zatvorisarce-trendafilov-4eti.meРоманът “Затворисърце” на Константин Трендафилов е история за двама мъже, срещнати от съдбата (или обстоятелствата). Чете се лесно и бързо, увлекателен е. Това не е роман за любовта, а по-скоро за живота. Така че не очаквайте любовна история. Има любов, но има и всичко друго, което е част от живота на един човек – предателство, насилие, разочарование, приятелство, надежда. История за живота, поднесена по натуралистичен начин, за Прехода и тези, които губят и намират себе си в него.
Юлиан и Антон са двете страни на една и съща монета. Двата гласа на една история по-стара от света. Историята за бягството на единия към любовта и на другия от нея. Единият Затворисърце, а другият Култивиран звяр. И двамата изгубени в града, но не по улиците му.
„Затворисърце“ без интервал – сигурно пропуснат по невнимание, каквито са и повечето грешки на двамата герои. Допуснати от страх, копнежи, прибързани решения, малшанс и най-вече грешки от любов.
“Затворисърце” забърква историите на двама мъже – Юлиян и Антон. Забърква две истории, които изглежда трудно да се пресекат, но на финала ни е по-трудно да допуснем, че е възможно да се отделят.
Юли е от добро семейство, има престижна, макар и ужасно предвидима кариера. Влюбва се безпаметно за първи път, но докато отрезвява от чувствата си допуска грешка, която бележи дните му завинаги. Антон е проблемното дете от проблемно семейство, което пораства по поправителни домове в годините на Прехода. От добър спортист лесно прескача в редиците на добрите престъпници. Такива са нашите герои на пръв поглед. Но само на пръв. Защото в истинския живот няма само черно и само бяло.
Юли и Тони се срещат в затвора. Споделят своите истории, за да разберат, че световете им не са толкова далечни един от друг. След време получават свободата си обратно, но дали са готови за нея? По-трудната мисия тепърва им предстои – бягството от затвора на сърцето.
Дали в книгата има любов? Има я, но не тя е водещата. На преден план е изконната истина, че всеки трябва да бъде готов да се изправи пред последствията от своите избори и действия. И да заплати. Понякога с живота си.
Генералната есенция на романа е свързана с човешкото достойнство и гъвкавостта на едно поколение, което трябва да преодолее себе си, за да се справи с темповете на живота, които го задъхват. Преходът е описан реалистично и затова застава като карфица в гърлото, която не се преглъща, а се смила болезнено единствено от емоцията, която си позволяваш да породи в теб. Безсилието е белег за всеки замесен като действащо лице в тази книга, а отделните лица накрая се снаждат като чертите на едно-единствено.
Романът не е „единствен по рода си“, „изключителен по своята същност“ или пък „гениален“. Но той си струва да бъде прочетен.

“Само не ме пускай” казва онова необикновено момиче в ухото на героя, след като се любят за пръв път.
Този роман прави това с читателите си.
Подвеждащо лесен. Подозрително дълбок.
Константин Трендафилов идва.”
— Захари Карабашлиев

“Ти не можеш да спасиш никого – нито себе си, нито другите. Любовта обаче винаги ще те връща към мястото на престъплението… Към отказа да осмислиш собствената си вина. Или към способността да живееш предимно чрез вината. Константин Трендафилов ни предлага честен и изящен, направо стремителен роман, с много входове към българската история от 90-те години насам – и почти без изход. Но може ли да има изход от истината за нашето време.”
— Марин Бодаков

“Две мъжки съдби, белязани от любовта. С различни любими, но с патила почти еднакви. Срещат се случайно и един на друг разказват живота си – откровено, честно, без страх. Романът на Константин Трендафилов попива техните разкази, за да ни ги предаде увлекателно и живо. И разбираме, че когато любовта говори, всичко друго замлъква смирено. Отворете “Затворисърце”, за да чуете гласа на тази беззаветна любов.”
— Митко Новков

За Автора:
Константин Трендафилов, отскоро познат като Papi Hans е един от най-популярните съвременни писатели в България. Успоредно с това, Константин е изпълнител, сценарист, творчески директор в рекламна агенция Saatchi&Saatchi, както и периодичен участник в мащабни реалити формати (като “Черешката на тортата” и “ВИП Брадър”). С две думи – свръх талантлив човек с разнообразни интереси.
Константин Трендафилов завършва бакалавърската си степен по английска филология, а след това магистратура по журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Дебютната му стихосбирка “За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?” (2016 г.) и романът му “Затворисърце” (2017 г.) бързо завладяват сърцата на публиката.
Константин произлиза от семейство на интелектуалци. Майка му, Кристин Димитрова, има над 16 издадени книги зад гърба си и е превеждана в над 20 страни, като най-скорошната в списъка е Мексико. Кристин Димитрова е и главен редактор на романа “Затворисърце”.
Бащата на Константин, Владимир Трендафилов, е критик, писател, дългогодишен преподавател по американска литература в Софийския университет.
От две години насам Константин вече е и музикален изпълнител, подвизаващ се под псевдонима Papi Hans. Дебютното му парче “Кекс” (с комичен привкус) се превръща в тотален хит, а Papi Hans е печели наградата за Дебют на 2018 на Годишните музикални награди на БГ радио.

НЯКОЛКО ИЗВАДКИ от книгата:

(Линкове за сваляне – най-отдолу, след цитатите!)

Лидия ме беше прегърнала и не знам дали в просъница, или просто в пристъп на откровение, ме попита:
— Бъди честен, какво чувстваш?
От тона ѝ се разбираше, че няма капан в думите ѝ. Тя нито искаше да я заблуждавам, нито щеше да ми се разсърди, ако ѝ кажех истината.
— Знаеш какво. Обичам те! – излъгах аз.
Можех да ѝ кажа, че вече не чувствам нищо друго, освен носталгия. Можех да го кажа и да се измъкна от всичко това на момента. Можех, но не го направих, вероятно от съжаление или пък от същата тази носталгия по хубавите ни дни, заради която въобще бях с нея в леглото.
— Кажи ми истината! Не съм глупава. Ясно е, че нещата не могат вечно да са както в началото. И знам, че може би чувствата ни започват да изветряват.
Под „ни“ имаше предвид моите чувства, а под „започват“ имаше предвид, че вече отдавна са приключили.
— Това е нормално – продължи тя. – Не може винаги да е страхотно. Но просто искам да знам, че има смисъл да се опитваме. Искам да знам, че не се мъча да закърпя нещо, когато по-скоро трябва да вложа всичките си сили да го забравя.
— Какво говориш? – отвърнах аз с толкова убедителен тон, че почти залъгах себе си. Нямах представа защо отричам, но продължих. – Да, може би сега повече се обичаме, докато преди бяхме по-скоро влюбени, но нещата са на фази. Не искам да си тъжна.
Поне за последното бях откровен. И може би тя също чу само последното ми изречение. А може би само си въобразявах, че съм убедителен. Може би глупостите ми минаваха само пред мен.

На сутринта се събудих в друг живот. Лидия не беше станала да направи кафе или закуска. Лежеше до мен, но не ме беше прегърнала. Не беше гола в леглото, защото не бяхме правили нищо по-мръсно от това да си целунем челата на предната вечер. Беше ми обърнала гръб. Изглеждаше почти символично – сякаш най-сетне беше приела неизбежността на раздялата ни. Мълчеше, макар и да знаех, че не спи, а гърбът ѝ сякаш крещеше, че се отказва. Или просто го тълкувах така, защото тайно в себе си се нуждаех да знам, че е готова да ме пусне. Лежах до нея и я гледах. Гледах извивките ѝ. Опитвах се да си представя как бих ги виждал, ако не я познавах. Опитвах се да преметна съзнанието си, да изживея живота си през чужд поглед, да оценя наново това, което имам, и кой знае, може би да се влюбя отново. Стоях и гледах, но в нейното свито тяло виждах само едно сърдито огледало на самия себе си – на невъзможността си да обичам истински или задълго. Огледало на моята бездушност, моята несломима празнота. Бях се облегнал и я гледах. Изследвах я. Макар и само огледало, тя беше толкова съвършена и нежна. Извивките  ѝ, гладките овали на кожата ѝ – като прилежно сгъната копринена дреха. Рамото ѝ беше разголено и лъщеше по контура си под сутрешната светлина, в която хаотично плуваха прашинки. Да, виждах тази сюрреалистична красота, попивах я, оценявах я. Но в нея не можех вече да открия Лидия. Не можех да открия и себе си, такъв, какъвто бях с нея.

Докато вървях към офиса, усетих едно отдавна забравено чувство – онази за кратко залъгана вътрешна празнота. Малката черна дупка в мен отново огладня.
Капка по капка, самотата ме беше изпълнила отново. Колко наивен съм бил да мисля за Лидия като за решение на проблема ми веднъж завинаги. Много ни се случи наведнъж, но само за два месеца и половина. Един скромен период от време, в който не можеш да научиш език или да станеш добър в нов спорт. Преживяхме всички възможни етапи на една връзка, но нищо от това, което хората правят. Пътуванията,  обещанията, ревността. Общите навици, любимите гледки, домашен любимец, кой знае, някое куче с тъпо име. С Лидия се бяхме хвърлили някак аматьорски в тази любов. Бяхме твърде лакоми и неопитни, за да се насладим задълго на това, което имаме. Бяхме прескочили опознаването, гоненето, търсенето и бягането. Бяхме изпили на екс каквото имахме. Честит ни махмурлук.

Не как танцувате в „Спартакус“, не как давате обет за вярност пред родителите, не как се държите за ръце в киното, не, не… Единственото, което се брои, моето момче, е какво правиш зад гърба на другия. Когато другият спи. Когато той не гледа, когато не слуша. Най-добре си личи как се отнасяме един с друг, когато не сме един с друг. Всичко друго идва оттам.
От мен да го знаеш, дето се вика.

„Каква полза за човека, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?“ Думите на Христос.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Затворисърце” на Константин Трендафилов от тук