URVIN IALOM Moiat put kum sebe si .epsСветовнопризнат учен, уважаван психотерапевт и бестселъров автор, Ървин Ялом се нарежда сред най-влиятелните съвременни мислители. В настоящата си автобиография той смело разкрива себе си пред читателите, влизайки в ролята на обект на собствените си изследвания.
Дете на руски евреи имигранти, Ървин Ялом израства в беден квартал на Вашингтон. Решен да се измъкне от ограничаващата го среда, той насочва цялата си енергия в мечтата си да стане лекар. Книгата проследява необикновената му професионална кариера – от годините в Станфорд и изучаването на различните подходи в психотерапията до изработването на собствена методика. Авторът разглежда отношенията си с хората, които са го изградили като личност, и разказва за срещите си с Виктор Франкъл, Роло Мей, Карл Роджърс и др. Освен това той открехва вратата към най-съкровените кътчета на душата си и ни допуска в личния си живот, в който централно място заемат съпругата му – Франсис, и трите им деца.
Преплитайки историите на най-запомнящите се пациенти със спомените си за приятелства, любов и разочарования, книгата ни позволява да опознаем Ървин Ялом като личност и да оценим подобаващо огромния му принос към психотерапията.
От книгите на д-р Ялом са продадени над 4 милиона екземпляра в цял свят. Повечето от тях громят табута. Изобличават задкулисието в психотерапевтичната практика, което петни имиджа на професията. Той е първото голямо име в гилдията, което застава смело зад подобни разкрития. Ето списък с всички заглавия на Ялом, издадени на български, за радост на по-проникновения читател.
ЗАТВАРЯНЕ НА КРЪГА
Наистина, приближавайки края, аз осъзнавам, че се движа в кръг, към началото. Спомените на клиентите ми все по-често разбуждат мои спомени, разговорите за тяхното бъдеще нарушават покоя на миналото ми и аз се улавям да преразглеждам жизнената си история. Спомените ми от ранната детска възраст винаги са били откъслечни, вероятно – както винаги съм бил убеден – поради нещастното ми детство и мизерията, в която живеехме. Сега, вече прехвърлил осемдесетте, в съзнанието ми нахлуват все повече образи от онова време. Пияниците, спящи в оповръщания ни вестибюл.
Самотата и изолацията, които чувствах. Хлебарките и плъховете. Червендалестият бръснар, който ме наричаше „еврейче“. Моите тайнствени, мъчителни и неосъществени сексуални копнежи в юношеството. И постоянното усещане, че не съм си на мястото – единственото бяло дете в квартал на чернокожи, единственият евреин в общество на християни.
Да, миналото ме притегля към себе си и аз вече с болезнена яснота осъзнавам пълния смисъл на израза „изглаждане на отношенията“. Чак сега вече съм в състояние да си представя как мъртвите ми родители биха се гордели, гледайки ме да говоря пред публика. По времето, когато почина баща ми, бях публикувал в медицински издания едва няколко статии, които той не можеше да разбере. Майка ми го надживя с двайсет и пет години и макар поради лошия си английски и сполетялата я по-късно слепота да не можеше да чете книгите ми, тя ги държеше подредени в купчинка край креслото си, поглаждаше ги и се суетеше около тях, когато ѝ дойдеха на посещение в старческия дом. Толкова много между родителите ми и мен остана недовършено. Толкова много необсъдени неща останаха за съвместния ни живот, за напрежението и нещастието в нашето семейство, за моя свят и техния свят. Когато си представя живота им – как са пристигнали на остров Елис без пукната пара, необразовани, без да знаят дума английски, очите ми се пълнят със сълзи. Иска ми се да мога да им кажа: „Знам през какво сте преминали. Знам колко тежко ви е било. Знам какво сте направили за мен. Моля ви, простете ми, че така съм се срамувал от вас“.
Припомняйки си изживяното, чувствам обезсърчение и по­някога самота. Не мога да разчитам на паметта си, а има толко­ва малко живи свидетели на ранния ми живот…

НОВАК В СТАРЕЕНЕТО
Като дете бях винаги най-малкият – в класа, в бейзболния отбор, в тенис отбора, в бунгалото на летния лагер, – но сега, където и да отида, съм най-старият – в лекционната зала, в ресторанта, в киното, на литературното четене, на бейзболния мач. Наскоро участвах в двудневна психиатрична конференция, организирана от катедрата по психиатрия на Станфордския университет. Обхождайки с поглед присъстващите колеги от цялата страна, забелязах само неколцина с прошарени коси и нито един побелял. Бях не просто по-възрастен, а далеч по-въз­растен от всички! А щом изслушах лекциите в програмата и дискусиите, още по-ясно осъзнах колко много време е минало и колко промени са настъпили в моята сфера, откакто започнах медицинската си практика през 50-те години на миналия век. Имаше много такива – новите психофармакологични подходи в лечението на шизофрения, биполярни разстройства и депресия, новите методи за клинично изпитване на лекарства, високотех­нологичните способи за лечение на разстройства на съня, хра­ненето и вниманието, – които бях пропуснал. Спомних си, че като обещаващ млад преподавател бях горд, че съм в крак с нововъведенията. Сега от докладите на конференцията научавах много неща за първи път, като например за електромагнитна стимулация на мозъка – стимулирането и потискането на актив­ността на ключови мозъчни центрове по-прецизно и ефективно, отколкото с лекарства, и без странични ефекти. Това ли щеше да е бъдещето на моята сфера?
Когато започнах специализацията си по психиатрия през 1957 г., психотерапията беше самата сърцевина на психиатрията и моята страст към нея споделяха почти всичките ми колеги. А сега, от осемте презентации, които посетих на въпросната конференция, в само една чух да се спомене бегло за психотерапия.
През последните няколко години съм чел много малко спе­циализирана литература. Често се самозалъгвам, че причината са проблемите със зрението ми – претърпях операция на двете роговици, както и операции за премахване на катаракта на две­те очи – но това е слабо извинение. Бих могъл да чета каквото трябва с едър шрифт на киндъла си. Истината – която малко ме е срам да призная – е, че развитието на психиатричната сфера вече не ме интересува. Когато почувствам вина заради това, се успокоявам с факта, че съм посветил достатъчно време на про­фесията си и на осемдесет и пет годишна възраст би трябвало да съм свободен да чета каквото пожелая. И добавям: „При това освен психиатър съм и писател и трябва да следя тенденциите в съвременната литература“.
Когато дойде моят ред на споменатата конференция, аз за разлика от другите лектори не изнесох лекция или доклад и не показвах на публиката диапозитиви. Всъщност тук е мястото да призная, че никога в живота си не съм използвал диапозитиви! Вместо това един мой колега от Станфордския университет и близък приятел – Дейвид Спийгъл, ме интервюира, задавайки въпроси за кариерата и развитието ми като психотерапевт. В интервюта с добре подбрани въпроси и дружески тон се чувст­вам комфортно и времето отлетя толкова бързо, че се изненадах, когато приключихме. Публиката стана на крака, за да ме апло­дира, а мен ме обзе тревожното усещане, че се сбогуват с мен.
Тъй като практикуващите психиатри на моята възраст са малцина, аз често си задавам въпроса: Защо все още се срещаш с пациенти? Не е по финансови причини, разполагам с доста­тъчно пари, за да живея комфортно. Просто обичам работата си твърде много, за да се оттегля, преди да се наложи. Чувствам се привилегирован поради факта, че толкова хора ме допускат в съкровения си вътрешен живот, а и след толкова десетилетия, мисля си, може би ставам добър в работата си.

Понеже съм помагал на много пациенти да се справят с не­волите на стареенето, очаквах да съм добре подготвен за своята старост, но ми е доста по-тежко, отколкото предполагах. Болки­те в коленете, нарушеното чувство за равновесие, сутрешната скованост в гърба, умората, отслабващият слух, влошеното зрение, старческите петна по кожата – всичко това ме тревожи, но далеч не колкото отслабването на паметта.

Една събота съвсем наскоро с Мерилин отидохме да се по­разходим и обядваме в Сан Франциско и когато решихме да се приберем в апартамента си там, аз установих, че съм забравил да взема ключовете. Наложи се два часа да чакаме навън един съсед, който имаше дубликат. Същата вечер отидохме да гледа­ме постановката „Небивалият свят“ на Фабрис Мелкио, пред­ставяща въображаема картина на задгробния живот. Тя бе продуцирана от сина ми Бен и поставена от неговата театрална трупа „Фуулс Фюри“. С Мерилин се съгласихме след предста­влението да обсъдим пиесата с публиката, тя от литературна, а аз от философска и психиатрична гледна точка. Въпреки че коментарите ми сякаш удовлетворяваха публиката, в един мо­мент посред обсъждането осъзнах, че съм забравил интересно и важно наблюдение, което желаех да споделя. Продължих да говоря „на автопилот“, а през това време трескаво тършувах из ума си да намеря забравеното. След десетина минути то внезап­но изплува в съзнанието ми и аз го представих на зрителите. Съмнявам се, че някой в залата бе забелязал моето затруднение, но в тези десетина минути, докато говорех, една мисъл не спря да кръжи в ума ми: „Това е – моментът настъпи. Трябва да пре­кратя изявите пред публика. Не забравяй за Роло“. Имах предвид случката с възрастния Роло Мей, който по време на едно слово разказа един анекдот три пъти. Бях се зарекъл никога да не пра­вя от старостта си зрелище.

Макар това да беше една особено лоша поредица от неудачи, дължащи се на отслабващата ми памет, по-дребни гафове пра­вя почти всеки ден. Кой е мъжът, който ми се усмихва и идва да ме поздрави? Познавам го, сигурен съм, но името му, ах, как беше името му? А как беше името на онзи ресторант край пла­жа в Халф Мун Бей, където преди време често ходехме с Мерилин? Ами името на онзи нисичък, смешен комик от филма „Хвърли мама от влака“? На коя улица в Сан Франциско се намира Музеят на съвременното изкуство? Как е наименова­нието на онази странна терапия, основана на теорията за девет­те личностни типа? А името на психиатъра, създал транзакционния анализ? Разпознавам лицата на хора, с които съм об­щувал, но имената се изпаряват от паметта ми – някои впослед­ствие си припомням, а други просто не мога, колкото и пъти да ми ги напомнят.
Губя ключовете, очилата и айфона си, забравям телефонни номера и мястото, където съм паркирал колата си – това ми се случва всекидневно. Но знаете ли, инцидентът с ключовете за апартамента и автомобила под наем беше фрапиращ случай и вероятно се дължеше на недоспиването предната нощ. Вечерта бях гледал един френски филм – „Любов“, разказващ за изпита­нието на възрастен любящ съпруг, който помага на болната си съпруга да умре. Тази двойка наподобяваше Мерилин и мен и мисълта за това не ми даде да мигна цяла нощ. „Любов“ е отли­чен филм, но приемете един съвет: гледайте го, преди да навър­шите осемдесет години.

От дълго време се тревожа, че старческото отслабване на паметта може да ме принуди да изоставя работата с пациенти. За да предотвратя това, използвам компютърна програма за диктовка: след всяка сесия винаги диктувам резюме с обем една-две страници, което непременно чета преди началото на следващата сесия с конкретния пациент. Затова винаги си оста­вям поне двайсет минути между сесиите с различни пациенти. Освен това през последните няколко години вече не се срещам с повече от трима пациенти дневно. Когато получа имейл от пациент, с когото съм провеждал терапия много отдавна, често името му не ми говори нищо, но обикновено е достатъчно да прочета само няколко изречения от старите си записки, за да се отприщят всичките ми спомени за него.

Но загубата на паметта има и една добра страна: доставя ми удоволствие да препрочитам много книги, тъй като съм забравил сюжета им. Все по-рядко попадам на съвременни романи, които ми харесват, затова се връщам към любимите в библиотеката ми – „Сто години самота“, „Грендел“, „Големите надежди“, „Приключенията на Макрол“, „Студеният дом“, „Среднощни деца“, „Леля Джулия и писачът“, „Даниел Деронда“, „Сайлъс Марнър“ и „Пътят на всяка твар“, много от които чета сякаш за първи път…

  „Моят път към себе си“ на Ървин Д. Ялом ще може да бъде разбрана още по-добре, ако сте чели поне една от другите му книги. А всяка една от тях е бисер. Тях може да ги намерите в АРХИВА на библиотеката на Спиралатаhttp://4eti.me/spiralata
Нека споменем и по няколко думи за всяка:
КОГАТО НИЦШЕ ПЛАКА (Колибри) е приковаващ вниманието меланж от факти и фикция. Една напрегната интелектуална драма с участието на много любов, презрение към жените, надлъгване и отчаяние, разиграла се на фона на кипежното виенско общество през XIXв., малко преди да се роди Нейно величество психоанализата.Романът осветлява някои ключови идеи на Ницше през хипотезата за собствената му уязвимост. На преден план е формулата за човешкото величие – amor fati (любов към съдбата). Което значи, че за да изпитваме щастие, трябва да се излекуваме от заблудата за необходимостта. Мъдростта се изразява в това да обичаш съдбата, която сам си избрал. Отначало д-р Бройер лекува Ницше, после Ницше лекува Бройер, накрая Бройер е излекуван, а Ницше рони сълзи за пръв път в живота си. Това е то. Най-добрият учител е този, който се учи от учениците си.
ЛЪЖИ НА ДИВАНА (Колибри) преплита слабостите на трима психотерапевтис проблемите на техните пациенти: привлекателната Бела, фиксирана върху архетипа на „мъдрия стар мъж”, комарджията Шели, нещастния Джъстин, който внезапно се еманципира от терапевта си, отмъстителната и властолюбива адвокатка Карол. Намесват се и двама мошеници, които се оказват по-добри психолози от психолозите, на моменти терапевти и пациенти сякаш сменят ролите си. Повествованието се направлява от амбициозния Ърнест Лаш, който прави всичко по силите си, за да помогне напациентите си, но нерядко е на ръба да прескочи границата на порядъчността. Излиза, че съвременният терапевт е подвластен на изкушения като всеки друг: лекари злоупотребяват с доверието на пациентите си, а последните ги обвиняват преднамерено, в измислени грехове. Неслучайно заглавието на книгата е каламбур – на английски „лъжа“ и „лежа“ се пишат и произнасят по един и същи начин.
ИЗЦЕЛЕНИЕТО ШОПЕНХАУЕР (Хермес) първоначално е замислена като исторически роман, после авторът променя намерението си. Оказва се, че Шопенхауер е един от най-саможивите индивиди в историята на човечеството – без приятели, семейство, близки съратници. Така на Ялом му хрумва идеята един от членовете на терапевтичната група, която е фокус на книгата, да прилича много на прочутия немски философ. Върху психотерапевта Джулиъс Херцфийлд се стоварва тежка диагноза и той е принуден да направи равносметка на живота си. Нападат го угризения, същевременно се отварят възможности да изкупи стари грехове. Сюжетът ни среща с куп колоритни персонажи, разяждани от един или друг проблем. Гил страда от ниско самочувствие и неумение да отстоява позиции. Ребека е преуспяла адвокатка и красавица, която изпитва ужас от старостта. Тони е невъздържан и агресивен, а Бони страда от наднормено тегло. Пам е фантастична, но не успява да задържи мъжете, които обича. А Филип трябва да се излекува от влиянието на Шопенхауер и най-после да се научи да живее.

ДА СЕ ВЗРЕШ В СЛЪНЦЕТО (Хермес) е нестандартен поглед към универсалната тема за смъртта. Едва ли има по-автентична човешка емоция от изначалния, неизкореним ужас от вечното нищо. Осъзнат или не, този ужас е в основата на редица психични разстройства: депресии, фобии, състояние на тревожност. Ялом прокарва идеята за осъзнатата тленност като форма на спасение. Книгата е осеяна с трогателни истории на различни хора, обхваща преживявания и спомени на самия автор и предлага конкретни стъпки за преодоляване на ужаса от смъртта. Дали пълноценният живот предполага примирие с мисълта за голямото нищо? Съмняваме се. Още повече, че човек никога не е удовлетворен от онова, което вече има, той все иска нещо друго.

ВСЕ ПО-БЛИЗО ВСЕКИ ДЕН (Колибри) е резултат от изключително интересен експеримент, предприет от д-р Ялом, и е публикувана по настояване на съпругата му Мерилин Ялом. През есента на 1970 г. той решава, че не е препоръчително за Джини, негова пациентка и прохождащ белетрист, да продължава груповата терапия, оглавявана от него и един котерапевт, тъй като за година и половина тя не постига никакво подобрение. Ялом й предлага двамата да продължат с индивидуална терапия. Тъй като проблемите на Джини включвали т.нар. писателски блокаж, Ялом се договорил тя да плаща за терапията си под формата на записки върху всяка сесия, които биха били стимул за нейното писане. Решил и той да подготвя отделно описание на седмичните им срещи с уговорката, че двамата ще си разменят записките на всеки шест месеца. С надеждата да извлекат терапевтична полза. Така се появява тази уникална по рода си книга, основната част от която може да бъде четена като роман, като историята на двама души, които са се срещнали в интимността на психиатричното tete-a-tete.

ПРОБЛЕМЪТ {на}СПИНОЗА (Хермес) Ако сте чели брилянтния роман игра на македонския писател Гоце Смилевски „Разговор със Спиноза”, може би си спомняте тази мисъл: „Човешкият род страда от една наглед безобидна болест. Симптомите на тази болест се изразяват в придаване на характеристика за вечност и безкрайност на преходните и временни неща и събития или пък в копнеж преходните и временни неща и събития да бъдат вечни.” Този мотив присъства и в романа на Ялом, намира отражение в идеята за непосилната лекота на живеенето (Кундера), съответно в идеята за вечното завръщане на Ницше. Проблемът на Спиноза е, че в разсъжденията си той е изпреварил съвременниците си с няколко столетия и философските му възгледи, както и представите му за политическото управление за онова време са били радикални и непонятни.

ДАРЪТ НА ТЕРАПИЯТА (Колибри) съчетава блестящо експеримент и философия, позовавайки се на наследството на Епикур, Фройд, Ницше, Шопенхауер и Спиноза. Като се уповава на своя уникален опит и разказваческо умение, авторът изследва различните подходи – практически, философски и емоционални, които присъстват във всяка терапия. Самата терапия третира като генерална репетиция за живота. На едно място отправя следното предупреждение към своите бъдещи колеги: „Някои терапевти се натъкват на трудности, защото имат незадоволен сексуален живот или живеят в изолация, пречеща им да осъществяват подходящите и необходими сексуални контакти. Очевидно голяма грешка е практиката да се разглежда като възможност за подобни контакти.” В книгата е поместен и един извънредно любопитен разговор със самия Ървин Ялом. На въпроса, какво чете напоследък, той отговаря така: „Най-доброто художествено произведение, което съм чел през последните няколко години, е романът „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл – гениално произведение. Чета и обичам няколко книги на Мураками, Рот и Пол Остър. Току-що препрочетох „Нашият общ приятел“ от Чарлс Дикенс и „Час по немски“ от Зигфрид Ленц – какви шедьоври!”

ПАЛАЧ НА ЛЮБОВТА (Хермес) съдържа десет драматични истории на хора с психични проблеми, подирили психотерапевтична помощ от Ървин Ялом. С много вещина и съпричастност той им помага да се спуснат до неподозирани дълбини на психиката си, за да постигнат усещане за свобода. И тук присъстват страхът от смъртта и самотата, но също и самопрезрението, агресивността, сексуалната зависимост, затлъстяването… Преображението на тези личности е доказателство, че човек има силата да се конфронтира с истините на битието и способността да впрегне това познание в постигането на духовно израстване.

МАМА И СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА (Колибри) съдържа шест вълнуващи истории, извлечени от клиничния опит на д-р Ялом който отново ни потапя в тайните на срещата между пациент и психотерапевт и с изящния си стил изпитва границите между документалистика и белетристика. Героите му плуват в замъглените си сънища, минават през отчаянието и страховете си, през скръбта, властта на любовта, копнежа по взаимност, за да се изправят пред извечните въпроси на живота: за самотата и смъртта, за свободата и смисъла на съществуването. Това пътешествие към самопознанието и трансформацията, в което деликатно е поканен и читателят, осветява уникалния потенциал на всяко човешко взаимоотношение.

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОТЕРАПИЯ (Колибри) се занимава с четирите базисни притеснения: смърт, свобода, изолация и безсмислие. Конфронтирането на човека с всеки от тези факти на живота изгражда съдържанието на екзистенциалния динамичен конфликт. Залагайки на клиничния си опит, емпирични изследвания, философски идеи и примери от световната литература, Ялом написва тази мащабна и изчерпателна книга, която може да послужи като интелектуална опора на всички онези терапевти, осъзнали несъвместимостта на своя опит с ортодоксалните теории. Екзистенциалните източници на неистов страх са познати, защото не са запазени единствено за психично разстроените. Авторът многократно подчертава, че те са част от човешкото състояние: „Е, би попитал някой, възможно ли е теория за психопатологията да се основава на фактори, които се преживяват от всеки човек? Отговорът, разбира се, е, че всеки човек преживява стреса от човешкото състояние по силно индивидуализиран начин.”

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ  “Моят път към себе си на Ървин Ялом от тук