Погребани в небесата – Питър Зукерман и Аманда Падоан

1

pogrebani-v-nebesata-cover-4eti-meКогато Едмънд Хилари става първият човек, покорил връх Еверест, шерпът Тенсинг Норгей е до него. И наистина, откакто европейците изкачват Хималаите, шерпите са били героите, останали на заден план.
През август 2008 г., когато единайсет души губят живота си на К2 – най-опасния връх в света, двама шерпи оцеляват. Те са сред онези, които са се освободили от бедността и политическите безредици в страната си, за да се превърнат в едни от най-опитните катерачи на Земята. Основана на безпрецедентно проучване и интервюта, „Погребани в небесата“ за първи път разкрива тяхната удивителна история.
Питър Зукерман и Аманда Падоан проследяват как съдбите на Чиринг Дордже Шерпа и Пасанг Лама се срещат – от селцата, където са родени, високо в Хима­лаите, през предградията на Катманду и ледниците на Па­кистан до базовия лагер при К2. Когато нещастието връхлита в „Зоната на смъртта“, Чиринг открива Пасанг, прикован към леден склон, без пикел, очакващ смъртта си. Спасителната операция, която следва, се е превър­нала в планинска легенда.

„Погребани в небесата“ разкрива героизма на шерпите… Благодарение на книгата излизат на бял свят силата, лоялността и талантът на високопланинските носачи.“
„Жива, завладяваща и проницателна, тази кни­га е отлично описание на случилото се в онзи съдбоносен августовски ден. Пред нас стоят родените в Хималаите високо­планински носа­чи с всички свои страхове, надежди и удивителна вътрешна сила. „Погребани в небесата“ е една от най-добрите книги, писани по повод трагедията от 2008 година.“

Много от историите за покоряване на върхове разказват за смъртно опасния път нагоре по фиксирани въжета. Но как са се озовали там тези въжета? Кой провежда спасителните опе­рации? Когато животът ти зависи от един възел, добре е да знаеш кой го е завързал.
Някои истории обаче остават погребани. Западните журна­листи рядко говорят локалните езици. Репортерите обикновено не могат да открият местни катерачи по телефона или електронната поща, а писателите, пред които стоят крайни срокове, рядко могат да си позволят дългите пътувания до от­далечени селца. В резултат онова, което знаят високопланин­ските професионалисти, рядко стига далеч. Спомените на оце­лелите от Зоната на смъртта далеч не са така ясни, а медийният водовъртеж затруднява издирването на точна инфор­мация, тъй като всички – и роднини, и почитатели, и приятели, и журна­листи, държат на своята версия. Травмите и кислородният глад допълнително усложняват обърк­ването. Както и на война сви­детелите на едно и също събитие разказват различни истории.

Въпреки това двамата с Аманда опитахме да достигнем ис­тината и да бъдем обектив­ни при предаването й. Търсихме две години. Няколко пъти пътувахме до Непал, доби­райки се до ра­йони, които западняците рядко посещават, а за журналистите са недостъп­ни. Три пъти бяхме в Пакистан – там, благодарение на Назир Сабир, предсе­дател на алпийския клуб на Пакистан, получихме безпрецедентната възможност да се срещнем с во­енни и правителствени представители. Интервюирахме повече от двеста души, прекарахме безчет часове в неформални раз­говори в домовете на хора от Франция, Холандия, Ирландия, Италия, Норвегия, Сърбия, Испания, Швейцария и Съединени­те щати. Разчитахме на повече от хиляда снимки и видеоклипа. Тази книга пресъздава истински събития. За повече информа­ция относно методите и източниците, моля вижте допълнител­ните бележки.

Смъртта на приятел на Аманда бе катализаторът за написва­нето на книгата. С бебе на ръце тя не можеше да проучи всичко сама и така се намесих аз, като съавтор. Аманда е моя братов­чедка и с нея пишем заедно, откакто станах на дванадесет. Пре­ди „Погребани в небесата“ имах сигурната работа на репортер в ежедневник. Никога не бях поставял котки на краката си. Но когато научих за случилото се, не можех да направя друго ос­вен да напусна работата си, да грабна тефтера и да тръгна към Хималаите. Героите бяха твърде вдъхновяващи, целта – прека­лено важна, а пътят – неустоимо предизви­кател­ство.
— Питър Зукерман, автор

Книгата е не само за любителите на екстремни преживявания и приключения, а и за всички, търсещи предизвикателството, силната емоция и риска, за всички вярващи в себе си.


ПРОЛОГ. Зоната на смъртта.
„Гърлото на бутилката“ на К2, Пакистан.
Зона на смъртта: около 8200 метра над морското равнище

Увиснал от скалата, стиснал пикела, който единствен го раз­деля от смъртта, шерп на име Чиринг Дордже се оттласква на­ляво. Масивен леден къс се откъсва някъде горе и полита към него.
Къс с размерите на хладилник.
Основата му засича, а останалата част неудържимо процепва въздуха надолу. Профу­чава покрай Чиринг, ожулва рамото му и изчезва от погледа.
Трррр. Разбива се в нещо, пръсва се на парченца.
Планината потръпва от удара. Стълбове от прах, лед и сняг.
Около полунощ е, първи август, 2008. Чиринг има смътна представа къде се намира – при или близо до „Гърлото на бу­тилката“ на К2, най-гибелния участък на най-опасната планина. Приблизително на полетната височина на Боинг 737 „Гърлото на бутилката“ се губи в тъмнината под шерпа. Под светлината на звездите и заради мъглата, сипеща се в пропастта, жлебът изглежда бездънен. Над него, като гребен на разбиваща се въл­на, е застинал къс лед.
Недостигът на кислород е замъглил съзнанието на Чиринг. Гладът и изтощението са пречупили тялото му. Отваря уста, а езикът му замръзва. Иска да си поеме дъх, а въздух без капчи­ца влага изгаря гърлото и пари очите му.
Чиринг се чувства като робот, премръзнал, твърде изморен, за да мисли какво е пожертвал за К2. Вече няколко десетиле­тия планината изпълва съзнанието на шерпа, покорил Еверест десет пъти. Далеч по-труден от Еверест, К2 е сред най-прес­тижните награди във високопланинския алпинизъм. Чиринг е тръгнал въпреки сълзите на жена си. Въпреки това, че експе­дицията струва повече, отколкото баща му е заработил за че­тирийсет години. Въпреки предупреждението на неговия бу­дистки лама, че богинята на К2 няма да е благосклонна към изкачването.
Тази вечер Чиринг е достигнал билото на К2 без кислородна бутилка, което го нареж­да сред най-успешните алпинисти, но слизането не върви според плановете. Мечтал е за успеха, за посрещане, достойно за герой, за слава дори. Сега тези неща нямат значе­ние. Чиринг има съпруга, две дъщери, процъфтя­ващ бизнес и дузина родни­ни, които разчитат на него. Всичко, което иска, е да се прибере у дома. Жив.
По правило слизането е по-безопасно. Алпинистите обик­новено се спускат в светлата част на деня, когато е по-топло и пътят се вижда добре. Обезопасени с двойни въжета, те се оттласкват от леда, като в същото време са прикрепени към други въжета – застопо­рени, с цел контрол на скоростта. В ла­виноопасните зони около „Гърлото на бутилката“ те се спускат възможно най-бързо. Така се съкращава времето, в което са изложени на опасност, и възможността да останат заровени. Тъкмо такова бързо спускане е планирал Чиринг, на него е раз­читал.
Тъмно, безлунно. Въжетата са изчезнали, прерязани от па­дащи късове лед. Няма как да се обръща назад. Само никелът може да го спаси от падане. И не само него – за ремъка на кръ­ста му е закачен друг алпинист.
Мъжът, висящ под него, е Пасанг Лама. Преди три часа Па­санг се е разделил с пикела си, за да помогне на катерачи в крайно незавидно положение. Решил е, че ще оцелее и без него.
Също като Чиринг Пасанг е разчитал на фиксираните въжета, за да се спусне.
Когато въжетата в „Гърлото на бутилката“ изчезват, Пасанг решава, че му е дошло времето. Без въжетата и пикела няма мърдане нито нагоре, нито надолу. Освен ако някой не му по­могне. Но кой и защо? Всеки, който прикачи Пасанг към себе си, ще полети надолу с него. Да удържиш дори и едно тяло само с помощта на пикел – това в „Гърлото на бутилката“ е почти невъзможно. Да удържиш две е два пъти по-трудно, два пъти по-рисковано. Опитите да го спасят биха били равностойни на самоубийство, мисли си Пасанг. Алпинистите по правило са си самодостатъчни. Всеки здравомислещ човек би го оставил да умре.
Както се е очаквало, един шерп вече го е подминал. Пасанг очаква Чиринг да направи същото. Двамата принадлежат към различни работни колективи. Чиринг няма задълже­нието да помогне. Но сега Пасанг виси три ярда под него, прикачен с въже към ремъка на кръста му.
След като се разминават с ледения блок, двамата свеждат глави и тихо преговарят с богинята на планината. Отговорът й идва секунди по-късно. Металически, стържещ звук. Зонннг. Тътенът е все по-силен, кънтенето – все по-продължително, ехото – все по-бързо, по-глухо, отляво, отдясно… И двамата знаят какво означава. Ледът около тях се пропуква. С всеки пукот по леда плъзват зигзагообразни цепнатини, всеки миг ледени късове могат да се посипят върху тях.
Ако усетят опасност, могат да се оттласнат встрани, да огъ­нат тела, за да я избегнат. Ако не успеят, нещо ще се стовари върху тях. А рано или късно ще се отцепи леден къс с разме­рите на автобус. Особен избор в такъв случай нямаш, освен да се молиш. Чиринг и Пасанг трябва да слязат, преди да ги е смазал падащият лед.
Храс! Чиринг забива пикела в леда. Шинк! Забива котки. Няколко метра се спуска по този начин – Храс! Шинк! Храс! Шинк!, прилепнал към склона, за да може мъжът, прикачен към него, да се движи със същия ритъм.
Пасанг впива пръсти в твърдия лед, трябва да направи вдлъб­натина, за да има за какво да се захване. Плиткият хват и хлъз­гавата повърхност обаче няма да издържат теглото му. Той протяга левия си крак и се обляга на предпазното въже, което го придържа към Чиринг. Шинк! Забива котките в леда, за да намали обтягането на въжето.
От такава тежест то може да се скъса и Чиринг ще полети надолу, но засега все още успява да се държи прилепнал о ле­дената стена и въпреки издутините, пукнатините и пролуките, въпреки ледените зъбери, маневрите им са успешни. На места двамата с Пасанг се движат рамо до рамо, хванати за ръце, за да съгласуват движенията си. Понякога Пасанг тръгва първи, докато в същото време Чиринг използва пикела, за да застане в опорна позиция и така да контролира обезопасителното въже помежду им.
Скални късове и лед се сипят покрай тях, удрят каските им, но вече са минали половината път и вярват, че ще оцелеят. Но­щта е безветрена – минус 15 градуса, почти топло за К2. Свет­лините на Четвърти лагер тлеят под тях. Нито Пасанг, нито Чиринг очакват онова, което ще се случи.
Нещо се стоварва върху каската на Пасанг – къс скала или лед. Той полита надолу като хартиена кукла.
Тежестта на Пасанг повлича Чиринг и това буквално го отле­пя от склона.
Двамата се откъсват от ледената стена.
Чиринг хваща пикела с две ръце и го забива в планината. Острието не се захваща. Само прорязва снега.
Падат все по-бързо. Чиринг използва тежестта на тялото си и притиска с гърди пикела откъм лопатката му, за да забие ос­трието му в склона. Напразно. Чиринг пада все по-бързо пет, после още десет метра по-надолу.
Пасанг се опитва да направи вдлъбнатина в снега с юмруци, за да се захване, но пръстите му се пързалят по леда.
Мъжете падат все по-надолу в тъмнината.
Крясъците им, заглушени от снега, трябва да са пропътували „Гърлото на бутилката“ чак до югоизточния склон, но оцелели­те там не чуват нищо.
Глухи са за падащите тела. Всички са изгубени. Замаяни и преследвани от халюци­нации, някои се отбиват от правил­ния път. Други успяват да запазят някакво спокой­ствие, за да направят избора между две мрачни възможности – свободно слизане по „Гърлото на бутилката“ през нощта или бивак в Зоната на смъртта.
Джерард Макдонъл, който само преди няколко часа е станал първият ирландец, изкачил К2, си изковава невисок риф в леда, на който да седне, и още един – като подпора за краката си. С търпение не можеш да спреш лавините, но сега той поне има къде да изчака нощта.
Друг алпинист, Марко Конфортола, се свива до него. За да останат будни, започват да пеят. Припяват с дрезгавите си гла­сове песните, които могат да си спомнят – каквото и да е, само да не умрат в съня си.
По-рано един френски алпинист е дал обещание на прия­телката си. „Никога повече няма да те оставя – казва й Хю д’Обаред по сателитната връзка. – Дотук бях. Следва­щата го­дина по това време ще сме на плажа.“ Същата нощ „Гърлото на бутилката“ го поглъща. След като изгубва пътя, неговият водач, пакистанецът Карим Мехербан, достига короната на ледника, надвиснал над „Гърлото на бутилката“. Свлича се там и зачаква ледената си смърт.
По-надолу една младоженка от Норвегия току-що е загубила съпруга си под няколко тона лед. Това изкачване е било медени­ят им месец. Сега тя пълзи надолу по склона на планината без него.
Много от алпинистите смятат себе си за най-добрите в света. Идват от Франция, Хо­лан­дия, Италия, Ирландия, Непал, Нор­вегия, Пакистан, Сърбия, Южна Корея, Испания, Швеция и САЩ. Някои са рискували всичко, за да премерят сили с К2. Експедицията се е превърнала в катастрофа. Крайната равно­сметка е сурова: в рамките на двадесет и седем часа единайсет загубват живота си в най-жестоката злополука в историята на К2.
Какво се бе объркало? Защо са продължили изкачването, ко­гато са знаели, че няма да успеят да се спуснат преди настъпването на нощта? Защо са допуснали редица елементарни греш­ки, като например това да не вземат достатъчно дълго въже?
Историята им се превръща в международна сензация на ко­риците на New York Times, National Geographic Adventure, Outside и безброй други издания. Изпълва блоговете и ражда хипотези, документални филми, постановки, мемоари и радио и телевизионни дискусии.
Някои определят изкачването като проява на прекомерна самоувереност, като перчене или лудост, погубили в крайна сметка животи. За тях алпинистите са просто търсачи на силни изживявания, които упорито се опитват да привлекат корпора­тивно спонсорство; лунатици, търсещи изход за последен път; самозабравили се западняци, които в търсене на слава експло­атират живота на бедни непалци и пакистанци. За медиите тази смърт е повод да се печели от продажбата на вестници и списа­ния, за зяпачите – спектакъл, забавление.
„Искате да рискувате живота си – започва едно писмо, отго­вор на статия в New York Times. – Тогава го направете в името на страната си, на семейството или квартала си. Да покоряваш Еверест или К2 е егоистична прищявка, от която никой не пе­чели.“
„Герои! Друг път! – злобее друг. – Тези патологични егоцен­трици трябва да ги държат далеч от планините.“
Други виждат проява на кураж – изследователи, изправени срещу суровата природа; изгубени души, за които рискът е търсене на смисъл в празен свят.
„Изкачването може да развие човешкия потенциал изобщо за всички нас“, из писмо до медиите на Фил Пауърс, изпълните­лен директор на американския алпинистки клуб.
Перифразирайки Рузвелт, друго писмо казва: „Далеч по-до­бре е да си дръзновен, да печелиш славни победи, пък дори и ако го има провалът, отколкото да си в редиците на слабите духом, които нито се радват, нито страдат, защото живеят сив живот, в полумрака между победата и поражението“.
Трети пък задават основополагащи въпроси: Какво правят хората, било то мъже или жени, на върха на планината, ко­гато умират? И защо у някои е заложено да поемат такива рискове?
Преди да попаднат в планинския капан, преди смъртта и по­гребенията, преди спасителните операции и срещите с оживе­лите след тях, преди враждата и приятел­ството, преди взаим­ните обвинения и помирението – всичко изглежда съвършено. Екипи­ровката е неколкократно проверена, маршрутът – съгла­суван, времето – на тяхна страна, екипите – сработени. Мо­ментът, за който са се готвили толкова дълго, в който са вложи­ли толкова средства и време, най-накрая идва. Ще атакуват К2, за да застанат на върха на най-злокобната планина в света, ще нададат ликуващи викове, ще развеят флагове и ще се обадят на най-обичните.
Чиринг и Пасанг, носейки се надолу в бездната, трябва да са се питали: Как се случи всичко това?

K2-4eti-me


Линкове:

или
Share.

1 Comment

  1. Георги on

    Страхотна книга , за жалост с не толкова щастлив край!

Leave A Reply

*

code