Детето ти е страхотно! Ти не ставаш – Лари Уингет

Наръчник за отглеждане на родители. Тази книга е за родителите, които обичат децата си и искат най-доброто за тях. Някои от тези родители имат нужда само да им се напомни кои са най-важните неща. Други имат нужда някой да ги събуди, за да си решат проблемите. Има и такива, които се нуждаят от ритник в задника, защото са се издънили и са изгубили контрол върху семействата си.

„Аз не уча на родителство. Уча на финансова отговорност, дисциплина, разбиране на последиците, поставяне на цели, образование, любов, благотворителност, етика, как да работим и как да се забавляваме. Това са принципите, които трябва да бъдат научени и спазвани от всеки човек, който иска да води успешен, щастлив и финансово осигурен живот. А това ще го направи и страхотен родител.“
—  Лари Уингет

Осемте причини, поради които децата правят това, което правят

Как се забъркахме в тази каша

Задавам си този въпрос за всеки проблем, независимо дали се питам защо служите­лите не работят по-усърдно, защо икономиката е такава каша или защо хората вземат глу­пави решения. Хората винаги искат да знаят защо. Като се замисля, струва ми се, че „защо“ е справедлив въпрос. Нека разберем защо сме в тази каша.
На този етап от живота си се учудвам, когато хората пи­тат защо обществото ни е толкова сбъркано. Независимо от сферата, за която говорим, отговорът е един и същ. Бърко­тията се получава или защото не ни пука достатъчно, че да я предотвратим, или защото не сме достатъчно в час, за да осъзнаваме, че се случва. При всички положения ние сме й позволили да съществува, като само сме си седели на задници­те, без да правим нищо, освен да хленчим и да се оплакваме.
Първо виждаме как бъркотията настъпва в собствения ни живот. След това засяга семействата ни, където бавно започва да расте. После се пренася в работата и бизнеса ни и става все по-голяма и по-голяма, докато накрая засегне цялото об­щество. Когато това стане, започваме да я виждаме навсякъде – в новините по телевизията и по страни­ците на вестниците. Попадаме на клипове в YouTube, в които ни говорят за това колко объркано е всичко. Бъркотията е тема номер едно в бло­говете и заляга в основата на много уебсайтове. Накъдето и да се обърнем, тя е там. Вече сме толкова свикнали с нея, че не й обръщаме внимание. Придобили сме имунитет и бър­котията спира да бъде бъркотия. Превръща се в нещо, което винаги е съществувало. Ние преставаме да го забелязваме, защото сме стигнали до момента, в който сме приели, че това е нормалният начин на живот. И точно тогава бъркотията ни забива нож в гърба. Да, в гърба. Не отпред. Обърнали сме гръб на бъркотията и тя ни побеждава. Както си вървим към магазина или отиваме до кухнята. Направо ни заковава.
Виждали сме този процес неведнъж. Бъркотията се про­явява различно. Например по отношение на затлъстяването. Преди не бяхме най-дебелата нация в света. Вече сме. Или в сферата на образованието. Преди бяхме на първо място в об­разователните класации в световен мащаб. Вече не сме. Или в бизнеса. Бяхме първи в производството на продукти, сега не сме. Бъркотията навлиза в почти всяка област – от здраве­опазването до икономиката и в правителството. Проявява се и при децата ни.
Бъркотията с децата е направо страшна, при това е до­пусната от самите нас. Децата ни не са станали толкова обър­кани за една нощ. Кризата ни сполетя, защото си затваряхме очите за нея, не й обръщахме внимание и се правехме, че не съществува. Защото, ако признаехме, че съществува, трябва­ше да се размърдаме и да се справим с нея. Истината е, че хората не обичат да решават собствените си проблеми. Не и преди да е станало късно.
Кога решават, че е време да отслабнат? Когато разберат, че имат диабет или след като получат инфаркт; Кога решават, че е време да откажат цигарите? Когато разберат, че имат ем­физем или рак на белите дробове. Кога осъзнават, че трябва да ходят на работа и да изпълняват задълженията, за които са наети и за които им се плаща? Когато са напът да я изгубят. С други думи, свикнали сме да опитваме да поправим нещата, когато вече е твърде късно.
Постъпваме така и с децата си. Може би това важи с още по-голяма сила тъкмо по отношение на проблемите с децата. Защо да важи по-силно? Защото последното нещо, което сме готови да приемем, е, че собствените ни деца са голяма бър­котия. Когато става дума за твоите или неговите или техни­те деца, сме много добри в критикуването, но не и опре ли до нашите деца. Просто не е възможно. Та нали говорим за нашите собствени деца?
Осъзнай се! Твоите деца са страшна бъркотия. А ако още не са, има голяма вероятност да станат. Няма да се опитвам да доказвам това твърдение. Просто ще го споделя и ще те оставя да разбереш дали съм прав, като прочетеш тази книга и поработиш с упражненията в нея.
Нека се върнем към първоначалния въпрос: Как се за­бъркахме в тази каша? Отгово­рът не приключва с изречени­ето „Спряхме да внимаваме“. Всъщност ще дам още няколко солидни отговора, за да можеш да оцениш как се справяш като родител и да определиш кой път да следваш.
Изглежда, най-големият въпрос, който хората си зада­ват, когато децата постъпват погрешно, е: ЗАЩО? Предлагам ти осем причини в отговор на въпроса „Защо децата правят това, което правят?“.

1. Родителите им го позволяват

Децата правят това, което правят, защото родителите им го позволяват. Децата стават каквито са, защото родителите им позволяват да станат точно такива. Толкова е просто.
Ако си родител на дете, чийто живот е пълна бъркотия, това твърдение няма да ти хареса. Ще ми изнамериш куп причини. Ще ми говориш за филмите и музиката, за секса и насилието по телевизията, за въздействащите фактори, които карат детето ти да се държи по този начин. Ще обвиниш об­разователната система. Ще ми обясниш за натиска на връст­ниците и за това, че живеем в общество, в което се подкрепя безотговорното поведение. Повярвай ми, чувал съм тези неща и преди. Гледал съм по телевизията как родители го обясня­ват, докато се вайкат, хленчат и плачат заради това, в което са се превърнали децата им. Техните сладки малки бебчета! Аз самият съм използвал тези оправдания веднъж-дваж. Но нито едно от тях не е вярно. Така че освободи се от възмуще­нието си и осъзнай фундаменталната истина: Децата ти са продукт на твоето родителство. Точка. Разбери го. Колкото по-бързо схванеш идеята, толкова по-голям напредък можеш да постигнеш.

2. Защото лошото поведение не води до последствия

Родителите оставят децата си да правят каквото си искат, без да им покажат, да ги научат и да им обяснят кое е прием­ливо и кое не. Така, когато децата грешат, няма необходимите последствия за лошо държание. Основният принцип на чо­вешкото поведение е, че в голямата си част хората ще правят всичко, което им е позволено.
Ще отделя голямо внимание на последствията, дисци­плината и наказанията по-нататък в книгата. Сега просто имай предвид следното: Част от причината да сме в тази бър­котия е това, че не сме наложили на децата си последствия за неприемливо поведение. Ние само ги предупреждаваме, като им казваме: „Ако направиш онова, ще ти се случи това.“ Или, „Ако не направиш това, можеш да очакваш онова”. В следващия момент те наистина не правят това, но обещаното възмездие така и не идва. Не се държат, както сме им казали, но ги оставяме безнаказани. Не прилагаме последствията, които сме обещали. Знаеш ли в какво се превръща родител, който казва, че ще постъпи по някакъв начин, и след това не удържа на думата си? В лъжец. Да, ние учим децата си да се държат лошо, защото сме лъжци. Нас просто твърде много ни мързи да спазим това, което сме казали, и да накараме деца­та си да понесат последствията за лошо поведение – послед­ствия, за които преди сме казали, че ще се случат.

3. Защото казваш на децата си, че са специални

Не са. Току-що изгубих няколко любещи родители, а? Ако си от хората, които наистина вярват, че малкият им ангел е специален, моля те, чуй веднъж завинаги истината за твое­то бебче: Детето ти не е специално. Ако му казваш, че е, му правиш много лоша услуга. Детето ти е специално за теб и само за теб. За никого други го.
Детето ти не прави нищо, за да заслужи твоята любов, и не трябва да прави. То е родено с цялата ти любов и ако го знае, това е прекрасно. Но когато момиченцето ти излезе от вкъщи и отиде на училище, то просто е едно малко дете в трети клас и в него няма нищо специално. В училище дъ­щеря ти за никого не е малка принцеса. В нормалния свят тя не е най-скъпото съкровище за никого. Тя е просто още едно дете. Трябва да осъзнае това и да се научи как да продължава напред. Когато тръгне на работа, определено няма да е спе­циална за никого. Децата трябва да растат със съзнанието, че, веднага щом напуснат любвеобилните ти ръце и навлязат в истинския свят, никой няма да ги обича само за това, че съ­ществуват. В реалния свят успехът, любовта и щастието не са техни права по рождение. Те се постигат с усилия.
Позволи ми да хвърля още нещо шокиращо в лицето ти:

4. Защото превръщаш децата си в най-важното нещо в живота си

А те не са. „Какво?! Богохулник!!!“
Знам, че си мислиш, че са, но отново грешиш. Ако до­пуснеш децата ти да мислят, че са най-важното нещо в жи­вота ти, те ще се научат да манипулират това чувство и ще те докарат до пълно подчинение. Децата, които вярват, че са най-важното нещо за мама и татко, се научават да използват тази информация, за да настроят единия родител срещу дру­гия или и двамата си родители срещу всички възрастни, кои­то пречат на желанията им. Изведнъж откриваш, че си забър­кан в кавги с учители, треньори и други възрастни, понеже малкият Джими знае, че е номер едно в твоите очи.
Децата ти са важни, не ме разбирай погрешно. Трябва да бъдат обичани безусловно, това е сигурно. Но родител, който поставя щастието на детето си над всичко останало, жертва собствения си живот и здрава психика, а понякога дори брака си.
Ако си свършил работата си като родител, децата ти ще пораснат и ще те напуснат, за да водят свой собствен здрав и щастлив живот. Когато големият ден настъпи, оставаш само със своята половинка. Ако си вложил цялата си енергия и време в децата си, когато те напуснат родния дом, дори няма да познаваш човека, с когото оставаш. Ето защо много семей­ства се разпадат, след като децата поемат своя собствен път. Затова толкова хора са „добре“ в продължение на 25 години и след това се развеждат. Единственото, което ги е свързвало, са били децата. Те обаче порастват и изчезват, а родителите им остават без нищо общо помежду си.
Това се случва дори в домовете с един родител. Той пос­вещава толкова време и енергия на децата си, че жертва своя живот. Самотните родители смятат, че служат на децата си добре, като „отлагат собствения си живот за по-късно“ – за след като ги отгледат. После децата ги напускат и ги оста­вят сами с няколко приятели и без никого до тях, с когото да остареят заедно. Самотният родител се превръща в онзи тревожен възрастен човек, който трепери над 50-годишното си „бебче“, сякаш е на четири годинки.
Не помагаш на децата си, като ги превръщаш в център на живота си. И определено не помагаш на самия себе си, на своята половинка или на близките си.

„Една майка само травмира децата си, ако ги превърне в единствения смисъл на своя живот.“У. Съмърсет Моъм, „Острието на бръснача“

5. Защото създаваш в децата си усещането, че нещата им се полагат по право, което е много разпространено в нашата култура

Хората смятат, че успехът, здравето и щастието им се полагат. Наблюдаваме разни мъже и жени, които се обръщат към правителството с думите: „Къде са ми помощите?“ Ко­гато положението, в което се намираме, очевидно е по наша вина. Въпреки това ние искаме правителството да ни изпрати чек, с който да покрием разходите по собствената си глупост. Има 5 поколения получатели на помощи от държавата, които не са виждали никого от семейството си да прави повече от това да отива до пощата, за да получи своя чек от правител­ството. Срещат се и самотни майки с по осем бебета, за които получават помощи, а в същото време получават договор за десетки милиони за издаването на книга. Можем да видим и шефове, които получават милиони долари като бонуси, и за какво? За това, че са разтърсили пазара и че са излъгали обществото.
Децата стават свидетели на лъжите на мама и татко при попълването на молбата за кредит. С парите родителите си ку­пуват по-голяма къща, отколкото им трябва, която струва по­вече, отколкото могат да си позволят, и накрая я губят, защото не могат да погасяват заема за нея. Децата чуват родителите си да се оплакват, че са жертви на чудовищно висок наем. Наблюдават ги как отиват до търговския център и изхарчват парите от кредитните си карти, дори пълнят ръцете си с нови кредитни карти от магазините, след което прахосват всичко, защото семейството „заслужава“ да има хубави нещица.
Наскоро получих имейл от жена, която споделя, че преди осем години с мъжа й са кандидатствали за кредит поради банкрут. Сега, осем години по-късно, дълговете им са толко­ва, колкото и тогава. Банкрутът й е дал втори шанс и тя го е пропиляла!!!
По-нататък разказва, че тя и съпругът й не си купуват нищо за себе си, но имат три дъщери, на които, по думите й, „нищо не им липсва“. Въпросът й беше как да обясни на дъщерите си, без да ги разочарова, че родителите им имат финансови проблеми и е необходимо съкращаване на раз­ходите? Представи си колко мил беше отговорът ми. Пър­во, твърдението, че на дъщерите й „нищо не им липсва“, е лъжа. Липсват им отговорни родители, които са достатъчно умни, че да се учат от грешките си. Родители, които знаят как да осигурят бъдещето на своето семейство, които спес­тяват за колежа на трите си деца, които имат ясни приори­тети, които могат да ги научат как да планират и управляват финансите си, които знаят как да водят живота, който могат да си позволят, и които не са идиоти! Колкото до притесне­нието й за това как да съкрати разходите, „без да разочарова дъщерите си“… Шегува ли се? Малко късно се е сетила, тъй като тя и мъжът й вече са ги разочаровали. Тя ми писа, че всяка от дъщерите има мобилен телефон, който струва пове­че от двеста долара на месец, а в същото време семейството едва свързва двата края. Каза ми, че смята, че не е честно дъщерите й да „страдат“ заради нейните собствени грешки. Майко мила!!!!!! Откога тийнейджър, който е без мобилен телефон, страда?
Има ли нещо чудно тогава, че децата ни смятат, че им се „полага“ нова кола, още щом навършат шестнайсет? Разбира се, телевизионни предавания като „Моите супер сладки 16“ не помагат. И защо се изненадваме, когато децата ни мислят, че заслужават мобилен телефони? Провалили сме се, като не сме им дали подходящите примери, не сме ги научили каква е разликата между „права“ и „привилегии“.
Наскоро гледах интервю с психиатъра д-р Кийт Аблоу, водещ на „Шоуто на Кийт Аблоу“, в което се говореше за това как децата са стигнали до момента, в който очакват да полу­чат отлична оценка само защото са влезли в час. Той каза, че децата вече не свързват оценките си с добро представяне, а с минималното усилие да присъстват в клас.

6. Защото полагаш много усилия, за да дадеш на децата си добра самооценка

Не можеш да дадеш на децата си самооценка, така че се откажи. „Какво? Моя задача е да изградя самооценката на децата си“, ще кажеш ти. Кой идиот ти каза това? Разгледай думата „самооценка“. Първата й част показва, че човек сам трябва да се оценява. Не можеш да даваш самооценка на ня­кой друг. Същото се отнася и за самоувереност и себестой­ност. Ако думата започва със само- или себе-, тогава никой друг не може да го направи вместо теб. Твърде жалко, че много гурута по самопомощ не схващат тази идея. Техният подход много често е концентриран върху „помощ“ и недос­татъчно върху „само-“.
Ние искаме да дадем на децата си здрава самооценка, защото сме оставени да вярваме, че високата самооценка е ключът към великите дела. Точно обратното. Правенето на велики неща (и до голяма степен – правенето на каквото и да е) е ключът към придобиването на висока самооценка. Да се цениш, е естествен резултат от постигането на нещо. Пости­гането не е резултат от това, че се цениш.
Самооценката е придобито състояние, което настъпва след постижения. Понеже тази идея не е възприета от об­ществото, трябва да се възприеме у дома. Обществото ще те възнагради с висок статус, защото си богат. Или красив. Или си дете на известни родители. Или защото си богат, красив, с известни родители и забравяш да си слагаш бельо. Но в реалния свят повечето хора трябва да заслужат статуса си. В действителност всяко положение – лошо или добро, се спе­челва. Положението може да бъде наречено и оценка. Как те оценяват, зависи от това, което си постигнал.
Не е ли така и на работното място? Оценяват те според приноса ти. Аз изкарвам парите си, а колко получавам и кол­ко често, зависи от това колко добър съм в работата си. Това важи и за теб. Твоите постижения влияят на самооценката ти. Когато опитам да направя нещо, дори да не се справя отлич­но, се чувствам по-добре, защото съм опитал.
Като родители ние правим огромна грешка, като се опитваме да дадем самооценка на децата си, вместо да ги научим как сами да ценят себе си. Ролята на родителите е не да дадат висока самооценка на децата си, а да им помог­нат да опитат различни неща и да ги научат да се чувст­ват добре, като предприемат действие. Именно действието – опитването, успяването, дори провалянето – ще донесе оценката за постижение. Да предлагаш награда, когато я заслужават, да ги насърчаваш да продължат да го правят все по-добре, да ги обучаваш, когато е необходимо, дори да ги критикуваш – ето това е работата на родителя. По този начин родителят може да помогне на детето да се на­учи да се цени високо.

7. Защото прибягваш до хапчета, за да оправиш онова, с което те мързи да се занимаваш

Синдром на хиперактивност – синдром на хиперактив­ност с дефицит на вниманието. Ще отнеса много критики за тази част на книгата, но това е нормално. Когато бях дете, не демонстрирахме дефицит на вниманието към нищо. Ние просто не внимавахме.
Нито пък имаше толкова депресирани хора наоколо. Или ако беше депресиран, човек не разказваше на другите за това и не го използваше като извинение. Всеки си имаше своите добри и лоши дни и беше свикнал да живее с тях. Аз и досега имам добри и лоши дни, и просто се справям с това. Да, дори Лари Уингет се натъжава. Какво правя, за да го преживея? Поддържам се зает. Ангажирам се с други неща, така че да не хабя енергия за депресивни чувства. През целия си живот не съм срещал човек, който да няма лоши дни и тъжни моменти. Но не вземам хапчета, нито пък някой от хората, които позна­вам, го прави. Вместо това, ние се борим.
„Но, Лари, ти не разбираш! Някои хора не могат просто да се ангажират и да го преживеят.“ Да, разбирам. И затова някои хора, включително и деца, трябва да бъдат лекува­ни. Както и да е, лечението винаги е последното средство, на което обръщам внимание в книгите си, а не първото. В обществото, в което живеем, ние сме станали мързеливи и бързаме да погълнем някое хапче, за да се справим с про­блема, вместо да отделим време и усилие да го разрешим.
Трябва да научиш децата си, че добрите и лошите дни са нещо нормално. Трябва да им дадеш умения да се борят. Трябва да им обясниш, че лошите настроения идват и си отиват. И не трябва да тичаш при доктора за всяко дребно нещо, което не е наред в живота на детето ти. Помни, лека­рите изкарват парите си чрез посещенията в кабинета им. На някои им плащат, за да изписват лекарства. Те искат да станеш зависим от тях и тяхното експертно мнение. (Добре, лекари, току-що получихте една от моите генерализации. Оправяйте се. Наистина не всички доктори вземат подку­пи. Не всички работят само за пари. Някои са изключителни хора, които истински се грижат за благоденствието на сво­ите пациенти. На тях им казвам „благодаря“. На останалите – „засрамете се!“)
Когато става дума за здравето на детето ти, първо прояви малко старомоден здрав разум. Дай шанс на проблема да се разреши и тогава ходи при лекаря. Обзалагам се, че в повече­то случаи подходът на здравия разум ще подейства. Неверо­ятно е колко са ефективни здравият разум, времето и усилия­та, когато ги впрегнем в разрешаването на проблема.
Като малко момче често сменях настроенията си и не задържах вниманието си задълго. (Между другото, ако де­цата ти нямат дефицит на вниманието, бих ги завел на пре­глед при лекаря. Кое нормално дете задържа вниманието си задълго?)
Когато бях в четвърти клас, учителката ми, г-жа Боуман, раздели мен и тримата ми приятели, като сложи всеки от нас в един от ъглите на стаята с лице към стената. Направи го още първия ден, понеже имахме репутацията на палавници и на ученици, които говорят твърде много в час, а тя искаше да прекъсне това още в началото. Беше ли погрешна постъпката й? Не. Мразех ли я тогава? Да. Но репутацията ни вървеше пред нас и г-жа Боуман просто беше взела необходимите мерки да осигури нормална атмосфера в класната стая. На майка ми това не й допадна, защото за нея бях един малък ангел, но баща ми прояви разбиране и подкрепи действията на учител­ката.
Изводът от този кратък разказ е, че децата се поддават на различни настроения, разрушителни са, задържат внимание­то си за кратко и това е нормално. Малко обучение и дисци­плина дават добри резултати в поправянето на тези неща. Но лесният вариант е бързо да заведем децата при доктора и да получим рецепта с лекарства, които ще ги успокоят, така че да не се налага да ги дисциплинираме. По-лесно е да кажеш, че Томи не се справя добре в училище и има дефицит на вни­манието, отколкото да го накараш да си седне на д-то и да не стане от стола, докато не напише домашните си. По-лесно е да го тъпчеш с лекарства, отколкото да отнемаш от безценно­то си време, посветено на „Dancing Stars“, и да се увериш, че той учи таблицата за умножение.
С хапчета е по-лесно да контролираш, отколкото с дис­циплина. Отнема ти само десет секунди да накараш детето да си изпие лекарството. Необходимо е постоянно усилие, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината, за да го дисциплинираш. Много родители дрогират децата си с хапчета, защото твърде много ги мързи да ги дисциплини­рат, или твърдят, че нямат достатъчно време за пълното отда­ване на родителството.
Учителите са също толкова зле – а може би и повече! Те имат 25 малки чудовища на главата си, които не внимават, гледат през прозореца, бъркат си в носа и си лапат сополите, вместо да си учат уроците. Когато един или двама в класа се нуждаят от допълнителна грижа, за да се държат прилично, вместо да бръкнат в крехката психика на едно дете и да го сло­жат в ъгъла, както направи с мен г-жа Боуман, някои учители викат родителите на тези деца и им препоръчват риталин.
Правителството отива дори и по-далече. По едно време Сдружението за поведенческо здраве от Масачузетс изнесе данни, че почти две трети от децата, за които се грижи дър­жавата, са лекувани с хапчета за поведенчески разстройства. В доклада от 2004 г., „Забравени деца“, Керъл Кийтън Стрей­хорн, главен одитор на Тексас, отбелязва факта, че 60% от децата, които са под опеката на щата, са лекувани със силни психотропни вещества. Серия от разследвания в Охайо раз­кри, че на 40 000 деца, на възраст между 6 и 18 години, чието лечение се е покривало от „Медикейд“, са били изписани психотропни лекарства. Попаднах на десетки примери като този, но мисля, че схвана основната идея. Когато времето е ограничено, най-лесният начин да постигнеш поведението, което желаеш, е да дрогираш детето…
Докато правех проучването си, въпросът, с който се сблъсквах най-често, беше следният: Дали избираме лечение с хапчета, защото е по-евтино и по-лесно, отколкото да от­делим време, за да обмислим и приложим терапия без меди­каменти? Аз смятам, че отговорът е „да“. Друг въпрос, над който може да се помисли, е: „Какви са дълготрайните стра­нични ефекти, които има лечението с психотропни вещества върху децата ни?“ Не знам какъв е отговорът на този въпрос, но със сигурност знам, че няма никакви негативни странични ефекти при употребата на любов и дисциплина за подобрява­не на поведението на детето ти.
В този момент съм сигурен, че част от вас крещят и хвърлят книгата ми из стаята. Аргументът на такива хора е, че детето им се нуждае от това лечение, за да оцелее в учи­лище и да функционира нормално. Добре, това си е тяхно­то дете, не моето. Аз просто изразявам мнението си. Кажи ми тогава как представителите на бейби бум поколението“, най-продуктивната част от американското общество в ця­лата история на САЩ, са постигнали толкова много без необходимостта от хапчета по време на детството си? Как ние сме се справили с хиперактивността си без лекарства? Отговорът: Родителите и учителите ни сритваха в четири­буквието и ни казваха да мълчим, да стоим кротко и да вни­маваме! Ето как.

Ролевият модел, който предлагаме на децата си, е, че се нуждаят от лечение, за да живеят нормално и комфортно. Това се е превърнало в наше верую. Баща ми винаги е вярвал, че ако човек настине, ще се оправи за около седмица. По тази при­чина той никога не приемаше лекарства при настинка, защото знаеше, че след седмица ще оздравее. Попитай някой лекар за колко време ще ти мине настинка, ако вземаш лекарства. Отговорът е за около седмица. Единствената разлика за пос­тигането на еднакъв резултат е в хапчетата. Много хора пре­връщат лекарствата в свои най-добри приятели. Те се будят до тях, разчитат на тях да ги направят щастливи и да не изпитват никога никаква болка, заспиват с тях вечер. Струва ми се, че фармацевтичните компании дори си измислят разни болести, само за да могат да изработят след това лекарства, които да ги лекуват. Помисли за синдрома на неспокойните крака.

Трябва да се откажем от постоянното си уповаване на лекарствата и да започнем отново да разчитаме на способ­ността да контролираме собствените си емоции.

8. Защото даваш лош пример на децата си и те го следват

Чудиш ли се защо децата ти на закуска си топят хляба в яйцата? Защото виждат родителите си да го правят. Никога не си чувал, че филийките се топят в яйцата? Защото твоите роди­тели не са го правили. Нямал си този модел за подражание.
Защо някои деца харесват футбол, а други – бейзбол? Често това е, защото родителите им харесват единия спорт повече от другия. А защо някои деца предпочитат видеоигри­те, а други – да излязат и да играят навън? По същата при­чина: родителите им или предпочитат видеоигрите, или се наслаждават да бъдат навън. Децата следват модела, който им е бил наложен.
Наскоро гледах дискусия, в която начални учители раз­казваха как понякога малките деца разигравал сцени от пор­нофилми. Как се случва това? Порнофилмите текат по теле­визията вкъщи и децата приемат поведението, което виждат, за нормално. За тях не става въпрос дали е добро, или лошо, те просто имитират поведението, което наблюдават в една обикновена житейска ситуация.
Възрастните лъжат в данъчните си декларации и се хва­лят с това. Децата преписват на контролните и се хвалят с това. Когато касиерът върне на възрастните с един долар по­вече, те го вземат и се радват, защото са измамили магазина с един долар. Децата им виждат парите на свой съученик, оставени на чина му, вземат ги и се радват.
Преди години имаше една реклама с тийнейджър, чийто баща го сгащва с марихуана. Бащата се кара на тийнейджъра и му крещи: „Откъде се научи да пушиш трева?“ Детето спо­койно поглежда баща си и отговаря: „От теб, татко.“ Бащата изглежда така, сякаш току-що са го ритнали в слабините. Но така стоят нещата. Децата подражават на поведението, което техните родителите са показали, че е приемливо.
Помните ли песента на Хари Чапин „Котката е в люл­ката“? Това е историята на един баща, който има син, но не може да отдели време за момчето си, въпреки че то го моли. Когато бащата остарява, ролите се сменят и той започва да иска да прекарва време със сина си. Синът дава на бащата същите извинения, които е получавал той, докато е растял. Този ред казва всичко:

„И като затворих телефона, осъзнах, че е станал същи­ят като мен; синът ми беше точно като мен.“

• • Не е важно колко пари имаш, а как ги използваш.
• • Децата ще правят секс, както и ти си го правил като тийнейджър! Научи ги на важните неща: уважение – отговорност – безопасност.
• • Обичай себе си, за да обичаш и другите и да имаш пълноценно общуване – ако не си достатъчно добър за себе си, никога няма да бъдеш достатъчно добър и за друг.
• • Училището и домашните са отговорност на детето, не твоя.
• • Децата лъжат. Всички сме лъгали като малки. Но ти обясни и докажи с пример, че лъжата е недопустима. Честността и почтенността са най-добрият и успешен избор.
• Децата стават по-добри, веднага щом родителите им станат по-добри.

За Автора

Лари Уингeт (Larry Winget) е професионален мотивационен лектор и автор. Той презентира себе си като запазена търговска марка – „Питбула на личностното развитие” и „Единственият на света дразнещ лектор”. Той е ръбат, противоречив, свадлив, антагонистичен, саркастичен, догматичен, хаплив, прям. Право в очите. Определено е неповторим.
Той е философ на успеха, който по случайност е весел и шумен. Лари преподава всеобщи принципи, които ще работят за всеки, във всеки бизнес и по всяко време. Той смята, че много от нас твърде са си усложнили живота и го приемат прекалено сериозно. Той не смекчава думите нито по време на своите лекции, нито при писането. Уингeт показва студената грозна истина по начин, който е предизвикателен, интересен и забавен.
Автор е на бестселъра “Спри да хленчиш! Размърдай си задника”. Втората му книга „Не се скатавай! Работи!“ се изкачва до върха на класациите и му печели международна популярност. Заглавието „Ти си загубеняк, защото искаш да си такъв“ вече е на път да се превърне в истински хит в Америка – изданието е обявено за бестселър на „Уолстрийт Джърнъл“, четири пъти е оглавявало класацията на “Ню Йорк Таймс” и шест пъти – на „Бизнес Уийк“.

Яндекс линк:
Свалете/Download “Детето ти е страхотно! Ти не ставаш” от Лари Уингет от тук

или

Мега линк:
Свалете/Download “Детето ти е страхотно! Ти не ставаш” от Лари Уингет от тук

Други препоръчани книги:

Безцеремонно. 365 дни с най-доброто от Лари Уингет Детето – как да го обичаме истински. Един психиатър, специализирал в работата с малки деца, за взаимоотношенията родител-дете – Д-р Рос Кембъл Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Откраднат фокус. Защо вече не можем да се концентрираме – Йохан Хари Как работи умът – Стивън Пинкър