Голата маймуна. Изследването на един зоолог върху човека – Дезмънд Морис

Posted on 12/04/2024

by book

В „Голата маймуна“ Дезмънд Морис следва подход на безпристрастно, безсрамно разглеждане на човешката анатомия и поведение. Като червена нишка през текста минава идеята, че човешкото поведение, както това на останалите животни, е резултат от еволюция. Непрекъснатото сравняване с другите примати и с хищниците трябва да убеди, че човекът има поведение, оформено преди милиони години, така че да отговаря на изискванията за живот в малки групи от ловци и събирачи.
Ще научите защо жените използват червило, защо се фризираме, защо се разболяваме, защо дъвчем дъвка, защо затопляме храната си и какво означават за човечеството още много други дейности, които извършваме съвсем формално, без да се замисляме. „Голата маймуна“ е пълна с неочаквани хрумвания, спорни аналогии и любопитни наблюдения и без съмнение възбужда интерес.
Преиздавана е многократно, преведена е на повече от 20 езика, тиражът ѝ е над 10 млн., а по нейни мотиви са направени няколко филма. Тя променя мисленето и говоренето за природата на човека.

„Голата маймуна“ излезе за първи път през 1967 г. Всичко, което съм написал в нея, ми се струва напълно очевидно, но книгата изненада много хора.
За недоумението им имаше няколко причини. Основното възражение се състоеше в това, че пиша за човешките същества като за още един вид животни. Като зоолог посветих 20 години на изследване поведението на различни създания – от риби до влечуги и от птици до бозайници. Научните ми статии, посветени на въпроси, толкова различни като ухажването при рибите, събирането на птиците по двойки и запасяваното с храна на бозайниците бяха представени на много специалисти без да предизвикат спор. Когато започнах да пиша книги за змии, маймуни и панди, предназначени за по-широк кръг от читатели, също не се вдигна шум. Те се четяха и приемаха от малка аудитория заинтересовани читатели. Но когато направих подобно изследване на един необикновен примат без окосмяване, всичко се промени.
Изведнъж всяка дума стана обект на разгорещен спор. Открих, че за човека все още е трудно да приеме биологичната си природа.
Трябва да призная, че се изненадах от необходимостта да играя ролята на защитник на Чарлз Дарвин. След дългогодишното развитие на науката и откритието на голям брой вкаменелости от човешки предшественици смятах, че повечето хора са готови да приемат факта, че сме неразделна част от еволюцията на приматите. Мислех, че са готови да се вгледат в животинските си качества и да се поучат от тях. Това беше целта на книгата, но скоро стана ясно, че ми предстои сериозна борба.
В някои части от света „Голата маймуна“ беше забранена, а незаконните екземпляри бяха конфискувани и изгорени от църквата. В други случаи идеята за човешката еволюция беше осмивана, а книгата се смяташе за лоша шега с ужасен привкус. Бях обсипан с религиозни трактати, които ме насърчаваха да вляза в правия път.
Целият тираж на един брой от списанието The Chicago Tribune беше унищожен, тъй като собствениците му бяха обидени от прегледа на книгата, отпечатан на страниците му. А защо бяха обидени? Защото въпросният преглед включваше думата „пенис“.
Изглежда, откровеността по сексуални въпроси беше друг недостатък на книгата. Същият вестник включваше безброй репортажи за насилие и убийства. Думата „пистолет“ се срещаше често. Както посочих тогава, имаше нещо странно в това, че с готовност се споменаваше нещо, което предизвиква смърт, но не и това, което създава живот. Тук нямаше място за логика. Като замених рибите и птиците с мъже и жени, аз събудих един спящ източник на човешки предразсъдъци.
Освен за нарушаване на религиозни и сексуални забрани бях обвинен в оприличаваното на човека в звяр чрез твърдението, че човешкият род се движи от мощни вродени пориви. Това беше шамар в лицето на много модерни психологически теории, според които всички наши постъпки се определят от познания и условности.
Твърдеше се, че разпространявам опасната идея, че човечеството е обзето от брутални животински инстинкти, от които няма спасение. Това беше още едно погрешно тълкуване на написаното от мен. Няма причина идеята ми за вродените животински „импулси“ да направят човек брутален по този унизителен начин. Един бърз поглед върху заглавията на главите в книгата разкрива, че вродените черти, за които говоря, включват качества като силния порив за формиране на любовни двойки, грижа за децата ни, разнообразен хранителен режим, поддържане на чистота, разрешаване на спорове чрез ритуали вместо кръвопролитие и преди всичко прояви на игривост, любопитство и изобретателност. Това са нашите основни „животински подбуди“ и да се каже, че ни правят отвратителни или брутални, е злонамерено изопачаване на тълкуването на човешкото поведение.
В допълнение имаше и политическо неразбиране. Погрешно се твърди, че представям човешкия род като обречен да запази първобитния си образ. Крайните елементи на политическия спектър разглеждат това като безобразие. Според тях човек трябва да бъде гъвкав и способен да се приспособява към всеки режим. Идеята, че под кожата си всички хора се ръководят от генетични внушения, наследени от родителите им, е неприятна за политическите тирани. Тя означава, че тези лидери винаги ще се сблъскват с дълбока съпротива към своите крайни социални идеи. А това, както ни учи историята, се случва многократно. Тираничният режим може да настъпи, но след това си отива. Накрая остава дружелюбната, готова за сътрудничество човешка природа.
Последната група смяташе, че да се нарече човек „гола маймуна“ е обидно и песимистично. Това е много далеч от истината. Използвах заглавието само за да подчертая, че се опитвам да направя зоологически портрет на нашия вид. Когато се разглежда заедно с другите примати, „голата маймуна“ е правдоподобно описание. Да го наречем обидно означава да обидим животните. Да кажем, че е песимистично, означава да не се възхищаваме на изключително успешното развитие на един скромно устроен бозайник.
Притеснява ме какъв ефект ще има това значително увеличаване върху живота на хората. През милионите години на еволюция сме били малко на брой на Земята и сме живели на малки племена. Племенният живот ни е моделирал, но сме останали неподготвени за съвременния градски живот. Как успява Племенната маймуна да се справи като Градска маймуна?
Този въпрос стана тема на продължението на „Голата маймуна“. Често бях чувал, че градът е „бетонна джунгла“, но знаех, че не е вярно. Бях изучавал джунглите и те не приличаха на градовете. Там нямаше много хора. Джунглите бяха системи, които се променяха много бавно. Градовете никнат почти за един ден. На езика на биологията Рим е построен за един ден.
Когато като зоолог изучавах поведението на обитателите на градовете, те ми напомняха нещо. Живеейки в своите гъсто населени квартали, те не наподобяват живот в джунглата, а затворени в зоологическа градина животни. Реших, че градът не е бетонна джунгла, а човешки зоопарк и това се превърна в заглавие на втория том от трилогията за голата маймуна.
В „Човешки зоопарк“ се вгледах отблизо в агресивното, сексуалното и родителското поведение на нашия вид, проявено под стреса и напрежението на градския живот. Какво става, когато племето стане супер-племе? Какво става, когато статутът се превърне в супер-статут? Как оцелява фамилно ориентираната ни сексуалност, когато всеки индивид е заобиколен от хиляди непознати?
Ако градовете са толкова неспокойни, защо тогава хората се струпват там? Отговорът на последния въпрос добавя приятен елемент към една понякога депресираща картина. Защото въпреки всичките си недостатъци, градът действа като гигантски стимулиращ център, в който огромната ни изобретателност може да процъфтява и да се развива.
За да завърша трилогията, в книгата „Интимно поведение“ разгледах въпроса какво се случва с личните ни отношения в тази нова среда. Как реагира нашата силно сексуална и любяща природа към съвременния живот? Какво губим и какво печелим в интимните си отношения?
До голяма степен оставаме удивително верни на биологичната си същност. Генетичното ни програмиране е гъвкаво, но въпреки всичко устоява на големите промени. Когато честните любовни отношения са невъзможни за нас, използваме изобретателност, за да сътворим заместители, които ще ни помогнат. Нашата находчивост като вид ни дава възможност да се радваме на техническите постижения и развлеченията в модерния начин на живот, като в същото време успяваме да се подчиним на първобитните си императиви.
След всичко това съм доволен, че моята трилогия за Голата маймуна, първоначално издадена между 1967 г. и 1971 г., се появява отново сега. Четвърт век по-късно посланието остава същото – вие сте членове на най-изключителния животински вид, който някога е живял. Разберете своята животинска природа и я приемете.

— Дезмънд Морис, Оксфорд, 1994 г.

Като погледнем сега към цялата картина на сексуален живот, виждаме, че нашият вид е останал много по-верен на основните си биологични импулси, отколкото изглежда на пръв поглед. Сексуалната система на примати с настъпилите модификации под влияние на месоядството е устояла удивително добре на всички фантастични технологични промени. Ако вземем група от двадесет градски семейства и ги поставим в примитивна субтропична среда, където мъжете трябва да ходят на лов за храна, сексуалната структура на това ново племе няма да се нуждае от почти никаква промяна. В действителност жителите на всеки голям град са се специализирали в ходене на лов (на работа), но са запазили социо-сексуалната си структура почти в първоначална форма. Идеите от научната фантастика, свързани с ферми за отглеждане на бебета, обща сексуална дейност, селективна стерилизация и контролирано от държавата разпределение на труда при размножаването не се реализират. Космическата маймуна все още носи снимка на съпругата и децата си в портфейла си, докато лети към Луната. Единствено в областта на общото ограничение на раждаемостта сме изправени пред първата голяма атака върху нашата стара сексуална система от страна на съвременната цивилизация. Благодарение на медицинската наука, хирургията и хигиената сме достигнали невероятен успех във възпроизводството. Имаме опит в нарастването на продължителността на живота, а сега ще трябва да го уравновесяваме с контрол върху раждаемостта. Изглежда, през следващия век ще се наложи най-после да променим сексуалните си навици и ако го направим, то ще бъде не защото са се провалили, а защото са постигнали прекалено голям успех.

Много от това, което правим като възрастни, се основава на наученото чрез подражание през детските години. Често си въобразяваме, че се държим по определен начин, защото това поведение съответства на някакъв абстрактен код от морални принципи, а в действителност ние изпълняваме дълбоко вкоренена и отдавна „забравена“ поредица от подражателни модели. Именно нашето трудно за промяна подчинение на тези модели (заедно с внимателно скрити инстинкти) затруднява обществата да променят своите традиции и „възгледи“. Дори когато е изправена пред вълнуващи, изключително рационални нови идеи, основани на чист и обективен разум, нашата общност продължава да се придържа към своите стари, усвоени вкъщи навици и предразсъдъци. Това е кръстът, който трябва да носим, за да преминем през съдбоносната си младежка фаза на „попивателна хартия“, когато бързо приемаме натрупания опит на предишните поколения. Принудени сме да отчитаме предубедените мнения заедно с ценните факти.
За щастие сме създали силна противоотрова за тази слабост, която е присъща на подражателния учебен процес. Ние имаме изострено любопитство и силен изследователски инстинкт, който работи срещу другата тенденция и създава равновесие, което има потенциала да води до фантастичен успех. Обществото ще пропадне, ако стане прекалено сковано в резултат на робуване на подражанието или пък е прекалено дръзко и приема бързо новите открития. Обществата с добър баланс между двата стремежа ще процъфтяват. Съществуват много примери на прекалено сковани и прекалено променящи се общества по света. Малките и изостанали общества, напълно доминирани от тежкото бреме на забрани и древни обичаи, са от първия тип. След като бъдат преустроени и „подпомогнати“ от напреднали цивилизации, те бързо стават пример от втория тип. Неочакваната свръхдоза социални нововъведения и изследователско вълнение залива стабилизиращите сили на подражанието и наклонява везните прекалено силно в обратната посока. Резултатът е обществен смут и разпадане. Щастливо е това общество, в което постепенно се постига съвършено равновесие между подражание и любопитство, между робско подражание и прогресивно разумно експериментиране.

Не е възможно само чрез наблюдение на едно изолирано животно да разберем със сигурност какво провокира неговото поведение. Може би то е резултат на отегчение, а може би на стрес. Ако причината е стрес, поведението вероятно е резултат от непосредствената ситуация или е дълготрайно явление, произтичащо от неправилно отглеждане. Няколко прости експеримента могат да ни дадат отговор. Ако поставим в клетката непознат предмет и стереотипът изчезне и започне проучване, значи поведението е било предизвикано от скука. Ако неспокойството нарасне обаче, тогава причината е стрес. Ако странното поведение продължи след появата на други членове от същия вид и след създаването на нормална социална среда, тогава индивидът със стереотипно поведение почти сигурно е имал ненормално, изолирано детство.
Всички тези зоологически особености могат да се наблюдават и при нашия собствен вид (вероятно защото сме изградили зоопарковете си подобно на градовете). Те трябва да ни служат за урок и да ни напомнят колко е важно да се постигне добър баланс между неофилските и неофобските склонности. Ако не направим това, не можем да функционираме правилно. Нервната ни система ще се опитва да ни служи по най-добрия начин, но резултатът винаги ще бъде пародия на истинското ни поведение.

Остава да разгледаме въпроса за агресията, свързана с положението в социалната йерархия. Индивидът, за разлика от посещаваните от него места, също се нуждае от защита. Социалният му статут трябва да се поддържа и по възможност да се подобрява, но това трябва да става внимателно, защото в противен случай ще бъдат застрашени обществените му контакти. Именно тук се задействат всички едва доловими сигнали за агресия и покорство, описани по-рано. Груповото сътрудничество изисква и получава висока степен на уеднаквяване както облеклото, така и в поведението, но в рамките на групата съществува голяма доза конкуренция. Поради противоречащите изисквания се стига до почти невероятна степен на рафинираност. Възелът на вратовръзката, каква част от кърпичката се подава от джобчето, незабележимата разлика в акцента и други на пръв поглед банални особености придобиват огромно значение за определяне на социалния статут на индивида. Опитният член на светското общество може да ги разпознае от пръв поглед. Той ще е напълно объркан, ако внезапно се озове в обществената йерархия на племената в Нова Гвинея, но в собствената си култура е принуден да бъде експерт. Сами по себе си тези дребни разлики в облеклото и навиците нямат никакво значение, но свързани с надпреварата за извоюване на позиция в йерархичната стълбичка, те са изключително важни.
Ние не сме се развили, разбира се, за да живеем в огромни конгломерати от хиляди обитатели. Поведението ни е проектирано за малки племенни групи с численост от не повече от сто човека. В такава ситуация всички членове на племето се познават лично, както е при другите видове маймуни в днешно време. В такъв вид обществена организация е достатъчно лесно да се установи социална йерархия, като промени настъпват единствено при застаряване и смърт на членовете. В огромната градска общност ситуацията е много по-напрегната. Всеки ден жителят на града е подложен на контакти с безброй непознати, което е немислимо за другите видове примати. Невъзможно е да се установят лични отношения с всички, въпреки че това е естествената тенденция. Вместо това те препускат наоколо, необезпокоявани от никого. За да се улесни липсата на социален контакт, се развиват поведенчески модели за недокосване. Споменахме за това, когато говорихме за сексуалното поведение, когато индивид от единия пол случайно докосне другия, но тук имаме предвид нещо повече от избягването на сексуално поведение. То обхваща целия спектър от социални връзки. Като внимателно избягваме да се взираме един в друг, да се посочваме един друг или да осъществяваме физически контакт, ние успяваме да оцелеем в иначе невъзможна свръхнапрегната социална ситуация. Ако се наруши правилото за недокосване, ние веднага се извиняваме, за да докажем, че е било случайно.
Поведението за избягване на контакти ни дава възможност да запазим броя на познанствата си на ниво, подходящо за нашия вид. Правим това със забележителна последователност и единство. Ако ви е нужно потвърждение, вземете тефтерчетата с адреси или телефонни номера на сто напълно различни градски обитатели и пребройте личните познанства в тях. Ще откриете, че почти всички познават приблизително еднакъв брой хора и този брой се приближава до числеността на малка племенна група. С други думи, при социални срещи ние се подчиняваме на основните биологични правила, останали от древните ни предци.
Разбира се, че това правило има изключения – хора, които професионално са задължени да имат голям брой лични контакти, хора с нарушения в поведението, които ги правят прекалено срамежливи и самотни или такива, чиито психологични проблеми не им позволяват да получат очакваното от приятелите си и се опитват да компенсират това чрез безразборно „социализиране“ във всички посоки. Тези категории обаче са само малка част от градското население. Останалите щастливо си вършат работата сред гъмжащи тълпи от индивиди, които всъщност представляват невероятно сложни поредици от взаимно свързани и припокриващи се племенни групи. Колко малко, колко наистина малко се е променила голата маймуна в ранните си години на примитивен живот.

Има един особен аспект на потенето, който трябва да се спомене. Подробни изследвания на реакцията на потене при нашия вид разкриват, че тя не е толкова проста, колкото ни се струва на пръв поглед. Повечето области на тялото ни започват изобилно да отделят пот в условия на силна топлина и това без съмнение е началната, първична реакция на системата от потни жлези. Някои области обаче са станали чувствителни към други видове стимули и потенето може да се прояви независимо от външната температура. Яденето на силно пикантни храни например предизвиква специфично потене в областта на лицето. Емоционалният стрес бързо води до потене по дланите на ръцете, долната част на ходилата, мишниците, а понякога по челото, но не и по други части на тялото. Има още една разлика по отношение на емоционалното потене – дланите и ходилата се различават от мишниците и челото. Първите две области реагират отчетливо само на емоционални ситуации, докато последните две реагират и на емоционални, и на температурни стимули. От това става ясно, че дланите и ходилата са заимствали потенето от системата за температурен контрол и в наши дни го използват в друг функционален контекст. Навлажняваното на дланите и стъпалата по време на стрес, изглежда, се е превърнало в характерна особеност на реакцията „готови за всичко“, излъчвана от тялото при заплаха. Плюенето по ръцете преди използване на брадвата в известен смисъл е нефизиологичният еквивалент на този процес.

Факт е, че когато гъстотата на нашия собствен вид достигне определено ниво, на Земята няма да остане място за други видове животни. За нещастие доводът, че те представляват важен източник на храна, не издържа при внимателно проучване. Много по-ефективно е направо да се ядат растителни храни, отколкото с тях да се хранят животните и след това животните да се използват за храна. Тъй като потребността от жизнено пространство продължава да нараства, накрая ще трябва да се предприемат още по-драстични стъпки и ние ще бъдем принудени да синтезираме собствената си храна. Ако не успеем да завладеем други планети, да преразпределим товара или сериозно да контролираме увеличаването на населението по някакъв начин, ще ни се наложи в не толкова далечно бъдеще да унищожим всички други форми на живот на Земята.
Ако това ви звучи мелодраматично, разгледайте посочените цифри. В края на XVII век населението от голи маймуни в света е само 500 милиона. През 2024 г. населението на Земята е вече над 8 милиарда души. На всеки двадесет и четири часа населението се увеличава с още 215 000 души. (Властите за междупланетна емиграция биха приели тази стойност за предизвикателство.) При постоянно темпо на растеж (което е малко вероятно) след 260 години повърхността на земята ще бъде пренаселена с 400 милиарда голи маймуни. Това означава 11 000 индивида на всяка квадратна миля от цялата повърхност на сушата. С други думи, гъстотата на населението в днешните големи градове ще се пренесе във всяко кътче на Земята. Последиците от това за всички диви форми на живот са явни. Ефектът върху нашия собствен вид е не по-малко тягостен.
Не е необходимо да мислим за този кошмар, тъй като вероятността това да се превърне в действителност е малка. Както подчертавах досега в цялата книга, въпреки нашите огромни технологически постижения, ние сме все още обикновено биологично явление. Въпреки грандиозните ни идеи и високомерното ни самочувствие, ние все още сме скромни животни, покоряващи се на всички основни закони на животинското поведение. Много преди нашето население да достигне предвиденото по-горе равнище, ние ще нарушим толкова много от правилата, които управляват нашата биологична природа, че ще се провалим като доминиращ вид. Имаме склонност да страдаме от странно самодоволство и самозаблуда, че това никога няма да се случи, че ние сме специални, че ние сме над биологичния контрол. Но не сме. Много интересни видове са изчезнали в миналото и ние не правим изключение. Рано или късно и ние ще си отидем и ще отстъпим пътя на някой друг. Ако все пак искаме това да стане по късно трябва да се вгледаме задълбочено в себе си като биологични екземпляри и да се опитаме да разберем своите ограничения. Това е причината да напиша тази книга и преднамерено да обиждам нашия вид, като го наричам голи маймуни, без да използвам някакво по-обикновено име, с което сме свикнали. Това помага да се запази чувството за баланс и ни принуждава да обръщаме внимание на това което се случва под повърхността в живота ни. В ентусиазма си може би съм пресилил гледната си точка. Можех да изкажа много похвали и да опиша много превъзходни постижения. Като ги пропускам, неизбежно представям едностранна картина. Ние сме един необикновен вид и аз не желая да отричам това или да го омаловажавам. Но тези неща се повтарят толкова често! Когато хвърлим монетата нагоре, тя винаги изглежда, че пада на ези и аз смятам, че е крайно време да я обърнем и погледнем от другата страна. За съжаление, тъй като сме толкова силни и успели в сравнение с другите животни, ние смятаме обсъждането на скромния си произход за обидно, така че не очаквам да ми се благодари за това, което съм направил. Нашето изкачване до върха е история на бързо забогатяване и като всички новобогаташи сме много чувствителни, когато се заговори за нашето минало. Освен това, ние се намираме в постоянна опасност да му изменим.
Някои хора изразяват оптимизъм, че след като сме достигнали толкова високо ниво на интелигентност и силен изобретателен стремеж, ще можем да променим всяка ситуация в наша полза. Ние сме толкова гъвкави, че можем да променим начина си на живот, така че той да отговори на новите изисквания, наложени от бързо издигащия се статут на нашия вид. Когато дойде време, ще успеем да се справим с пренаселеността, стреса, загубата на личен живот и независимост. Ще трансформираме поведението си и ще живеем като гигантски мравки, ще контролираме своите агресивни и териториални чувства, своите сексуални пориви и родителски наклонности, а ако трябва да станем маймуни, отглеждани в клетки за пилета, можем да го направим. Нашата интелигентност може да контролира всички наши основни биологични пориви. Аз твърдя, че това са глупости. Нашата груба животинска природа никога няма да го позволи. Разбира се, ние сме гъвкави. Разбира се, поведението ни се приспособява, но има строги граници на формата, която нашето приспособяване може да приеме. Като наблегнах на нашите биологични характеристики в тази книга, се опитах да покажа естеството на тези ограничения. След като ги признаем и им се подчиним, има много по-голяма вероятност да оцелеем. Това не предполага наивното „връщане към природата“. То просто означава, че ние трябва да приспособим възможностите си към фундаменталните си поведенчески потребности. Ние трябва да се усъвършенстваме в качествено, а не в количествено отношение. Ако направим това, можем да продължим да напредваме технологически по един драматичен и вълнуващ начин без да отричаме еволюционното си наследство. Ако не го направим, тогава нашите потиснати биологични пориви ще продължат да нарастват, докато язовирната стена се скъса и цялото ни сложно устроено съществуване бъде напълно унищожено от потопа.

Съдържание

Анотация. „Голата маймуна“ – една предизвикателна книга
Предисловие
Увод. ЧОВЕКЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЗООЛОГА
Първа глава. ПРОИЗХОДЪТ
Втора глава. СЕКСУАЛНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
Трета глава. ОТГЛЕЖДАНЕ НА МАЛКОТО
Четвърта глава. ОТКРИВАТЕЛСКИЯТ ДУХ
Пета глава. КОНФЛИКТИТЕ
Шеста глава. ХРАНЕНЕТО
Седма глава. ГРИЖИТЕ
Осма глава. ДРУГИТЕ ЖИВОТНИ

Автор

Дезмънд Морис (род. 1928 г.), е известен английски зоолог, изследовател на поведението на животните, антрополог, популяризатор на науката, художник сюрреалист и телевизионен водещ. Прави докторантура в Оксфорд при Нобеловия лауреат Нико Тинберген, темата е „Репродуктивно поведение на десетиглената бодливка“. Скоро след това започва работа като отговорник за бозайниците в Лондонската зоологическа градина. В атмосферата на Студената война получава известност, като планира да събере две панди, Чи-Чи и Ан-Ан, едната от Лондонския, а другата – от Московския зоопарк. Същевременно рисува и прави изложби, интересува се от корените на изобразителното изкуство. Показва, че шимпанзетата могат да рисуват. Картините на шимпанзето Конго правят впечатление на публиката, известни художници, например Пикасо, им обръщат внимание.

Дезмънд Морис казва, че иска да популяризира антропологията и да махне булото на тайнственост от науката. „Голата маймуна“, предизвикателна книга с определен акцент върху секса и сексуалното поведение, става световен бестселър. Това е било неочаквано даже за самия автор. Продължаващото внимание към книгата, въпреки че е написана преди четирийсет и пет години, може би се крие в това, че много хора в „голата маймуна“ припознават себе си. Книгата е преиздавана, преведена е на повече от двадесет езика, тиражът ѝ е над десет милиона, по нейни мотиви са направени няколко филма. Тя променя мисленето и говоренето за природата на човека.

След главоломния успех на книгата Дезмънд Морис изоставя работата си като зоолог. За да избегне данъци, се премества за няколко години в Малта, където рисува и започва да пише нова популярна книга върху поведението на хората в големия град – „Човешкият зоопарк“. Следват още над четирийсет книги. Една от тях – „Жестове и поведение“ (изд. Сиела, 2007) – разглежда езика на тялото. Един наблюдател на животните не говори с тях, за да разбере чувствата им. По същия начин могат да се наблюдават и хората. Като познавач на позите и жестовете Дезмънд Морис коментира участниците в телевизионната игра „Биг Брадър“. В други книги Морис изследва поведението на котките, кучетата, футболните запалянковци.