Ятаган и Меч – Част 5 – Битката – Токораз Исто

0

tokoraz5-cover“Векове от слава, забулени в мрак!” Това изречение най-добре описва епохата в романа “Ятаган и Меч”, както и днешната епоха. Днес също живеем в мрачна епоха и от нас зависи дали ще я покрием със слава!
Ако посетите село Болярци и се спуснете надолу по баира, ще стигнете до училището. Застанете пред главния вход, вляво ще видите пано, на което пише: “Векове от слава забулени в мрак.”
Читателю, ти познаваш този мрак, защото аз повдигнах за теб завесата и ти го видя, дано си го опознал, харесал и обикнал! Защото аз разбрах кой съм едва след като научих всичко това. Сега знам кой съм, приемам се и се харесвам. Сега знам къде е моята сила и защо съм българин. Знам защо не бива никога да мразя, защото всички, които днес крещят срещу този или онзи, крещят срещу предците и срещу себе си. Те плюят на себе си и мразят другите и различните, оковавайки душата си и превръщайки се в тесногръди нещастници. Никога не допускайте омразата да ви води! Аз ви предлагам да обичате. Аз обичам предците си, уважавам и се прекланям пред изборите, които те са правили. Осъзнавам колко тежка борба са водили и колко трудно им е било. Не съм като егоистите, които смятат, че светът започва с тях и че тяхната болка е най-важната и значима на света. Не допускам пропагандата на политиците да ме превърне в елементарен човек, крещящ, а не мислещ. Не искам слаби хора, които не познават предците си, да формират възгледите ми. Аз знам откъде произлизам и никой не може да се изправи пред мен, защото това означава да се изправи пред всичките ми предци. А кой смее да събуди духовете на дедите ми: на Ибрахим (Петко), Яне, Първан, Вълчан и Велко, Иван и Атанас? Кой смее да се изправи пред мен и моя боен дух? Това са моите предци, това са хората, които непрекъснато са до мен. Това съм аз, но вие, читателю, също имате своите предци, които са не по-малко значими и славни от моите, така че почувствайте повика на кръвта и се възползвайте от него!”

ОТКЪС:

– За хората на Пътя има само един начин да вървят по него. Отначало трябва да тръгнат, а това става като преместят крака си.
Момчетата се засмяха. Явно това, което им казваше Риз баба, им се струваше безсмислица. Това беше ясно за всеки човек.
– Да, да, не се смейте! Точно така е. Знам, че ви се струва смешно, но слушайте сега, за да разберете какво имам предвид.
За да се наречете хора на Пътя, това означава, че се движите по Пътя. Всеки Път се състои от крачки и разстояние. Вярващите хора и тези които в живота си не са се замисляли за духовността си стоят на място и не могат или не искат да помръднат. Те са като вкоренени. Много малко, единици, са тези които са прекрачили. За съжаление повечето от тези, които искат да се движат по Пътя, стъпват само с единия крак, после пак с него и пак с него, докато не се разкрачат съвсем и стане невъзможно да продължат. Така скоро те също спират. Пътят е обграден от стоящи и вкоренени хора, които гледат към него с копнеж и мечти и го “вървят” в мечтите и в главите си. Това е така, защото хората не знаят нещо много важно. Хора, които искат да вървят, трябва да знаят следното: всеки човек има два крака.
Момчетата отново се разшумяха. Днес Риз баба говореше само очевидни неща. Нима това беше мъдрост? Старецът като че отгатна мислите им, усмихна се и продължи:
– Знам, че ви се струва смешно всичко това, което ви казвам, защото смятате, че го знаете. Това е капан. Не си позволявайте да не слушате само защото думите ви се струват познати! Това е капан, в който попадат повечето хора, които искат да слушат за Пътя и за духовното развитие. Те идват, сядат и задават въпросите си, но после не могат да се отърсят от това, което знаят и слушат това, което им говоря с ушите на знаещи хора. Така те чуват само себе си. Скоро разбират, че всичко, което им казвам, го знаят само защото думите са им познати, но не могат да вникнат отвъд думите и да видят новото ниво, което се крие зад думите ми. Скоро те решават, че им говоря банални, познати неща, които те си знаят и се отказват. Всеки един от тях решава, че повтарям едно и също или че „той това си го знае”, но не е така. Това се получава, защото те не разбират това, което искам да кажа на вас.
Всеки вървящ трябва да осъзнае, че за ходенето са му нужни два крака и ходенето е последователно редуване на крачка с левия и десния крак. Единият крак е „постигането”, а другият – „осъзнаването”. Ходенето представлява постигане и осъзнаване. То е непрекъснат процес на постигане и осъзнаване.
Има два вида хора: едните са кръстосали крака, седят, веселят се, правят си мохабет, говорят красиви неща, мечтаят и очакват. Това са хората на „осъзнаването”. Те се опияняват от „умни” разговори, харесват мъдростта, търсят авторитети и учители, крият се зад гърбовете на родителите си. Това са хора, които с лекота говорят за философия, религия, прераждания, езотерика, окултизъм и всякакви други магии, учения и чудеса, но не знаят, дори представа нямат, за какво става въпрос, тъй като за тях тези неща са само забавление. Те ги дъвчат с години, а понякога и цял живот, като шекер и петмез, без да искат и да могат да ги преглътнат. Такива хора не разбират за какво става въпрос. Това за тях са сладки мохабети, за по на едно кафе. Тези хора не живеят според нещата за които говорят и мислят. Това не е истински Път. Тези хора в най-добрия случай са прекрачили с единият си крак, например левият и са се разкрачили. Колкото повече мислят и си фантазират, колкото повече предвижват същия този крак, наречен осъзнаване, напред, толкова повече се разкрачват. От едно време това вече не е крачка, а разчекване и така крачката осъзнаване престава да бъде крачка, а се превръща в отрицание на себе си. Тогава започва да се нарича фантазиране, мечта, блян, празнодумие и празнословие. Това са хората, които се опитват само да осъзнават, но всъщност само си представят и преживяват, но не разбират какво е Път и че за да ходиш трябва да имаш и друга част от себе си и тя се нарича постигане. Да постигаш означава да си даваш сметка за цената, която се плаща. Не просто да говориш за духовност, философия или религия, но да направиш така, че да живееш според думите си. И ако за хората на осъзнаването Пътят е недостижим, той е толкова далечен и за хората, които разчитат само на постигането. Такива хора са дейни. В повечето случаите те са воини, смели и решителни, но при тях също има немалко трудности. Повечето еничари бяха такива. Защото когато само постигаш, но нямаш ниво на осъзнаване, си оставяш там където си бил. За съжаление скоро това, че не си осъзнат, се отразява и на постигането ти. Колкото повече се опитваш да постигаш без осъзнаване, толкова повече се обричаш на застой. Така скоро започваш да разбираш, че не се движиш напред.
Аз отначало смятах, че хората на постигането са по-близо до Пътя, може би, защото бях деен човек и винаги съм харесвал еничарите повече от мързеливите улеми, талиби и мюриди, които по цял ден седят на топло и разсъждават за това или онова. По-късно трябваше да си призная, че и двете състояния са равностойни. Няма значение с кой крак си прекрачил, след като си се разчекнал това означава, че не ходиш и не си се придвижил.
Много малко от хората са хора на Пътя. Това са хората, които са осъзнали, че вървенето се състои и от двете неща – осъзнаване и постигане. При тях всяка крачка с левия крак е последвана от крачка с десния и после пак и пак… Това е ходенето. Път има само за ходещите хора. Няма значение колко голямо прекрачване си направил, ако не го последваш с другия крак. Слушах много спорове как трябва да започне ходенето, дали с левия или с десния крак. Това няма значение. Това е важно само за тези, които още не са тръгнали и те в повечето случаи въобще не тръгват. За ходещите това отдавна няма значение, защото повечето от тях вече толкова пъти са редували ляв и десен крак, че са забравили с кой са тръгнали.
– При вас как беше, учителю? – попита Атанас.
– Понякога си мисля, че тръгнах с крака „постигане”, но не съм сигурен. Скоро разбрах, че тази картина не е съвсем вярна. Всъщност днес аз не мога да отделя постигането от осъзнаването и наричам това общо с една дума „съответствие”. Днес знам, че всъщност крачката никога не е изолирана, дори когато правиш крачката „постигане”, ти се облягаш на опорния крак, който е „осъзнаване”, постигането винаги се гради на нивото осъзнаване, което си постигнал, а когато искаш да осъзнаеш нещо се облягаш на опита си. И така за мен двете крачки винаги са едновременни и няма такова редуване.
– Чакайте, чакайте, учителю! Тъкмо ми се изясни и отново всичко се обърка – каза Атанас.
Риз баба бавно се изправи, като не спираше да говори:
– Това няма как да го разберете. То също е въпрос на разбиране и постигане. Сега можете само донякъде да го разберете или да го чуете, но за да кажете, че сте го разбрали, трябва и да го постигнете.
След това старият мъж се изправи и бавно започна да показва на момчетата как ходи. Той правеше това бавно и всичко отначало се стори на двете момчета някак гротескно, а по-късно и комично. Най-смешно обаче стана, когато след малко Риз баба започна да подскача с двата крака едновременно. Фигурата му заприлича на голям смешен заек. Момчетата гледаха странното представление и се чудеха дали да се смеят и как да реагират. Мъдър ли беше Риз баба или безумец? Отначало беше говорил неща, които всеки знае. По-късно беше обяснил и момчетата бяха схванали донякъде дълбочината на мислите му, но сега отново не знаеха какво да мислят.
Скоро мъжът седна и отново кръстоса крака под себе си.
– Трудно е да разберете, защото се опитвам да ви обясня едно нещо в развитие и пред вас се опитвам да развия идеята. Сега слушайте и следващата крачка, защото Пътят не търпи спиране и застой. Това е сложното на обясненията свързани с Пътя, че те изискват да се правят в развитие, следвайки крачките изминати в Пътя. Това обаче за хората свикнали да мислят и живеят линейно е много трудно и почти невъзможно. Затова често те схващат само противоречие в моите думи. За тях има противоречие, защото те не разбират това, за което ви говоря. Там където за стоящия и разкрачения има противоречие, за ходещия няма..

 

DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ от тук

 

 

Share.

Leave A Reply