Живот в скалите – Мария Лалева

2

jivot-v-skalite-4eti-me-cover Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.
Неизлечимо болна млада жена и малкият ѝ син пристигат в Стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил – бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир – мъдър и благ старец, Луиза – борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия – ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност.
Една история, която е разказана чрез размишленията и спомените на главните пет герои. Всеки от тях със собствените си мисли, трепети, страхове и надежди предава на читателя своите мисли и опит. Разказ за взаимоотношенията между мъж и жена – това, което ги събира и разделя и философските мнения за живота на всеки от героите. От 8 годишния Павел до възрастната баба Настасия и дядо Демир. Историята ни погъллъща от самото начало с малкия Павел и не ни пуска чак до края с признанията в собствените мисли на Луиза.
Роман за важните избори. За това как миналото ни белязва бъдещето, за изкуството да прощаваш и да искаш прошка. Книга, която ме убеди, че да си човек не е грешно, нито е безгрешно…

“Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път. За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си. И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща. Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата. Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори.”
– Георги Тошев

„Живот в скалите“ е книга за море и любов. Мария Лалева е категорична:

Любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият правилен. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е едновременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енергия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея.

За Автора:
Мария Лалева е любимо име за ценителите на поезията. Свързваме го със стихосбирките „Не съм ви ближна“ и „Личен архив“. По повод рождения ден на авторката през месец юли, издателство Книгомания преиздаде двете й стихосбирки. Тъй като Мария Лалева вярва, че стиховете спасяват, тя реши да дари целия си авторски хонорар от продажбите на „Личен архив“ за лечението на Надежда Огойска, дъщеря на Маргарита Петкова – редактор на двете стихосбирки на поетесата.
От преиздаването до момента са продадени над 1200 бройки от всяка. Освен популярна поетеса, Мария Лалева е и изпълнителен продуцент и сценарист на пълнометражния български филм „Дамасцена“ (2017). За филма тя споделя, че основната й цел той да бъде честен и да задава въпроси е била изпълнена.  Този проект от една страна, забавя писането на книгата, но от друга, допринася с развитието на нови идеи, герои и линии в сюжета. Самото благоговение към словото Лалева обобщава съвсем кратко и искрено: „Не може да се пише ей така, между другото. „Живот в скалите“ е като любовта – или даваш всичко от себе си, или не пристъпваш“.
Очакванията й също са много човешки, честни и далеч от мечти за главоломен успех. Желанието й е единствено читателят да разпознае себе си в текстовете, да затвори книгата с въпроси и изненадващи отговори за самия него.

НЯКОЛКО ИЗВАДКИ от книгата:

(Линкове за сваляне – най-отдолу, след цитатите!)

Знаеш ли, никой, който си отива, не е виновен. От живот, от човек, от дом… Всеки има право да си отиде. Животът – най-вече. Светът така е устроен, че мъдростта остава у  изоставения. И извън всяка логика, запомни – изоставеният е избрал да бъде изоставен. Пътят до тази истина е най-трудният път за него. И най-тежкият избор за теб. Същото е и с любовта. Същото е и със смъртта. Раздялата понякога е най-краткият път до най-важната среща в живота ти – тази с теб самия.

Когато се видяхме, вече му бях простил. Всъщност разбрах, че няма какво да прощавам. Когато разбираш някого, прошката е излишна.
Но в онази вечер аз говорех със себе си чрез него и актьорът в мен отново беше в света на киното. Една невидима камера работеше в съзнанието ми непрекъснато. Сменяше ракурси, улавяше детайли, общ план, близък план… Лица, ръце, жест, поглед, шум, стъпка, звън от чаша, музика, вятър. Исках си филма. Моя филм. Мечтата на всеки актьор е да застане от другата страна на камерата. И който говори друго, лъже. Всеки миг от живота може да бъде филмиран. Всеки живот, всяка история заслужава да бъде филмирана. Няма малки и големи истории, има неразказани добре истории. Дори и най-обикновената случка може да се превърне в приказка. Трябва да се превърне в приказка, защото всичко е приказка. И когато забравим за приказката в дните си, значи сме тъжно пораснали.

„– На жените, които обичах, подарявах залез…
– Защо не изгрев?! Символично е, начало… Начало на нов ден.
– Защото да подариш залез е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш.“

– Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя дотам. Като табела без посока я остави да стърчи, като незавършен кръст върху пресен гроб. Като гръмоотвод. Приседни, но не за да помислиш. Щом вече си на кръстопътя, значи сам си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си пристигнал. Приседни, помълчи, за да благодариш. И после тръгвай. Без да се подпираш. Ако пак стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата тояга, не се обвинявай. Не посоката е била грешна, а ти си имал нужда да се повъртиш в кръг. Човек винаги стига до един и същ кръстопът различен.
– А ако има и други забити тояги?
– Ти гледай своята. За себе си си я оставил ти там. Пътищата и кръстопътищата са едни и същи за всички, синко, ние минаваме различни по тях.
– Не мога да й нарисувам очите. Не мога… – промълви Богомил, потънал в своите мисли и рани.
– Много съм пиян, за да го премълча! – решително се включи в разговора Михаил. – Досаден съм в нравоученията си, знам, но бъди снизходителен. И ти ще остарееш. Те, мелодрамите, са за артистите, пияниците и старците. Млади момко, за да нарисуваш очите на жена, трябва поне за една от всичките жени по пътя си да си бил готов да се биеш до смърт. И после да си я изоставил. И после да си я забравил… И в някаква си незнайна тежка нощ да си я спомниш. Това е мигът, в който се рисуват очите на жена. Иначе всичките техники, целия талант на света да ти е насипал Дядо Боже, няма да докараш онова усещане за любов и загуба. А жените са това, младежо – любов и загуба.

– От тебе са, Боже, и любовта, и смъртта, и срещата, и разлъката, и времето, дека ни требе да ги изживеем – занарежда тя. – Толку ногу си дал за едно маленко човешко сърце… Толку па ногу да верваш у нас, човеците?…
Баба Настасия вярваше. Затова говореше на цветя, дървета, земя, вода, Бог и хора, наричайки всички и всичко „Боже“. Мен също. Така научих, че пътят да повярваш Бог, е да си убеден, че той вярва в теб.
– Боже, ке ти е трудно да чуеш, ама ке е важно да го запомниш – почти унесено продължи баба Настасия, – преди един пат да речеш на глас на другио „обичам те“, наум требе три пъти да си му рекъл „прощавам ти“. Така е, Боже, у тоя живот на тая, наш’та земя, черната. Разпериш ли сърце, Боже – как тихо повдигна ръцете си като криле тая умираща жена, – требе да си силен да понесеш куршумо. И да го простиш още у пушката.

Влюбени сме в границите на материята и на времето, вкопчваме се в логиката на реалността, в навиците си, в суеверията си, в страховете си. А когато се ударим в стените на затвора си или ни се случи нещо, което човешките причинно-следствени мисловни вериги не могат да обяснят, тихо казваме: „Божа работа!“, или: „Просто се случи“. Нищо не се случва просто ей така, от нищото. Ако го приемаш като случайност или като стечение на обстоятелствата, задължително ще ти се случи пак, за да ти се покаже, че „божата работа“ сам си я повикал. И няма как да те подмине. И това, че не разбираш и не виждаш себе си в причините, не те лишава от неизбежността да понесеш последствията.
Вече съм убеден, че всеки фанатизъм започва с невежество. И с непознаване на любовта.

– Превърнали сме всичко в живота, Демире, във възможно най-елементарната и примитивна игра – на победители и жертви – тежко подхващах аз. – И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали? Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината за нещастието му да бъде извън него. Победителят да е виновен. Щото за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние, човеците? Венец на творението сме били… Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.
– Пак венец, Михаиле. Но малко по-небрежно изплетен – кротко се включваше Демир. – Бог, Аллах или както искаш там, го наречи, не ни дължи отговори. Всъщност истината е, че никой на никого не дължи отговори. И въпросите, и отговорите са избор.

– Пълзим като охлюви, скрили в черупката на гърба си самите себе си. Истинските нас. И тъпчем там всичко, което искаме да скрием. От страх, от срам, от невяра. И крилете ни там, и думите, дето сме изревали в мълчание, и децата – неродените, и псувните, заместени с усмивка, и закъснелите ни любови, и неизречените извинения, и закъснелите ни бягства… Все са там. От глупост ли, по навик ли, или от интерес – има ли значение? Все е страх. И кой ни обича? Този, който застава срещу нас и вижда вътре в черупката. А казват, че любовта носела розови очила. Не е вярно! Тя е рентген. Защото е прозряла и прегърнала скритата ти истина и твоята черупка само я разсмива. Или дразни. И когато такава любов ти се случи, имаш избора или да се сгърчиш целият в черупката и да се скриеш, или да я пръснеш и да се покажеш с всичко, което вътре си крил.
– Или да я споделиш… – опитах се да допълня.
– Споделянето е обща крачка. Но и обща черупка. Оставиш ли черупка – дали за един, или за двама, още си далеч от любовта. Любовта не е предпазлива.

Цинично е, да, но е вярно – бедността ни превръща или в просяци, или в крадци, или в проститутки. Аз избрах да бъда просяк. Проституцията, дали буквална, или духовна, е имитация на любов, неравностойна сделка по дефиниция. Търгуваш с тялото си, със съвестта си, с приятелствата, с чувствата. Когато проституираш от глад, това е начин да оцелееш. Но най-много се страхувам от проституиращи, които ме убеждават, че го правят в името на мисия, кауза, изкуство. Това вече е форма на алчност. Затова предпочитам да изпия една изпросена ракия с човек, почерпил ме от състрадание, дори от съжаление, отколкото да ми приседне скъпата хапка на продалия се евтино. И изобщо, лятото е сезонът, в който ставам още по-отвратителен и досаден дървен философ.

Съблече якето, свали ръкавиците и очилата. Поогледа стаята, запъти се към леглото и опъна завивките и възглавницата по войнишки, без гънка. След това взе препълнения пепелник от масата, изхвърли го, забърса го старателно и го сложи обратно на масата. Вършеше всичко това машинално, като робот. Познавам това усещане на истерична потребност да вършиш каквото и да било, само и само да не се изправиш срещу мислите си.
– Само недей да миеш прозорците! – опитах се да се пошегувам.
В отговор ме изгледаха две бездънни, болящи до черно очи. Не каза и дума. Не се усмихна. Седеше на масата опустошена и изтърбушена.
– Искаш ли да пием кафето навън? Още е студено, но след малко ще съмне и ще се позатопли.
Облече се безмълвно. Изчака ме да си сложи якето. Пред мен стоеше само тяло, не знам къде беше душата й. В ъгъла на разхвърляната ми стая ме чакаше да се облека една оголена рана, облечена в палто, и опустошението, което излъчваше, ме вледени. Не знам как се рисува рана, но видях кадъра. „Намалете осветлението, колеги! – редях наум. – Трябва ми само намек за скула и полупрофил, по-меко, по-меко, моля! Не й оправяйте шапката, не я пипайте, нека да скрива очите!“ Беше истинска до сълзи в болката си тази Марина.

– Мила приятелко – взе думата Луиза, искрено вбесена на непознатия Богомил, – прости ми, но езикът ме сърби да ти кажа. Аз не съм светица, а просто една очарователно остаряваща сексуалноактивна пияница. Заради тези двамата нямам друг избор, освен да си попийвам всеки ден. Приеми ме с острите ми думи. Розовите очила, скъпа, никак не са ти нужни, когато си влюбена. Тогава доброволно си самомонтирала криви лещи в очите си и централно си изключила мисловния шалтер. Розовите очила ти трябват най-много след раздяла. За да си останеш неспасяемо романтична и готова за следващите криви лещи. Инак като мен ще пиеш водка за цял руски гвардейски полк. И все с един и същи въпрос към Всевишния: „Защо, бе, мили Боже, обърках отново лицето със задника?“ Ако имаш късмета да поносиш тези лещи малко по-дълго от една любов, няма да се докараш до състояние да се срамуваш. Най-отвратително е да се срамуваш, когато се обърнеш към спомена за една любов. Пък нека всички мъдреци на света да рипнат и да ти обясняват как не бива да съжаляваш. Как било прекрасно, че си обичала и че си го изживяла, дрън-дрън! Да не съжаляваш, е едно, а да се срамуваш – съвсем друго. Когато се обърнеш назад към една любов, да няма от какво да се срамуваш – това е най-важното. Да пийнем по още една чаша вино? Понякога има силата на розови следлюбовни очила. Михаиле, налей!
Демир подаде чашата си към мен да му налея и кротко добави:
– Ех, момиче, нека ти кажа и аз нещо. Животът, любовта и децата не ни принадлежат. Имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, не по нашата. Затова много често не ги разбираме. Можем да направим само едно – да ги приемем с благодарност, когато дойдат, да им дадем всичко най-красиво от себе си и да ги изпратим пак с благодарност, че са споделили себе си с нас. Не тъгувай, Марина, и запомни: любовта не свършва и не умира, тя просто си отива… На друго място, при други сърца. И се връща при теб с друго лице, с друго сърце. Понякога със същото лице, със същия човек, но само тя знае защо отново ви среща. Явно не сме дорасли да познаваме тайната й. А може би истината е толкова близо до очите ни и толкова проста, че не я виждаме. Казах проста, но това не я прави лесна.

Баба Настасия не правеше разлика между хората по националност, нито по религия. За нея имаше само три вида хора: „Боже“, „дяволо“ и „тея, дека Бого и дяволо се тепат у них, па кой надвие“. Както винаги, беше права. Беше ми интересно как Джелал ще приеме Марина. Не от ревност, а от любопитство. Тя беше жена, която не може да остави човека безразличен. Каквото и да е мислел обаче, към нея се отнесе спокойно и почтително. Гледах от терасата на Луиза как обикалят с „врабчето“ и Демир около къщурката ми. Нарочно не отидохме с Луиза. Седяхме на терасата, навлечени в студа, и дишахме новия ден. Гледахме ги и знаехме, че животът ни повече няма да бъде същият. Харесвахме промяната, която нахлуваше.
Понякога на човек му е нужно разстояние точно от нещата, които усеща най-близки, за да бъде обективен. Гледах едноетажната си стара къща, залепена на калкан до красивата триетажна созополска къща на съседа. Двата етажа стърчаха плоско и грозно над вехтия покрив на малката ми двустайна постройка. Скъпата съседна ограда свършваше точно до каменния зид. Остър контраст, некрасив, но съвсем честен. Такъв е понякога светът – не толкова шарен, колкото контрастен. Интересно е, че малката разрушаваща се къща не придаваше на новата нито повече красота, нито повече стойност. Точно обратното. Мизерията изпъква по-силно, когато е сравнявана или съизмервана.

Парите… Толкова много съм ги имал и съм ги нямал, че вече гледам на тях като на аршин за човеци. По-скоро като на мерило за издръжливостта на човечността ни. Сигурно затова Дядо Боже е разрешил да съществуват. Не виждам друга логична причина да ни подлага на това изпитание. Просто не е измислил по-добър начин да мери и изпитва човешкото в нас. Кой пък е казал, че Господ е длъжен да е съвършен? Най-странното обаче в цялото това изпитание на парите е, че и прекаленото им нямане, и прекаленото им имане водят до едно и също – до себеизгубване. Още по-странното е, че когато нямащият се сдобие с пари, а на имащия му се отнемат, не им се връща загубената човечност. А когато загубиш човешкото, ставаш хищник. […] Обяснявах на Луиза в болницата, когато излязох от кома, че не можеш да спориш с хищник. Той има инстинкти, лишени от разум. И аргументи, недорасли до чувства. А ти воюваш с чувства, надраснали разума. В такава битка съмнението в собствената ти победа е истинската ти победа. Хищникът не се съмнява – убива или умира. Но не расте.
Луиза беше бясна, искаше възмездие, всички знаехме каква е причината за нападението.
– Не можем да го оставим да му се размине! Трябва да има някаква справедливост. Ако го оставим безнаказан, той ще победи, Михаиле!
– Остави го да победи, Луиза! Той има много повече нужда от победата си, отколкото ти – от битката. Накрая ти ще си научила границите си на загуба, а той ще е победен от нуждите си. Такива „победители“ заслужават прошката ти. Предварително.
Невежият хищник с пари е по-страшен от варварина, защото вярва, че е съзидател. Варваринът поне няма тези амбиции и претенции. Той само руши в невежеството си. Но размерът на разрушенията, които ще нанесе богатият невеж хищник, не могат да се изчислят само в пари. Той е най-опасен, когато с парите си започне да твори реалност, съответстваща на неговата същност и на манталитета му. В моя случай хищникът беше прозаичен. Искаше къщата ми с двора. За да си разшири хотела. Проза в пари. Беше оценил живота ми в застроена площ, местоположение и брой хотелски стаи, които не успяваше да получи от мен срещу всичките пари, които щедро ми предлагаше. Стоеше пред мен с дебелия си врат и обръснатата си глава еманципиралият се престъпник и ми обясняваше, че не мога да достигна с малкия си ум висотата на мечтите му.
– Цинизмът да имитираш „мечта“, за да имаш печалба, няма нито морално определение, нито словесно изражение, моето момче – му рекох кротко. – Ако разбираш какво ти казвам… Печалбата е въпрос на търговия, а мечтата – на ниво на съзряване. На любов. На споделяне. На тъждественост. На честност, най-вече. Мечтата е храмът на човешката душа. Цял живот съм се занимавал с изкуство. А за изкуството първо трябва сърце, душа трябва. Мога само да те съжалявам и да ти простя за това, че не правиш разлика между пазар и храм.
Но той дълбоко вярваше, че е новият философ будител, месията спасител, строителят на новото време в нашия малък град. Беше твърдо убеден, че след като е натрупал пари, това е в резултат от умственото му превъзходство спрямо по-бедните. Тях си ги пазаруваше според нуждите. Суетата има болезнена нужда от клакьори. Аз не познавам клакьор по убеждение, нито скъп клакьор. Парите освен в хищник, го бяха превърнали и в глупак. Обграден бе от лакеи, които купуваше щедро, за да е сигурен, че никой няма да произнесе истината за голия цар. Няма по-смешен човек от роба, който вярва, че господарят му е „приятел“. Освен парите, и зависимостите, които те създават, ни превръщат в глупаци. А глупостта в големи размери е смъртоносна. Личен опит. Вярва, че е недосегаема, което в случая с моя побой беше факт.
– Известен си бил! С изкуство си се занимавал, кино, театър… Успял си бил! – Новобогаташът бе открил иронията като изразно средство. – И какво от това? Какво означава успехът, знаеш ли? Погледни твоята банкова сметка, погледни моята! Тогава ще говорим. И тогава ще мерим какво правиш ти за другите и какво правя аз. Аз създавам работни места, плащам данъци, едни семейства живеят и работят тук, няма да емигрират, с данъците ми се прави изкуство. Ще направя огромен летен театър, та да го съживя тоя град, да покажем, че и тук може да създава култура, топката ще им скрием на столичните парвенюта. А ти?… Ще пиеш, докато умреш в тази съборетина, и накрая ще я вземе държавата, щото нямаш ни дете, ни коте. И пак ще я купя. Аз! Какво печелиш, като ми отказваш?… Кучешки живот.
Не можеш да спориш с хищник, наистина… Но и не бива да забравяш, че той става най-безпощаден, когато мери загубите си. Или пропуснатите ползи. Баба Настасия наричаше такива хора „дяволо“. Дори не се стремеше да ги разграничава като индивиди. „Щом човеко е бегал от некого, значи му е останал на тоя само дяволо. Шо го мислиш толку? Хищник ли е, дявол ли е? Каков сака да е. Ама човек веке не е. Видиш ли как е просто сичко?“…

Да предадеш себе си, за да не предадеш някой друг, дори дете или жената, която го е родила, пак е предателство. Може би най-страшното. Зависи какъв механизъм на себеубеждаване прилагаш след това, за да успокоиш съвестта и сърцето си. Някои се справят прекрасно и дори се гордеят с избора си. Любовта е красива, когато не изисква нищо. Има ли условие, това вече не е любов. Всяко настояване за обещание вече не е любов, всяко ограничение на избора вече не е любов. Ние, хората, сме се научили много успешно да живеем без нея, без да си даваме сметка, че вече я няма между нас. И още по-успешно се научаваме да наричаме хиляди неща с нейното име. И да заместваме любовта с екскурзии, къщи, коли, перални, печки, приятелски компании, професии, амбиции, слава, секс. С което превръщаме себе си в зависими, несвободни и доста често тъжно-смешни клоуни, живеещи в имитация на любов. Плуваме в любов, а се давим в лъжи. Бог ни е изпратил любовта, за да не забравяме какви големи души носим. Но не ни е отнел избора да сме малки. Този избор е изцяло наш. Лошото е, че учим и децата си на малки избори. Няма как да научиш някого на нещо, което ти самият не знаеш. Дано ни простят.
Тази жена можеше да обича, без да иска да притежава. Можеше да напусне някого, без да го изважда от сърцето си. Можеше да излъчва цялата прошка на света и да носи белезите си като медал за храброст, който предпочита грижливо да крие в скрина. Тя знаеше кога и как да убие надеждата, която убива нея, без да спира да обича. Знаеше как да даде свобода на другия. Марина обичаше обезоръжаващо чисто и безусловно, което правеше отговора на такава любов смазващо непосилен за другия. Разбирам мъжете, които са бягали от нея. И аз бих. Кое мъжко его би понесло всекидневно да се чувства джудже и това усещане да е причинено от жена? Ще са ми нужни още няколко живота, за да го проумея, и още толкова, за да обичам по този начин. Навярно затова Дядо Боже си я прибра така рано. Тя нямаше какво повече да научи за любовта. Беше голяма колкото нея.

Страданието прави някои хора меки и мислещи, отприщва доброто и състраданието в тях. А други изгаря до черно. Стават зли и егоистични и дори съм убеден, че вече трудно биха могли да изпитват съчувствие и обич. Много тъжно се живее с човек, който вярва, че е жертва на съдбата и че раните му са достатъчно основание да изисква компенсации от света и от другите хора. Уважавах болката на майката, но един ден не издържах и й казах, че раната й не може да бъде нито основание, нито оправдание да причинява болка на другиго. И страданието е като парите – божията мярка за човешкото у всеки. След загубата или ще си по-добър, или „дяволо ке изгони човеко от тебе“. Тя беше от най-страшната категория почернени от съдбата хора, защото спекулираше с болката си и я развяваше като революционен лозунг, задължаващ всеки наоколо да я възприеме като героиня и боец.

– Сека сутрин, Боже, докат си жива, ке го пиеш, ке ти кажа как да го вариш. Сека Божа сутрин. От нелюбов ти е болен коремо. Тамо са болките и емоциите на човеко. От нелюбов се разболева човеко. От нелюбов се пропива, от нелюбов съди, от нелюбов е алчен, от нелюбов наскърбява другийо, от нелюбов убива. Бега ли си любовта от некого, и дяволо веднага иде. И само с любов може да го прокудиш чернийо. От нелюбов се затрива човеко. От тая по-страшна болест на земята нема. Она, любовта, Боже, е любов и кога я не видиш у некой. Не се покажува она на секи. Она сама си знае кога да дойде между двама и кога да си оди. Некои цел живот си верват, дека са я видели. Па после болни или пияници стануват. Видели са я, зер, чушки са видели, нема я. И вътре у них е празно. Кънти на кухо като празна бъчва. Нали ги вида, като ми дойдат! И почнат тея да се наливат, белким я запълнат тая пустота вътре. Ма от ракия любов не става. Ке се наливат, ке се омаят, ке се развеселат, ке си легнат у кревато и викат – те я любовта. Дяволо е, слепи ора, дяволо е, не е любовта. С жена живеят, с маж живеят и викат: „Леле, ма как я обичам, как го обичам!“, па болни, болни от сите болести на свето ми одат или па пият, пият и за умрелите. На такива като им кажем: „Любов нема между вас. Любов не вида!“, и веднага ми рипат да си одат и после разправат: „Не е тая никаква гледачка, он ме обича.“ Не те обича, ни ти него, викам. Играте си на нещо, дека си мислите, че знаете що е. И затова сте болни. Ма пияница бил мъжо й. Ми от тебе е пияница, бе, Боже, не видиш ли, оти се правиш, дека го обичаш, оти го ползваш само. Пари и имоти са ти у главата, сметки си правиш и кога нещо искаш от него, почнеш да се правиш, дека ногу го обичаш, завлечеш го у кревато и го получиш. Ти на това любов ли викаш, те питам? И она трае, що да ми рече? Ма детето им се разболело на тея, същите. Насън одило, говорило, неспокойно било, крещело, се кашляло, се се давило… Ми ке боледува, оти заради децата се влачите с години без любов заедно. И тровите, тровите около него. А децата са като антени, като сюнгери, чисти, чисти… И сичката ви нелюбов попиват, и сичката ви лъжа. И кога им река: „От вас е болно, прошка да му искате. И от Бога прошка да молите, дека детето си затривате!“, они крекат като жаби: „Ма ние го обичаме“… Арно, викам, вида, дека го обичате, кой си не обича детето, ма вие се не обичате веке, ви думам! Ако се разделите с добро, с уважение, по ли малко ке го обичате? „Ма оно ке страда ного, ако се разделиме“, ми отговарат. Е, па сега малко ли страда, питам. Они траат. Думам им: „Нещастните ора, пияниците, болните от нелюбов ора щастливи и здрави деца немат.“ А они ми се сръдат. Човеко се е сърдит на истината. Не му понася. И дошел при мене да го излажем, дека с билки и доктори може да му се излекува болестта на душата. Ми не може, Боже. Душата се лекува с любов и вера. И с истина. Ти сам ако си ги не дадеш, и Бог не може да ти помогне. Ората не могат да разберат, дека требе да са заедно само докат любовта е с них. Ошла ли си е от единийо, ошла си е от двамата. И тогава требе да се  разделят, та да спасат детето. И себе си така да спасат от болести, и душите си от мъки.
– Е, добре, де, бабо Настасийо, но как да разбереш, че някой не те обича вече, ако е още с теб и казва, че те обича? Не сме ясновидци като теб. Вярваш на думите на другия и на това, което виждаш.
– Душата веднага разбира кога некой е спрел да те обича като човек. Веднага! И човеко разбира веднага, ама се прави на слеп. Жмие като картица, та да не види, дека другийо веке на друга страна му е сърцето и вътре у него си жмие, та да не признае, дека вече нема любов там. Обич може да е останала некаква, уважение може да има, ма любовта е бегала. Кога не усещаш, че летиш с другийо, кога започне да ти тежи и да се съобразяваш с него преко себе си, кога почнеш да траеш, па ти иде да ревнеш с цело гърло, кога почнеш да галиш и да си легаш с другийо те така, по навик и от зор, без да ти затрепери у душата, кога сопреш да му се радваш, кога искаш да го накажеш за некоя грешка, вместо да му помогнеш да се поправи, кога го унижаваш пред други, кога почнеш да го командваш и да си мислиш, дека ти си по-добрийо от него, кога почнеш да го изнудваш, та да го задържиш при тебе и да го направиш послушен, кога почнеш да го подкупваш и лажеш, само и само да е с тебе, кога видиш, че се затрива с пиене, с хазарт, с мързел, със злоба, па го не запреш и подкрепиш да се лекува, кога почне с един човек да ти е тесно на душата… Любовта е бегала. Она не е на никой. Ни на тебе, ни на другийо, ни на никой. Она си е само на нея си. Да я видиш, награда е за душата от Дедо Боже. Ама она само знае кога да дойде и кога да си оди, кажах ти. Има ора, дека и да се разделят по некаква човешка причина, се обичат с целото си сърце, оти любовта не е бегала от них. Бог им я е пратил. Случила се е и нема връщане назад. Може пет деца да имаш и палати да имаш. И сичко да имаш. Дошла е и нищо не можеш да направиш. И да бегаш от нея, она пред тебе оди. Не можеш да надбегаш любовта. Се едно да се мачиш да надбегаш Господ. Е, как ке стане тая работа – да надбегаш Господ, да го излажеш? Па не можеш. Дедо Боже знае оти ти я е пратил. Он праща кога требе некой да излекува и некой да спаси. Оти душата ти я е пожелала тая любов и е викала на Бога, ма човеко не знае. Глух е он, глух е. За него си е най-веке глух. И тогава що е било маж и жена, дотука са, край. Нема ги. Тогава ни дявол, ни жена, ни маж, ни деца, ни пат, ни палат, ни майка и баща, ни планина, ни океан могат да разделят или да сопрат Господ да ги събере. Любовта ке натръшка сичко и секи, що й пречи по пато. И човеко да се поколебае и да се отклони, и страх да го свие и с друг да се замота, и с друг да заживее, дал ли е Бог от неговата любов у сърцата, нема как да ги не срещне пак. Душите им се викат една друга, а ангелите отгоре ръце са прострели. И Бог ги чуе. А човеко – не. Затова некой ора по два пати, по три пати, по сто пати у един живот се сбират. По сто пати се срещат. Като с въже са свързани. Дръпат, дръпат, дръпат те това въже като луди да избегат един от друг и кога ного го натегнат, оно се свие наобратно и ги сбере набръже. Като гръм, като удар един у друг. И па да избегат, и па да задръпат, па ке ги връне въжето. И така, додека се спасат. Некой не могат. И одат тогава при такива като менека. Или по болниците одат, или у гробищата. Я ти думам за любовта у душата, истинската, тая от Бог. Човеко е малко гламав, он вика любов и кога обича с главата, и кога обича с дюкяно. Тава любов не е. Затова бръже минува. И после се влачат с години омотани един у друг, кащи дигат, деца прават без любов, уж семейството да закрепат, и после ми одат болни. Ми ке одат. И кога им кажа, разделете се веднага, оти любовта требе да дойде начисто и да ви лекува, а вие сите порти сто години сте й затвориле, като се мачите заедно, и они се сърдат, сърдат. И после умрел. Ми ке умре, човек е. Колко нелюбов може един човек да понесе? Дяволо и болестта кога решат у некой да влезнат, през рана влизат, през лъжа. А надуши ли дяволо празното у един човек – тая, дупката у душата, от нелюбов дека е, пръв е там. Викам й на една: „Ма ти сега семейство ли имаш, или фирма? Заедно работите, дома за работа говорите, детето на работа влачите. Ке се задушите, въздух немате един от друг, свобода немате, любов не вида между вас. Кажи ми семейство ли имаш, или фирма? Оти на фирма ми прилича повеке“. Леле, кат се разфуча тая ми ти жена! Ма толко работи направила за него, ма толко работи му простила… Ма зорлем ли те накара он да ги правиш, питам те! Искала си – направила си. Он не е длъжен да е с тебе заради това. Ке го умориш така. И тебе си, и детето ке умориш!… Не чуе. У тоя живот никой не е длъжен на никого. Е те тва ората не могат да разберат. Най им е трудно. Ма обещал й бил. Ей, човек може да обещава целийо свет, ма само сега. У днешнийо ден. Не можеш за утре нищо да обещаеш – дали ке го обичаш, дали ке си с него, оти утре не ти принадлежи, утре ке си друг човек, различен от днеска. Ке се промениш и може веке ни да сакаш, ни да можеш да обичаш тоя същийо, ни да си изпълниш обещанието към него. И се за любов говорат ората, Боже, само за любов, па не знаат що е. Сакат я завинаги. Ама не я питат она дали така сака. Она фане и си ойде, а они си играт на семейство и на любов след нея. И клекнат от болест, пропият се за трима, па дойдат при мене. Кажа им истината, па им не изнася. Я що да напраа? Кой има уши, да чуе. Нали така пише у Големата книга? Некои ме разбират, оти уши имат. Тея, дека сърце имат, они и уши имат да чуват и от божите работи поне малко.
– Аз болна ли съм, бабо Настасийо?
– От нелюбов си болна ти. Като почти сички. Ного любов си раздала, ного. Тебе Господ те е пратил научена да обичаш. Ного си дала, ма трохи си получила. И тогава нема равновесие у сърцето. У душата. Тоя, преди Богомил, добра душа е, светла. Вида го. Като пред мене е сега. Как сака тая душа, милата, да се откопчи от тея вериги, ма нема сили човеко й. Он ке те обича, докат диша. Илядо живота още ке те обича. Ма ке се затрие с тая, неговата. Вида я, черна е, черна у душата. Ма хитра, хитра. Омотала ги е сички у лъжи и интриги. Уж се весела, уж се засмена, ей, вида я, крека се високо, като лудите малко, ама умо й плете като паяк мрежа. Нема милост зад тоя смех. И любов нема у тая душа. Он й верва, сиромашкийо, дека она го обича, дека без него нема да се оправи ни она, ни детето. Лаже се, ама що да го права? Кога човеко реши да се лаже сам, и дяволо така не може да го излаже. И не види, дека го пие като вампир. Работата иска да му земе, хитро го води за носо с пиенето, налива му щедро, оти тогава й е като памук у ръцете, прави с него що си сака, лаже и него, и сички, дека без нея он ке се затрие. Чак он, завалията, го е повервал. Болни са сите, и детето ке разболеят. Там любов нема, сделка има. Ти си го прежалила. Бог да му помага. И да се молиме да прогледне. Он тогава първо при тебе ке дотърчи, ама…

– Трудно се разделяме ние, хората, защото никога нито се питаме, нито се замисляме как се срещаме. Минал ти някой през сърцето, завлякъл ти част от него и ти – такъв, нецял, с такова нецяло сърце, скачаш в чуждия живот. А там, отсреща, стои някой точно като теб – нецял, с нецяло сърце. Това, дето са ти взели преди него, те дърпа назад и те люлее. И него същото го дърпа. И се мъчите вие двамата да сглобите едно общо сърце. Но едно сърце за двама не стига. За една любов трябват две цели сърца. Ето затова се разделяме грозно. Защото не сме се научили да връщаме това, което сме взели от сърцето на другия, преди да си тръгнем. И не сме си прибрали обратно нашата част от неговото сърце. Та, затова човек първо трябва да си събере сърцето, дето си го раздавал, пък после да пристъпи към чуждото сърце. Любовта е винаги цяла, момиче. Но за да живее в теб, е нужно сърцето ти да е цяло.
Ние с Богомил бяхме двама нецели човека с две нецели сърца. Затова съм усетила първо раздялата. Тя е вървяла преди срещата.

– Ще ти кажа една тайна, Богомил… Морето е като любовта. Дори ти да си тръгнеш от него, то не си тръгва от теб. Знаеш ли защо ще се връщаш при него непрекъснато? Защото ти дава тишина, за да си чуеш отговорите. А любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият правилен. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е едновременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енергия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея. И докато тя не реши да си тръгне от нас, ние сме безсилни да спрем да обичаме. А когато си тръгне, е безсмислено да се заблуждаваме, че я има. Можем само да я имитираме. А това измъчва душите ни. Не се надявай любовта да е благодарна, Богомил. Така я превръщаш отново в отговор. Оставяй й по-често ролята на въпрос. Любовта е най-важният въпрос, който можеш да си зададеш сам.

Ние, хората, не осъзнаваме колко много красота можем да създаваме с енергията си, с мислите си, с думите си, с любовта си. Ако знаехме какво оставяме около себе си във въздуха, ако можехме да го видим, щяхме наистина да приличаме на ангели, които разпръскват само светлина и добро. Затова не вярвам, че смъртта съществува. Тя е безсилна пред любовта. Любовта остава след тленното тяло във въздуха. Щом тя е там, и аз ще съм там. И Бог също. Така се раждаме всеки ден ние, хората, любовта ни, душата ни и Бог.
Бог се ражда всеки ден. Милиони, милиарди, безброй пъти на ден. Всеки път, когато проплаче новородено. Всеки път, когато целунеш, прегърнеш и погалиш. Всеки път, когато изправиш приятел. Всеки път, когато простиш, вместо да накажеш. Всеки път, когато понесеш товара на истината. Всеки път, когато откажеш да съдиш. Всеки път, когато победиш страха, навика, миналото. Всеки път, когато запалиш свещ за врага. Всеки път, когато посадиш дърво. Всеки път, когато напишеш песен или стих, когато нарисуваш картина. Всеки път, когато дариш половината от последния си грош на нуждаещ се. Всеки път, когато искрено кажеш „благодаря“. Всеки път, когато послушаш сърцето си. Всеки път, когато изречеш „обичам те“.
Всеки ден се раждаш, когато вярваш, че ти си този, който създава Бог, и точно ти си този, чрез когото той живее. Смъртта е сън.
Слънцето изгря. Благодаря ти, Господи!

 

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Живот в скалите” на Мария Лалева от тук

Share.