Писма до сина ми Чочо – Иван Попйорданов

Ние не познаваме децата си. Аз, който съм вече на толкова години, чак след като загубих сина си, започнах да го пероткривам. Осъзнах, че съм познавал една много малка част от него, въпреки че периодично сме се срещали. Започнах да го преоткривам чрез хора от неговата среда – актьори, режисьори, журналисти. И в мен се задълбочи убеждението, че поколенията се разделят не защото има катастрофални разминавания в мислене, манталитет, социална среда, а в това, че сме загубили усещането един към друг. Това сподели Иван Попйорданов на представянето на книгата си „Писма до сина ми Чочо“. Бащата на големия български актьор, който си отиде без време от този свят, разказа  какво го е провокирало за този виртуален разговор между баща и син.

„Днес много често се говори за разрива между поколенията. Моят приятел Георги Данаилов казва, че никога не е съществувала такава пропаст между родители и деца. В едно съм сигурен – не умеем да водим диалог. Пишейки книгата, подреждайки текстове и интервюта на Чочо, моите съждения, си дадох сметка, че не се познаваме. След като загубих единствения си син, започнах да живея с чувството за вина, че не съм успял да използвам времето, когато сме били заедно и да се усетим взаимно“, каза дългогодишният директор на киноцентър „Бояна“ и бивш шеф на БНТ. За разлика от класическата представа за книжна премиера, този път срещата между автора и отбрания кръг публика се превърна в съкровен приятелски разговор за младото поколение артисти, които ни напуснаха в последните години – Чочо, Кольо Карамфилов, Андрей Баташов.

Без да идеализира сина си, Иван Попйорданов не скри, че Чочо е имал много остър характер и буквално изгарял, както в професионалния, така и в личния си живот. Актьорът страшно обичал всички, но забравял да обича себе си. Не търпял под никаква форма каквото и да било нравоучение или опит за налагане на правила.
„Той си имаше своите, а често живееше и извън възприетите правила. Аз съм по-друг човек, от друго поколение и с други разбирания и конфликтите, доколкото ги е имало, са защото обичам всичко да се става с мярка. При Чочо мярка нямаше в нищо – нито в емоциите, нито във влюбванията, нито в разделите, нито в работата“, не скри бащата.
Първата му книга „Кадър по кадър“, която излезе преди пет години, завършва с последна глава „Писмо до сина ми“. Опитал да провокира евентуален диалог между баща и син. Тогава си дал сметка, че това е второто му писмо до Чочо. Първото било, когато го изпратили войник. Тъй като на предишните две не получил писмен отговор от Чочо, решил да продължи виртуалния разговор Стори ми се, че сега мога да продължа чрез този почти виртуален разговор.
„Вече се излъчиха няколко издания на телевизионно предаване „България търси талант“. Мили хора, България не търси таланти. България систематично унищожава своите таланти“, констатира с тъга Иван Попйорданов.

Книгата не е биография във формат, в който обикновено са представяни наши и чуждестранни известни имена от сцената и екрана. По скоро това е изповед за живота и творчеството на един от младото поколение актьори, които ни напуснаха неочаквано в разцвета на своя талант. Фрагментите от различни интервюта, публикации във вестници и списания през последните двайсет години, свързани с житейския му път, не само в личен план, но преди всичко чрез многобройните му изяви в театъра, киното и телевизията, оформят един критичен възглед за преживяното от поколението, което често се определя като поколението на прехода.

.

Преди малко повече от пет години по повод моята седемдесетгодишнина си позволих да напиша нещо като автобиография, или по-скоро част от спомени, свързани с преживяното през годините – инвентаризация на миналото, може би с желание да го направя по-приемливо, отколкото то заслужава. Втори живот за Чочо Попйорданов. Незабравимият актьор оживява в книгата на своя баща, Иван Попйорданов. “Писма до сина ми” е своеобразен диалог между родителя и непознатата, изключително мъдра, безпределно талантлива и остроумна душа на неговия син – Чочо.

Книгата озаглавих „Кадър по кадър”, с което внушавах своята обвързаност с киното. Когато ръкописът и снимковият материал бяха вече готови за предаване за предпечат и преди да се спра на споменатото заглавие, реших да избера заглавието „Преди да се разделим”. Тогава близки мои приятели, запознати с ръкописа, възразиха много категорично, че звучи прекалено песимистично и в някаква степен претенциозно.

Сега, пет години по-късно, се питам дали не съм бил прав. Моят опит за равносметка беше тогава адресиран преди всичко към най-близките ми хора, в това число приятели и колеги, с които съм бил свързан през годините. Желанието ми беше да не пропусна момента, защото никой не си знае дните. И сега, когато в течение на един месец загубих съпругата си и единствения си син, а аз, който исках да изпреваря момента, когато няма да бъда между тях, и да им оставя моите спомени – да си призная в тях грешките и съжалението, че не съм бил достатъчно грижовен към двете си най-близки същества, се оказах все още тук и напуснат от тях.

Трудно ми е да дам някакъв смислен отговор на въпроса за ударите, които съдбата ни поднася, и да посоча прага на поносимост както в библейския пример за праведния Йов. В най-тежките първи дни след погребенията на жена ми и сина ми и след всичко, което съпътстваше ритуала по православния канон, усетих необходимост само от едно-единствено нещо – тишина.
Сега знам, че тишината е свързана със самотата. (…)
Споменах, че преди пет години написах нещо като автобиография, история на живота ми и хората, които съм имал шанса да срещна. Последните пет страници от „Кадър по кадър” бяха озаглавени „Писмо до сина ми”.

Сега, когато той вече не е между нас, с всеки изминал ден изпитвам все по-голямо желание да продължа започнати и недовършени разговори с него, за пропуснати събития, забравени приятели, които и той познаваше, да му съобщя за ставащото днес по улиците на София. Последният имейл, който му изпратих, беше на 4 май и беше текст, свързан с един първи и за съжаление, последен наш общ проект за телевизионно предаване. На 5 май 2013 Чочо си отиде.

Сега ще продължа да му пиша.

Знам, че след всяко писмо ще получавам съобщението:

ПИСМОТО БЕШЕ ИЗПРАТЕНО УСПЕШНО.

[…]

Ето още няколко откъса от книгата:

Не съм те виждал от доста Време и май ми изглеждаш депресиран ?

Ами ние, българите, какви поводи имаме да сме Весели? Виж каква нация сме – от всички сме взели най-просташкото, най-гадното, да се провираме по най-наведения начин (гледа преминаващия кортеж на Клинтън и възбудените минувачи). Ето, виж какво представляваме.

Много мрачно начало. Какво точно те наведе на тия мисли?

Всичко е едно колело. Всичко се повтаря и имам чувството, че ние пак сме в начална позиция, все сме на някакъв старт. Ние сме наведени, обречени сме да бъдем наведени. Казват, че една държава трябва да а осланя на младите хора – и кво. Нищо. Няма никаква приемственост –  ето тук, където седим сега, са седели всички герои на „ Тютюн – Борис Морев, Ирина, царят е серял. А ние не знаем накъде с главата.

Чакай, не стана много общочовешко и се обърках, говориш, може би за това, че нямаме национална идентичност ли?

Да, тя не съществува. Спасението на една талка нация е да се държи за това, което има, а не да се кланя на поредния американец.

10 години след 1989: твоето поколение – тридесет-тридесет и пет годишните, ли е Изгубеното поколение?

Не знам. Не искам да се жалвам, да ставам някакъв мъченик, но истината е, че аз бях преебан – точно това е думата, не я подменяй.

В какъв смисъл?

Не, не, по-скоро бях измамен – а това е по-страшното дори. Нашето поколение, уповавайки се на тази промяна, се надяваше много, но не стана нищо. Някой би се обидил сигурно, би казал, ама той визира мен, не ме интересува, казвам, че няма хора с чисти помисли, и не виждам нищо обнадеждаващо, съдейки по морала на всички власти пред това време. Проблемът обаче си е в самите нас, ние не искаме да се променяме, най-вече като начин на мислене. Моралът ни е вехт, абсолютно изпразнен от съдържание. А според мен той се възпитава с изкуство, с някакви съкровени и съхранени вътре в теб неща. Някой ще ме обвини в романтизъм, ще каже, чакай бе, пич – но си е така. Това общество се нуждае от един огромен катарзис, от едно огромно пречистване, да да падне едно голямо бреме.

Добре, моят морал например е в ужасно състояние и има нужда малко да се позакърпи, но не се почувствах възпитан от един тиви сериал като „Дунав мост“. Впрочем ти защо изобщо се нави да участваш в този сериал? Не знаеше ли с какво се заемаш?

Прочитайки сценария, бях убеден, че филмът ще предизвика тази истерия, на която сме свидетели от известно време. Но актьорът е дотолкова себичен, егоцентричен, че с цената на всичко е готов да докаже себе си, просто да играе… Не, чакай да довърша. Искам да кажа, че както в един случай те води страстта към жената, така тук те води страстта към професията, защо не и страстта към едно несъобразяване с правилата на играта. От какво идва то? 10 години нацията е възпитавана в тотална пошлост, освободени са абсолютно всички низки страсти в обществото. ,Дунав мост ” беше опит да се обърнеш кът това. Всяка такава простотия и пошлост отразява ежедневието на много българи.

Да, но не можеше ли това някак да стане интелигентно – да споменавам ли тук примерно Чарлз Буковски или Селин, които също са живели в говната, но интерпретират това така, че си казваш, егати, това е невероятно интелигентно. Което този филм определено не е.

Виж сега, все пак става въпрос за телевизионен сериал и ако имаш някакви претенции за честност, така трябва. Далеч съм от мисълта да ги сравнявам, но ще ти припомня какво стана с Копола и „Апокалипсис сега “ – този най-скъп за времето си филм е бил тотален търговски неуспех просто защото Америка не е искала да види истината 3а себе си и войната във Виетнам.“

* * * * *

Неотдавна журналистката Стела Стоянова написа във вестник „Стандарт”:

Всеки път когато пуснем хумористично предаване от миналото, нямаме сили да се засмеем, защото виждаме Велко, Чочо, Адама – хора, които вече не се между живите Хора, които са белязали живота ни, които са формирали света ни и благодарение на които детството и младостта са придобивали плътност и цвят. Които са били част от шегите ни, на поколението, расло с „Оркестър без име“, за което широкият свят приемаше невинния облик на „Кока-кола“ и бонбонки „Тик-так“. Което попълваше лексикони и не обитаваше фейсбук.

Сега чакам всеки понеделник предаването „Ретро следобед”, за да видя отново твоя „хирург” със стъписаните роднини на пациента, който ти ще оперираш – очевидно по клинична пътека, битката за „Южен поток” и надеждата, че бат’ Сали ще изпрати Седефчо като представител на България при нашия ром Вяхирев, или поредната мисия на Каракочев с нашия контингент по горещите точки на планетата. А може би да чуя за пореден път песента ви:

ПЕТЪК, ПЕТЪК ТРИНАЙСТИ Е

ДЕН НА БЕДИТЕ …

* * * * *

Част от интервюто. което Чочо дава на журналистката Цветана Царева, озаглавено „Междинно време”. На титулната страница към интервюто авторката е поместила следния уводен текст:

В този живот всички тичаме по кръгла писта. На 46 години Чочо Попйорданов отново застава в началото й. Но този път няма намерение нито да избяга от себе си, нито да избере път без изход.

Г-н Попйорданов, още ли предпочитате порочния кръг вместо правия път?

В този живот всички тичаме по голяма кръгла писта. Маратонецът накрая винаги се връща на стадиона. Малко са онези, крайно лудите, дето мечтаят да продължат напред. На 46 години не знам дали съм преживял цял кръговрат. Но ако си представим живота като часовников механизъм, колелцата му със сигурност са прещракали веднъж, може би два пъти. Вярвам в седемгодишния цикъл, периодите за градене на всеки човек. Първите седем, пубертетът, съзряването… Всяко колелце придвижва следващото. Много пъти съм бил и на междинно време. Като натиснеш хронометъра, стрелките спират, но механизмът продължава да работи, разбира се, ако не е счупена голямата пружина. Натискаш отново, превърташ периода, в който си бил в застой. Докато си на стоп, правиш равносметка. Разбира се, човек често сам си завърта истината. И заради инстинкта за самосъхранение е склонен да забрави някои неща.

Как ви изглежда животът сега, на 46, още ли ви е до колене?

Че не е до колене, всеки разбира по едно и също време – когато го изкарат надолу с главата и го вдигнат за крачетата, когато го ударят,

за да глътне въздух, да проплаче. Още тогава му става ясно, че го чака битка. Но колкото и да си подреден и да чертаеш схеми, колкото и да ти е пълна раницата, не можеш да избягаш от живота, който ти поднася предимно хаос. Налага се да се пренастройваш, да си сменяш обувките. От сандали да минеш на ботуши, а ако зимният чифт се скъса, да походиш бос Разбира се, че е неприятно. Замръзваш или ти пари под краката, когато стъпваш по пясъка… Докато пътешестваш по тази земя и преодоляваш времето, което ти е определено, може да ти се случи всичко. Да изтървеш въжето, да ти падне раницата.

Вашата раница колко тежи?

Раницата е хубаво да тежи, но моята прекалено мъчи туриста. Понякога така нареченото генетично натрупване спъва. Когато няма какво толкова да носи, на човек ту е по-леко, по-устремено лети. Но е и по-уязвим. Сещам се за една история, не помня точно кой ми е разказа. Кандидатствал някакъв човек за мечтана работа и му казали: “Ако обичате, представете три дипломи”. Разтичал се той, купил една от Колумбийския университет, една от Харвард, една от Оксфорд. Отишъл отново на интервю а там: „Не, не искаме ваши три дипломи. Искаме дипломата на дядо ви, на баща ви и вашата. “Иначе ми се струва, че българинът не е натоварен с прекалено голяма раница.

„Всеки я носи на гърба си, а в нея е това, което е зад него и пред него. Това е съдбата, или каквото ти е писано.“

Думите са на дядо ви. Говорите ли си понякога с него?

Случва се. В момента на умора и объркване, когато остана сам. Ако си на кръстопът, все ще а намери някой да ти каже „Медитирай “ „Потопи се“ или „Направи жертвоприношение“. В тези моменти аз имам нужда от разговор със себе си. Но понеже не мога да си говоря сам –  твърде шизофренично ми се струва, – откривам добър събеседник в дядо ми Петър, на когото съм кръстен. Нищо че имам много приятели.

Кои са другите ви убежища?

Обичам да се движа. Често тръгвам нанякъде, дори инстинктът да ми подсказва, че посоката е грешна. Коствало ми е много белези по колената, а най-вече по главата. Но аз от рани не се боя. Това, от което изпитвам истински страх, като се вглеждам в хората, е самотата. Трябва да имаш някого до себе си. Може да е един човек, една градина, един изглед, една котка, може да е дете или жена, дай боже. Като че това е свръхзадачата на всяко живо същество – да бъде в мир със себе си. Да си дадеш оценка, какво си направил, без да съжаляваш за нищо, защото времето не може да се върне. Да успокоиш не демоните, а енергиите, които те движат, разпръскват, устремяват нанякъде, били за добро, или за лошо.

Красиви думи, но вие като че ли все още предпочитате да ви е трудно.

Колкото по-дълга е формулата и по-трудно ти излезе решението, толкова е по-вкусно. Опитваш по много начини, имаш знаменатели, скоби, плюсове, минуси, умножение, деление. Познавам много математици, които се занимават с изкуство, и за съжаление, нито един театрал, който да разбира от математика.

Защо понякога сте твърде екстремен –  защото сте неуверен или, напротив защото имате твърде много кураж?

Имал съм периоди, в които съм бил безразсъден куражлия. Нещо в мен обича екстремните ситуации, сблъсъците, били с хората, били с природата. Харесва ми да се съпротивлявам, да вървя обратно на здравия разум. Но е имало моменти, в които просто съм спирал. Представете си го така: Тичаш, тичаш, тичаш. Около теб всички се надбягват, дават ти хъс, адреналин. В един момент инстинктът за самосъхранение, за който не знам защо толкова говоря напоследък, се включва. И някъде адски силно те заболява. Защото някакъв орган, или мускул буквално е отказва, или защото твърде рязко си се отдалечил от себе си. Така си се засилил, така си преиграл в това, което правиш, че вече не си ти. Това е много силна болка – когато усетиш, че не си в собствената си кожа.

Коя е следващата степен на болката?

От ножа в гърба, все едно дали ти го е забила жена, или приятел. Тогава изпадаш в ступор. Не ти е виновна тя, не ти е виновен той, ти си лъгал сам себе си, оставял си ги да влязат в душата ти и да грабят. Има един гениален епизод в „Смело сърце“, когато героят на Мел Гибсън разбира, че е предаден от най-добрия си приятел, най-доверения му човек от клановете в Шотландия. Седи пред него и не че няма сили да го убие, но просто не може да помръдне.

Защо, ако използваме аналогията с Хемингуей, животът винаги започва като безкраен празник, но често завършва с ловна пушка, опряна в слепоочието?

Хемингуей… Като деца се бутахме по антиквариатите на „Раковска“, за да търсим книги. Никога няма да забравя как открих „Зелените хълмове на Африка “ – тясна и дълга, със зебри върху корицата… Хемингуей е дълбоко наранен от съдбата. Осакатена, остаряла душа, преживяла кошмара на войната. Смъртта го е целунала по челото, отприщила е цинизма ту – ще грабя, ще взема всичко, което мога, и ще го прахосат. Сутрин е ставал, пиел 200 грама уиски и започвал да пише, докато накрая не станал творчески импотентен. Фицджералд, неговият най-добър приятел, е друга бленда, по-чувствителен, по-раним. Руските пиячи – Висоцки, Шукишин, Айтматов, пък са съвсем различни. Искат да пробият капсулата, но товарът зад тях е ужасяващо тежък, цял колокол, не камбана, а дворец. Имперската им обремененост е загнездена в гена точно като алкохола.

Да, наложи ти се да се „занимавам“ с алкохол и специалистите да ме просвещават как действа. Когато влезе в клетката, той абсолютно обърква механизма й. Загнездва се, започва да командва химическия процес и превзема организма. Алкохолът често се превръща в бягство от хищници. Пиейки, ти се ограждаш с огньове, хвърляш запалени факли. Този горящ кръг за известен период те пази от околните: като отидеш някъде, не те пускат, защото виждат, че си пиян, че си друг. Но пиенето те докарва дотам, че кръгът гасне, гасне, гасне., и хищниците те изяждат.

Вие защо пуснахте този завоевател, защо се предадохте?

Не искам да се самоанализирам, да си правя дисекция. Не че е невъзможно. Но целта не е ти да и погледнеш в огледалото, а някой да ти бъде огледало. Слава богу, попаднах на лекар, който ми беше като психотерапевт. В някои моменти е много трудно. Когато организмът изпадне в буйство, губиш абсолютен контрол. Излезеш ли от кожата си, дори огромни дози успокоителни не могат да го върнат обратно. Връзват те като инквизицията с кожени колани, не на кръст, а разчекнат – двата крака, двете ръце, главата. Но въпреки това можеш да скъсаш всичко. Имаш енергия като майката, която вдига кола, ако под нея е затиснато детето й.

Често споменавате едно друго женско присъствие – това на любимата ви Даниела, която е била до вас в най-трудните моменти…

Тя просто влезе в стаята при мен. Погледна ме и аз като по команда се върнах в кревата и спах 36 часа. Ако не беше тя, днес може би нямаше да ме има.

Престъпникът обаче винаги се връща на местопрестъплението…

За да няма рецидив, е важно да си изтрил с гумичка онова, което те е карало да бягаш. То може да е едно-единствено изречение.

Какво е вашето изречение?

Това не мога да ви кажа. Но трябва да го махнеш, да го заличиш, както компютърният вирус поврежда файл. И да рестартираш.

Сега, две години и половина след това твое интервю, все повече се убеждавам колко нашето общество не заслужава откровеност, самокритичност и една толкова искрена изповед не поражда адекватна реакция не само от страна на повечето печатни и електронни медии, но и в така наречените социални мрежи. До смъртта на майка ти не само жълтата преса, а и медии, които претендират че спазват определена журналистическа етика, продължиха с неверните твърдения за твоето състояние и професионалните ти ангажименти. Използваха произволни интерпретации на всяко твое появяване на обществени места или сценични изяви само и само да задоволят апетита на публиката към своеобразен канибализъм.

Някога през трийсетте години на миналия век Димитър Подвързачов възкликнал:

Ония малцина, които се стремят да останат праведници – провидението тутакси им обръща гръб с думите: – Господа, вам ще се отплатя на онзи свят! Изобщо – провидението бди… над негодниците.

* * * * * *

Теодора Димова написа в сайта „Култура” своя „Единствен личен спомен от Чочо”:

„Имам ето този единствен личен спомен от Чочо.

Било е около 87 или 88 година, може би бъркам. Било е след снимките на “А сега накъде” на Рангел Вълчанов. Чочо може би е бил последен курс във ВИТИЗ, или може би вече го е бил довършил, не мога да определя точно времето, споменът е приблизителен. “

Но беше в Созопол след последния снимачен ден. Бяхме в някакво капанче на брега, с непретенциозни маси и чадъри, едно от тези капанчета, които вече са почти изчезнали,  по които всички изпитваме носталгия. Беше май или юни, един толкова искрящ от слънце и цветове ден, какъвто беше денят на това Възкресение, в който Чочо умря. Бяхме неголяма компания, късен следобед, морето блестеше от едната ни страна, имаше бриз, беше леко студено, пиехме бира в пластмасови чаши или направо от бутилката. Един примамващ, безбрежен, потънал в тишина и в сини цветове ден. Чочо непрестанно ни разказваше някакви неща, изобщо не си спомням какви, всички се разсмивахме, подавахме реплики, само и само да продължи да говори, това момче искреше от радост и смях, от изобретателност, от чувство за хумор, талантът и енергията му бликаха от всяка дума и мимика, все нови и нови импровизации, харизмата ту се увиваше около нас и ни сплотяваше, и ни обливаше в смях и възторг – от това ранно и чисто пюре, неочаквано, блестящо, безбрежно – такъв безбрежен, блестящ, топъл ден беше като деня на Чочовата смърт.

 В този следобед усетих почувствах таланта му като почти осезаема, почти видима сила около него. И когато успехът му започна, знаех – не беше възможно това преизпълнено с енергия и заряд същество да няма успех.

Не се случихме повече в една компания, не се пресякоха повече пътищата ни. Засичахме се около Народния, набързо, пътьом и сърдечно си казвахме -здравей, здрасти, как си, добре съм, а ти как си, ок съм, до скоро! – обаче аз бях от неговия отбор, бях мълчалив и сърдечен фен, бях далечен и верен приятел заради онзи искрящ следобед в созополското капанче.

Когато преди години започнаха изчерпателните и полузлоради сводки на медиите за неговата обсебеност от греха, избягвах да ги чета, не исках да ги чета, не исках да виждам снимките му, не исках да зная за болниците му, за болестите му, за леченията ту, за препъникамъните ту в личния живот, за участията му в медиите, с такава интензивност сводките се получаваха в заглавията на вестниците, че човек нямаше как да не чуе, да не разбере. От егоизъм, явно, не обръщах внимание, дразнех се на всички клюки, слухове, истории, не исках да ги научавам, исках да зная, че онова двайсет и няколко годишно същество още е на брега на морето, очарова ни и ни пленява, приласкава ни с неустоимия си чар, още е изпълнено с възторг и любопитство, и предизвикателност към света.

Не искам да зная и нарочно не чета подробностите около смъртта му. Защото това, което зная, е достатъчно – онова искрящо и непорочно същество на брега със своята неповторима харизма, в онзи тих и облян от светлина следобед, в ранното лято – онова същество беше ужилено и наранено от греха.

Това не е ли участта на всеки от нас – в по-голяма или по-малка степен. По-медийно или по-дискретно изразен. Кой от нас би съответствал на образа си в момент на двайсет и няколко годишен човек, чийто живот тепърва предстои? Чийто живот ще бъде изпълнен с приказни неизвестности и откривателства? Кой от нас съответства на възторжения си образ на пустия бряг на морето, в току-що разлистения юни, с морския бриз, на някакво вълшебно крайморско капанче?

Чочо умря в деня на Възкресение. Господ, Човеколюбецът, ще го възкреси. Но Господ чий негов образ  ще помни и ще знае? Онзи образ, който сме призвани да изваем от самите себе си, или онзи образ – окаян, състарен, изсмукан от греха.

В Откровение има следните стихове. Когато влезем в Небесното Царство, Той ще ни даде един бял камък, на него ще бъде изписано нашето име, което ще ни изразява целите, цялата наша същност, всичките ни дни. Това име само ние и Господ ще знаем.

Каква е тази тайна ? Какво ще бъде нашето име? Как можем да проумеем тези слова?

Не знаем, Чочо. Ти ще узнаеш тази тайна преди нас. И когато дойде нашият ред, ще ни подадеш ръка.

Твой мълчалив и сърдечен фен, твой верен и далечен приятел.

Свалете и прочетете книгата оттук

Download/Свалете си книжката оттук