Записки за българските страдания. Книга 1 – Петко Огойски

3

zapiski_4eti.meМемоарната книга на Петко Огойски „Записки за българските страдания – 1944-1989 г.” е документ – болка и спомен за лагерите в България, „главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните”. В книга първа от трилогията той описва личните преживявания в комунистическите затвори и в най-големия лагер за политически затворници край Белене. В разказа му може да откриете десетки съдби на известни и неизвестни българи.
Огойски описва и преживяното в „свободния живот”, както сам го определя, между в периода 1954-1962 г. от излизането си от лагера Белене до второто си осъждане от комунистическата власт за „вражески литературни произведения”. Тук разказът се пренася в централното следствено управление на Държавна сигурност в София и Централния затвор в столицата и в Старозагорския затвор. Това беше време, когато комунистическата власт беше зажадняла за кръв и отмъщение. Смяташе, че е приключила своята работа с врага – българския враг, който се осмели да се опълчи на наложилата се със сила комунистическа диктатура.За кратко време – само за няколко месеца, бяха избити със или без съд и присъда стотици хора. Безследно изчезнаха много български чеда заради това, че не бяха съгласни с насилствено наложената диктатура. Избиха до крак горяните, излезли да отстояват правото си на собствена земя!
Мнозина от будните българи потърсиха спасение в бягство през границата, но огромна част от тях бяха избити или вкарани в затворите и концентрационните лагери. Малка част намериха свободата зад граница, като поеха тежкия път на политически изгнаници в различни страни по света.
В последно време много безотговорно се използват определения като „велик“, „огромен“, „единствен“. Думи, изгубили вече силата и смисъла, който носят. Петко не беше велик, както не е велик Захари Стоянов. Те са големи българи, отдали целия си съзнателен живот за каузата България.
Захари Стоянов възкреси в националната ни памет борбите за национално освобождение по време на петвековното робство. Веднага обаче бих искал да добавя едно НО – но тези борби са водени за национално освобождение от чужд поробител.
А Петко Огойски по подобие на медвенското овчарче от Котленско сътвори трилогията „Записки за българските страдания“,  за да опише братоубийството на българи от българи.
С мъка и болка събра в себе си страданията на многобройните гонени, изтезавани, убивани … от българи! Колко труд! И кой друг е готов за такъв героизъм – да вмести в душата си болката и страданията на хиляди хора. Да ги съхрани чрез феноменалната си памет, да ги предаде на съвременните и бъдещите поколения, за да не забравят никога за този престъпен режим, който погуби хиляди животи и промени съдбата на цяло поколение!
За съжаление от десетилетия у нас се заличават следите на престъпниците от комунистическите служби. Не спират измамите и фалшифицирането на историята ни.

В предговора авторът пояснява, че многократно се е връща към „Записките” на Захари Стоянов и те са го подтикнали да следва същия път на повествование.
„Една 21-годишен аз бях вече в затвора сред „народните врагове”, сред „свалената от власт буржоазия”, както вече ни учиха в училищата. Но там освен по някой от оцелелите от Народния съд бивши властници не намерих нито капиталистите-фабриканти, нито търговци, банкери или чифликчии. Намерих преди всичко дребни и средни селяни и селски младежи, ученици, студенти и войници, градски работници и занаятчии, учители и свещеници. Нямаше го „класовият враг”, пише Огойски в началото на разказа за своята одисея при комунизма.

„Роден и отрасъл като овчарче и козарче по старопланинските долове и рътлини, едва надникнал в града ученик и студент, съдбата ме завъртя да преживея лично най-върховите моменти на годения и страдания, преживени от народа ми през най-свирепата и тоталитарна диктатура в световната история”
— Петко Огойски

Живи и мъртви братя страдалци!…
Цели 43 години аз обхождах да ви търся от Видин и Кула, до Свиленград и Странджа, от Силистра и Добрич, до Петрич и Гоцеделчевско, от Свищов и Белене, до Девин и Златоград, по Европа, Азия и Америка… Където не можах да стигна с нозете и очите си, продължих със мисълта си, та с душевният си поглед да видя и запиша мъченическите ви голготи, милите ви родни имена.
Хиляди от вас, живите назовах, стотици от мъртвите разпознах и поименно възкресих. И много още незнайни останаха.
Аз ви виках и викам от тези страници не за да разранявам позавехнали рани, не за да предъвкват имената ви ловки оратори като градиво за кариерата си. Извиках ви от небитието на забравата, та с крилата на белите листа да се завърнете при народа си. Да останете сред децата, внуците и сродниците си, да влезнете в класните стаи на учениците, в дискусиите на студентите, в стиховете на поетите!
Извиках ви, за да заживеете живота вечен на мъчениците, пред чийто свещен образ да затихне на злостно злият злобата, ламтежа груб на алчния, шептежа на клеветника…
ДА БЛИКНЕ СИЛА В МИЛОСТИВИЯ, ДА ДАДЕ ВЛАСТ НА ДОБРОТВОРНИЯ!..

 –Петко Огойски, 2005 г.

Срамувам се заради човешката раса да изрека колко баташки кланета са по численост жертвите и не с три, а с хиляди синджира беше оковал робите си насилникът, и то наш единоплеменник, поне по род и език. Колко по-трудно е да се опише всичко това в сравнение с примера, който последвах – „Записките“ на Захари Стоянов:
1. Негова тема е НЕОСПОРИМАТА НАЦИОНАЛНА БОРБА, макар често да беше и социална (против чорбаджиите), а аз пиша за ОСПОРИМАТА СОЦИАЛНА БОРБА въпреки че беше и национална, защото потисниците ни бяха превърнали в Задунайская губерния.
2. Той пише за злодействата на чужди над своите, докато аз пиша и се червя за злостта на свои над своите, когато куршумът им още ме гледа из дулото…
3. Никой не знае кръвниците като Ахмед ага Барутанлията Хафуз паша и Саид паша да са писали нещо за зверствата си (а те бяха и прогонени), докато днес толкова подобните им (трима генерали и разни други) безсрамно ни изпревариха с вече издадени и продадени книги с шекотливи „разкрития за репресиите“, обезличавайки подвига на мъчениците и вината на мъчи­телите…
4. И най-важното: Захари Стоянов пише своите „Записки“ само 8-10 години след самите въстания и 4-5 години след Освобождението, а аз – цели 45-50 години след първите и най-жестоки злодейства на диктаторите, чиито жертви са вече 70-80-годишни старци, а много от тях и покойници. В страната ни са станали небивали демографски размествания, в живота е вече второ и трето поколение, в чиито „шоута“, „екшъни“, „хепънинги“, „партита“ и „матинета“ най-често шества Майкъл Джексън и стриптийзите на Мадона, а свят домашен иконостас е… гаражът с мерцедеса…
Но всичко това не ме отчайва. Напротив – то подсилва нуждата да се покаже и докаже с чии черепи и кости е разбита вратата, през която се „отваряме“ сега към Европа и света. Затова моля духа на моя сърцеведец да ми прости, ако тези сравнения звучат като извинение и страх от задачата. Те са по-скоро гласно изказани угризения, че въпреки многогодишните ми проучвания много нещо от народните страдания ще остане неогласено и незнайно. Ако съм жив, ще се заема с още един том за да възкреся по-пълно имената и мъките на хилядите уволнявани, изключвани, изселвани, бити, затваряни, убивани и прогонвани в чужбина бъл­гарски граждани, без разлика на убеждения, вяра, етнос, пол и възраст. Така, както пиша и сега, неподвластен на никакви партийни или други пристрастия и съображения, освен на самата истина. И ако в изложението преобладават факти и събития от проявите на лица от определена политическа сила, то е продиктувано от истината, а не на предпочитанията на автора.
От всичко, изложено дотук, произлиза правото, НЕ!, задължението ми да продължа в наше време и под подобно заглавие делото на медвенския овчар и впоследствие общественик и писател Захари Стоянов.
Нещо повече – братска сълза и родна памет дължим и на хилядите репресирани българи от Молдова, Бесарабия, в Сибир, Македония, Запад­ните покрайнини, Банат, емигрантските лагери в Гърция, Турция, Италия и другаде, за които, макар и трудно, се откриваш доста данни.
А това, че в обилно мастилените вече пет години от настаналата свобода (и свободия!) никой не се зае с цялостната картина на народните страдания, не е за учудване. Това може и е длъжен да стори само който ги е съпреживял, защото никой от „утвърдените“, прономеровани прошнуровани наши писатели не беше там.
Може би затова и днес не виждам да се тревожат от задаващата се алтер­на­тива на тоталитаризма:
ВМЕСТО НА ДОВЧЕРАШНИЯ СВРЪХ­ВЪО­РЪЖЕН ВЛАСТНИК, ДА РОБУВАМЕ НА СВРЪХБОГАТИЯ БИЗНЕС­МЕН – ЧАСТНИК.
На фона на беднееща и гладнееща България е дяволски трудно да се определи кой е по-милостив като господар…
Съвестта ми ме задължава да докажа, че хилядите страдалци, живи и мъртви, не са искали и не искат нито единия, нито другия.
ДАНО БОГ И ОЦЕЛЕЛИТЕ ЖИВИ МИ ПОМОГНАТ В ТОВА!

— Авторът Петко Огойски, 30 май, 1994 г., Чепинци – София

Остров Белене

Според международните правила главното течение (талвегът) на Дунава се определя като граница между България и Румъния, по тази причина и тази група от острови е изцяло наша, защото главното течение е откъм Румъния, а между Белене и Персин е само един „ръкав“ на Дунава, но той си беше цял Дунав, може би към 60-70 метра широк. Изглежда и географията е искала да „услужи“ на болшевишките ни управници, да има къде по-незабелязано да изолират и унищожават своите противници, както в Съветския съюз – Сибир. Когато бяхме там, не беше се появил Ал. Солженицин с неговия „Архипелаг ГУЛАГ“ (Государственное управление лагерям), за да знаем, че и там, досущ като тук, островите по Северно море са главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните. Закова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най-обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене. „Откарали го в Белене“ като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най-нова история – островните мъчилища.

Остров Персин

Големият остров, на който бяхме, е около 45 хиляди декара площ, с вековни върби и тополи и е средище на цял архипелаг от други острови. Името му е Персин. Бараките бяха просто като овчи кошари, стените – плетени от пръчки и измазани с кал. Покривът – също от плетени леси и покрит със слама, двуетажните нарове – също от леси и нещо като сламеници върху тях.
На изкопно-насипните работи на дигата беше същински ужас. Освен самото ни докарване и откарване от обекта, придружено от бой, викове „по-бърже” и стрелба по всеки отклонил се и две крачки встрани, но и ужасната норма от 4,80 куб. метра пръст на човек и откарването и на 300 метра по дигата, която от ден на ден се вдигаше все по-високо.
От повдигане дръжките и тласкане на количките, ръцете така ни боляха и трепереха, че изобретихме така наречените хамути – ленти от плат или кожа, които премяташ зад врата си. Двата им края се спускат край ръцете, накрая завършват с клуп, в който се навират дръжките.
Така част от тежестта на ръцете се поема от раменете. Някои успели да пишат на домашните си и започнаха да получават хамути като за коне – хубави, кожени, изработени от занаятчии сарачи по конски муниции. Тези египетски робски атрибути станаха известни на населението, та ги забраниха, но ние ги слагахме под ризите и краищата се спускаха из ръкавите, само и само да облекчим някак си непосилния труд.

Лагерите, ТВО

Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития, са нещо съвсем различно от затворите. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвана от предишната. Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация. Особено тук, на островите срещу град Белене.
Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това, опасано от широките, дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора.
И защото те с труда си трябваше да пълнят огромния бюджет на репресивния апарат, неизбежно имат достъп до пособията за този труд – кирки, лопати, сърпове, мотики, брадви. Докато в затвора дори хляба можеше да си режеш само с изострена от цимента дръжка на лъжица или с парче тенекийка от консервна кутия, старателно укривани и често изземвани.
Контактите и опознаванията между хилядите, които не можеха да се ограничат, достъпът до пособия и сечива за труд, правеше тези хиляди една страшна за властите сила. Затова и управниците с извънредна и назидателна жестокост смазваха всеки опит за протест и организирана съпротива, а страхът на властващите ставаше убийствен кошмар за затворници и лагеристи.

Откараха ме в някаква стая на горния етаж, където няколко души, различни по възраст и облекло, стояха прави по средата на стаята, а към прозореца имаше бюро. Един цивилен човек седеше на бюрото, двама милиционери стояха отстрани. По пода нямаше никакви килими, над бюрото имаше портрет на Сталин и под него едър надпис:

КОГАТО ВРАГЪТ НЕ СЕ ПРЕДАВА, ГО УНИЩОЖАВАТ!
М. Горки

„Земята на Ботев и Левски
отново е робска земя,
Балкана хайдушката песен
отново размирно запя…“

ТВЪРДОСТ

 Да вярваш твърдо в свойта цел
те учат всички педагози,
бъди герой безумно смел
пред пристъпа на болки и угрози.

 Но мъжеството не хаби
– за празни шумове и слава
и ще помислят, може би,
целта си, че си изоставил.

 – Влечуго, червей и хитрец…
Ще чуеш ти от скверни устни
и празнословният глупец
стрела в сърцето ти ще пусне…

 Но ти челото си пази,
– неопетнено и високо,
сърдечна рана да сълзи,
– потискай болката дълбоко.

 И денонощно се готви.
Родината ще те повика.
Хвалба и укор забрави
пред нейната съдба велика.

България своите деца
по тайни знаци разпознава,
макар с простреляни сърца

с безсмъртие ги увенчава…

(19 юни, 1963 г., Старозагорския затвор)

С всички свои действия и мисли хората – съзнават или не, се борят срещу смъртта. Тази илюзия те наричат надежда, бъдеще и т. н. Всъщност всичко се свежда до борбата им за по-лек път до нея и по-добър и траен спомен след нея…
–Петко Огойски

За Автора:

Петко Огойски е роден през 1929 г., осъден е за вражеска дейност, бил е затворник и концлагерист в лагера „Белене” на остров Персин.
След публикуването ѝ през 1995 г. книгата, преиздавана три пъти (2005, 2009 и 2015 г.) е показателен факт за огромния интерес към нея през годините. Въпреки че не е разпространявана чрез големите книжарници  тя е една от най-продаваните и тиражни книги (бестселър за рамките на книжния пазар у нас), свързана с комунистическия период в България. Петко Огойски със своите стихове, разкази и най-вече със „Записки за българските страдания“ трябва и ще достигне до младите хора. Вярвам, че те ще проявят интерес към близкото ни минало, и книгите на Петко ще се четат, за да убедят бъдещите поколения, че никога не трябва да се повтарят зверствата и изстъпленията към изстрадалия български народ.

Петко Огойски почива на 22 януари 2020г.
Поклон.


За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте един от бутоните по-долу:
Share.

3 Comments

  1. Български офицер on

    СМЪРТ на Комунистите ! ” Ловните роти ” ….!!!

  2. Друг български офицер on

    Доста пошъл, едностранчив и изкривен поглед върху близкото минало.

Leave A Reply