Литературата често има потенциала да поставя много повече въпроси, отколкото самите ние някога си задаваме. И докато някои книги ни поднасят информацията наготово, други имат за цел да ни подтикнат сами да ги открием. Тази книга със сигурност ще ви даде “хляб за размисъл”. Преплитането на въпроси и отговори, на теории, доказателство и опровержение може да ви остави с неясна позиция. Дали ще повярвате в това, което авторът ѝ ще ви каже, е въпрос на нагласа, но е сигурно едно – ще ви накара да се замислите. Подарете си няколко часа пътуване във времето и пространството, което ще завърши със заключения и теории.

Още със своето излизане “Пушки, вируси и стомана” не само привлича интереса на читателите, но и бързо печели вниманието на литературната общност. Израз на нейния светкавичен, но и мащабен успех е получаването на наградата “Пулицър” за нехудожествена литература още в годината на излизането ѝ (1998 г.). През същата година печели и награда “Авентис” за най-добра научна книга. Брилянтността на “Пушки, вируси и стомана” се крие именно в това, че тя изследва предопределеното величие и изначалната невъзможност за доминантност на някои народи. Това е тема, която се оказва, че вълнува целия свят. 2005 г. отново се оказва значима за Джаред Дайъмънд, защото National Geographic заснема документален филм по книгата.

Книгата преплита знанията на автора и научните достижения в сферите историята, антропологията, лингвистиката, генетиката и биологията. Сюжетът трудно може да бъде разкрит или преразказан, защото той последователно изследва географията и природните дадености на различни райони, които според Джаред Даймънд са основните предимства на евразийците пред хората от останалите континенти. Част от нещата, които са подробно разгледани, са централизираната структура на народите, културните преимущества (напр. писмеността) и генетичните заложби (напр. имунитета на народите към множество ендемични заболявания). Осовата ориентация изток-запад играе ключова роля в изложението като предопределящ фактор за наличието на разнообразни растителни и животински видове, които могат да бъдат опитомени от евразийците. Именно в тази част на “Пушки, вируси и стомана” Даймънд затвърждава т.нар. “Принцип на Ана Каренина”: „Необходимо е съвпадането на много фактори и несъвпадението само на един фактор, за да настъпи провал“.

„Книга на големи въпроси и големи отговори“
— Ювал Ноа Харари, автор на бестселъра на ‘Sapiens. Кратка история на човечеството’

„Един от най-значимите проекти, предприети от интелектуалец на нашето поколение, представящ новаторски, обединен разказ за човешката история.“
— New York Times

Много от вас може да подходят с недоверие към твърде “простите” обяснения на автора, но дадете ли шанс на книгата, Даймънд ще ви разходи из всички континенти (които самият Даймънд е обиколил) и стъпка по стъпка ще очертае причините за невъзможността на някои цивилизации да надвият други.

Джаред Даймънд е подходящ за малки и големи. Той ще отвори вратите на историята за всеки читател, който е готов да влезе в това “пътуване”. Ако вие сте от смелите читатели, за които всяка интелигентно написана книга е добре дошла, то “Пушки, вируси и стомана” е точно за вас. А, след като затворите последната страница, ще ви се иска веднага да започнете отначало.

Целта на тази книга е да предложи една кратка история на всичко случило се през последните тринайсет хилядолетия. Основният въпрос, на който се градеше и мотивацията ми, бе: “Защо историята се развива по различен начин на различните континенти?” Ако този въпрос ви кара да изтръпнете от мисълта, че сте попаднали на някой расистки трактат, по-добре се успокойте. Не е така. Както ще се убедите сами, моята теза няма нищо общо с расовите различия. Ударението пада върху търсенето на окончателни отговори и възможно най-стриктното проследяване на историческата причинно-следствена връзка.
Повечето книги за световната история всъщност се фокусират главно върху историята на писмените евразийски и северноафрикански общества. Коренните общности от другите части на света – Субсахарска (или „черна“) Африка, двете Америки, Югоизточна Азия, Австралия, Нова Гвинея и тихоокеанските острови – получават в най-добрия случай кратки обзори, свързани предимно със случилото се в най-новата им история, след като са били открити и покорени от западноевропейците. Но дори и в самата Евразия историята на нейната най-западна част се ползва с много по-голямо внимание, отколкото тази на Китай, Индия, Япония, тропическа Югоизточна Азия и други източноевразийски общества. Случилото се преди появата на писмеността (ок. 3000 г. пр.Хр.) също не се проследява особено подробно, въпреки че то съставлява 99,9994% от продължаващата вече пет милиона години история на човешкия вид.

Всяко подобно стесняване на фокуса страда от три основни недостатъка. Първо, днес все повече расте, и то напълно разбираемо, броят на хората, интересуващи се и от други общества, освен тези в Западна Евразия. В края на краищата тъкмо тези, „другите“, обхващат и по-голямата част от човечеството и са огромното мнозинство от етническите, културни и езикови групи в света. При това някои от тях вече са се наредили – а други са на път да ги последват – сред най-могъщите световни икономически и политически сили.

Второ, дори на хората, вълнуващи се само от формирането на модерността, една история, свеждаща се до световното развитие след появата на писмеността, едва ли ще предложи особено благодатна храна за размисъл, а и по-задълбочени познания. Не бива да оставаме с впечатлението, че обществата на различните континенти са се движели в пакет до 3000 г. пр.Хр., когато западноевразийските сякаш изневиделица са открили писмеността и оттогава насам са започнали да се откъсват пред останалите и в редица други отношения. Напротив, около тази дата вече е имало не само евразийски, но и северноафрикански общества с наченки на писменост, централизирано държавно управление и градове. Те вече са намирали по-широко приложение на своите метални сечива и оръжия, както и на домашните си животни (товарни, ездитни или впрегатни), т.е. играещи ролята на „механична тяга“, и са се прехранвали със земеделие и скотовъдство. На този етап обаче никое от тези неща не е било налице в повечето части на другите континенти; някои, но далеч не всички, се появяват в отделни части на двете Америки и субсахарска Африка, но едва през следващите пет хилядолетия – да не говорим, че австралийските аборигени така и никога не се сдобиват с тях. Това вече би трябвало да ни подскаже, че корените на западноевразийската доминация в модерния свят са заложени още в този безписмен период, продължил до 3000 г. пр.Хр. (Под „западноевразийска доминация“ разбирам не просто челната позиция на самите западноевропейски общества, но и на тези, изградени по техен образец на останалите континенти.)

Трето, една история, фокусирана върху западноевразийските общества, очевидно игнорира и най-важния въпрос. А той е: защо само тези общества са се сдобили с такава несъразмерно голяма мощ и изобретателност? Обичайните отговори касаят т.нар. проксимални фактори – появата и възхода на капитализма, меркантилизма, науката, технологията, както и на онези гадни вируси, които убивали хората на другите континенти при всеки техен контакт с евразийци. Защо обаче всички тези компоненти на „империализма“ са се появили именно в Западна Евразия, а навсякъде другаде са били в много по-скромни мащаби, ако изобщо ги е имало?

Всеки компонент си остава само един проксимален фактор и не може да ни даде окончателния отговор. Защо например капитализмът не е пуснал корени в предколумбово Мексико? Защо меркантилизмът не е процъфтявал в Субсахарска Африка? Защо науката (такава, каквато я разбираме днес) не е намерили почва в Китай? Защо коренните жители на Северна Америка не са познавали развитите технологии, а австралийските аборигени – „гадните вируси“? И ако в отговор някой се позове на т.нар. специфични или „идеосинкретични“ културни фактори – примерно че развитието на науката в Китай е било възпрепятствано от конфуцианството, но затова пък в Евразия е било поощрявано още от древните гърци и юдео-християнските традиции, – то това би означавало, че този някой отново пренебрегва необходимостта от окончателен отговор. Аз пък бих го попитал следното: а защо не се е получило обратното – конфуцианството да се развие в Евразия, а юдео-християнската традиция в Китай? Нещо повече, това би означавало да се игнорира и фактът, че до XV в. сл.Хр. („епохата на великите географски открития“) Китай всъщност е бил много по-напреднал от Западна Евразия в сферата на технологиите.

Но човек не би могъл да разбере дори развитието на западноевразийските общества, ако се е фокусирал единствено върху тях. Най-интересните въпроси засягат тъкмо техните различия с другите общества. И за да отговорим на тези въпроси, ние трябва да разберем и останалите общества, а това на свой ред означава да поставим западноевропейските в един много по-широк контекст.

Някои читатели може би ще си помислят, че за разлика от „конвенционалните“ историци аз изпадам в другата крайност и отделям прекалено малко място на Западна Евразия за сметка на останалите части на света. Бих им отговорил така: историята на някои от тях е и доста поучителна, тъй като в рамките на тези сравнително малки географски ареали са живели не само многолюдни, но и доста различни общества. Ще се намерят и такива, които ще побързат да се съгласят с един от рецензентите на тази книга. Не без известна ирония този мой рецензент писа, че аз явно съм склонен да разглеждам световната история като гигантска луковица, на която модерният свят е само външната обвивка, а другите – вътрешните пластове – трябва да се отлюспват един по един, за да се стигне накрая и до смисъла на историческото развитие. Да, световната история наистина наподобява луковица! Но отстраняването на отделните „люспи“ е и едно доста интригуващо занимание, криещо безброй предизвикателства – а и е от изключителна важност за самите нас, особено днес, когато се стремим да усвоим уроците на миналото, за да можем да посрещнем подобаващо и своето бъдеще.

Джаред Даймънд, автор

 

С бестселърите си „Пушки, вируси и стомана“ (Tom 1) и „Колапсът“ (Tom 2) еволюционният биолог, физиолог и биогеограф Джаред Даймънд промени разбирането ни за причините за възхода и падението на цивилизациите. В „Катаклизъм“ (Tom 3), третата книга от тази монументална трилогия, носителят на „Пулицър“ ни разкрива как в близкото минало седем успешни нации са успели да се възстановят напълно или частично от сериозни катаклизми, като същевременно сравнява личните кризи на хората с националните и проучва два важни въпроса: запътили ли са се САЩ и светът като цяло към предстояща катастрофа – и ако да, може ли тя да бъде предотвратена.

Журналистите най-редовно молят авторите на по-дебели книги да обобщават творбите си в едно изречение. За тази книга бих предложил следното: „Историята е следвала различен курс при различните народи, защото е била различна средата, в която са живеели, а не заради биологичните различия между самите народи.“
Естествено идеята, че околната среда и биогеографските фактори влияят върху общественото развитие, съвсем не е нова. Днес обаче този възглед вече не се споделя от историците, които го смятат за погрешен, опростенчески или го отхвърлят с презрение като някакъв „енвироментален детерминизъм“, или пък заявяват, че всеки опит да се разберат различията в света е обречен на неуспех, тъй като материята е прекалено сложна. Но географската среда очевидно оказва все някакъв ефект върху историята; остава отворен въпросът колко голям е този ефект и дали географията би могла да обясни по-мащабния исторически модел.
Назрял е моментът за един нов, свеж поглед върху тези въпроси, защото разполагаме и с нова информация от някои научни дисциплини, на пръв поглед нямащи нищо общо с историята. От тях бих изтъкнал най-вече генетиката, молекулярната биология и биогеографията, занимаващи се с културните растения и техните диви предшественици, както и бихейвиористката екология, която пък изучава поведението на домашните животни и техните диви предци; молекулярната биология, изучаваща човешките и сродните животински вируси, епидемиологията на човешките заболявания; хуманната генетика; лингвистиката; археологическите изследвания на всички континенти и по-големите острови; както и историята на технологията, писмеността и политическата организация.

Накратко, европейската колонизация на Африка няма нищо общо с разликите между самите европейци и африканци, за които все натякват белите расисти. Тя по-скоро се дължи на някои случайни фактори от географско и биогеографско естество – по-специално това са разликите между отделните ареали в самите континенти, ориентацията на техните оси и наличността на подходящи диви растения и животни. Ако мога така да се изразя, различният начин, по който Африка и Европа са се движели в хода на своята история, се дължи най-вече на техните… недвижими имоти.

В по-голямата си част човешката история се състои от неравни сблъсъци между имащи и нямащи – между народи, притежаващи „силата на земеделеца“, и такива, които я нямат, или пък между народи, които са я придобили по различно време. Затова не бива да ни изненадва фактът, че в много части на света производството на храни така и не се е появило поради ред екологични причини, които са го възпрепятствали или просто са го правели невъзможно там. Например през праисторическата епоха в арктическата зона на Северна Америка не е имало нито земеделие, нито скотовъдство, а единственият елемент от производството на храни, появил се в евразийска Арктика, е еленовъдството. Производството на храни не е можело да възникне спонтанно и в пустинните зони, лишени от естествени водоеми, каквито са Централна Австралия и някои от днешните Западни щати.
Онова, което настоява за обяснение е фактът, че производството на храни така и не успява да възникне, поне до модерната епоха, и в някои много подходящи от екологическа гледна точка региони, които днес са сред най-богатите земеделски и скотовъдни средища в света. Особено фрапантни в това отношение са регионите, които още са били обитавани от ловци-събирачи, когато там са пристигнали европейските колонисти – Калифорния и някои други части от тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка, аржентинските пампаси, югозападните и югоизточни части на Австралия, както и Южна Африка. Но ако се пренесяхме по някакъв начин в 4000 г. пр.Хр., т.е. хилядолетия след възникването на най-старите средища за производство на храни, щяхме доста да се изненадаме от факта, че някои днешни житници на света – по-голямата част от Съединените щати, Англия, Франция, Индонезия и цяла субекваториална Африка – не са предвещавали с нищо бъдещата си роля в човешката история. А ако се върнем и към корените на това производство, ни очакват допълнителни изненади. Най-ранните центрове (които са били доста далеч от днешната ни представа за „житници“) всъщност са се появили в някои по-сухи и като че ли не дотам подходящи от екологическа гледна точка региони като днешните Ирак и Иран, Мексико, Андите, части от Китай и зоната Сахел в Африка. Защо тогава производството на храни се е появило тъкмо в такива наглед „маргинални“ зони, които едва след време са се превърнали и в най-богатите обработваеми земи и пасища в света?
Географските различия в начините, по които е възникнало това производство, също са доста озадачаващи. На някои места то се е развило самостоятелно в резултат от култивирането на растения и животни, осъществено от местните жители. На повечето обаче е било внесено отвън, под формата на посеви и животни, които вече са били култивирани другаде. Праисторическите жители веднага са оценили достойнствата на новия продукт и са се заели с възпроизводството му, още повече че и земите им са били подходящи за това. Защо обаче им е била необходима помощ отвън, за да станат земеделци и скотовъдци? Защо не са го направили сами?

 

Нека сега разгледаме характерните белези на етнархията, които я отличават съществено не само от съвременните държави в Европа и Америка, но и от номадските групи и племенните общества.
Що се отнася до населението, етнархиите са били значително по-големи от племената, като числеността им е варирала от няколко хиляди до няколко десетки хиляди. Сам по себе си този брой означава постоянна възможност за вътрешни конфликти, тъй като отделният член на общността вече не е така тясно свързан с огромното мнозинство от останалите и дори не ги познава лично. Затова когато е започвал възходът на етнархиите преди 7 500 години, хората е трябвало да се научат – за първи път в световната история! – как да приемат непознатите, без да се опитват да ги убият още при първата среща.
Част от решението на проблема е било в това: една определена личност – вождът (или бъдещият етнарх) – да има монопол върху правото за използване на сила. За разлика от племенния „големец“, вождът вече е заемал официална длъжност, предаваща се по наследство. Вместо децентрализираната анархия на селското събрание вече е имало устойчив централен авторитет в лицето на вожда, който сам е взимал всички по-важни решения и е налагал монопол върху най-интригуващата информация (примерно какво се е наговорил със съседния вожд или каква реколта са обещали божествата). За разлика от „големеца“, вождът си е личал отдалеч – например тези на остров Ренел в югозападния Пасифик са носели на гърбовете си огромни ветрила. Но за разлика от държавните бюрократи, техните предвестници в етнархиите са изпълнявали по-общи функции. Тези на Хаваите (наричани конохики) са събирали налозите, надзиравали са иригационните дейности и са организирали по-обикновените хора, когато е трябвало да направят нещо безвъзмездно за властта, т.е. вожда. В държавните общества тези проблеми се решават с назначаването на специални чиновници – данъчни, отговорници по ВиК, наборни комисии и т.н.

 

Ето и един типичен пример. През последните 33 години, докато провеждах биологични изследвания в Нова Гвинея, аз бях постоянно в компанията на новогвинейци, които все още използваха екстензивно диви растения и животни. Един ден, когато с моя спътник от племето форѐ примирахме от глад в джунглата, тъй като друго племе бе отрязало пътя ни за връщане в базовия лагер, още един форѐ се появи в бивака ни с цяла торба, пълна с набрани от самия него гъби, и започна да ги пече. Най-сетне храна! Точно тогава обаче ме осени и една пренеприятна мисъл: ами ако гъбите са отровни?
Търпеливо обясних на двамата си спътници онова, което бях чел за гъбите – че някои от тях са отровни и че дори опитни гъбари понякога се дънят фатално, защото не са могли да различат безвредните от опасните екземпляри. Така де, може и да сме гладни, но струва ли си да поемаме такъв риск? В този миг моите спътници кипнаха от яд и ми казаха да си затварям устата, защото и те имали какво да ми обяснят. Какво съм си въобразявал аз? От две години съм ги тормозел да ми казват имената на всякакви дървета и птици и съм приемал безпрекословно информацията, която ми подавали, а сега съм си позволявал да ги обиждам, че не различават гъбите. Хайде де!… А колкото до „опитните гъбари“, дето се тровели, това очевидно били американци, защото само американец можел да бъде толкова глупав, че да налети на някоя отровна гъба и да я изяде. Лекцията продължи с подробните описания на 29 вида ядивни гъби, всяка от които си имаше отделно название на езика форѐ и всеки що-годе нормален човек трябвало да знае къде да ги търси в гората и как да ги разпознава. Тази специално, та̀нти, растяла по дърветата и не само че ставала за ядене, ами била и много вкусна.
Винаги, когато взимах със себе си новогвинейци, за да отида в някоя част на острова им, те най-редовно обсъждаха местните растения и животни с другите новогвинейци, които срещаха, взимаха мостри от потенциално полезните растения и ги отнасяха в родните си селища, където пък се опитваха да ги пресадят. Моят опит с новогвинейци е сроден с този на много етнобиолози, изучаващи традиционните общности на други места в света. Проблемът е, че при всички тези народи се наблюдават някакви наченки на производство на храни или поне отчасти са се разделили със своето културно наследство на типични ловци-събирачи. Това пък ми дава основания да смятам, че познанията им на дивите видове са били дори още по-детайлни преди появата на такова производство, когато всеки жител на Земята още е зависел изцяло от дивата природа. Първите фермери са били наследници на това познание, трупано в продължение на десетки хилядолетия, през които напълно модерните вече (в биологично отношение) хора са наблюдавали природата по простата причина, че са можели да разчитат единствено на нея за оцеляването си. Ето защо не ми струва особено правдоподобно, че предците на някои потенциално ценни посеви са убегнали на вниманието им.

 

Не е вярно това, че обществата на някои континенти по принцип са по-склонни да приемат новото, а тези на другите са по-консервативни. На всеки континент и по всяко време наред с иновационните е имало и консервативни общества. Освен това дори в рамките на един и същ регион възприемчивостта е варирала с времето.
Ако поразмислим ще видим, че тези заключения не биха и могли да бъдат други при положение, че иновативността на едно общество се определя от многобройни независими фактори. Ако и учените не ги познават обстойно, тази иновативност се оказва абсолютно непредсказуема. Затова много социолози продължават и сега да спорят за конкретните причини, поради които отношението към нововъведенията така радикално се е променяло с хода на времето в ислямския свят, Китай и Европа, или пък защо чимбу, ибо и навахо са се оказали далеч по-възприемчиви (и предприемчиви) от своите съседи. Но за този, който изследва общите исторически модели, няма особено значение кои са конкретните причини за отделните казуси. По един парадоксален начин многобройните фактори, влияещи върху иновативността, на практика улесняват задачата на историка, тъй като различните реакции към новото, демонстрирани от отделните общества, се оказват повече или по-малко променливи величини. Което пък означава, че в рамките на всеки отделен ареал (стига да е достатъчно голям – примерно континент) и във всеки отделен исторически момент някои общества ще проявяват по-голяма охота за нововъведения в сравнение с останалите.

 

Защо човешките общества, живеещи на по-големи земни маси, произлезли от Плейстоценска Австралия, са „изостанали“ в развитието си, докато тези на по-малките са „напредвали“ толкова бързо? Защо всички новогвинейски нововъведения не са се разпространили и в Австралия, която е разделена от Нова Гвинея само с деветдесетте мили на Торесовия проток? От гледна точка на културната антропология разстоянието между Австралия и Нова Гвинея е дори по-малко от 90 мили, защото и в самия проток има острови, населени от земеделци, които са познавали лъка и стрелите и в културно отношение са напомняли повече новогвинейците. Най-големият от тези острови се намира само на десет мили от Австралия. И тези островитяни са водели оживена търговия не само с коренните австралийци, но и с новогвинейците. Защо са се появили две толкова различни вселени, разделени само от един спокоен пролив, рутинно прекосяван с канута?
В сравнение с коренните австралийци новогвинейците изглеждат културно „напреднали“. Но в представите на повечето други модерни народи дори самата Нова Гвинея е „изостанала“. До момента, в който европейците започват да колонизират острова в края на XIX в., всички новогвинейци са били неграмотни, служели са си с каменни сечива и не са били организирани (с някои нищожни изключения) в държави или етнархии. И ако приемем, че новогвинейците са „прогресирали“ в сравнение с австралийските аборигени, защо не са „прогресирали“ като повечето евразийци, африканци и коренни американци? В това отношение народът на Яли и техните австралийски братовчеди предлагат поредица от загадки.
Когато ги питат за културната „изостаналост“ на аборигените, повечето бели австралийци си имат един прост отговор: предполагаемата недоразвитост на самите аборигени. Ако говорим за лицева структура и цвят на кожата, аборигените със сигурност се различават от европейците, което е карало някои автори от края на XIX в. да ги смятат за липсващото звено между хората и маймуните. А и как иначе би могъл да се обясни фактът, че само за няколко десетилетия белите английски колонисти са създали грамотна, хранопроизводителна и индустриална демокрация, докато местните жители в продължение на 40 000 години са си оставали неграмотни ловци-събирачи? Особено поразяващ е фактът, че Австралия разполага с някои от най-богатите в света залежи на желязо и алуминий, както и с богати ресурси от мед, калай, олово и цинк. Тогава защо коренните австралийци не са познавали металите и са живеели в Каменната ера?
Всичко това изглежда като един съвършено контролиран експеримент в еволюцията на човешките общества. Континентът си е бил същият, само хората са били различни. Следователно обяснението за разликите между коренните австралийци и евроавстралийските общества може би се крие в различните хора, които ги съставят. Логиката на това типично расистко заключение е повече от възмутителна. Ще видим обаче, че то съдържа и една съвсем елементарна грешка.

 

Съдържание

Вместо предговор. Защо световната история прилича на луковица?
Пролог. Въпросът на Яли

ЧАСТ I. ОТ ЕДЕМ ДО КАХАМАРКА
Глава I. Подреждането на стартовата линия
Глава II. Един естествен експеримент в историята
Глава III. Сблъсъкът в Кахамарка

ЧАСТ II. ВЪЗХОДЪТ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ПРОИЗВОДСТВОТО НА ХРАНИ
Глава IV. Силата на земеделеца
Глава V. „Да имаш“ и „да нямаш“ като исторически фактори
Глава VI. Да бъдеш или да не бъдеш… земеделец
Глава VII Как се прави… бадем
Глава VIII Ябълки или индианци
Глава IX. Зебрите, нещастните бракове и принципът на Ана Каренина
Глава X. За безбрежните небеса и скосените оси

ЧАСТ III. ОТ ХРАНАТА ДО ПУШКИТЕ, ВИРУСИТЕ И СТОМАНАТА
Глава XI. Пагубният дар на добитъка
Глава XII. Оригинални, прекопирани и заимствани букви
Глава XIII. От кого се учи нуждата?
Глава XIV. От егалитаризъм към клептокрация

ЧАСТ IV. ОКОЛО СВЕТА В ПЕТ ГЛАВИ
Глава XV Народът на Яли
Глава XVI Как Китай е станал китайски
Глава XVII Със скутер към Полинезия
Глава XVIII. Сблъсъкът на двете полукълба
Глава XIX. Как Африка е станала… черна

Епилог. Бъдещето на човешката история като наука
Как японците са станали… японци?
Послеслов от 2003 г. Как стоят днес нещата с пушките, вирусите и стоманата
Послеслов от 2017. Богатите и бедните страни в светлината на пушките, вирусите и стоманата [Ексклузивно за 4eti.me]
Снимки
Благодарности
Основна и препоръчителна библиография

За авторa

 

Джаред Мейсън Дайъмънд (на английски: Jared Mason Diamond) е американски еволюционен биолог, физиолог и биогеограф. Известен е с книгата си, спечелила награда Пулицър „Пушки, вируси и стомана“, продавана в над 2 милиона екземпляра, която изследва географските, културни, природни и технологични фактори, които са довели до доминиращата позиция на Европейската култура в света. Последват още две части, които ще споделим скоро!
Джаред Дайъмънд е роден на 10 септември 1937 година в Бостън, Масачузетс, САЩ, в еврейско семейство имигранти от Източна Европа. Баща му е лекар, а майка му – учителка, музикантка и филоложка. През 1958 г. получава бакалавърска степен от Харвард и докторска степен по физиология и биофизика от Тринити колидж през 1961. От 1966 г. е професор по физиология в Медицинския факултет на Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA).
През този период Даймънд се жени за жена на име Мари Коен. Двамата имат близнаци през 1987 г. Раждането на синовете му предизвика ново прозрение за Даймънд. Той започна да се чуди за бъдещето, в което растат децата му и решава да промени този свят. И така, той започва да пише книги.
Още преди да навърши 30 години той прави и втора паралелна кариера в областта на екологията и орнитологията в Нова Гвинея и ръководи няколко експедиции в Нова Гвинея и близките острови. След 50-ата си година Дайъмънд постепенно прави трета кариера в областта на историята на околната среда и става професор по география в UCLA (сегашната му позиция).
Той е член на Американското философско дружество, Американската академия за изкуства и науки и Национална академия на науките на САЩ. Също така е регионален директор на WWF за САЩ.
Даймънд говори множество чужди езици – знае латински и гръцки от ранното си образование, както и френски, италиански, немски, испански, руски, фински, новомеланезийски, индонезийски и езикът на племето форе от Нова Гвинея.

Бестселър трилогията на автора, които съчетават антропология, биология, лингвистика, генетика и история, преведени на български език са:

  • [Том 1] Пушки, вируси и стомана: Какво определя съдбините на човешките общества. Превод от английски Юлиян Антонов, София: Изток-Запад, 2006, 624 с.
  • [Том 2] Колапсът: Човешките общества между успеха и провала. Превод от английски Юлиян Антонов, София: Изток-Запад, 2007, 776 с.
  • Светът преди вчера: Какво можем да научим от традиционните общества?. Превод от английски Венцислав К. Венков, София: Изток-Запад, 2013, 672 с.
  • [Том 3] Катаклизъм: Преломни моменти за държавите в криза. Превод от английски Елена Филипова, София: Изток-Запад, 2019.

 

Автобиографични бележки от личния сайт на Джаред Даймънд

С какво се занимавам:
Разпределям професионалното си време между четири области: преподавам география на студентите от Калифорнийския университет; провеждам теренни проучвания на птиците на Нова Гвинея и други острови в югозападната част на Тихия океан; пиша книги за човешките общества, предназначени за широката общественост; и насърчавам устойчиви екологични политики като директор на международните екологични организации World Wildlife Fund и Conservation International. Преди това се занимавах и с лабораторни изследвания в областта на мембранната физиология и биофизика в Медицинския факултет на Калифорнийския университет. Непрофесионалните ми занимания включват общуване със съпругата, децата и приятелите ми, наблюдение на птиците около къщата ми в Лос Анджелис, свирене на пиано и камерна музика, четене и говорене на други езици.

Как стигнах до моята комбинация от интереси:
Роден съм и съм израснал в Бостън. Баща ми беше педиатър, който обучаваше студенти по медицина и лекари и беше известен с изследванията си върху кръвните болести на децата. Майка ми беше концертираща пианистка, учителка и лингвистка. От баща ми придобих интереса си към науката. От майка ми се научих да обичам да чета и пиша, а на 6-годишна възраст започнах да уча пиано. Имам по-малка сестра, на която постоянно се опитвах да обяснявам нещата, и това може би е допринесло за интереса ми през целия живот да се опитвам да помагам на другите хора и на себе си да разбираме света.

Това, че съм родена през 1937 г., означава, че съм израснала по време на Втората световна война. Може да изглежда глупаво да си представим, че един американец, който е бил само на 7 години в края на войната, би могъл изобщо да бъде повлиян от Втората световна война. Факт е обаче, че за нас, американците, които сме израснали тогава, Световната война е била повсеместна, дори за децата. Тя формираше игрите и фантазиите ни. Тя се различаваше от следващите войни по това, че беше обикновена, добродетелна война срещу врагове, чиито лидери бяха безспорно зли. За разлика от Виетнам и други скорошни американски войни, след Пърл Харбър в Съединените щати нямаше дебати за Втората световна война, въпреки че тя се оказа дълга, трудна и опасна война, продължила четири години за американците, шест години за европейците и 14 години за японците и китайците. Дори за тези от нас, които бяха още деца, когато концентрационните лагери и лагерите за военнопленници бяха освободени през 1945 г., образите на приличащите на скелети оцелели, натъпкани до оградите на лагерите в очакване на храна, и на булдозерите, които бутат телата на огромния брой мъртви затворници в окопите, за да бъдат изгорени, останаха с нас до края на живота ни.
Моят опит с войната беше от втора ръка, чрез карти, вестници и радио. На стената в спалнята ми имаше две карти с редици от иглички – карта на Тихия океан и карта на Европа. Всяка вечер баща ми преместваше щифтовете на тези карти, за да илюстрира промените в бойните линии. Следователно да пораснеш тогава означаваше да израснеш с история и география, които буквално ме гледаха в очите.
Имах щастието да уча шест години в едно прекрасно малко средно училище и гимназия – Roxbury Latin School. Ние, учениците, имахме малко възможности за избор. Всички учехме латински пет години. Другите избори, пред които бяхме изправени, бяха във втори курс между гръцки език и биология, след това в трети курс между гръцки език и физика и накрая в четвърти курс между гръцки език и съвременни събития. Очаквах да стана лекар като баща ми. Освен това се интересувах от птици, следователно от биология, а и харесвах математиката, всичко това ме предразполагаше към науката. По онова време медицината се смяташе за най-добрата подготовка за кариера на изследовател в областта на биологията. Въпреки това реших да избера гръцки, а не природонаучни дисциплини, защото очаквах да се занимавам с наука до края на живота си, така че реших, че мога да направя нещо различно и да избера гръцки сега. Освен това обичах езиците и имах страхотен учител по латински и гръцки в Roxbury Latin School.
Оттогава изучавам езици. През 60-те години научих дванадесетия и вероятно последния си език: Италиански. Друг предмет, който обикнах в Roxbury Latin School, беше историята. Имахме страхотен учител по история и увлечението по историята, на което ме научи, остана в мен. Обичах да пиша и седмичните съчинения, които майка ми поправяше с мен всяка седмица, и тази любов към писането остана в мен.
От Roxbury Latin отидох в Харвардския колеж, където започнах да се занимавам с лабораторни научни изследвания, но посещавах минимален брой научни курсове, като отново се аргументирах, че ще се занимавам с наука до края на живота си, така че е добре сега да правя нещо различно. Радвам се, че направих този избор: курсовете в колежа, които най-много ми останаха в съзнанието, бяха курсът по музикална композиция, който оттогава насам увеличи оценката ми за музиката, курсовете по руски и немски език, курсът по устна епическа поезия и курсът по история на американската революция.
След като завърших колежа, заминах да живея и пътувам в Европа в продължение на четири години, докато защитавах докторската си степен по физиология в университета в Кеймбридж. Докторската степен в Кеймбридж в онези години не означаваше никаква курсова работа; единственото изискване беше изследователска работа. Това ми оставяше много свободно време, за да правя неща като изучаване на повече езици, да се науча да свиря с голямо удоволствие на орган музиката на Бах и най-вече да живея с историята и географията. Когато отидох в Кеймбридж през 1958 г., реалността на Втората световна война беше все още прясна. В Лондон все още имаше много разрушени от бомбардировките места, които все още не бяха възстановени. През четирите години в Европа пътувах много, половин година живях в Германия и намерих много приятели от Англия, Германия, Финландия, Югославия и други страни. Постепенно разбрах, че за хора, които като мен са родени през 1937 г., резултатите от живота им са напълно различни в зависимост от това къде са родени. Казват, че ако искате да разберете даден човек и ви е позволено да му зададете само два въпроса, позволяващи само едносрични отговори, двата най-важни въпроса, които трябва да зададете, са “Къде си роден?” и “Кога си роден?” Разбрах, че случаят е такъв с моите европейски приятели. В зависимост от това дали са англичани, германци, финландци или югославяни, родени през 1937 г., веднага разбирах дали животът им е претърпял някакво сериозно сътресение, например дали са останали сираци, дали са били бомбардирани, дали училището им е било прекъснато или отнето, или пък са живели сравнително нормално като американците. Това, дали са родени в Лондон, Берлин, Хелзинки или Загреб, беше просто случайност.
Когато се върнах в САЩ през 1962 г., продължих кариерата си в областта на лабораторните физиологични изследвания…

Едно лятно пътуване до големия тропически остров Нова Гвинея през 1964 г. ме насочи към паралелна втора кариера в областта на екологията и еволюционната биология, за която птиците на Нова Гвинея и други тихоокеански острови представляват идеална система за изследване. Нова Гвинея промени живота ми. Това е едно много различно място. Тя ми отвори очите и оказа голямо влияние върху мирогледа ми. Все още ходя там; скоро ще се върна за 27-ото си пътуване. Тогава новогвинейците са били известни като “примитивни” хора, което означава, че традиционно не са имали метални инструменти, а само каменни, не са имали писменост, не са имали крале или вождове и са имали малко облекло. Това ме накара наивно да очаквам, че са били примитивни и в други отношения. Но скоро разбрах, че за сметка на това са били много умни хора. Защо тогава не са имали писменост или стоманени инструменти, когато аз, наркоманът, който не можеше да намери пътя си или да запали огън в джунглата, имах писменост и стоманени инструменти? Това беше въпрос, който остана в съзнанието ми дълго време след пътуването ми през 1964 г. и в крайна сметка доведе до книгата ми “Оръжия, вируси и стомана” от 1997 г., за да отговоря на този въпрос.
Открих, че новогвинейците в някои отношения много приличат на нас. Например, когато се заех с изучаването на първия новогвинейски език, с който се сблъсках, езика форе, установих, че макар да е напълно несвързан с индоевропейските езици, неговата граматика все пак удивително прилича на латинската, с три групи показателни прилагателни и наречия (като латинските hic/iste/ille), местоимения и глаголни форми в единствено/двойно/множествено число, глаголни времена и спрежения на съществителните. Можех да споделям разговори с моите приятели от Нова Гвинея за животозастрашаващите преживявания, през които бяхме преминали. Все пак под повърхността имаше разлики между новогвинейците и американците и европейците, с които бях свикнал. Новогвинейците имаха
различни възгледи за някои важни неща като брака, старостта, приятелството и семейните задължения. Дори сред самите новогвинейци има хиляди различни езикови групи, всяка от които се различава от останалите.

Установих, че Нова Гвинея е безмилостно място, ако допуснете грешки. В Бостън, когато си изкълчих крака на Харвард Скуеър, се обадих на баща си лекар и той се погрижи за него. Но ако си изкълчиш крака в джунглата на Нова Гвинея, на няколко дни път пеша от най-близката аерогара, си в голяма беда. Трябва да се научиш да бъдеш изключително внимателен и да правиш всичко възможно, за да не си изкълчиш крака. Следователно един от основните житейски уроци, които научих от Нова Гвинея, е отношението към риска – по-конкретно към правенето на неща, които са свързани с много нисък риск всеки път, когато ги правите, но които ще правите стотици или хиляди пъти. “Моментът Еврика” настъпи един следобед, когато избрах място за лагеруване в джунглата под едно високо, мъртво дърво. Бях изненадан колко уплашени бяха новогвинейците с мен от това, че ще спят под това мъртво дърво през нощта. Когато казаха, че дървото може да падне, отговорих: “Вижте, няма да падне тази нощ”. Но след като чух разкази за новогвинейци, убити от мъртви дървета, и след като чух дървета да падат в джунглата, постепенно осъзнах, че ако ще прекарвате всяка нощ от живота си в джунглата и не внимавате за мъртви дървета, рано или късно това нискорисково събитие – мъртво дърво да падне върху вас – ще ви застигне. Този урок ме накара да бъда много по-чувствителен към нискорисковите неща, които правим многократно – като шофиране, изкачване на стълби и ходене по хлъзгави повърхности.
Друг основен житейски урок, който научих от Нова Гвинея, беше как да се справяме с привидно безнадеждни ситуации. Когато за първи път отидох там, се сблъсках с доста животозастрашаващи ситуации, в които си мислех, че на следващия ден няма да съм жив. Когато тези ситуации възникнаха за пръв път, те бяха парализиращи; не знаех как да се справя с тях или как да се справя със себе си, докато съм в тях. Постепенно, когато оцелявах в една след друга от тези ситуации, а след това се оказвах в последваща животозастрашаваща ситуация, в която не виждах как ще бъда жив на следващия ден, успях да си кажа: “Е, и преди си попадал в ситуации, които изглеждаха без изход, и някак си на следващия ден си се събуждал все още жив.”

Нова Гвинея реши и проблемите ми в кариерата. Успях да развия две паралелни кариери – едната в областта на лабораторната физиология, а другата – в еволюционната биология на новогвинейските птици. Имах и късмета да започна трета кариера – писателска – благодарение на това, че един приятел ме препоръча като автор на списание Nature, което ме доведе до писане за списание Discover, което ме доведе до писане за списание Natural History, което ми даде възможност да пиша книги за широката публика. Постепенно открих, че все повече се интересувам от хората и от историята и че губя интереса си към молекулите и към молекулярната физиология.
С раждането на синовете ми близнаци през 1987 г. осъзнах, че състоянието на света в средата на XXI век не е само академична тема за събития, които ще достигнат кулминацията си на нереални дати дълго след моята смърт, а ще включва условията, при които синовете ми ще живеят живота си на възрастни. Беше безсмислено съпругата ми и аз да купуваме застраховки живот и да съставяме завещания в полза на синовете ни, ако едновременно с това ги вкарвахме в свят, в който не си струва да се живее. Промените, които наблюдавах в Нова Гвинея, откакто започнах да работя там през 1964 г., не вещаеха нищо добро за новогвинейските птици, гори и хора. Тези промени вече ме бяха мотивирали да посветя голяма част от усилията си в Нова Гвинея на проектирането на системи от национални паркове за правителствата на Папуа-Нова Гвинея, Индонезийска Нова Гвинея и Соломоновите острови, на проучването на отделни национални паркове и на присъединяването ми към борда на директорите на Световния фонд за дивата природа, а след това и на Conservation International. Следователно в крайна сметка направих промяна в кариерата си, но тя отне много време. Тя не стана завършена, докато не навърших 65 години, когато най-накрая след 45 години прекратих кариерата си в областта на лабораторните науки и започнах да се посвещавам на половин работен ден на географията и сравнителната история на околната среда, като същевременно продължих другата си кариера на половин работен ден в областта на еволюционната биология.

Работата в академичните среди и писането за география и история на околната среда са неща, които обичам. Това не е работа, а забавление. Случва се да ми плащат за това забавление, но ако утре някой ми даде десет милиона долара, ще продължа да работя като професор по география в Калифорнийския университет, защото това е нещото, което най-много ми харесва. В ретроспекция, ако в Roxbury Latin School знаех, че искам да завърша като историк или географ, мисля, че пак щях да следвам траекторията, която избрах. Щях да се подготвя, като изучавам биология, защото от нея научих сравнителния метод, който е ценен както в полевата биология, така и в историята. Езиците също са важни за разбирането на историята. Разбирането на начина на живот в Нова Гвинея беше важен за мен, за да разбера начина на живот на народите по света, през цялата история. И така, това, с което всъщност се занимавах в продължение на 45 години, въпреки че не беше география или история, беше добра непланирана подготовка за сегашната ми кариера в областта на географията и историята. Още от Roxbury Latin School дойде и любовта ми към писането. Писането ми позволява да прекарвам времето си в четене на всички тези интересни неща, да се опитвам да ги разбера и да ги обясня на себе си, а след това да ги обясня на другите.


Бележка: Книгата съдържа допълнително Послеслов (2017 г.) от автора за 20-годишнината от излизането на книгата с продажби над два милиона копия!


Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата “Пушки, вируси и стомана” от Джаред Даймънд  от тук
или
Свалете от Мега книгата “Пушки, вируси и стомана” от Джаред Даймънд  от тук