Варненското софиянче от Шумен – Тодор Колев

  Няма българин, който да не познава Тодор Колев – от сцената, от филмите или концертите. Неговата автобиография е една задъхана изповед за необикновен и изумително интересен житейски път. Книгата е заредена с необичайни случки и събития, със съкровени признания, любовни истории и залпове от смях. Пределно откровен, той не кокетира с читателите си, не се старае да им се хареса, а ги прави зрители и съучастници в голямото приключение на своя живот.
Читателят остава с усещането, че общува с няколко души. С актьора, с шоумена, с певеца, с преподавателя от НАТФИЗ, с режисьора, с дипломата. Толкова много същности, събрани в един творец. И за разлика от прочутия си герой от филма “Двойникът”, той няма братовчед, който да му върши “черната работа”, а е един за всичко. Ту тъжен, ту скептичен, ту гневен, ту засмян до уши, Тодор Колев не търси евтина популярност. Стремежът му е да покаже още една страна от неизчерпаемия си талант. Неговият път съвсем не е низ от успехи и признания. Минал е през какво ли не – разочарования и обиди, забрани и разследвания, през несъгласия и несполуки.
Книгата изобилства с присъствието на известни и не толкова известни творци и личности, с които Тодор Колев е живял и работил, с които си е пиел питието и поемал глътката отдих. С такива, които са му помагали да твори и такива, които са му пречели да се изявява. Човек, посветил се на толкова публична професия, не би могъл да просъществува без обкръжението около себе си.
Въпреки че животът му не е само щастливо приключение, със своето активно отношение към него и със съзнанието за добре свършена работа, Тодор Колев успява да го превърне в очарователно и неповторимо тържество.
И сега, когато “дъхът на тамяна”, който той често споменаваше, стана осезаем, всички търсим най-силните думи за да изразим почитта си към неговата невероятна дарба и харизматична личност.Той беше и си остава изключително явление в българския театър и кино, в шоуто и музиката. Запазената марка ТОДОР КОЛЕВ.

Как например се роди песента “43-а година”, написана на шега, но когато поетът Борис Христов я чу, много я хареса. Смяхме се заедно. (След 1989-а я включих в плоча.) Имах ангажимент във Варна, след това ми предстоеше турне, за което трябваше да направя поне две-три нови неща. Имах идея каква да е песента. Тръгвам с колата, слагам касетата в касетофона, пускам, връщам, меря си сричките и пиша текста. До Шумен бе готова. До Варна я дооправих и веднага я изтананиках пред приятели. От реакциите им разбрах, ще стане нещо добро. И досега много я харесвам. За широката публика тя не е толкова впечатляваща, хората й се радват, но я приемат като едно от моите парчета. Но запея ли я в по-интелигентни среди, реакциите са други, те по-добре разбират подтекста. Апокалипсис през погледа на един циганин:

“Хиляда деветстотин четиридесет и трета йе, бяхме много, много зле.
И жената ме изгони, после ми умря и коня, не ходихме и на море.
Детето се изгуби, откраднаха каруцата, кучето ми побесня.
Започна се евакуация, нямах капка информация. Бе точно като на война.”

После, при друго пътуване написах текста на друга песен, която започваше така:

“Камион ме блъсна, трактора ме гази, багер ме товари в една лека кола…”

Много мои песни са се раждали по шосетата. А най-паметният случай бе по време на концерт с оркестъра на Чалашканов. Някъде близо до София Станке Димитров, Благоевград или Сандански. Връщам се сам с колата през нощта, по касетофона върви „Лет ит би“ на Бийтълс в изпълнение на Рей Чарлз. Нещо велико според мен, надхвърлящо оригинала. Слушам я и си мисля за изключителния й аранжимент, за начина, по който Рей я изпълнява. Бийтълс имат много здраве. Както когато Рей пее мелодиите на Стиви Уондър или най-прочутата американска песен, едва ли не химн на Щатите „Дъ бютифъл Америка“. Когато той ги изпълнява, песните стават други. И както си пътувам, ми хрумва първият стих: „Как ще ги стигнем американците…“ Казвам си, не трябва в никакъв случай да изпусна момента и подредих първия куплет:

“Как ще ги стигнем американците, че и задминем, кога?
Уважаеми дами и господа, направо се чудя как е възможно това!”

Казвам си: стоп! Не бива да го забравям, на път съм да напиша нещо добро, особено пък на тази мелодия. Започвам да търся осветено място. След Перник, на първия паркинг вдясно от шосето, бяха наредили караванки с осветление. Спирам там, записвам това, което вече съм понагласил, започвам да глася втория куплет:

“Да ми откраднат чистачките от моята малка кола.
Как да я карам нататък във тази гъста мъгла?!”

Усещам, че става. За мен мярката е, когато започна сам да се смея на глупостите си. Разсмея ли се, значи ще стане, отдавна е проверено. (Когато правех „Нашият сигнал“ на Емил Димитров в моята парафраза, пишейки текста, прихнах да се смея и знаех – готова е. Същото се случи и с „43-а година“.) Натъкмих текста, стоейки край шосето не по-малко от час и половина. Взех си кафе, пуснах касетофона, пиша си текста, става, става, става. (После я запях по концерти и митинги, тя даде заглавието на шоуто ми. Превърна се в нещо като химн, хората я пееха заедно с мен по митингите.) С други думи, доста закъснях. Чалашканов отдавна се е прибрал вкъщи и жена ми му се обажда да пита аз къде съм. Той дори се изплашил да не би да ми се е случило нещо. Прибирам се към 12 и половина, казвам „добър вечер“, но усещам, че ме гледат с лоши очи – къде съм бил досега?

– Откъде се връщаш?
– Как откъде, от концерт.
– Не може да бъде. Той е свършил преди повече от три часа.
Аз, възбуден, щастлив, радостен казвам на Данчето, че сега ще разбере какво съм правил. Разказвам й как, пътувайки, съм бил осенен от идея и съм спрял на шосето да пиша текста.
– Децата спят и няма нужда да измисляш глупави обяснения.
– Добре, момент, чуй какво интересно нещо съм написал. Нали знаеш песента на Бийтълс?
Взимам китарата и започвам да пея, а Данчето стои, гледа ме, в очите й има само учудване – как може до такава степен човек да лъже?! Сигурна е, че съм направил песента преди това, листовете по случайност са в колата, явно съм бил някъде другаде и измислям, за да оправдая закъснението си.
Доста често се случва да минавам по това шосе. През годините паркингът се разви, не само караванките се увеличиха, но се появиха и малки магазинчета. Мястото се разхубави, разцъфтя. Превърна се едва ли не в олицетворение на песента ми. Случвало се е и в Канада, отидем някъде при българи, дори възрастни хора, които не познавам, а и те ме виждат за първи път. И току вземат и изтананикват „Как ще ги стигнем…“ Използвал съм момента да си върна и този път аз да трия сол на главата на Данчето:
– Чуваш ли, пеят песента, която написах в онази нощ, когато ти не повярва защо съм закъснял и ми вдигна скандал. Дори хората в Америка я знаят.

  А как стават хитовете? Тях ги създават медиите. Една песен пуска ли се често по радиата и телевизиите, се превръща в хит. През последните години гостувах в няколко радиовечери в БНР За фон бяха избрали песните, с които радиото разполага. Даже се получи куриоз – за една от тях не бях сигурен дали аз я изпълнявам. Чувах я за първи път. Незначителните парчета ги имат, а по- значимите – не. Когато съм пял пред публика пе­сента по стихотворението на Борис Христов за са­мотния човек, съм усещал как хората я слушат с почтително мълчание, размишлявайки над текста. Не реагират като при другите ми песни със свирене, викане и смях. Тя се е харесвала, но колкото и стран­но да е, бял свят не е видяла. А съм сигурен, че ако я пуснат десет дни подред по три пъти на ден, ще стане хит, абсолютно всички ще я запеят.
През лятото, в което снимахме филма „Госпо­дин за един ден“ живяхме откъснати от света на отдалечено място край Мичурин (сега Царево), а снимахме на четири километра оттам в планината. Всекидневието ми цели два месеца беше: снимки, плаж, почивка. Без радио, без телевизия. И един ден се отбихме в заведение от другата страна на шосето. А то пълно с младежи и студенти, които още щом ме зърнаха, запяха в хор „нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал“…“ с всич­ките й куплети. Помнеха думите наизуст. Лично аз я бях изпял и забравил, а те знаеха целите осем куплета с подробностите. Никога не съм я смятал за нещо особено, но точно затова, че са я пускали често в ефира е станала хит.
На концерти също ми се е случвало залата да запява с мен целите песни с мелодията и думите.
От всичките ми изпълнения печелеха други. По-точно използваха ме. По-рано беше виновна системата, напоследък – липсата на система.

***

Книгата е с допълнения от 4eti.me и само тук се съдържа изобилие от линкове (за музика и филми), цитати и истории за направата на най-добрите негови филми. Свалете и прегледайте, заслужава си!!!

Други препоръчани книги:

Защо спим. Да отключим силата на сънищата – Матю Уокър Сам на скалата. Седем екстремни изкачвания, един катерач без право на грешка – Алекс Хонълд Новак Джокович: Спортният Посланик – Крис Бауърс Около Африка с колело – Риан Мансер С каяк около Мадагаскар – Риан Мансер