Варненското софиянче от Шумен – Тодор Колев

0
  Varnenskoto sofianche ot Shumen - Todor KolevНяма българин, който да не познава Тодор Колев – от сцената, от филмите или концертите. Неговата автобиография е една задъхана изповед за необикновен и изумително интересен житейски път. Книгата е заредена с необичайни случки и събития, със съкровени признания, любовни истории и залпове от смях. Пределно откровен, той не кокетира с читателите си, не се старае да им се хареса, а ги прави зрители и съучастници в голямото приключение на своя живот.
Читателят остава с усещането, че общува с няколко души. С актьора, с шоумена, с певеца, с преподавателя от НАТФИЗ, с режисьора, с дипломата. Толкова много същности, събрани в един творец. И за разлика от прочутия си герой от филма “Двойникът”, той няма братовчед, който да му върши “черната работа”, а е един за всичко. Ту тъжен, ту скептичен, ту гневен, ту засмян до уши, Тодор Колев не търси евтина популярност. Стремежът му е да покаже още една страна от неизчерпаемия си талант. Неговият път съвсем не е низ от успехи и признания. Минал е през какво ли не – разочарования и обиди, забрани и разследвания, през несъгласия и несполуки.
Книгата изобилства с присъствието на известни и не толкова известни творци и личности, с които Тодор Колев е живял и работил, с които си е пиел питието и поемал глътката отдих. С такива, които са му помагали да твори и такива, които са му пречели да се изявява. Човек, посветил се на толкова публична професия, не би могъл да просъществува без обкръжението около себе си.
Въпреки че животът му не е само щастливо приключение, със своето активно отношение към него и със съзнанието за добре свършена работа, Тодор Колев успява да го превърне в очарователно и неповторимо тържество.
И сега, когато “дъхът на тамяна”, който той често споменаваше, стана осезаем, всички търсим най-силните думи за да изразим почитта си към неговата невероятна дарба и харизматична личност.Той беше и си остава изключително явление в българския театър и кино, в шоуто и музиката. Запазената марка ТОДОР КОЛЕВ.

Как например се роди песента “43-а година”, написана на шега, но когато поетът Борис Христов я чу, много я хареса. Смяхме се заедно. (След 1989-а я включих в плоча.) Имах ангажимент във Варна, след това ми предстоеше турне, за което трябваше да направя поне две-три нови неща. Имах идея каква да е песента. Тръгвам с колата, слагам касетата в касетофона, пускам, връщам, меря си сричките и пиша текста. До Шумен бе готова. До Варна я дооправих и веднага я изтананиках пред приятели. От реакциите им разбрах, ще стане нещо добро. И досега много я харесвам. За широката публика тя не е толкова впечатляваща, хората й се радват, но я приемат като едно от моите парчета. Но запея ли я в по-интелигентни среди, реакциите са други, те по-добре разбират подтекста. Апокалипсис през погледа на един циганин:

“Хиляда деветстотин четиридесет и трета йе, бяхме много, много зле.
И жената ме изгони, после ми умря и коня, не ходихме и на море.
Детето се изгуби, откраднаха каруцата, кучето ми побесня.
Започна се евакуация, нямах капка информация. Бе точно като на война.”

После, при друго пътуване написах текста на друга песен, която започваше така:

“Камион ме блъсна, трактора ме гази, багер ме товари в една лека кола…”

Много мои песни са се раждали по шосетата. А най-паметният случай бе по време на концерт с оркестъра на Чалашканов. Някъде близо до София Станке Димитров, Благоевград или Сандански. Връщам се сам с колата през нощта, по касетофона върви „Лет ит би“ на Бийтълс в изпълнение на Рей Чарлз. Нещо велико според мен, надхвърлящо оригинала. Слушам я и си мисля за изключителния й аранжимент, за начина, по който Рей я изпълнява. Бийтълс имат много здраве. Както когато Рей пее мелодиите на Стиви Уондър или най-прочутата американска песен, едва ли не химн на Щатите „Дъ бютифъл Америка“. Когато той ги изпълнява, песните стават други. И както си пътувам, ми хрумва първият стих: „Как ще ги стигнем американците…“ Казвам си, не трябва в никакъв случай да изпусна момента и подредих първия куплет:

“Как ще ги стигнем американците, че и задминем, кога?
Уважаеми дами и господа, направо се чудя как е възможно това!”

Казвам си: стоп! Не бива да го забравям, на път съм да напиша нещо добро, особено пък на тази мелодия. Започвам да търся осветено място. След Перник, на първия паркинг вдясно от шосето, бяха наредили караванки с осветление. Спирам там, записвам това, което вече съм понагласил, започвам да глася втория куплет:
“Да ми откраднат чистачките от моята малка кола.
Как да я карам нататък във тази гъста мъгла?!”
Усещам, че става. За мен мярката е, когато започна сам да се смея на глупостите си. Разсмея ли се, значи ще стане, отдавна е проверено. (Когато правех „Нашият сигнал“ на Емил Димитров в моята парафраза, пишейки текста, прихнах да се смея и знаех – готова е. Същото се случи и с „43-а година“.) Натъкмих текста, стоейки край шосето не по-малко от час и половина. Взех си кафе, пуснах касетофона, пиша си текста, става, става, става. (После я запях по концерти и митинги, тя даде заглавието на шоуто ми. Превърна се в нещо като химн, хората я пееха заедно с мен по митингите.) С други думи, доста закъснях. Чалашканов отдавна се е прибрал вкъщи и жена ми му се обажда да пита аз къде съм. Той дори се изплашил да не би да ми се е случило нещо. Прибирам се към 12 и половина, казвам „добър вечер“, но усещам, че ме гледат с лоши очи – къде съм бил досега?

– Откъде се връщаш?
– Как откъде, от концерт.
– Не може да бъде. Той е свършил преди повече от три часа.
Аз, възбуден, щастлив, радостен казвам на Данчето, че сега ще разбере какво съм правил. Разказвам й как, пътувайки, съм бил осенен от идея и съм спрял на шосето да пиша текста.
– Децата спят и няма нужда да измисляш глупави обяснения.
– Добре, момент, чуй какво интересно нещо съм написал. Нали знаеш песента на Бийтълс?
Взимам китарата и започвам да пея, а Данчето стои, гледа ме, в очите й има само учудване – как може до такава степен човек да лъже?! Сигурна е, че съм направил песента преди това, листовете по случайност са в колата, явно съм бил някъде другаде и измислям, за да оправдая закъснението си.
Доста често се случва да минавам по това шосе. През годините паркингът се разви, не само караванките се увеличиха, но се появиха и малки магазинчета. Мястото се разхубави, разцъфтя. Превърна се едва ли не в олицетворение на песента ми. Случвало се е и в Канада, отидем някъде при българи, дори възрастни хора, които не познавам, а и те ме виждат за първи път. И току вземат и изтананикват „Как ще ги стигнем…“ Използвал съм момента да си върна и този път аз да трия сол на главата на Данчето:
– Чуваш ли, пеят песента, която написах в онази нощ, когато ти не повярва защо съм закъснял и ми вдигна скандал. Дори хората в Америка я знаят.

  А как стават хитовете? Тях ги създават медиите. Една песен пуска ли се често по радиата и телевизиите, се превръща в хит. През последните години гостувах в няколко радиовечери в БНР За фон бяха избрали песните, с които радиото разполага. Даже се получи куриоз – за една от тях не бях сигурен дали аз я изпълнявам. Чувах я за първи път. Незначителните парчета ги имат, а по- значимите – не. Когато съм пял пред публика пе­сента по стихотворението на Борис Христов за са­мотния човек, съм усещал как хората я слушат с почтително мълчание, размишлявайки над текста. Не реагират като при другите ми песни със свирене, викане и смях. Тя се е харесвала, но колкото и стран­но да е, бял свят не е видяла. А съм сигурен, че ако я пуснат десет дни подред по три пъти на ден, ще стане хит, абсолютно всички ще я запеят.
През лятото, в което снимахме филма „Госпо­дин за един ден“ живяхме откъснати от света на отдалечено място край Мичурин (сега Царево), а снимахме на четири километра оттам в планината. Всекидневието ми цели два месеца беше: снимки, плаж, почивка. Без радио, без телевизия. И един ден се отбихме в заведение от другата страна на шосето. А то пълно с младежи и студенти, които още щом ме зърнаха, запяха в хор „нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал“…“ с всич­ките й куплети. Помнеха думите наизуст. Лично аз я бях изпял и забравил, а те знаеха целите осем куплета с подробностите. Никога не съм я смятал за нещо особено, но точно затова, че са я пускали често в ефира е станала хит.
На концерти също ми се е случвало залата да запява с мен целите песни с мелодията и думите.
От всичките ми изпълнения печелеха други. По-точно използваха ме. По-рано беше виновна системата, напоследък – липсата на система.

“Сега, когато всичко е минало, се опитвам да си обясня и стълпотворенията по време на концерти­те ми и овациите на публиката. Както много често се случва, оценяваш нещата, след като са отминали. Често се разсъждава има ли щастие или няма. Как да знаеш, след като, когато си щастлив, не можеш да осъзнаеш щастието напълно. Разбираш го едва след като отлети. Така е и с успеха. Имаш ли успехи, не можеш да ги оцениш, асимилираш, защото в момента смяташ, че всичко е в реда на нещата. Можеш да осмислиш щастието, когато не е до тебе.И успехите, когато вече ги нямаш.”
 Когато „Каналето“ в първоначалния си вид за­почнаха да изнасят концерти, отчитаха колко мно­го публика имат и колко изключителен е интере­сът към техните изяви. Смятаха, че това става за първи път в България. Георги Борисов, шефът на оркестър „Георги Борисов брас бенд“, измърмо­ри по този повод:
-Няма ли кой да им каже на тези хора?
-Кажи им – подканих го аз.
И той наистина ги попита:
-Знаете ли какво е ставало по време на концер­тите на Тодор Колев?
-Е, хайде сега, чак толкова…
-Стена падала ли е по време на ваш концерт? Огради чупили ли са?
А тези произшествия наистина се случиха. Първият път бе по време на турне в Мичурин – пях сам с голям оркестър в лятното кино. (Винаги при такива събития на открито извънредно много курортисти, а и местни хора се накачулват къде ли не – по дървета, по козирки.) По цялата ограда бяха накацали хора като врабчета – един до друг, един до друг. По време на четвъртата песен с пе­риферното си зрение усетих как оградата тръгва внезапно надясно и се срутва. То бяха писъци, то бяха истории, имаше ударени хора и десетина пов­редени коли, паркирани наблизо. Едната беше на Борис Карадимчев. Вторият прочут случай беше пак през лятото, вече с „Домино“ и Нели Рангелова. В Поморие 500 души събориха оградата и нахлуха в стадиона, където щеше да се състои концертът. Хората отдавна си бяха заели местата и беше пълно. Останалите насядаха долу на пистата без столове, без нищо.
И Още откъси от книгата:
Наскоро гледах по телевизията „Мъжки времена“ – филм на Едуард Захариев по сценарий на Николай Хайтов. Григор Вачков играе на изключително високо ниво, а цяла плеада от млади български артисти, които още не са наясно със себе си, но едва ли не са готови да легнат и по тях да минат Роберт де Ниро или Ал Пачино. Гледах и си казвах, Господи, ами ето го Роберт де Ниро, ние сме го имали, а сигурно имаме поне още десет такива артисти. Но Григор Вачков не е снимал в американски филм, Георги Калоянчев не е снимал в американски филм и трябваше да дойде лицето Жорж Ганчев, за да се изфука, че се е снимал в Холивуд. Ще падна от смях! Григор Вачков ме пот­ресе, играеше толкова аскетично, толкова прони­цателно, нямаше и един кадър, в който да е свалил гарда.
Може би единствен Петър Увалиев беше и ос­тана до последния си ден на нивото на големия интелектуалец. Той казваше: „Не мислете, че ще си позволя да ви уча, защото съм живял в чужбина и знам как.“ А всички други идват със самочувствието „щом съм избягал, сега вие мене ще слушате!“ Пристигат у нас целите в сребро или злато или целите в бяло да ни казват как трябва да живеем в лайната. Трябва да уважаваш хората, които поменуват при нашите условия. Все едно да отидеш на свиждане в затвора и да учиш затворника как да се държи, защото затворът ще стане по-красив. Не питат, примерно, ако Йордан Радичков тръгне за чужбина, колко време ще чака виза, за разлика от Николай Гяуров, който много отдавна избра другия път. Какво излиза? Ние всички просто е трябвало да се разбягаме? Ами ако не иска­ме? Това си е наша работа!
….
… депутатството ми, не съжалявам, че станах, независимо от неприятностите. Трябваше ми съвсем малко време да разбера, че политиката е сериозна работа и наистина може да бъде професия. Но на човек му се налага да прави твърде големи компромиси и не си струваше да й посветя останалата част от живота си. Още повече като видях каква посредственост влезе в политиката. Хора, готови наистина на всичко в името на личното си благоденствие. Видях как пред очите ми се променят. Може би е нормално, неслучайно това е проблематиката на световната драматургия и световната литература. Но едно е да го четеш, друго е да го видиш с очите си. Най-напред проличава външната промяна. При първите събирания на парламентарната ни група не повечето, а почти всички бяха зле облечени. Единици можеха да се похвалят с добре ушити дрехи…
….
През отминалите години единственият ми проблем е бил как да се оправям с тези органи. Когато се включих в подписката за защита на Петър Манолов, моите колеги се завтекоха да ме спасяват. А в случая с досиетата бях обграден с мълчание – никой не тръгна да ме защитава. Стигнах до тъжната констатация, че ние, българите, можем да бъ­дем единни само в омразата си. Ние не можем да обичаме.
Изглежда имаме традиции в това отношение – как да се пречи на другите да работят, да печелят и да бъдат свободни. Не съжалявах, че по едно вре­ме си зарязах занаята и станах депутат. Това трябваше да се случи, за да узная, че политиката е кур­венска работа. Бях чувал, че е такава – и от приятели, и от стари хора. Изпитах го и на гърба си.
Но за всичко в този живот се плаща. За позна­нието – най-вече.

Канада – Веднага попаднахме в реда и законността на една държава, където още от летището се вижда, че тук две и две е четири и никога не може да бъде пет. Така започна престоят ни в Канада. Просто все­ки ден се уверявах, че това, което виждам по фил­мите, не са фантасмагории.
Усещах, че светът е друг. И наред с това парадокса: още от третия си работен ден в посолството почувствах, че е омагьосано място. Че посолст­вата ни, независимо в коя държава са, във всяко отношение са малко копие на България. През живота си съм имал удоволствието да посетя много от тях като гост, поканен било на обяд, било на вечеря, било на кафе. Било от посланика или от някой от служителите. И винаги съм долавял този твърде особен начин на живеене и съществуване, на създаване на малки български пространства в един съвсем различен и по-приятен свят. Как съумяваме да ги превърнем в същата кочина, каквато е в България! Същият клозет и само на две крачки отново ухание на чужбина.

***

Нека и да си спомним за него с откъси от интервюта, които е давал през годините:

„Българите сме птичета със самочувствие на самолети“ 2008 г.,в.Телеграф

„Чаплин и неговият малък човек продължават да са около нас. Но той е демоде. С неговите филми днес само киноманите се занимават. А понятието модерност е толкова спорно! Колкото е по-неясно нещо, да не казвам – тъпо, прави по-голямо впечатление. казва Тодор Колев в интервю за в.Труд преди години

„…вече не съм свързан с този град( Шумен). Приятелите ми ги няма, остана само един и той е болен. Майка ми си отиде и след като се разделих с нея, ако бъда докрай откровен, там нищо не ми остана. Но в спомените ми това е един красив град. Малък, с патриархални традиции, в който имаше скрита романтика. В Шумен винаги са се раждали интересни хора, винаги е имало странни, нееднопланови личности. Аз самият съм формиран така, по-чорлаво 2005 г.,slovo.bg

„Знаете ли за какво трябваше да ми дадат награда? За това, че издържах да живея в тази държава – с моите възможности, с моя талант, с моето мислене, с моя мироглед. Дълбоко се упреквам, че не съм намерил мъжество и характер навремето да емигрирам. Тогава се притеснявах какво ще стане с майка ми, с децата ми, със семейството ми, с мен самият. Не можех да постъпя безотговорно, както сега тези големи наши радетели за политиката и родината се мъчат да ме накарат да им повярвам, че били избягали по политически причини. Абе, хайде стига глупости.“  2012 г.,в.Труд

…в нашата професия, животът предлага такива жени, на които е трудно да се устои! Случвало се е да сме на снимки месец-два. Или пътуваме в чужбина за по-дълго. Може да се почувстваш самотен. В крайна сметка имам максима, че да спиш с умна жена е все едно да спиш със самия ум. И на първо място слагам ума, интелигентността и забавността на жената.“ 2012 г., сп.Ева

„А, за чалгата! Оуууу. Аз го казах. В крайна сметка всичко се свежда до две неща- хубава музика и лошо музика. Има друг момент. Чалгата въведе един модел – не можеш да разпознаеш коя е Златка и коя е патка….“ 2008г., в.Телеграф

Няколко линка към най-доброто:

Музика:
Голям лист с 200 изпълнения на Тодор Колев: https://www.youtube.com/playlist?list=PLOpnrYXPrdfQVy3auBVoN1bvdeG1PRBz0
Виолета: https://www.youtube.com/watch?v=E2HqLop_dGo
Шуменски влак (1995) – https://www.youtube.com/watch?v=x75DJzClIXE
Камион ме блъсна – https://www.youtube.com/watch?v=y_DmdFFoinM
Автобиография – https://www.youtube.com/watch?v=JRwal9x1B4c
Тодор Колев – Чистачките (Как ще ги стигнем американците) – https://www.youtube.com/watch?v=qwm24c19zRg
Не отивай в Канада –Тодор Колев – https://www.youtube.com/watch?v=RdYkM-0Jy7k
Черно море 2 – Тодор Колев – https://www.youtube.com/watch?v=kE1NSUMSAjs
100 години Тодор Колев Концерт – https://www.youtube.com/watch?v=Dl2ER6ruVcA
Тодор Колев и Ицко Финци – Концерт за цигулка и оркестър Амол (1981), (Първоаприлски концерт през декември ) – https://www.youtube.com/watch?v=ISJyDF9RptM
Риголето – Тодор Колев, Ицко Финци, Рашко Младенов и Николай Бинев (1981) – https://www.youtube.com/watch?v=vnGFyr_LUJc
Отминали години – Тодор Колев и Вили Казасян (1995) – https://www.youtube.com/watch?v=fU22rKjFnpU
Големи и малки – Тодор Колев и Хилда Казасян (2008) – https://www.youtube.com/watch?v=M7jgMGdY8Fg
Жалба за Младост – Тодор Колев – https://www.youtube.com/watch?v=Auw_bd0SFWs
Самотния Човек -Тодор Колев – https://www.youtube.com/watch?v=i3VRqcTDxgA
Фалшив Герой – Тодор Колев – https://www.youtube.com/watch?v=yo_d_RGkP5Y

Предавания:
Тодор Колев – Умно село (2003) – https://www.youtube.com/watch?v=Fx-eU9pMdPc
Най-доброто от “Как ще ги стигнем” с Тодор Колев E01 – https://www.youtube.com/watch?v=EsU-zGRDw4w
Най-доброто от “Как ще ги стигнем” с Тодор Колев E02 – https://www.youtube.com/watch?v=D7LkDUGoRCo

Филми:
Тодор Колев – компилация от смешни филми (10:29) – https://www.youtube.com/watch?v=1hObTBn2Z1w
Господин за един ден (1983) – https://www.youtube.com/watch?v=wOoekLyawR4
Опасен чар (1984) – https://www.youtube.com/watch?v=ki8ibzrsH64
Двойникът (1980) – https://www.youtube.com/watch?v=jeNJriHZ_VE
Последният Ерген (1974) – https://www.youtube.com/watch?v=7XbEXVqNHqo

 А по-долу и самата книга Варненското софиянче от Шумен!

Книгата е с допълнения от 4eti.me и само тук се съдържа изобилие от линкове (за музика и филми), цитати и истории за направата на най-добрите му филми. Свалете и прегледайте, заслужава си!!!

Share.

Leave A Reply