Майките – Теодора Димова

0

Maikite_cover_4eti.meИсториите в „Майките“ са толкова изпълващи с празнота, че книгата се усеща като кладенец, от който вадиш неспирно вода и все жаден оставаш. Тя е просто изплетена от паяжините от отчаяние на обитателите й, образи толкова пропити – отвратени или очаровани – от себе си, толкова истински, че чуваш воя им да разкъсва страниците.
Задъхваща. Това бе първата дума, която изскочи в ума ми при отгръщането и прочитането на първите страници от книгата. Експлозивна и изпълнена с много вина и любов.

Романът на българската писателка и драматуржка Теодора Димова излиза през юни месец 2005 г. Това е книга с наболели истории-летописи на едно перверзно майчинско поведение, които са още по-актуални днес. Впрочем тъжните истории на романа „Майките“ са хроника на нашето съвремие, което е време на духовна и нравствена криза, в което се възпитават често не деца, а палачи. Децата се превръщат в глобален план в жертви на времето на краха на духовните ценности, а в частен план – в жертви на своите психично болни, нещастни и по думите на Евелина Ламбрева-Йекер „перверзни“ майки.
Книгата е изпълнена с поредици от трудни за взимане решения и много реални провали. „Майките“ е същинско откровение със своите истории обхващащи няколко поколения по женска линия. Теодора Димова с лекота доказва, че няма неважни хора в живота ни, особено в семейството, и всички, които срещаме са брънки във веригата на нашето израстване.
„Майките“ случва едновременно безброй събития, преплитащи и усукващи се в настоящето на един задружен клас. Клас, от който всички деца се опитват да оцелеят в семейната си среда на тъга, разврат, финансова нестабилност или просто неглижираност.

Всичките седем деца в романа са жертви на доминиращата майчина власт, безпомощни да се отърсят от призраците на миналото, на архетиповия свят, зает от майката. Въпросният архетип, или първообраз, според швейцарския психолог и психиатър Карл Густав Юнг, „се определя от своето съдържание само когато е осъзнат и следователно изпълнен с материал на съзнавано преживяване.” Майките в едноименния роман живеят върху травмите от контактите с техните майки, изкристализирали до перверзия.

Децата, които израстват сред неуравновесената атмосфера на майчината душевност, поемат върху себе си нейните травми и състояния, предизвикващи необуздана агресивност. Горчивата истинност на романа, който Теодора Димова написва, повлияна от убийство в Пловдив (както самата тя споделя в едно свое интервю), където две четиринадесетгодишни момичета убиват своя съученичка, плаши с актуалните си преживявания. „Обществото е жив организъм – споделя Теодора Димова, – който боледува. Всеки един от нас е свързан с това боледуване, колкото и да емигрираме навътре в себе си.” Болестта на обществото не е от днес, тя е вековно напластена болка потискана от множество фактори, която екстремно се радикализира в нашето съвремие, когато моментът на разплатата е дошъл. Когато вече се оказва невъзможно хладнокръвното и мълчаливо изтърпяване на терора на майчината утроба, моделирал психиката поколения назад.
Романът „Майките” не е написан просто за четене, а за разкървавяващо съзнанието изстрадване. Самото заглавие на романа ни подтиква да подходим към него с предварителни очаквания, че ще бъдем въвлечени в проблематичното описание на семейните отношения. Това се дължи на подетата от съвременната ни литература тема за проблематичното майчинство, която оставя в съзнанието на читателя впечатлението, че единствената призма, през която то може да бъде пречупвано, е психоаналитичната, страхът от бременността и клиничната патология, закачена като етикет на семейството, в частност майката. Романът „Майките” стига до абсурдност в проявленията на отношенията между майка и дете, докато в медийното ни пространство се налага друг модел – моделът на образцовата майка, която е едновременно майка, но и преуспяла жена. От друга страна, детската агресия се увеличава, все повече жени изоставят децата си, но тези тревожни процеси биват замаскирани от единичните случаи на майчина привързаност, които се опитват, по някакъв начин, да реабилитират майчинството като светло призвание. Но те не са в състояние да променят наслоената, не от днес, душевна пустота у жената, възприемаща детето си като нещо, което я ощетява и  унищожава, както психически, така и физически.
Романът не e просто социално четиво, търсещо женската легитимност, а роман, чиято идея волно или неволно надхвърля предварителното и вероятно авторско планиране. Така е с интересните книги. Усещането ми е, че се прави опит да се легитимира самата идея за живот и смисъла му, а не просто самата жена в нейната невъзможност за достойно място в този мъжки свят.

Линкове:

или

Share.

Leave A Reply