Първите седем – Боян Петров
Когато приключението е закодирано в ДНК-то, а сечивото се е превърнало в естествено продължение на ръката, единственият възможен път е нагоре. С успешната атака на Нанга Парбат през 2016 г. Боян Петров вече е стъпвал на десет от най-високите върхове на планетата. Постижение, което е близо до увенчаването на България с престижната “Хималайска корона” – изкачването на всички 14 осемхилядника. Но как се оцелява толкова дълго насред пейзаж, изпъстрен с невъобразими скални отвеси и бездънни цепнатини, където просто няма място за грешки? Как едно 17-годишно момче, мечтаещо за гигантите К2 и Канчендзьонга от книгите на Джо Таскър, ще се научи да преглъща умората и болката, да крещи “не” в лицето на болестта?
„Хубавото на върха е, че от него виждаш ясно следващата цел.“- Боян Петров
При всички свои експедиции Боян успява да донесе зоологически и ботанически материал, който предоставя уникални възможности за изследване на живота при екстремни условия. Авторът не е професионален алпинист, но съумява да приложи научния подход на всяка крачка от:
- избора на връх и стил на изкачване;
- изграждането на тренировъчен режим;
- привличането на спонсори;
- подбора на подходяща екипировка;
- определянето на хранителен режим по време на експедициите.
През 2003 г. Петров и други алпинисти упорито тренират в желанието си да покрият изискванията за това да бъдат включени в националната експедиция до Еверест през следващата 2004 г. Тя е планирана точно 20 г. след предходната, при която Христо Проданов достига върха по трудния западен гребен, но загива на слизане от него. Боян Петров покрива изискванията за физическа подготовка и технически умения. Но не е включен в състава, защото има диабет и това според преценката на лекаря на експедицията д-р Карина Сълова го прави непригоден. “Това отдавна е минало. Огорчението не го познавам като чувство, ако съм го почувствал, когато Николай Петков ми съобщи, че не съм включен в състава, то се превърна в голяма мотивация за мен” – Боян Петров. При тази атака на Еверест загиват двама алпинисти – Христо Христов и Мариана Масларова.
– О, аз си говоря постоянно на глас: „Петров, какво ще правим сега”. Как да звучи гласът на човек на 8000 метра. Дори си го променям – това е част от тази терапевтична игра за преборване на самотата. Е, не си говоря, докато катеря, но когато съм в палатката – си водя диалози. Иначе не може човек да изкара дълго изречение на един дъх там горе. Като гледам после записите от видеокамерата, дъхът е накъсан.
Просто на големи височини физиологията води до промени, които не са волево контролирани и чак като слизаш, започваш да се осъзнаваш и да усещаш какво всъщност става.
”Халюцинациите си бяха част от цялото преживяване. Като при първи осемхилядник, недостигът на кислород е много явен, понеже това са 8600 метра. Над 8200 метра наистина започват халюцинациите. На К2 и на Броуд пик после нямах никакви халюцинации, но просто мозъкът беше адаптиран към този недостиг на кислород. Всички, които се качват на тази височина без кислороден апарат, изпитват халюцинации в различна степен. Меснер навсякъде ги описва – той има 14 пъти изкачвания от по 8 хиляди метра и на почти всички има някаква шантава серия от халюцинации.” – Боян Петров
През 2009 г. след като изкачих Гашербрум-1, шест дни по-късно бях на 50 метра от другия осемхилядник в района – Гашербрум-2. Не ми достигнаха тези 50 метра. Виждах върха пред мен. Стоях. Гледах го. Но не ги минах, защото до тях водеше един тънък ръб, по който, ако те духне вятъра, те отвява в Китай. Не се реших. Последното, което стоеше в паметта ми, е как всички, тръгнали по това било, са вързани с въже, а аз въже нямах…
Нанга Парбат е най-трудният връх, който съм изкачвал досега. Дори по-труден и от К2 поради това, че стартираш от много ниска точка, от зелен базов лагер на 4200 м. Въпреки че началото на маршрута е само на час и половина от лагера, е изключително труден. С Иван Томов от Русе опитахме да изкачим планината по един непреминаван досега изцяло маршрут, отделни части да, но не и целия. Ние също не успяхме. Стигнахме почти до края, но в момента на атаката мъглата беше твърде ниско, за да се ориентираме къде е върхът и просто пропуснахме правилното отклонение за него и се забихме в друго. След известно време стигнахме до едно седло, видях Рупалската стена и разбрах, че грешката е непоправима, оттук нямаше как да изкачим върха.Това беше първият ни опит. По време на него Иван разви начална форма на белодробен оток, което му костваше по-нататъшните опити, защото се наложи да прекрати експедицията, за да се прегледа. Аз обаче реших, че продължавам, докато не го изкача. Вторият опит беше заедно с испанец и французин. За испанеца – Феран Латоре, това беше 13-ият изкачен осемхилядник и той имаше огромен опит. Тримата се сработихме много добре, защото всеки знаеше за какво отговаря в изкачването.
Хората си мислят, че едва ли не всички ориентири по върховете си имат GPS точки и ако си свалиш файла, няма да имаш проблеми. За осемхилядниците файлове в нета няма. Там се ориентираш по това, което си запомнил от схемите, които си гледал за маршрута. Аз лично се ориентирах, като правех снимки отдолу, начертавах си на компютъра линията и я качвах обратно във фотоапарата. Но едно е да снимаш от базовия лагер върха и впоследствие да видиш, че това камъче на снимката всъщност е гигантска скала. Чувството за ориентация и опитът имат голямо значение за намирането на правилния път. Пирамидата на всеки връх е комплекс от скално-ледени ребра, улеи, сераци и много сняг. Намирането на верния път без достатъчно ориентири си е направо изкуство и винаги, когато успея, знам, че освен умения съм имал и много късмет.
Зареждаме си устройствата със специални батерии, които се зареждат от соларни панели. Електричеството в базовия лагер е осигурено и с бензинов генератор, но той обикновено работи веднъж на два-три дена. През останалото време разчиташ на соларния панел, който зарежда специална литионна батерия с висок капацитет, и оттам вече зареждаш останалите устройства. Като тръгвам за атака, нося само една резервна батерия за фотоапарата, GPS “Fenix-3” часовник и смартфон. Той служеше, за да слушам музика и да пиша дневник на изкачването, защото се забравят нещата, а аз държа да са достатъчно точни дневниците, за да може следващият, който ще изкачва върха, да може да прочете нужната информация.
Не знам на другите колко тежат другите раници, но когато тръгвам в атака, моята тежи 16 килограма. Всеки ден изяждам по 700-800 грама храна, ползвам газ и т.н. Тоест олеквам с около килограм на ден. За 5 дни около 5 килограма изчезват от раницата. По време на щурма раницата ми не тежи повече от килограм и половина. Винаги тръгвам с раницата, защото може да ти послужи за оцеляване, ако времето се влоши и трябва да направиш непланиран бивак в ледовете.
Борбата със самотата извън цивилизацията е голяма – броят на хората, с които може да си говориш на смислени теми в базовия лагер, е силно ограничен. За да се разсея и забравя къде съм, всеки ден чета по 30-40 страници от електронните книги, които съм си свалил от София. Със сателитния телефон говоря сравнително кратко и то не всеки ден. Хубавото на „Турая“ телефоните е, че получавам много SMS-и, пуснати безплатно от специалния им сайт. Поради отличното им покритие в планините, непрекъсването на сигнала и относително добрите цени за разговор с предплатени карти или с месечен абонамент “Тураите” са най-използваните сателитни телефони в Хималаите, Каракорум и Памир. През специален модем, този доставчик вече предлага и сателитен интернет, но цената от 2500 долара на месец засега е доста висока и малцина от експедиционерите могат да си го позволят.
Над базовия лагер на ден обикновено катеря между 4 до 6 часа, рядко повече, и обикновено преодолявам 800 до 1000 метра денивелация. Важно за всеки алпинист е да си знае вертикалната скорост. Това е колко метри в час катериш на 6, 7 и 8 хил. метра. Аз вече много добре знам моята скорост и на 8 хиляди катеря 120 метра в час, понякога съм правил и по 150, но най-често е 120. С такава скорост един връх се изкача за около 10 часа. От щурмовия лагер до върха ми отнема почти винаги толкова време, слизането е бързо, за 2-3 часа.
Оказа се, че осемхилядниците обикновено ги изкачвам на втория си опит. Рядко успявам от първия път. На Анапурна, Макалу, Кангчендзьонга, Нанга Парбат и Броуд пик съм записал по два опита. Повечето алпинисти пробват само веднъж и ако успеят, успеят. Възстановяването след едно излизане над 8000 метра не е по-силите и физиологията на всеки. В последните експедиции започнах да планирам своя първи опит малко по-рано от другите и ако не успея, имам още време да си почина и да направя и втори опит.
Нямам тайни. Нямам преиначавания. Ако нещо преиначиш, то цял живот ще ти тежи. Ще те мъчи. И накрая пак ще излезе наяве.
И още някой по-известни изказвания на Боян Петров:
„Когато си поддържал здраво силно тяло, това е основната причина душата ти да е добре.“„Аз нямам мечти, имам цели. Аз съм прагматик.“„В един момент станах машина за оцеляване, без да съм го искал.“„Природата подлага на изпитание тези, които могат да го понесат.“„Покорявам не върхове, а единствено себе си.“„Пирин е бижу, което искат да дадат на олигарсите. Свещено място, където искам да ходя щастлив и горд, че това нещо съществува на Земята.“„В планината съжителстваш със смъртта.“„Ракът и диабетът ме направиха силен психически, превърнаха се в истински допинг за планината.“„Нямам думите “Мързи ме” или “Не мога да направя нещо” в речника си.“„Любимият ми момент от деня? Рано сутрин с роса по тревата.“„Личностите на които се възхищавам? Чарлз Дарвин, Христофор Колумб и Фернандо Магелан.“„Останеш ли без цел, все едно да плуваш в безкраен океан без никакъв остров.“„Какво бих направил на 80 години? Бих извървял Ком-Емине.“„Интересно ми е да ми е трудно. Колкото по-трудно ми става, толкова ми е по-интересно, толкова повече се увеличава блясъкът в очите ми. Лесните неща не ме привличат.“„Време е българин да събере Хималайската корона.“„Най-големият ми страх? Пропадане в ледникова цепнатина. Зловещ полет към долната земя.“„Книгата, която промени живота ми? “Свирепа арена” на Джо Таскър. Заради нея станах алпинист.“„Не помня някога да съм бил нещастен. Щастлив съм по подразбиране“„Не обичам тъжните погребения. Според мен се прераждаме и душите не умират.“
Къде е най-хубаво? Навсякъде е най-хубаво. Да ти е хубаво – е състояние на духа. Аз съм такъв!
ПРЕДГОВОР към книгата ”Първите Седем”: Нужни ли са ни върхове в живота?
Върховете далеч не са само високи точки от релефната карта в кабинета по география. Не са и места за вманиачени туристи, влюбени трекери или амбициозни алпинисти. Върховете са преди всичко необятно поле за изява на човешкия дух и място да изпробваш уменията си за оцеляване в живота – пряко и преносно.
Мързеливите в душата си хора записват по едва няколко върха през пялото си съществуване. Когато се обърнат назад, представителите на тази категория трудно правят разлика между изминалите години, повечето им житейски дела се сливат в аморфна маса, от която с голямо усилие може да се извлече нещо запомнящо се. Активните хора работят, тренират и изкачват върхове. По пътя си те преодоляват редица стъпала, падат и стават, преборват съмнения и терзания и колкото по-нагоре се изкачват, толкова по-силни и борбени стават. Увереността, че ще издържат трънливите изпитания, нараства пропорционално с тяхното преодоляване. Колкото по-често се провокираш и изправяш пред нови трудности, толкова по-мотивиращо става ежедневието, толкова повече ти се живее всеки ден.
За мнозина върхът е точка, от която единствено се слиза надолу. За мен обаче той е онова високо място, от което ясно съзирам следващата си цел. Тя е още по-трудна, още по-далечна и с времето става все по-желана. Спускам се само за да се подготвя още по-добре и пак да поема нагоре. И така животът ми преминава в планиране на нови скокове, изчислявано на рискове, изкачване на стотици малки върхове и гигантите зад тях. Колкото по-висока е пирамидата на върха, от толкова повече блокчета е съставена. Почти не сънувам проекти, за които не съм пренесъл достатъчно от малките, но тежки блокчета в основата, не съм пролял необходимата кръв, не съм съзерцавал стотици изгреви и залези. Стъпването на най-високата точка винаги носи спокойствие. Давам си сметка, че щом съм горе, значи съм уцелил правилните стъпки по дългия път към облаците. Става ми леко, крилата ми порастват с още няколко пера, а желанието за следващия връх е отново посято.
Далеч съм от мисълта, че написаното в тази книга е изчерпателно и съответства на догмите в класическите учебници и ръководства по алпинизъм. Не съм професионален алпинист, а изследовател-зоолог, почерпил вдъхновение най-вече от собствените си несполуки и успехи. Описал съм своя път, подход и причините, поради които изкачвам върхове. Спрях се на числото седем, защото осемхилядниците са общо 14 и вече се намирам малко след средата на тази знаменита колекция, известна като „Хималайската корона“. От друга страна, първите седем години са един от най-важните периоди в нашия живот. Тогава се формират повечето качества, определящи същността и целите ни.
Можех да напиша още доста за организацията, храненето, тренировките и ежедневието по време на експедициите. Много от детайлите в подобни книги остават скрити и недоизказани. Но нарочно пропуснах някои моменти, повечето от които пораждат въпроси и тревоги. Ще ги опиша по-нататък, надявам се във „Вторите седем“, когато ще съм преживял още трудности и ще съм записал в актива си нови върхове. Искам да съм сигурен в съветите, които давам, за да не ми тежи на съвестта, ако някой се нарани.
И да не забравяме – животът по върховете е ужасно ветровит. Колкото по-високо стъпваш, толкова повече трябва да си отваряш очите и да удържаш неговите пориви. Тази книга няма да ви пренесе на върховете, тя просто ще ви даде насоки за подготовка и данни за планините, които евентуално ще поискате да изкачите. Бъдете смели, истински живи, поставяйте си дръзки цели и изкачвайте върхове!
Други препоръчани книги:
Свирепа арена – Джо Таскър (и допълнителни материали)
Прогонените гении на България – Венелин Митев
Истории за личности и буболечки – Книга 1 – Кеворк Кеворкян
Лхоце 8501. На западната страна – Христо Проданов
Сам на скалата. Седем екстремни изкачвания, един катерач без право на грешка – Алекс Хонълд
“Здравей, Бояне.
Странно е. Пиша ти за втори път, без да те познавам. Това по-скоро се превръща в имагинерен разговор с теб и отчасти със самия мен.
Не те познавах, бил съм на няколко твои презентации и почти винаги накрая оставах с горчив вкус в устата. Понякога думите ти звучаха надменно, прекалено самоуверено, дори бих казал цинично. Ала всъщност не знам. Странна порода сте алпинистите. Своего рода особняци, които ние обикновените хора трудно разбираме.
Но знаеш ли, Бояне, истината е, че ти се възхищавах. Колко вечери стоях в малката си квартира, а всъщност обикалях целия свят. Тръгвах от базови лагери, проправях пъртини с теб, бях там, когато сваляше обувките си, за да разтриеш замръзналите си крака, любувах се на магичните изгреви над Хималаите, а вечер стоях буден в палатката и слушах как разговаряш със тишината. Но знаеш ли, имах един особено любим момент, който караше цялото ми същество да настръхва. Онзи момент, в който развяваше българското знаме високо над облаците. Тогава, сигурен съм, че дори и боговете настръхваха.
Ала ти най-добре знаеш, колко нищожни сме пред могъществото на планината. Тя решава, не ние, дали ще ни допусне да вървим по снагата ѝ, да докосваме белезите ѝ, да достигаме върховете й. Не да ги покоряваме! И ти дълбоко в себе си знаеше, че може би един ден планината няма да те пусне надолу, ще те помилва и остави завинаги в своята ледена прегръдка. Този ден за съжаление дойде. Дали това е съдба, можем само да гадаем. Но за друго ти пиша. За онази другата порода хора, онези, чиито души са отдавна загубени.
Когато новината се появи, вулканът изригна. Започнаха подигравките, обидите, “компетентните” мнения. Традиционните постове за бедните пенсионери, за болните деца, за това, че всъщност има толкова нуждаещи се хора, а ни занимават с един соросоид, с един диабетик, който по своя воля е тръгнал по баирите и логично е загинал.
Стана страшно. Помията заля всичко. Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че сърцата ни са сковани от злоба. Няма как да помогнем на всички. Но защо си толкова важен, Бояне? Защо трябва да помогнем на теб? Защо трябва да плащаме на хеликоптери да те търсят? Защо трябва да отваряме дарителски сметки? Онези 100 000 долара не оставят дребните душици да спят.
И така посред нощ те стават и включват своите компютри. После пишат в търсачката Боян Петров и прочитат първите две изречения (все пак трябва да разберат кой си, за да започнат).
“Боян Петров е български зоолог, еколог, спелеолог и алпинист, работещ в Националния природонаучен музей при БАН в София. Към 2017 г. той е българският височинен алпинист с най-много изкачени върхове над 8000 метра, общо 10.”
Ала всъщност, Бояне, ти си един будала. Защото, Бояне, ти не почиваш лятото в Гърция, ти не си на Тасос, Закинтос или Лимнос, ти си на Броуд Пик, К2 или Нанга Парбат. Какъв ти е проблемът, бе човек?
И онези симпатяги, пишат ли, пишат. Няма лошо. Лошото е, че никога няма да разберат какъв човек стои зад твоето име. Иронично те наричат национален герой и ограничените им умове изпитват истинска наслада от тази така сполучлива шега. Те се смеят, а после си пускат “истинските” национални герои. Онези от ВИП Брадър.
И нищо няма значение, Бояне. Нито, че си прославил България по целия свят, нищо, че си първият диабетик в света, който достига десет от най-високите върхове в света без кислород, без шерпи, често правейки пъртина за онези след него. И голяма работа, че някой си Райнхолд Меснер ти е изпратил видео поздрав за това, че си изкачил три осемхилядника за по-малко от 100 дни. Това е нищо, Бояне. Ако знаеш, те какво могат.
Аз не съм алпинист, не съм катерач, дори не станах професионален футболист, въпреки, че се занимавах дълго време с футбол. И все пак те разбирам. Хора като теб се чувстват свободни само горе в планината, далеч от всичко и всички. Това е един особен вид свобода, тази, в която постигаш нирвана.
Но също така, това е храна за душата, красота, която гали очите и спомени, в които сякаш се раждаш отново. И така се поражда онзи силен копнеж, да бъдеш там, както птицата копнее за небе. Сам със себе, да чуваш как снега хруска под краката ти и никъде около тебе да няма жива душа. Колко красиво и страшно, колко величествено и пагубно? За много хора това е лудост, неоправдан риск, глупост. Но е трудно да им обясниш, знам, знам, че е толкова трудно. Това е нещо, което трябва да усетиш със сърцето си, няма как да го предадеш с думи, колкото и красиви да са те.
Но има хора, които разбират. Има хора, които подкрепят и най-важното има хора, които те изпращат всеки път със свити сърца, ала все пак пускат ръката ти, защото знаят, какво значи за теб това. Това, Бояне са хората от твоето семейство. И днес, когато прочетох думите на дъщеря ти, разбрах. Разбрах, че отвъд мъката и страданието има нещо много по-голямо и силно.
“Той e там, където винаги е искал да бъде – в планината” – това казва твоята дъщеря. Колко болка и сила само в няколко думи. Едвам сдържам сълзите си. Върнах се толкова години назад, към едни други думи, които също накараха цялото ми същество да настръхне, да се надява, да се моли, макар да знае, че всичко вече е отдавна загубено:
“Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!”
Ала, Христо заспа завинаги. Малко след като се срещна с Богинята майка. Първият български алпинист изкачил Еверест – сам и без кислород.
Боян също заспа. Някъде под Шиша Пангма. Първият български алпинист изкачил 10 осемхилядника – сам и без кислород.
Представям си и двамата в онзи момент, преди последният им дъх да издиша живота. Спокойни са очите им, гледайки към върха. Лека усмивка стопля за последно замръзналите им лица. Щастливи са.
Планината покрива с бяла пелерина телата им. После им отдава чест. Слънцето се спуска бавно към своето леговище. Като митично чудовище, което трябва да поспи, преди отново да покаже своята мощ. Нощта идва нежно на пръсти. Звездите са толкова близо. Сякаш може да ги докоснеш с ръка. Красиво е. Красиво и толкова тихо. Спете, великани. Спете спокойно. Ние ще разкажем вашата приказка…”