tangra1-tohol-coverТангра не е само Небето.
Тангра е и всичко между Небето и Земята.
Тангра е всичко. Тангра е животът.
 Тохол е 7-годишно момче, което мечтае да стане велик воин. Въображението му рисува титанични битки, за които ще се говори и след хиляда години. Бленува слава, която може да сe сравни с тази на учителя, когото боготвори – багатур-багаина Баяр. Баяр е най-силният български воин, непознаващ вкуса на поражението. Всяка година той не дава шанс на противниците си и трупа победа след победа. Предстои традиционния ежегоден събор на българския народ, провеждан в чест на върховния бог Тангра. Този събор се е състоял години наред в продължение на векове и е свещен за българите. Ключова част от празникa са битките между най-добрите ни воини.
 Така започва първа книга от поредицата “Тангра”, която обхваща невероятните 13 тома! Токораз Исто се е заел с тежката задача да разкаже с огромни подробности живота на предците ни далеч преди създаването на българската държава. Успява да бъде толкова подробен и последователен в разказа си, че оставате с впечатлението, че наистина е присъствал на събитията, които описва. Моменти от бита, обичаите, мисленето, религиозните вярвания (преклонението пред Тангра), саракта (духовната земя), орендата (най-мощната и истинска вътрешна сила), военната подготовка, шаманските практики, отношенията между хората, детските мечти и съзряването на малкото момче… Авторът успява не само да обърне внимание на всички тези аспекти, но и да ги поднесе под формата на увлекателно четиво.
 Разказът тече през погледа на самото момче, което само за няколко години успява да преживее изключителни събития. То успява да се развие не само като мъж и воин, но и като могъщ шаман. Преплитането на тези две същности води до случки, в които реалното и фантазията се смесват доста умело.
 Едно от най-ценните качества на “Тохол” е мъдростта, която е събрана между тези страници. Под формата на съвети от Баяр към неговия ученик, Токораз Исто е успял да включи стотици правила, които трябва да се спазваш, за да следваш Пътя на воина. Десетки страници, в които има толкова много истина и прозрения, че не можеш да ги четеш като обикновена книга. Реших да не преминавам повърхностно през тях, а да ги обмислям, да се връщам няколко изречения назад, ако е нужно. От една страна, това ми достави голямо удоволствие, но от друга проточи четенето в продължение на няколко седмици…
 “Тохол” е ценно и интересно четиво. Подробностите за живота на двата големи рода – Дуло и Вокил – биха били любопитни за всички българи. Това е роман, който ще се хареса на читателите с интерес към най-старата ни история, които проявяват влечение и към езотерични автори като Карлос Кастанеда, например. Историческите факти са майсторски преплетени с философски размисли, житейски съвети и приключенски моменти.
Истинското име на автора всъщност е Стоян Цветкашки, а псевдонимът му означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии – Токораз Исто. Освен писател, Стоян Цветкашки е ренсей, създател на бойния стил Да Дао, основаващо се върху древната българска бойна система “Да”. Именно Да е в центъра на романа и заема огромна част от целия разказ.
“– Говори ѝ! – каза ми съвсем сериозно Баяр.
– Какво да ѝ говоря? – троснато попитах аз.
– Разкажи ѝ за себе си.
– Какво? – изумих се аз.
– Разкажи ѝ кой си.
– Това е много обидно – отвърнах аз.
– Защо да е обидно? – учудено попита Баяр.
– Защото аз съм човек, а тя е трева. Тревата е храна на конете, а аз съм роден да яздя коне.
– Ти смяташ, че си повече от тревичката. Тревичката ти се струва незначителна. Степта обаче е съставена от много такива тревички. Ако ти не уважаваш една тревичка, ти не уважаваш и степта, а това означава, че не уважаваш Тангра, защото Тангра е степта. Ти трудно подгъваш крак пред тревичката и не намираш сили да ѝ поговориш. Трудно намираш думи за себе си и не знаеш кой си. Ти иначе с лекота подгъваш крак пред един Тангра, който си си измислил, но пред живия Тангра, пред природата, пред степта не подгъваш крак. Този Бог, на който се молиш, не е истинският, защото е измислен от теб, затова толкова лесно подгъваш крак пред него. Пред твоя бог се покланяш, но не и пред истинския.
– Тохол, степта е жива. Всяка мушица в нея, всяка тревица, плъх, кон, куче, чакал, човек, всичко в нея е живо. В момента, в който се слееш със степта, ще осъзнаеш, че тя е жива. Никога не бива да я гледаш като наблюдател, да се възприемаш като нещо отделно от нея, като нещо повече. Ако ти се отдръпнеш от степта, и тя ще се отдръпне от теб. Ако го направиш, ставаш чужд, а чуждият на степта човек живее във враждебна среда и не разбира нищо от това, което е около него и което му се случва, защото не разбира степта. Ако осъзнаеш, че степта е жива, ще започнеш да уважаваш и най-дребната мушица в нея. Мушицата с нищо не е по-малка от теб. Както конят не е по-любим на Тангра, защото е по-голям от теб, така и ти не си по-мил от мушицата, защото си по-голям от нея.
– Учителю, това, което ми казвате, го разбирам, но не очаквах да го чуя от вас. По-естествено щеше да бъде, ако го бях чул от дядо ми.
– Не е важно от кого го научаваш, важно е дали вникваш в дълбочината му.
– Степта е жива, Тохол! Степта е жива! Природата е жива! Земята е жива! Всяко нещо, което виждаш, до което се докосваш, е живо. Целият свят е жив и е едно същество. Жив е камъкът, жива е пръстта, живи са тревите и храстите. Те обаче живеят свой живот и имат различно време от нас. Ние сме живи за себе си, но сме живи и в един по-голям организъм, наречен Тангра. Тангра не е само Небето. Тангра е и всичко между Небето и земята. Тангра е всичко. Тангра е животът. Духът на живота е орендата. Така както нашите органи са живи, всеки един от тях за себе си, но в същото време са част от нас. В нашия свят ние сме центърът, в света на Тангра той е центърът. За да бъдеш българин, трябва да разбереш това. За да си българин, трябва да си жив и като себе си, и като Тангра. Българите никога не прекъсват живота си в Тангра. И така както никой орган не бива да живее за себе си и да се опитва да бъде над другите, така трябва да бъде и с българите. Ако някой се опитва да стане по-важен от другите, организмът боледува. Всеки един от нас е важен и всеки има своето място в народа ни. Не може да се каже главата ли е по-важна, или краката. Тангра се нуждае от всеки един от нас.
Ние трябва да помним, че сме част от Тангра, че сме най-важната част за него. Това, което ни обединява, е орендата, това е душата на Тангра. Всеки един от нас е част от Тангра, но в същото време самият той е цялостният Тангра.
– Когато аз и Баяр ти говорим за това, че не трябва да бъдеш наранен имаме предвид следното. Всеки човек, когато се роди, понеже е малък, безпомощен и не може сам да оцелее, търси подкрепа. В лицето на своите родители той намира хора, които да се грижат за него, да го хранят, да го защитават, да го учат. Всичко това остава в хората като спомен, често като смътно чувство, като нагласа за цял живот, че те са малки, слаби и безпомощни.Тази рана, този спомен остава за цял живот. Дори най-силните и смели боили имат в себе си спомена за онова слабо безпомощно същество, за което някой трябва да се грижи. Цял живот воините се опитват да прикрият това малко дете, което е незавършено, слабо, мънкащо, ревливо, сополиво, но в същото време се опитва да командва и да определя живота му. Това е малкото дете във всеки един от нас.
Повечето хора грешат като се опитват да скрият това дете. Други се борят с него, но никога не надрастват неговата наранена същност. Истинският път на воина е да се опитва не да крие детето и не да го затваря в дълбините на своята душа, а да го накара да порасне. Да го изважда на показ и да мисли върху всяко негово действие. Воинът е човек, който се опитва да накара малкото дете в себе си да порасне. Той се опитва да взема колкото се може по-малко решения с тази си своя същност. Когато малкото дете порасне, споменът за това, че си слаб, че не можеш да живееш сам, че си накърним, нескопосан, незавършен, изчезва. Няма как майстор в “Да”, боил или воин да има малко дете в себе си, защото то ще бъде неговото слабо звено. Тази негова същност ще му пречи да бъде силен, смел и свободен. Тя ще го кара да се държи като непохватно дете.
И така човек през целия си живот, ако не се бори с малката си същност, запомня това нещо, което разбира като първо нещо в своя живот – че той е слаб, несъвършен и че сам не може да се справи с живота. Това разбиране го съпътства винаги и навсякъде. И понеже знае, че е несъвършен, през цялото време той се стреми към съвършенство.
Такова съвършенство обаче, постигнато, за да компенсираш незавършеността си, е обречено, защото човекът, който се стреми към него, го прави от нараненост и не може да види правилно кръга, към който се стреми. В този момент от болка, страх и липса разбирането ти за това какъв трябва да бъдеш е извратено. Същото се отнася и за хора, които тръгват по Пътя си след като им се случи някакво тежко изпитание или тези, които тръгват по Пътя, защото са се уплашили, че краят на дните им наближава. Ако тръгнеш по Пътя поради тези три причини, Пътят ти не е истински. За това обаче ще ти говоря друг път.
Представи си сега, че човекът трябва да бъде кръг – като каза това, старецът начерта съвършен кръг върху земята пред себе си:
– Това обаче е само едната цел, която човек преследва. Докато иска да бъде съвършен и завършен обаче, той не прави нищо за това, а само мечтае. През това време той осъзнава, че има проблем, че душата му е незавършена – като каза това, старецът изтри една част от дъгата на кръга и я начупи, така че кръгчето вече не беше правилно. – Това – каза дядо и посочи начупената част – са несъвършенствата на човека, неговата наранена, незавършена част. Това е болката на всеки човек, неговата слабост, неговият страх.
От този първичен страх (Днес в психологията този страх е наречен комплекс) се пораждат всички следващи страхове в човека. Страхът да не останеш сам, да не бъдеш отхвърлен от приятелите, семейството и племето. Повечето хора затова така неистово се стремят към това да имат семейство, защото в тях постоянно е жив оня първичен страх, че сами няма да се справят, няма да оцелеят. Те цял живот робуват на него.
– Това е женски страх, дядо – казах аз.
– Напротив. Това е колкото женски, толкова и мъжки страх. Затова през една част от живота им за мъжете се грижат майките и бабите им, а след това си избират жена, която да замести майка им. Съвсем не е само женски този страх.
Това, хората да бъдат оценявани, също идва от там. Всички страхове, които човек има, са от този първичен страх. Те са продиктувани от този спомен, от този страх, който ние носим дълбоко стаен в душите си.
[…]
Всичко това – нараняването, обучението, кара хората да се стремят да живеят като овце, да се притискат едни в други, да се защитават, да си изискат това или онова, да си го дават, след като са си го изискали. Всичко това кара хората да живеят по определен начин. Племето изисква от хората да живеят като останалите.
Всичко това, а и още много повече, се нарича матрица. Знаеш ли какво е матрица?
– Не знам какво е. Тази дума я чувам за пръв път.
– Матрицата е щампа, която ковачите и рисувачите използват. Тя се налага и под нея всички рисунки или знаци и чертежи стават еднакви. Това е матрица. Племето, родителите действат като матрица. Те налагат своето обучение, което има за цел да направи децата, хората еднакви. Колкото по-малък и наранен си, колкото по-неосъзнат си, толкова по-матричен си. Толкова матричното в теб е повече за сметка на личното. Човек, за да живее в матрицата, трябва да загуби индивидуалността си.
Всички хора представляват малки клетки, които са подчинени на матрицата. Най-важното нещо за матрицата е, че там си значим, но не живееш истинския си живот, понеже не знаеш кой си, а си част от цялото. Освен това в матрицата не се живее, там се върши нещо далеч по-безопасно, там се преживява. Хората в матрицата са вперили поглед в един огромен тумир, който им разказва за живота и всички те прехласнати слушат тази приказка, но никой от тях не се сеща, че ако има силата, ако иска да плати цената, може да участва в живота си, да го изживее истински.
Най-важното нещо за всеки човек е да разбере, че трябва да живее живота си осъзнато! Това е най-важното нещо! Да не преживееш живота си като приказка, да не живееш все едно живееш живота на друг, никога да не си позволяваш да вършиш неща, защото така трябва или защото този ти е казал това или онова. Всяко нещо, което правиш, трябва да идва от теб, да си го проверил. Не бива да си подвластен на чужди правила и закони! В твоя живот законите и правилата трябва да произтичат от теб. Това е най-важното нещо! Животът да се живее осъзнато! Във всеки миг, винаги, постоянно, осъзнато! Човек трябва да е буден през цялото време, в което живее. Това състояние, което се опитваме да постигнем, се нарича духовна будност. Човекът на Пътя, самоосъзнаващият се и самоопознаващ се се намира в състояние на постоянна духовна будност.
[…]
От одеве слушах думите на дядо ми, малко от тях разбирах и вече почти бях забравил какво всъщност бях попитал. Исках да разбера дали старецът въобще беше отговорил на въпроса ми.
Сетих се, бях го попитал какво означава човек да е наранен.
– Това ли означава човек да е наранен?
– Да?! Когато е незавършен. Той никога не може да забрави това усещане, че не е завършен. Този човек идва от саракта, от земята на Тангра. Всеки един от нас, преди да се появи на този свят, е бил частица от света на Бог. Когато Тангра ни изпрати на тази земя, на това пътешествие, каквото представлява нашият живот, той ни отделя от себе си. Всички ние сме деца на Тангра, отделени от неговата същност. Нашият живот от раждането е повторение на този акт. В живота си ние продължаваме да преживяваме това, но чрез своите родители. Затова изпитваме страх да се отделим от тях и от семействата си, защото помним ужаса да бъдем отделени от Бог. Всеки един от нас дълбоко в себе си, толкова дълбоко, че чак ни е трудно да го определим, си спомня времето, когато сме били част от огромния огън на Тангра. Когато се родим, ние сме като искричка отделена от този огън. Ние едновременно притежаваме огнената, божествената природа на Тангра, но в същото време сме тленни, смъртни. Тази наша двойна същност поражда раздвоение, което хората непрекъснато изпитват. Докато сме живи, в нас остава усещането, че не сме завършени, че трябва да се върнем към Бог. Целият човешки живот всъщност е едно живеене в отделност и преживяване за сливане с Бог. Това е причината хората да се чувстват незавършени и наранени и да поддържат в себе си идеята за съвършенство. Това, да се стремиш към завършения кръг, се нарича самоусъвършенстване. Ако човек се стреми само към самоусъвършенстване, без да навлиза в себе си и да опознава душата си, не може да стигне далеч. Той ще си остане завинаги взиращ се в някакъв идеал, който не разбира. Такива хора цял живот се борят да направят нещо, но никога не могат да стигнат до нещата, за които ти разказвам. Те никога не могат да навлязат в дълбочината на своите желания, да ги изследват, да разберат защо искат това или онова, защо преследват определена цел. Такива хора цял живот преследват химери. Истинският Път на воина е да се изследва душата, причините, да се “удря” този първичен страх, да караш малкото себично дете в теб да порасне и в същото време да се стремиш към Бог и съвършенството. Само ако този кръг бъде натискан отвътре, чрез все по-дълбок самоанализ и себепознание, и бъде теглен навън, чрез стремежа към самоусъвършенстване, човек може наистина да постигне съвършената си, завършена форма – като каза това, старият шаман изтри наранената част на кръга и отново начерта съвършен кръг.
Всички хора, религии, учения, всички хора, които ни обичат, в нашия живот ни учат единствено на това как да бъдем матрични. В света обаче понякога се появяват хора, които са извънматрични. Те са странници, самотници. Те рушат системата. Тях обикновено ги убиват, а най-малкото е да не ги разберат и да ги обвинят, че са луди.
– Всяко племе, всеки народ е устроен така, че матрицата му позволява да оцелява. Народът до такава степен се идентифицира с матрицата, че престава да я чувства като отделна от себе си. Тя не е и отделна, защото чрез нея народът се поддържа многоброен, силен и жив. Във всеки народ, във всяко племе има хора на ниско ниво, които живеят един неосъзнат, натрапен им от матрицата живот. Не е важно дали българите са матрични, а дали имат възможност някой ден да разкъсат оковите на матрицата. Това е важното. Иначе и при нас, както и във всички народи, има хора на ниско ниво, хора, които се опитват да определят как да живеят другите според собствените си закони, хора, които се чувстват подтиснати и страдат, хора, които се опитват да не се замислят за всичко това. Всички тези са уловени и матрични. Някога нашите предци са искали да ни завещаят да бъдем народ от нематрични хора. Всеки българин да бъде просветен човек, човек на Пътя, духовно буден и извисен. Според нашите предци това е означавало българин – светъл, просветен, духовен човек.
Според колобрите българите имат най-голяма възможност да станат истински хора, защото още при Сътворението били създадени така. Накрая, за да им вдъхне живот, Тангра им дал от дъха си, който бил оренда, и им казал: “Създадох ви воини на Тангра, най-добрите воини в света. Отличих ви сред останалите народи и ви избрах. Оставих българите да властват както в този свят, така и на Небето. Дадох ви “Да” – най-доброто бойно умение. Орисах ви да побеждавате. Вие трябва да сте господари на себе си и на света. Така че не бива от нищо да се боите!”