Кома. Думите, които оживяха след чуковете – Огнян Стефанов

На 22.09.2008 г. бях убит. Убиха ме мъже в черно, въоръжени с чукове и винкели. Бях в кома, преживях тежки операции, но се върнах. И тръгнах по следите на наси­лието. Поех сам, защото държавата отказа да бъде с мен в този мрачен път…
Не се надявай на класически сюжет в тази книга, верни мой читателю. Не се взирай за увод, изложе­ние, фабула, композиционни елементи и пр. Това не е класическо литературно интерпретативно съчинение. Разбери това и прояви снизхождение. Тук са моите мисли, размисли и чувства, които реших да споделя с теб, като с близък човек, за да ми олекне. Тази книга е вид терапия. Поне за мен е така. Тя трябва да ме изба­ви от съмненията, страховете и заблудите. Не съвсем, но да се започне…
— Огнян Стефанов, 2010

Докато книгата бе в печатницата, МВР удари ма­фията с операция „Октопод“. Някои от арестуваните и обявеният за шеф на престъпна група, действала през последните десет години безнаказано – Алексей Петров, се оказаха част от героите в тази книга. Не е случайно. Изненадата по-скоро е, че въобще някой се осмели да посегне на хора, считани до вчера за недосегаеми. Не знам как ще се развият разследва­нето и делото в съдебната зала, но самото осветява­не на дейността на октопода е знак, че нещо ново се случва в държавата, нещо, което двайсет години ни­кой не посмя да предприеме. Дали премиерът Бойко Борисов и вътрешният министър Цветан Цветанов ще успеят да доведат нещата докрай – времето ще покаже. Изливаната помия, писъците от различни страни и тиражираните от засегнати кръгове съмне­ния само доказват, че са на прав път.
— Огнян Стефанов, 2010 г. [a за резултатите от “успеха” вижте последващата книга на Огнян Стефанов 11 години по-късно: https://4eti.me/dictator/]

 

1. Анестезия, интубиране, събуждане
Бялата, искряща светлина, идваща някъде отгоре, прорязва очите ми и ме кара да примигвам, преди да свикна с нея. Сякаш сняг вали. Оглеждам се. Обста­новката ми е непозната. Някакви странни фигури, облечени в сини и зелени халати, преминават покрай мен като във филм. Едната се спира и вперва поглед, сякаш ме изучава специално.
– Пациентът излиза от кома. Извикайте шефа при шесто легло…
Ето какво било. Не съм спал и не съм сънувал – бил съм в кома! Тази мисъл премина през съзнание­то ми като мълния, опустошавайки всички надежди и съмнения за нещо по-леко.
Кома! Кома, кома, кома…
Напрягах се да разбера страшна ли е тази дума или спасение. Спасение от смъртта. Не знаех още нищо за комата. Съзнанието ми препускаше, яхнало полу­дели коне.
Боже, къде си?
Дай ми някакъв знак…
Отново бях в действителността. Тези мигове са трудни за описване. Думите са безсилни да преразкажат комата. Комата и излизането от нея е състояние, при което не знаеш къде си. Аз не знаех. Бях се загу­бил. Предстоеше ми да открия света отново. Още не знаех, че ще се влюбя в него както някога. Щях да об­икна и Военна болница – тази, която ми вдъхна живот по един труден, болезнен и толкова красив начин… Любовта ми щеше да изригне, да се лута из коридо­рите и залите, операционните и манипулационните, за да се предлага на всеки, който имаше пръст в съ­буждането ми.
Плъзнах поглед към тялото си: шарен чаршаф покриваше гърдите ми и част от краката. Ръцете ми бяха бинтовани, леко разперени. Десният ми крак бе приклещен в желязна конструкция. Не виждах левия. Още не знаех нито какво е минало, какво е в момента и какво предстоеше. Изучавах себе си и обстанов­ката, както животно оглежда клетката. Страх, сякаш издигащ се по ескалатор, и изумление – са първите усещания, за които реално си даваш сметка. Те не са осъзнати, нахлуват директно, неканени. Треска­во вдишвах кислорода през маската. Пред замъгле­ния ми поглед светът се появяваше нов и неочакван. Нямаше емоции, нямаше шум. Само копнеж и свито сърце, отброяващо новото време с удари, някъде в гърлото.
Казвам ви, че така беше. Така видях края на кома­та. Още не знаех, че това е ръбът на пропастта зад мен и вероятно началото на други неща. След това дойде болката с цялата си власт: пулсираше из тялото ми, но не остра, а някак притъпена, с намерение да остане задълго. Не я пропъдих, не знаех как. Още ня­мах понятие, че ще бъдем заедно много време. Опи­тах се да помръдна, но не успях. Крайниците ми бяха обездвижени и тежки, а тялото си усещах като кола след челен удар. Бях закован към леглото. Бях част от него. Комата си отиваше, но светът, който се показва­ше пред очите ми, не изглеждаше по-добронамерен от нея. Все пак, от дълбините на съзнанието ми дочувах първите ноти на надеждата, ефирни и галещи като мелодия на Григ… Не се заблуждавах обаче, защото вече отгатвах какво е положението, а то бе по-близо до Вагнер, ако продължа с музикалните сравнения, до които въобще не ми бе в онзи момент.
Кома. Ето каква била тя. Няма те, не знаеш къде си бил, нито колко време си отсъствал. Безсрочен дъл­бок сън. Пътуване в безкрая, или след края. Разходка в тъмна гора. Отсъствие не по желание.
Хора в престилки се спираха до леглото, изричаха някакви медицински термини, които ми звучаха като заклинания от роман на Амаду, след което поемаха в неизвестна посока. Нещо питаха, записваха. Едни се отдалечаваха, сменяха ги други. Долавях части от изречения, които напомняха познатите „спокойно“, „анестезия“, „пулс“, „доцента“, „интубиране“ – но не правех още връзка между тях. Опитвах се да ги под­редя, но мозъкът ми отвръщаше уморено, че е още твърде рано. Съзнанието ми постепенно си проби­ваше път към действителността: бавно, пипнешком. Опитвах се да му помогна, като обхождах с поглед обстановката, която ме заобикаляше. Всичко беше ново и непознато, но не изпитвах любопитство. Вече знаех, че съм в болница и по-точно – в реанимацията. Знаех и как съм се озовал в нея. Бях пребит. Някак­ви мъже ме нападнаха пред ресторант „Кипарис“, от който излизах, и ме смазаха с железни инструменти, може би чукове, винкели и тръби. Споменът за слу­чилото се впи в съзнанието ми като нажежена игла. Усещането бе толкова изпепеляващо, че за известно време заглуши дори болката. Помислих си, дали да не избягам панически обратно в комата… Изстенах, в очите си усетих влага, а стомахът ми се сви, сякаш някой ми бе вкарал точен ъперкът. Прилоша ми, но не можех да повърна. Не можех и да мръдна.
Колко време беше минало от побоя? Какво беше състоянието ми? Какво бе оцеляло от мен? Кои бяха нападателите? Къде са близките ми? В безопасност ли са? Ще живея ли?
Въпроси, на които тепърва трябваше да търся от­говорите.
Към леглото се приближи жена, облечена в тъмно­синя престилка и тъмна медицинска шапка на глава­та. Спря се и ме погледна. Познах я – съпругата ми Мария.
– Пребиха ме, искаха да ме убият… – едва чух гла­са си. Заглушаваше го искрящата бяла неонова свет­лина.
Тя не отвърна нищо, но видях сълзи да се стичат по лицето ѝ. Не можех да спра и моите… Първата ни среща в новия ми живот! Новият ни…
Понякога излизането от кома е като възкръсване. Поне с мен бе така. Не е тържествен момент, разбрах го със сигурност.

2. Добър вечер, аз съм твоята смърт
Първата, загнездила се в главата ми мисъл, бе тази, защо ме пребиха. След нея, като птиците на Хичкок, ме връхлетяха следващите: кои бяха нападателите, кой ги изпрати, защо останах жив.
Да търсиш отговори на подобни мисли е почти съ­щото, като да те удрят с железа – падаш и си отчаяно беззащитен. Най-непоносимо е обаче усещането, че не­видима опасност дебне от засада близките ти. Не знаеш как да ги опазиш. В същото време те притиска съмне­нието, че лошото ги преследва по твоя вина. Пожелавам това усещане на двама-трима души. Те си знаят.
В такъв момент е най-добре да се оставиш на спо­мена от онези фатални часове. Да се опиташ от него да изтръгнеш обяснение за случилото се. В главата ми са се запечатали кадрите от нощта на 22 септември 2008 година. Не че ги искам, но вече с тях сме едно.
Имах среща в ресторант „Кипарис“ с бизнесмена Ивелин Банев-Брендо и адвоката му Петър Колчев. Видяхме се към 20,00 часа. Обсъждахме рекламата на „Хоум фор ю“ в сайта Фрог нюз, дали ще спира, или ще продължи излъчването на банер. Говорихме и за интервю, което отдавна искахме от Банев във връзка с различни писания в пресата и изявления на прокурори, че е замесен в незаконни сделки. Обсъдихме и завършилите неотдавна Летни олимпийски игри в Пекин. Банев е бивш борец и познава доста хора от спортните среди. Бяха спокойни, не забелязах дори сянка на тревога по лицата им. Бяха без охрана, не знаех дори дали имат шофьор.
Към 10:30 часа излязохме от ресторанта и вече на тротоара си взехме довиждане. Те поеха в своята посока, а аз към моята кола, която бе паркирана наблизо. Беше тъмно и тихо. Не преминаваха и автомобили по ул. „Пе­тко Каравелов“, на гърба на басейна „Спартак“. Кротка септемврийска вечер. Бях направил три-четири крачки, когато чух някой да произнася името ми. Изведнъж, ся­каш изплувал от черните сенки на дърветата, пред мен изникна мъж. Докато се чудех какво става, видях, че той посяга да ме удари в лицето. Инстинктивно се наведох или съм се изместил встрани – не си спомням точно. В този момент върху ми се посипаха удари: един, втори, трети… Водопад от болка, изненада и ужас. Опитах се да преброя нападателите, както и шансовете ми да се измъкна от стоманената кавалкада. Банев и Колчев се опитаха да ми помогнат, чух стъпките им, гласът на Ба­нев: „Ей, какво правите, спрете…“. Така и не стигнаха до мен. Много по-късно, след седмица може би, вече в болницата, разбрах, че на Брендо са му счупили носа, а на адвоката Колчев – две ребра. Според тях нападатели­те били десетина души.
Повтарях си, че трябва да остана прав, да не па­дам, за да не ме довършат с ритници. Прикривах главата си с ръце – начупиха ги като солети. Чувах гласа си: „Момчета, спрете, какво правите?!“. След това осъзнах, че това е капан, че няма никаква грешка, че аз съм мишената и целта на нападението. Това ме ужаси. Опитах се да викам за помощ, но нямам представа дали се е получило нещо. Шокът ме завла­дя и скова. Ударите продължаваха, чувах как костите ми глухо ечат, сломени от раните, шурнаха топли из­вори, които не виждах, но усещах. Кървави извори. Молех убийците да спрат, да ме оставят, защото вече съм потрошен целия. Ударите обаче продължиха ме­тодично да транжират тялото ми. Кланица на улица­та, животното бях аз. Вече на земята поех послед­ните ритници в слабините, в стомаха, в гърба. След това ескадрона на смъртта се изнесе; чувах бързите уверени стъпки, тропот на тела, пълни с адреналин. После… После се оказах в царството на тишината, тежка и хладна като оловна плоча. Само ударите на сърцето ми подсказваха, че не съм мъртъв. Ръцете ми бяха станали непослушни и лепкави. В този момент осъзнах кристално ясно, че е мен се е случило нещо фатално, нещо непоправимо.
Бях в съзнание. Помъчих се да извадя мобилния си телефон, но не успях. Нямаше начин да успея, защото сто паркинсона се бяха забили в тях. Понечих да ста­на, но и това не бе по силите ми. Тогава чух гласове и видях от ресторанта да излизат забързани фигури. Някои от тях бяха сервитьорите, които ме познаваха, сигурно имаше и уплашени и любопитни посетители. Суетяха се, говореха трескаво, питаха ме какво е ста­нало, опитваха се да ми помогнат. Помолих ги да се обадят на съпругата ми. С последните парчета от гла­са ми сглобих номера на телефона ѝ. През това вре­ме пристигнаха полицаи. Разпоредиха никой да не ме пипа, защото не се знае какви са пораженията. Питаха ме нещо, нещо им отговорих. Нямах представа колко време е минало от началото на нападението. Лежах на тротоара, очите ми се затваряха, започнах да се уна­сям, сякаш заспивах, сякаш исках да се скрия в няка­къв сън, който да докаже след време, че кошмарът е виртуален. Съзнанието ми обаче крещеше да остана буден, да не се отпускам. Знаех, че това може да се окаже от решаващо значение. Същото ми повтаряха момчетата от ресторанта, униформените и някакви други хора. Тогава пристигна линейката. Започнаха да ме прехвърлят на носилка. Повтарях непрекъснато, че трябва да ме откарат във Военна болница. Бях убеден, че само там могат да ми помогнат. Защо – нямам пред­става. Силите ме напускаха, но все още не се преда­вах. Не се предавах? Глупости! Бях се предал, защото вече не бях аз – бяха ми отнели тялото. По брутален и садистичен начин, а аз не бях успял да го защитя.
В коридора към Шокова зала усетих, че някой ми разрязва дънките, пуловера, ризата, обувките… Ня­кой ме питаше за кръвната група, дали съм алерги­чен към лекарства, имам ли проблеми със сърцето. Отвръщах механично. Умората ме превземаше, както есенна мъгла – бреговете на река. Минахме през ня­каква врата и тогава усетих, че силите ме напускат предателски. Напрегнах се за последно да си спомня какво знам за смъртта, какво пишеше в книгите, които бях прочел, и филмите, които бях изгледал. Помъчих се да подредя спомените си, неща, които трябваше да превъртя на бързи обороти в съзнанието си на всяка цена в тези последни мигове. Трябваше да си спом­ня живота, който живях, да подредя скъпите мигове… Не се получи. Безразборно пред погледа ми изплуваха лицата на близки хора, лудешки се прескачаха спомени от детството ми… Уплаших се, че няма да успея да „видя“ всичко, което исках да си припомня в този момент. Стана ми мъчно. Боже, не знаете кол­ко мъчно! Вече не усещах болка – къде се дяна тази убийца на сетивата? И тя ли ме изоставяше?
Осъзнавах, че съм в ръцете на екипите от болни­цата. Но това вече нямаше никакво значение. Трябва­ше да си тръгвам. Помислих си, че някъде ме очакват мама и татко, баба, вуйчо, приятели… Прииска ми се да стигна по-бързо при тях. Не, не ми се умираше, но съзнавах, че това е краят. Много пъти бях мислил за смъртта, но никога не си я бях представял така. Не я очаквах и неканена. А тя вече беше тук и си урежда­хме отношенията.
Потъвах, потъвах, сякаш се отдалечавах от всич­ко, което ми бе познато и мило допреди няколко ми­нути само. Отдалечавах се тихо, без шум и блясък от моя свят. Започна да ме обгръща тъмнина. „Това е, свърши се…“. И краят ме обгърна…
Далече, далече, нейде много далече останаха гла­совете на лекарите, споменът за ударите, за линей­ката, за окървавените и разрязани дрехи, които бяха умрели минути преди мен. Прекрачих някъде, без да знам къде. Аз и мракът. Аз – в мрака. Той бе мно­го по-силен, но нежен. Наистина бе добър: отне ми болката и страха, успокои ме в обятията си. Нямаше „Ах, този джаз“, нито тунел и ярка светлина, нито ду­хът ми се извиси над тялото… Просто черното победи светлината и ме взе със себе си.
Ето как ставала тази работа…
Не умрях като на кино. Умрях наистина.

23. Първи крачки
Не се надявай на класически сюжет в тази книга, верни мой читателю. Не се взирай за увод, изложе­ние, фабула, композиционни елементи и пр. Това не е класическо литературно интерпретативно съчинение. Разбери това и прояви снизхождение. Тук са моите мисли, размисли и чувства, които реших да споделя с теб, като с близък човек, за да ми олекне. Тази книга е вид терапия. Поне за мен е така. Тя трябва да ме изба­ви от съмненията, страховете и заблудите. Не съвсем, но да се започне… Тази глава започнах с една мисъл на Байрон, сега се изкушавам да цитирам още една:
„Човек – наполовина – прах, наполовина – бог“.
Когато разбереш по някакъв начин, че сламката, за която си се хванал във фаталния момент, те при­ближава към брега, усещаш прилив на сили. При мен това се изрази по следния начин: още на следващия ден, след като се прибрахме с Мария вкъщи, про­дължих процеса на рехабилитация и възстановява­не. Грижите и контрола за това бяхме предоставили изцяло на Дани, рехабилитаторката, която работеше с мен и в Банкя. Напредвахме бавно, но упорито и без размотаване. Упражнения, измерване на кръвно и пулс, пак упражнения, масажи, упражнения. Вди­гни левия крак, Сега десния. Полека, полека… Свий коляното, още мъничко, още мъничко… Обърни длан­та нагоре, изпъни лакътя, колкото е възможно. Всеки ден! Ден след ден. Тя е упорито човече, но и аз доста здраво се бях вкопчил в надеждата и вече трудно ня­кой щеше да ме раздели с нея. Освен по класическите начини: избиване на зъбите или куршум. Болките си бяха комплект с упражненията. Но и хапчетата бяха на една ръка разстояние. Започнах да свиквам с ко­варството им и ги контрирах с обезболяващи. Трудни бяха нощите заради безсънието, заради вкопчилите се в мозъка ми като харпии мисли.
Един приятел, В.Д. ми беше казал веднъж като дойде да ме види: „Два снаряда никога не падат на едно и също място“. Разбирам, приятелю, че искаш да ме успокоиш, но това е само една теория. Български­те обстоятелства сочат друго и са онова изключение, което не доказва правилото. Не ме карай да ти давам примери, че няма да ми стигне книгата…

Защо станах журналист? Въпрос, който изглежда лесен, но не е. Зададох си го за пореден път, след като излязох от кома и имах на разположение дълги нощи плюс силни обезболяващи. Направо комфорт… Пи­тал съм се и преди, но не така настоятелно, защо точ­но с този занаят се захванах. Този път нямаше как да увъртам – трябваше да си отговоря честно. Днес ми е все по-трудно да повярвам, че някога съм се гордял с избора си на професия. Не знам дали защото съм се променил, или защото светът около мен е станал друг. Винаги ме е респектирала фразата на Ноам Чомски: „Това, което хората искат да научат, няма да го наме­рят във вестниците“. Професорът едва ли знае колко това е така тук, в България.
Все пак този шибан, шибан занаят е и сладък. За много хора журналистиката отдавна не е това, което някога се е свързвало с имена като Хемингуей, Бабел, Гео Милев, Боб Удуърд и Карл Бърнстейн. Виновни за това сме самите журналисти, защото не успяхме да опазим занаята от изкушенията и заплахите на политическата и финансова класа. През последните години упорито се насажда мнението, че ако си журналист, нещо около теб не е съвсем наред. Някои дори смятат, че знаеш неща, които не пишеш или не изричаш, което си е стопроцентова нелоялност към читателите, слу­шателите и зрителите. Други са убедени, че злоупотре­бяваш с информацията и манипулираш общественото мнение. Трети, които никак не са малко, са убедени, че журналистиката е шмекерска работа, която нерядко си разменя шапките с властта и си пуска газовете с нея под чаршафите. В смисъл, че едни биват възхвалявани до небесата за сметка на други и срещу това медий­ните труженици получават кеш под масата. Има обаче все още хора, които уважават журналистите, както се уважава нещо, което не познаваш добре и в което съ­зираш някаква романтична мистериозност. Истината обаче е, че има и доста свестни хора, които си вадят хляба с журналистика. Откачени симпатяги. Заради тези последните, които са доста наивни, все още меди­ите съществуват. Слава Богу.
Участвал съм в разговори и спорове, в които на­падките и защитата на журналистите са се редували със скоростта на буталата в четиритактов двигател. Вършил съм и доста глупости, като тази да твърдя, че моралът и честта са брат и сестра на журналиста. Може би ми се е искало да е така, но не е.
Въобще защитата на журналистическата профе­сия в днешно време е рисковано и неблагодарно уп­ражнение. Браненето на обществения интерес – още повече.
Чувал съм, когато някой спечели някаква награда в своята област, коментари от сорта: Работата е била уредена предварително. Защо не наградиха еди кой си, ами точно този?!
Подобни питания винаги имат някакво основание, защото гледните точки са много, което си е нормално, а критериите винаги са обвити в мъгла. Има продаж­ни журналисти, има по-малко продажни и относител­но честни. Една моя позната казва: „Не че съм толко­ва морална, ами нищо не ми пада…“ Нещо такова.

 

„Защо ти е дълъг живот, щом няма да узнаеш тайните на света?“
Абу ал-Касим Фирдоуси

Някой ден сърцето
ще те съди за това,
за това, че много си го лъгал.
„Истина“, Милена Славова

„Между нас казано не го разпространявайте.
Не знае никой друг освен него, адвокатът му,
прокурорът, полицията, градската управа
и най-много още стотина души…“
Из „По-малката сестра“, Реймънд Чандлър

„Твърде слабото отмъщение води до второ престъпление“
Жан Расин

„Упрекван
в недостатъчна сърдечност,
сега си правя тъжна
равносметка –
щях да обичам
цялото човечество,
ако не бяха
няколко човека…“
„Житейска равносметка“,Георги Константинов

„Инстинктът за живот е по-силен от неговия смисъл!“
Ивайло Петров

Abusus non tollit usum –
Злоупотребата не изключва употребата.
Римска сентенция

„На теория политиката властва над парите,
но на практика е в пълна зависимост от тях“
Карл Маркс

„Една мечта ти се привижда: да бях се разболял за две-три седмици, но не смъртоносно или много тежко и без операции, но да ме настанят в болница, – щях да си лежа три седмички, без да гъкна, а и храната е добра,
бульончета дават…“
Из „Един ден на Иван Денисович“, Александър Солженицин

„Животът е като представление – в него най-често най-лошите
измежду хората заемат най-добрите места“
Питагор

„Пороят от храброст израства от страха“
Джордж Байрон

И землянката имаше място за нас.
Беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от Боя.
Из „Само той не се върна от боя“
Владимир Висоцки

„Най-великото нещо, което може да стори човешката душа на този свят,
е да види нещо и да разкаже какво е видяла по разбираем за околните начин“
Джон Ръскин

„Всъщност всеки може да лансира идея, която ще се разпространява сама, ако бъде поднесена в нова, неузнаваема медийна форма. Мутиращите медии привличат внимание, защото са странни.
А любимото им занимание е да мътят нови свои форми“
Дъглас Рушкоф

„Можеш дълго да гледаш и да не разбираш нищо.“
Исак Бабел

 

“Чета и слушам коментари по повод убийството на Алексей Петров. Един от първите изводи, който бе лансиран е в медиите е, че се връщат мутренските времена в България. Прокарва се и тезата, че разстрелът на Трактора е доказателство, че сме мафиотска държава. Самото покушение било като етикет за това. Също така, че новото правителство било виновно за завръщането на поръчковите разстрели.
Дали от незнание или по указание, но тези твърдения са далеч от истината.
България е мафиотска държава не заради самите убийства, а заради неработещите служби на МВР, прокуратура и правораздавателната система като цяло. На върха е политическата класа. Ако мутрите, в това число и Петров, бяха разследвани и съдени при спазване на закона, а не закриляни от политически „чадър“, в много случаи нямаше да се стигне до показните убийства.
Трактора и немуподобни щяха да са живи, но в Централния затвор. И България щеше да е в Шенген, и нямаше да е последна по всички показатели за качество на живот в ЕС.
В “Куражът винаги е сам” Роберто Савиано блестящо описва за какво става дума когато срещу мафията са истински магистрати и ченгета.”
— Огнян Стефанов, “Фрог Нюз“, 2023

 

Благодарности
1. Анестезия, интубиране, събуждане
2. Добър вечер, аз съм твоята смърт
3. Из полето аз се скитам…
4. В долината на мълчанието няма самураи
5. Бентлито на раздробеното тяло
6. Мартин Лутър Кинг нямаше този късмет
7. Шоу, кръв и сълзи
8. Бягай, момче!
9. Кажете трите си имена за протокола
10. Параноята като спасение
11. Правило №1: Не спирай сълзите!
12. Враг на държавата
13. С пироните в тялото трябва да се внимава
14. Сестра ми и реката
15. Убийството като подарък
16. Прокурорска приспивна
17. Първите уроци: цигулка, кебапчета и лимонада
18. Хайверената левица, Гестапо, ДАНС…
19. Сайтът „Опасните“ оживява втори път
20. BMA – магьосници и надежди
21. Как обявих война на ДАНС
22. Кръгът „Банкя“, Ингушетия и Сомалия
23. Първи крачки и шампанско за нова година
24. Едно интервю, което не видя бял свят година и половина
25. Река Вит и партизанските землянки не са спасение
26. Сексът между журналистика и ченгета ражда „кафява“ преса
27. Този шибан, шибан, сладък занаят…
28. Да се продадеш е по-лесно, отколкото изглежда
29. След чуковете и винкелите дойде Академик
30. Стълба към небето