12 правила за живота. Противоотрова срещу хаоса – Джордан Питърсън

0

12 pravila-peterson-4eti.me-coverЗападните медии наричат Джордан Питърсън „един от най-значителните съвременни мислители“ и „най-влиятелният интелектуалец на западния свят“, а милиони млади хора са вдъхновени от личността и словото му.
Това не е книга от един психолог за психология. Нито е класическата книга за самопомощ и личностно развитие. Тя е много повече от това. В нея си дават среща психология, философия, литература и религия. И един брилянтен ум. В своите „12  правила за живота“ прочутият психолог отговаря на най-сложните въпроси, които вълнуват всеки човек, като виртуозно преплита есенцията на хилядолетната човешка мъдрост, изумителните открития на авангардната наука и посланията на великата литература и философията. Питърсън разбива много от стереотипите на съвременното мислене. И в същото време издига на по-високо ниво съвременното разбиране за човешката личност.
В 12 широкообхватни есета д-р Питърсън ни въвлича в един задълбочен разговор за дисциплината и отговорността, за смисъла на човешкия живот, за доброто и злото и за мястото на всеки от нас в сложното устройство на света. Хората имат нужда от този разговор, смята той, защото единствено смисълът, дълбокият смисъл може да ни подкрепи по време на неизбежните житейски трагедии.
„Тъй като всички ние сме уязвими и смъртни, болката и тревогата са неделима част от човешкото съществуване. Ето защо се нуждаем от средство за противодействие на страданието, което е присъщо на Битието. Ние се нуждаем от сигурната опора на една дълбока система от ценности. В противен случай ужасът от съществуването бързо ще превземе живота ни. А след това ще нахлуе и нихилизмът с неговата безнадеждност и отчаяние.“
Неговите 12 правила за живота сами по себе си не са сложни, но са подплатени с огромна мъдрост и многопластови разсъждения за света и за човешката природа. Опирайки се на изключително широките си познания в различни области, както и на клиничния си опит, д-р Питърсън  ни предлага задълбочено и в същото време практично виждане за живота. Той обяснява сложните житейски проблеми с вещината на опитен психолог, но отношението му към читателя е искрено и по бащински загрижено. Успоредно с практичните съвети и примери посланията на тази книга докосват сърцето, умиротворяват духа и облагородяват ума. Дори и в най-сложните разсъждения за устройството на света Питърсън успява да посочи мястото на всеки отделен човек, неговата важна роля и отговорност.

Това не е книга от един психолог за психология. Нито е класическата книга за самопомощ и личностно развитие. Тя е много повече от това. В нея си дават среща психология, философия, литература и религия. И един брилянтен ум.

Защо са ни правила?
„Хората се нуждаят от внасящи ред принципи, без които хаосът ще надделее. Ние се нуждаем от правила, норми и ценности – и като отделни индивиди, и като част от обществото. Нуждаем се от рутина и традиция. Това е ред. Редът може да стане прекомерен и това не е хубаво, но пък хаосът може да ни погълне и удави – и това също не е хубаво. Затова трябва да вървим по правия, макар и тесен път. Дванайсетте правила в тази книга, заедно с придружаващите ги есета, ни дават указания как да останем там. А това „там“ е разделителната линия между реда и хаоса. Това е мястото, където сме достатъчно устойчиви и достатъчно способни да изследваме, да се променяме, да поправяме това, което трябва да се поправи, и да си помагаме. Именно там откриваме смисъла на живота и на неизбежното страдание.“
С тънък хумор, блестяща логика и богата информация, книгата обяснява:

  • защо трябва да оставим на мира децата, които карат скейтборд, и какво можем да научим от нервната система на омарите;
  • защо е толкова важно да стоим изправени и по какъв ужасен път вървят хората, изпълнени с негодувание, арогантност и отмъстителност;
  • как да живеем пред лицето на неизбежното човешко страдание и защо трябва да се стремим към смисъла, а не към щастието;

“Понякога, за да разбереш едно-единствено нещо, трябва да про­мениш цялата си система от разбирания.”

Подредете своя дом и направете света по-добър. Започнете от себе си.

„Всеки от нас трябва да поеме възможно най-голяма отговорност за личния си живот, за обществото и за света. Всеки от нас трябва да се научи да казва истината, да поправя повреденото и неработещото и да вдъхва нов живот на старото и отживялото. Само по този начин можем да намалим страданието, което трови света.“
„Пораснете, научете се да носите отговорност и живейте достоен живот“ – това е най-важното послание на д-р Питърсън.

Най-очакваната книга в България за 2019 година!

Световен бестселър с продадени над 3 милиона копия за една година

12 правила за смислен и пълноценен живот. 12 правила, които ще ни помогнат да не превърнем света в ад.

Хората си мислят, че мислят – но обикновено се заблуждават. Това, което смятат за мислене, в повечето случаи е самокритикуване. Истинското мислене е рядкост – също като истинското слушане. Да мислиш, значи да слушаш самия себе си. Това е изключително труд­но. За да мислиш, трябва да бъдеш двама души едновременно. След това трябва да позволиш на тези двама души да бъдат на различно мнение. Мисленето представлява вътрешен диалог между две или повече различни представи за света. Първият светоглед е аватар в измисления свят. Той има своя собствена представа за миналото, на­стоящето и бъдещето и свое мнение как трябва да действа. Същото се отнася и за втория, и за третия, и за четвъртия светоглед. Мисленето е процес, при който тези вътрешни аватари създават своите светове и ги разискват помежду си. Когато мислите, вие не можете да използ­вате фалшиви аргументи, за да оборите или защитите определена позиция, защото това не е мислене. Това е постфактум рационализи­ране. Тоест вие търсите начин да оправдаете позицията си. Противо­поставяте се на по-слаб опонент, за да не се налага да я променяте. Използвате пропаганда и двоен език. Използвате своите заключения, за да „узаконите“ доказателствата. С други думи, бягате от истината.
Истинското мислене е сложен и взискателен процес. Той изиск­ва да бъдеш едновременно добър оратор и търпелив критичен слу­шател. Освен това предполага наличието на конфликт. Следователно конфликтите не бива да те плашат. Те изискват да умееш да прего­варяш и да правиш компромиси. Ето защо трябва да се научиш да даваш и да вземаш, да променяш нагласата си и да коригираш мис­лите си, дори представите си за света. Понякога процесът на мисле­не довежда до поражението и гибелта на един или повече вътрешни аватари. Проблемът е, че те не обичат нито да се провалят, нито да умират. Аватарите се създават трудно и това ги прави ценни. Те са живи и искат да останат живи. Нещо повече, те ще се борят, за да ос­танат живи. Ще направиш най-добре, ако се вслушваш в тях. В про­тивен случай от видимия свят на съзнанието те ще преминат в тъм­ния свят на подсъзнанието, ще се превърнат в демони и ще започнат да те измъчват. Затова мисленето е болезнен от емоционална гледна точка и физиологически трудоемък процес. Да мислиш, е по-сложно от всичко останало (с изключение на това да не мислиш). Оживеният диалог, който протича вътре в ума ти, изисква да се изразяваш ясно и красноречиво. Но ако мисленето, тоест това да бъдеш двама души едновременно, не е твоята стихия, какво да правиш тогава? Много просто. Ще говориш. Но тогава ще имаш нужда от някой, който да слуша. Този човек е твой съюзник и твой опонент.
Слушащият упражнява контрол върху нещата, които казваш (и мислиш), без да се налага да се намесва. Слушащият човек е пред­ставител на човечеството като цяло. Той е представител на тълпата. Разбира се, тълпата невинаги е права, но обикновено е права. За нея е типично да е права. Ако думите ти предизвикват изумление у хората, значи трябва да ги преосмислиш. Не отричам, разбира се, че възгле­дите, които противоречат на общоприетите, понякога са толкова оче­видно правдиви, че тълпата ще загине, ако не се вслуша. Това е една от причините, поради които индивидът е морално задължен да се из­прави и да каже истината от гледна точка на собствения си опит. Но нека не забравяме, че новото и радикалното почти винаги се оказва погрешно. Трябва да имаш наистина сериозни, уважителни причи­ни, за да пренебрегнеш или да предизвикаш широкото обществено мнение. То представлява твоята културна среда. Може да се сравни с могъщ, величествен дъб. Ако се покатериш върху някой от клоните му и той се прекърши, тогава те чака дълго падане – много по-дълго, отколкото предполагаш. Фактът, че четеш тази книга, те поставя в числото на привилегированите. Ти можеш да четеш. Нещо повече, имаш време да четеш. Изкачил си се високо, почти до небето. За това да стигнеш дотук са допринесли неизброимите поколения преди теб. Би било чудесно да покажеш благодарност. Ако настояваш, че светът трябва да се съобрази с твоето мнение, и си решил да го отстояваш, дано да имаш сериозни причини за това. И дано да си ги обмислил особено внимателно. В противен случай се приготви за твърдо при­земяване. Длъжен си да правиш като другите, освен ако нямаш мно­го сериозна причина за обратното. Ако вървиш в утъпкания коловоз, поне знаеш, че хората отдавна се движат по него. Извън коловоза мно­го често означава встрани от утъпкания път. А в пустинята, която се простира встрани от утъпкания път, живеят разбойници и чудовища.
Това е гласът на мъдростта.

В древните ведически текстове се съдържа една много дълбока идея: светът като възприятие е майя – видение или илюзия. Това означава, че хората са заслепени от своите жела­ния (или просто са неспособни да виждат нещата такива, каквито са). Смисълът на това твърдение излиза извън метафоричното. Нашите очи са инструмент. Те ни помагат да получаваме това, което искаме. Дават ни посока и фокус на вниманието, а цената, която плащаме, е да сме слепи за всичко останало. Това няма голямо значение, кога­то животът тече гладко и получаваме всичко, което искаме (макар че дори тогава може да ни затрудни, защото стремежът да получим това, което искаме сега, отклонява вниманието ни от нашите по-вис­ши цели). Когато сме в криза обаче, когато нищо не върви както тряб­ва, заобикалящата ни реалност, която доскоро сме пренебрегвали, се обръща срещу нас. Това може да се окаже проблем, който не е по силите ни. За щастие, точно този проблем съдържа в себе си ключа за своето решение. Ако сме пренебрегнали такава огромна част от заобикалящата ни реалност, значи наоколо е пълно с възможности, които трябва само да потърсим.
Представи си, че си нещастен. Не получаваш това, от което се нуждаеш. Причината, колкото и смахнато да звучи, може да е в това, което искаш. Ти си заслепен от него. Вероятно това, от което се нуж­даеш наистина, е точно пред очите ти, но не можеш да го видиш за­ради нещо друго, към което в този момент се стремиш. Така стигаме до нещо много важно: цената, която трябва да се плати, преди всеки от нас да получи това, което иска (или по-скоро това, от което се нуж­дае). Ще го обясним по друг начин. Ти възприемаш света по своя специфичен, индивидуален начин. Използваш набор от инструменти, за да отблъснеш или допуснеш до себе си определени неща. Вложил си много време в моделирането на тези инструменти. И те са станали част от самия теб. Те не са просто абстрактни мисли. Те изграждат твоя мироглед. Помагат ти да се ориентираш в света. Това са твоите най-дълбоки и много често несъзнавани ценности. Превърнали са се в част от твоята биологична структура. Те са нещо живо. И не ис­кат да изчезнат, да се трансформират или да умрат. Но на този свят няма нищо вечно и понякога едно нещо трябва да умре, за да се роди друго. По тази причина (а и не само) е необходимо да се освобожда­ваме от ненужния товар по пътя нагоре. Когато нищо не върви както трябва, може би си казваш: животът е гаден, а после умираш (както гласи един от най-циничните афоризми). Но преди отчаянието да те тласне към това ужасно заключение, помисли върху следното: проб­лемът не е в живота. А в теб. Това осъзнаване поне предлага някои алтернативи. Ако животът ти не върви, причината може да е в твоето недостатъчно познание, а не в самия живот. Може би ценностната ти система се нуждае от сериозно преразглеждане. Понякога желаното от теб ти пречи да видиш полето от реални възможности. Понякога си вкопчен толкова здраво в нещата, които искаш тук и сега, че ос­таваш сляп за всичко останало – дори за това, от което наистина се нуждаеш.

Представете си един малчуган, който отново и отново удря май­ка си по лицето. Защо го прави? Глупав въпрос. Прекалено наивен. Отговорът е очевиден: за да доминира над нея. За да провери дали ще му се размине. Насилието не е никаква загадка. Истинската загадка е мирът. Насилието се случва естествено. То е лесна работа. Мирът е труден: той се учи, втълпява, печели. (Хората често задават греш­но някои елементарни психологически въпроси. Защо хората вземат наркотици? Това не е загадка. Загадка е защо не ги вземат непрекъс­нато. Защо хората страдат от тревожност? И това не е загадка. Истин­ският въпрос е: Как изобщо могат да бъдат спокойни? Ние сме уязви­ми и смъртни, има хиляди неща, които могат да се объркат по хиляди начини, и би било нормално във всеки един момент да треперим от ужас. Но не го правим. Същото може да се каже и за депресията, мързела и престъпността.)
Ако мога да те нараня и надвия, значи бих могъл да правя как­вото и когато си поискам, дори да си наблизо. Мога да те тормозя, за да задоволя любопитството си. Мога да привлека вниманието ти и да доминирам над теб. Мога да открадна играчката ти. Децата удрят, на първо място, защото агресията е вродена, въпреки че при някои индивиди тя е по-силно изявена, отколкото при други. И на второ място, защото агресията помага да постигнем желанията си. Глупаво е да смятаме, че този вид поведение се усвоява. Змията не се учи да напада – това е в природата ѝ. Статистически, най-агресивните хора са двегодишните деца. Те ритат, удрят и хапят, крадат вещите на другите. Правят го, за да експериментират, за да изразят гняв или объркване, за да задоволят импулсивните си желания. И най-важното (в нашия случай) – за да открият границите на допустимото поведе­ние. Как иначе ще разберат кое е допустимо и кое не е? Малките деца са като един слепец, който изучава очертанията на помещение. Те не се спират пред нищо, изследват и понякога стигат прекалено далеч, за да установят къде минава границата (която рядко се поставя там, където би трябвало да бъде).
Последователната корекция на това поведение показва на детето къде минава границата на допустимата агресия. Липсата на корекция изостря любопитството му и ако детето е агресивно и доминиращо, то ще удря, хапе и рита, докато някой или нещо не му покаже къде е границата. Колко силно мога да ударям мама? Докато не възрази. В този случай колкото по-рано се направи корекцията, толкова по-добре (ако желаният резултат е детето да не удря родителя). Освен това корекцията помага на детето да разбере, че да удря другите, не е най-добрата социална стратегия. Без тази поправка никое дете няма да премине доброволно през сложния процес на организиране и кон­тролиране на вътрешните импулси, така че тези импулси да съжи­телстват безконфликтно и в психичния свят на детето, и в по-широ­кия социален свят. Да организираш ума, не е проста работа.

Да вземем за пример едно тригодишното момиченце, което не е научено да споделя играчките си. То проявява егоистичното си пове­дение в присъствието на родителите си, но те са прекалено добри, за да се намесят. Или по-точно, отказват да обърнат внимание, да при­знаят какво се случва и да научат детето как трябва да се държи. Те се дразнят, разбира се, когато малката им дъщеря не желае да споделя играчките със сестра си, но се преструват, че всичко е наред. Само че се заблуждават. По-късно ще ѝ се скарат за нещо напълно различ­но. Тя ще се почувства засегната и объркана и нищо няма да научи. Но по-лошото е, че ще бъде неспособна да се сприятелява заради липсата на социални умения. Връстниците ѝ ще бъдат отблъснати от неумението ѝ да общува правилно. Те ще се карат с нея или ще си тръгват, търсейки друг, с когото да играят. Забелязвайки лошото ѝ поведение, родителите на тези деца ще спрат да я канят да играе с децата им. Тя ще се чувства самотна и отхвърлена, което ще породи тревожност, депресия и огорчение. Това е отдръпване от живота, кое­то е равносилно на стремежа към безсъзнателното.
Родителите, които отказват да поемат отговорност и да дис­циплинират децата си, смятат, че могат просто да избегнат конфлик­та, необходим за правилното възпитание. В този смисъл те не желаят да влязат в ролята на лошото ченге. Но това не е начин да спасят или да предпазят децата си от болката и страха. Тъкмо обратното: безраз­личното общество, което е строг съдник, ще влезе в много по-сери­озен конфликт и ще настоява за много по-тежко наказание от онова, което ще наложи съзнателният родител. Така че можете или сами да дисциплинирате децата си, или да прехвърлите тази отговорност на суровия и равнодушен свят. Но мотивацията за второто решение няма нищо общо с любовта.
Неуспешно социализираните деца имат тежък живот. Затова е толкова важно децата да бъдат оптимално социализирани. Донякъде този резултат може да се постигне по метода на награждаването, но не напълно. Следователно въпросът не е дали да си служим с на­казания и заплахи, а как да ги използваме съзнателно и обмислено. В такъв случай как трябва да дисциплинираме децата? Въпросът е сложен, защото децата (както и родителите) се различават много по темперамент. Някои деца са мили по характер. Те имат силното желание да угодят, но плащат за това, като избягват конфликтите и стават зависими. Други имат по-прагматичен ум и са по-независи­ми. Те отказват да се подчиняват и правят каквото и когато си искат. Те са предизвикателни, непокорни и упорити. Някои деца изпитват остра нужда от правила и структура и се чувстват добре дори в сил­но рестриктивна среда. Други, които не обичат предсказуемото и ру­тината, са „имунизирани“ дори срещу минималните изисквания на внасящите необходим ред правила. Някои имат богато въображение и творчески дух, а други са по-прагматични и консервативни. Това са много дълбоки и важни различия, които са биологично обусловени, и затова трудно се поддават на въздействие от социалната среда. Пред­вид това разнообразие е истински късмет, че сме наследили дълбоко познание за правилното използване на социалния контрол.

Негативните емоции, подобно на позитивните, ни помагат да учим. А ние сме принудени да учим, защото сме глупави и лесно раними. Факт е, че всеки от нас може да умре. Това не е хубаво и ни кара да се чувстваме зле. Ако беше обратното, щяхме да търсим смъртта и да намерим начин да умрем. Всъщност ние се чувстваме зле при самата мисъл, че някой ден смъртта може да ни се случи. Чувстваме се така непрекъснато. По тази причина, колкото и да са неприятни, негативните емоции ни предпазват. Това, че сме способ­ни да изпитваме болка, страх, срам и отвращение, ни кара да избяг­ваме опасностите. Ние сме силно предразположени към тези емоции. Всъщност негативната емоция при „загуба“ е много по-силна, откол­кото позитивната при еднаква по размер „печалба“. Болката е по-мо­гъща от удоволствието, а тревогата е по-силна от надеждата.
Емоциите, положителни или отрицателни, се проявяват в два лесно различими варианта. Удовлетворението (тоест насищането) показва, че това, което сме направили, е добро; докато надеждата (тоест стимулиращата награда) показва, че предстои нещо приятно. Болката ни наранява – затова не повтаряме действията, които са ни причинили вреда или са довели до социална изолация (технически погледнато, самотата също е вид болка). Тревожността ни кара да страним от опасните хора и места, за да не се налага да изпитваме болка. Всички тези емоции трябва се разглеждат в тяхната взаимо­зависимост и да се оценяват в контекст, но при всички положения те са необходими, за да оцеляваме и да се развиваме. Следователно ние правим лоша услуга на децата си, като не използваме всички налични средства, в това число и отрицателните емоции, за да им помагаме да придобиват познание. Запомнете обаче, че когато използвате отри­цателните емоции за тази цел, трябва да го правите по най-щадящия начин.
Скинър си дава сметка, че заплахите и наказанията прекъсват нежеланото поведение така, както наградите насърчават желаното. В нашия свят, който се парализира при мисълта за каквато и да било на­меса в хипотетично непорочния път на естественото детско развитие, дори обсъждането на тези методи се приема неохотно. Този период на естествено развитие (преди зрелостта) нямаше да е толкова дълъг, ако поведението на децата не се нуждаеше от формиране. Те щяха да напускат утробата, готови да търгуват с акции. Невъзможно е да предпазим напълно децата от страха и болката. Те са малки и уязви­ми. Не знаят много за света. Животът непрекъснато им нанася удари, дори да правят нещо толкова естествено като това да се учат да ходят. Да не говорим за неизбежното разочарование и отхвърляне при об­щуването с братя и сестри, с връстници или с непреклонни, твърдо­глави възрастни. При това положение основният морален въпрос не е как да предпазим напълно децата от нещастията и провалите, така че никога да не преживеят болка и страх, а как да оптимизираме про­цеса на учене по такъв начин, че да плащат възможно най-ниска цена за придобитите знания.

Идеята не е факт. А фактът сам по себе си е нещо мъртво. Той не притежава съзнание, желание за власт, мотивация и движеща сила. В нашия свят съществуват милиарди мъртви факти. Интернет е като гробище от мъртви факти. Но идеята, завладяла един човек, е нещо живо. Тя иска да намери изява, да заживее свой живот. Именно по тази причина дълбинните психолози – начело с Фройд и Юнг – твър­дят, че човешката психика е едно бойно поле на идеите. Идеята при­тежава цел. Тя иска нещо. Налага своя ценностна система. Идеята вярва, че това, към което се стреми, е по-добро от действителността. Тя свежда реалността до нещата, които спомагат или пречат за ней­ната реализация, а всичко останало е без значение. Идеята придобива форма и плътност. Идеята е идентичност, тя не е факт. Когато намери почва за изява в един човек, тя е способна да го превърне в свой аватар: да го принуди да се бори за нейното осъществяване. По­някога тази принуда (или по-скоро власт) е толкова силна, че човекът е готов да умре, за да продължи да живее идеята. Най-общо казано, това е лошо решение, тъй като в повечето случаи е необходимо да умре само идеята, а човекът трябва просто да престане да бъде неин аватар, да промени мисленето си и да продължи напред.
Както вече споменахме, нашите предци достигат до поразител­ното схващане, че най-фундаменталните убеждения трябва да умрат – трябва да бъдат пожертвани, – когато връзката с Бог е прекъсната (когато съществуването на ненужно и често пъти непоносимо стра­дание е ясен знак, че нещо трябва да се промени). Това означава единствено и само, че за да имаме по-добро бъдеще, е необходимо в настоящето да направим подхо­дящите жертви. Никое друго животно не е достигнало до това откритие, чието осъзнаване е отнело на чо­века необозримите стотици хиляди години. След това е трябвало да изминат няколко епохи на наблюдение и формиране на култ към ге­роя, а после и няколко хилядолетия в неуморно изучаване, за да може тази идея да изкристализира в история. Но това не е всичко. Нужно е било още време, ужасно много време, докато тази история бъде ос­мислена и разтълкувана, за да можем днес просто да заключим: „Ако си дисциплини­ран и поставяш бъдещето над настоящето, можеш да обърнеш структурата на реалността в своя полза“.
Въпросът е как да го направим по най-добрия начин.

 

Личната изгода е плод на слепия импулс. Тя е краткосрочна на­града, повърхностна и егоистична. Готова е да излъже, за да постигне своето. С никого и с нищо не се съобразява. Тя е незряла и безотго­ворна. Смисълът е нейната зряла противоположност. Той се проявява, когато импулсите са под контрол, когато са подчинени на по-висшия ред и хармония. Всъщност смисълът се поражда от взаимодействие­то между възможностите, които светът предлага, и ценностната сис­тема, на която той се крепи. Ако ценностната система е насочена към подобряване на Битието, смисълът ще се прояви като утвърждаване на живота и ще предложи противоотрова срещу хаоса и страданието. Тогава всяко нещо ще придобие значение и ще стане по-добро.
Когато постъпвате правилно, действията ви позволяват да бъ­дете психологически интегрирани и днес, и утре, и в далечното бъ­деще, като по този начин облагодетелствате себе си, семейството си и заобикалящия ви свят. Тогава всичко се синхронизира и обединя­ва около една и съща смислова ос. Всичко се подрежда в идеална хармония. Животът се изпълва със смисъл. Това синхронизиране се случва на едно специално място във времето и пространството, чието съществуване успяваме да доловим с онази способност да усещаме неща, които са недоловими за сетивата, ограничени до функцията да събират информация и да я предават на мозъка. Затова смисълът е много повече от изгодата. Смисълът задоволява всички импулси, сега и завинаги. Точно затова успяваме да го доловим.
Ако решите, че няма причина да негодувате срещу Битието, въп­реки неговата несправедливост и жестокост, ще започнете да забе­лязвате какво можете да поправите, за да намалите поне малко не­нужната болка и страдание. Ще си задавате въпроса: „Какво мога да направя днес?“, или с други думи: „Как да оползотворя деня си така, че да направя света по-добър вместо по-лош?“. Отговорът може да е пред очите ви: растящият куп документи, които настояват за вашето внимание, стаята, която може да стане малко по-уютна, или ястието, което бихте могли да приготвите с повече желание и да поднесете с любов на семейството си.
Ако поставим „подобряването на света“ на върха на моралната си йерархия и се придържаме към това морално задължение, ще до­лавяме съществу­ването на все по-дълбок смисъл. Това не е блажен­ство. Не е и щастие. А по-скоро изкупление, защото сме допуснали Битието ни да бъде опорочено и осакатено. Това е отплатата, която дължим за безумното и плашещо чудо на собственото ни същест­вуване. Това е начин да отдадем почит на Холокоста. Да отстраним частица от патологичните симптоми на историята. Това е поемане на отговорност като потенциални жители на Ада. А също и готовност да служим като пазители на Доброто.
Личната изгода означава да крием скелети в гардероба. Да крием под килима следите от чуждата кръв, която сме пролели. Това е бяг­ство от отговорност. Нещо недостойно, повърхностно и погрешно. Погрешно е, защото, когато търсенето на изгода прерасне в модел на поведение, човекът се превръща в чудовище. Погрешно е, защото преследването на изгода означава да снемем проклятието от себе си и да го прехвърлим на някой друг или на бъдещото си „аз“, при което и нашето бъдеще, и бъдещето въобще, ще стане по-лошо, а не по-добро. Да правиш това, което е изгодно, е несъвместимо с вярата, със смелостта и саможертвата. Както и с наблюдението, че действията и намеренията ни имат значение и че светът, такъв, какъвто е, има смисъл.
В живота е по-добре да имаме смисъл, отколкото да имаме това, което искаме, защото много често ние не знаем нито какво искаме, нито от какво имаме нужда. Смисълът е това, което ни спохожда по собствена воля. Ние можем да създадем подходящи условия за него и да го последваме, щом се прояви, но не можем да го създадем с уси­лие на волята. Смисълът е знак, че се намираме на правилното място в правилния момент и балансираме на границата между хаоса и реда, където всичко се подрежда по най-добрия начин.
Това, което е изгодно, работи само в този момент. То е внезап­но, импулсивно и ограничено. Докато смисълът превръща обикнове­ната изгода в симфония на Битието. Смисълът е това, което намира мощна изява не в думите, а в музикални произведения като „Ода на радостта“ на Бетовен – триумфална експлозия от прекрасни мотиви, които един след друг се оформят от нищото. Всеки инструмент свири своята партия в идеално съзвучие с хор от гласове, обхващайки ця­лото многообразие от човешки емоции, от отчаянието до радостната възбуда.
Смисълът – това е, когато всичко съществуващо се съединява и се понася във възторжен танц с една-единствена цел: прослава на живота (и няма значение колко добър е станал изведнъж, той може да става все по-добър и по-добър, и още по-добър, и така до безкрай). Смисълът се проявява, когато танцът стане толкова екзалтиран, че всички ужаси на миналото, всички ужасни страдания, които произ­тичат от живота и които е преживяло човечеството, се превърнат в неизбежна, важна част от все по-успешния опит да изградим нещо трайно и добро.
Смисълът е съвършената хармония между хаоса на промяната и новите възможности, от една страна, и дисциплината на идеалния ред, от друга. А целта на тази хармония е от съществуващия хаос да създаде нов, по-съвършен порядък, който може да породи още по-го­ляма и плодотворна хармония между хаос и ред. Смисълът е Пътят – пътят на изобилието, мястото, където живеете, когато се ръководите от Любовта и говорите Истината, и когато не правите компромис с всичко това заради нещата, които искате или може да поискате.
Преследвайте това, което е изпълнено със смисъл, а не това, кое­то е изгодно.

Понякога ние използваме думите, за да манипулираме света и да получаваме каквото искаме. Това значи „да бъдем политични“. Но всъщност е чисто хитруване. То е специалитет на безскрупулните маркетолози, търговци, рекламни агенти, майстори на прелъстяване­то, вманиачени утописти и психопати. Това са езиковите средства, с които си служим, за да влияем на хората и да ги манипулираме. Манипулирането е това, което правят студентите, за да се харесат на преподавателя, вместо да изложат идеите, в които вярват. И това, което прави всеки от нас, когато иска нещо и изневерява на себе си, като угодничи и ласкае. Това е използване на машинации, демагогия и пропаганда.
Да живееш по този начин, означава да се ръководиш от някакво изкривено желание, да говориш и постъпваш по начин, който е най-вероятно (и най-логично) да те доведе до желаната цел. Този вид цели обикновено включват: „да наложа идеологическите си убеждения“, „да докажа, че съм (бях) прав“, „да демонстрирам компетентност“, „да се издигна в йерархията“, „да избягам от отговорност“ (или ана­логичното „да си припиша чужди заслуги“), „да получа повишение“, „да спечеля лъвския пай от вниманието“, „да се погрижа всички да ме харесват“, „да извлека полза, влизайки в образа на мъченик“, „да оправдая цинизма си“, „да оправдая антисоциалните си възгледи“, „да не бъда въвлечен в непосредствен конфликт“, „да подхранвам наивните си представи“, „да превърна в капитал собствената си уяз­вимост“, „винаги да изглеждам като светец“ или (най-страшната от всички изкривени цели) „винаги да хвърлям вината върху нежела­ното си дете“. Тези неща са пример за това, което сънародникът на Зигмунд Фройд, по-малко известният австрийски психолог Алфред Адлер, нарича „житейски лъжи”.
Когато един човек се ръководи от някаква житейска лъжа, той се опитва да манипулира реалността чрез възприятия, мисли и дейст­вия, така че да е възможен само един строго определен и желан ре­зултат. Такъв живот, съзнателно или не, се опира на две предполо­жения. Първото е, че познанието, с което разполагате в момента, е достатъчно, за да определите извън всякакво съмнение кое е добро от гледна точка на далечното бъдеще. А второто – че реалността би била непоносима, ако се оставите на естествения ход на събитията. Първото предположение е необосновано от философска гледна точ­ка, защото целта, към която се стремите в момента, може да се окаже лишена от стойност, точно както е възможно това, което правите, да се окаже грешка. Второто предположение е още по-лошо. То е вярно само при условие, че реалността е непоносима по своята същност и едновременно с това подлежи на успешно манипулиране и изкривя­ване. За да мислиш и говориш по този начин, трябва да притежаваш високомерието и крайната самоувереност, които гениалният англий­ски поет Джон Милтън открива в образа на Сатаната, най-извисения от Божиите ангели и най-тежко съгрешилия. Логичният разсъдък е склонен към възгордяване: това, което знам, е всичко, което трябва да се знае. Гордостта се влюбва в собственото си творение и се опит­ва да го превърне в абсолютна истина.
Виждал съм как хората си измислят някаква утопия и жестоко объркват живота си, опитвайки се да превърнат тази утопия в дейст­вителност. Пример за това е студентът, симпатизиращ на лявата идея, който възприема модерната позиция да бъдеш срещу властта и пре­карва в омраза следващите двайсет години от живота си, като се бори с вятърните мелници на собственото си въображение. Или момичето, което, едва навършило осемнайсет, решава, че иска да се пенсионира на петдесет и две. Тя посвещава на тази цел следващите три десе­тилетия от живота си, без да си дава сметка, че е взела това реше­ние, когато е била почти дете. Какво може да знае това почти дете за желанията на своята петдесет и две годишна същност? Дори сега, след толкова години, тя има само бегла, смътна представа за Рая на пенсионната възраст. Тя просто отказва да погледне истината в очите. Какъв смисъл ще има животът ѝ, ако се окаже, че основната му цел е погрешна? Тя се страхува да отвори кутията на Пандора, където се крият най-страшните беди на този свят. Но вътре се крие и надежда­та. Вместо да приеме истината, тя се опитва да напъха реалния живот в наивната фантазия на едно дете…

Проблемът не е във визията, а в умишлената слепота. Това е най-опасната от всички лъжи. Тя е незабележима и си служи с удобни извинения. Умишлената слепота е отказът да опознаеш нещо, което може да бъде опознато. Това е отказът да приемеш, че щом се чука на вратата, значи там има някой. Отказът да признаеш боклука, заметен под килима, и скелетите в гардероба. С други думи, това е отказът да приемеш, че преследваш грешната цел. Във всяка игра има опреде­лени правила. Най-значимите от тях са негласни. Приемаш ги, като се включваш в играта. Първото от тези правила е, че играта е важна. Ако не беше така, нямаше да участваш в нея. Самият факт, че участ­ваш в играта, я прави важна. Второто е, че правилни са само онези ходове, които ти помагат да спечелиш. Ако предприемеш ход, който не спомага за победата, по дефиниция той е грешен. Тогава трябва да опиташ нещо различно. Нали знаете онази шега: лудостта е да пра­виш едно и също и да очакваш различен резултат.
Ако извадиш късмета да се провалиш и да опиташ нещо ново, тогава се придвижваш напред. Ако не се получи, просто опитваш с друго. В най-благоприятния случай ще е достатъчно да направиш само една малка промяна. Следователно най-разумният подход е да започнеш с малки промени и да видиш какъв ще е резултатът. По­някога обаче цялата система от ценности е грешна и тогава корабът трябва да се напусне. Играта трябва да се промени. Това е револю­ция – с целия хаос и ужас, който съпътства всяка революция. Със сигурност няма да е лесно, но е необходимо. За да бъде поправена, грешката изисква саможертва, а сериозната грешка изисква сериозна саможертва. Да приемеш истината, значи да направиш жертва. Но ако дълго време си отхвърлял истината, тогава си натрупал опасно голям дълг от жертви, които трябва да бъдат направени. Горските по­жари изпепеляват сухите клони и връщат пепелта в почвата. Поняко­га пожарът бива изкуствено потушен. Въпреки това продължават да се натрупват сухи, мъртви клони. Рано или късно, пожарът отново ще избухне. Когато това се случи, той ще се разгори с такава сила, че ще унищожи всичко – дори пръстта, в която са израснали дърветата.
Високомерният рационален ум, който се чувства комфортно в своята увереност и е пленен от собственото си величие, лесно се под­дава на изкушението да пренебрегне факта, че нещо не е наред, за­митайки боклука под килима. Философите екзистенциалисти, наче­ло със Сьорен Киркегор, определят този начин на съществуване като „неавтентичен“. Неавтентичният индивид продължава да възприема света и да действа по начин, който личният му опит доказва, че е гре­шен. Той не говори със собствения си глас.

Ето как звучи автентичният глас: „Не се случи това, което исках. Следователно целта или методите ми са грешни. Все още имам уроци за учене“.

Неавтентичният казва: „Не се случи това, което исках. Следова­телно светът е несправедлив. Хората са завистливи и прекалено глу­пави. Те нищо не разбират. Аз нямам никаква вина за несполуките си. Виновни са другите или обстоятелствата“. Този начин на мислене е само на една крачка от идеята: „някой трябва да ги спре“, „те трябва да си платят“, „трябва да бъдат унищожени“. Такива идеи стоят зад всяка проява на необяснима жестокост. И това никога не се дължи на несъзнаване или потискане. Когато лъже, индивидът е наясно с това. Той може да си затваря очите за последиците от своите дейст­вия; може да не разбира какво е сторил, защото не е направил рав­носметка на миналото си; може дори да не осъзнава, че е излъгал, просто защото е забравил. Но в момента, в който е извършил грях или с бездействието си е отказал да поеме отговорност, той е дейст­вал съзнателно. В онзи момент той е разбирал какво прави. Греховете на неавтентичния индивид разклащат и разрушават дори държавата.

Каква беше обективната истина ли? Нямаше как да разбера. Такъв начин не съществува. Както не съществува и обективен наблюдател. Или разказ за миналото, който е напълно изчерпателен и точен. Такова нещо просто няма и не може да съществува. Има само откъслечни свидетелства и фрагментарни гледни точки – разбира се, някои са по-достоверни от други. Споме­нът не е описание на обективното минало. Споменът е инструмент. Миналото предлага тези инструменти или ориентири, за да укажат пътя към бъдещето. Ако знаете, че се е случило нещо лошо, и сте раз­брали какво е довело до него, ще направите всичко възможно да не повтаряте грешките на миналото. За това именно служи паметта. А не за да „помним миналото“. Паметта служи за това да не повтаряме една и съща грешка отново и отново.

 

Клиентите, които слушам, имат нужда да говорят. Това е начи­нът, по който хората мислят. А те трябва да мислят. Иначе живеят сле­пешком и се препъват при всяка неравност по пътя си. Когато мислят, хората създават симулация на света и планират действията си в него. Ако симулацията е достоверна, те могат да преценят кои действия са толкова глупави, че не бива да ги предприемат. В резултат на това, първо, те могат да не ги предприемат и, второ, не се налага да стра­дат от последствията. Това е главната цел, за която служи мисленето. То никога не е самоцелно. Ние мислим, за да създаваме симулации на света и да планираме действията си в него. Това умение е присъ­що единствено на човека. Да, ние сме изключителни. Създаваме свой аватар, поставяме го в света, който сами сме измислили, и наблю­даваме какво ще се случи. Ако аватарът преуспява, ние постъпваме като него, но вече в реалния свят. Тогава ние също преуспяваме (или поне се надяваме да е така). И обратното. Ако аватарът търпи неспо­луки и, разбира се, ако имаме поне малко здрав разум, ние се стараем да не му подражаваме. Оставяме го да умре в измисления свят, за да не трябва да умрем ние в реалния.

Карл Роджърс, един от значимите психотерапевти на двайсети век, е разбрал нещо много важно за слушането. „Болшинството от нас не умеят да слушат – пише той. – Ние предпочитаме да даваме оценки, защото слуша­нето е прекалено опасно. Първото условие е да имаш смелост, а ние невинаги я притежаваме.“ Той е разбирал, че процесът на слушане може да има трансформиращ ефект. По този повод Роджърс забелязва: „Някои от вас може да вярват, че умеят да слушат внимателно, но нито веднъж да не са забелязали този ефект. В такъв случай най-вероятно не слушате по начина, за който говоря“. Той предлага следващия път, когато се окажете въвлечени в спор, да опитате един кратък експеримент: „Прекъснете за малко дискусията и въведете следното правило: всеки участник може да защити пози­цията си, но преди това трябва да опише точно и ясно гледната точка и чувствата на този, който е говорил последно, и то така, че той да остане доволен“. Тази техника се оказа изключително полезна и в личния ми живот, и в клиничната ми практика. Всеки път обобщавам нещата, които хората ми казват, а после ги питам дали съм разбрал правилно. В някои случаи те се съгласяват с направеното обобщение, а в други – предлагат малки поправки. От време на време се оказва, че съм разбрал всичко напълно погрешно. Но при всички положения е полезно да го знам.
Процесът на обобщаване съдържа няколко важни предимства. Първото е, че успяваш наистина да разбереш какво се опитва да каже другият. В тази връзка Роджърс отбелязва: „Звучи просто, нали? Но ако решите да опитате [да обобщите казаното от някой друг], ще ус­тановите, че това е едно от най-сложните неща, които сте правили. Ако започнете наистина да разбирате другите, ако сте готови да на­влезете в личния им свят и да откриете как изглежда животът през техния поглед, поемате риска това да ви промени. Възможно е да въз­приемете друга гледна точка и в резултат на това може да се промени светогледът и дори личността ви. Рискът да се променим е една от най-плашещите перспективи, които можем да си представим“. Не се случва често някой да напише толкова полезни думи.
Процесът на обобщаване, и това е второто му предимство, пома­га на човек да консолидира паметта си и да извлече максимум полза от нея. Представете си следната ситуация: един клиент разказва дъл­га, криволичеща, емоцио­нално заредена история, описваща тежък период от живота му. Обобщаваме я от началото до края. История­та става по-кратка. Сега тя остава в паметта на клиента (и в моята) именно във формата, която сме обсъдили. В редица отношения това вече е различен спомен, а ако имаме късмет – по-добър спомен. Сега той е по-малко обременяващ. Съдържанието е съкратено и пресято до същината. Извлекли сме поуката от историята. Тя се превръща в описание на причините и последствията от случилото се. То е форму­лирано по такъв начин, че да сведе до минимум вероятността в бъде­ще да се връщаме отново и отново към ужаса и болката от преживя­ното. „Ето какво се случи. Ето защо се случи. Ето какво трябва да направя, за да не се случи отново.“ Това е различен, полезен спомен. За това служи паметта. Ние не помним миналото, за да водим „пре­цизна хроника на събитията“, а за да бъдем подготвени за бъдещето.
Третото предимство на метода на Роджърс е, че той затруднява използването на т.нар. „аргументи на сламеното плашило“. Когато някой ви опонира, по всяка вероятност често се поддавате на изку­шението да опростите, иронизирате или преиначите тезата му. Но това е безплодна игра, чиято цел е да навреди на противника и да ви спечели незаслужени дивиденти. В обратния случай, ако трябва да обобщите позицията на опонента си така, че той да приеме напра­веното обобщение, понякога се налага да изложите аргументите му много по-ясно и разбираемо, отколкото е съумял той. Ако се постави­те на мястото на противника си и разгледате аргументите му от него­ва гледна точка, има голяма вероятност: 1) да откриете стойност в тях и да научите нещо; или 2) да заемете още по-твърда позиция срещу тях (ако продължавате да сте убедени, че са грешни) и да укрепите собствените си аргументи срещу допълнителни нападки. По този на­чин ставате много по-силни. Вече не е необходимо да преиначавате позицията на опонента си (и дори може да намалите пропастта, която ви разделя). Ще развиете и по-голяма устойчивост срещу собствени­те си съмнения.
Понякога отнема много време, докато стане ясно какво иска да каже говорещият. Причината за това е, че в доста случаи хората за пръв път изразяват на глас позицията си. В такъв момент мисълта неминуемо се отклонява и стига до задънени улици или се оплита в противоречиви и дори безсмислени твърдения. Това се дължи на фак­та, че говоренето (и мисленето) много често изискват да забравим, а не да си спомняме. Обсъждането на едно преживяване, особено ако е силно емоционално – например смърт или сериозно заболяване, – изисква да направим сложния избор какво да оставим зад гърба си. В самото начало на този процес много ненужни подробности биват облечени в думи. Говорещият, който е във властта на силни емоции, трябва да разкаже цялото преживяване до най-малките детайли. Едва тогава основното действие с неговите причини и последствия идва на фокус или придобива по-сбита форма. И едва тогава можем да извлечем поуката от историята.
Представете си, че един човек има в себе си цяла пачка стодо­ларови банкноти, като част от тях са фалшиви. За да различи истин­ските от фалшивите, този човек трябва да разпръсне всички банкно­ти върху масата, да ги разгледа една по една и да открие разликите между тях. Трябва да използвате същия методичен подход, когато из­слушвате някой, който се опитва да намери решение на проблем или да изрази нещо важно. Ако захвърлите всички банкноти само защото сред тях има фалшиви (което бихте направили, ако бързате или не искате да положите усилие), никога няма да се научите да отделяте зърното от плявата.
Ако се научите да слушате, без да съдите прибързано, хората ще бъдат откровени с вас за всичко, което мислят, и много рядко ще при­бягват до лъжи. Пригответе се да чуете най-различни неща, удиви­телни, абсурдни и любопитни. Ще водите разговори, които рядко ще бъдат отегчителни.

12 правила, които няма да ограничат свободата ви, а ще ви направят по-свободни!

 

За Автора

jordan-peterson-cover

Роден и израснал в провинция Алберта в западните части на Канада, Джордан Питърсън е клиничен психолог, преподавател в Университета в Торонто и автор на настоящата 12 Правила за живота (2018) и Maps of Meaning: The Architecture of Belief (1999). Докато преподава в Харвардския университет, е номиниран за престижната награда Levinson Teaching Prize. Лекциите му по митология и психология, базирани върху книгата му “Maps of Meaning”, са превърнати в популярна телевизионна поредица. Заедно с колеги, Питърсън създава две онлайн програми за себепознание: The Self Authoring Suite и Understand Myself. Питърсън публикува много от лекциите си в своя канал в YouTube, който вече има над един милион абонати.
Книгата му “12 правила за живота. Противоотрова срещу хаоса”, която излиза в Канада през януари 2018 година, вече е преведена на 50 езика и за една година са продадени над 3 милиона копия по целия свят.
Джордан Питърсън е преподавал митология на адвокати, лекари и бизнесмени, консултирал е екипа от експерти в областта на устойчивото развитие на генералния секретар на ООН, помагал е на клиентите от клиничната си практика да се справят с депресията, тревожността, обсесивно-компулсивното разстройство и шизофренията. Консултирал е старшите партньори в най-големите канадски юридически компании, открил е хиляди обещаващи предприемачи в шейсет различни страни и е изнасял лекции из цяла Северна Америка и Европа. Доктор Питърсън, който е автор на повече от сто научни статии, издига на по-високо ниво съвременното разбиране за човешката личност и променя напълно психологията на религията с книгата си “Карти на смисъла: Архитектура на вярата” (1999г.), превърнала се в класическо четиво в своята област. В уебсайта Quora той е “най-гледаният автор” в категориите “ценности и принципи” и “възпитание и образование”.

За актуална информация можете да последвате Джордан Питърсън:
Туитър – https://twitter.com/jordanbpeterson
Фейсбук – https://www.facebook.com/drjordanpeterson
Instagram – https://www.instagram.com/jordan.b.peterson/
YouTube – https://www.youtube.com/user/JordanPetersonVideos
Quorahttps://www.quora.com/profile/Jordan-B-Peterson


За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте един от бутоните по-долу:
Share.

Leave A Reply