Ошо – Следвай Ме – Том 2- Беседи върху притчите на Исус

Когато Исус ти говори, той не ти дава цветя. Той ти дава семена. Ти може да си искал да получиш цветя, защото стойността им е очевидна, но той ти дава семена, защото знае, че цветето се намира почти на смъртно легло. Цветето е в своя последен стадий, а семето дори още не е започнало. Семето е един безкраен потенциал, а цветето е изтощено.
Това е разликата между един, който е събуден, и така наречените пандити, равини. Те ти дават цветя: изтощени. Ти можеш малко да им се порадваш, да украсиш за малко стаята си, но цветята са изтощени. Буда, Исус, Кришна – те ти дават семена. Ето защо един равин може да бъде много известен на своето време, но след това го забравят. Един пандит може да бъде много прочут, докато е жив, но след като си отиде, край с него. Исус живее и живее, и живее; Буда продължава да живее. Те дават семена. От тях ще се появят милиони цветя и милиони семена. Те продължават; има една непрекъснатост на живота.
Казва се, че едно-единствено семе може да напълни цяла­та земя със зеленина. Необходимо е само малко време. А ако във времето е повече, едно-единствено семе може да напълни цялата вселена със зеленина, с цветя. Такъв потенциал има в едно семе.
Притчата е едно семе. От теб зависи как то ще се развие. Ако слушаш притчата и не я разбереш, ти можеш да загубиш семето сякаш че е някакво мъртво нещо. Или пък можеш да го загубиш, ако слушаш и разбереш само с ума си. Тогава то ще попадне на каменисто място. Или пък можеш да го загубиш с разбиране, дори и като му дадеш място в сърцето си, но всред огромно множество храсти. Не, Исус иска цялото ти сърце. Нищо по-малко от това няма да свърши работа. Това е едно цялостно обричане.
Когато идваш при мен да получиш посвещение, това е едно пълно обричане. Това е един риск. Ти скачаш в непознатото. Затова по пътя могат да вървят само смели, много смели хора. Само тези, които се осмеляват. Това е рисковано и опасно. Никога не си го знаел преди. Ще вървиш за първи път, затова не знаеш.
Четох една история. Това се е случило в пустинята: един човек дошъл до някакво място, където се почувствал много жаден. Там, отстрани на пътя, имало една ръчна помпа. Той се приближил, изпълнен с големи надежди, и видял на помпата да виси една малка бележка, на която пишело: „Заповядайте. По този път почти никой не се движи; минават години, преди някой да мине оттук. Помпата е в ред, но от години никой не я е използвал, затова първо трябва да налеете вода в нея. Аз съм скрил под бялата скала едно голямо шише с вода. Моля, не я пийте. Ако изпиете дори малко от водата, няма да има достатъчно, за да се задейства помпата. Вярвайте ми. Ако изле­ете всичката вода в помпата, тя ще действа и ще ви извади достатъчно вода. И запомнете: преди да си тръгнете, напълнете шишето отново и го поставете под скалата.” Бележката била подписана – и датата върху нея била отпреди двадесет години. В продължение на цели двадесет години…
Човекът изтичал до бялата скала. Бутилката била там. Много хора били минали оттам, но всеки повярвал на този, който написал бележката. А може да си помислиш какво ли не: например кой знае този човек да не е луд, побъркан? Или някой, който обича да си прави шеги и се е пошегувал с теб. Ако налееш водата, кой знае? – водата може да се загуби, а помпата да не проработи. Ти си жаден насред пустинята, а на мили наоколо няма никакъв град. Опасно и рисковано е да вярваш. Пък и човекът е някой непознат. Не знаеш кой е този човек. Той си е написал името, но кой е наистина? Обаче всеки следвал препоръката. Това е упование.
И този човек също последвал това, което било написано. Това било за него навлизане в непознатото: той умирал от жаж­да – изкушението първо да пие от водата било много силно. Кой знае? Тази вода може да го спаси! Абсолютно ясно е, че водата е достатъчна да го спаси. А да я излива в помпата… може да се загуби и помпата може да не проработи. Това е пустиня… Кой знае? – помпата може да е работила, когато последният човек е минал оттам, а сега да не работи. Това е поемане на риск -животът ти е поставен на карта. Но той излял водата в помпата. С треперещи ръце, изпълнен със страх, чувствайки близостта на смъртта.
Когато идваш при мен и аз кажа нещо от непознатото, ти трябва да имаш вяра в мен. Няма друг начин. А това е опасно. Кой знае? – този човек може просто да обича да си прави шеги, да се шегува с мен. Или пък може да е побъркан, луд. Това е риск.
Да се движиш с Исус, да вървиш с него, е рисковано, защото никога не си бил там, където той ще те заведе. Пътят е непознат, целта е неизвестна. Само сърцето може да поеме толкова голям риск, защото сърцето е невинно, невинно като дете.
А посеялото на добрата земя…
Сърцето е добрата земя. А добрите новини могат да се получат само на добра земя.
Исус казва: „Ето защо аз говоря с притчи.” Притчата може да бъде разбрана според човека. Всеки човек ще я разбере според себе си. Ако той има нещо в себе си, притчата ще попадне върху този извор и ще роди богато. Ако той няма нищо в себе си, притчата ще се загуби.
Ако нямаш основата, притчата няма да ти разкрие извора на силата – защото тогава ще влезе лукавият и ти ще бъдеш обсебен от дявола. Тогава егото става по-силно и наместо да си получил помощ, това ти е навредило.
Притчата е нещо прекрасно: тя ти дава само толкова, кол­кото можеш да вземеш. Тя никога не ти дава повече. Но ако си готов – или някой ден станеш готов – тя започва да ти дава все повече и повече, и повече.
Чувал съм, че когато президентът Ейбрахам Линкълн из­бирал хората за своя кабинет, един от неговите съветници пред­ложил името на някакъв човек. Линкълн отказал. Съветникът го попитал защо и Линкълн отвърнал: ,Не ми харесва лицето му.”
Това не може да бъде причина! Съветникът казал: „Но той не може да бъде отговорен за лицето си. Това поне не може да бъде причина. Какво би могъл да направи той? Та той е безпомощен.”
Линкълн отговорил: „Не. След четиридесетгодишна въз­раст всеки човек е отговорен за лицето си.”
Аз съм съгласен с него. Абсолютно вярно е. След като на­вършиш четиридесет, ти си отговорен за лицето си. То е начинът, по който си живял, обичал, тревожил си се. То е начинът, по който си се държал с хората, общувал си с тях. То показва колко тъжен или екстатичен си позволявал да бъдеш. То е твоя автобиография. Но след като навършиш четиридесет години.
Ти си отговорен за лицето си. Но аз искам да ти кажа и нещо повече. Ти си отговорен и за своята душа, не само за лицето си. Защото ти си това, което си избрал да бъдеш. Ако си окаян, това е твой избор; ако си в дълбока тъмнина, това също е твой избор. Докато не избереш да се върнеш, Бог няма да стане достъпен за теб. Не че Той не е достъпен – Той е винаги достъпен – но Той не може нищо да направи. Обърни се с лице към Него, обърни се назад, погледни към извора и изведнъж той ще се излее като дъжд върху теб. Да, не забравяй този фундаментален закон: Защото който има, ще му се даде, и ще му се преумножи; но който няма, и каквото има ще му се отнеме.

В Исус винаги ще намериш парадокси: той представлява събрани противоположности. В него ще намериш качества, ко­ито са женствени, и такива, които са напълно мъжествени. Те се срещат и се смесват и стават едно – мъдрецът и глупакът стават едно. Полярностите са изчезнали. Противоречието вече не е противоречие; то е синтез.
Това е трудно да се разбере от ума. Умът се съмнява, той е скептик. И този ум си мисли, че е много интелигентен. Умът е глупав, умът е посредственост. Той няма нищо общо с интелигентността. Интелигентността е едно напълно различно разцъфтяване на твоето същество; тя няма нищо общо с ума. Умът е просто един механизъм, компютър – един биокомпютър. Много сложен, но все пак механизъм. Той няма нищо общо с интелигентността.
Интелигентността се появява в теб едва когато до такава степен си се освободил от идентификацията с ума, че можеш да видиш себе си и ума като две отделни неща. В това състо­яние се случва интелигентността. Тази интелигентност ще бъде както мъдра, така и глупава.
Това е мистерията на Исус. Това е парадоксът, поезията.

И пристъпиха учениците и рекоха му:  “Защо им говориш, с притчи?”
„Защо не казваш нещата направо? Защо си толкова индиректен? Защо говориш със заобикалки? Защо не си прям и не кажеш нещата направо?”
Хари Емерсън Фосдик, един много известен християнски проповедник, е казал, че всеки човек е един остров. Ако ис­каш да слезеш на острова, ще трябва все да обикаляш и да обикаляш с лодката, докато намериш подходящото място да слезеш на брега.
Да, той е прав. Всеки човек е един остров и ако искаш да установиш контакт с него, истински контакт, трябва все да гребеш наоколо, докато намериш подходящото място в подхо­дящо време, за да слезеш на брега. Ако слезеш на неподходя­що място, ще бъдеш отхвърлен; ако слезеш в неподходящ момент, няма да бъдеш приет. Ще бъдеш добре дошъл гост само ако слезеш на острова на подходящото място в подходя­щия момент, иначе ще бъдеш натрапник. Човек трябва да чака. Притчата представлява обикаляне около острова на чо­века в търсене на място, където да се слезе на брега.
Но учениците не могат да разберат това. Защо? Защо на тях той им говори по различен начин? А когато са се събрали тълпи, защо той си променя начина и започва да говори със заобикалки?
Учениците са тези, чиито врати са отворени за Исус. Тук няма нужда от заобикалки. Учениците са тези острови, чиито пристанища са вече намерени. Те са в контакт с Исус; за тях Исус е винаги добре дошъл, винаги. Те чакат, напрегнато го очакват. Те целите са се превърнали в дълбоко очакване. Той е младоженецът, те са станали негови невести. Сърцата им са отворени. Няма нужда от заобикалки.
Но за масите всеки човек е остров и трябва да се намери неговият пристан. И подходящият момент.

Исус е напълно различен. Той говори и проповядва това, което той живее. Когато проповядваш това, което живееш, ти си изложен на показ. Ти си открит и уязвим. Ти си верен на себе си, но започваш да не се вписваш в обществото. Обществото е политика, то е дипломация. Много неща не тряб­ва да се казват, а трябва да се казват много неща, които не са верни.
Когато Пилат Понтийски попитал Исус: „Какво е истина?”, Исус замълчал. Той би могъл да каже нещо, той много добре умеел да се изразява. В своите изказвания той се е показал като велик поет, тъй че бил могъл да каже нещо. А и целият му живот зависел от това. Последното нещо, което Пилат попитал, било: „Какво е истина?” Исус погледнал в очи­те му и замълчал. Много недипломатично, много неполитично. Това смутило Пилат.
В тази тишина Пилат се почувствал много неспокойно и неудобно. Исус проникнал дълбоко в него. Неговата тишина била нещо, което той казвал от дълбочината на сърцето си.
Но Пилат искал думи. Пилат не настоявал: „Покажи ми истината!” Той попитал: „Какво е истина?” Той искал да му се даде дефиниция. Исус не би могъл да му даде дефиниция, защото тoй бил истината – и тя стояла пред него!
Той погледнал в очите на Пилат. Сигурно е раздвижил нещо в душата му. Пилат се почувствал неловко, обърнал се настрани и казал на свещеника: „Отведете този човек и праве­те с него каквото искате. Разпнете го.”
Аз винаги си мисля за това. В този момент Пилат сигурно се е почувствал разпънат в тишината. Просто си представи Исус да те погледне. Целият ти фалш, всичките ти маски ще паднат, защото ако Исус те погледне, те не могат да останат. Ти ще застанеш пред него гол, непокрит. Празен, без нищо.
Пилат бил генерал-губернатор на Римската империя. Но вътрешно бил беден, просяк. Целият този фалш не може да излъже Исус, той прониква надълбоко. Всички твои свет­ски богатства са безполезни. Той поглежда дълбоко в теб и открива просяка. Просякът започва да става неспокоен. Той не е очаквал това.
Ако Исус беше малко по-дипломатичен, той щеше да му даде някакъв философски отговор. Пилат изучавал философията, тъй че би могъл да го разбере. Исус би могъл да го убеди, да спори, да го придума. Пилат е могъл да му спаси живота. Но вместо това с мълчанието си той създал атмосфера, ситуация, в която Пилат станал много неспокоен.
Само си помисли Исус да погледне в теб. Тишината те кара да се чувстваш неудобно. Този човек изглежда опасен, сякаш забива кама в сърцето ти. Пилат изведнъж трябва да е почувс­твал колко е празен, колко е беден. Той се обърнал и казал на свещеника: „Отведете този човек и правете каквото искате с него.” Но след това сигурно не е спал цяла нощ или с месеци наред. Исус сигурно е обсебил мислите му.
Това е много недипломатичен отговор. Исус би трябвало да каже същото, в което и Пилат е вярвал. Това би било дипломация. Политиците казват само тези неща, в които ти вече вярваш. Тогава ти си с тях. Те не те разстройват, а те успокояват. Техните отговори са като мехлеми.
Отговорът на Исус на въпроса „Какво е истина?” е като рана в сърцето. Сигурно Пилат през целия си живот е бил преследван от тази тишина. „Какво искаше да каже този човек? Защо замълча, защо погледна така дълбоко в мен? Защо?” Това сигурно го е преследвало като кошмар в сънища­та му.
Исус не бил политик, дори и политик на любовта. Любовта не може да бъде политика.
Любовта е проста, не е сложна. Политиката е много слож­на и хитра. Любовта е интелигентност; политиката е глупост. Само посредствените хора се интересуват от политика. Любовта е огромна интелигентност, тя е разбиране. Когато обичаш, ти се трансформираш чрез любовта.
Политиката винаги се занимава с обществото, с нацията, тя винаги се интересува от колективността. Любовта се интере­сува само от индивида. Любовта протича между две души, друг начин няма. Точно както една река тече между два бряга, така и любовта тече между две души. Любовта е индиви­дуална, интимна, съкровена.
Тя може да тече и между един човек и цялото битие, защото цялото битие има душа. Тази душа е Бог. Но тя не може да тече между един човек и обществото. Обществото е просто една дума. Любовта не може да тече между един човек и човечеството. И човечеството е просто дума. Няма кой да приеме любовта, няма кой да откликне.
Исус е обичал, но той не е бил политик. Исус никога не се е опитвал да промени обществото, помни това. Именно в това свещениците са го разбрали погрешно: че той смята да проме­ня обществото. Той въобще не се е опитвал да променя обществото. Той Се е опитвал да промени индивида. И то не според неговата идеология, а според потенциала на индивида. Има хиляда и един случая…
Исус никога не осъжда. Исус никога не създава чувство за вина. Исус никога не казва: „Това е грях, не го върши.” Той разкрива какво е грях, но никога не го казва. Той те кара да разбереш какво е грях, но никога не ти дава в ръцете някаква мъртва догма.
В живота мъртвите догми са безполезни. Само живото съзнание е от полза, защото грехът и добродетелта се про­менят. Едно нещо може на сутринта да е добродетел, но вечер­та да не е добродетел. Това зависи от теб, от другите, от обстоятелствата. Това не е нещо мъртво, което ти можеш да носиш в себе си. То се променя във всеки момент. Докато не придобиеш гъвкавост, чувствителност, за да се променяш за­едно с живота, няма да си в състояние да разбереш какво е грях. Животът във всеки момент се променя. В някой момент нещо може да е било добродетел. Същото нещо в друг момент може да се превърне в грях. Така че никаква догма не е възможна.
Исус дава на хората чувствителност, осъзнаване, вни­мание, медитация, за да могат да почувстват своя път, за да могат да разберат всяка ситуация и да откликнат адекватно. Ако навлезеш дълбоко в Исус, ще разбереш само едно нещо: че да действаш с осъзнаване е добродетел, а да действаш не­осъзнато е грях. Грехът не е качество, присъщо на някое действие. Нито пък добродетелта. Грехът и добродетелта са свързани с липсата или наличието на осъзнаване. Грях или добродетел не е това, което правиш, но как го правиш: с осъз­наване или неосъзнато. То не зависи от действието, но зависи, в най-дълбок смисъл, от съзнанието – какво качество внасяш в него.
Исус е обичал. Това е било едно от неговите престъп­ления: че той е обичал. Един равин трябва да проповядва, той не бива да обича. Религиозният човек трябва да бъде пример и да подбужда и увлича хората да следват примера му. А той въобще не бил никакъв пример. Той не създавал собствен идеал в обичайния смисъл на думата. Той просто помагал на хората да бъдат по-молитвени, да имат повече внимание, да са по-наблюдателни. Той живял и обичал.
Той живял като съвсем обикновен човек, но с необикно­вено осъзнаване. Той живял като дзен-Учител. Евреите не могли да го разберат или едва по-късно са го разбрали. Хасидите биха го разбрали, но те дошли много късно. Те биха го разбрали, биха го разбрали напълно. Той бил хасидски, или дзен-Учител.
Но и неговите ученици също са го разбирали погрешно. Те са смятали, че той е бил политик и че е дошъл да промени обществото. Враговете му също са го разбирали погрешно.
Това също се е случвало все отново и отново. Ето аз съм тук. Аз въобще не се интересувам от обществото, ни най-малко. Но политиците продължават да мислят, че аз си правя някакви планове от един или друг вид. Че съм някакъв конспиратор и че си правя някакви секретни планове да променя обществото или правителството. Трудно ми е да ги убедя, че аз въобще не се интересувам от тяхното правителство или от тях­ното общество. Те нека се забавляват с тези глупави играчки. Мен това не ме интересува.
Но те не могат да разберат, защото това е отвъд тях. Те не могат да видят смисъла в това, че някой не се интересува от правителството, от властта над хората. Те си мислят, че тук има някаква измама, нещо скрито. Те смятат, че това, което говоря за религията – промяна на индивида, любовта към индивида, – е просто някаква фасада. Зад нея сигурно има политика. Те могат да разберат само политиката, затова нав­сякъде виждат политика.
Това е разбираемо, мога да го разбера. Те не могат да отидат отвъд собствените си умове. Все едно някой джебчия да отиде при светец. Той не може да види светеца, той гледа все в джобовете. Джебчия!
Като вървиш по улицата, различните хора ще те гледат по различен начин. Обущарят ще погледне обувките ти и ще те разбере според вида и състоянието на обувките. Ако състоянието им е лошо, той ще знае, че икономическото ти положе­ние не е много добро. Ако обувките не са добре лъснати, ще разбере, че може би си безработен. Няма защо да вижда лице­то ти – достатъчно е да погледне обувките.
Ако един човек работи с обувки в продължение на тридесет-четиридесет години, той се превръща почти в психолог. Като погледне обувките, може да каже всичко: какво е финан­совото ти положение, какъв е твоят обществен статут. Дори какво е в ума ти в момента. Когато си щастлив, ходиш по-различно. Когато си нещастен, се влачиш. Обувката може да покаже, че си се влачил в продължение на дълго време, ся­каш си теглил някакъв голям товар.
Обувката може да покаже дали си влюбен или не. Забелязвал ли си? Когато си влюбен, ти си лъскаш обувките. Тогава всичко е значимо. Едно човешко същество се е заинте­ресувало от теб. Сега всичко има значение. Когато никой не те обича, ти ставаш небрежен. Кой да го е грижа дали обувките са се напрашили? Нека да се прашат. Никой не се интересува от теб – защо трябва ти да се интересуваш от обувките?
Полицаят има различен тип обувки от тези на учителя в училище. Като погледнеш обувките, можеш да разбереш кой кой е. Полицаят трябва да бъде насилствен – обувките му ще покажат това. Учителят си е просто учител. Обувките ще ти разкажат всичко.
Обущарят гледа обувките, джебчията гледа джобовете, фризьорът гледа косата. Той разбира дали си квадратен или хипи. Косата ти ще ти покаже. И това не е нещо ново. В Индия едно от имената на Кришна е Кешава. Кешава означава дългокос. Той е бил първото хипи в света.
Когато един политик погледне Исус или мен, веднага раз­бирането му ще е политическо. Той ще се уплаши, ще си помисли, че се е появил конкурент. Но Исус не е политик; човек, който обича, не може да е политик. Защо? Защото поли­тиката е амбиция, а любовта не е амбициозна.
Политиката е начин да се управляват другите. Любовта никога не иска да управлява. Самото усилие да управляваш и да притежаваш и да си силен е насилствено. То е част от омразата. Любовта дава, и то безкористно. Любовта не притежава. Любовта не е монопол, не е страст за власт.
Как може любовта, да бъде политика? Моля те, не използ­вай тази дума по отношение на Исус. Той не се интересува от промяна на обществото. Той се интересува от промяна на сърцето, човешкото сърце. Чрез това може и обществото да се промени, но това не е важно. То може да се случи като последица, но не е обект на интерес.
Ако сърцето на човека се промени, обществото няма как да не се промени, тъй като с промяната на човека ще възник­не и друго общество. Но това е последица. Исус не се интересу­ва от това. Целият му интерес е в това как да почувстваш царството Божие вътре в теб. Затова той непрекъснато настоява: „Царството Божие е вътре.” То няма нищо общо с външното. Политиката е външна; религията е вътрешна.

Забелязвал ли си? Понякога се опитваш да си спомниш нечие име. Ти го знаеш, но то все пак не идва. И се чувстваш много объркан. Казваш, че ти е на върха на езика. Казваш: „Знам го”, но ако някой настоява: „Щом го знаеш, защо не го кажеш?”, ти му отвръщаш: „Но то не ми идва.”
Наблюдавал ли си тази празнота? Ти знаеш името, знаеш, че го знаеш, но има една пролука. Тази пролука не е празна, не е пасивна. Тази пролука е много активна, страхотно активна. Тази пролука търси, самата тя е в търсене на забра­веното име.
И още нещо можеш да наблюдаваш: някой ти предлага, едно име, но ти казваш: „Не, не е това.” Това е нещо прекрасно. Ти не знаеш кое е вярното, но знаеш кое е фалшивото. Казваш: „Не е това.” Някой друг ти предлага дру­го име – „Не, и това не е. Знам, че не е!” Пролуката не е просто една мъртва пролука; тя е динамична. Тя знае кое е фалшивото, тя знае кое не е вярното, но е забравила вярното.
Затова ако някой ти проповядва фалшив бог, ти веднага разбираш. Няма проблем в това. Ако някой ти дава нещо фалшиво, веднага разбираш. Ти не знаеш кое е истинското, не знаеш каква е истината, но веднага чувстваш кое е неистинското, защото истината е скрита вътре в теб. Ти може да си я забравил, но не си забравил, че е там.
Затова когато чуеш истината, нещо в теб веднага я долавя. Това не е въпрос на време. Други, които не могат да я доловят, ще си мислят, че си хипнотизиран. Спори, доказвай, мисли за това, разсъждавай – и тогава вярвай. Но когато чуеш истината, самото й качество е такова, че тя веднага за­пълва твоята пролука, защото твоята собствена истина е била извикана.
Когато чуеш истината, това не е нещо, което идва отвън. Външното е само една възможност за отваряне на вътрешното. Ти веднага разбираш, че това е истина.

И някой си големец го попита и рече: Учителю благи, що да сторя, за да наследя живот вечен?
Да наследиш? Това не може да се наследи.
А Исус му рече: “Що ме казваш благ?”
Той казал Учителю благи. Ти не можеш да излъжеш човек като Исус. Той се опитал да го поласкае: Учителю бла­ги. Фактически да го наречеш Учител ще е достатъчно, защото благостта е вътрешно присъща на един Учител. Ако го наречеш Учителю благи, това е тавтология. Учителят е благ още с това, че е Учител. Другото е ласкателство.
Човекът бил светски човек. Той си знае своите маниери. Ако искаш нещо от някого, ще трябва да го ласкаеш и да му се подмилкваш. Човекът опитал обичайните дипломатически начини. Той трябва да е бил ученик на Дейл Карнеги: Учителю благи. Когато си си набелязал някого и искаш нещо от него, ще трябва да се държиш по такъв начин, че да можеш да го убедиш.
Но ти не можеш да излъжеш човек като Исус, защото той вижда през теб открай докрай. Той знае, че ти дори не знаеш, че той е Учител, не вярваш, че той е Учител. Но го наричаш Учителю благи.
А Исус му рече: Що ме казваш, благ? Никой не е благ тькмо един Бог.
Как може човек да е благ, когато по своята природа е разделен? Човекът е както благ, така и лош, човекът е полярност: един парадокс, противоречие. Това трябва да се разбере.
Дори и най-големият светец има в себе си един грешник. И обратното също е вярно: и най-големият грешник има в себе си един светец. Акцентът се променя, но светецът е и грешник, и грешникът е и светец. Може би светецът е бил грешник в миналото, може би грешникът в бъдеще ще е светец. Само акцентът с времето се променя, иначе разлика няма. Само акцентът се променя. Истинските светци го знаят; само фалшивите, псевдосветците не знаят това. Псевдосветецът вярва, че той си е просто свят – в него няма грешник. Той греши, защото къде ще отиде грешникът? Може би грешникът е станал неактивен, не функционира, но той си е там. Той може да се задейства във всеки момент, да се развие като пружина.
Отиди при един светец и се дръж с него по начин, който той не е очаквал, и веднага ще видиш как се появява едно друго лице.Веднага ще видиш как този човек се е ядосал, раз­гневил се е. Той вече не е онзи свят човек, който беше. Нещо се е променило. А като го почиташ, докосваш нозете му, той се усмихва. Лицето му се променя.
Опитай същото и с някой грешник, престъпник. Отиди и докосни нозете му и просто го погледни. Лицето му ще стане като на светец. Когато някой ти докосне нозете, ти ще трябва да си светец. Какво друго можеш да направиш? А когато ня­кой те обиди, ще трябва да бъдеш грешник. Какво друго мо­жеш да направиш? Може би светецът в деветдесет и девет процента е светец, но един процент в него е грешник. Всички велики светци знаят това.

Исус казва: Заповедите знаеш: Да не направиш, прелюбодеяние; Да не убиеш; Да не откраднеш; Да не льжесвидетелствуваш; Почитай баща си и майка си.
Исус казал на този човек: „Ти знаеш заповедите. Следвай ги. Ако искаш да влезеш в царството Божие, във вечния живот, знаеш заповедите. Всяко дете ги знае: Да не направиш прелюбодеяние; Да не убиеш; Да не откраднеш; Да не лъжесвидетелствуваш; Почитай баща си и майка си.”
А той рече: Всичко това съм опазил от младостта си до нине.
Смисълът е, че можеш да спазваш всички заповеди и пак да се разминеш с царството Божие. Заповедите са явление от нисък порядък. Законът е за тези, които са неосъзнати; любов­та е за тези, които са осъзнати. Любовта е по-висшият закон; законът е по-низшата любов. Законът се следва от моралистите, любовта се следва от хората, които са религиозни. Религията не е закон, тя е любов.
Законът има в себе си дисциплина; той е нещо наложено. Той те прави като робот. Ти се движиш като влак по релси. Законът се движи по един фиксиран, рутинен път. Той е механичен.
Любовта няма външна дисциплина. Любовта е свобода. При нея се движиш като река, а не като влак по релси. Течеш като река. Ти създаваш пътя чрез своето движение. Пътят не е фиксиран. Във всеки момент реката може да го промени. Любовта е като река, тя е свобода.
Любовта е една голяма отговорност, защото си свободен и няма външна дисциплина, която да те държи под контрол. Има само вътрешно чувство. Само това вътрешно чувство ти дава дисциплина.
Законът изисква ти винаги да следваш един мъртъв шаблон. Той се превръща в част от твоя механичен ум. Няма нужда ти да се чувстваш отговорен. Няма нужда ти да се грижиш за това – то става автоматично. То е същото като да се учиш да пишеш на машина. Трябва да се грижиш и да внимаваш в началото, но след това малко по малко то се превръща в роботоподобно действие. Тогава можеш да гово­риш и да пишеш, можеш да пееш и да пишеш. Докато пишеш, умът ти може да си Мисли за хиляда и едно неща.
Законът трябва да се практикува. Любовта трябва да се живее, не да се практикува. Любовта е същото като да вър­виш през пустошта. С вървенето си ти създаваш пътя; там няма готов път, който да те чака. Любовта е една огромна отговорност.
Ако само следваш закона, нищо няма да се случи. Ти можеш да станеш съвършено морален, но с това няма да станеш религиозен. Религията няма нищо общо със закона; тя има общо с благодатта и любовта. Любовта няма нищо общо с правилата, които сме измислили.
Тези правила: са неща социални. Те са необходими. Те са просто като правилата за уличното движение: „движи се вля­во”. В тях няма никаква интимност. Ако се движиш вдясно, с това не вършиш грях, но ще причиниш неприятности на себе си и на другите, защото всички останали се движат вляво. Ако цялата страна реши да се движи вдясно, тогава няма проблеми: ще се движиш и ти вдясно.

Ако не следваш закона, можеш да си навлечеш неприятности. Ако го следваш, няма да си имаш неприятности, но никаква трансформация няма да се случи; ти няма да се превърнеш в лъчиста душа. Това няма нищо общо със закона.
Това като чу Исус, рече му: Още едно ти не достига: все що имаш продай, и раздай на сиромасите, и ще имаш съкровище на небето; и ела та ме последвай.
Исус му казал: „Щом си направил всички тези неща, то­гава само едно нещо остава, което трябва да се направи. А то е любовта.” Любов означава споделяне. Любов означава даване, без никаква мисъл за възвръщане, за възнаграждение. Всичко, което даваш, дай го на тези, които нямат. Сподели своето същество, раздай себе си.

Ако си изпълнил закона и нищо не се е случило, тогава се опитай да изпълниш по-висшата заповед на любовта. Исус казва: „Мойсей ти е дал закона, аз ти давам любовта. Мойсей ти е донесъл закона, а аз ти нося по-висшия закон на благодатта.”
А той като чу това наскърби се, защото беше много богат.
Ако някой беден човек чуе това: „Върви раздай всичко що имаш”, той може да не се наскърби, защото няма нищо за даване. Той може да си каже: „Ами аз вече съм беден, и ня­мам нищо за даване.” Но един богат човек, който има много… Колкото повече имаш, толкова по-голям скъперник ставаш. Колкото повече имаш, толкова повече се привързваш към него и го пазиш. Колкото повече имаш, толкова повече се страхуваш; колкото повече имаш, толкова по-малко си скло­нен да го споделяш. Бедният може лесно да споделя. Проблемът се появява при богатия.
Обикновено си мислим, че трябва да е иначе, съвсем наопаки: тъй като богатият има толкова много, той може да споделя. Но той не може да споделя, защото има толкова мно­го и защото се страхува. Ако той споделяше, щеше да е на загуба. Бедният няма какво да губи. Ето защо бедните хора са по-любящи от богатите. Те могат да си позволят да обичат, защото нямат какво да губят.
Ако тръгнеш по селата на Индия, ще видиш, че хората са много бедни, но много любящи. Те нямат много – всъщност те нямат нищо, – но винаги са готови да споделят. Те ще те поканят да ядеш с тях. Те може да нямат достатъчно за двама, но са винаги готови да го споделят.
Богатият непременно ще се наскърби. Той има толкова много. Как може просто така да отиде да продаде всичко и да го раздаде? Той изцяло се идентифицира с богатството: той е нещо поради всичко това, което има. Помни, имането се прев­ръща в заместител на това да бъдеш. Ако имаш много, смяташ, че ти си много. А щом започнеш да смяташ, че да имаш, означава да бъдеш, става много трудно да споделяш, защото колкото по-малко имаш, толкова по-малко ще бъдеш. Човек се привързва, защото богатството ти дава чувството, че си пълен. Ако богатството си отиде, ти ще се изпразниш.
Бог слиза само в състояние на дълбока празнота. Вратата се отваря само в празнота. А ти си толкова пълен със светски неща, че няма място за божественото да влезе в теб. Исус просто казва: „Създай пространство, създай любов.”
Любовта и пространството винаги вървят заедно. Когато около теб има твърде много неща, любовта се задушава и умира. Много рядко можеш да срещнеш човек, който е богат и любящ – много рядко.
Хората добре знаят това. Ако си син на богат човек, ти знаеш, ако си съпруга на богат мъж, ти знаеш, ако си съпруг на богата жена, ти знаеш, че богатите хора не са любящи. Те винаги се страхуват. Любовта им се вижда опасна, защото когато обичаш, ще трябва да споделяш. Страхът е заради това.

 

Смелостта да обичаш е най-голямата смелост. Това е единственият начин да следваш Исус, това е единственият на­чин да станеш християнин. Като ходиш на църква всяка неделя, ти не ставаш християнин, като четеш Библията всеки ден, ти не ставаш християнин, но като споделяш своята любов, тогава ти ставаш християнин. Това християнство обаче няма нищо общо с официалното. Това християнство е съвършената религия. То е също и съвършен хиндуизъм, то е също и съвър­шен юдеизъм. То е самата съвършена религия.
Любовта е съвършената религия. Законът е да живееш с човека; любовта е да живееш с Бога. Следвай закона, защото ти си част от обществото. Следвай любовта, защото ти си дори още повече част от Бога.
Обществото е временно. Бог е вечен. Обществото е нап­равено от човека; то е просто едно човешко творение. Бъди част от него, следвай закона. Това е необходимо, но не е достатъчно. Една необходимост, но не може да бъде осъществяване. Следвай закона, но живей любовта. Това е единственият начин да следваш Исус.
Поканата му е открита: Ела та ме последвай. Но ако си егоист, няма да чуеш поканата. Ако си твърде увлечен от притежаване, нещастен, уплашен, няма да можеш да встъпиш в света на любовта. Но аз ти казвам: докато не встъпиш в света на любовта, ти въобще не си живял. Няма живот освен любовта и няма Бог освен любовта. Любовта е summum bonum.

Първо: човек се ражда като част от божественото, като част от всичкото, от цялото. Детето в утробата на майката не е в майчина утроба: то е в утробата на цялото. Майката не е нищо друго освен една част от цялото. Майката е най-близката част от цялото, но детето съществува в божественото, в целокупното. То не познава майката; то просто съществува. След това то се ражда, отделя се от майката. Но дори и след като се е отделило от майката, то все още няма идентичност. То все още не може да каже аз съм. Все още продължава чистотата на неговото съм.
След това, малко по малко, то започва да обича майката. В момента, в който започне да обича майка си, то забравя цялостността на своето съм, на цялото. Любовта към майката се превръща в забрава на целокупното. След това то започва да обича баща си – и забравя напълно за цялото. След това братята си, сестрите си… След това се създава семейство, едно малко семейство, и така човекът забравя за голямото семейст­во на битието.
Докато съзнанието на човека не се премести отново от майката, от бащата, от братята и сестрите, докато целият гещалт не се промени, докато той отново не погледне към Цялото и Цялото не се превърне в неговото семейство, докато отново не заживее със звездите и с дърветата, и с реките и с океана, и с пясъците – той няма да бъде в състояние да следва Исус; ти няма да можеш да ме следваш. Защото какво значи да следваш Исус? Това означава единствено да промениш фо­куса на съзнанието. Ако си се влюбил в семейството, трябва да отидеш отвъд тази любов. Иначе самата тази любов, самото това привързване няма да ти позволи да навлезеш в по-голя­мото цяло.
Когато казва възненавиди, той просто има предвид не обичай. Когато той казва възненавиди, той използва една мно­го силна дума с цел да подсили ефекта. Тъй като любовта те е направила част от едно малко семейство, само омразата може да те направи отново част от Цялото. Но под да възненавидиш той няма предвид омраза. Той просто има предвид да унищо­жиш любовта, привързаността.

Хората обичат нещата, които им липсват в живота. И ти казваш, че обичаш Казандзакис. Това също може би е просто една идея в ума. Като четеш „Зорба гъркът”, ти може би обичаш Зорба, но ако беше срещнал Зорба, той може би няма­ше да ти хареса. Той е толкова напълно различен, съвършено различен от теб. Дори и Казандзакис се е чувствал винаги неловко със Зорба. Те са били приятели; Зорба е бил истинска личност, а не просто измислен персонаж. Дори и Казандзакис се е чувствал много неловко с него, защото той бил един на­пълно различен тип човек. Той е бил един абсолютен хедонист, напълно потопен в момента. Освен щастието нищо друго ня­мало значение за него.
Това, разбира се, изглежда много себично. Само тъжните хора изглеждат несебични, щастливите винаги изглеждат себични. Щастливите хора са винаги осъждани. Тъй като ця­лото общество е нещастно, как можеш ти да се осмелиш да си щастлив? Когато всички са нещастни, ти трябва да си много себичен, за да си щастлив. Не се усмихвай, когато всички пла­чат и реват. И не се смей. Животът е много мизерен, тъй че това изглежда невъзпитано.
Човек като Зорба няма да бъде приет в никой дом. Не би му позволил да остане при теб, защото самото му присъствие ще те безпокои. Той не вярва в никакъв морал. Той познава само един морал: моралът на щастието.
А аз ви казвам, че това е единственият морал. Всичко друго е боклук. Само един щастлив човек може да бъде морален. Само щастливият човек няма интерес от това да прави другите нещастни; само щастливият човек създава око­ло себе си атмосфера, в която и други хора могат да бъдат щастливи. Но на тези другите няма да им хареса това някой да е щастлив, докато те самите са нещастни.
Ти може и да обичаш Зорба, но няма да му позволиш да бъде гост в твоя дом. Той е ненадежден. Такива щастливи хора са опасни! На тъжните, безжизнени хора може да се разчита. Те няма да избягат с жена ти! А Зорба може да избя­га с нея. Той живее в момента. Той няма бъдеще, няма минало; за него няма рай, няма ад. Той остава верен на ис­тинския момент.
Но ти може и да си го обикнал. Случва се. Това трябва да се разбере.
Вие винаги обичате противоположното, то ви привлича. Но само в мечтите ви. В действителността то ще ви създаде неприятности. Хора, които никога не са обичали, не спират да четат поезия за любовта. Понякога те дори се опитват да пишат любовна поезия. Срещал съм много такива поети. Според моите наблюдения те не са имали любов в живота си, затова пишат поезия за нея. Поезията е заместител. Един много слаб заместител, безполезен, но все пак едно малко удовлетворение. Поне нещо. Пластмасови цветя… но прили­чат на истински. Любовта е опасна. Няма нищо опасно в това да пишеш поезия за любовта.
Наблюдавай! – когато някой рецитира стихотворение за любовта, ти го одобряваш, но когато той наистина навлезе в любовта, обществото ще го осъди. Чели сте историите за Лейла и Маджнун, за Ширин и Фархад. Кой обича любовника? Опитай се да обичаш и ще бъдеш осъден от обществото. Напиши обаче поезия за любовта и можеш да получиш награ­да от президента или дори Нобелова награда. Никой любовник не е получавал Нобелова награда – получават ги хората, ко­ито пишат поезия за любовта.
Човекът се е уплашил от истинското, но що се отнася до фалшивото – в него няма нищо опасно. Забелязвал ли си? Седиш си понякога в стаята или в къщата си, чакаш или правиш нещо, и изведнъж някой чука на вратата. Чувстваш се много неприятно: дошъл е някой да те безпокои. Ти дори не искаш да отвориш, искаш да го избегнеш. Пращаш слугата да отвори, не отиваш сам. Или пък изпращаш детето си да каже на посетителя: „Татко го няма вкъщи.” Но ако някой ти се обади по телефона, това не те безпокои. Тогава вдигаш ведна­га слушалката, защото в този случай реалността е отдалечена от теб.
Веднъж един крадец влязъл в нечия къща и бил хванат – хванали го поради един негов стар навик. Телефонът зазвънял. Той не можал да се сдържи и вдигнал слушалката. Като телефонът звъни, трябва да се обадиш! Така че той вдиг­нал слушалката и така бил хванат. Когато го попитали: „Какво те засягаше това?”, той отговорил: „Бях напълно забравил, че бях дошъл да крада. Когато телефонът иззвъня, някой трябваше да се обади.”
Един човек е правил изследвания върху този феномен. Той набирал номерата на двадесет улични телефона и все се случвало някой да отговори. Той питал човека, който вдигал слушалката: „Защо отговорихте? Не търсех вас.”
Човекът отговарял: „Ами аз просто минавах.”
„Тогава защо вдигнахте?”
„Ами телефонът звънеше!”
Той упражнява някаква власт. Когато телефонът звъни, трябва да отговориш. Той притежава някакво качество, нещо хипнотично. Теб не те интересува телефонът, сигурно е, че не звъни за теб. Някакъв уличен телефон – минаваш покрай него, докато отиваш към офиса. Сигурно е, че не звъни за теб. Защо тогава не отговаряш?
Когато реалността е отдалечена, е много лесно да отговориш. Когато реалността се приближава, това става все по-трудно и по-трудно. Най-големите трудности в живота са свързани с тези хора, които са много реални за теб и много близко до теб: жена ти, децата ти, мъжът ти. Те са много близо, те са реални. В това е проблемът.
Зорба може да ти е харесал. Дори и Казандзакис е харес­вал този човек – когато не е бил с него! Но когато те живеели заедно, е било наистина трудно. Понякога Зорба се връщал у дома пиян, започвал да танцува и танцувал цяла нощ. А той бил и силен човек, много силен. Когато живееш с такъв човек, ще ти бъде много трудно, освен ако и ти не си като него.
Не си създавай заместители. Това е трик на ума, за да те измами. Обичай истинското, а не фалшивото. По-добре да обичаш, отколкото да пишеш поезия за любовта. Любовта ще те трансформира, любовта ще ти даде проникновение. Любовта ще те дари с прозрение за човешкото сърце – за твоето и за другите. Чрез любовта ще дойдат много нещастни, мъчителни моменти, но ще има също и върхове на радост. А това е начинът, по който човек израства: чрез нощта на терзанието, а после чрез деня на радостта. Човек се движи чрез дуализма: това е един диалектически процес.
Толкова е удобно просто да си четеш поезия за любовта, но не си въобразявай, че наистина обичаш. Много е лесно да четеш любовна поезия, защото така нищо не рискуваш.
Лев Толстой пише в своите спомени, че когато бил малко дете, майка му обичала да ходи на театър. Те били много богати хора, семейството им било благородническо. Случвало се в Москва да вали сняг, когато в зимната вечер майка и дете били на театър. Толстой си спомня, че когато в театъра се играела трагедия, майка му плачела, ридаела, хълцала, и сълзите й се стичали по лицето. Толстой тогава си мислел: „Какво велико състрадание има в нея!” По-късно обаче малко по малко разбрал, че в нея въобще нямало никакво състрадание. Това било просто заместител.
Когато се връщали от театъра, случвало се кочияшът, който през цялото време седял в двуколката и ги чакал, да е вече мъртъв – замръзнал на студа. Той не можел да остави двуколката – та те биха могли да дойдат всеки момент. Вкочанен от студа, той бил просто умрял . Но майка му не обръщала ни най-малко внимание на това. Човекът просто бивал изхвърлян, извиквали друг кочияш и се прибирали у дома. Майка му дори не заплаквала за него. Толстой пише: „Тогава осъзнах, че нейното състрадание е било просто фалшиво, някакъв трик.”
Много е лесно да плачеш в театъра, защото с нищо не се ангажираш. Много е лесно да плачеш, като гледаш някой филм. Когато гледа кино, всеки плаче. Но да плачеш в живо­та ще е трудно, защото това е вече ангажимент. Ако заплачеш за този човек, който е умрял, за твоя кочияш, следващия път ще трябва да промениш своя начин на живот. Ако тогава вали много силно, значи няма да отидеш на театър. Или пък ще се погрижиш за кочияша да седне някъде на завет, или ще му осигуриш по-топли дрехи. Но тъй или иначе това ще повли­яе на твоя начин на живот.
Кой въобще го е грижа за реалния човек? Хората плачат, когато четат романи, когато гледат кино, когато ходят на театър. Но в реалния живот очите им са просто празни, пусти – никакви сълзи.
Помни това: ако ти наистина обичаш Зорба, ще станеш Зорба; ако обичаш Исус, ще станеш Исус. Това е един от най-основните закони на живота: ако обичаш някого, ако обичаш нещо, малко по малко обектът на твоята любов те трансфор­мира и ти ставаш като него.
Забелязвал ли си? Случва се понякога да срещнеш се­мейна двойка, мъж и жена, които учудващо си приличат. Те говорят по един и същи начин, ходят по един и същи начин, усмихват се по един и същи начин. Има някаква дълбока прилика. Какво се е случило? Те не са брат и сестра, защо тогава толкова си приличат?
Те се обичат един друг, и се обичат дълбоко. Когато оби­чаш някого, ти ставаш незащитен. Другият те променя и ти от своя страна го променяш. Когато животът е вече към своя край, ако съпругата и съпругът наистина са се обичали, те ще са почти еднакви. Така трябва да е. Любовта трансформира.
Но театърът, филмите, романите, поезията – те няма да те трансформират особено. Фактически те са начини да се из­бегне трансформацията. Те са начини да не гледаш към живота, а да живееш в царството на фантазията.

Буда казва: „Будите могат само да ти покажат пътя. Ти трябва да вървиш. Един ден ще достигнеш целта. Никой не може да ти даде целта предварително.”
Дори една дефиниция не може да се създаде. И е добре това, че дефиницията е невъзможна. Иначе ти щеше да се отдадеш на дефиниции, на информация, и нямаше никога да тръгнеш, да пътешестваш към целта. А понякога става така, че дори самата карта, която ей смятал да използваш за пътешествието, се превръща в преграда. Защото си се задово­лил със самата карта.
Четох една много рядка автобиография, написана от чо­век от едно първобитно племе от Амазония. Той бил син на вожда. Баща му бил много влюбен в река Амазонка и бил ходил чак до самите й извори.
Момчето, синът на вожда, отишъл в Америка – някакви мисионери му помогнали да отиде там да учи. Той следвал там, дипломирал се и тръгнал да се връща. Мислейки си, че: „Баща ми много обича Амазонка. Той ще е много щастлив, ако му донеса карта, една подробна карта на Амазонка”, той купил най-добрата карта, която намерил, и я донесъл на баща си.
Той си мислел, че баща му ще остане много щастлив, но бащата погледнал картата, много се натъжил и я хвърлил. Синът бил много уязвен. „Донесъл съм дар, подарък, а баща ми го изхвърли. Защо?”
Той попитал баща си. Отговорът бил: „Това нещо е на­пълно фалшиво, защото аз тук никъде не виждам Амазонка. Как може Амазонка да е върху хартията? Ти си глупак и ме лъжеш. Аз съм пътувал по Амазонка, знам как изглежда. С тази карта не можеш да ме излъжеш. На нея има само някак­ви линии.”
Дефинициите за Бог са карти: линии върху хартия. Дефинициите за съзнанието са карти. Но понякога хората пре­калено много се увличат от картите.
Най-добрият начин да се загубиш е да си имаш карта. Няма как да сбъркаш: ако имаш една наистина подробна карта, непременно ще се загубиш в нея. А умът ще си мисли: „Сега вече знам всичко.” Живата Амазонка е прекрасна, опасна, ужасна. Там животът ти във всеки момент може да е в опасност. А като имаш карта, може да я изучаваш, седнал удобно във фотьойла, и да си мислиш, че знаеш всичко за Амазонка.
Във външния свят картите могат донякъде да ти бъдат от полза, но в света на вътрешното те са абсолютно безполезни. Ако имаш някакви карти, изхвърли ги. Всички религии са ти давали карти. Изхвърли ги! Стига вече карти. Нека започне истинското пътешествие!
Когато постигнеш съзнанието, ще се смееш на глупостта на картографите. Тогава ще разбереш, че те никога не са били при най-вътрешния източник на живота. Те са копирали от други картографи”. В продължение на вековете те са копи­рали и са добавяли от собствената си фантазия и от собствени­те си идеи. Те непрекъснато променят и украсяват. Всички карти са фалшиви, защото най-вътрешното си остава невъз­можно за дефиниране.
Но няма нужда от дефиниране. Съзнанието е там, вътре в теб. Върни се, царството Божие е наблизо. Защо се трево­жиш за дефиницията? Когато истинското нещо е толкова наблизо, защо не го опиташ?
Когато реката тече, ти ме питаш за дефиниция на водата. Аз знам, че си жаден, и знам, че дефиницията не може да угаси жаждата ти. Но ти казваш: „Докато не се даде дефини­ция на водата, как мога да пия от нея? Не виждам смисъла.”
Ако хората чакаха дефиницията – че едва тогава да за­доволят жаждата си, – човечеството отдавна щеше да е изчезнало, защото още няма дефиниция за водата. Не се заб­луждавай от това, което казват учените. Те могат да ти кажат, че водата е Н2О – две части водород към една част кислород – но когато ученият е жаден, ако му дадеш да пие кислород и водород, ще ти рече: „Какви ги вършиш? Да не си се побъркал? Жаждата се утолява от водата, а не от две части водород и една част кислород.”
Синът на Настрадин Ходжа си дошъл от университета. Там той изучавал логика и бил станал голям философ – как­вато склонност всеки има на младини. Младостта е глупава, а да се стане философ е много лесно.
Синът много искал да се похвали със своите знания. Така е с всеки, който току-що е завършил университет. Те били седнали на софрата и майката донесла две ябълки. Като видял, че му се открива възможност, синът на Настрадин Ходжа рекъл: „Мамо, ще ти покажа нещо от това, което съм научил. Какво виждаш на тази чиния?”
Майката отвърнала: „Две ябълки”.
Той казал: „Не, логиката твърди нещо друго. Тук са три ябълки, не две.”
Бедната му майка погледнала отново, но там имало две ябълки. Тя го попитала: „Какво имаш предвид?”
Той й казал: „Гледай внимателно. Тази ябълка е едно, тази е две. Колко прави едно плюс две?”
„Разбира се, едно плюс две е три” – отвърнала майката.
Синът останал много доволен.
Настрадин Ходжа, който също присъствал там, сега се обадил: „Добре, много добре. Тогава аз ще изям първата ябълка, а майка ти ще изяде втората. Ти пък изяж третата!”
Логиката не се яде, науката не се яде, философията не се яде. Религията се интересува само как да утоли жаждата ти; религията се интересува от твоя глад – а не от дефиниции и от карти.

Ако работата се прави от любов, тя се превръща в богослужение. Тогава няма нужда от никаква друга медитация. Тя самата е достатъчна. Самата работа се превръ­ща в медитация. Така дълбоко потъваш в нея, че умът спира.
Енергията трябва да работи, иначе ще се превърне в безпокойство. Енергията има нужда от изразяване, от творчество. Иначе същата тази енергия, навита като пружина вътре в теб, ще се разболее, ще се превърне в болест. Ти имаш енергия. Енергията трябва да твори. Няма друго щастие освен в творчеството.
Но творчеството е работа, работа с любов. Художникът рисува. Той не работи, той люби. Той е напълно погълнат от това – извършителя го няма. Певецът пее, танцьорът танцува. Ако танцьорът е просто един професионалист, тогава танцува­нето за него е работа. Тогава той ще се уморява. Но ако тан­цьорът наистина обича да танцува, тогава колкото повече нав­лиза в танца, толкова повече енергия ще получава, за да навлиза още повече.
Казват за Нижински, един от най-великите танцьори, жи­вели някога на Земята, че дори учените били смаяни, не мо­жели да повярват, че са възможни скоковете, които той изпълнявал. Когато танцувал, той правел толкова големи скокове, че те противоречели на законите на гравитацията. Те просто не били възможни: човек не може да скача така. А пък начинът, по който скачал – толкова грациозно! Когато пък падал към земята, той се спускал като гълъб – така бавно, сякаш гравитацията не съществувала. Много пъти питали Нижински: „Каква е тайната?”
„Не знам – отговарял той, – освен това, че обичам да танцувам.” А веднъж казал: „Когато обичаш да танцуваш, действията ти не са подвластни на закона за гравитацията. Тогава действията ти се подчиняват на закона на благодатта.”
Това е разликата между Мойсей и Исус. Мойсей внася в света закона за гравитацията – всичките тези десет заповеди са закони, точно като този за гравитацията – докато Исус вна­ся закона за благодатта, който въобще не е никакъв закон.
Когато обичаш дълбоко, ти действаш в едно напълно раз­лично измерение. Ако ме обичаше, въпросът, който ми задаваш, нямаше да възникне. Тогава ти не би мислил за това като за работа. ,
Виж майката – колко много прави тя за детето си. Но ако я попиташ, ще ти каже: „Аз не правя нищо. Фактически много повече неща имаше нужда да се направят, а аз не съм ги направила. Все ми се струва, че детето ми не получава толко­ва грижи, колкото е необходимо.” Отиди след това при секрета­ря на някой клуб или институт и го попитай. Той ще ти даде един дълъг списък от всички неща, които върши. В списъка ще има дори неща, които той не е свършил! Той е извършител, докато майката е любеща.
Четох биографията на един санясин-индуист, който жи­вял в Южна Африка. Той отишъл в Хималаите на поклонение. Изкачвал се нагоре, а времето било горещо. Той се потял и пъшкал – трудно било да се върви. .
Точно пред него вървяло едно момиченце на не повече от десет години, което носело на раменете си едно много тежко, дебело дете. Момиченцето се потяло. Санясинът го заговорил: „Дъще моя, детето изглежда е доста тежко.”
Момиченцето го погледнало и му рекло: „Свамиджи, то не е товар. Това е брат ми. Той въобще не е никакъв товар, той няма тегло – това е моят брат.” Когато обичаш, теглото изчезва; когато обичаш, ти действаш в един друг свят.

Исус казва, че по пътя има хиляда и едно неща, които могат да те отклонят – „затова се придържай към целта, за която съм те изпратил. Просто дръж в ума си целта, където си изпратен. Дори един обикновен позд­рав към някой човек, странник по пътя, може да бъде разсейване.”
Ще ви кажа една история. Тя се е случила в Тибет. Някакъв лама, който работел в една отдалечена долина, написал писмо до настоятеля на манастира, неговия Учител, да изп­рати още един лама: „Имаме нужда от него тук.”
Настоятелят на манастира свикал всичките си ученици, прочел им писмото и после казал: „Бих искал да изпратя пети­ма от вас.”
Един лама казал: „Но той моли само за един. Защо петима?”
Старият настоятел отвърнал: „Ще разбереш по-късно. Аз ще изпратя петима и пак няма да съм сигурен, че поне един ще достигне, защото пътят е дълъг, а нещата, които могат да ви отклонят, са хиляда и едно.”
Те се засмели: “Старецът си е загубил ума. Защо ще пра­ща петима, след като има нужда само от един?” Но старецът държал на своето, затова на пътешествието трябвало да тръг­нат петима.
На следващата сутрин, когато минавали през едно село, дотичал при тях пратеник от най-главния в селото. „Свещеникът ни умря и ние останахме без свещеник. Заплатата е добра.” Селото изглеждало богато, проспериращо, тъй че единият от петимата рекъл: „Бих искал да остана, за­щото това също е служение на Буда. Защо да ходя в долината? И там ще върша същата работа. Вие четиримата сте достатъч­ни – та нали само един е необходим, – затова аз ще остана тук.” Така един отпаднал.
На следващия ден те минавали през покрайнините на един град. Царят на града минал покрай тях на кон. Погледнал ги. Единият от тях бил млад, много красив, жизнен, лъчезарен. Царят казал: „Я чакай. Аз търся млад мъж, защото дъщеря ми е готова да се омъжи. От доста време се заглеж­дам и наблюдавам, но ти ми се виждаш съвсем подходящ. Готов ли си? Аз имам само една дъщеря и цялото царство ще бъде твое.”
Разбира се, младежът казал довиждане на приятелите си и ги напуснал. Още един отпаднал.
Сега вече останалите трима разбрали, че старецът не бил откачил. Пътят бил наистина дълъг, а съблазните – хиляда и една!
Сега тримата решили: „Ние няма така да направим” – макар че дълбоко в себе си завиждали на онези двамата, еди­ният от които станал принц, а другият главен свещеник. А кой би могъл да каже какво ще се случи в онази долина?
На третата нощ те загубили пътя. Далеч някъде на един връх се виждала само една лампа, само една къща. Те стигна­ли някак си до там. Там имало само една млада жена и тя им казала: „Добре е, че дойдохте. Сякаш Бог ви изпраща, защото майка ми и баща ми трябваше да се върнат тази вечер, а не си дойдоха. Много ме беше страх да стоя сама в тази къща толкова далеч от града. Хубаво е, че сте тук. Изпратени сте от Бога, самият Буда ви е изпратил. Моля ви, останете с мен и не си отивайте, докато не се върнат родителите ми.”
На следващата сутрин те трябвало да си тръгват. Но един от тях – който дълбоко в себе си почувствал, че се е влюбил в жената – казал: „Не мога да си тръгна, преди да се върнат родителите й . Това няма да е проява на състрадание.” Не състрадание било това, ами страст!
Но където има страсти, хората говорят за състрадание. Другите двама казали: „Това не е хубаво. Ние трябва да стигнем, а ти ни оставяш. Бяхме решили да не правим вече така.”
Той им отвърнал: Цял живот са ме учили да бъда състрадателен. Жената е сама, родителите й още не са се върнали. Няма да е хубаво, ако я оставя, няма да е добродетелно. Буда никога няма да ми прости. Вие можете да вървите – всъщност, той дори искал да си тръгнат – но аз ще остана”. Така и третият отпаднал.
На следващата сутрин в едно село то би:, обкръжени от една тълпа, тъй като селото било атеистично, там н е искали да вярват в Буда. Двамата били предизвикани от хората: „Трябва да ни докажете, че това, което казва Буда, е вярно.” В селото имало един голям учен атеист и той ги предизвикал.
Един от двамата приел предизвикателството. Вторият го попитал: „Какво правиш? Знаеш ли колко може да продължи това?”
Той му отвърнал: „Дори и ако трябва целия си живот да прахосам… Аз съм се посветил на Буда, а този човек хвърля предизвикателство към Буда и неговата философия.” Това не било предизвикателство към Буда, ами към егото на този лама. „Не мога да напусна това село, докато не го обърна във вярата. А ти можеш да вървиш. Всъщност само от един има нужда.”
И така се и случило. Човекът останал там да спори и само един стигнал долината!
Исус казва: И никого в пътя не поздравявайте. Това е просто един начин да се каже: „Моля ви, помнете целта.”

Припознаването е една от повратните точки в живота. Търсенето на Учител е търсене на човек, в когото ти можеш да припознаеш, че Бог е, в когото можеш да припознаеш, че вече няма нужда от никакво доказателство, в когото можеш да припознаеш – не интелектуално, но екзистенциално – че Бог наистина съществува. Този човек ще стане твой Учител; той ще бъде вратата. Ето защо Исус говори: ,Аз съм вратата, аз съм отворът, през когото ти можеш да дойдеш.”
Иначе ти можеш да продължаваш да си спориш. Всичките ти аргументи са безсмислени. Дали ще докажеш, че има Бог или че няма Бог, това няма голямо значение. Това е все интелекту­ална гимнастика; с това нищо не се доказва. Никога атеист не е могъл да убеди вярващ, нито пък вярващ е могъл някога да убеди атеист. Този спор продължава от векове. Май никой не може да го спечели и цялата тази работа изглежда безполезна и безсмислена. Ти не можеш да убедиш никого за каквото и да било, освен ако той сам не отвори очите си и не припознае нещо от отвъдното.
Ето какво се случи веднъж: Настрадин Ходжа се събуди една сутрин и започна да плаче и да ридае. Жена му се разтревожи. „Какво се е случило? – попита го тя – Да не си имал кошмари?”
Той каза: „Не, не беше кошмар. Аз бях умрял. Аз съм умрял.”
Е, как да го убедиш сега, че не е умрял? Жена му се опитала и съседите се опитали, но нямало начин как да му го докажат. Той настоявал, че е умрял.
Завели го на психоаналитик. Психоаналитикът го наблю­давал, говорил с него – ами съвсем рационален човек, спори и твърди, че е умрял! „Дай ми някакво доказателство, че съм жив!”
Психоаналитикът помислил малко, и казал: „Да!” – ня­каква идея го осенила. „Ела с мен” – казал той.
Той завел Настрадин Ходжа в болницата, в следсмъртното отделение, и разказал за случая на докторите. Там се пра­вела аутопсия и психоаналитикът го попитал: „Виж, тече ли някъде кръв?”
Никаква кръв не течала. Идеята на психоаналитика била че ако успее да убеди Настрадин Ходжа, че мъртвите тела не кървят, тогава може би нещо би могло да се направи. Най-малкото, ако би могъл да докаже, че мъртвите тела не кървят, докато живите кървят…
В продължение на седем дни той го водил да гледа аутоп­сии и накрая го убедил интелектуално. „Убеден ли си?” – попи­тал психоаналитикът.
Настрадин Ходжа отговорил: „Няма нужда да продължа­ваш повече. Убеден съм, че мъртвите тела не кървят. Но това не променя становището ми.”
„Добре тогава” – казал психоаналитикът. След това взел ръката на Настрадин Ходжа, извадил остър нож и леко му порязал пръста. Потекла кръв. Психоаналитикът смятал, че това вече ще бъде необоримо доказателство.
Но Настрадин Ходжа погледнал кръвта и казал: „Боже мой! Значи, в крайна сметка и мъртвите могат да кървят!”
Никое доказателство не може да бъде доказателство. Ако си убеден, че няма Бог, всички доказателства ще ти доказват същото. Ако си убеден, че Той съществува, тогава всички до­казателства ще го потвърдят. Никое убеждение не може да бъде променено, така че дали вярваш или не вярваш, че има Бог – и едното и другото е фалшиво, и едното и другото са уловки за ума. Докато не припознаеш… Това не е въпрос на спор. Докато не отвориш очите си и не видиш това, което из­веднъж те изпълва, твоето цялостно същество, и докато не се появи в теб известна сигурност, която не е интелектуална, но екзистенциална…

Разпъването на Исус просто означава, че религията е толкова важна за хората, че когато дойде човек като Исус, той създава разцепление. Цялото човечество се разделя на такива, които го обичат, и такива, които го мразят. Той е значим.
Много пъти съм си мислил за това – че в Индия никога не са ставали такива неща. Буда не е бил разпнат, Махавира не е бил разпнат, Кришна не е бил разпнат. Защо? Тази страна е прекалено изтънчена по отношение на религията, а когато ста­неш много изтънчен, ти ставаш безразличен.
Тази страна може да търпи Буда, Махавира, Кришна. Обикновените хора си мислят, че това е, защото страната е много религиозна. Аз нямам такова мнение. Тази страна е тол­кова изтънчена, че хората са станали безразлични. Никой не се интересува от това какво е казал Буда. Фактически всички знаят вече какво е казал той. Всеки един знае всичко, което може да се знае – кой да се интересува?
Това е все едно Исус да отиде в университета в Кеймбридж или в Оксфорд, където философите смятат, че Бог е абсурден.
Ако Исус отиде в Оксфорд, застане на някой кръстопът и завика: “Аз и Отец ми едно сме”, тези философи ще се съберат около него да му се посмеят.
„За какво говориш? Какъв отец? Къде е той? Какво имаш предвид под Отец! Коя тогава е майка ти?” Те ще му задават неуместни въпроси и ще му се смеят. Исус просто ще се почувст­ва смутен.
Според моето разбиране по времето на Исус евреите били много обикновени хора, не били изтънчени. Религията била много важна, тя не била просто философия. Целият им живот бил поставен на риск, а този човек го разрушавал; той изкоре­нявал всичко, което те съхранявали от векове, опитвал се да предизвика революция, хаос. Те изпитвали дълбока любов към традицията, към ценностите, които винаги са почитали. Те не били безразлични, те не биха могли да бъдат безразлични. Те или трябвало да следват Исус, или да го убият. Друга възмож­ност нямали.
Индия е по-философска страна – хората там прекалено много живеят с главата си. Евреите не били толкова разсъдъчни.
Според мен разпъването на Исус ясно показва едно нещо: че те са взели Исус насериозно. Буда никога не бил взиман толкова насериозно. Ние сме могли да го търпим. „О’кей, остави го да си върши своето. От това няма да има кой знае какви последици. Защо да го убиваме излишно? Аkо го убием, може да стане дори по-опасно, защото смъртта му може да предизвика безредици.”
Ако Исус беше в Индия, щеше да стане един от аватарите. Но нищо повече. Ние просто щяхме да го включим в традицията – нищо повече.
Дори и Буда е бил включен. Буда е отричал всичко това, що е залегнало в основата на индуизма, но индусите са много изтънчени хора. Те казали: ,Да, това също е послание от Бога.” Той противоречал на всичко, което има някакво значение за индусите, но те не се разтревожили. Те си казали: „Той също е едно въплъщение на Бога.”
Индусите са написали една история за Буда, която показва как действат изтънчените умове. Когато Буда умрял… Разбира се, той е бил много важен човек, един от най-важните, които някога са се раждали в Индия, един от най-влиятелните. Как да се справят с него, след като той отрича индуизма? Индусите са създали една история за това.
Те казват, че Бог създал света, небесата и ада. Минали много векове. Хората умирали и веднага отивали в рая. Никой не отивал в ада, защото никой не бил грешник. И така хората, които управлявали ада – дяволът и учениците му, – отишли при Бога и му казали: „Защо си създал ада? Въобще никой не идва. Цялото ни съществуване е безполезно. Ние само седим и чакаме, никой не чука на вратата. Или го закрий, или изпрати хора!”
Бог отвърнал: „Почакайте. Скоро ще вляза в една утроба, за да се родя като Гаутама Буда. Аз ще разруша, ще отровя умовете на хората и те ще започнат да идват в ада.”
Това е причината да се роди Буда. Въплъщение на Бога – с цел да поквари умовете на хората. И оттогава адът е препълнен. Това е един изтънчен начин да се справиш с човек като Буда.
Исус е бил по-прост. Те просто не са могли да го търпят. Убили са го. Това означава, че те много са го уважавали. Те са разбрали значимостта на този човек, опасността, която той носи. Ще живее или той, или тяхната традиция. Двете не могат да живеят заедно.

Всеки трябва да мине през смъртта, която носи въз­кресение. Богатият, който има много притежания, се страхува да загуби притежанията си, защото ако ги загуби, ще се загуби егото. Азът ще изчезне. Така идва страх; човек започва да трепери. Ако азът изчезне, тогава какъв е смисълът? Тогава кой ще влезе в царството Божие?
Веднъж говорих с един човек – много интелигентен мъж, професор в някакъв университет – и той ми каза: „Не мога да разбера. Ако аз изчезна, тогава какъв е смисълът? Кой тогава ще влезе в царството Божие? По-добре, тогава да съм си тук.”
Аз му цитирах последните думи на Джордж Бърнард Шоу. Само няколко минути предат да умре, той си отворил очите и казал: „Бих искал да отида в рая. Но ако там няма да съм първи, тогава по-добре да избера ада. Аз обаче искам да съм пръв на всяка цена. Дори и адът е добър, ако мога там да съм първи! А ако трябва да съм втори, даже раят не си струва.”
Азът винаги иска да бъде първи. Ако можеш да влезеш в рая без аза, изглежда безсмислено. Но заедно с аза дори и адът си струва.
Какво е това аз? Някога наблюдавал ли си го, някога размишлявал ли си. медитирал ли си върху него, някога зат­варял ли си очите си и опитвал ли си се да го видиш къде е? Няма да го намериш никъде. Той е просто една мисъл, една концепция. Той не е там никъде, той не е реалност. Той е една илюзия.
Ако можеш да видиш илюзията: че него го няма, че ти просто си повярвал в него… Имал си нужда от него. Той е една социална функция. Имал си нужда от него, както имаш нужда от име. Името не е реално, то ти е дадено. Когато си дошъл на света, ти си дошъл без име. Ти си бил съвършен. Не е липсва­ло нищо. Но името е било необходимо, защото иначе как ще те викат другите, как ще се обръщат към теб? Името е било нужно, но то е една фикция.
Същото важи и за аз. Когато се ражда един човек, той няма его. Името е заради другите, да могат да го викат, а азът е да вика себе си. Ако говориш за себе си, как ще говориш? Трябва да използваш нещо. Това аз е просто едно лингвистич­но приспособление. Аз е да го използваш за себе си; името ти е да го използват другите. И двете са лингвистични приспосо­бления.
Езикът е общество. Тишината е Бог. В дълбока тишина всички имена изчезват, всички думи изчезват. Самият език изчезва. И ето един парадокс: тогава за първи път ти си – в твоята реалност, в твоята вътрешно присъща реалност, в тво­ята автентична реалност. Когато не си, само тогава ти си. Когато ти си, ти само изглеждаш, че си, но всъщност не си.

Когато триизмерните филми се появили за първи път, те предизвикали световна сензация. Когато в Лондон за първи път бил показан триизмерен филм…. Някакъв кон се прибли­жавал препускайки. Хората се изплашили. Това било трииз­мерен филм; конят бил почти истински. Хората дори се отдръпнали, за да направят място на коня да мине. Той изг­леждал толкова реален!
Твоята реалност е просто един триизмерен сън. Човек трябва да се събуди. А събуждането ще се извърши винаги в съня, затова няма значение какъв вид сън сънуваш.
Затова аз казвам, че няма нужда да променяш съня. Ти можеш да се събудиш където и да си. Може да виждаш себе си като грешник, като престъпник; може да си в затвора. Или пък можеш да се мислиш, за велик махатма. Може да си в храма й да бъдеш почитан от хиляди и хиляди хора. Това няма значение. Ако вярва на това, което вижда, и ако се влияе от почитта, която му се оказва, махатмата е не по-мал­ко потънал в сън. Ако някой го обиди и той се ядоса, раздразни се, тогава той е потънал в сън не по-малко, отколкото грешни­кът в затвора.
Промяната на съня няма никакво значение: дали да ста­неш махатма наместо престъпник. От грешник си станал светец. Това е глупаво. Защо да си губиш времето, когато можеш да се събудиш направо там, където се намираш? Можеш да станеш просветлен, докато си в затвора, можеш да станеш просветлен направо на това място, където се намираш.
През нощта си сънувал, че си извършил убийство. Но като се събудиш сутринта, не се притесняваш. Не си казваш: „Аз ще се покая, защото насън бях убиец.” Ти просто се смееш на всичко това. Не се осъждаш, защото това е било сън. Или пък виждаш в съня си, че си станал голям махатма, велика душа: светец, почитан от милиони. На сутринта, когато се събудиш, няма да тръгнеш да разправяш на хората какъв велик махатма си бил насън!
Ето една дзен-история. Един велик Учител се събудил на сутринта. Той извикал главния си ученик: „Ела. Сънувах един сън и ще ти го разкажа. Искам да го изтълкуваш.”
Ако ученикът беше Фройд или Юнг, или Адлер, той щеше да е неописуемо щастлив и щеше веднага да започне да тъл­кува съня. Но ученикът бил медитатор, не бил нито Юнг, нито Фройд. Той казал: „Почакай. Не говори такива глупости. Ще донеса вода да ти измия лицето.”
Той донесъл един съд с вода. Докато Учителят си миел лицето, минал друг ученик. Учителят му казал: „Ела. Сънувах сън. Би ли искан да ми го разтълкуваш?”
Ученикът го погледнал и казал: „Почакай. Чаят вече е готов и ще ти донеса чаша чай. Може би това ще те свести!” Сънят не си струва дори тълкуването.
Учителят бил щастлив. Разказва се, че танцувал цял ден. „Поне двама ученици… – казал той. – Ако бяхте изтълкували съня ми, щях да ви изхвърля от манастира” – защото сънят е глупост, а ако се опитваш да го тълкуваш, това ще е още по-голяма глупост.
Това, което учениците направили, било най-доброто тълкуване. Първият донесъл една купа с вода и казал на ста­рия Учител: „Измий си лицето, за да се събудиш по-добре.”
Другият донесъл чай. „Изпий един чай, малко топъл чай и това ще ти върне разсъдъка. Ще бъдеш повече в съзнание.”
Съзнание е необходимо, а не тълкуване. Всички сънища са едни и същи: няма добри сънища и лоши сънища. Как може да има добри и лоши сънища? И едните, и другите са нереални. В нереалното не можеш да правиш разграничение между добро и лошо. Морално, неморално, грешник, светец -всичко е сън. Не се опитвай да заменяш един сън за друг. Всичките са вериги. Стоманени или златни, няма значение.
Събуди се! Всички събудени просто седят там с по една купа с вода и чаша с горещ чай…

По-миналата нощ четох едно стихотворение от Хауърд Нимров:

„Ти си загубил религията си”, равинът каза.
„Не си струваше да я пазя”, казах аз.
„Ти трябва да утвърдиш духа”, каза той,
„и общинната солидарност.”
Не се чувствам толкова солиден”, аз казах.
„Ние сме хората от Книгата”, равинът каза.
„Но не от тази с телефоните”, казах аз.
„Имаме велика традиция”, каза той,
„и чудесна история.”
„Но историята е свършила”, аз казах.
,Ние евреите сме творчески люде”, равинът каза.
„ Че направете нещо тогава”, казах аз.
„В науката и в изкуството”, каза той,
„цигулари и физици имаме ние.”
„Цигу-мигу и физика, как не”, аз казах.
„Упорит и твърдоглавец”, равинът извика.
„От теб съм го прихванал”, казах аз.
„Наместо да се поклониш”, каза той,
„ти продължаваш със своя инат.”
„Такива сме ние евреите”, аз отговорих.

Но не само евреите са такива. Индусите, мюсюлманите, християните, джайните – всички са такива. Упорити, твърдоглави, опърничави, инати. Човек непрестанно отстоява и се бори за егото, което го убива. Човек непрекъснато спася­ва егото, което е отрова за самата му система. Човек само търси начини и средства, за да се обоснове, че не е егоист, за да защити егото, как да се съревновава, да се бори за него.
В света има два вида хора. Едните са тези, които постоян­но защитават егото си. Те защитават собствената си смърт, те защитават всичко, което е глупаво и тъпо, те защитават своето невежество. Така те продължават да са нещастни и да питат как да станат щастливи. Има и друг тип хора, които много рядко се срещат. Те виждат всичко това, цялата му глупост: че единственият проблем е в това аз.
Не че няма Бог, не че това блаженство не е възможно. Нещата, които са невъзможни за хората, са възможни за Бога, но тогава трябва да изчезнеш напълно. Трябва да отстъпиш; трябва да се поклониш, да се отдадеш.
В това себеотдаване възниква това, което Исус нарича бедност – вътрешната бедност на духа. Това Буда нарича празнота. В тази празнота ти се отваряш. Полъхът на Бога може да потече през теб, Божиите птици могат да пеят в теб, реките Божии могат да танцуват в теб. Но тогава теб те няма.
Ти си единственият проблем. Няма друг проблем. Всички други проблеми са производни на основния проблем. Основният проблем е егото.
„Исус на кръста” е един символ за това, че егото трябва да бъде разпнато на кръст. На третия ден след като Исус ум­рял на кръста, той възкръснал. Едно напълно различно същество. Лъчисто. Направено не от материя, а от дух; родено не от земята, а от небето. Един съвършено различен тип същество. Но това се случило едва след като Исус умрял. Преди това той е бил син човешки. След това станал син Божи.
Всеки трябва да мине през този кръст. Исус непрекъснато говори: „Ела и ме следвай. Но всеки ден ще трябва да носиш кръста си… докато умреш.”

СВАЛЕТЕ ЦЯЛАТА КНИГА свободно в PDF/EPUB/MOBI/DOC/DOCX

Свалете свободно цялата книга ‘Ошо – Следвай ме, том2’ в PDF/EPUB/MOBI/DOC/DOCX!