sam-na-skalata-4eti.meЗащо го правиш? Не се ли страхуваш, че ще умреш? Два въпроса, с които Алекс Хонълд е обстрелван почти ежедневно. 32-годишният катерач е необяснима загадка – също като невъзможните пъзели, които нарежда по скалата – а учените спекулират, че мозъкът му е ключът към ново ниво в човешката еволюция. Без осигуряваща екипировка, въоръжен единствено с торбичка за магнезий, той демонстрира концентрация и самоконтрол на стени отвъд най-смелите вертикални мечти. На 3 юни 2017 г. Алекс отново вдига летвата на фрий соло катеренето, като изкачва с голи ръце 900-метровия монолит Ел Капитан в Йосемити. Калифорниецът преодолява 4-дневния маршрут „Фрийрайдър“ за по-малко от 4 часа, затвърждавайки прозвището си „Истинския Спайдърмен“.
Апотеоз на катеренето и образец за спортна автобиография, „Сам на скалата“ ни предоставя редкия шанс да надникнем в едно пробудено съзнание, освободило се от примката на самоограниченията. Описвайки седем от най-внушителните изкачвания в кариерата си – от „Астроман“ и „Рострум“ в Йосемити, през „Ел Сендеро Луминосо“ в Мексико, до Фиц Рой в Патагония – Алекс разкрива както дълбоката си мотивация, така и техниките, с които овладява страха и контролира риска, разказва за драматичните обрати, когато животът се крепи на върха на пръстите, за триумфа, съмненията и страха от смъртта. Тези истории смразяват кръвта и подкосяват краката, но най-важното – помагат ни да разберем как, и защо, Алекс прави това, което прави.
В допълнение, книгата е написана в колаборация с доайена на американската катераческа литература Дейвид Робъртс, който хвърля нова светлина върху постиженията на Алекс. Воден от желанието да открои гения на скромния и непринуден атлет, Дейвид обяснява на достъпен език техническите особености на изкачванията и тяхната значимост в исторически контекст, проследява шеметната му кариера, включваща множество рекорди за скорост, редица премиерни изкачвания и признания от легендите на спорта.
Отворете „Сам на скалата“ на произволна страница и няма да я оставите до сутринта. Разказ за свобода, страст и воля, непоклатима като гранит, книгата е задължителна не само за любителите на катеренето и неговата психология, но и за всеки, който се колебае в подножието на следващото си житейско приключение.

През последните 40 години едва шепа катерачи са имали смелостта да изкачват рисковани маршрути без въже и осигуряваща екипировка. Половината от тях са мъртви.
Днес Алекс Хонълд пренаписва историята на катеренето с изумителните си изкачвания по най-високите и непристъпни скални стени в САЩ и целия свят. Сам срещу скалата, без въже и осигуровка, без право на грешка. Фрий солото, което Алекс практикува, е най-чистата форма на катерене, но и залогът е убийствено висок: ако паднеш, умираш.
След като през юни 2017 г. осъществи смятаното за невъзможно премиерно фрий соло на 900-метровия гранитен монолит Ел Капитан, Алекс продължава да търси съвършенството на скалата, съвършенство отвъд всякакви граници, поставени и от най-смелите му предшественици.

„Алекс е най-великият катерач на нашето поколение.“
–Томи Колдуел

„Името на Хонълд се откроява най-ярко сред онези екстремни спортисти, които проявяват пред очите на целия свят смелост, граничеща с безумието.“
–Outside

„Постиженията на Алекс Хонълд са изумителни и… вдъхващи истински ужас. Но Хонълд не е нито луд, нито безразсъден. „Сам на скалата“ разкрива пред нас истинския Алекс – един харизматичен и смел катерач, при когото няма пози или преструвки.“
–Джон Кракауер, автор на „Сред дивата пустош“

Цитати от книгата и самият Алекс:

Страхът. Той е първичният елемент в опасните катерачески начинания – както и във всеки приключенски спорт. Дори хората, които никога не са се опитвали да се катерят, разбират това, докато гледат видеозаписи от фрий соло проектите ми. Затова и първият въпрос, който ми задават, обикновено е: „Не те ли е страх…?“. (Няма нужда да довършват изречението – ясно е, че имат предвид „ че ще умреш?“.)
Мислил съм много за страха. Според мен разковничето не е в това да се научиш да се катериш, без да изпитваш страх – това е невъзможно – а в това да умееш да се справяш със страха, когато плъзне по нервните ти окончания.
Когато по-късно бе интервюиран от Sender Films, приятелят ми от Долината Ник Мартино заяви: „Хонълд е на различно ниво от всеки друг катерач в света. Изглежда, не изпитва страх – или пък другите нормални човешки емоции. Притежава способността просто да изключва мозъка си и да катери безумно опасни скали – такива, каквито никой друг не е покорявал“.
Благодаря ти, Ник – но това просто не е вярно. Изпитвам страх също толкова, колкото всички останали. Ако отнякъде изникне алигатор и се засили към мен, за да ме погълне, бих се почувствал доста притеснен. Всъщност двата пъти, когато съм бил най-изплашен през целия си живот, бяха следствие на привидно дребни грешки от моя страна и нямаха нищо общо с фрий соло проектите ми. Ако съм научил нещо от тях, то това е да не се отпускам прекалено дори по време на спокоен поход в планината.

 След като Алекс изкачва Халф Доум фрий соло през септември 2008 г., Мортимър и Роузън решават, че искат да посветят цял филм на постиженията на този изключителен млад талант. Но както на Муунлайт Бътрес, така и на Халф Доум няма нито един свидетел. Решението на проблема е очевидно: режисьорите се свързват с Алекс и го питат дали би се съгласил да изкатери отново определени участъци от двата маршрута, за да го заснемат.
Мортимър си спомня: „Алекс се съгласи веднага – каза, че много му допада идеята за видеозапис от онези стени“.
Логистичните проблеми обаче се оказват огромни. През пролетта на 2009 г. от студиото вече са готови да заснемат участъците на Муунлайт Бътрес, но по маршрута има още няколко групи, които го катерят по старомодния начин с множество опорни точки. За щастие всички те се потят ниско, по първите въжета на стената. Мортимър и фотографката на екипа Селин Сербо решават да се спуснат на рапел на около 120 м от върха, да увиснат на паралелни въжета и да заснемат отблизо с камера и фотоапарат как Алекс катери горните въжета фрий соло – така другите катерачи ще бъдат извън кадъра. Самият Алекс ще се спусне на рапел, ще свали седалката си и след това ще започне катеренето.
Мортимър силно се безпокои за начинанието, в което е въвлякъл Алекс. „Ами ако падне и загине – тревожи се той – и то – заради един филм? Не мога да си представя как бих живял с мисълта, че съм станал причина за такова нещастие.“ Снимачният екип също е притеснен. „Когато се събрахме в Спрингдейл вечерта преди снимките, всички бяха адски стресирани – спомня си Мортимър. – Бяхме в една пицария. Когато Алекс стана от масата, за да отиде до тоалетната, се спогледахме и признахме на глас, че се колебаем дали е добра идея да осъществим проекта. След това Алекс се върна и аз го попитах: „Сигурен ли си?“, а той почти избухна: „Ама че сте страхливи! Друго студио ли ще трябва да търся?“.“
Отсечките, които Алекс минава отново пред камерата, са двете въжета категория 5.12 над ключовия вътрешен ъгъл, висок 55 м. Мортимър разказва: „Беше студено. И ветровито. Маршрутът на Муунлайт е невероятно открит и също толкова главозамайващ – в буквалния смисъл – колкото и на Ел Капитан. Снимахме Алекс от едва около половин метър разстояние и внимавахме извънредно много да не трепнем дори с мускул, за да не го разсеем. Бояхме се да не изпуснем капака на някой обектив или да не съборим и най-дребното камъче“.
Въпреки всички притеснения Мортимър и останалите от снимачния екип са напълно запленени от гледката. Вкопчените пръсти и плътно прилепените към скалата стъпала са единствената, минимална опорна точка на Алекс в този въздушен свят. Под него се простира 250-метрова бездна. Ако падне, ще полети право долу – няма нито една издатина по пътя към подножието. Алекс избира именно този момент да се обърне към камерата и да попита: „Искате ли да направя така, че да изглежда, сякаш ми е трудно?“. Мортимър си припомня: „Оказа се, че той си е мислел: „На тях сигурно им е адски скучно!“. Малко по-нататък Алекс пъха коляно в една цепнатина, заклещва го, пуска изведнъж и двете си длани от скалата и възкликва тържествуващо: „Без ръце!“.

Следва поредната какофония от коментари, изразяващи недоверие, изумление, възхищение – както и множество предупреждения и загрижени молби към Алекс да не излага повече живота си на такъв огромен риск. „Да не се занасяш с нас, Питър?“, пита друг ветеран от Долината. В думите му се долавя съмнение, както при изкачването на Муунлайт Бътрес на 1 април. Но друг катерач – един от безусловно повярвалите в твърдението на Хаан – пише: „Този човек трябва да се пробва да ходи по вода“. Още един ветеран изразява мнение: „Минавал съм тези три маршрута и при самата мисъл за това, което е направил Алекс, ми прилошава“.

Много други коментари чисто и просто изразяват възхищение. „Да живее Алекс Хонълд!“, гласи един. „Още един страхотен проект от един страхотен човек!“. Джон Лонг, Господарят на скалите, който става свидетел на гения на Алекс във филма „Сам на скалата“, пише само: „Александър Велики“.

На 300 м нагоре по южната стена настъпва момент, който вече е не по-малко известен от кризисната ситуация на корниза „Слава богу“ в „Сам на скалата“. Докато се катери нагоре свободно, Алекс минава по един траверс към камерата, която се намира на три метра от него. Близо до нея има болт, за който той иска да се закачи. Нито ходилата, нито пръстите, с които се е вкопчил в скалната издатина високо над главата си, се виждат в кадъра. Той се пуска с лявата ръка и се протяга към болта, за да прецени точно на какво разстояние се намира. Пръстите му стигат на около четири-пет сантиметра от болта, но той знае, че може да се закачи за него с дейзи. Протяга внимателно ръка към седалката си, хваща дейзито и го захапва през средата, за да се наведе и да вземе карабинера си.

Изведнъж цялото му тяло пропада с няколко сантиметра надолу. Явно едното му ходило се е подхлъзнало. Как е успял да се задържи на стената само с помощта на пръстите на дясната ръка, вкопчени в издатината? Колко близо е бил до фаталното падане, за което всички около него се безпокоят открай време?

На това място публиката винаги възкликва. Някои дори изпищяват. Но лицето на самия Алекс остава напълно безизразно. Той просто се пресяга надолу, хваща карабинера, закача го за болта и се залюлява, като пренася тежестта на тялото си на дейзито. „Сега съм в безопасност.“

Според думите на Мортимър, който по-късно пита Алекс как се е чувствал в онзи момент: „Той изобщо не си спомняше за какво говоря. Но след това малко се ядоса. Попита ме: „При толкова много страхотни кадри на Тройката точно това ли намери да качиш в YouTube?“.

А според Алекс: „В онзи момент въобще не бях близо до падането. Бях се хванал много добре с дясната ръка, а кракът, който се подхлъзна, не носеше теглото ми. Не исках да се хвърлям към болта. Нямаше да изглежда добре във филма“.

Въпреки това веднага след тази сцена във филма се чува коментар на Алекс зад кадър, който явно признава, че се е разминал със злополуката на косъм. „Няма как да не се обърка все нещо. Това е част от играта. Тези случки те разтърсват за момент, но после просто продължаваш.“

Филмът завършва с „какофонията“ на върха. Десетки планинари, които знаят, че Алекс вече се приближава, са се надвесили и го наблюдават отгоре.

„Идва“, обажда се един. „Просто жестоко!“, възкликва друг.

Когато Алекс сяда да си отдъхне на плоската скала на върха, хората го наобикалят, за да го помолят да се снимат с него и да стиснат ръката му. Дори да си е мислел, че всичко това е странно, по нищо не си личи. Съгласява се учтиво с молбите им, разтърсва ръка след ръка и позира за снимка с група възхитени тийнейджърки.

Последният му коментар зад кадър определено е най-силният от всички. „Когато сега се замисля за всички онези катерачи, които са ме вдъхновявали още от дете, осъзнавам, че те също са били обикновени хора. Аз просто живея живота си така, както мога, и ако някой се вдъхнови от нещата, които правя, бих се чувствал много щастлив, че съм му помогнал по някакъв начин.“

— Къде ти е каската?
— Ами… нямам такава – отговаря Алекс, като ме гледа право в очите. В изражението му няма и намек за съжаление.
— Какво искаш да кажеш? Забравил си я в лагера ли? – питам аз, макар че се досещам за отговора още преди да съм довършил въпроса.
— А, не. Изобщо не съм си донесъл.
— Нарочно ли?
— Може да се каже…

Но когато Алекс повежда нагоре по ужасяващия пасаж на маршрута, почти без никакви джаджи, преди двамата да се настанят да бивакуват на портативната платформа, която окачват над пропастта, Синот възхвалява способностите на гениалния си колега:

“Два часа по-късно той достигна нишата под малкия таван на около 45 м над мен. Без съмнение беше един от най-добрите водачи, които някога съм виждал в действие…
Конрад Анкър беше прав. Научих много от Хонълд. Той допринесе за експедицията по начин, който никой от нас не беше очаквал. Всяко зашеметяващо спускане, всяко нечовешко набиране, дори всяка грешка като начинаещ – всичко това възроди у нас страстта към спорта, която изпитвахме на неговата възраст. Най-малкото – показа ми, че страстта си е още там. По-късно вечерта, когато се настанихме в спалните чували на портативната платформа, Хонълд каза, че иска да ми сподели нещо. „Знаеш ли, чувствам се като някой слабак“, призна той. „Защо? Току-що се прояви като най-жестокия водач, когото някога съм виждал“, отговорих му. „Знам – каза той – но се чувствах прекалено уплашен. Не трябваше да ме е страх толкова.”

На петото въже има още един пасаж – на около 180 м от земята. То завършва с една огромна скална издатина, на която можеш да спреш и да си починеш. Трябваше да изпълня най-трудните движения тук, хванат за стената само за един малък, остър ръб във варовика над главата ми. Налагаше се да се опра за секунда на плоската стена с левия си крак и да се изтласкам нагоре, за да вдигна десния си крак почти до нивото на кръста си и да успея да се пресегна с лявата си ръка към една далечна, едра хватка.

Това определено не беше най-трудното движение на маршрута, но съчетанието от простота и сложност ме накара да го помня дълго, след като слязох. За мен това е най-съвършената форма на соло катерене – да бъдеш почти напълно отделен от стената, открит и заобиколен от въздух. В този вид движение има чистота, която не се наблюдава при катеренето с въже и екипировка. Но колкото и да обичам простотата, знам, че не е толкова лесно да попаднеш в такова положение. Тук, на „Сендеро“, всичко се навърза идеално – получи се съвършена смесица от естетическо и техническо удовлетворение; катеренето изискваше постоянна концентрация и отдаденост по пътя, който пресичаше най-голямата стена на скалния масив право нагоре.

Оттам до върха всичко мина лесно. С всяка стъпка се доверявах на краката си все повече и повече. Използвах нови поредици движения на няколко от въжетата. Знаех, че ще мога да открия най-лесния път нагоре през на пръв поглед голото море от варовик.

Когато стигнах скалната издатина по средата на пътя, събух еспадрилите си за малко. Направих същото пет въжета по-нагоре – исках да дам на пръстите си възможност да си починат след десетките метри техническо, натоварващо катерене. В крайна сметка преживяването се оказа точно това, на което се бях надявал: аз бях просто една миниатюрна точица на обширната, дива скала, но през онези два часа усетих вкуса на съвършенството.

 За пръв път се бях докоснал до пътешестването в държави от Третия свят, когато отидохме в Борнео, но обстановката в Чад бе доста по-тежка. Влиянието, което онези три седмици в Африка оказаха върху мен, промени живота ми по начин, който изобщо не бях очаквал.
Отправихме се на път от Нджамена в един лендроувър и две тойоти „Лендкрузър“. Енеди се намираше на около 1000 км по права линия, но се наложи да заобикаляме, така че пътят се удължи значително. В статия, посветена на експедицията, Марк описва сюрреалистичното ни пътуване по следния начин:

Пътувахме по единствения асфалтиран път в Чад от няма и час, когато Пиеро направи неочакван, рязък завой към пясъка. Предположих, че ще спрем, но той просто насочи колата на североизток и продължи да кара – и така през следващите четири дни.
Понякога се ориентирахме по отъпканите в пясъка следи, а друг път минавахме през участъци, които сякаш никога не бяха виждали превозно средство. Единственият начин да се придвижваме по местата с по-ситен пясък беше да караме с близо 100 км/ч, като на моменти едва запазвахме контрол над колата. Когато спирахме, за да устроим лагера си и да нощуваме, механикът ни – местен жител – започваше да работи по автомобилите, да почиства въздушните филтри и понякога да сменя или поправя различни части от двигателите.
Дните ни минаваха в изтощително препускане през пустинята; случваше се от изгрев до залез да не видим нищо освен безкрайното море от пясък около нас. Разковничето беше в това да прекарваш колкото може повече време в колата на Пиеро, която водеше другите две – иначе попадаш в задушливия облак пясък по дирите й, който сякаш успяваше да проникне във всяко отверстие на тялото. Тъкмо започваше зимният сезон и температурите варираха от 30 до 35 градуса през деня. През лятото, както Пиеро ни обясни, достигат до шейсет.

Изведнъж забелязах в далечината двама мъже, които яздеха камили. Пиеро намали скоростта и спря на няколко метра от тях. Като се замисля сега, започвам да се питам дали не го е направил, защото беше свикнал да кара туристи, които искат да снимат такива неща, вместо от любезност и искрено желание да поговори с тях – така, както правят планинарите, когато се засекат по време на поход. Независимо от причината спряхме и се изсипахме от джиповете. Когато се приближихме към номадите, те слязоха от камилите и ни наляха голяма купа камилско мляко. Пиеро обясни, че номадските племена винаги предлагат по нещо в знак на гостоприемство, макар да не разполагат с много. Отказахме млякото, но направихме няколко снимки. Пиеро даде на мъжете онова, което беше останало от закуската ни, и ни обясни, че на тях често им се случва да пътуват с дни без храна. След това мъжете се качиха обратно на камилите и продължиха нататък през пустинята.
По-късно попитах Пиеро как номадите успяват да се ориентират в пустинята така точно – особено като се има предвид огромният риск, на който биха се изложили, ако се загубят. Едно съвсем малко отклонение от правилната траектория би означавало да пропуснат следващия кладенец и да загинат от дехидратация насред нищото. Пиеро ми обясни, че се ориентират по слънцето и посоката на вятъра, която не се променя през цялата зима. Когато възразих с думите, че според мен това е прекалено важен въпрос, че да разчитат единствено на слънцето и вятъра, Пиеро направи сравнение с катеренето. Понякога се озоваваш в положение, в което падането означава сигурна смърт. Затова се стараеш да не паднеш. Това ми помогна да разбера. Номадите просто не правеха грешки.
От време на време минавахме покрай някой малък оазис и попадахме на местни жители – малки групички мъже, жени и деца, които живееха в глинени или сламени колиби. Те бяха представители на народа тубу, за които гледката на пришълци – и особено на белокожи западняци – беше толкова необичайна, че Пиеро ни предупреди да не се приближаваме и да не ги снимаме.
Аз обаче не можех да откъсна очи от тях. Бях напълно запленен от тези полуномадски обитатели на пустинята. Те оставиха у мен наистина дълбоко впечатление и благодарение на тях проумях още нещо. Когато се върнах у дома, установих, че най-ярките ми спомени не са свързани с катеренето, а с дните, прекарани в пътуване до и от Енеди. Образите на децата, които налагаха магаретата, за да ги накарат да носят водата по-бързо, на мъжете, които яздеха камили през необятната пустош, и на хората, които работеха по цял ден, за да превърнат калта в тухли, се бяха запечатали най-ярко в паметта ми. Станах свидетел на начин на живот, коренно различен от всичко, което някога бях виждал, на едно напълно непознато място. Простата истина за живота в Чад – за това колко бе трудно да оцелееш в такъв климат, без да разполагаш с каквото и да било освен една колиба и няколко животни – ме остави без думи.
Освен това ме накара да осъзная – може би за първи път – колко лесен е животът ми в сравнение с този на хората в по-бедните общества. Няколко години по-късно това прозрение ме накара да преосмисля целите си и да насоча усилията си към нещо различно от катеренето. Отне ми известно време, докато пристъпя към действие, но тази идея се зароди в онзи момент. (впоследствие Алекс основава фондация, която търси и намира прости, устойчиви средства за подобряване на качеството на живот в общности по целия свят. Вижте honnoldfoundation.org/).
Към края на четвъртия ден в далечината забелязахме скали. Откакто тръгнахме от Нджамена, не бяхме виждали дори хълм или възвишение. Изпълнихме се с надежда и ентусиазъм. Всички се питахме: „Дали от тази скала ще излезе нещо?“. Веднага щом се приближихме достатъчно, спряхме, изскочихме от колите и буквално се затичахме към най-близките формации.
За наше изумление обаче открихме, че пясъчните скали в Енеди варират от „ужасни“ до „направо отвратителни“. Нямаше нито един хубав участък. Въпреки това мястото се оказа същински рай за фотографите и кинематографите и медийният екип успя да заснеме наистина неповторими кадри.
Джеймс Пиърсън въодушевено прие ролята на водач по маршрута. (На мен това ми изглеждаше като смъртоносно начинание.) Приготви въжетата и пое нагоре, Марк го осигуряваше, а медийният екип наблюдаваше всичко със затаен дъх. Не исках просто да си седя и да гледам как някой друг се катери – не бях пропътувал половината земно кълбо със самолет, плюс четири дни с джип през пустинята, само за да бъда зрител – затова се отдалечих и започнах да катеря соло една от близките кули.
Преди това пътуване Тим, Джими и Ренан бяха наблюдавали как катеря соло по твърди скали, но Марк и Джеймс никога не ме бяха виждали. Май малко се стреснаха от онова, което правех.

 Още от началото на кариерата си Алекс намира за доста забавен факта, че публиката пощурява при новините за фрий соло проектите му, но не обръща особено внимание на изкачването на дълги маршрути по големи стени непосредствено един след друг, и то с рекордна скорост. За един неспециалист, разбира се, е много по-лесно да вникне в страшната простота на фрий солото – „ако паднеш, умираш“. Достатъчно е само някое кратко видео. Много по-трудно е да се проумеят предизвикателствата на солото с дейзита, особено като се има предвид изтощителната умствена гимнастика на Алекс – непрекъснатото минаване от нагласа „Сега съм в безопасност“ към нагласа „Сега не съм“.

Заблудата на страничния наблюдател е породена от факта, че Алекс се закача за фиксирано на стената оборудване или за френдове, които поставя на трудните места – хората смятат, че катеренето по този начин е несравнимо по-лесно. Но това е много, много далеч от истината. И макар да твърди, че не обича да бърза, Алекс продължава да се стреми да подобрява скоростта си на тези големи стени – въпреки че трябва непрекъснато да мисли и преценява кои въжета е по-добре да мине свободно и кои – с дейзита. Дори да се довериш на някой клин може да се окаже прекалено рисковано решение – някои устройства, поставени още преди години, са вече износени и отслабени заради климата и на тях не може да се разчита да понесат теглото на катерача, камо ли да го задържат в случай на евентуално падане.

След успеха на „Сам на скалата“ Питър Мортимър и Sender Films продължават да поддържат връзка с Алекс и му предлагат да заснемат нов филм, наречен „Хонълд 3.0“, посветен на опита му за соло катерене на Тройката. За Мортимър и компания това представлява едно ново предизвикателство – ще могат да заснемат проекта на Алекс по време на същинското му изпълнение, вместо да го карат да разиграе определени части от него по-късно и да използват тях, както правят за предишния филм. Няма да има нито репетиции, нито повече от един дубъл. А ако се случи операторът да не успее да заснеме някой ключов момент… Е, много жалко.

От логистична гледна точка този филм представлява истинско предизвикателство. И все пак според Питър този проект не е толкова стресиращ колкото „Сам на скалата“. Както самият той разказва днес: „Нямаше ги моралните дилеми, които ме измъчваха предишния път. В най-лошия случай – ако Алекс паднеше по време на катеренето и загинеше – това все пак щеше да бъде вследствие на избор, който сам е направил, независимо от нас. Ако това станеше, докато катери наново някой участък, специално за да го заснемем, щях да се чувствам така, сякаш съм отговорен за смъртта му. И щях да бъда принуден да живея с тази мисъл“.

Въпреки това всеки участък от маршрута, на който трябва да заснемат Алекс, е натоварващ за операторите и фотографите. През юни 2011 г. Мортимър се съгласява да осигури кадри от друг негов фрий соло проект за рубриката „60 минути“. Това е странично начинание, с което Алекс решава да се заеме в деня преди голямото шоу на Тройката – маршрут на име „Феникса“, който се състои само от едно 40-метрово въже, но е оценен на 5.1за. За да стигне до началото му, трябва се спусне на рапел, понеже участъкът е надвиснал над пропаст, чиято стена се извисява на повече от 150 м от дъното на долината.

Мортимър има известни резерви по отношение на този проект. „Бях на косъм да му кажа: „Никакви повторни разигравания на изминати маршрути“, спомня си той. „Но Алекс ми заяви: „Ще видя сметката на „Феникса“ утре. Искаш ли да дойдеш?“. „Ти искаш ли да дойда?“, попитах вместо отговор. „Разбира се.“ „На следващия ден отидох, заех мястото си, фокусирах камерата върху него и увеличих образа. Тогава видях за какво се е хванал. Гледката беше ужасяваща. Скалата бе надвиснала над него, под краката му нямаше стъпки, а гранитът изглеждаше хлъзгав заради капките вода, които пръскаха от близкия водопад. Беше се хванал само с по три пръста на всяка ръка, вкопчен в плитки цепнатини. Бях напълно потресен. През целия си живот не бях изпитвал такъв ужас. Не издържах да гледам всичко това отблизо, затова отново намалих изображението.“

Алекс успява да се изкачи до върха на „Феникса“ за точно осем минути. Това е първият маршрут в „Йосемити“ от категория 5.13, изминаван фрий соло.

Мортимър разказва и още една история: за оператора Брет Лоуъл, който заснема Алекс по време на фрий солото му на един маршрут на Либърти Кеп – купол, който също се намира в Долината – за филма „Бунт в Долината“ на Sender Films. „Брет тъкмо си беше взел скъпа, хубава камера. Беше заел мястото си и чакаше. Алекс се покатери до него, на едва половин метър от камерата, и мина от една тясна цепнатина нагоре към една стръмна плоча – маневра, която обикновено е като детска игра за него. Този път обаче обърка нещо в поредицата от движения. Покатери се нагоре, после се върна надолу, после – обратно нагоре… А Брет едва не превъртя от страх. Бе решил, че явно ще му се падне „честта“ да заснеме как Алекс пада и загива. Беше пребледнял като платно. Алекс го забеляза и му подхвърли, без да спира да опитва да налучка движенията: „Ей, спокойно. Това е нищо работа – в катеренето просто е така“.“

Катеренето на тъмно е някак по-тихо и самотно, отколкото през деня. В известен смисъл се чувстваш така, сякаш не си на открито, а по-скоро като в някакъв балон – само ти и светлината от челника. Дългият четири метра лъч светлина се превръща в целия ти свят. Нямаше опасност да се отклоня от правилния път, понеже вече знаех поредиците движения по вода. И все пак през цялото време чувствах бездната, която се беше ширнала под мен. Сякаш плувах в океана и усещах бездънната тъма под краката си.

Когато стигнах до кулата Долт, която е на около 300 м височина, се засякох с две двойки катерачи – едните бивакуваха, а другите си приготвяха нещо за ядене. Разменихме си обичайните любезности, след което аз ги попитах с леко неудобство: „Случайно да ви се намира торбичка с магнезий, която да мога да взема назаем?“. Един от катерачите, мъж на име Стив Дени, ми подаде своята без капка колебание. Беше нова, велурена и пълна догоре. Чувството, което изпитах, когато вкарах пръстите си вътре, беше божествено. Благодарих му и му казах, че ще вържа торбичката за някое дърво на върха, за да може да си я вземе. След това продължих нагоре.

Още една интересна страна на катеренето на тъмно е обстоятелството, че през нощта се появяват всякакви животни и гадинки. Буболечки, мишки, прилепи и дори жаби, които живеят в пукнатините. Както и едни огромни, подобни на стоножки насекоми. През цялото време се безпокоях, че ще настъпя някое от тях, ще го размажа и ще се подхлъзна. Изведнъж чух някакво свистене, последвано от силен крясък. Едва не се подмокрих, но запазих самообладание, помислих трезво и стигнах до извода, че трябва да е някой бейсджъмпър. Всъщност се оказа, че е бил един мой приятел, чието име няма да назова, понеже практикуването на спорта е незаконно в този парк. Именно затова беше скочил през нощта.

На „Големия таван“ се срещнах със Стенли (истинското му име е Шон Лийри, но всички му викат Стенли). След като ме засне там, двамата се изкатерихме успоредно по остатъка от „Носа“ – аз използвах дейзита, а той – жумар. Дори си поговорихме за някои неща – например за рекорда за скорост на „Носа“, който той много искаше да подобри. Нямаше нужда да съм кой знае колко съсредоточен, с изключение на някои определени места по маршрута. Тогава просто казвах: „Само един момент. Тук трябва да внимавам малко повече“.

Изправих се на върха на „Носа“ в 3:30 ч. през нощта, все още сред пълен мрак. Целият маршрут ми бе отнел шест часа – с 15 минути по-малко от времето, за което изкачихме „Фрийрайдър“ с Томи.

 Филмът на Camp 4 Collective, който Ренан Озтурк създава, за да отрази солото на Алекс по „Ел Сендеро Луминосо“, е дълъг едва шест минути и дванайсет секунди, но е един същински малък шедьовър. Липсва му любителският чар, присъщ на филмите на Sender Films, както и хумористичните реплики, вмъкнати тук-там, но това се компенсира многократно от забележителната вещина, с която са уловени грацията и смелостта на Алекс на стената. Плавните движения на камерата, която ту увеличава, ту намалява образа, ту се движи в плавен полукръг около Алекс (благодарение на дроновете на SkySight), предават състоянието на духа и тялото, в което той изпада, докато влага всичко от себе си в онова, в което е най-добър.
Филмът на Camp 4 завършва със смелото изказване: „Това вероятно е най-трудният катерачески проект, осъществен без въже, в историята на спорта“. Близо две години по-късно още никой не е оспорил това твърдение – освен самия Алекс. В някои от кадрите, които Ренан заснема точно след изкачването и които впоследствие не са включени във филма, той настоява: „Изобщо не мисля, че съм достигнал границата на физическите си възможности като катерач. Не беше най-трудното нещо, което бих могъл да направя“. (Пореден бисер от Алекс „Нищо особено“ Хонълд!)
Изказванията на зрителите обаче далеч не се отличават с такава небрежност. На http://www.supertopo.com/ се появяват множество хвалебствени коментари като например: „Този пич е толкова добър, чак страх да те хване… Нямам думи. Изумен съм“. Друг гласи: „Потискането на страха е много важна способност, а Алекс е адски добър в това. А може би е толкова способен, че дори не се бои вече?“. Появяват се и шеговити коментари като например: „Щеше да е доста по-впечатляващо… ако беше постигнато от човек“.
Джеф Джаксън, редакторът на списание Rock and Ice и първият катерач, който изкачва „Ел Сендеро Луминосо“ свободно (но с въже) през 1994 г., изказва следното мнение: „Какво мисля ли? Честно казано, опитвам се изобщо да не мисля за това… Фрий солото по „Сендеро“ е нещо коренно различно от нещата, които съм правил аз. Или който и да било друг, впрочем. Не знам дали Дядо Коледа някога отново ще донесе подарък на Алекс“.
По-късно той анализира постижението на Хонълд с по-сериозен тон, като го сравнява със собственото си преживяване на същия маршрут. „Доколкото знам – пише той, – досега никой друг не е успявал да изкатери соло толкова високотехнична, натоварваща стена – 11 въжета от категории над 5.12а включително. Въжетата са дълги (първите пет са от по 50 м или повече) и няма къде да спреш, за да си починеш и да отпуснеш мускулите си. Стената е гладка, почти вертикална. Всеки, който е опитвал такова нещо, знае колко е натоварващо – не само физически, но и психически. Лично за мен преодоляването на такава стена от категория 5.12 по този начин е като да извадиш заек от шапката на някой фокусник. Думата „магия“ не е пресилена. Въпреки че минаха 20 години, откакто преодолях онзи маршрут, още си спомням съвсем ясно чувството, че съм се отървал на косъм, когато минах на „редпойнт“ [свободно и без нито едно падане или увисване] второто въже. Справих се като по чудо и отправях горещи молитви към всички божества и демони, които биха могли да ме чуят…
А Хонълд е минал това въже соло! А после – и останалите въжета! Мамка му! Как изобщо е възможно?“

Привлечен от способностите и приятелското отношение на Алекс, Томи размишлява по следния начин върху почти безотговорното отношение на приятеля си към рисковете, които поема:
“Как бе възможно да се отнася към проектите си с такъв непукизъм? Говореше за фрий солото си на маршрут като Стандартния северозападен на Халф Доум, сякаш беше просто една малко по-живописна разходка. Дори не споменаваше риска от падане и смърт. Сякаш смяташе, че катеренето се дели само на два вида: на опасно и на скучно. Помислих си, че това вероятно е причината, поради която се справя така добре с начинанията си. Намирах явното му безразличие към риска едновременно за вдъхновяващо и ужасяващо. В един век на технологията той ми напомняше за някакъв изгубен инстинкт. Ловец, воин.”
Каквито и съмнения да е имал Томи, той скоро стига до извода, че от него и Алекс би излязъл страхотен екип. По време на поредицата на Тройката, която осъществяват през 2012 г., през нощта на изкачването по „Фрийрайдър“ на Ел Капитан Алекс е силно впечатлен от катеренето на винкел на Томи на въже, което той би минал на дюлфер – и то на тъмно. Томи е също толкова впечатлен от смелостта и енергията на Алекс.
“Рядко спираше, за да поставя някаква екипировка – едва по два-три пъти на въже. Смелостта и увереността му, че няма да падне, бяха някак заразителни…
Двамата се катерехме едновременно – Алекс се бе закачил за горния край на въжето и не можех нито да го видя, нито да го чуя. Над мен въжето сякаш изчезваше в нищото. Ръцете ми вече трепереха от умора, а главата ме болеше от обезводняването. Молех се Алекс да е поставил все нещо на стената, но беше най-добре да не мисля твърде много за това…”

Подбрани линкове и клипове на английски (подбрани линкове, бележки на http://4eti.me)
Дланите ми се изпотяват при гледане на всеки един от тези клипове. Всеки път!
(Само списание ‘360’ предлага ревюта на български език на: http://www.360mag.bg/tag/%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B4%D1%83%D0%B5%D0%BB)

Youtube Линкове с клипове на изкачванията на Алекс Хонълд:

Интервюта:

Ако ви харесва, моля закупете си хартиена книга от издателство Вакон.
И те и авторите го заслужават!

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ Сам на Скалата от тук

Други препоръчани книги:

Мъжете на моята кушетка – Бренди Енглър Живот без ограничения – Ник Вуйчич СТУД. Екстремни приключения при най-ниските температури на Земята – Ранулф Файнс Първите седем – Боян Петров Да достигнеш небесата – Майк Хорн