Технофеодализъм. Какво уби капитализма – Янис Варуфакис

Posted on 21/09/2026

by book

Изкуствен интелект

Янис Варуфакис предизвиква конвенционалните схващания в икономиката, като показва, че развитите икономики постепенно преминават към една особена форма, нямаща нищо общо с идеите за свободен пазар и която до голяма степен възпроизвежда отношенията преди възникването на капитализма. Авторът демонстрира как цифровите технологии осигуряват предпоставки за възникване на нов тип феодални владения, както и на нова категория, която той нарича „облачен капитал“.

Веднъж възникнал, облачният капитал дава възможност за извличане на рента, като по този начин формира прослойка от рентиери и води до изграждането на една постмодерна форма на феодализъм, в която технологичните гиганти се установяват в качеството на новите феодали.

Информационните технологии имат ключово значение за скоростта на процеса на преход към тази форма, наречена от Варуфакис „технофеодализъм“, поради което появата на големи технологични конгломерати, включително в Китай, представлява откровена заплаха за бъдещето на колективния Запад. Сливането на технологиите и банкирането в приложения като „УиЧат“ например далеч надхвърля постигнатото досега в Европа и САЩ, заплашвайки да доведе до детронирането на традиционните финансови институции и това не е единствената област, в която Китай постига впечатляващи резултати.

Провокативните хипотези на Янис Варуфакис предлагат на читателя една нова гледна точка, през която той не само ще успее да види световния икономически ландшафт под различен ъгъл, но и да хвърли поглед към очертаващото се бъдеще на капитализма, където новите технологии предефинират изцяло властовите структури в обществото. Въпреки че част от идеите в книгата са дискусионни, те заслужават сериозно внимание от страна на читателя, тъй като правилното разбиране и адекватната представа за протичащите промени са от решаващо значение за правото на активно участие в процеса на формиране на бъдещето.

Та, какво твърди хипотезата му? Че капитализмът е мъртъв, т.е. че движещите му сили вече не ръководят икономиките ни. В тази си роля той е заменен от нещо коренно различно, което наричам технофеодализъм. В основата на твърдението ми се крие ирония, която първоначално може и да звучи объркващо, но която е напълно логична, както се надявам да покажа: убиецът на капитализма е… самият капитал. Не познатият ни от зората на индустриалната епоха капитал, а негова нова форма или мутация, възникнала през последните две десетилетия, много по-могъща от предшественика си, която подобно на тъп и упорит вирус убива носителя си. Каква е причината за това? Две основни събития: приватизацията на интернет от страна на американския и китайския Биг Тек, както и начинът, по който правителствата и централните банки на Запада отговориха на голямата финансова криза от 2008 г.

Преди да се кажа повече по тези въпроси, се налага да се подчертае, че настоящата книга не е за това какво ще ни причинят технологиите. Това не е книга за чатботове с ИИ, които ще отнемат работните ни места, за автономни роботи, които ще застрашат живота ни, нито за лошо замислената метавселена на Марк Зукърбърг. Не, това е книга за вече случилото се с капитализма – и следователно с нас – благодарение както на свързаните с облака устройствата, които всички ние използваме (скучните ни лаптопи и смартфони), така и на действията на централните банки и правителствата след 2008 г. Мутацията на капитала с историческо значение, за която говоря, е нещо вече случило се – но погълнати от драматични събития, разтревожени от своята задлъжнялост и пандемията, от войните и климатичните промени, сме пропуснали да я забележим. Крайно време е да ѝ обърнем внимание!

Въпрос на време е, след като Джеймс Кларк достига до уравненията, свързващи електрическия поток и магнитните сили, да се появи някой като Томас Едисън, който да ги превърне в електропреносната или телеграфната мрежа, които са в основата на мрежовите, организирани отгоре надолу мега-корпорации, познати днес и изтикали в ъгъла хлебарите, касапите и пивоварите на ранния капитализъм. Проблемът е, че институциите от зората на капитализма – по-точно банките и пазарите за акции – не са подготвени за такива корпоративни империи. Казано просто, по това време банките са твърде малки и крехки, а пазарите за акции твърде бедни и лишени от ликвидност, за да предоставят средствата, необходими на Едисън да построи известната си електроцентрала на улица „Пърл Стрийт“, камо ли останалата част от електроенергийната си мрежа.

За да създадат реките от кредити и заеми, необходими за финансирането на хора като Едисън, Уестингхаус, Форд и останалите герои на капитализма от началото на XX век, малките банки започват да се сливат в по-големи и да заемат пари директно на индустриалците или на спекуланти, нетърпеливи да закупят акции в новите корпорации. Ето как електромагнетизмът трансформира капитализма: докато енергийните системи снабдяват мегафирмите, а мегаватите се превръщат в мегапечалби, започва и натрупването на първите мегадългове под формата на огромни заеми за Едисън, Уестингхаус, Форд и т.н. Така възниква Биг Фин [Big Finance] сектора, който се развива успоредно с Биг Бизнес [Big Business], за да му заема средства, които реално сам взема назаем от бъдещето – от все още нереализираните печалби, обещавани от едрия бизнес.

Пестеливостта отстъпва на новата добродетел: лакомията. Викторианският възглед, че фирмите трябва да са малки и слаби, за да може магията на конкуренцията да ни дарява с честни предприемачи, е заменена от веруюто, че „каквото е добро за едрия бизнес е добро за Америка“. Епохата на джаза помита сдържаността, мръсното име на дълга е изпрано в буйните води на очакваната печалба, предпазливостта е оставена на ветровете на кредитирането.

Може да попиташ следното: когато балонът най-накрая се спука, защо не оставихме банкерите да се сринат и изгорят? Защо не им се потърси сметка за абсурдните им дългове? Поради две причини:

Първо, защото системата за плащания, простите средства за прехвърляне на парични суми от една сметка в друга, на които всяка трансакция се основава, е монополизирана от същите тези банкери с безумните залози. Представи си, че си подарил кръвоносните си съдове на някой комарджия. В момента, в който загуби огромна сума в казиното, той може да те изнудва за всичко твое просто като те заплаши, че ще прекъсне кръвообращението ти.

Второ, защото скрити надълбоко в залозите на финансистите са актовете за собственост върху жилищата на мнозинството хора. Следователно всеобхватният колапс на финансовите пазари би довел до масова бездомност и пълен разпад на обществения договор.

Не се изненадвай, че великите и могъщи финансисти от Уолстрийт се занимават с финансирането на скромните домове на бедните хора: след като са взели всеки възможен заем от банките и богатите си клиенти, за да направят своите луди залози, жаждата им за още не се изпарява – понеже колкото повече залагат, толкова повече печелят. Ето защо сами създават още дълг от нищото, за да го използват като суровина за още залози. Как? Като заемат пари на лишените от средства работници, мечтаещи за сигурността на собственото жилище. Какво толкова ако „малките хора“ всъщност не могат да си позволят ипотеката в средносрочен план? За разлика от банкерите в миналото, Джил, Джак и хората като тях, които им отпускат заеми сега, не ги е грижа дали ще има погасявания на заемите, защото нямат никакво намерение да ги събират. Вместо това, след като отпуснат ипотеката, те я хвърлят в компютъризираната мелачка, надробяват я на мънички цифрови парченца дълг и ги препакетират в някой от своите лабиринти от деривати – които впоследствие ще продадат на печалба. Когато окаяният „собственик“ на жилище изпадне в неплатежоспособност и му отнемат дома, финансистът, отпуснал заема, отдавна си е заминал по пътя.

Спомням си, че през 80-те един известен икономист саркастично беше казал, че накъдето и да се обърне „вижда“ нарасналата продуктивност, дължаща се на компютрите – „навсякъде – продължава той, – освен в статистиката отнасяща се до продуктивността“. Беше прав: както първите компютри не спестяваха хартия, тъй като обикновено разпечатвахме всичко важно (често по два пъти!), така и ролята им в подобрението на промишленото производство беше минимална. Но още тогава въздействието на компютрите върху финансовия сектор беше огромно. Благодарение на тях финансовите инструменти станаха многократно по-сложни, а това прикри грозотата им. А и те направиха така, че безумната търговия с тях да достигне скоростта на светлината.

Доларът бързо се обезценява спрямо златото според очакванията, но е любопитно, че точно в този момент се възвръща и силата му. Как? Скоро след отделянето на долара от златото европейските валути се отделят от долара. Веднъж загубили фиксирания си обменен курс спрямо долара, доларовата стойност на европейските валути започва резки колебания като плавей насред бушуващия океан. Доларът се превръща в единствения сигурен пристан благодарение на извънредната си привилегия: а именно, че ако някоя френска, японска или индонезийска компания, или който и да е, пожелае да внася петрол, мед, стомана или просто се нуждае от пространство на някой товарен кораб, им се налага да заплатят за това в долари. Следователно Съединените щати се превръщат в единствената държава в света, за чиято валута има търсене дори от страна на хора, които нямат никакви намерения да си купуват нещо от нея. Ето защо, докато черните облаци на несигурността надвисват над икономическото бъдеще на Европа и Япония, финансовият свят отговаря с настойчиви крясъци да обърнат спестяванията си в долари.
Изведнъж доларът отново се превръща в пълен господар. Шокът „Никсън“ прави най-запомнящият се магически трик: страната, която потъва и затъва на червено, се оказва страната, чиято валута – доларът – се превръща в хегемон. Въплъщение на парадоксалността. Предизвиканата от Никсън шумотевица дава на капиталистите по света силен тласък да обърнат печалбите си в долари. Това е трудна да не забележим тенденция. До ден днешен всеки път, когато Уолстрийт потъне, реакцията на хората с пари е да купуват още долари, които да изпратят на… Уолстрийт!
Ала има и друга причина за хегемонията на долара: умишлено причиненото обедняване на американската работническа класа. Всеки циник ще ти каже, съвсем правилно, че големите количества пари са привлечени от страни, където размерът на печалбата е по-голям. За да може Уолстрийт да упражнява магнетичната си власт над чуждия капитал, маржът на печалбата в Съединените щати трябва да навакса спрямо този в Германия и Япония. Бърз и подъл начин да се постигне това е чрез потискане на заплатите в Америка: по-евтиният труд значи по-ниски разходи и по-голям марж. Не е съвпадение, че до ден днешен усреднените доходи на американската работническа класа спихват до нива, по-ниски от тези през 1974 г. Също не е случайно и че разтурянето на профсъюзи се превръща във важна дейност през 70-те години, чиято кулминация е уволнението на всички диспечери на полети, членуващи в съюз, от страна на Роналд Рейгън – нещо възприето и от Маргарет Тачър във Великобритания, която срива цели индустрии, за да елиминира сформиралите се в тях профсъюзи. Изправена срещу Минотавър, който изсмуква световния капитал в Америка, европейската управляваща класа преценява, че няма алтернатива освен да прави същото. Рейгън задава темпото, Тачър показва пътя. Но в Германия, а впоследствие навсякъде по континента, новата класова война – можеш да я наречеш универсална политика на строги икономии – се води най-ефективно.

Един студен януарски ден през 1903 г. пред тълпата в увеселителния парк на Кони Айлънд Томас Едисън усмъртява безпомощния слон Топси с променлив ток. Целта? Да покаже на хората, че този вид електричество, пробутван от конкурента му Джордж Уестингхаус, е смъртоносен. Въпреки новаторския начин за всяване на ужас, всъщност в тази случка няма нищо ново: един мъж с власт използва прастария трик да привлече вниманието на обществеността, за да продаде образа си, както и продукта, който предлага.
От пауновите пера през триумфалния парад на Римския император до съвременната модна индустрия, надпреварата за вниманието на другите е стара като половото възпроизводство. Ала едва през XX век процесът по сграбчване на вниманието се превръща в стока. И отново отговорен за този революционен подвиг е електромагнетизмът – не с убийството на едно слонче, а с това, че прави възможно изобретяването на радиото и, още по-важно, на телевизията.

Катастрофата от 1929 г. и Голямата депресия отнемат блясъка на ориентираните към печалба пазари. Но през всичките последващи преображения на капитализма – през Новия курс, Военновременната икономика, Бретънудската система и особено с възхода на техноструктурата и на Минотавъра – печалбата си остава движещата му сила. Съчетана с дълга, печалбата е силата, която задвижва брънките и колелата на всяка форма на капитализма, на която планетата е ставала свидетел – докато след събитията от 2008 г. централните банки на Глобалният Север не паднаха в капана да наливат безкрайни количества отровни средства във финансовите пазари. Тогава – за пръв път след началото на капитализма преди два века и половина – печалбата престана да бъде горивото, задвижващо мотора на глобалната икономика, инвестициите и иновациите. Тази роля поеха парите на централните банки.…

…Мъката на централните банки се оказа наслада за облаколистите. Именно в този период дръзки и талантливи предприемачи като Джеф Безос и Илон Мъск успяха да изградят своя невероятно скъп и могъщ облачен капитал, без да им се налага да правят нито едно от трите неща, които традиционно се налага на капиталистите да правят, за да се развият: да вземат пари назаем от някаква банка, да продадат голяма част от бизнеса си на друг или да генерират огромна печалба, за да купят с нея нови активи. Защо да си причиняват всичко това, след като парите на централната банка текат свободно? И така, между 2010 и 2021 г. официално регистрирани активи на тези двама мъже – което значи общата цена на акциите им – се покачи от по-малко от $10 милиарда до някъде около $200 милиарда на човек.

Да сме наясно, безплатните пари на централната банка не отидоха директно при облаколистите. Просто следваха пътя на най-малкото съпротивление. Първо, през банките достигат мениджърите на традиционните конгломерати. Втрещени от бедността на масите, те се отказват с презрение от реални инвестиции и ги използват да купят обратно собствените си акции. Сумите са толкова големи, че подобно на огромна приливна вълна вдигат цената на всеки актив наоколо: акции, облигации, деривати – всеки лист хартия, пуснат в продажба от финансистите, вдига цената си. Никой не го е грижа дали въпросният лист хартия накрая ще донесе печалба. Стига централната банка да е в капана на печатането на нови пари, те знаят, че дори най-големият боклук би се продавал за повече утре, отколкото е донесъл предния ден.

Първите индустриалци финансират своите заводи, параходи и канали с кръвта, потта и труда на африканските роби, както и със заграбването на земите в Америка и Южна Азия от народите им. След това Едисън, Уестингхаус, Форд и хората като тях използват средства, създадени от нищото от частните банкери, които по-късно се превръщат в Биг Фин сектора. Облаколистите правят нещо по-фино и по-впечатляващо: възползват се от реките от пари, които централните банки на развитите капиталистически държави печатат.
Това си е чист преврат. Представи си, че накараш най-богатата капиталистическа държава в света да печата пари, които ти позволяват да развиеш нов вид основен капитал. Представи си, че този нов вид капитал идва с вродена суперсила да кара милиарди хора да го възпроизвеждат от твое име безплатно. Представи си още, че този нов вид капитал, финансиран с държавни средства и възпроизвеждан от незаплатения труд на гражданите, увеличава властта ти да извличаш принадена стойност от пролетариите, които работят за стопяващи се заплати във влошаващи се условия, но и от капиталистите, принудени да преместват изделията си от традиционните пазари, за да ги продават чрез твоя облачен капитал. Не би имал нужда да се подсмихваш на път към банката, тъй като би било много по-разумно да съхраняваш изумителните си печалби в някакъв цифров портфейл в империята си от облачен капитал вместо в сметка с някакъв си жалък банкер.
Звучи неправдоподобно. Как, за Бога, успяха облаколистите да убедят водещите централни банки да ги финансират така щедро? Отговорът е, че дори не им се наложи…
… Доходоносното начинание с печатането на пари от централните банки започна през 2008 г. малко след цялостната имплозия на банковия сектор на Запада. Политиците и банкерите по това време се страхуваха, че ако банките бъдат оставени да фалират и спестяванията на хората да се изпарят, както през 1929 г. по времето на президента Хърбърт Хувър, това би довело до втора Голяма депресия. И така, на своята среща в Лондон през април 2009 г. централните банкери на страните от Г7 – заедно с президентите и министър-председателите им – решиха да направят всичко възможно да спасят банките. Разумно решение.

Абсурдното в ситуацията е, че наред със спасяването на фалиралите банки, те решиха да спасят и квазипрестъпните банкери, отговорни за провала им, заедно с унищожителните им практики. И още по-лошо: в добавка към социализма за банкерите те подложиха работниците и средната класа на нетърпима политика на строги икономии. Орязването на обществените разходи насред Голяма рецесия е ужасна идея. Да направиш това, докато печаташ планини от пари за финансистите, печели наградата за изумителна глупост. Не само че това е нагла проява на двоен стандарт, който вреди сериозно на доверието на цяло едно поколение в политическата класа, но има и унищожителен ефект върху икономиката.

Политиката на строги икономии е лоша не само за работниците и нуждаещите се от държавна подкрепа през трудните времена, но и защото убива инвестициите. Във всяка икономика това, което харчим колективно, автоматично се превръща в това, което печелим колективно. Определящо за рецесията е стопяването на частните разходи. С намаляването на обществените разходи в същия този момент държавата ускорява спада в разходите в цялата икономика и така ускорява намаляването на общия доход на цялото общество. А ако общият доход на обществото спадне, бизнесът е малко вероятно да изгради нов производствен капацитет, тъй като потребителите не разполагат с достатъчно пари, за да купуват. Ето как политиката на строги икономии обезглавява инвестициите.

Инвестициите най-напред се сринаха поради кризата от 2008 г., а скоро след това бяха довършени от политиката на строги икономии: хвърлянето на пари по посока на финансистите няма как да ги възстанови. Постави се на мястото на някой капиталист във време, в което политиката на икономии орязва доходите на клиентите ти. Да допуснем, че ти дам един милиард долара да си поиграеш с тях безплатно, т.е. с нулев лихвен процент. Естествено ще вземеш този милиард, но както установихме, трябва да си луд да го инвестираш в нови производствени линии. Е, какво ще правиш с всичките тези пари? Би могъл да купиш недвижимо имущество или произведения на изкуството или, още по-добре, акции в собствената си компания. По този начин акциите на компанията ти увеличават цената си. Ако пък ти си изпълнителния ѝ директор, статутът ти в компанията, както и бонусите ти, свързани с акциите, също се покачват. С други думи, липса на нови инвестиции, но още повече власт в ръцете на хората с власт.

Именно това се случи. Виждайки, че огромното мнозинство хора вероятно ще се окажат заседнали в бедност и несигурност в обозримото бъдеще, Биг Бизнес секторът започна най-дълбоката и продължителна инвестиционна стачка, докато харчеше огромни суми за неща като сделки с недвижимо имущество, които водиха до джентрификация и задълбочаваха разделенията. Всяка Позлатена епоха е съпътствана с нарастване на неравенството, като богатите извличат изгода много по-бързо от бедните. Епохата след 2008 г. беше различна. Неравенството нарасна не защото доходите на бедните растяха по-бавно, отколкото тези на богатите – не, доходите им всъщност ставаха по-малки, докато финансистите и Биг Бизнес заграбваха всичко наоколо.

Съдържание

Предговор
1. Плачът на Хезиод

Приятелите на баща ми
Въведението на едно дете в историческия материализъм
От топлина към светлина
Много необичайно въведение в капитализма
Също толкова чудато въведение в света на парите
Свободни да избираме? Или свободни да губим?
Въпросът на баща ми

2. Преображенията на капитализма

Да поправим непоправимото
Техноструктура
Пазарите за внимание и съветското отмъщение
Дръзкият Глобален план
Умопомрачителни числа
Безстрашният Световен минотавър
От неконтролируемо недоволство до контролиран разпад
Любимите прислужници на Минотавъра: неолиберализмът и компютърът
Обратно на въпроса ти

3. Облачен капитал

Разпореждащ се капитал
От Дон до Алекса
Сингулярности
Раждането на общите блага на интернет
Новите ограждания
Облачен капитал: началото
Облачни пролетарии
Облачни крепостни
Сбогом пазари, добре дошли феоди
Обратно на въпроса ти

4. Възходът на облаколистите и залезът на печалбата

Тайната на новата управляваща класа
Непредвидените последици на 2008 г.
Отровни пари, позлатена стагнация
Как печалбите станаха нещо по избор за облаколистите
Частни несправедливости
Обратно на въпроса ти

5. Какво съдържа една дума?

Отмъщението на рентата: как печалбата преклони глава пред облачната рента
Капитализъм на стероиди?
Технофеодалният метод зад лудориите на Илон Мъск с „Туитър“
Технофеодалните основи на Голямата инфлация
Случаят с немските автомобили и зелената енергия
Обратно на въпроса ти: не се ли върна капитализмът в правия път?

6. Глобалното въздействие на технофеодализма: новата студена война

Технофеодализъм с китайски характеристики
Технофеодална геополитика: нововъзникващата „опасност“ от китайските облачни финанси
Технофеодална геополитика: как Украйна допринесе за разделението на света на два суперфеода
Призракът на технофеодализма над Европа, Глобалния Юг и планетата
Обратно на въпроса ти: кой печели и кой губи?

7. Спасение от технофеодализма

Смъртта на либералната личност
Невъзможната социалдемокрация
Неизпълнимите обещания на криптовалутите
Да си представим друго настояще
Демократизирани компании
Демократизирани пари
Облакът и земята като общи блага
Облачен бунт срещу технофеодализма
Обратно на въпроса ти за последен път

Приложение №1: Политическа икономия на технофеодализма
Приложение №2: Безумието на дериватите
Влияния, литература и благодарности

За автора

Йоанис „Янис“ Георгиу Варуфакис (р. 1961 г., Атина) е гръцки икономист, академик, автор и политик. В продължение на години преподава икономика във Великобритания, Австралия и Съединените щати, а по-късно става професор по икономическа теория в Атинския университет. Самият той определя себе си като икономист, който се интересува не само от икономическите модели, но и от политическите и социалните последици от тях.
Варуфакис придобива международна известност по време на гръцката дългова криза. От 27 януари до 6 юли 2015 г. е министър на финансите в правителството на Алексис Ципрас, представляващо Коалицията на радикалната левица – СИРИЗА. В този период той се превръща в един от най-разпознаваемите участници в преговорите между Гърция и европейските институции относно държавния дълг, бюджетните ограничения и бъдещето на страната в еврозоната. На 6 юли 2015 г., ден след гръцкия референдум, Варуфакис подава оставка като министър на финансите.

След напускането на правителството той продължава политическата си дейност. През 2016 г. съосновава европейското политическо движение DiEM25, а през 2018 г. основава гръцката партия MeRA25 и става неин генерален секретар. В публичните си изяви Варуфакис защитава идеята за по-демократична европейска интеграция и за промяна на икономическите институции, които според него задълбочават неравенството и ограничават демократичния избор.
През 2018 г. Варуфакис заявява пред гръцката телевизия „Skai TV“, че милиардерът Джордж Сорос е поискал от премиера Алексис Ципрас да го отстрани от поста финансов министър през 2015 г. Това е публично изразено от Варуфакис твърдение и следва да бъде разглеждано като такова.
През декември 2018 г. DiEM25 и Sanders Institute отправят международен призив за обединяване на прогресивни сили от различни страни. Този процес води до създаването на Progressive International, която официално е стартирана през май 2020 г. Варуфакис е сред членовете на нейния съвет.

Варуфакис е автор на редица книги, посветени на икономиката, финансовите кризи, Европа и политическата икономия, сред които „Възрастните в стаята: Моята битка с дълбокото установяване в Европа“ и „Разговори с дъщеря ми за икономиката“. В „Технофеодализъм: Какво уби капитализма“ той развива тезата, че дигиталната революция е променила самата структура на икономическата власт. Според него възходът на големите технологични платформи и т.нар. „облачен капитал“ създава нов тип икономическа система, в която контролът върху дигиталните инфраструктури, данните, алгоритмите и достъпа до пазарите позволява извличането на рента и концентрацията на власт в мащаб, който надхвърля традиционните отношения между капитал и труд.
Кой притежава и контролира инфраструктурата, от която зависи съвременният икономически и обществен живот – и как тази власт променя самия капитализъм?