало всички да се приберат на топло. Да се трудиш означава да понесеш трудностите, скапаните първи проекти и прототипи. Да не обръщаш внимание на аплодисмен­тите, които получават другите, и което е по-важно, да не обръ­щаш внимание на аплодисментите, които може да се случи да получиш и ти. Защото имаш работа за вършене. Работа, която не иска да бъде добра. Тя е станала такава въпреки насрещния вятър.
Има една друга стара поговорка: работникът се личи по треските, които оставя. Вярно е. За да прецените правилно на­предъка си, просто погледнете пода.

Понякога при изкачването ни нагоре нашето его е потис­нато. Понякога дадена идея е толкова силна или моментът е толкова съвършено подбран (или човек е роден с богатство и власт), че те могат временно да потискат или дори да балан­сират голямото его. Когато се появи успехът, например при отбор, който току-що е спечелил шампионат, егото започва да флиртува с ума ни и отслабва волята, която ни е направила по­бедители. Знаем, че империите винаги рухват, затова трябва да помислим коя е причината за рухването им – и защо, както изглежда, те винаги рухват отвътре.

Какви сте вие?

„Най-лошата болест, която може да сполети изпълнителни­те директори в тяхната работа, не е, както обикновено се пред­полага, алкохолизмът; тя е егоизмът“ – гласят прочутите думи на Джинийн. В епохата на Безумците, на „Момчетата от Ме­дисън авеню“, в епохата на корпоративна Америка съществува сериозен проблем с пиенето, обаче корените на егото са същи­те – това са несигурността, страхът, определена неприязън към жестоката обективна действителност. „Независимо дали човек се намира на средно, или на висше управленско ниво, неговият необуздан личен егоизъм го заслепява и той не е в състояние да види реалностите около себе си; все повече и повече започва да живее в един свят, който е плод на собственото му въобра­жение; и понеже искрено вярва, че не може да допусне грешка, се превръща в заплаха за мъжете и жените, които трябва да работят под неговото ръководство“ – пише Харолд Джинийн (главният изпълнителен директор на ATT)в споме­ните си.
На тоя етап сме постигнали нещо. След като сме си дали съответното признание, нашето его иска от нас да си мислим: „Аз съм особен. Аз съм по-добър. Правилата не важат за мен“.
„Човек се развива тласкан от поривите – наблюдава Виктор Франкъл. Но назад го теглят ценностите“. Управлявани или управляващи? Какви сте вие? Нямаме ли правилните ценности, успехът ни ще е кратък. Ако искаме той да бъде нещо повече от мигновено лумване на пламък, ако искаме да е траен, тогава е време да разберем как да се преборим с тази нова форма на егото и какви ценности и принципи са ни необходими, за да я победим.
Успехът ни опива, но за да устоим, се иска трезвост. Не можем да продължим да се учим, ако мислим, че вече знаем всичко. Не можем да вярваме в митовете, които създаваме за себе си, или в шума и брътвежа на външния свят. Трябва да раз­берем, че ние сме малка частица от една взаимосвързана вселе­на. Отгоре на всичко това ние трябва да изградим организация и система в онова, което вършим – такава, която се отнася до работата, а не до нас.
Можете ли да се справите с успеха? Или той ще бъде най-лошото нещо, което някога ви се с случило?

Оставай винаги ученик

Легендата за Чингис хан е намерила отражение в цялата история на човечеството. Варварин завоевател, подбуждан от кръвожадност и всял ужас в цивилизования свят. Не само че Чингис хан е бил един от най-великите умове на военното изкуство, живели някога на света, но той е бил и вечен ученик. Неговите изуми­телни победи често пъти са били резултат от способността му да усвоява най-добрите технологии, практики и нововъведения от всяка нова култура, до която се е докосвала империята му.
Всъщност ако през неговото царуване и през няколкото века династично управление след него се открива една обща тема, то тя се обхваща в думата присвояване. Под управление­то на Чингис хан монголите безмилостно са крали и попивали най-доброто от всяка култура, с която са се сблъсквали, тъй като намерението им е било да я покорят.
Той е най-великият завоевател, когото е виждал светът, за­щото е бил по-отворен за учението от всеки друг завоевател.
Първите големи победи на Чингис хан са резултат от реор­ганизацията на неговите отряди. Той разделя войниците си на групи от по десетима души. Това той „открадва“ от съседните тюркски племена и така, без да знае, запознава монголите с десе­тичната система. Достатъчно рано разширяващата се империя на монголите влиза в контакт с друга „технология“, която им е била непозната: укрепените градове. […] Войските му се придвижват с проучватели и преводачи именно поради тази цел.
Това с навик, който ще остане и след смъртта му. Докато самите монголи, изглежда, се посвещават почти изцяло само на изкуството на войната, те умеят да използват добре уменията на всеки занаятчия, търговец, учен, артист, готвач и квалифи­циран работник, с когото влязат в контакт.

Когато постигнем първия си успех, ще се окажем в нови ситуации, ще се сблъскаме с нови проблеми. Току-що произ­веденият в по-висок чин войник трябва да усвои изкуството на политиката. Продавачът – как да ръководи. Учредителят – как да делегира. Писателят – как да редактира другите. Комикът – как да играе. Ставният готвач, станал собственик на ресторант как да ръководи останалите части на къщата.
Това не е безобидна самонадеяност. Физикът Джон Уилър, който помага за разработването на водородната бомба, изказва наблюдението, че „колкото повече расте островът на нашето знание, толкова повече се увеличава и брегът на нашето нез­нание“. С други думи, всяка победа и всеки напредък, които са давали на Чингис хан ново знание, са го изхвърляли пред нови ситуации, с каквито не се е сблъсквал преди. Нужно е смирение от особен вид, за да проумеем, че знаем по-малко дори кога­то знаем и проумяваме все повече и повече. Нека си спомним мъдростта на Сократ, състояща се в това, че той е знаел, че нищо не знае.
С постижението се появява нарастващият натиск да се пре­струваме, че знаем повече, отколкото действително знаем. Да се преструваме, че вече знаем всичко. Scientia infla (знанието възгордява). Това е тревожното и това е опасното – да мислим, че сме готови и подсигурени, докато в действителност разбира­нето и майсторството са безспирен и постоянен процес.

Уинтън Марсалис казва каква нагласа на ума е необходима за изучаването на музиката цял живот: „Ученето се стимулира от смирението, защото то прогонва надменността, която ти слага наочници. То ти позволява да останеш отворен за истините, които ще ти се разкрият. Недей да си пречиш сам… Знаеш ли как можеш да определиш истински смирения човек? Смятам, че тестът с прост: такъв човек непрестанно наблюдава и слуша, смиреният човек се усъвършенства. Той не си мисли: знам как стават нещата“.
Независимо какво сте постигнали до тоя момент, по-добре е да си останете ученици. Ако не продължавате да слушате, вече сте тръгнали да умирате.
Не е достатъчно да бъдеш ученик само в началото. Такава нагласа трябва да усвоиш за цял живот. Да се учиш от всеки и от всичко. От хората, които те побеждават, и от хората, които ти побеждаваш, от хората, които не харесваш, дори от твоите предполагаеми врагове. На всяка стъпка и във всеки критичен момент от живота ти е налице благоприятната възможност да се учиш – и дори ако урокът е само коригиращ, не бива да по­зволяваме на егото да ни попречи да го чуем отново.

„Не се надувай“ – повече действие, по-малко амбиции

През 1979 г. треньорът по футбол и генерален мениджър Бил Уолш поема „Форти­найнърс“, които са най-лошият фут­болен отбор и може би въобще най-лошият отбор в професио­налните спортове, и ги довежда до победа в Суперкупата цели три години.
Годината преди да поеме отбора, „Фортинайнърс“ имат резултат 2-14. Тимът е деморализиран, разбит, без планове и напълно потопен в атмосферата на загубата. През неговия пръв сезон те загубват още четиринайсет игри. През втората година той е готов да се откаже от поста си, защото не е сигурен, че ще се справи. И все пак двайсет и четири месеца след като е поел отбора (и малко повече от година след като почти е решил да се откаже) – ето го: „Гений“, шампион на Суперкупата.
Как става това? Как така да не е част от „плана”?
Отговорът е, че когато поема контрола, Бил Уолш не е фо­кусиран върху победата сама по себе си. Вместо това той осъ­ществява т.нар. от него стандарти на изпълнение. Тоест: как­во трябва да се прави. Кога. Как. На най-дълбинното ниво и в цялата организация Уолш има само едно разписание и то се състои във втълпяването на тези стандарти.
Той е фокусиран върху привидно банални детайли: играчи­те не могат да седят в полето за тренировки. Треньорите тряб­ва да носят вратовръзки и ризите им трябва да са прибрани в панталоните. Всеки трябва да дава максимум усилия и да е максимално отдаден. Спортсменството е изключително важно. Съблекалнята трябва да е спретната и чиста. В нея спортисти­те не бива да пушат, не бива да се бият, не бива да псуват. На куотърбековете е казано къде и как да държат топката. Лайн­мените се тренират на трийсет отделни критично важни места. Пътищата за преминаване се наблюдават и степенуват до по­следния инч. Тренировките са разграфени минута по минута.
Би било грешка да се мисли, че тук става въпрос за кон­трол. Стандартите на изпълнение имат за цел да втълпят на играчите стремежа за отлично изпълнение. Тия привидно про­сти, но взискателни стандарти са по-важни от някаква велика идея или вдъхновяващо пътешествие. В неговите очи, ако игра­чите обръщат внимание на детайлите, „точките идват сами“. Победата ще дойде.
Уолш е достатъчно силен и уверен в себе си, за да знае, че тия стандарти ще допринесат за победата. Освен това е до­статъчно смирен, за да знае, че не може да предскаже кога ще дойде победата. Че не може да предскаже, че тя ще дойде по-бързо, отколкото при всеки друг треньор. Е, добре, това е не­предвиден прелом в играта. Не е резултат от неговата велика идея. В действителност през неговия втори сезон един треньор се оплаква на собственика, че Уолш е вманиачен в подробно­стите и няма за цел да победи. Уолш уволнява тоя треньор за разпространяване на клюки.

Ние толкова отчаяно искаме да вярваме, че онези, които са създали велики империи, са имали предварителен план за това. Защо?

Защото така можем да се отдадем на приятното планиране на нашите собствени завоевания. Така можем да получим цялото признание за доброто, което ще се случи, и за богатството и уважението, които ще постигнем. Измисле­ният разказ се състои в това, че когато обърнем поглед назад и видим невероятния и неправдоподобен път, довел до нашия успех, си казваме: през цялото време знаех, че ще се случи. Не казваме: надявах се. Не казваме: трудих се. Не казваме: имах някои добри възможности. Или поне: мислех, че това би могло да стане. Разбира се, вие не сте знаели през цялото време – или ако сте знаели, това е било повече вяра, отколкото знание. Ала кой иска да си спомня за всички моменти, когато се е съмнявал в себе си?
Бил Уолш е разбирал, че всъщност стандартите на изпъл­нение – измамно дребните неща – са решаващи за преобразява­нето на отбора и за достигането до победата. Ала това е твърде скучно, за да е подходящо за заглавие във вестника. Ето защо той не обръща внимание, когато го наричат „Гения“.

Джеф Безос, осно­вателят на „Амазон“, говори за това изкушение. Той си напом­нял, че неговият, струваш милиарди долари, гигант не е плод на мигновено блестящо хрумване, независимо какво може да про­чете в събраните от него изрезки от вестници. Основаването на компания, печеленето на пари на пазара или формулирането на идея са сложни и объркани процеси. Свеждането им до под­реден разказ в ретроспектива създава яснота, каквато никога не е имало и никога няма да има. Когато сме на етапа на стремежа, трябва да устоим на по­рива си да разнищим историите на другите хора, така че да извадим от тях формулата на успеха. Когато постигнем своя успех, трябва да устоим на желанието си да се преструваме, чe всичко се е развивало точно както сме го планирали. Не съще­ствува някаква голяма история. Трябва да помните това – нали сте били там, когато са се случвали нещата.

Преди няколко години един от основателите на „Гугъл“ даде интервю, в което каза, че оценява перспективните компании и предприемачи, като ги пита „дали имат намерение да променят света“. Което е чудесно с изключение на факта, че „Гугъл“ не е стартирала по тоя начин. (Лари Пейдж и Сергей Брин са били двама станфордски докторанти, работещи върху дисертациите си.) Не по тоя начин е стартирала „Ютюб“. (Нейните основате­ли не са се опитвали да обновят телевизията; опитвали са се да споделят забавни видеоклипове.) Всъщност не по тоя начин се създава истинското богатство.
Инвеститорът Пол Греъм (който инвестира в AirbnbRedditDropbox и другаде), който работи в същия град като Уолш, но няколко десетилетия по-късно, изрично предупреждава стартъ­пите да внимават в началото със своите смели, буйни визии.

Кое е важно за теб?

… Всички ние ре­довно, механично или неясно привлечени, или пък тласкани от алчност или от суета, казваме „да“. Защото не можем да кажем „не“ – защото може да пропуснем нещо, ако кажем „не“. Мис­лим си, че това „да“ ще ни позволи да постигнем повече, до­като в действителност то ни пречи да постигнем тъкмо онова, към което се стремим. Всички пилеем безценния си живот във вършене на неща, които не харесваме, доказвайки се пред хора, които не уважаваме, и стремейки се да получим неща, които не искаме.
Защо правим това? Е, добре, към тоя момент би трябвало да е очевидно.
Егото ни кара да завиждаме. То разяжда хората, големите и малките. Егото подрива величието на човека, като го тласка към самоизмамата.
Повечето от нас тръгват с ясна идея какво искат в живота. Знаем какво е важно за нас. Успехът, който постигаме, особено ако дойде рано или ако е много голям, ни поставя в необичайна ситуация. Защото сега най-неочаквано се оказваме на ново мя­сто и ни е трудно да се ориентираме.
Колкото по-нататък вървим по тоя път на постижението, независимо в коя сфера па дейност, толкова по-често срещаме други успешни хора, които ни карат да се чувстваме незначи­телни. Няма значение колко добре се справяме в работата си; нашето его и техните постижения ни карат да се усещаме ни­щожни – точно както други карат тях да се усещат по същия на­чин. Това е безкраен кръговрат… докато нашето кратко време на земята или малкото прозорче на благоприятните възмож­ности, които имаме на нея, – не е безкрайно.
И така, ние несъзнателно поемаме темпото, с което се дви­жат останалите. Ами ако различните хора се движат тласкани от различни мотиви? Ами ако темпото не е само едно?

Според Сенека ние трябва по-често да се замисляме за значението на гръцката дума euthymia: това е усетът за нашия собствен път и как да останем на него, и да не се отклоняваме от всички останали, които го пресичат. С други думи, не ста­ва дума да победиш другия. Не става дума да имаш повече от останалите. Става дума за това: да бъдем себе си и да бъдем колкото може по-добри в това, и да не се поддаваме на всички онези неща, които ни отвличат от него. Става дума за това – да вървим натам, където ни е предопределено да вървим. Да постигнем максимума от онова, на което сме способни в избраната от нас дейност. Това е. Ни повече, ни по-малко. (Между друго­то, euthymia означава на български „спокойствие“.)
Време е да седнем и да си помислим какво е истински важ­но за нас и после да предприемем съответните стъпки, тоест да зарежем останалото. Не го ли сторим, успехът ни няма да ни носи наслада и няма да бъде толкова пълен, колкото би могъл да бъде. Или по-лошото: няма да е траен.
Това важи особено за парите. Ако не знаем колко пари са ни нужни, лесно се появява опцията по подразбиране: повече. И така, без да помислим, нашата ценна енергия се отклонява от реализацията на призванието ни към запълване на банкова­та ни сметка. Когато „съчетаеш в себе си несигурност и амби­ция – казва плагиатът и опозореният журналист Джона Лерър, размишлявайки за своя случай, – стигаш до неспособността да казваш „не“ на някои неща“.
Егото отхвърля компромисите. Защо да прави компроми­си? Егото иска всичко.
Егото ви казва да мамите, макар че обичате половинката си. Защото искате онова, което имате, и онова, което нямате. Егото обявява за сигурно онова, на което едва-едва започвате да хващате цаката; защо да не се заловите за друго? Така започ­вате да казвате „да“ на прекалено много неща, на неща, които надхвърлят границите на въобразимото. Ние сме като капитан Ахаб, който преследва Моби Дик поради причини, които вече дори не можем да разберем.
Може би наистина вашият приоритет са парите. Или може би семейството. Може би вашият приоритет е да имате влияние или да направите промяна. Може би вашият приоритет е да из­градите организация, която ще е дълготрайна или ще обслужва някаква цел. Всички тези неща са чудесни мотивации. Обаче е необходимо да знаете. Необходимо е да знаете какво не иска­те и какво пречи на вашите избори. Защото стратегиите често пъти се изключват взаимно. Не можеш да бъдеш оперен певец и в същото време поп идол на тийнейджърите. Животът изисква да правим такива компромиси, но егото не може да позволи това.
И така, защо правите онова, което правите? Това е въпросът, на който трябва да дадете отговор. Замислете се, до­като още можете.
Колкото повече имате и колкото повече постигате, толко­ва по-трудно ще ви бъде да сте верни на своето предназначе­ние, но и толкова по-важно за вас ще бъде това. Всеки вярва на мита, че „само да имах еди-какво си“ обикновено каквото има някой друг, – бих бил щастлив. Може да бъде необходимо да се опари няколко пъти, за да осъзнае колко е празна тази илюзия. Всички се оказваме понякога посред някакъв проект или задъл­жение и не можем да разберем защо сме там. Ще са ни нужни смелост и вяра, за да се спрем.
Разберете защо преследвате онова, което преследвате. Не обръщайте внимание на онези, които се подиграват на темпото ви. Оставете ги да ламтят за онова, което имате вие, а не об­ратното. Защото това е независимостта.

Правомощие, контрол и параноя

Егото е най-лош враг на човека. То ранява и онези, които обичаме. Семействата и приятелите ни страдат от него, а също и нашите клиенти, фенове и довереници. Един критик на На­полеон разобличава неговата същност с думите: „Той презира народа, за чието възхищение жадува“. Наполеон чисто и про­сто смята френския народ за сбирщина, която трябва да бъде манипулирана, мисли, че той трябва да е по-добър от народа, чувства, че ако народът не го поддържа абсолютно и безуслов­но, е против него.
Умният мъж или умната жена трябва редовно да си напом­нят, че тяхната власт и влияние имат граници.

Правомощието взема за даденост:
това е мое. Спечелил съм го. В същото време правомощието плаща жълти стотинки на другите хора, защото не може да си представи, че е необ­ходимо да оценява времето на другия толкова високо, колкото своето собствено време. То държи дълги тиради и речи, които изтощават хората, които работят за нас и с нас, и които нямат друг избор, освен да се съгласяват. То преувеличава нашите способности в собствената ни преценка, оценява щедро наши­те перспективи и създава смешни очаквания.

Контролът казва:
всичко трябва да се прави по моя начин – дори и дребните неща, дори и маловажните неща. Той може да се превърне в парализиращ перфекционизъм или в един милион безсмислени битки, водени само заради потребността да имаш последната дума. Това изцежда прекалено хората, чиято помощ ни е необходима, и особено тихите хора, които не възразяват, докато не ги докараме до границата на търпението им. Спорим със служителя на летището, със служителя от отдел обслужва­не на клиенти по телефона, с агента, който преглежда реклама­цията ни. С каква цел? В действителност не контролираме вре­мето, не контролираме пазара, не контролираме другите хора и нашите усилия и енергии независимо от това са чисто пилеене.

Параноята си мисли:
не мога да се доверя на никого. Съвсем сам съм в това тук. Тя казва: ограден съм от глупаци. Тя казва: не е достатъчно да се фокусирам върху работата си, върху задълженията си, върху себе си. Освен това трябва да планирам различни интриги зад сцената – за да се справя с тях, преди те да се справят с мен; да им върна за обидите, които ми нанасят.

Всеки има такъв шеф, партньор, родител. Цялото това съперничество, целият този гняв, хаосът и конфликтите. Как се е стигнало до тях? Как да им сложим край?
„Оня, който се отдава на празни страхове, си спечелва ис­тински такива“ – пише Сенека, който като политически съвет­ник е бил свидетел на разрушителната параноя на най-високи нива.
Тъжната обратна връзка е, че непреклонните ни усилия да бъдем номер едно могат да насърчат другите хора да подрон­ват нашия авторитет и да го оспорват. Те разбират какво пред­ставлява в действителност това поведение: маска на слабост, несигурност и нестабилност. В своето безумие да се защитава параноята създава преследването, което се стреми да избегне. Тя превръща обсебения от нея човек в затворник на собствени­те му илюзии и на породения от него хаос.
Това ли с свободата, която очаквахте, когато мечтаехте за своя успех? Вероятно не. И така, спрете.

Успехът

Нищо не ни отвлича от тези въпроси така, както материал­ният успех – когато сме вечно заети, стресирани, натоварени, объркани, обременени от доклади, опиращи се на нещо, откъс­нати. Когато сме богати и ни казват, че сме важни или че имаме власт. Егото ни уверява, че смисълът идва от дейността, че да сме център на вниманието е единственият начин да имаме зна­чение.
Когато ни липсва връзката с нещо по-голямо или по-велико от нас, сякаш частица от душата ни си е заминала. Сякаш сме се откъснали от традициите, от които произлизаме, независимо за коя сфера става дума (занаят, спорт, братство или друга общ­ност, семейство). Егото ни отделя от красотата и историята на света. То запречва пътя ни.
Нищо чудно, че успехът ни се струва празна работа. Нищо чудно, че сме изтощени. Нищо чудно, че го усещаме като без­смислено бъхтено. Нищо чудно, че загубваме контакт с енерги­ята, която някога ни е зареждала.

Творчеството е въпрос на способност за възприятие и при­емане. Това не може да стане, ако сте убедени, че светът се върти около вас.
Като отстраним своето его – дори и само временно, ние можем да получим достъп до онова, което ще се открои. Като разширим перспективата си, в кръгозора ни влизат повече неща.
Тъжно е колко откъснати от миналото и от бъдещето са всъщност повечето от нас. Забравяме, че вълнисти мамути са ходели по земята, докато са се строяли пирамидите. Не осъ­знаваме, че Клеопатра е живяла по-близко до нашето време, отколкото до време­то, когато са били построени прочутите пирамиди, характерни за нейното царуване. Когато британски работници разкопават Трафалгар Скуеър, за да издигнат Коло­ната на Нелсън и нейните прочути каменни лъвове, те намират в земята костите на истински лъвове, които са скитали точно из тия места само няколко хилядолетия преди това. Неотдавна ня­кой пресметна, че верига от шест души, които си стискат един другиму ръцете през вековете, свързва Барак Обама с Джордж Вашингтон. Има едно видео, което можете да видите в Ютюб. Там в телевизионната игра на Си Би Ес „Имам една тайна“ през 1956 г. е показан един човек в епизод, който изиграва прочу­тата актриса Люсил Бол. Неговата тайна? Той е присъствал в Театъра на Форд, когато е убит Линкълн. Правителството на Англия едва наскоро изплати дълговете си по събития от XVIII и XIX век, свързани например с Компанията за южните морета, Наполеоновите войни, премахването на робството в империята и Ирландския картофен глад – което означава, че през двадесет и първи век все още съществува пряка и всекидневна връзка с онези времена.
Когато нашите правомощия или таланти се увеличат, оби­чаме да си мислим, че това ни прави особени – че живеем в благословени, безпрецедентни времена. Това се подкрепя от факта, че много от снимките, които виждаме дори само от­преди петдесет години, са все още черно-бели, и вземаме за даденост, че тогава светът е бил черно-бял. А очевидно не е бил – тогавашното небе е било на цвят същото както нашето (на някои места и по-ярко от нашето), кръвта на тогавашните хора е била червена също както нашата и бузите им са ставали червени също както нашите. Ние приличаме на тях и винаги ще бъде така.

Трябва да се помъчим да останем трезви независимо от многобройните различни сили, които се въртят около егото ни.
Историкът Шелби Фут изказва наблюдението, че „властта не просто покварява човека; това с твърде просто. Тя фрагмен­тира, затваря становищата на другите, хипнотизира ги“. Това прави егото. То обвива в мъгла ума тъкмо когато той трябва да бъде ясен. Трезвостта е противовес, лечение срещу махмурлу­ка – или по-добре, метод за превенция срещу него.
Други политици са смели и харизматични. Но както може би казва Меркел, „не можеш да решаваш… задачите с харизма“. Тя е рационална. Анализира. Интересува се от ситуацията, а не от себе си, както често правят хората, облечени във власт. Тук със сигурност й е от полза професионалният й опит в на­уката. Политиците често са суетни и обзети от мания за своя имидж. Меркел е твърде обективна, за да е такава. Нея я вълну­ват резултатите и нищо друго. Изказвайки се по повод петде­сетгодишнината й, един немски писател определя като основно оръжие на Меркел нейната непретен­циозност.
Трезвостта с противовесът, който трябва да уравновеси успе­ха ни. Особено ако нещата стават все по-добри и все по-добри.
Има един стар лаф как да живееш, ако искаш да живееш щастливо: живей скрито. Вярно е. Проблемът е, че това озна­чава, че останалите от нас са лишени от наистина добри приме­ри. Късметлии сме, че имаме човек като Меркел във фокуса на общественото внимание, защото тя е представителка на едно много голямо безмълвно мнозинство.
Колкото и трудно да е да се повярва на фона на онова, ко­ето виждаме в медиите, действително има някои постигнали успех хора, които живеят в скромни апартаменти. Подобно на Меркел, те живеят нормален частен живот със своите брачни партньори (съпругът на Меркел не присъства на първото й встъпване в длъжност като канцлер). Те не притежават блясък, носят обикновени дрехи. Повечето постигнали успех хора са такива, за които не сте чували никога. Те искат да е така.
Това ги поддържа трезви. Помага им да си вършат работата.

Амбицията

Има едни думи на Наполеон, който подобно на Александър е умрял по доста жалък начин. Той е казал: „Мъжете с голя­ма амбиция се стремят към щастие… а намират слава“. Имал е предвид, че зад всяка цел стои стремежът да бъдеш щастлив и реализиран – ала когато егоизмът вземе връх, изгубваме пътя към целта си и стигаме там, където изобщо не сме възнамеря­вали да стигнем. Емерсън в своето прочуто есе за Наполеон се опитва да посочи, че няколко години след неговата смърт Евро­па е по същество същата както преди Наполеон да започне своя стремителен възход. Всичко това – неговата смърт, усилията му, ненаситността и наградите му – за какво е било? Всъщност за нищо. Славата на Наполеон, пише Емерсън, бързо избледня­ва, досущ като пушека от неговата артилерия.

Провалът

Ние си мислим, че провал се случва само на егоцентрици­те, които са си го търсили. Никсън е заслужил провала си; ами Греъм? Реалността показва, че макар наистина често хората сами да се докарват до катастрофа, през цялото време прова­ли се случват и на добрите хора (или други хора ги провалят). Хора, които вече са преминали през много изпитания, се оказ­ват затънали в нови. Животът не е справедлив.
Егото обича това понятие, тази представа, че нещо е „спра­ведливо“ или не. Психолозите определят като нарцистично разстройство нагласата, при която приемаме лично съвършено индиферентни и обективни събития. Правим това, когато само­чувствието ни е крехко и зависещо от потребността ни животът винаги да тече по очаквания от нас начин. Няма значение дали онова, което ви се случва, е по ваша вина, защото точно сега задачата ви е да го решите. Егото на Греъм не я е довело до провал. Ако тя се беше доверила на егото, то определено би й попречило да има отново успех. Бихме могли да кажем, че провалът винаги идва неканен, но благодарение на своето его твърде много от нас му позволяват да се закрепи трайно.

Ами вие? Ще ви предаде ли егото ви, когато играта загру­бее? Или ще можете да действате без него?
Когато се изправим пред трудности, особено пред трудно­сти в публичен план (скептици, скандали, загуби), нашият при­ятел егото ще покаже истинската си същност.
Поемайки негативната обратна връзка, егото казва: „Зна­ех, че не можеш да го направиш. Защо изобщо се захвана?“ То твърди: „Това не си заслужава. Това не е справедливо. Това не е твой проблем. Защо не отидеш там с добро извинение и не си измиеш ръцете?“ То ни казва, че не бива да търпим това. Казва ни, че проблемът не е в нас.
Тоест при всяко поражение, което изпитваме, то добавя и лично поражение.

Годината, преди Уолш да поеме „Фортинайнърс“, те имат резултат 2-14. През първата година, когато той е главен треньор и генерален мениджър, те постигат резултат… 2-14. Можете ли да си представите разочарованието? Всички промени, целият труд, вложен през тая първа година, завършва с абсолютно същия резултат, какъвто е имал отборът под ръководството на неспособния треньор преди вас? Така биха мислили повечето от нас. И после вероятно биха започнали да обвиняват другите.
Уолш осъзнава, че „трябва да потърси доказателствата дру­гаде“. Това обръща нещата. Той разбира, че трябва да обърне внимание на това как се играят игрите, да наблегне на добрите решения и на промените, които се извършват вътре в тима. Два сезона по-късно отборът спечелва Суперкупата, а след това и още няколко. Когато е бил на дъното, тези победи сигурно са му се стрували далечни. Ето защо човек трябва да бъде спосо­бен да види миналото и да го надмогне.
Както е казал Гьоте, най-голямата слабост е „да виждаш себе си като по-велик, отколкото си, и да оценяваш себе си по-ниско, отколкото е действителната ти стойност“.

Човек може да не попадне в желания колеж. Може да не бъде избран за даден проект или да бъде пропуснат и да не получи повишение. Някой може да те надиграе и да ти вземе работата, за която кандидатстваш, да грабне мечтаната от теб къща, да измъкне за себе си благоприятната възможност, от ко­ято според теб зависи всичко. Това може да се случи утре, може да се случи след двайсет и пет години. Би могло да продължи две минути или десет години. Знаем, че всеки човек преживява провали и трудности, че всички ние се подчиняваме на законите на гравитацията и средните стойности. Какво означава това? Означава, че и всички ние се сблъскваме с тях.
Според чудесния израз на Плутарх „бъдещето стоварва върху всеки от нас всички рискове на неизвестното“. Единстве­ният начин да се справим е да ги понесем с твърдост.
Смирените и силните хора нямат същите проблеми, какви­то имат егоистите. Те се оплакват по-малко и са далеч по-малко склонни към самоунищожение. За сметка на това се отличават със стоическа – и дори весела – издръжливост. Не е нужно да изпитват съжаление. Тяхната самоличност не е застрашена. Могат да живеят и без непрестанно утвърждаване на своята стойност.
Към това се стремим – повече, отколкото към чистия успех. Важното е да можем да реагираме на онова, което ни поднесе животът.
Важното е и как ще го понесем.

Характерът

Ала когато контролът се държи от егото, възможно ли е това?
Да кажем, че сте се провалили, и да кажем даже, че вината за тоя провал е ваша. Гадости се случват и, както казват, поня­кога гадостите се случват публично. Не е забавно. Въпросите остават: ще направите ли нещата още по-лоши? Или ще излезе­те от тях със запазено достойнство и характер? Възнамерявате ли да живеете, за да продължите борбата още един ден?
Когато един отбор изглежда така, сякаш ще изгуби играта, треньорът не вика на играчите, че всичко е свършило, и не ги лъже. Вместо това той или тя им напомня кои са и на какво са способни и ги насърчава да се върнат на терена и да покажат това. Освободил съзнанието си от мисълта за победа или за чудеса, добрият отбор дава макси­мума от себе си, за да завър­ши играта при най-високия възможен стандарт (и да споделя времето на играта с други играчи, които не играят редовно). И понякога дори се връща и побеждава.
Повечето проблеми са временни… освен ако вие не напра­вите така, че да не са. Възстановяването не става изведнъж, то е нещо, което се постига стъпка по стъпка. Освен ако вашето лечение не е по-голямо от самата болест.
Само егото мисли, че затруднението или провалът са нещо повече от това, което са всъщност. Историята е пълна с хора, които са понасяли крайни унижения и въпреки това са се възстановявали и са имали дълга и внушителна кариера. Поли­тици, които са губили избори или своите постове заради прови­нения – но след време са се връщали, за да ръководят. Актьори, чиито филми са се проваляли, писатели, които са стигали до блокаж в писането, знаменитости, които са правили гафове, ро­дители, които са правили грешки, предприемачи с нестабилни компании, изпълнителни директори, които са били уволнява­ни, спортисти, които са били отрязвани, хора, които са живе­ли твърде добре на върха па пазара. Всички тези приятели са усетили твърдия ръб на провала също като нас. Когато губим, ние имаме избор: дали ще го превърнем в ситуация „губя аз – губиш и ти“ за себе си и за всички въвлечени в тоя провал? Или той ще бъде загуба… и после победа?
Защото вие ще губите в живота. Това е факт. В някакъв момент някакъв лекар ще трябва да назове времето на смъртта ни. Това им е работата.
Егото казва, че ние сме стабилен предмет, непреклонна сила. Тази илюзия е причина за проблемите ни. Тя посреща провала и трудностите с нарушаване на правилата – като за­лага всичко на някакъв шантав план; като залага двойно на зад­кулисни машинации или на молитви към Дева Мария със слаба вероятност за сбъдването им макар че преди всичко тъкмо това ни е довело до тоя болезнен момент.
Във всеки момент от цикъла на живота ние можем да сме в период на устрем, в период па успех или в период на про­вал – макар че точно сега сме в период на провал. Имаме ли мъдрост, ние разбираме, че тези позиции са преходни, че те не казват нищо за нашата стойност като човешки същества. Кога­то успехът започне да се изплъзва от пръстите ви независимо поради каква причина, – отговорът не е да се вкопчвате в него със зъби и нокти, и то с такава сила, че да го разбиете на пар­чета. Нужно е да разберете, че трябва да работите върху себе си назад, до етана на устрема. Трябва да се върнете до първите принципи и до добрите практики.
„Онзи, който се страхува от смъртта, няма да направи нико­га нищо достойно за живия човек“ – е казал Сенека. Променете тази сентенция: „Онзи, който направи нещо, за да избегне про­вала, почти сигурно ще направи и нещо достойно за провал“.
Единственият истински провал е да зарежете принципите си. Да убиете онова, което обичате, защото не можете да понесете да се откъснете от него, е себично и глупаво. Ако репутацията ви не може да поеме няколко несполуки, тя нищо не струва.

 

За Автора

Райън Холидей (роден на 16 юни 1987 г.) е aмерикански автор, маркетолог и предприемач. Той е медиен стратег, бивш директор на маркетинг отдела на American Apparel, колумнист и един от главните редкатори на New York Observer.
Холидей започва професионалната си кариера, след като напуска колеж на 19-годишна възраст. Райън за кратко посещава Калифорнийския университет в Ривърсайд, където учи политически науки и творческо писане.  По-късно работи с Робърт Грийн, автор на „48-те закона на властта“, което му повлиява изключително на понататъшната кариера. Днес той все още съветва и работи с различни автори на бестселъри, сред които са Макс Грийн, Тимъти Ферис, Тони Робинс и Вани Хари.
През февруари 2014 г. Холидей е обявен за редактор на по-голямата част от раздела „Бизнес и технологии“ в New York Observer.
Холидей е писал за ForbesFast CompanyThe Huffington PostThe Columbia Journalism ReviewThe Guardian и други.
Друга интересна негова книга е “Дарът на трудностите”. Може да се обработи по-късно, или да я прочетете от линка на Спиралата (търсете на папка буква Х). Линк тук!


Бележка: Може би ще прочетете тази неголяма (200 стр.) книга, може и да се отплеснете с разни други хиляда неща. Дори и да не успеете, поне можете да прочетете извадените цитати – не са нещо проникновено, но поне ще са още едно напомняне за това кой си ти без твоето его, какво искаш и какво целиш.

Share.

Leave A Reply

*

code