Нестинарка – Кармен Мишу

Роман, изчетен на един дъх, равняващ се на една безсънна майска нощ. Много емоционална книга за любовта и страстта, за магичното и нереалното, за забранени желания и грехове, които все някога се наказват… История за алчността и амбицията на една майка,която погуби живота на едно невинно момиче. Книга за Божественото, духовното и хората способни да виждат отвъд нашия свят. 40-те години на миналия век. Още всички живеят накуп, свекървите трудно харесват снахите, младите слушат старите, а така им се ще да не ги, женитбите не са по любов, а по интерес, хората имат страх от Бога и силна вяра. Всичко това е примесено с магията на огъня, нестинарството и гадателството идващо от Бога. Една добра плетеница от сложни характери. Краят беше бърз и болезнен, а епилогът даде яснота за всичко останало. Незабравими книга която си заслужава вниманието.

Ето и откъс от книгата:

— Добре, щом искаш — отстъпи чичото, а Ивана ужасено го погледна. Но нещо в погледа му й подсказа, че речовитият братовчед е измислил начин, по който да вразуми непокорното й дете. Ненапразно бе толкова вещ в търговията — все щеше да убеди младежа, че върви против себе си! Тя се отдръпна назад и направи място на мъжете да седнат един срещу друг. Димитър мълчеше между тях.
— Ако питаш мен, синко — бавно, тихо някак започна Драган, — още утре доведи Лактевата! Против нямам! Ще направим сватбата в събота и бъди сигурен, че не ще се посрамим. Даже от мен имаш една телица подарък. Ще се напием, ще поиграем, а ти ще прибереш невестата в одаичката, която пристроихме наскоро. И на другата сутрин какво… — замълча — нищо! Все същото. Е, да, ще й се порадваш месец-два, три може би. После? Животът, сине, тътрузи нозете си все по утъпкани друмове. Завоите са само за заблуда — нищо ново няма да се покаже след тях. Може би си мислиш, че при теб ще бъде по-друго, по-хубаво някак! Как не би! Милиони преди нас са се залъгвали така. А и след нас пак тъй ще се надат. Но… уви! Нещата се повтарят. А ти, Диче, ще останеш с бедна жена, увесена на врата ти, и с няколко дребни, хленчещи дечица. Онова, дето го мислеше — за ученето, — няма да го бъде! Така ще те затегли надолу немотията, че бързо ще забравиш мечтите си! Готов ли си да махнеш с ръка и лесно да ги загърбиш?
Дичо наведе упоритата си глава.
Даже не се чу, когато отрони:
— Не съм — и като в изстъпление крясна. — Обичам Цветана. Не мога да живея без нея.
— Така ти се струва — поучи го братовчедът на баща му. — Не съществува такова нещо в живота, без което да не можеш. Като минат две, три годинки, ще се убедиш, че не съм те мамил. Не е ли по-добре да се събудиш навреме и да измиеш лице, па да прогониш тая нощна несвестица? Готов ли си да приемеш една друга Цветана? А тя ще се промени с годините, сине — ще остарее, ще се похаби. Представяш ли си я след десет лета — погрозняла, дундеста, креслива? А и устата отгоре на всичко! Защото тя и сега не си поплюва, нали?… Слушай! — замълча Драган, като че мереше думите си. — Ще ти разкрия и това! Вчера ходих в Костичевци за втори път. Има там един човек — имотен, добър и праведен казват, че бил. Не го познавам, но тамошните не намират думи да го нахвалят. Рекоха ми, че по-справедлив християнин не можеш да намериш в цялата околия! Не е останал гладен този, който е почукал на портата му. И за това хората говорят, че сам Бог е намножил стадата и земите му. Разправят още, че има едничка внучка — сираче от люлката. Обещал й бил 50 декара гора, 100 глави добитък и 3 наниза злато за зестра. Сигурно има още, но другото не го знам. Ако кажеш, ще попитам дали не е годена?
Дичо мълчеше, сякаш не бе чул нито дума от кратката реч на чичо си.
— Не си длъжен да го правиш, сине — обади се неочаквано Димитър. — Все ще се оправим и без чуждите имоти.
— Как? — остро го подпря жена му. — Ти с какво ще помогнеш?
— Само искам да предпазя детето си, Ванке. Не го карайте да върви против душата си. Грешно е!
— Къде я виждаш грешката? — разгорещи се Филевица.
— Ами ясно е… женитбата без любов е като…
— Любов ли? — задави се от лош смях съпругата му, като не му даде да довърши. — Това, което остана от нашата, ще се отбере и от неговата — прах и пепел.
— Сине — бащата престана да обръща внимание на Иванините думи. — Щом Цветана ти е на сърцето, вземи си я. Няма да гладуваме, я. Млади, силни сте, а ние ще ви помагаме, докато можем.
— Боже, Димитре! Акъл никакъв не ти е останал! — сряза го Вана така, както рядко си позволяваше освен в мислите си. — Тия съдилища са те размекнали съвсем.
„Не че преди бе много твърд“ — добави наум тя, но вкоренената от векове почит към господаря на дома я възпря. Вместо това отсече:
— Без пари няма оправия!
— Ти пък какво разбираш от пари? Кога си ги имала, за да ги тачиш толкова?
— Понеже знам какво е без тях, искам синът ми да не страда от липсата им.
— Спомни си какво притежавахме самите ние, когато се женихме? — помъчи се да я разнежи съпругът й. — Две паници, две дървени лъжици и любов. Не ти ли стигна тя? Нима не виждаш какви деца отгледахме? От що се оплакваш?
— От немотията — лаконично му отвърна Вана. — Не ща синовете ми да робуват на земята довека. Искам друга съдба за тях, искам свобода, а парата отвързва ръцете на човека!
— Отвързва тя и други работи — така тихо я опроверга мъжът й, че даже седящият до него Драган не го чу, но после гласът на бащата укрепна. — Синът ни е достатъчно голям, за да реши с коя ще остарее!