Бяг – Автобиография – Рони О’Съливан

Признавам си, че без бягането щях да се откажа от този спорт много отдавна. Бягането е моята религия, моята ценностна система, моят на­чин да бъда спокоен. То е ужасно болезнено и физически натоварващо, но също така е и това, което ме извисява духовно най-много. Искам да споделя страстта си към бягането с всеки – тези от вас, които вече я притежават, най-вероятно ще разберат за какво говоря; може би дори ще открият полезни и откровени съвети в думите ми. В същото време се надявам да успея да вдъхновя останалите да излязат на чист въздух, да стъпят на земята и да си вземат дозата серотонин.
За мен има смисъл да напиша книга за бягането – не само защото това е моето хоби и страст, но и защото отново се превърна в основна тема на живота ми. Както спортният психиатър д-р Стив Питърс може да потвърди, аз съм прекарал огромна част от живота си, бягайки от и към всякакви гадости – било то алкохол, наркотици, лоши хора, добри хора, анонимни алкохолици, анонимни наркозависими, клубове по лека атлети­ка, семейство, храна, телевизионни камери, контролни органи в снукъра, моите собствени демони и всякакви други – вие си изберете.
Разбира се, тази книга е и за снукъра – моята игра. Спортът, който понякога презирам толкова много, че не мога дори да погледна към ще­ката; спортът, който обаче се превърна и в любовта на живота ми.

***

Бягането е свят, толкова различен от снукъра – на открито, физиче­ски натоварващо и абсолютната противоположност на клаустрофобичната снукър зала. Понякога, когато ме снимат директно за телевизията, съм толкова наясно с камерите, които улавят и най-малкото движение, което правя – подръпване на ухото, докосване на носа, потрепване на очите. Всичко това ужасно много дразни. Но по някакъв определен начин всъщ­ност снукърът и бягането не са чак толкова различни. Сам си във всичко -и в разочарованията, и в славата, всичко е само за теб. И двата са инди­видуални спортове. Докато снукърът е повече техника, бягането изисква повече кръв и пот, издръжливост, решителност и вътрешна мотивация да продължаваш напред. Има моменти, в които си мислиш, че не можеш по­вече, но не се отказваш. След всяко състезание си казваш, че никога не би се подложил на това отново, докато пресичаш финиша, но неизменно го правиш. Толкова е болезнено, че чак се питаш какво те е накарало да си го причиниш. Почти всички бегачи го изпитват, дори и тези, които го правят да изглежда лесно и печелят всички състезания. Когато обаче виждаш, че си имал добро състезание, награждават те и подобряваш бягането си, всичко придобива смисъл и осъзнаваш, че си струва.

***

Често съм се замислял дали един и същи състезателен дух и ин­стинкт ме карат да бъда добър и в бягането, и в снукъра. Почти съм си­гурен, че отговорът е „да“. Това не означава, че съм лош губещ, а че не обичам да губя, което са две абсолютно различни неща. При бягането, от друга страна, не е важно дали винаги печелиш, а колко се развиваш и подобряваш. Бягането ме научи на много неща, свързани със снукъра. Въпреки че двата спорта са много различни, полезните неща, които из­влякох от бягането, се наложиха и във всекидневния ми живот. В бягане­то можеш или да си добър състезател, или добър трениращ, но не можеш да си и двете. Това, което имам предвид, е, че не можеш да се отдадеш изцяло и на двете. Трябва или да намалиш тренировките си, за да си свеж за състезанията, или да се концентрираш повече върху тренировките, от­колкото върху състезанията. Можеш да видиш много хора да хвърчат на пистата във вторник вечер и да смяташ, че са непобедими и че сигурно правят същото и в четвъртък, но ако ги видиш в събота, щс осъзнаеш, че са с премазани крака. Те все пак ще се състезават, но ще постигнат много по-малко от това, на което са способни. Винаги трябва да си оставяш резерва на тренировките. Ако ще тренираш във вторник и четвъртък, не се състезавай в събота. Или пък тренирай във вторник и после почивай в сряда, четвъртък и петък, за да може краката ти да са свежи в събота и да направиш добро състезание.
Научих много неща от тренировките и строгия режим и започнах да прилагам всичко това в снукъра. Ако бягаш много време, накрая си зверски изтощен. Винаги съм смятал, че трябва да се отдадеш максимално на тренировките преди всеки снукър турнир. По шест часа всеки ден за подготовка за световното първенство например. Бягането обаче ми показа, че може и да прекалиш. Случва се да тренираш и половин час и пак да бъде достатъчно. Една седмица преди всеки турнир вече трябва да си приключил с интензивните тренировки и малко по малко да ги на­маляваш.

***

След децата ми бягането беше второто най-важно нещо в живота ми тогава. Отказвах се от снукър турнири, ако по същото време имаше състезание, в което можех да участвам. Бягането ми даваше изход, който ме караше да се чувствам добре. Харесваше ми социалната страна на тези занимания, чаках с нетърпение състезанията през уикенда, обичах всичко.
Но може би най-важното беше, че бягането помагаше на ума ми. Първите 5-10 минути са тежки, но когато се изпотиш, няма начин да не се почувстваш по-добре отпреди. Бягането наистина е чист серотонин. Не ми се мисли в какво състояние щях да бъда, ако не бягах. Щях да съм поне с 25-30 кг по-тежък, защото обичам да си похапвам и съм пред­разположен към мързелуването. Бягането ми даде усещане за професи­онализъм и целеустременост. Накара ме да искам да ставам от леглото сутрин, накара ме да се загрижа за външния си вид, накара ме да се ува­жавам повече и ми помогна много в снукъра.

***

През 2012-та участвах в състезания по бягане всеки уикенд и те започнаха да ста­ват по-важни за мен от снукъра. Очевидно беше страхотно да достигна до полуфиналите и финалите на турнирите по снукър, но този успех си имаше и своя голям недостатък – трябваше да пропускам състезания. На подсъзнателно ниво започвах да си мисля, че не е никак зле, ако ме бият на този етап от турнирите. Взел съм няколко точки, не съм се изложил, а и ще успея да се прибера навреме за състезанието в неделя сутрин. Бяга­нето ме превземаше изцяло.
Беше пристрастеност, но най-добрата в живота ми досега. Постоян­но се чувстваш върховно, не е като останалите изкушения, с които си ту горе, ту долу. И не говоря за джогинг, а за бягане. Джогингът е трудно нещо, а бягането е лесно. Бягането е лесно като миенето на зъби сутрин. Когато виждаш атлети, които пробягват трасе от 10 километра за 24 ми­нути, това не е трудно, трудно е да го направиш за 54 минути, защото тогава използваш всяко едно мускулче от тялото си за много повече вре­ме. Джогингът си я яко бъхтене – натоварваш раменете си, бедрата си, бориш се със себе си постоянно, за да държиш коленете си издадени на­пред. Когато бягаш, всичко просто си върви гладко и леко. Малко дори наподобява танците – просто влизаш в ритъма на движенията. Тялото ти все едно не се движи, главата ти все едно не мърда, раменете ти дори не потрепват. Бедрата ти работят здраво, краката ти са отлепени от земята за много по-дълго време. Минаваш покрай уличните лампи и си мислиш: „Наистина бягам много бързо“. Просто се вслушваш в дъха си, ускоре­ния си пулс, стъпките си и може би няколко птички, които чуруликат на­около. Красиво е.
Аз лично никога не слушам музика, докато бягам, защото искам да чувам всичко това.

***

Чигуел си е моят край, моята провинция, моят живот. Обожавам това място. Но дори и на мен може да ми дойде малко в повече. Когато спрях да играя и седях само там, осъзнах колко ми липсва да се махна за малко. Знаете как е – обикновено осъзнаваш какво си имал, когато го за­губиш. И е невероятно колко бързо самочувствието ти може да изчезне безследно. Не че имало много от него, де! По-скоро бих загубил финала на Шефийлд с резултат 10:0 фрейма, отколкото да почувствам отново, че не правя нищо с живота си и съм го оставил да вегетира.
Самоналоженото ми изгнание ме научи и на друго – че съм зверски късметлия, защото ми плащат да правя това, което обожавам. Мразя да наричам снукъра работа, но в крайна сметка е точно това и аз трябва да я работя. Той е нещото, което върша.

***

Да играеш снукър, прави живота ти ужасен поради няколко причини. Казва ти се да държиш емоциите си под контрол, да не говориш много, да не комуникираш с никого, и може практически да прекараш пет часа, без да кажеш и дума. Научаваш се да бъдеш отшелник, робот. Погледне­те повечето снукър играчи: изключват напълно и обикалят наоколо като зомбита. Може да различиш снукър играч от една миля разстояние. Също така може да се разпознае и характерът на повечето играчи – не си падат по разговорите, тихи са, интровертни. Затова не искам малкият Рони да бъде като тях. Искам да е по-отзивчив, уверен, да свири в група или нещо подобно, да контактува със света.
Освен всичко снукърът е и самотен спорт. Трябва да работиш много върху себе си. Рядкост е да отидеш при някого и да поискаш помощ, за­щото такова поведение се възприема като знак за слабост. Със сигурност не е и за препоръчване да споделяш мислите си със съперниците – всъщ­ност в този ред на мисли аз понякога споделям прекалено много! – за да не те победят психологически. Може би е така във всеки спорт.

***

Скоро след това отидох на състезание във Франция заедно с пича от Телфорд, Крис, който бяга 10 километра за 28 минути.
успяхме да се доберем до Франция. Бях малко нервен, защото все пак всички, с които пътувах, бяха много добри атлети. Сигурно по същия начин се чувства всеки аматьор, който се изправя срещу мен в снукъра, а именно „Мамка му, тук вече загазих!“. Но те не само че не ме караха да се усещам така, а и ме надъхваха и окуражаваха през цялото време.
Тери ни обясни за целта на пътуването. „Ще подобрим личните си рекорди – каза той. – Ти също! – добави, докато гледаше право в мен. – Тя също ще подобри личния си рекорд. Крис няма да го направи, защото той ще спечели състезанието, а Марк ще постигне добро време на полумаратона.“
Марк, който беше доста добър, каза, че няма да участва в полумаратона, защото не е в достатъчно добра форма, но ще дойде с мен на 10-километровото трасе. „Утре ще подобриш личния си рекорд“, ми каза той така, все едно беше вече факт, а не цел. […]
Когато минахме 4 мили, започнах да изпреварвам някои от бегачите. Помислих си: „Мамка му, току-що отвях няколко“. Това ме мотивира и ми даде увереност. Той не спираше да ми говори
Личният ми рекорд дотогава беше 35 минути и 50 секунди, така че каквото и да е постижение под това, щеше да е невероятно.- Остава ти половин миля – ми каза Марк. – Продължавай, не спи­рай!
Тогава вече нямаше да спра и да се откажа. Прекалено далеч бях стигнал, за да захвърля всичко. Научих, че можеш да бягаш дори и когато не се чувстваш особено добре. Останаха ни 400 метра и Марк каза: „Хай­де, давай! Остава ти съвсем малко, давай!“. И аз се затичах, спринтирах като луд и финиширах за 34 минути и 50 секунди. Не можех да повярвам.
След състезаниетоБащата на Крис) дойде. „Видя ли, казах ти! Ти подобри личния си рекорд! ТИ ПОДОБРИ ЛИЧНИЯ СИ РЕКОРД!“ Беше адски въодушевен. Размазах личния си рекорд, и то с цяла една минута! Бягах една миля за 5 минути и 40 секунди! Ето на това му казвам страхотно бягане.
Бях на седмото небе. Семейният ми живот беше пълна каша, но аз бях толкова щастлив точно тогава, точно с тези мои приятели, точно във Франция… Поръчахме си пица, гледахме Световната купа и осъзнах сред какви невероятни хора се намирам, колко хубаво беше, че подобрих лич­ния си рекорд, че съм се превърнал в досадник на тема бягане, че спече­лих световния шампионат, че съм отседнал в хотел за 18 лири на вечер, че никой нито пие, нито се друса и че не трябва да се тревожа какво ям, защото го изгарям веднага. Осъзнах, че съм успял и съм намерил рецеп­тата за щастлив живот, това е!
На следващия ден се събудихме и останалите предложиха да отидем до плажа. Звучеше страхотно, но предполагам, че даже и на вас ви е ясно, че ставаше въпрос за бягане, не за нещо друго. Отидохме дотам и Крис каза, че отива за един бърз джогинг с Аманда, и ме попита дали искаме да се присъединим. Марк се съгласи и аз отидох с него. Двамата си на­правихме един джогинг от 5 мили на едно невероятно местенце точно до плажната ивица само по шорти, без тениска, без маратонки и беше про­сто невероятно. Бягали сме може би със скорост около 6 минути за миля, но аз дори не се изморих. Чувствах се така, сякаш мога да правя това постоянно и завинаги. Бях работил здраво, за да достигна това ниво на физика и тренировки, но определено си струваше – животът не можеше да е по-добър в този момент. Това беше времето, в което съм бил най-щастлив.

***

Бягането е доброто пристрастяване. Не е чак толкова различно от наркозависимите, алкохолиците и всички други а-та. А.Б. – анонимните пристрастени към бягането! Срещаме се веднъж седмично, говорим си, помагаме си да сме във форма, надъхваме се взаимно, винаги има някой по-добър от теб и някой не чак толкова добър, така че винаги има на кого да помогнеш и от кого да се вдъхновиш. Бегачите определено са при­страстени и на някои от тях дори това им се отразява зле здравословно. Но аз със сигурност бих предпочел да изглеждам така, отколкото като Стив Лий само да се тъпча със свински пайове и да изяждам всичко пред себе си. Бил съм там, преживял съм го, знам какво е и определено не ми харесва. Исках просто да бягам. Това беше моят лек за всичко. Може би е по-добре да се изправя лице в лице с проблемите си, но аз никога не съм бил добър в това.
Когато бягам, мисля само за големината на крачките си, поддържа­нето на добър ритъм и темпо, на добра кондиция като цяло. Като направя добра тренировка, 12 серии по 200 м или нещо подобно, се чудя защо го правя и какъв е смисълът на всичко това, и просто искам да спра. Точно в този момент не можеш наистина да разбереш значението и смисъла на всичко, но след като приключиш и вече си почиваш, си повече от дово­лен от факта, че не си се отказал и си го направил. Никога не е приятно на момента, но колкото по-стегнат ставаш, толкова повече болка може да понесе тялото ти.
Разбрах, че освен бягането и разхождането има терапевтичен резултат.
***

Някои хора казваха, че циркът на Рони О‘Съливан отново е в града и че се появявах само когато ми е кеф. Мисля си, че и някои от играчите се чувстваха така – че просто мога да се появя и да играя, ако реша, и че всичко е страшно лесно за мен. Когато чуя нещо подобно, наистина ми е трудно да повярвам на ушите си – може да е всичко друго, но не и това.
***

На следващия ден си поговорих с Джон Хигинс. Той и Стивън Хендри са двамата най-велики играчи, срещу които съм се изправял. Играх с Джон на другия ден; той игра брилянтно и ме победи, а когато си тръгнахме от ма­сата, му казах, че когато е в такава форма, не знам дали въобще е възможно да загуби. А той ме гледаше, все едно говоря пълни дивотии. „Освен Хендри няма никой друг, който е играл снукър по начина, по който го правиш ти“ — му казах аз. Наистина мисля всичко това.
– Това е последното, което бих направил, Джейс. Когато играе така, е просто невероятен.
– Но всички мислят така и за теб – ми каза той.

 

Бележка: В електронната книгите по-долу има добавени допълнително снимки, статистики, пояснения и интернет линкове, неналични в хартиеното копие. Заслужава да се прегледа дори и да сте я прочели вече. Направено специално за читателите на http://4eti.me