Бедност, предразсъдъци и физически тормоз бележат дните му и витаят в нощите му. Но с дисциплина, буден ум и упорита работа Гогинс се превръща от депресиран младеж с наднормено тегло и без бъдеще в икона на американските въоръжени сили и един от най-издръжливите спортисти в света. Единственият човек в историята, завършил елитни обучения за военноморски тюлен, рейнджър в сухопътните сили и тактически контрол във военновъздушните сили, той поставя рекорди в множество състезания за издръжливост, вдъхновявайки списание „Аутсайд“ да го обяви за „най-истинския човек в Америка“.
В „Не може да ме нарани“ споделя изумителната си житейска история и разкрива, че повечето от нас използват едва 40% от възможностите си. Гогинс нарича това правилото на четиресетте процента и разказът му осветява пътя, който всеки може да следва, за да преодолее болката, да победи страха и да постигне пълния си потенциал.

 

Дейвид Гогинс е създание от чиста воля и вдъхновение. Само като слушаш този човек да говори, ти се приисква да хукнеш да катериш някоя планина. Твърдо съм убеден, че хора като него могат да променят световния ход просто като ни вдъхновяват да се стараем повече и да задълбаваме по-навътре във всичко, което правим. Целта му да бъде „необикновен ред необикновените“ е нещо, което всички можем да използваме, за да ни даде тласък да постигнем истинския си потенциал. След като се запознах с него, аз съм по-добър човек.

— Джо Роугън, американски комик и водещ на подкаста „Преживяванията на Джо Роугън“

Дейвид Гогинс изживява всяка цел, всяка мечта независимо от обстоятелствата. ТОЧКА. Нищо не може да го спре. За него няма граници, защото живее извън зоната си на комфорт. Психическите и физическите му способности са равни. Гогинс доказва, че тялото ви може да се справи с всичко, ако оставите съзнанието си да поддържа същото темпо. Няма как да спрете нещо или някого, който не разбира идеята да бъде победен.

—Маркъс Лътръл, военноморски тюлен от резерва, автор на бестселъра на„Ню Йорк Таймс“ „Последният оцелял“

На 51 години Дейвид Гогинс се върна на мястото, от което някога се отказа

Преди десетилетия той напусна обучението за параспасител. Сега се е връща – по-възрастен, награден и  с белези от ултрамаратони, каквито повечето хора не биха могли да си представят. Повечето пенсионирани специални оператори преминават плавно към петдесетте си години. Турнета с подкасти. Лекции. Може би фитнес приложение с тяхното лице на него.

Но Дейвид Гогинс избира различен път. Той се връща към основното обучение – на 51 години бившият тюлен се е записва отново във Военновъздушните сили на САЩ със звание старши сержант,  назначен в Крилото за обучение по специална война — същата среда, която подготвя парашутисти-спасители, и същата кариерна пътека, от която Гогинс тихо се оттегли преди 25 години.

През Март 2026 г. Военновъздушните сили потвърдиха назначението му чрез говорителката Ан Стефанек, която заяви пред Military Times: „Струва  си да се отбележи, че ВВС от десетилетия приемат специални оператори от други видове въоръжени сили за кръстосано обучение в специалната война.“ Тя отказа да разкрие подробности за настоящия му статут на обучение, позовавайки се на политиката относно стажантите. За да се случи всичко това, беше необходимо изключение от възрастовото ограничение. ВВС ограничават набирането на параспасители до 42 години. Гогинс е с девет години над тази възраст.

За да разберете защо това е нещо по-значимо от поредната история за повторно записване в армията, трябва да се върнем назад към 1994 г. Гогинс се присъединява към Военновъздушните сили на 19 години, фокусиран върху една цел: да стане спасител-парашутист. Той напуска обучението, след като му бе поставена диагноза „сърповидно-клетъчен фенотип“. Това е официалната версия. Самият Гогинс е бил по-откровен по този въпрос. Страхувал се е от водата, а диагнозата му е дала изход. Той се е възползвал от него.

Изпълнил е договора си във Военновъздушните сили като оператор в екипа за тактическо въздушно управление и е напуснал през 1999 г. По това време е тежал около 136 кг и е работил като дезинсектор (унищожител на вредители). Не точно пътят, който повечето хора са си представяли за него.

Това, което се е случило след това, е историята, върху която са изградени книгите му. Видял документален филм за обучението на SEAL, решил да се пробва за BUD/S и се провалил зрелищно – два пъти – преди най-накрая да успее при третия си опит. Първият опит завършил със стрес фрактури и пневмония. Вторият приключил, когато си счупил капачката на коляното преди „Адската седмица“, все пак преминал през нея и след това бил върнат две седмици по-късно, когато тялото му вече се отказало да му сътрудничи. На третия път той завърши BUD/S Class 235.

През 2016 г. се пенсионира от активна служба след 20 години служба. Той остава единственият известен човек, преминал успешно обученията на военноморските специални части на САЩ (Navy SEAL), елитно обучение на армията на САЩ (Ranger School) и тактически авиоконтрольори на ВВС (Air Force TACP).

Още един факт, който поставя всичко това в перспектива: по-късно лекарите установяват, че Гогинс е живял с вроден сърдечен дефект – дупка в сърцето – за чието отстраняване са били необходими две операции. През по-голямата част от военната си кариера и по време на повечето си бягания тялото му е функционирало със значително намалена кислородна ефективност, а той дори не е подозирал за това. Нека да споменем и рекордите в бягането (което е отделна история). Гогинс е човекът, който продължава да се появява на състезания, за които повечето хора четат веднъж и след това тихо затварят страницата…

Гогинс участва в над 60 ултрамаратона:

  • През 2005 г. на San Diego One Day, което е 24‑часов ултрамаратон, и той е покрил 100 мили (~161 км) за около 18:56:00. Участниците имат 24 часа непрекъснато движение, като целта е да покрият възможно най-много мили.Това е едно от първите му ултрабягания и е записано като част от началото на неговата ултракариера. Това е неговото първо ултрамаратонско участие, малко преди да започне по‑сериозните ултра предизвикателства. Тази история е важна не само като статистика — тя показва как Гогинс започва с една на пръв поглед „невъзможна“ задача за начинаещ в ултрабягането и се превръща в дългогодишен елитен ултраатлет.
  • три пъти Badwater 135 – 135 мили през Долината на смъртта при температури, които редовно надхвърлят 49°C, което прави дори ходенето опасно.. Стартира се на 86 м под морското равнище и завършва на над 800 м над морското равнище – постоянна денивелация.Той се класира на 5-то място през 2006 г. и на 3-то през 2007 г., с време на финала 25:49:40.
  • Той е завършил HURT 100 четири пъти. Много хора стартират само веднъж, малко от тях участват отново.  Провежда се в Oahu, Хаваи насред гъсти джунгли и техничен терен, но климатът е по-постоянен за разлика то Badwater135. Разстояние от 100 мили (~160 км) с 5 обиколки по много техничен маршрут. Огромна влажност и кал, стръмни изкачвания и спускания. Това е един от най-тежките 100-милни ултрамаратони в света.
  • Постига 2-ро място в Ultraman (2008). Ultraman не е просто дълъг ултрамаратон — той е предизвикателство-триатлон с фантастично натоварване: Ден 1: Плуване + колоездене; Ден 2: Дълго колоездене; Ден 3: Ултрамаратонско бягане. Това включва: Плуване: ~6,2 мили; Колoездене: ~261,4 мили; Бягане: ~52,4 мили. Той завършва едва около 11 минути след победителя, което е фантастично постижение във физически и психически изтощителен триатлон от 3 дни. Комбинацията от плуване, колоездене и ултра бягане прави това едно от най‑издръжливите състезания в света по отношение на общо натоварване и издръжливост.
  • Участва на Ironman (2008) с постижение 11:24:01. Това е друг триатлон изискващ баланс между издръжливост, скорост и стратегия за хидратация и хранене. Включва плуване: 3.86 km (~2.4 мили); колоездене: 180.25 km (~112 мили); бягане: 42.2 km (маратон). Гогинс вече е известен с ултрамаратони, но това показва, че той може да се състезава на върховно ниво и в Ironman дистанции.
  • Участва на Ultra-Trail du Mont-Blanc (2008) е едно от най‑престижните и трудни ултрамаратонски състезания в света – ~170 km (~103 мили) около планината Мон Блан с много голямо общо изкачване и спускане. Смята се за „олимпиада“ в ултратрейл бягането.
  • През 2016 г. Гогинс печели ултрамаратона Infinitus 88k през 2016 г. с време около 12:01:00, около 20 минути пред втория финиширал. Победата му е с значителна преднина пред втория финиширал, което подчертава доминацията му в това състезание. Маршрут с ~88 километра (~54.7 мили) през технични пътеки, често в планинска местност (Върмонт, САЩ).
  • През 2025 г. пробягва Bigfoot 200, завършвайки за 66 часа и 4 минути.
    Провежда се ежегодно в щата Вашингтон, САЩ, около планината Mount St. Helens и Каскадните планини. Дистанцията е приблизително 200 мили (~около 330 км). Общо ≈45 000+ фута изкачване (~13 700+ м) и също толкова спускане на разнообразен терен. Състезанието е от точка-до-точка, не се правят обиколки — започва в Marble Mountain и завършва в Randle, WA. Bigfoot 200 изисква повече от 3–4 дни непрестанно движение. Времето включва и сън, храна и грижи за тялото, но всичко „работи“ срещу участниците.
  • Заема 2-ро място в общото класиране на Moab 240 през 2020 г., изминавайки 241 мили за 63 часа и 21 минути, на около 95 минути зад победителя. Резултатът от състезанието в Моаб през 2020 г. заслужава да се упомене. Годината преди това той се оттегля от същото състезание и постъпва в болница с белодробен оток. Връща се дванадесет месеца по-късно и почти спечели цялото състезание.
  • Завършва отново Moab 240 през 2025 г. Тогава той е на 50 г. Пробягва 240 мили (~385 км) в пустинен терен в Юта при екстремни температури и сънна депривация. Само 2 месеца след Bigfoot 200!
  • Записва се да участва (но това се оказва ПървоАприлска шега и реално никога не е участвал) в Баркли Маратон  през 2026 г. – състезание, известно с това, че през повечето години никой не го завършва. От стартиралите 40 участници, само 10 успяват да завършат първата обиколка – от възможни пет, в рамките на определеното време. Третата обиколка пък беше финиширана само от един бегач, при това в удълженото контролно време. „Баркли“ не е само физическо изпитание – това е психическа и навигационна загадка
    Бегачите трябва 1) Да намерят скрити книги в гората; 2) Да изтръгнат определени страници като доказателство; 3) Да се придържат към маршрута без ориентири. Самият Гогинс е споделил, че това го е накарало да се почувства дълбоко смирен.
    Маратоните „Баркли“ са създадени, за да сломят дори и най-издръжливите хора. Дори елитните ултрабегачи се провалят многократно.
  • Участва в Акрос Флорида 200“ през 2025 г. Той започва състезанието с разкъсано бедро, с контузията от предишно състезание (Moab 240). По време на бягането раната се влошава. Не става дума за „квадрицепс отпред“, а за задното бедро (hamstring) — много по-критично за бягане. Повечето хора не могат да тичат дори 5 км с такава травма. Той прави ~40 мили (~64 км) преди да спре.
  • През 2013 г. той постави световен рекорд на Гинес за набирания. Дейвид прекарва изтощителни 17 часа, като прави 4030 набирания. Предишният му опит не беше достатъчен, но след петмесечна подготовка той се връща и постига рекорда. Събира над $2 милиона за фондацията „Special Operations Warrior Foundation“ чрез състезания за издръжливост.
  • През 2019 г. той е включен в Международната спортна зала на славата.

Последният му пост в Instagram ( вижте https://www.instagram.com/reel/DQ4j-WkEQKj/), пред 14 милиона последователи, беше публикуван през ноември 2025 г. Подписът: „Времето изтича… по-добре спри да мислиш и започни… да действаш.“ После нищо. Оказа се, че е бил зает.

Към какво се връща? Програмата за подготовка на параспасители продължава близо две години. Тя включва сертифициране за спешен медицински техник и фелдшер, Училище за въздушно-десантни войски, квалификация за бойно гмуркане, военно свободно падане и училище за оцеляване, избягване и съпротива (SERE). Официалният процент на отпадане във Военновъздушните сили е около 90 процента. Програмата е създадена за хора на възраст около 20 години.

Дали Гогинс преминава пълната програма или служи в друга длъжност в рамките на командването за обучение, не е потвърдено публично – ВВС се позоваха на политиката за разкриване на информация за курсантите. Но ВВС също така не му предоставят бюро на което да седи…

Страшна беше мисълта, че по коридорите се носи толкова много омраза и някой, когото дори не познавах, иска да ме убие заради цвета на кожата ми. Един и същи въпрос продължаваше да се върти в ума ми: „Кой, по дяволите, ме мрази толкова?“. Нямах представа кой е моят враг. Дали беше някой от расистите от часа по история или пък някой, когото мислех за приятел и който всъщност въобще не ме е харесвал? Едно беше да гледаш в дулото на пистолет на улицата или да си имаш работа с родител расист. Тези гадории поне бяха откровени. Да се чудя кой друг в училище има такова отношение, беше гадно по съвсем различен начин. Не можех да се отърся от тази мисъл. Макар да имах много приятели, всичките бели, постоянно виждах скрития расизъм, надраскан навсякъде по стените с невидимо мастило, което правеше изключително трудно да носиш бремето на това да си единственият.
Повечето, ако не и всички, малцинства, жени и гейове в Америка добре познават този вид самота. Да влизаш в стая, в която ти си единственият от своя вид. Повечето бели мъже нямат представа колко е трудно. Искаше ми се да имат. Защото тогава щяха да знаят как те изцежда това. Как има дни, в които искаш само да стоиш вкъщи и да затъваш, защото покажеш ли се навън, изцяло се излагаш на показ и си уязвим пред света, който те следи и съди. Поне такова е усещането. Истината е, че не можеш да си сигурен кога и дали това наистина се случва в даден момент. Но често ти се струва точно така, което доста ти преебава мисленето. В Бразил навсякъде бях единственият. На масата в стола, където обядвахме с Джони и нашата тайфа. Във всеки час. Дори в шибаната баскетболна зала.
В края на годината станах на шестнайсет и дядо ми купи шевролет „Сайтейшън“ на старо, кафяв като лайно. Една от първите сутрини, когато отидох на училище с него, някой надраска със спрей думата „негър“ на шофьорската врата. Този път беше изписана правилно и директорът Фрийман отново нямаше какво да каже. Яростта, която кипна в мен този ден, беше неописуема, но не излезе навън. Съкруши ме отвътре, защото все още не се бях научил какво да правя и накъде да насочвам толкова много емоции.

През лятото преди първата ми година в училище посещавах курс по парашутни скокове за спасители. Както обикновено аз бях единственият. Веднъж дойде да ни говори един парашутист спасител на име Скот Гиърън, който ни разказа ебати историята. По време на едно обикновено учение, при скок на голяма височина от 4000 метра, Гиърън разгънал парашута си точно когато над него имало друг парашутист. Това не било необичайно. Бил в правото си да постъпи така и както бил обучен, махнал с ръка на другия скачач. Само че човекът не го видял, което поставило Гиърън в сериозна опасност, защото скачащият над него падал свободно, фучейки във въздуха с над 200 километра в час. Онзи се свил като гюле в опит да не закачи Гиърън, но не се получило. Гиърън нямал представа какво става, когато съотборникът му преминал през неговия парашут, сринал го и ударил с коленете си лицето на Гиърън. Той мигновено изпаднал в безсъзнание и започнал да пада свободно, а сринатият му парашут създавал много малко съпротивление. Другият успял да разгъне парашута си и да оцелее с леки наранявания.
Гиърън всъщност не се приземил. Три пъти отскачал като баскетболна топка, но тъй като бил в безсъзнание, тялото му било отпуснато и не се разкъсало, въпреки че се блъснал в земята със скорост от над 150 километра в час. Два пъти умирал на операционната маса, но лекарите от спешното отделение го върнали към живота. Когато се събудил в болничното легло, му казали, че няма да се възстанови напълно и никога няма да бъде парашутист спасител отново. Осемнайсет месеца по-късно той опровергал медицинските прогнози, възстановил се напълно и се върнал към любимата работа.
Години наред бях обсебен от тази история, защото той беше преживял невъзможното, а мен тази идея някак ме привличаше. След убийството на Уилмот, с всичките расистки подигравки, които се изсипваха на главата ми имах чувството, че падам свободно без шибан парашут. Гиърън беше живото доказателство, че всичко, което не те убива, може да се превъзмогне, и от момента, в който го чух да говори, вече знаех, че ще се запиша във военновъздушните сили, след като завърша, което правеше училището още по-незначително за мен.
Особено след като на третата година ме изключиха от баскетболния отбор. Не беше заради уменията ми. Треньорите бяха наясно, че съм един от най-добрите играчи, които са имали, и че обичам играта. С Джони играехме денонощно. Цялото ни приятелство се основаваше на баскетбола, но понеже бях ядосан на треньорите заради начина, по който ме използваха в юношеския отбор предишната година, не посещавах летните тренировки и те приеха това като липса на ангажираност. Не знаеха и не се интересуваха, че като ме отстраняват, елиминират и последния стимул да поддържам средния си успех, което така или иначе едва постигах чрез преписване. Сега вече нямах основателна причина да ходя на училище. Поне така си мислех, защото не знаех, че военните отдават голямо значение на образованието…

Същата вечер, след като си взех душ, избърсах парата от корозиралото ни огледало в банята и се огледах добре. Не харесвах човека, който ме зяпаше отсреща. Бях евтин бандит без цел и бъдеще. Чувствах се толкова отвратително, че ми се искаше да ударя този смотаняк в лицето и да разбия стъклото. Вместо това му изнесох лекция. Време беше да се върна в действителността.
— Погледни се – казах аз. – Защо си мислиш, че на авиацията им трябва такъв тъпак? За нищо не ставаш. Излагаш се.
— В армията няма хора с провиснали панталони. Трябва да спреш да говориш като начинаещ гангстер. Тия глупости не вършат работа! Няма повече да се измъкваш по лесния начин! Време е да пораснеш!— Това си е за твоя сметка – казах. – Да, знам, че е много кофти. Знам през какво си минал. Бях там, нещастник! Много ти здраве. Никой няма да ти спасява задника! Нито мамчето, нито Уилмот. Никой! Само от теб зависи!
Докато свърша с приказките, вече бях обръснат до голо. Водата покриваше с бисерни капки скалпа ми, стичаше се по челото и капеше по носа ми. Изглеждах различно и за пръв път бях потърсил отговорност от себе си. Роди се нов ритуал, който съблюдавах в продължение на години. Щеше да ми помогне да си подобря оценките, да се стегна, да завърша училище и да постъпя във военновъздушните сили.
Ритуалът беше прост. Всяка вечер бръснех лицето и скалпа си, говорех си на глас и наричах нещата с истинските им имена. Поставях си цели, пишех ги на листчета и ги лепях на огледалото, което вече наричах Огледало на отговорността, защото всеки ден се държах отговорен за изпълнението на поставените цели. Отначало те бяха оформяне на външния ми вид и изпълняване на всички задължения, без да се налага да ме карат.
Оправяй си леглото всеки ден, все едно си войник!
Стягай си панталоните!
Бръсни си главата всяка сутрин!
Коси тревата!
Мий всички чинии!
От този момент нататък Огледалото на отговорността ме държеше нащрек и макар да бях още млад, когато проумях тази стратегия, оттогава я намирам полезна за хора на всеки етап от живота им. Може да сте пред пенсия и да търсите ново поприще. Може да преживявате тежка раздяла или да сте напълнели. Може да сте с трайни увреждания, да преодолявате някаква травма или тъкмо да сте осъзнали колко голяма част от живота си сте пропилели, живеейки без цел. Във всеки един случай тази негативност, която изпитвате, е вътрешното ви желание за промяна, но тя не идва лесно. Причината този ритуал да подейства толкова добре при мен беше тонът ми.
Не бях мек. Бях суров, защото това беше единственият начин да се оправя. През онова лято преди последната година в гимназията се страхувах. Бях несигурен. Не бях умно дете. През целия си тийнейджърски живот бях бягал от отговорност и си мислех, че мамя възрастните, че мамя системата. Преписването даваше резултат и се залъгвах, че се движа напред, докато не се сблъсках с тухлената стена на шибаната действителност. Онази вечер, когато се прибрах у дома и прочетох писмото от училище, нямаше как да отрека истината и безпощадно си я признах.
Не увъртах с думите: „Знаеш ли, Дейвид, че не се отнасяш много сериозно към образованието си“. Не, трябваше да го давам грубо, защото единственият начин да се променим, е, като сме откровени със себе си. Ако не знаеш нищо и никога не си приемал училището сериозно, кажи: „Аз съм тъп!“. Кажи си, че трябва да си впрегнеш задника на работа, защото изоставаш в живота!
Ако се погледнеш в огледалото и видиш дебел човек, не си казвай, че трябва да свалиш няколко килограма. Кажи истината. Ти си шибан дебелак! Нищо лошо няма. Щом си дебел, просто кажи, че си дебел. Мръсното огледало, в което се гледаш ежедневно, всеки път ще ти казва истината, така че защо продължаваш да се залъгваш? За да се почувстваш по-добре за няколко минути и да си оставаш все същият? Ако си дебел, трябва да промениш факта, че си дебел, защото е адски нездравословно. Знам го, защото съм минал през това.
Ако в продължение на трийсет години ден след ден си работил една и съща шибана, омразна работа, защото си се страхувал да напуснеш и да рискуваш, значи си живял като путьо. Край, точка. Кажи си истината! Кажи си, че си изгубил много време, че имаш други мечти, за чието осъществяване ще ти трябва смелост, за да не умреш като путьо.
Изобличи се!
Никой не обича да чува тежката истина. Всеки поотделно и като култура избягваме онова, което най-много имаме нужда да чуем. Светът е гаден, в обществото ни има сериозни проблеми. Все още се делим по расови и културни признаци, а хората нямат смелост да го чуят!
Но ако и ти си единствен – освен ако не си принуден да живееш в условия на война, – по-добре си го кажи както е. Животът ти не е гаден заради явни расисти или скрит системен расизъм. Пропускаш възможности, изкарваш мизерни пари и хазяинът те гони не заради Америка, не заради шибания Доналд Тръмп, не защото предците ти са били роби, не защото някои хора мразят имигрантите или евреите, или пък тормозят жените, или вярват, че гейовете отиват в ада! Ако мислиш, че някоя от тези простотии ти пречи да постигнеш успех в живота, ще ти споделя нещо. Сам си пречиш!
Предаваш се, вместо да се напрегнеш! Кажи истината за действителните причини за ограниченията ти и ще превърнеш тази негативност, която си е съвсем истинска, в реактивно гориво. Шибаните несгоди пред теб ще станат писта!
Няма повече време за губене. Часовете и дните се изпаряват като вадички в пустинята. Затова не е лошо да си жесток към себе си, стига да осъзнаваш, че го правиш, за да се усъвършенстваш.

Имайте предвид, че останалата част от моя напредък не може да се опише като мигновена метаморфоза. Богинята на късмета не се появи изведнъж, за да ме насапуниса в гореща вана и да ме целуне, защото много ме обича. Всъщност единствената причина да не се превърна в поредната статистика, е, че в последния възможен момент се залових за работа.
През последната година в гимназията ме интересуваха само тренировките, баскетболът и ученето, а Огледалото на отговорността ме мотивираше да продължавам да се стремя към нещо по-добро. Събуждах се преди изгрев и почти всяка сутрин ходех в Асоциацията на младите християни в пет часа преди училище, за да тренирам с тежести. Бягах през цялото време, обикновено около местното голф игрище след като се стъмни. Една вечер пробягах двайсет километра – през живота си не бях изминавал толкова. По време на това бягане стигнах до едно познато кръстовище. Беше същата улица, на която онзи селяндур бе насочил пистолет срещу мен. Заобиколих го и продължих, изминавайки един километър в обратна посока, преди нещо да ме накара да се върна. Когато стигнах до кръстовището за втори път, спрях и се замислих. Бях се уплашил до смърт от тази улица, сърцето ми блъскаше в гърдите, точно затова изведнъж реших да се впусна право по нея.
За секунди две ръмжащи кучета ме погнаха, докато гората се надвесваше от двете страни. Единственото, което можех да направя, бе да тичам на крачка пред зверовете. Все очаквах пикапът да се появи отново и да ме прегази, като в сцена от Мисисипи някъде около 1965 г., но продължавах да бягам, все по-бързо и по-бързо, докато не останах без дъх. Накрая дяволските кучета се отказаха и се отдалечиха. Останахме само аз, ритъмът и парата от дишането ми, и дълбоката провинциална тишина. Беше пречистващо. Когато тръгнах да се връщам, страхът ми вече беше изчезнал. Тази шибана улица беше моя.
Оттогава си наложих да се стремя към дискомфорт. Ако валеше, отивах да тичам. Завалеше ли сняг, умът ми казваше: Обувай си шибаните маратонки. Понякога се размеквах и трябваше да се справям с това пред Огледалото на отговорността. Но изправянето пред това огледало, изправянето пред себе си, ме мотивираше да се боря с неудобните преживявания, в резултат на което станах по-корав. А фактът, че бях корав и издръжлив, ми помогна да постигна целите си.
Най-трудно ми беше ученето. Кухненската маса стана моята денонощна учебна стая. След като се провалих на теста за втори път, майка ми разбра, че намеренията ми за военновъздушните сили са сериозни, затова ми намери учител, който ми помогна да си направя система за учене.

Животът с цел промени всичко за мен, поне в краткосрочен план. По време на последната ми година в гимназията ученето и тренировките осигуряваха толкова много енергия на ума ми, че омразата се изплъзваше от душата ми като износена змийска кожа. Обидата, която таях към расистите в Бразил, емоцията, която ме владееше и изгаряше отвътре, се разсейваше, защото най-накрая разбрах проклетата причина. Гледах хората, които ме караха да се чувствам неудобно, и разбирах колко неудобно се чувстват самите те в кожата си. Да се подиграваш или да се опитваш да сплашиш някого, когото даже не познаваш, само заради расата му, беше явен признак, че нещо е много сбъркано в теб. Проблемът беше в тях, не в мен. Но когато нямаш увереност, е много лесно да отдаваш значение на чуждото мнение, а аз оценявах мненията на всички, без да вземам предвид умовете, които са ги създали. Звучи глупаво, но е лесен капан, в който може да се попадне, особено ако си несигурен и освен това си единствен. Щом направих тази връзка, не си заслужаваше времето да се разстройвам от тях. Защото, ако щях да сритам задниците им в живота – а аз имах такова намерение, – ме чакаше страшно много работа. Всяка обида или пренебрежителен жест се превръщаха в още гориво за двигателя, който набираше обороти в мен.
Когато завърших гимназия, знаех, че увереността, която бях успял да развия, не идваше от идеалното семейство или от даден от Бога талант. Идваше от личната отговорност, която ме доведе до самоуважение, а самоуважението винаги ще осветява пътя напред.

Сутринта, в която поех отговорност за съдбата си, започна като всяка друга. Когато часовникът показа седем часа, смяната ми в „Еколаб“ приключи и се отправих с колата към ресторант „Стейк енд Шейк“, за да си взема голям шоколадов млечен шейк. Следващата спирка беше „7-Илевън“ за кутия мини донъти с шоколад. Изгълтах ги по време на четиресет и пет минутното пътуване до дома си, хубав апартамент на едно голф игрище в красивото градче Кармел, щата Индиана, в който живеех със съпругата си Пам и дъщеря ѝ. Помните ли случката в „Пица Хът“? Ожених се за това момиче. Ожених се за момиче, чийто баща ме нарече „негър“. Това какво ви говори за мен?
Не можехме да си позволим такъв живот. Пам дори не работеше, но в онези дни, когато по кредитните карти се трупаха дългове, нищо нямаше особен смисъл. Карах по магистралата със 110 километра в час, тъпчех се със захар и слушах някакво местно радио за класически рок, когато от колоните се понесе The Sound of Silence. Думите на „Саймън енд Гарфънкъл“ отекнаха като истина.
Мракът наистина беше приятел. Работех на тъмно и криех истинската си същност от приятели и непознати. Никой не би повярвал колко претръпнал и уплашен бях тогава, защото изглеждах като звяр, с когото никой не би посмял да се ебава, но съзнанието ми не беше наред, а душата ми бе обременена от твърде много травми и провали. Разполагах с всички възможни извинения да съм неудачник и ги използвах до едно. Животът ми се разпадаше и Пам реши въпроса, като слезе от сцената. Родителите ѝ все още живееха в Бразил, само на сто километра. По-голямата част от времето си прекарвахме разделени.
Прибрах се вкъщи от работа около осем сутринта и телефонът звънна още с влизането. Беше майка ми. Тя знаеше навиците ми.
— Ела да си изядеш храната – рече тя.
„Храната“ представляваше закуска за един човек, каквато малцина биха могли да погълнат наведнъж. Преценете сами – осем канелени ролца, половин дузина бъркани яйца, двеста грама бекон и две купички плодови бонбони. Не забравяйте, че току-що бях очистил кутия донъти и един шоколадов шейк. Дори нямаше нужда да ѝ отговарям. Знаеше, че ще отида. Храната беше моят наркотик и винаги поглъщах всичко, до последната трохичка.
Затворих телефона, пуснах телевизора и тръгнах с тежки стъпки по коридора към душа, където чувах гласа на говорещия да се носи през парата. Долових откъслечни фрази. „Морските тюлени… най-силните… света.“ Увих една кърпа около кръста си и се втурнах обратно в хола. Бях толкова едър, че кърпата едва покриваше дебелия ми задник, но седнах на дивана и не помръднах в продължение на трийсет минути.
Предаването проследяваше обучението на тюлените от випуск 224 по основи на подводната диверсия по време на Адската седмица – поредица от най-тежките задачи във физически най-натоварващото обучение в армията. Гледах как мъжете се потят и се мъчат, докато преминаваха през кални трасета с препятствия, тичаха по мек пясък с греди над главата си и трепереха от студ в ледения прибой. По скалпа ми изби пот, седях буквално на крайчеца на дивана, гледайки как толкова силни момчета удрят камбаната и се отказват. Имаше логика. Само една трета от мъжете, които започват това обучение, успяват да преминат през Адската седмица, а през цялото ми обучение по парашутно спасяване не помня да съм се чувствал толкова ужасно, колкото изглеждаха тези мъже. Бяха подпухнали, ожулени, недоспали и едва се държаха на краката си, а аз им завиждах.
Колкото повече гледах, толкова по-сигурен ставах, че в цялото това страдание се крият отговори. Отговори, от които се нуждаех. Неведнъж камерата показваше панорама на безкрайния разпенен океан и всеки път се чувствах жалък. Тюлените бяха всичко, което аз не бях. В тях имаше гордост, достойнство и онова съвършенство, което идва, когато се къпеш в огън, адски се измъчваш и пак се връщаш за още и още. Бяха човешкият еквивалент на най-здравия и остър меч, който можете да си представите. Търсеха пламъка, поемаха толкова удари, колкото трябваше, че дори и отгоре, докато не станат безстрашни и смъртоносни. Те не бяха мотивирани. Бяха обсебени. Предаването завърши с дипломирането им. Двайсет и двама горди мъже стояха рамо до рамо в белите си парадни униформи, преди камерата да се насочи към техния командир.
— В общество, в което посредствеността твърде често е нещо обичайно и твърде често бива възнаграждавана – каза той, – ние се възхищаваме на мъжете, които ненавиждат посредствеността, за които не важат обикновените определения и които се стремят да надскочат общопризнатите човешки възможности. Точно такива хора има за цел да открие основното обучение по подводна диверсия. Хора, които намират начин да изпълнят всяка задача по най-добрия начин. Хора, които ще се приспособяват и ще преодоляват всички препятствия.
В този момент се почувствах така, сякаш командирът се обръщаше директно към мен, но след края на предаването се върнах в банята, обърнах се към огледалото и се загледах в себе си. Сто и четиресетте килограма си ми личаха. Бях всичко онова, което хейтърите у дома казваха, че ще стана – необразован, неспособен да се справя в живота, без никаква дисциплина и с безизходно бъдеще. Щеше да е сериозен комплимент да се нарека посредствен. Бях на дъното на живота, киснех в утайката си, но за пръв път от много време насам бях буден.
Превърна се в мания, от която не можех да се отърва. В продължение на близо три седмици всяка сутрин след работа се обаждах на служителите за подбор на персонал във флота и им разказвах историята си. Звънях на службите из цялата страна. Казвах, че съм готов да се преместя, ако ме вземат в обучението на тюлени. Всички ми отказаха. Повечето не се интересуваха от кандидати, минали военна служба. В местната служба за набиране на персонал проявиха интерес и поискаха да се срещнем на живо, но когато отидох, ми се изсмяха в лицето. Бях прекалено едър и за тях бях просто поредният заблуден кандидат. Излязох от срещата, чувствайки се точно такъв.

Щеше ли да има край? Бях ли готов да позволя жалкото ми настояще да се превърне в шибано бъдеще? Колко още щях да чакам, колко още години щях да се пържа, чудейки се дали няма някаква по-голяма цел? В този момент разбрах, че ако не се престраша и не тръгна по пътя на най-голямото съпротивление, завинаги ще остана в този вътрешен ад.
Не се върнах в ресторанта. Не си събрах оборудването. Запалих камиона, спрях за шоколадов шейк – моята утеха тогава – и се прибрах вкъщи. Когато спрях пред нас, още беше тъмно. Не ми пукаше. Съблякох работните си дрехи, облякох някакъв анцуг и обух обувките за бягане. Не бях тичал повече от година, но излязох на улицата, готов да пробягам шест километра.
Издържах 350 метра. Сърцето ми препускаше. Бях толкова замаян, че се наложи да седна в края на голф игрището, за да си поема дъх, преди бавно да се разходя до вкъщи, където ме чакаше разтопеният ми шейк да ме успокои след поредния неуспех. Грабнах го, отпих и се свлякох на дивана. Очите ми се напълниха със сълзи.
За какъв се мислех, дявол го взел? Бях се родил нищожество, не се бях доказал и нищо не струвах. Дейвид Гогинс, морски тюлен? Да бе. Каква неосъществима мечта. Дори по улицата не можех да бягам пет минути. Всичките ми страхове и несигурност, които бях събирал през целия си живот, започнаха да се изсипват върху главата ми. Бях на ръба да се предам и да се откажа завинаги.
Но битката още не е приключила.
Изключих телевизора и се замислих за собствения си живот. Беше лишен от всякакъв стремеж и страст, но знаех, че ако продължа да се поддавам на страха и на чувството за неадекватност, ще им позволя да диктуват бъдещето ми завинаги. Единствената друга възможност беше да се опитам да намеря сила в емоциите, които ме бяха притиснали, да ги овладея и да ги използвам, за да ми дадат сили да се издигна, и точно това направих.
Изхвърлих шейка в кошчето за боклук, завързах си обувките и отново излязох на улицата. При първото си бягане бях усетил ужасна болка в краката и белите дробове на първите четиристотин метра. Сърцето ми се бе разтуптяло и спрях. Сега усетих същата болка, сърцето ми препускаше като прегряла кола, но продължих да тичам и болката изчезна. Когато се наведох да си поема дъх, бях пробягал километър и половина.
Тогава за пръв път осъзнах, че не всички физически и психически ограничения са реални и че бях свикнал да се отказвам прекалено рано. Освен това разбрах, че ще ми е необходим всеки грам смелост и издръжливост, за да се справя с невъзможното. Чакаха ме часове, дни и седмици на непрестанно страдание. Щеше да ми се наложи да стигна до самия край на своята смъртност. Трябваше да приема съвсем реалната възможност да умра, защото този път нямаше да се откажа, без значение колко бързо бие сърцето ми и колко болка изпитвам. Проблемът беше, че нямаше план на битката, който да следвам, нямаше образец. Трябваше да го създам от нулата.
Обичайният ден протичаше по следния начин. Ставах в четири и половина сутринта, хапвах един банан и се захващах с учебниците за теста. Около пет слагах учебника на велоергометъра, на който се потях и учех в продължение на два часа. Не забравяйте, че тялото ми беше в безобразно състояние. Още не можех да тичам много километри, затова трябваше да изгарям колкото се може повече калории на колелото. След това отивах с колата до гимназията в Кармел и скачах в басейна, за да плувам два часа. Оттам отивах в залата за кръгова тренировка, която включваше бенч преси, наклонени преси и много упражнения за крака. Врагът беше масивната ми фигура. Трябваха ми повторения и правех пет-шест серии, всяка с по сто-двеста повторения. След това обратно на велоергометъра още два часа.
Постоянно бях гладен. Вечерята бе единственото ми истинско хранене за деня, но не беше кой знае какво. Ядях печени или сотирани пилешки гърди, с малко задушени зеленчуци и един напръстник ориз. След вечеря изкарвах още два часа на колелото, лягах да спя, събуждах се и започвах всичко отначало, знаейки, че шансовете не са на моя страна. Това, което се опитвах да постигна, беше все едно слаб студент да кандидатства в Харвард или да влезеш в казиното и да заложиш всичките си долари на едно число на рулетката и да се държиш така, сякаш победата е сигурна. Заложил бях всичко на себе си без никакви гаранции.
Претеглях се два пъти дневно и за две седмици свалих единайсет килограма. Напредъкът ми се подобряваше, докато продължавах да се бъхтя, и теглото започна да се топи.

Всичко в живота е игра на съзнанието! Всеки път, когато ни помитат големи и малки житейски драми, забравяме, че независимо колко силна е болката, независимо колко опустошително е мъчението, всичко лошо накрая свършва. Това забравяне настъпва в момента, в който оставяме контрола върху емоциите и действията си на други хора, което лесно се случва, когато болката е в разгара си. По време на Адската седмица мъжете, които се отказваха, се чувстваха така, сякаш тичаха по бягаща пътека в обратната посока, без да могат да достигнат пулта за управление. Но те не разбираха, че това беше илюзия.
Започнах Адската седмица с ясното съзнание, че сам съм отишъл там, че искам да съм на това място и че разполагам с всички необходими инструменти да спечеля тази скапана игра, което събуди жаждата ми да упорствам и да не се дам. Позволи ми да играя твърдо, да нарушавам правилата и да търся предимство навсякъде и винаги, когато можех, докато не прозвучи тръбата в петък следобед. За мен това беше война, а враговете бяха нашите инструктори, които открито казваха, че искат да ни сломят и да ни накарат да се откажем!

След като вече сте в разгара на битката, всичко се свежда до издръжливост. Ако става въпрос за трудно физическо предизвикателство, вероятно ще трябва да победите собствените си демони, преди да успеете да вземете душата на противника. Това означава да репетирате отговорите на простия въпрос, който със сигурност ще изникне като балонче от комикс: „Какво правя тук?“. Ако знаете, че този момент наближава, и имате готов отговор, ще сте подготвени да вземете мигновено решение да пренебрегнете отслабеното си съзнание и да продължите напред. Знайте защо сте в битката, за да останете в нея!
И никога не забравяйте, че всички емоционални и физически страдания имат предел! В крайна сметка всичко свършва. Усмихнете се на болката и вижте как ще изчезне поне за една-две секунди. Ако можете да го направите, ще успеете да нанижете тези секунди заедно и да издържите по-дълго, отколкото си мисли противникът, а това може да се окаже достатъчно да си поемете дъх. Няма научен консенсус относно това явление. Някои учени смятат, че е резултат от ендорфините, които заливат нервната ви система, други мислят, че е прилив на кислород, който спомага за разграждането на млечната киселина, както и на гликогена и триглицеридите, от които мускулите се нуждаят, за да работят. Някои твърдят, че е чисто психологически ефект. Знам само, че когато полагахме усилия в момент, в който се чувствахме победени, успявахме да си поемем дъх и да преодолеем най-тежката нощ от Адската седмица. А щом вече сте си поели дъх, лесно е да сломите противника и да му вземете душата. Трудното е да стигнете до този момент, защото осигуряването на победата често се свежда до това да дадете най-доброто от себе си, когато се чувствате най-зле.

Странна работа, хората са склонни да си поставят най-предизвикателните цели и мечти, такива, които изискват най-големи усилия, без да обещават абсолютно нищо, когато сме защитени в зоната си на комфорт. Бях на работа, когато Костман ми отправи предизвикателството. Току-що си бях взел топъл душ. Бях нахранен и напоен. Чувствах се комфортно. И като погледна назад, всеки път, когато съм се вдъхновявал да направя нещо трудно, съм бил в удобна среда, защото всичко изглежда изпълнимо, когато се излежаваш на тъпия диван с чаша лимонада или шоколадов шейк в ръка. Когато се чувстваме комфортно, не можем да си отговорим на онези прости въпроси, които непременно ще изникнат в разгара на битката, защото дори не си даваме сметка, че се задават.
Но тези отговори са много важни, когато вече не сте в стаята с климатика или под пухкавото одеяло. Когато тялото ви е разбито и пребито, когато се сблъсквате с мъчителна болка и се взирате в неизвестното, съзнанието ви ще се върти в кръг и тогава тези въпроси стават токсични. Ако не сте подготвени предварително, ако позволите на съзнанието си да остане неподредено сред интензивното страдание (не изглежда така, но до голяма степен това е избор, който правите), единственият отговор, който най-вероятно ще намерите, е онзи, който ще ви накара да спрете възможно най-бързо.
Не знам.
Адската седмица промени всичко при мен. Позволи ми да се сдобия с умствената нагласа да се запиша за това двайсет и четири часово състезание по-малко от седмица преди началото му, защото по време на Адската седмица изживяваш всички емоции на живота, всички възходи и падения, в рамките на шест дни. За сто и трийсет часа печелиш десетилетия мъдрост.

Знам, че всички искаме пълната победа днес, но когато се учех да чета, бях щастлив, когато успявах да разбера всяка дума в един абзац. Знаех, че ми предстои да извървя дълъг път, за да премина от нивото на четене в трети клас към това на завършващ гимназист, но дори малка победа като тази беше достатъчна да ме накара да се интересувам от ученето и да търся повече в себе си. Не можеш да отслабнеш четиресет и пет килограма за по-малко от три месеца, без първо да свалиш два килограма за седмица. Тези първи два килограма, които свалих, бяха малко постижение и не звучи като кой знае какво, но тогава беше доказателство, че мога да отслабна и че целта ми, колкото и да е невероятна, не е невъзможна!
Двигателят на една ракета не се запалва без малка искра. Всички имаме нужда от малки искри, от малки постижения в живота, които да подхранват големите. Мислете за малките си постижения като подпалки. Когато искате да запалите хубав огън, не започвате с голямо дърво. Събирате малко мъх, малка купчинка сено или някаква суха, мъртва трева. Запалвате я и след това добавяте малки пръчици, по-големи пръчки, преди да сложите в огъня големия пън. Защото именно малките искри, които предизвикват малки пожари, в крайна сметка натрупват достатъчно топлина, за да изгори цялата проклета гора.
Ако още нямате големи постижения, които да използвате, така да бъде. Малките ви победи са вашите бисквитки, които трябва да вкусите, и се постарайте наистина да ги вкусите.

Обучението за тюлени няколко пъти ме бе тласкало до ръба, но винаги, когато ме поваляше, се изправях, за да поема нов удар. Този опит ме закали, но и ме накара да искам още, а ежедневието на военноморските тюлени просто не е такова. След това дойде „Един ден“ в Сан Диего, а сега и това. Бях завършил маратона с отлично темпо (като за аматьор), въпреки че първоначално не планирах да измина и един километър. И двете бяха невероятни физически постижения, които не изглеждаха възможни. Но се бяха случили.
На какво съм способен?
Не можех да си отговоря на този въпрос, но докато онзи ден се оглеждах на финала и преценявах какво съм постигнал, си дадох сметка, че всички ние губим много залози, без да го осъзнаваме. Обикновено се примиряваме с нещо по-малко от най-доброто на работа, в училище, във взаимоотношенията ни, на игрището или на състезателното трасе. Ние самите се примиряваме и учим децата си на същото, и всичко това се разраства, слива се и се умножава в нашите общности и обществото като цяло. Не става въпрос за загуби като от лош уикенд във Вегас или липса на пари в банкомата. В този момент целият изпуснат потенциал в преебания ни свят ми се стори огромен и продължава да ми се струва такъв. Оттогава не съм спирал да мисля за това.

Доклатушках се обратно до стартовата линия и, замаян, се свлякох на стола си. Беше тъмно като в космоса, температурата падаше, а дъждът продължаваше да вали. Бях на самия ръб на възможностите си и не бях сигурен, че мога да направя дори още една крачка. Чувствах се, сякаш съм изпразнил поне 99 процента от резервоара си. Лампичката за горивото светеше, двигателят ми придърпваше, но все пак знаех, че трябва да намеря още гориво, ако искам да завърша това състезание и да стигна до „Бадуотър“.
Но как да се заставиш, когато на всяка стъпка усещаш само болка? Когато обратната връзка от тялото ти е агония, проникваща във всяка клетка, молеща те да спреш? Сложно е, защото прагът на страданието е различен за всеки. Универсален е импулсът да се поддадеш. Да чувстваш, че си дал всичко, на което си способен, и че е оправдано да оставиш работата несвършена.
Не ми трябва много, за да ме обсеби нещо – сигурен съм, че това вече сте го разбрали. Някои критикуват степента на моята пристрастеност, но аз не се примирявам с преобладаващия манталитет, който сякаш господства днес в американското общество; с тези, които ни казват да вървим по течението или ни приканват да се научим как да получаваме повече с по-малко усилия. Майната им на глупостите за кратките пътища. Приемам маниите си и изисквам повече от себе си, защото съм разбрал, че само когато надскоча болката и страданието, когато премина предполагаемите ограничения, съм способен на по-големи физически и психологически постижения – в състезанията за издръжливост, но и в живота като цяло.
Вярвам, че същото важи и за вас.
Човешкото тяло е като тунингован автомобил. Външно може да изглеждаме различно, но под капака всички имаме огромни запаси от потенциал и регулатор, който ни пречи да постигнем максималната си скорост. В един автомобил регулаторът ограничава потока на гориво и въздух, за да не се разгорещява прекалено, което пък ограничава представянето. Това е хардуерен проблем; регулаторът може лесно да бъде демонтиран и ако го деактивирате, гледайте как колата ви се изстрелва с над 200 км/ч.
В човешкото животно този процес е по-деликатен.
Нашият регулатор е заровен дълбоко в съзнанието ни, преплетен със самата ни идентичност. Той знае какво и кого обичаме и мразим; прочел е цялата ни житейска история и формира начина, по който виждаме себе си и как бихме искали да ни виждат. Това е софтуерът, който предоставя персонализирана обратна връзка – под формата на болка и изтощение, но и страх и неувереност – и използва всичко това, за да ни накара да спрем, преди да сме рискували всичко. Но там е работата, че той няма пълен контрол. За разлика от регулатора в двигателя, нашият не може да ни спре, освен ако не повярваме на глупостите му и не се съгласим да се откажем.

За съжаление, повечето от нас се отказват, когато са положили само около 40% от максималните си усилия. Дори когато чувстваме, че сме достигнали абсолютния си лимит, все още ни остават 60%! Това е регулаторът в действие! Щом осъзнаете, че това е така, е въпрос само да увеличите поносимостта към болката, да се освободите от идентичността и всички самоограничаващи истории, за да стигнете до 60%, след това до 80% и повече, без да се отказвате. Наричам го правилото на четиресетте процента и причината да е толкова силно, е, че ако го следвате, ще отключите съзнанието си за нови нива на ефективност и високи постижения в спорта и в живота, а наградите ще бъдат много повече от просто материален успех.
Правилото на четиресетте процента може да се приложи към всичко, което правим. Защото в живота почти нищо не става точно така, както се надяваме. Винаги има предизвикателства и независимо дали сме на работа или в училище, или срещаме трудности в личните си отношения, всички се изкушаваме да се откажем от някои свои планове, да предадем целите и мечтите си и в някакъв момент да се откажем от собственото си щастие. Защото ще се чувстваме празни, сякаш нямаме повече какво да дадем, когато не сме използвали дори половината от съкровището, заровено дълбоко в умовете, сърцата и душите ни.
Знам какво е усещането да се приближаваш до края на енергията си. Случвало ми се е толкова пъти, че не мога да ги преброя. Разбирам изкушението да се откажеш, но също така знам, че този импулс е породен от желанието на съзнанието ви за комфорт и не ви казва истината. Говори вашата идентичност, която се опитва да се скрие на сигурно, а не да ви помогне да израснете. Тя търси статуквото, а не се стреми към величие или цялост. Но софтуерният ъпдейт, от който се нуждаете, за да изключите вашия регулатор, не се сваля мълниеносно. Нужни са двайсет години, за да натрупате двайсетгодишен опит. Единственият начин да преминете отвъд четиресетте си процента, е да укрепвате съзнанието си ден след ден. Което означава, че ще трябва да преследвате болката така, сякаш това ви е работата!

Представете си, че сте боксьор и в първия ден на ринга получавате удар в челюстта. Адски ще боли, но на десетата година от кариерата ви на боксьор един удар няма да ви спре. Ще издържите дванайсет рунда, ще ви пребият като куче и още на другия ден ще дойдете пак да се биете. Това не означава, че ударът е загубил силата си. Противниците ще бъдат още по-силни. Промяната е настъпила в мозъка ви. Укрепили сте съзнанието си. С течение на времето поносимостта ви към умствено и физическо страдание ще се увеличава, защото софтуерът ви ще се научи, че можете да понасяте много повече от един удар, и ако не се отказвате от всяка задача, която се опитва да ви повали, ще жънете награди.
Не сте боец? Да речем, че обичате да тичате, но е счупен малкият ви пръст. Обзалагам се, че ако продължите да бягате на него, съвсем скоро ще можете да бягате със счупени крака. Звучи невъзможно, нали? Знам, че е възможно, защото съм бягал със счупени крака и това знание ми помогна да издържа всевъзможни мъки в ултрабягането, като ми разкри един извор на самоувереност, от който пия винаги, когато резервоарът ми пресъхне.
Но никой не използва резервните си 60% веднага или наведнъж. Първата стъпка е да запомните, че първоначалният взрив на болка и умора е работа на вашия регулатор. След като го направите, вече контролирате диалога в съзнанието си и можете да си напомняте, че не сте толкова изтощени, колкото си мислите. Че не сте дали всичко от себе си. Далеч даже. Приемането на този факт ще ви държи в битката и ще ви донесе допълнителни пет процента. Разбира се, по-лесно е да се прочете, отколкото да се направи.
Не беше лесно да започна четвъртата обиколка на „Хърт 100“, защото знаех колко много ще боли, а когато се чувстваш мъртъв и погребан, обезводнен, изцеден и разкъсан на 40%, намирането на допълнителните 60% е невъзможно. Не исках страданието ми да продължава. Никой не иска! Прави са хората, които казват, че „умората прави всички ни страхливци“!

Имайте предвид, че този ден не знаех нищо за правилото на четиресетте процента. За пръв път започнах да се замислям за него на „Хърт 100“, но съм достигал предела на силите си много пъти преди това и съм се научил да запазвам концентрация и да съм достатъчно възприемчив, за да преизчислявам целите си дори и в най-трудните моменти. Знаех, че да останеш в борбата, винаги е най-мъчителната, но и най-удовлетворяващата първа стъпка.
Разбира се, лесно е да си широко скроен, когато излизаш от курса по йога и отиваш на разходка по плажа, но когато страдаш, е доста трудно да поддържаш съзнанието си отворено. Същото важи и ако сте изправени пред сериозно предизвикателство в работата или в училище. Може би решавате тест от сто въпроса и знаете, че сте се издънили на първите петдесет. В този момент е изключително трудно да поддържате нужната дисциплина, за да се принудите да възприемате сериозно теста по-нататък! Наложително е да я намерите, защото от всеки неуспех може да бъде спечелено нещо, дори да е само практика за следващия тест, който ще ви се наложи да решавате. Защото този следващ тест се задава. Това ви го гарантирам.

Загледах в дългото спускане и въпреки че стъпването беше притеснително, все пак изглеждаше много по-лесно от изкачването. Без да го осъзнавам, бях стигнал до момент, в който можех да планирам. При първото изкачване бях толкова замаян и слаб, че ме помете един гаден момент, който задръсти мозъка ми. Там нямаше място за стратегия. Просто исках да се откажа, но след като се придвижих малко по-нататък, пренастроих мозъка си. Успокоих се и осъзнах, че размерите на състезанието са вече обозрими. Това, че бях останал в играта, ми даде надежда, а надеждата е пристрастяваща.
Раздробих състезанието на малки части в съзнанието си. Събирах по пет процента оттук-оттам, отключвах още енергия, после я изгарях и така времето напредна до малките часове на нощта. Толкова се изморих, че почти заспах на крак, а това е опасно на пътека с толкова много зигзаговидни стръмнини и спускания. Всеки бегач лесно би могъл да се унесе и да се пребие. Единственото, което ме държеше буден, беше изключително лошото състояние на пътеката. Десетки пъти падах по задник. Градските ми обувки бяха съвсем неподходящи. Чувствах се, сякаш тичам върху лед, а неизбежното падане всеки път беше стряскащо, но поне ме събуждаше.
Известно време тичах, после ходех и така успях да стигна до сто двайсет и четвъртия километър, най-трудното спускане от всички, когато видях Карл Мелцър, известен като Бързата коза, да преваля хълма зад мен. Имаше един челник на главата, още един на китката и чанта на кръста с две големи бутилки вода. Очертан на фона на розовата светлина на зората, той се спусна по склона и прекоси един участък, който ме беше спъвал и принуждавал да се хващам за клоните на дърветата, за да се задържа прав. Той беше напът да ме заобиколи, на пет километра от финалната линия, с рекордна за трасето скорост, двайсет и два часа и шестнайсет минути. Но това, което си спомням най-добре, е колко грациозно изглеждаше, тичайки с невероятното темпо от километър и половина за шест минути и половина. Носеше се над калта и целият беше дзен. Краката му едва докосваха земята – гледката беше адски красива. Бързата коза беше живият отговор на въпроса, завладял съзнанието ми след маратона в Лас Вегас.
На какво съм способен?
Докато гледах как този дявол се плъзга по най-трудния терен, разбрах, че на света има съвсем друго ниво спортисти и аз също имам нещо от това. Всъщност има го във всеки от нас. Не казвам, че генетиката не играе роля в спортните постижения или че всеки има неразкрита способност да пробяга километър и половина за четири минути, да вкарва кошове като Леброн Джеймс, да стреля като Стеф Къри или да пробяга „Хърт 100“ за двайсет и два часа. Не всички имаме еднакъв таван, но всеки от нас има много повече, отколкото си мисли, а когато става дума за спортове за издръжливост като ултрабягането, всеки може да извърши подвизи, които е смятал за невъзможни. За да го направим, трябва да променим мисленето си, да сме готови да се откажем от идентичността си и да полагаме допълнителни усилия, винаги да намираме повече, за да станем нещо повече.
Трябва да премахнем регулатора си.
В онзи ден на трасето на „Хърт 100“, след като видях Мелцър да бяга като супергерой, завърших четвъртата си обиколка с всевъзможни болки и отделих време да го гледам как се радва, заобиколен от екипа си. Той току-що беше постигнал нещо, което никой не бе правил преди, а аз имах още една пълна обиколка до края. Краката ми бяха гумени, стъпалата подпухнали. Не исках да продължавам, но също така знаех, че това го казва болката. Истинският ми потенциал все още не беше определен. Поглеждайки назад, бих казал, че съм дал 60 процента, което означаваше, че резервоарът ми е пълен малко под половината.
Щеше ми се да ви кажа, че съм се раздал докрай и съм източил шибания резервоар на петата обиколка, но все още бях обикновен турист на планетата Ултра. Не бях господар на съзнанието си. Бях в лабораторията, все още в режим на откривателство, и през цялата пета и последна обиколка вървях. Отне ми осем часа, но дъждът беше спрял, тропическият блясък на топлото хавайско слънце беше невероятен и аз си свърших работата. Завърших „Хърт 100“ за трийсет и три часа и двайсет и три минути, малко под ограничението от трийсет и шест часа и достатъчно да ми осигури девето място. Само двайсет и трима спортисти завършиха цялото състезание и аз бях един от тях.
Бях толкова смазан след това, че двама души ме отнесоха до колата, а Кейт трябваше да ме откара до стаята в инвалидна количка. Когато стигнахме, имахме още работа. Исках да подам заявката си за „Бадуотър“ възможно най-скоро, затова дори без да дремна, довършихме и това.

Току-що бях завършил едно от най-трудните състезания на планетата. Бях си представял този момент поне десет пъти и си мислех, че ще бъда въодушевен, но не бях.
Той ми връчи медала, стисна ми ръката и ми зададе няколко въпроса пред тълпата, но аз бях само наполовина там. Докато той говореше, в ума ми изникна последното изкачване през проход на 2400 метра надморска височина, където гледката беше невероятна. Виждаше се чак до Долината на смъртта. Близо до края на поредното ужасно пътешествие видях откъде съм дошъл. Това беше съвършената метафора на шантавия ми живот. За пореден път бях разбит, унищожен по двайсет различни начина, но бях преминал още една мисия, още едно тежко изпитание, а наградата ми беше много повече от медал и няколко минути с микрофона на Костман.
Това беше съвсем нова летва.
Затворих очи и видях Юрек и Олсън, Акош и Карл Мелцър. Всички те имаха нещо, което аз нямах. Знаеха как да изцедят всяка капка до последната и да се поставят в позиция да спечелят най-трудните състезания в света, и беше време и аз да открия това чувство. Бях се подготвял като луд. Познавах себе си и терена. Не се поддадох на отказващото се съзнание, отговарях на простите въпроси и останах в състезанието, но имаше още какво да се направи. Имаше по-високи върхове за изкачване. В дърветата шумолеше хладен вятър, изсушаваше потта от кожата ми и успокояваше болящите кости. Той прошепна в ухото ми и сподели една тайна, която отекна в мозъка ми като неспиращ барабанен тътен.
Няма финална линия, Гогинс. Няма финална линия.

В крайна сметка Акулата ми даде важен урок. От първия ден той водеше свое собствено състезание. Ранният ми изблик на третия ден не го стресна. Прие го за необмислена стратегия, каквато си беше, съсредоточи се върху собственото си темпо, изчака ме и ми взе душата. Бях първият спортист, който пресече финала на „Ултрамен“ тази година, но що се отнася до времето, не бях победител. Пристигнах първи в бягането, но загубих общото състезание с десет минути и заех второто място. Акулата беше коронясан за „Ултрамен“!
Гледах го как се радва и знаех точно как съм пропилял една възможност да спечеля. Бях загубил гледната си точка. Не бях оценил състезанието стратегически и нямах никакви репери. Реперите са много полезен инструмент, който използвам във всички аспекти на живота си. Бях водещ навигатор, когато действах в Ирак с екипите на тюлените, а „репер“ е термин от навигацията. Това е знакът, който поставям на картата. Предупреждение, че сме пропуснали завой или сме се отклонили от курса.
Да речем, че се движите през гората и трябва да стигнете до един хребет на около километър разстояние, след което да направите завой. В армията проучваме картата предварително и отбелязваме този завой на картите си, както и още една точка на около 200 метра след завоя и трета, допълнителна точка на още 150 метра след втората. Последните две маркировки са вашите репери. Обикновено използвах особености на терена като пътища, реки, някоя голяма скала или пък ключови сгради в градска среда, така че, окажехме ли се при тях, знаех, че сме се отклонили от курса. Това представляват реперите – казват ви да обърнете, да прецените и да изберете алтернативен маршрут за изпълнение на мисията. Никога не съм напускал базата ни в Ирак, без да имам три стратегии за изход. Основен маршрут и два други, свързани с реперите, към които можехме да се върнем, ако основният ни маршрут не става.
Все пак второто място в „Ултрамен“ не е катастрофа.

След седемнайсет часа болка, около три часа сутринта на 20 януари 2013 г., направих 4020-ото и 4021-то си набиране и рекордът беше мой. Всички във фитнеса ликуваха, но аз запазих самообладание. След още две серии и общо 4030 набирания свалих слушалките си.
За един ден бях вдигнал еквивалента на 383 753 килограма, почти три пъти повече от теглото на космическата совалка! Виковете преминаха в смях, когато свалих ръкавиците си и изчезнах в задната стая, но за изненада на всички не бях в настроение да празнувам.
Учудва ли ви това? Знаете, че хладилникът ми никога не е пълен и никога няма да бъде, защото живея живот, посветен на мисията, винаги съм на лов за следващото предизвикателство. Този начин на мислене е причината да счупя този рекорд, да завърша състезанието „Бадуотър“, да стана тюлен, да изкарам рейнджърското училище и така нататък по списъка. В моето съзнание аз съм онзи състезателен кон, постоянно преследващ моркова, който никога няма да хвана, вечно опитвайки се да се доказвам пред себе си. И когато живееш по този начин и постигнеш някоя цел, успехът не носи тази експлозия от въодушевление, която повечето очакват.

Известни са думите на Буда, че животът е страдание. Аз не съм будист, но знам какво е имал предвид. И вие го знаете. За да съществуваме в този свят, трябва да се борим с унижения, разбити мечти, тъга и загуба. Такава е природата. Всеки отделен живот идва със своята лична порция болка. Идва за теб. Ти не можеш да я спреш. И го знаеш.
В отговор на това повечето от нас са програмирани да търсят комфорта като начин да притъпим всичко и да смекчим ударите. Изграждаме си безопасни пространства. Консумираме медии, които потвърждават убежденията ни, подхващаме хобита, които са в съответствие с нашите таланти, опитваме се да прекарваме колкото се може по-малко време да вършим задачите, които дяволски ненавиждаме, и това ни прави мекушави. Живеем живот, който се определя от границите, които си представяме и желаем за себе си, защото в тази кутия е адски удобно. Не само за нас, но и за най-близките ни роднини и приятели. Ограниченията, които създаваме и приемаме, се превръщат в призмата, през която те ни виждат. През която ни обичат и оценяват.
Но за някои тези ограничения започват да изглеждат като принуда и когато най-малко очакваме, въображението ни прескача тези стени и започва да преследва мечти, които непосредствено след това изглеждат постижими. Защото повечето мечти са такива. Вдъхновяваме се да правим промените, малко по малко, и това боли. Разчупването на оковите и излизането отвъд собствените ни възприемани граници изисква тежка работа, често физическа. Когато рискуваш, съмнението и болката ще те посрещнат като жилеща комбинация, която ще подкоси коленете ти.
Повечето хора, които са просто вдъхновени или мотивирани, в този момент ще се откажат, а при завръщането си ще усещат клетките още по-малки, а оковите още по-здраво стегнати. Малцината, които остават извън стените си, ще се сблъскат с още повече болка и още повече съмнения, благодарение на тези, които сме смятали за най-големите ни фенове. Когато дойде време да сваля петдесет килограма за по-малко от три месеца, всички, с които разговарях, ми казваха, че няма как да го направя.
— Не очаквай твърде много – казваха всички.
Пораженческите им коментари само подхранваха собствените ми съмнения.
Но не външният глас е този, който ще ви сломи. Има значение какво казвате на себе си. Най-важните разговори са онези, които ще водите със себе си. Събуждате се с тях, разхождате се с тях, лягате с тях и накрая действате според тях. Независимо дали са добри или лоши.
Всички ние сме собствените си най-лоши хейтъри и скептици, защото съмнението е естествена реакция на всеки смел опит да промените живота си към по-добро. Няма как да спрете да го чувате, но можете да го неутрализирате, както и целия този фонов шум, като си зададете въпроса: „Ами ако?“.
„Ами ако“ е деликатно „майната ти“ за всеки, който някога се е съмнявал във величието ви или е заставал на пътя ви. То заглушава негативизма. Това е напомняне, че всъщност не знаете на какво сте способни, докато не заложите всичко, което имате. Това прави невъзможното да изглежда поне малко по-възможно. „Ами ако“ е силата и позволението да се изправите срещу най-тъмните си демони, срещу най-лошите спомени и да ги приемете като част от вашето минало. Ако и когато направите това, ще можете да ги използвате като гориво да си представите най-дръзкото и нечувано постижение и да го осъществите.
Живеем в свят с много комплексирани и завистливи хора. Някои от тях са най-добрите ни приятели. Те са ни кръвни роднини. Провалът ги ужасява. Както и нашият успех. Защото, когато надхвърлим това, което някога сме смятали за възможно, разширим границите си и станем нещо повече, светлината ни се отразява от всички стени, които са изградили около себе си. Вашата светлина им позволява да видят контурите на собствения си затвор, на собствените си самоограничения. Но ако те наистина са великите хора, които винаги сте вярвали, че са, тяхната ревност ще еволюира и скоро въображението им ще прескочи тяхната ограда и ще дойде техният ред да се променят към по-добро.
Надявам се, че точно това е направила тази книга за вас. Надявам се, че точно сега работите усърдно върху собствените си глупави ограничения, за които дори не сте подозирали. Надявам се да сте готови да свършите необходимата работа, за да ги разрушите. Надявам се да сте готови да се промените. Ще изпитате болка, но ако я приемете, издържите я и успокоите съзнанието си, ще достигнете точка, в която дори болката няма да може да ви нарани. Има обаче една уловка. Когато живеете по този начин, това няма край.
Благодарение на цялото това разтягане съм в по-добра форма на четиресет и три години, отколкото бях на двайсет. Тогава постоянно бях болен, вечно контузен и стресиран. Тогава не се замислях защо непрекъснато получавах стрес фрактури. Просто ги облепвах. Независимо какво е измъчвало тялото или съзнанието ми, имах едно и също решение – залепвам го и се движа напред, дявол да го вземе. Сега съм по-умен, отколкото някога съм бил. И все още ми предстои много.
Каквито и провали и постижения да се трупат през идващите години – а аз съм сигурен, че ще има много и от двете, – знам, че ще продължа да давам всичко от себе си и да си поставям цели, които изглеждат невъзможни за повечето хора. И когато някой смотаняк ми каже, че нещо е невъзможно, ще го погледна строго право в очите и ще отговоря с един прост въпрос.
Ами ако?

Предизвикателство № 1
Лошите карти ми се паднаха рано и доста време се задържаха при мен, но в даден момент всеки се сблъсква с предизвикателства в живота. Каква е вашата лоша ръка? С какви глупости трябва да се занимавате? Пребиват ли ви? Обиждат ли ви? Тормозят ли ви? Случва ли се да се чувствате несигурни? Може би вашият ограничаващ фактор е, че растете с толкова силна подкрепа, в такъв комфорт, че никога не се напрягате?
Кои са факторите в момента, които ограничават вашето израстване и успех? Дали някой ви препречва пътя в работата или в училище? Дали сте недооценени и пренебрегвани, когато изниква някаква възможност? Какви са проблемите, с които се сблъсквате в момента? Пречите ли сами на себе си?
Започнете да си водите дневник – купете си, ако нямате, или го отворете на лаптопа, таблета или в приложението за записки на смартфона си – и много подробно отговорете на тези въпроси. Недейте да пренебрегвате тази задача. Показах ви всичките си кирливи ризи. Ако сте били наранени или все още сте в опасност, разкажете цялата история. Придайте форма на вашата болка. Попийте нейната сила, защото ви предстои да преобърнете тази гадост.
Ще използвате историята си, този списък с оправдания, тези много убедителни причини защо нищо не струвате, за да захраните крайния си успех. Звучи забавно, нали? Да, но няма да е. Само че нека това още не ви тревожи. Ще стигнем и дотам. Засега просто направете инвентаризация.

Предизвикателство № 2
Време е да се изправите очи в очи със себе си и да бъдете неподправени реалисти. Тук не говорим как да обичаш себе си. Не трябва да е мекичко и пухкаво. Недейте да галите егото си. Става въпрос за отстраняване на егото и предприемане на първата стъпка към превръщането ви в истинския ви образ!

Предизвикателство № 3
Първата стъпка по пътя към заздравяване на съзнанието е редовно да излизате извън зоната си на комфорт. Извадете дневника и запишете всичко, което не обичате да правите или което ви причинява неудобство. Особено онези неща, които знаете, че са полезни за вас.
Сега направете някое от тях, след това го повторете.

Предизвикателство № 4
Изберете си някаква конкурентна ситуация, в която се намирате в момента. Кой е вашият противник? Дали е учителят или треньорът, шефът ви, някой буен клиент? Независимо как се отнасят с вас, има един начин не само да спечелите уважението им, но и да обърнете нещата в своя полза. Отличните постижения.
Това може да означава да вземете изпит, да подготвите идеалното предложение или да изпълните заложените продажби. Каквото и да е, искам да работите по-усърдно по този проект или в този час от когато и да е било досега. Направете всичко точно така, както го искат, а какъвто и стандарт да са поставили като идеален резултат, постарайте се да го надминете.

Предизвикателство № 5
Време е да си представите някои неща! Пак ще кажа, че на средностатистическия човек му минават 2000-3000 мисли на час. Вместо да се фокусирате върху разни глупости, които не можете да промените, представете си онези неща, които можете. Изберете някое препятствие по пътя си или си поставете нова цел, след което си представете как го преодолявате или как я постигате. Преди да се захвана с някоя трудна задача, започвам да рисувам картина как изглежда успехът и как ще се чувствам, когато го постигна. Мисля си го всеки ден и това чувство ме подтиква да вървя напред, когато тренирам, участвам в състезания или се заемам с дадена работа.

Предизвикателство № 6
Направете инвентаризация на своя буркан за бисквити. Отворете отново дневника си. Запишете всичко. Не забравяйте, че това не е безгрижна разходка през личната ви стая с трофеи. Не записвайте само върховите си постижения. Включете и житейските препятствия, които сте преодолели, като например отказване на цигарите, преодоляване на депресия или на заекване. Добавете и онези дребни задачи, които първоначално не сте успели да изпълните, но сте опитали отново втори или трети път и в крайна сметка сте успели. Усетете какво беше чувството да преодолеете тези трудности, тези противници и да спечелите. След това се хващайте на работа.

Предизвикателство № 7
Основната цел тук е бавно да започнете да премахвате регулатора от мозъка си.
Първо, кратко напомняне как действа този процес. През 1999 г., когато тежах 135 килограма, първото ми бягане беше на четиристотин метра. През 2007 г. пробягах 330 километра за 39 часа без прекъсване. Не съм го постигнал за един ден и не очаквам от вас да го направите. Вашата задача е да преминете отвъд обичайната си точка на спиране.
Независимо дали бягате на пътеката, или правите серия от лицеви опори, стигате до момента, в който сте толкова уморени и ви боли, че съзнанието ви моли да спрете. Тогава се напънете за още само 5 до 10 процента. Ако най-големият брой лицеви опори, който сте правили в една тренировка, е сто, направете 105 или 110. Ако обикновено бягате 50 километра седмично, следващата седмица пробягайте с 10 процента повече.
Това постепенно увеличаване ще ви помогне да се предпазите от травми и ще позволи тялото и съзнанието ви бавно да се адаптират към новото натоварване. Ще пренастрои изходното ви ниво, което е важно, защото ще увеличавате натоварването с още 5 до 10 процента следващата седмица и по-нататък.
Във физическите предизвикателства има толкова много болка и страдание, че това е най-добрата тренировка за овладяване на вътрешния диалог, а новата психическа сила и увереност, които ще придобиете, продължавайки да се натоварвате физически, ще се пренесат и върху други аспекти от вашия живот. Ще осъзнаете, че ако сте се представяли зле при физическите предизвикателства, има голяма вероятност да се представяте зле и в училище, и на работа.

Предизвикателство № 8
Планирайте!
Време е да разпределите деня си на части. Твърде много от нас станахме многофункционални и това създаде нация от половинчати хора. Това ще бъде едно триседмично предизвикателство. През първата седмица следвайте обичайния си график, но си водете бележки. Кога работите? Непрекъснато ли работите или проверявате телефона си (приложението Moment ще ви каже)? Колко са дълги почивките за хранене? Кога правите упражнения, гледате телевизия или разговаряте с приятели? Колко дълго пътувате до работа? Шофирате ли? Искам да сте страшно подробни и да документирате всичко по минути и секунди. Това ще бъде основата ви и ще откриете много излишни неща, които да орежете. Повечето хора губят от четири до пет часа на ден. Ако се научите да ги идентифицирате и използвате, ще успеете да повишите продуктивността си.

Предизвикателство № 9
Това е за необикновените смотаняци на този свят. Много хора си мислят, че след като достигнат определено ниво на статут, уважение или успех, са се справили в живота. Аз искам да ви кажа, че винаги трябва да търсите нещо повече. Величието не е нещо, което, срещнете ли го веднъж, ще остане с вас завинаги. То се изпарява като пръска от масло в горещ тиган.
Ако наистина искате да станете необикновени сред необикновените, ще трябва дълго време да поддържате величието. Това изисква непрекъснато да търсите и да влагате безкрайни усилия. Може да звучи привлекателно, но ще изисква всичко, което можете да дадете, плюс още нещо. Повярвайте ми, не е за всеки, защото ще изисква изключително съсредоточаване и може да наруши баланса в живота ви.
Това е цената да се превърнете в истински преуспели хора. Ако вече сте заобиколени от такива, които са на върха в работата си, какво ще направите по различен начин, за да изпъкнете? Лесно е да изпъкнете сред обикновени хора и да сте големи риби в малко езеро. Много по-трудна задача е, когато сте вълци, заобиколени от вълци.

Предизвикателство № 10
Помислете за най-скорошните си и най-сърцераздирателни неуспехи. Разгърнете дневника. Напишете ги на ръка, не на дигитално устройство. Искам да почувствате този процес, защото ви предстои да представите свой собствен доклад, макар и със закъснение.
Първо, запишете всички хубави страни на вашите неуспехи, всичко, което е минало добре. Бъдете подробни и великодушни към себе си. Случили са се много хубави неща. Рядко всичко е лошо. След това отбележете как сте понесли неуспеха си. Отразил ли се е на живота ви и взаимоотношенията ви? Ако да, как?
Как разсъждавахте по време на подготовката и изпълнението на неуспеха? Трябва да сте наясно как сте разсъждавали на всеки етап, защото всичко е свързано с начина на мислене, а именно тук повечето хора се провалят.
Сега се върнете и направете списък на нещата, които можете да поправите. Тук не е моментът да сте мекушави или великодушни. Бъдете брутално честни, напишете всичко. Проучете го. След това погледнете календара и планирайте нов опит възможно най-скоро. Ако неуспехът се е случил в детството и няма как да пресъздадете мача от Малката лига на звездите, в който сте се провалили, все пак искам да напишете този доклад, защото вероятно ще можете да използвате информацията за постигане на всяка цел занапред.

Съдържание

Увод
Трябваше да съм статистика
Истината боли
Невъзможната задача
Взимане на душите
Бронирано съзнание
Не е за купата
Най-мощното оръжие
Не се изисква талант
Необичаен сред необичайни
Силата на провала
Ами ако?
Благодарности
За автора

За авторa

Дейвид Гогинс е военноморски тюлен от резерва и единственият член на въоръжените сили на САЩ, завършил и обучението за тюлени, и армейското училище за рейнджъри, и обучението на военновъздушните сили по тактически въздушен контрол. Гогинс се е състезавал в над шейсет ултрамаратони, триатлони и ултратриатлони, поставяйки нови рекорди по трасетата и редовно намирайки място в първата петорка. Бивш рекордьор на Гинес за 4030 набирания за седемнайсет часа, той е и търсен лектор, разказвал историята си пред екипи на фирми от класацията на списание „Форчън“, професионални спортни отбори и стотици хиляди студенти из цялата страна.

Дейвид Гогинс е роден на 17 февруари 1975 г., той е по-малкият син на Трънис и Джаки Гогинс. Бащата започва бизнес като притежател на концесия за разпространение на кока-кола в Бъфало, Ню Йорк, а впоследствие построява и менажира една от първите пързалки за ролкови кънки в региона – „Скейтленд“.
През 1981 г. семейството се мести да живее в Уилямсвил, Ню Йорк. Още в детските си години Дейвид е подложен на физически и психически тормоз от страна на баща си, става чест свидетел на домашното насилие над майката.
Деспотичният и алкохолизиран Трънис задължава децата и съпругата си да работят до късно нощем в „Скейтленд“, а у дома многократно ги заплашва с убийство.
В резултат на честото недоспиване, нездравата семейна среда и насилието вкъщи Дейвид Гогинс започва да заеква, развива астма, изостава в училище, има емоционални проблеми и лошо поведение.
През 1984-та Джаки успява да напусне съпруга си, като отвежда и синовете си. След няколко месеца по-големият ѝ син Трънис-младши се връща да живее при бащата. Връзката между двете момчета се прекъсва за над 15 години.
Докато живее в провинциално градче в Индианаполис, Дейвид посещава психолог. Диагностициран е с дефицит на вниманието, тревожност, ниска самооценка и токсичен посттравматичен стрес.
Вдъхновен от дядо си, който е бил 37 години готвач във ВВС, Дейвид Гогинс се включва в Гражданския въздушен патрул и се увлича по парашутистите спасители. Посещава курсове и мечтае да кандидатства.
Докато учи в гимназията, тренира баскетбол. Заради начина си на обличане и поведение е подложен на расизъм и нападки от местен клон на Ку Клукс Клан.
След като се проваля два пъти на теста за комплексни професионални способности, Дейвид Гогинс се заема с цялостна промяна на живота си.
В периода 1994–1999 г. той прекарва 10-седмично обучение във ВВС и работи в тактическа група за контрол във въздуха. При рутинно медицинско изследване научава, че носи гена на сърповидно-клетъчна анемия. Макар да е един от най-добрите парашутисти, осъзнава, че все още не е преодолял вътрешните си страхове.
След уволнението си от армията работи като нощна охрана в болница. Наддава от 80 до 140 кг при ръст 1,90 м.  Известно време работи нощни смени в ресторанти и вериги за бързо хранене като унищожител на вредители към „Еколаб“.
В края на 90-те години се жени за ученическата си любов Пам, живеят в градчето Карамел, Индиана. Занемарява начина си на живот – натрупва дългове по кредитни карти, прекалява със захарни и тестени изделия. Бракът му постепенно се разпада.

След като случайно гледа по телевизията документално предаване за обучението на морски тюлени, Гогинс решава да кандидатства. Съпругата му Пам и доведената му дъщеря отказват да се преместят в Сан Диего, ако бъде приет.
Той напуска работа, изгражда си строг режим, за да се подготви за теста; подлага се на изтощителни и продължителни тренировки във фитнеса. По време на борбата си с наднорменото тегло отслабва 48 кг за три месеца.

За да влезе във форма, Гогинс дневно бяга по 10 км, кара колело по 30 км и плува по 3 км. Всеки випуск морски тюлени приема по 190 мъже, до края на обучението оцеляват 40. Но Гогинс иска да е най-добрият от тях.
Вододел в обучението е т.нар. Адска седмица, когато безсънието, физическото и психическото натоварване от изпитанията са най-тежки. Гогинс е сред лидерите във випуск 231 и предвожда своя екипаж – изковава ключовата фраза за стоицизъм „не може да ме нараниш“. Калява не само тактическите си умения, а и съзнанието, непокорството и устрема си към победа. Преодолява страха си от водата.
Заради счупване на капачката на коляното Гогинс прекъсва обучението си за 6 месеца.
Междувременно подобрява взаимоотношенията си с Пам и тя забременява. Следвайки мечтата си, Гогинс се развежда за втори път с нея и се отправя към обучението си. Става част от випуск 235 с условието, че при контузия отпада завинаги.

През 2001 г. Гогинс успява да се дипломира (преминава три пъти през Адската седмица) – той е 36-ят афроамериканец в историята на военноморските тюлени, завършил изпитанията. Назначен е в Екип 5. Участва в мисии в Ирак, Афганистан, о. Гуам и др.

През 2005 г. Дейвид Гогинс се жени за Кейт, която го подкрепя да се включи в ултрасъстезанието на 160 км „Един ден“ в Сан Диего. Пробягва дистанцията без никаква предварителна подготовка за 18 часа и 56 минути.

След смъртта на няколко приятели тюлени на мисия в Афганистан той се отдава на благотворителна дейност. Участва в маратони, за да събере пари за семействата на загинали войници в специални операции.

Само от трите си бягания на ултрамаратоните „Бадуотър“ (2006, 2007 и 2013 г.) набира над 2 млн. долара.

През 2006 г. Гогинс се включва в състезанието „Хърт 100“ на Хаваите – 160 км трасе със 7500 м денивелация.

Участва в над 60 ултрамаратона, като се класира в топ 5. Той е активен участник в каузи към различни нестопански организации, занимаващи се от екологични до хуманитарни дейности.

През август 2011 г. Дейвид Гогинс се омъжва за Надя Конърс, филмов режисьор. Двамата имат син, но се развеждат.

Ултрамаратонецът се пенсионира през 2015-а от армията като главен старшина във военноморските сили: единственият военен, който е бил част от офицерите на тактическия въздушен контрол на ВВС с три Адски седмици за една година, завършил основното обучение по подводна диверсия за тюлени и рейнджърското училище за сухопътните сили.
Същата година предприемачът Джеси Ицлър, вдъхновен от постиженията на спортиста, го наема да живее в дома му с него за един месец. Описва опита си в книгата „Да живееш с морски тюлен“ (“Leaving with a Seal”).

През 2018 г. Дейвид Гогинс става пожарникар към Горската служба на САЩ като участва в потушаването на пожар от 55 000 акра в Колорадо.

Днес Дейвид Гогинс споделя живота си с настоящата си съпруга Дженифър Киш, изнася лекции за мотивация и поддържа добрата си форма.

Постиженията му вдъхновяват списание „Аутсайд“ да го обяви за икона и за „най-истинския човек на Америка“. Днес името му е част от Международната зала на славата за спорт. Инстаграм профилът му има 14 млн. последователи, в ТикТок – 1,3 млн., а във Фейсбук – 2 милиона.

Автор е на две книги с биографичен характер, превърнали се в бестселър наръчници по самопомощ и личностно развитие. „Не може да ме нарани“ (“Can’t Hurt Me”) е продадена в над 5 млн. тираж. Българското издание „Не може да ме нарани“ (2024) е част от каталога на Книгомания.
През декември 2022 г. излиза книга-продължение от Дейвид Гогинс “Never Finished” („Никога свършен“), очаква се и издаването ѝ на български език през 2026 г.

Официален сайт: https://davidgoggins.com/
Инстаграм: https://www.instagram.com/davidgoggins/
Фейсбук: https://www.facebook.com/iamdavidgoggins
Туитър/X: https://twitter.com/davidgoggins

Постижения:
https://davidgoggins.com/athletic-achievements/
и
https://ultrasignup.com/results_participant.aspx?fname=David&lname=Goggins

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск книгата „Не може да ме нарани“ на Дейвид Гогинс от тук
или
Свалете от Мега книгата „Не може да ме нарани“ на Дейвид Гогинс от тук

Други препоръчани книги:

Кривата на щастието: За спорта, Вселената и всичко останало – Иво Иванов (допълнено издание, януари 2021) Човекът в търсене на смисъл – Виктор Франкъл Отвъд играта. За спорта и още нещо – Иво Иванов Сам на скалата. Седем екстремни изкачвания, един катерач без право на грешка – Алекс Хонълд Изкуството на победата – Фил Найт 150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват – Атанас Семов Родени Герои – Кристофър МакДугъл Клуб „5 сутринта“. Грабни утрото. Извиси живота си – Робин Шарма Тичай Или Умри – Килиан Жорнет Колко силно го искаш? – Мат Фицджералд