partzalev-coverГеорги Парцалев умееше до съвършенство да концентрира върху себе си вниманието на тези, които го слушат. Той раз­казваше дори и най-незначителната история с такова вътрешно въодушевление, с такъв плам, с такава сладка настървеност, че неминуемо печелеше симпатиите на всички.
Той беше изключително обаятелен. Говореше с истинска наслада, като че ли вкусваше с езика си някакво неземно питие, някаква амброзия. Еликсир, който много държеше да сподели с другите. И го правеше. Споделяше го по неговия си особен, деликатен, неподражаем начин.
Парцалев притежаваше голям магнетизъм. Огромен. Недостижим. Говореше бавно, съсредоточено. Бе вглъбен в себе си. Лицето му изглеждаше сериозно, дори в определени моменти тъжно. Но очите му…
Още не мога да ги забравя. Толкова много години след кончината му.
Те бяха топли. Много топли. Излъчваха сърдечност, добро­та и всеопрощаваща усмивка. Да, очите му можеха да се смеят! Искрено, гальовно, благородно…
Точно така. Парцалев беше благородник. По рождение, по душа, по начин на мислене.
Той отсяваше леко и ненатрапчиво онова, което не заслу­жаваше вниманието му.
Винаги точният му душевен камертон веднага го ориенти­раше как да се справи със заобикалящата го завист и пошлост. Защото такива неизбежно се появяваха.
Тогава той леко повдигаше левия край на горната си устна, усмихваше се тайнствено и музиката на словото му покорява­ше света. Света на неговите обожатели…

Никога не съм можел да разбера какъв е източникът, от който той черпеше безбройните си вицове. Те бяха несравнимо оригинални, заредени с много динамизъм и задължително завър­шваха с неподозиран край, който предизвикваше бурен смях и нескончаеми коментари.
Парцалев бе гениален разказвач и безподобен импровизатор. Попаднеше ли някоя съвсем обикновена житейска ситуа­ция в полезрението му, той така умело я префасонираше и така майсторски я украсяваше, че дори и най-сериозният слушател не можеше да му устои.

Общуването c Георги Парцалев бе неописуемо приключе­ние. Той бе толкова сладкодумен и така редеше словата си, та човек можеше да се заблуди, че ги е наизустил. Слушайки го, имах чувството, че разгръщам страниците на вълшебно четиво, което на моменти ми напомняше ту на „Островът на съкровищата“ ,ту на „Хиляда и една нощ“, ту на „Хитър Петър“…
Често пъти се замислях за това, как един самоук артист може да бъде толкова начетен, как е възможно да притежава та­кава респектираща ерудиция, как умее във всяка една ситуация да каже нещо, което да е хем на място, хем да е пречупено през неговата си философско-Парцалевска призма.
Той, разбира се, много четеше. Извънредно много. Спо­делял ми е, че дори когато се е прибирал в три сутринта, след изморителни снимки, не е можел да заспи, без да отвори книга. „Може да са 2-3 страници бе, идиот, ама без тях не мога“ – така казваше и погледът му се отнасяше нанякъде.

Явлението „Парцалев“ бе особен, непознат феномен.
Него го обичаха всички. Абсолютно всички. И децата, и старците. И портиерите, и министрите. И рибарите, и журна­листите. Всички.

Едно от най-големите достойнства на Георги Парцалев бе неговата хуманност.
Той бе изтъкан от доброта. Любовта му към хората бе пословична. Тя струеше от цялата му същност и преливаше от топлите му обичливи очи.
Своята човечност той раздаваше с огромно желание и неи­моверна лекота.
Щедрата му усмивка галеше, ласкаеше, приютяваше и ле­куваше.
Веднъж появил се някъде, той мигом се превръщаше в при­казен герой от плът и кръв. Във вълшебник, който само с едно трепване на невидимата си магическа пръчка спираше плача на дете и премахваше ревматичната болка на охкащ до преди мал­ко дядо.
Георги Парцалев не беше обикновен артист. Той беше ху­дожник.

„Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости.“
„Не ми е много приятно други да се занимават с личните ми работи.“
„Кажете, че съм от Левски, и хората ще разберат, че съм левскар.“
„Баща ми имаше една мечта, да стана доктор, да бъда с бяла престилка.“
„Следвах медицина, но разбрах, че това не ми е мястото, и се отказах.“
„Разплаках публиката още 6-годишен в ролята на Квазимодо.“
„При мен и смехът, и сълзата идват по органичен път.“
„Играя за хората.“
„Ролята на театъра е да пречиства, да облагородява, да внушава и възпитава чувството за прекрасното, за истинската нравственост у хората. Наистина трудно е да бъдеш в живота, както на сцената. Но уважаваш ли публиката, не трябва да я разочароваш.“
„Живея не за себе си, а за хората… карам ги да бъдат оптимисти, да вярват в доброто, в хубавото, съвършеното.“
„Приятелство, любов и здраве не се постигат с пари.“
„Чувствам се еднакво добре навсякъде. Киното създава популярност, то е една индустрия. В него сълзата може да се създаде и изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последно действие трябва да воюваш още от първото. За естрадата трябва друга нагласа. При нея трябва да превземеш залата. Телевизията пък дава възможност да играеш това, което не си могъл в театъра”.

partzalev-backcover

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ – български актьор, роден на 28 декември 1925 г. През 1956 г. започва работа в Сатиричния театър, а през 1958 г. идва първата му роля в киното – в „Любимец 13“. Постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с незабравимото си участие в „Привързаният балон” (1967), „Кит”, „Петимата от Моби Дик” (1970), „С деца на море” (1972), „Сиромашко лято” (1973), „Баща ми бояджията” (1974), „Два диоптра далекогледство” (1976), „13-тата годеница на принца” (1987). Голямата му професионална мечта да се превъплъти в образа на Дон Кихот така и не се сбъдва. За живота и творчеството му са написани няколко книги. Рано или късно ще споделим всички тях! Парцалев умира на 31 октомври 1989 г.

… В една топла септемврийска вечер на 1983-та бяхме сед­нали на терасата на театър „София“ и наблюдавахме как децата тичат и се смеят по алеите на парка „Заимов“.
Жълто-кафявите листа на огромните дървета бавно се откъсваха и танцувайки ту наляво, ту надясно, тихо се при­земяваха и заемаха своето място до стотиците техни събратя, които ги бяха изпреварили и прилежно ги чакаха долу, сякаш нарисувани от четката на някой талантлив художник.
Настроението на бате Жоро бе в унисон с есенната кар­тина, която се стелеше пред очите ни. Той отпиваше от неиз­менното си питие, гледаше играещите деца и падащите листа и мълчеше. По едно време въздъхна:
– Не си ценим ние талантите тук, в нашата си България, бате… Не ги ценим… Тая година, в края на януари, се случих в Париж, когато съобщиха, че е починал Луи дьо Фюнес. Зна­чи, той почина на 27-ми, а на следващия ден излезе специален вестник, посветен на живота и кариерата му. Цели 64 страници! Можеш ли да си го представиш това?! А?! Питам те, бе, можеш ли да си представиш, че французите сколасаха за една нощ да издадат такъв огромен вестник в не знам си колко хиляден ти­раж?! На първа страница вместо заглавие, пишеше с огромни черни букви: „Луи дьо Фюнес е мор“, демек, че е починал. И започват хората – страница по страница – да описват: как се е родил на 31 юли 1914-та, къде е живял, какви са били роди­телите му – че са от белгийски произход, – как и къде е учил, как е разказвал скечове по баровете, как е разсмивал хората и как се е стигнало до там, че да се снима в 152 филма, да напи­ше 6 сценария и да режисира дори един от филмите си… Цели 64 страници… Накрая пишеше, че цяла Франция скърби; че це­лият народ е в траур… Запомни от мен, Звездо… когато умра аз… никой няма да напише нищо. Да, да… бъди сигурен! Само в „Работническо дело“ на последната страница с малки букви, с най-дребния възможен шрифт ще отбележат: „На 66 почина Г. Парцалев“. Толкоз. Без подробности. Къде е живял, какво е играл… Много важно… Хайде де… Откъде накъде?! Е това е нашата България! То… да не ти е кеф даже да умреш тука!!! Ми така де! Ха наздраве, моето момче!….. Да се смееш ли, да плачеш ли…

Стоях като втрещен и не можех да повярвам, че познавам отблизо такъв велик българин. Такъв уникален човек, който си позволява да се шегува дори със смъртта. И при това го прави елегантно, фино, без излишен драматизъм, като жонглира с думите и тяхното значение така, както си поиска?!
Когато каза напосоки, че ще живее 66 години, аз си по­мислих: „Ето, отново се майтапи! Че кой човек би желал да се радва на живота толкова кратко?!“. А той почти позна. Само дето не можа да достигне тази възраст. Сбърка с две години…

Може да прегледате, прочетете онлайн или да си я свалите