za-zapadnia-terorozam-chomski-4eti.meВ жив разговор с разследващия журналист Андре Влъчек, американският лингвист и философ Ноам Чомски отправя изгаряща критика към Запада, който се превръща в тревожна прогноза за световния политически морал.
В “Западния тероризъм Aндре Влъчек и Ноам Чомски обсъждат различните лица на съвременната пропаганда, новите методи за водене на война, държавния тероризъм, дроновете и бомбардировките над цивилно население, тежкото наследство от колониализма, намесата на САЩ в политическите процеси в Латинска Америка и Близкия изток, провала на Арабската пролет, както и тенденцията за постепенно отслабване на американската сила зад граница.
Публикувана малко след френско-британско-американската атака над Либия – извършена в нарушение на резолюцията, прокарана през Съвета за сигурност на ООН, тази тревожна, но и енергизираща книга разглежда най-наболелите прояви на западен “тероризъм” през вековете; от Колумб, през африканските геноциди, за които не се говори, до трудните за доказване действия на мултинационалните компании, добиващи минерали в страните от Третия свят.
Каква е отговорността на западните държави за безбройните атаки и вековете на терор, на които са подложили целия свят? Чомски и Влъчек избягват да говорят за “добри” и “лоши” в международната политика. Вместо това те поглеждат на нея от гледната точка на човешките права и съдбите на хората – не само на европейците и американците, но и онези в Третия свят, които твърде често забравяме и чиито страдания често отсъстват от новинарските емисии, въпреки огромния брой жертви на понякога смятаните за справедливи войни, водени от икономическите интереси на Запада.

Андре Влъчек за Ноам Чомски:
Може ли човекът, с когото обсъждах положението в нашия свят, да бъде описан като най-великия интелектуалец на двадесети век или най-често цитирания човек в наше време, или като смел борец срещу несправедливостта и избиването на милиарди беззащитни мъже, жени и деца по целия свят? Възможно е, разбира се, но той не обича високопарни думи и славословия.
За мен Ноам Чомски е също така човек, който обича рози, наслаждава се на чаша хубаво вино и който може да говори с голяма топлота и нежност за миналото, за хората, пресекли неговия път на толкова много места по света. Който умее да задава въпроси, а след това внимателно да изслушва отговорите. Много добър и грижовен – скъп мой приятел.
На една от стените в кабинета на Ноам в Масачузетския технологичен институт (MIT) е окачена портретна фотография на Бъртранд Ръсел и негов цитат: Три чувства, обикновени, но обсебващо силни, са управлявали живота ми: копнежът за любов, стремежът към знания и непоносима жалост заради страданията на човечеството.
По някаква причина, когато си припомням тези думи, винаги ми се струва, че ги е изрекъл Ноам. Може би защото той действа така, сякаш олицетворяват собствената му философия за живота.

Чомски и Влъчек говорят и за онези забравени хора от Третия свят, които често отсъстват от новинарските емисии на западните медии и обръщат сериозно внимание на западната медийна пропаганда, чието лицемерие е като злокачествен тумор за обществото.

„За западния тероризъм – от Хирошима до дроновете” е книга, която трябва да присъства в библиотеката на всеки, който се интересува какво става по света и отказва да повярва на ежедневните лъжи, които се бълват от екрана. Книгата завършва с хронология на най-важните събития, случили се в периода от август 1945 г. до август 2012 г. и поставя множество въпроси, един от които е – коя тенденция ще надделее – светът върви към гибел и няма смисъл, по-добре да се откажем или ако искаме да направим нещата по-добри, то непременно трябва да опитаме.

1.КЪРВАВОТО НАСЛЕДСТВО НА КОЛОНИАЛИЗМА:

Ноам Чомски:
Мултинационалните корпорации, които насъскват милициите да избиват хора, за да получат достъп до рудата, която западняците използват за производството на клетъчните си телефони, и други ценни минерали, са невидими. Това става косвено. И много зверства и престъпления, които описваш, са такива… но някои са абсолютно целенасочени… да вземем например Виетнам – най-тежкото престъпление след Втората световна война. През 2011 година се отбеляза 50-ата годишнина, откакто президентът Джон Кенеди започна войната. Обикновено такива годишнини се отразяват широко, особено ако са свързани с жестокости. Но в този случай – нито дума. През ноември 1961 година Кенеди изпрати американските военновъздушни сили да бомбардират Южен Виетнам. Даде разрешение да се използва напалм, химическо оръжие за унищожаване на реколтата и землянките, инициира програми, които в крайна сметка насочиха милиони хора към тъй наречените стратегически селища, които всъщност бяха концентрационни лагери, или към градските гета.
Последиците от химическата война още се усещат. Ако посетиш болниците в Сайгон – може би си ходил там – още можеш да видиш онези уродливи ембриони – получили всякакви ужасни деформации и недъзи в резултат на цялата тази отрова, която буквално удави Южен Виетнам. Но днес, няколко поколения по-късно, никого не го е грижа.
Същото е и в Лаос, и Камбоджа. Много се говори за това колко ужасен е бил режимът на Пол Пот в Камбоджа, но нищо не се казва за това какво го е довело на власт. В началото на 70-те години военновъздушните сили на САЩ бомбардираха провинциите в Камбоджа със сила, равна на съвместните въздушни операции на Съюзниците в Тихия океан по време на Втората световна война. Следваха указанията на Хенри Кисинджър във връзка с масираната бомбена кампания срещу Камбоджа: „Всичко, което лети, срещу всичко, което се движи“. Искам да кажа, че това е призив към геноцид, за какъвто ти спомена. В архивите е трудно е да се намери нещо по въпроса. Имаше едно изречение в The New York Times, и толкова. Мащабът на бомбардировките никога не бе оповестен, освен в научни списания или като бележка под линия. А говорим за избиването на милиони, за опустошаването на четири страни, които никога не успяха да се съвземат. Хората там го знаят, но не знаят какво да правят.

Андре Влъчек:
Няколко години живях във Виетнам и отразявах последиците от масираните бомбардировки в Долината на делвите в Лаос от военновъздушните сили на САЩ и техните съюзници, което бе наречено Тайната война. Но писах много и за Камбоджа. А изводите, до които стигнах, бяха абсолютно шокиращи: подобно на много други дестабилизирани, плячкосани от Запада места по света, и в случая имаше целенасочена дезинформационна кампания, провеждана от западните медии. Режимът на Пол Пот в Камбоджа бе описван като най-ужасяващ пример за гнусните престъпления на комунизма. Истинската история, геноцидът на Запада срещу народите на Югоизточна Азия, се потулваше или пропускаше.
Бомбената кампанията на САЩ с бомбардировачите В-52 бе насочена срещу провинциите на Лаос и Камбоджа, за да им се попречи да подпомогнат Виетнам в освободителната борба. Милиони бяха безжалостно избити. И до днес крави се взривяват, защото периодично захапват така наречените бомбички, с които все още са осеяни тези места. Може да си представиш какво става с хората, с жените и децата.
Преди пет-шест години работех активно с Консултативната група по мините (МАG), голяма, базирана във Великобритания агенция за обезвреждане на мини. Те се оплакваха, че редица компании, които са произвеждали и доставяли оръжия за войната (една от тях в момента е прочут американски производител на домашни потреби) в Индокитай, все още отказват да предоставят технически данни за тях, което силно затруднява работата на МАG, защото те трябва да знаят как да разглобят механизма и също така колко дълго още ще бъдат активни въпросните съоръжения. Тази омраза, тази институционализирана липса на съпричастност води до отсъствието на всякакво сътрудничество, а това продължава да убива стотици, дори хиляди местни жители, най-вече жени и деца.
В Камбоджа всичко започна с това, че САЩ наложиха незаконно и корумпирано правителство в столицата Пном Пен. Намирам за спорно, почти гротескно, да говорим за зверствата на Червените кхмери, на тъй наречения комунизъм. Необразована и откъсната от останалия свят, Камбоджа няма никакво понятие от комунистическата идеология, след като Пол Пот се връща от Франция, където успява да се радикализира в местните кафенета. Онова, което ми казаха на място в Камбоджа, е, че по времето на Червените кхмери отговорността за зверствата би могла до голяма степен да се вмени на хората от провинциите, които си разчиствали сметките с градския елит в Пном Пен.
В действителност Пном Пен изцяло сътрудничеше на Съединените щати по време на бомбардировките и хората в провинциите развиха дълбока омраза към гражданите, които възприемаха като съучастници и често пъти като причина за своите страдания. Всичко това едва ли може да има някаква връзка с комунистическата идеология. И няма съмнение, че повече хора са били убити от бомбените кампании на САЩ срещу провинциите на Камбоджа, отколкото от действията на Червените кхмери.
Накрая Виетнам освободи Камбоджа и свали Червените кхмери от власт, а американският посланик в ООН призова за връщане на легитимното правителство, имайки предвид Червените кхмери. Съединените щати водеха война срещу Виетнам – съветски съюзник, а не срещу някакъв самопровъзгласил се причудлив маоистки режим.
Дезинформационната кампания на Запада обаче е ясна: да се обвини комунистическата идеология, да се свърже тя със зверствата на Пол Пот. В един от репортажите си от Камбоджа написах, че ако Пол Пот и неговата клика бяхa агитирали селяните да убиват гражданите в името на някакъв южноамерикански футболен отбор или пък на марка маратонки, резултатът щеше да е същият.

Ноам Чомски:
Учените изтъкнаха, че най-задълбочено проучваният период от цялата история на Камбоджа са трите години на управлението на Червените кхмери. За този период се знае повече, отколкото за останалата история на страната. За предишни години не се знае почти нищо. Известно е само, че през 1970 година Червените кхмери са доста маргинална група, успяла да мобилизира огромна армия разгневени селяни, които, разбира се, веднага се нахвърлили върху градските елити, които смятали за престъпници.
Не виждали, че зад градските елити стои ръката на Вашингтон. Почти като в случая с източните части на Конго и с колтана – не виждаш кой те убива. Мисля, че това е поразително характерно и за Запада. Ще дам само един пример – сериозен, но далеч не от същия порядък. В щата Уисконсин губернаторът отмени правото за колективно договаряне на профсъюзите. Последваха масови протести с искане за нови избори, за избори за отстраняване на губернатора. Но републиканците отново спечелиха. Интересно е да се види защо. Проведена бе много ефективна пропагандна кампания, която убеди ощетените, че източникът на техните беди са съседите им. Не банките, които са истинските престъпници, отговорни за рухването на икономиката – те са твърде далеч. Онова, което можеш да видиш, са твоите съседи, които са малко по-добре от теб. Съседът ти може да бъде например пожарникар, който има пенсия, а ти нямаш пенсия, така че насочваш гнева си към него. Не срещу хората, които смазаха икономиката – те са някъде другаде, често пъти в небостъргачите в Ню Йорк. Извърши се огромна пропагандна кампания с вложени в нея много пари. По същия начин нацистите използваха евреите: Именно те са виновни за глада и депресията.

Андре Влъчек:
Да, може да се направи и убедително сравнение между станалото в Югоизточна Азия и случващото се в Руанда, Уганда и ДР Конго. Виждаме как милициите убиват и загиват милиони. Местните хора често се описват като варвари, едва ли не като животни. Западните правителства и корпорациите са прекалено далеч и не им се вменява почти никаква отговорност.
В Европа и САЩ се знае изключително малко за тези събития. А Европа е континентът, който се гордее, че е образован и информиран. Повечето африканци знаят за тях, а европейците, чиито компании са замесени, не знаят почти нищо. Или предпочитат да не знаят нищо.
Всичко е взаимносвързано. Робърт Мугабе стана лош в очите на Запада, когато взе участие в предотвратяването на втория опит за сваляне на правителството на ДР Конго, предприет от войските на Уганда: в действителност, оръдие на Запада. В Източна Африка саркастични гласове подмятат, че Южен Судан е наградата, дадена на президента на Уганда Йовери Мусавени за добре свършената работа в региона в полза на Запада.
Когато говорим за Конго, става дума за невъобразимо страдание, за някакъв свръхгеноцид, нещо, което може да си съперничи със стореното там от крал Леополд II век по-рано.
Трябва отново да повторя числата, защото те са ужасяващи, невероятни. Когато миналата година снимах във Вашингтон, един от кандидатите за президент на ДР Конго, Бен Калала ми каза, че става дума за между шест и осем милиона души. Някои говорят за десет милиона. Той каза: „Виж какво, в Руанда загинаха около 800 000. Мъчно ми е за тях, защото това са човешки същества. Целият свят говори само за геноцида през 1994 година, а в Конго бяха избити между шест и осем милиона души“.
Това става само през последните години, което отново доста напомня на царуването на Леополд II, когато загиват около десет милиона души. Ако не се справяш добре с работата на каучуковата плантация, ти режат ръцете, а някои са били изгаряни живи в колибите си. Това е красноречив предупредителен сигнал към света за това на какво са способни както западните конституционни монархии, така и многопартийните демокрации. Естествено, това не се случва в Антверпен или в Брюж, а в сърцето на мрака, далеч от любознателните погледи. Така че по онова време белгийците са избили повече хора в Африка, отколкото е било населението на собствената им страна.

Ноам Чомски:
Веднъж от чисто любопитство надникнах в най-известното издание на Encyclopedia Britannica. Беше някъде от 1911 година и проверих какво пише за Леополд II. Естествено, имаше статия за него и там се разказваше какви чудесни неща е направил, как е изградил държавата и прочее. Накрая се споменаваше нещо от рода на понякога се отнасяше строго с народа си – да, като например да избиеш десет милиона души.

Андре Влъчек:
Когато бях в Брюксел през 2011 година, се натъкнах на много статуи на Леополд II. Той се радва на огромна почит в Белгия и независимо че се знае, че онова, което е сторил с народа на Конго, е геноцид дори според европейските колониални стандарти, той все още е смятан за един от националните герои на страната.
В даден момент белгийската държава му отнема колониите и ги национализира. Звучи като шега, разбира се. Вместо да ги освободи, след като разбира, че са били избити десет милиона души, белгийската държава ги отнема от перверзния монарх и започва сама да ги управлява. И съм сигурен, че белгийците са успели да убедят и да превъзпитат много конгоанци така, че да повярват, че няма нищо лошо в това да бъдат колонизирани.

Ноам Чомски:
Доста интересен е фактът, че колонизираните народи често пъти приемат и дори честват своите потисници. Веднъж в Колката посетих музея на кралица Виктория и когато човек влезе вътре, първото, което го посреща, е огромна статуя на сър Робърт Клайв, един от хората, разрушили Индия. Екскурзоводите ме поведоха от зала в зала, пълни с отвратително грозни картини, изобразяващи как британци бият индийци, унижават ги и прочее. След това отидох в реставрираната стая за чай на кралица Виктория, която е като национален храм. Всичко това е символ на унищожаването на Индия, когато кой знае колко много хора са били избити.

2.ПРИКРИВАНЕ НА  ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ЗАПАДА:

Андре Влъчек
В екипа ми работят статистици. С тях се опитваме да установим колко души са изчезнали след Втората световна война в резултат на колониализма и неоколониализма. Както казах в началото на нашия разговор, изглежда, става дума за между 50 и 55 милиона души. Точният брой обаче изглежда без значение – дали са 40, или 60 милиона. Мащабът е толкова огромен, но въпреки това западната култура по някакъв начин е успяла да избегне наказанието за тези престъпления и все още внушава на света, че има някакъв морален мандат – правото да диктува чрез своите организации и медии собствените си ценности. Как го правят?

Ноам Чомски
През 1977 година във Франция излезе от печат книга със заглавие Черната книга на комунизма. Бързо бе преведена на английски и получи възторжени отзиви. В нея се твърдеше, че жертвите на комунизма били 100 милиона и как е възможно хората да бъдат толкова жестоки, как това е невъобразимо и прочие. Да оставим настрана въпроса доколко е валиден техният анализ: да приемем, че е достоверен. Основните обвинения са срещу Китай, конкретно заради големия глад, при който се смята, че са загинали между 25 и 30 милиона души, и това се обсъждаше с пълен потрес. Горе-долу по същото време се публикуваха редица научни изследвания на много известни учени, като Амартя Сен, Нобелов лауреат по икономика и специалист по бедствията. Заедно с друг индийски икономист Сен прави интересно сравнително проучване. Двамата сравняват Индия и Китай от освобождението им в края на 40-те до 1979 година. Спират до 1979 година, защото тогава в Китай се въвеждат тъй наречените капиталистически реформи. Така че те ограничават сравнението до периода на Мао. Установяват, че 100 милиона души загиват в демократичната капиталистическа Индия, просто заради неспособността на Индия да проведе здравна реформа, реформа в образованието, да разработи програми за подпомагане на селските райони и прочее. Всъщност това, което двамата искат да кажат, е, че на всеки осем години Индия убива толкова хора, колкото Китай през позорните години на големия глад. Те изтъкват, че и в двата случая става дума за политически престъпления, свързани с естеството на съществуващата социална, икономическа и политическа система. Е, говорим само за една страна – Индия, 100 милиона загинали. Ако Сен направи същия анализ в световен мащаб за тъй наречените демократични капиталистически страни, числата биха били феноменални.
Спомням си, че когато Сен спечели Нобеловата награда, много хора ме интервюираха и аз непрекъснато изтъквах това. Намерих само един журналист, който дръзна да го спомене – индийски журналист. Виж, искам да кажа, че за престъпленията на комунизма не само жалеем, дори не можем да си представим колко са отвратителни. Как е възможно човешки същества да паднат толкова ниско – а в същото време не забелязваме онова, което е пред очите ни? Единственото нещо, което човек може да види и да спомене, е гладът в Китай. Явно хората, сред които живеем, притежават някакъв удивителен вид селективна слепота. Факултетният съвет, редакционните колегии, те просто не могат да го видят. Също както когато New York Review of Books, водещо ляволиберално интелектуално издание, невъзмутимо публикува статия, в която пишеше, че когато Колумб пристигнал в Западното полукълбо, там живеели може би милион души, ловци, които се сражавали наоколо и прочее… По-малко с десетки милиони. Не са се изпарили просто така, нали… но това не се обсъжда.

Андре Влъчек
Джефри Гън, един от приятелите ми от университета в Нагазаки в Япония, направи много интересно проучване. Всъщност той пише цяла книга за глада в Китай и за влиянието на японската колониална или имперска политика. Не че японците умишлено предизвикали глада, но размествали ресурси, като по такъв начин променили китайската структура на разпределение на храните в края на войната. В своята книга той поддържа тезата, че това няма нищо общо с комунистическата идеология, а с японския империализъм.

Ноам Чомски
Сега в Япония излизат книги, които отричат масовото клане в Нанкин , а в действителност Съединените щати също са допринесли за тази амнезия. След края на Втората световна война САЩ владеят по-голямата част от Азия и Япония. Окупират Япония, на практика управляват Азия и съставят мирен договор. Мирният договор от Сан Франциско, в който САЩ настояват японските престъпления да се ограничат до извършените след 7 декември 1941 година; да не се обсъжда нищо, случило се в предходните десет години. В отговор на това независимите азиатски държави просто отказаха да присъстват, с изключение на Филипините, но на практика те бяха колония; и може би Цейлон, който все още бе под британска окупация. Обаче Индия отказа да дойде. Индонезия също, защото американците се опитваха да заличат най-тежките японски престъпления. Те не засягаха Съединените щати, следователно според тях изобщо не се бяха случили. Отнасяха се само до неличности.

Андре Влъчек
А днес имаме същата ситуация в Руанда. Същата структура на Международния наказателен трибунал на ООН за Руанда в Аруша, Танзания, същия принцип, че има ограничения във времето за престъпленията, които могат да бъдат разглеждани, докато страната, която подкрепяме – Руандийския патриотичен фронт и Пол Кагаме – са изключени от процеса.

Ноам Чомски
Ако разгледаме международните трибунали, единствените осъдени са преобладаващо африканци и един-двама врагове на Запада, като Милошевич например. А африканците винаги са от страната на онези, които не харесваме. Но нима през последните години не е имало други престъпления?
Да вземем нахлуването в Ирак – потенциално нищо не може да бъде третирано като престъпление. Забрави за Нюрнберг и съвременното международно право. Фактически за това има правно основание, което не е широко известно. Съединените щати са се имунизирали срещу всякакво съдебно преследване. Когато се присъединяват към Международния съд през 1946 година, те поставят условието САЩ да не могат да бъдат съдени въз основа на никой международен договор – става дума за Хартата на ООН, Хартата на Организацията на американските държави, Женевските конвенции. САЩ са имунизирани срещу всяко съдебно производство, възбудено на тази основа. И съдът прие това условие. Например когато Никарагуа заведе дело срещу Съединените щати в Международния съд за терористични атаки срещу Никарагуа, по-голямата част от обвинението отпадна, защото се позоваваше на Хартата на Организацията на американските държави, която категорично забранява агресията, а САЩ не са подвластни на нея и съдът прие този аргумент.
Интересно, но същото се случи, когато Югославия заведе дело срещу НАТО за бомбардировките, мисля пред Международния съд на ООН. Съединените щати се изключиха от делото и Трибуналът се съгласи, тъй като едно от обвиненията бе за геноцид, а когато САЩ най-накрая след 40 години подписаха Конвенцията за геноцида, те го направиха при условие че тя е неприложима към САЩ, и затова съдът основателно освободи САЩ от съдебно преследване. Заложени са правни бариери, в случай че някой дръзне да се опълчи срещу силния. Сигурен съм, помниш, че когато се подписваше Римският договор и се създаде Международният наказателен съд, Съединените щати отказаха да участват… и нещо повече. Конгресът прие закон, веднага разписан от администрацията на Буш, който даваше на Белия дом правото да нападне Хага със сила, в случай че пред съда бъде изправен американски гражданин. В Европа понякога на шега го наричат Закон за нападение на Нидерландия. Е, у нас той бе приет с ентусиазъм, така че имунизацията протича на много нива. Едно от тях е неспособността да разбираш, както когато отричаш какво се е случило с коренното население на САЩ – просто не го виждаш, дори когато е точно пред очите ти. Пък е и бетонирано със законодателство.

Андре Влъчек
Виж само нападките срещу Китай. Когато Китай направи грешка, най-малката грешка, като злополуките в мините в Замбия, в които участваха китайски компании, и няколко души загинаха – няколко, а не милиони – това се превърна в повод за негативна пропаганда от страна на местната и международната преса. След това трагедията на неколцина, вероятно загинали при минна злополука, изведнъж започва да се сравнява с трагедията на стотиците милиони, избити от западните колониални и неоколониални сили.

Ноам Чомски
През последните сто години се разработиха много усъвършенствани системи за пропаганда, които обсебиха умовете, включително умовете на престъпниците. Затова западните интелектуалци са заслепени. Интересен пример за това, който продължава да ме изумява през годините, е свързан с Източна Европа и източноевропейските дисиденти. Източноевропейските дисиденти като Вацлав Хавел са много известни на Запад, много почитани… и несъмнено са страдали, мнозина са лежали в затвора. От друга страна обаче, това са може би най-привилегированите дисиденти в света. Цялата западна пропагандна система ги обожава. Към никои други дисиденти няма такова отношение. Непосредствено след падането на Берлинската стена се случиха някои поразителни неща, като например в Ел Салвадор: шестима водещи южноамерикански интелектуалци, йезуитски свещеници, бяха жестоко убити в Йезуитския университет от елитен отряд на салвадорската армия, която вече беше избила не знам колко хиляди души.
Елитният отряд се бил завърнал от обучение във военната академия Джон Кенеди в Северна Каролина. Едва пристигнали, по изрична заповед на висшето командване, което е в тясна връзка с американското посолство, били изпратени в университета да избият тези свещеници и всички останали наоколо – така че те убили и прислужницата, и дъщеря є, за да няма никакви свидетели. Точно след този случай Вацлав Хавел пристигна в Съединените щати и изнесе реч пред Конгреса, която бе посрещната с възторжени овации, особено когато описа Съединените щати като стожери на свободата. Това бяха думите му – стожери на свободата, които точно тогава жестоко бяха убили половин дузина от себеподобните му, на място, обитавано от неличности. Без коментар. Всеки, дръзнал да спомене за тази изключително показателна случка, биваше заклеймяван.
Обратното е немислимо. Ако Хавел и половин дузина негови съратници бяха коварно убити от силите за сигурност, обучени и въоръжени от Русия, а след това отец Елакуриа, един от убитите йезуитски духовници, отидеше в Русия да говори пред Думата и да я възхвалява като стожер на свободата… светът щеше да се взриви от възмущение. Но този случай остава невидим, независимо от това колко често се споменава, а ако някога му се обърне внимание, предизвиква само вълна от истерия.
Мисля, че на това се дължи очебийната разлика в поведението на европейските и латиноамерикански интелектуалци. Източноевропейците обикновено са вгледани в себе си. Те казват ние страдахме. Латиноамериканците са доста по-хуманни и интернационални. Немислимо е отец Елакуриа да направи онова, което извърши Хавел. Мисля, че това е резултат от факта, че към тях са се отнасяли сурово, но в същото време са били глезени и превъзнасяни. Въпрос на чест бе за западняците да отидат в Източна Европа и да се срещнат с тях. И аз се опитах – не ми разрешиха, защото не ми издадоха виза. От друга страна, онези, които отидоха в Централна Америка, докато избивахме интелектуалци и безброй други хора, определено не бяха смятани за толкова благородни. По-скоро им се подиграваха и ги наричаха сандалисти.
И още нещо. На няколко километра оттук (Кеймбридж, Масачузетс) има колония на хора от племето на маите, бежанци от Гватемала. И до днес те бягат от отломките, оставени от фактическия геноцид, извършен в планините по времето на Рейгън преди 30 години. Генералът, който е действал тогава, сега е осъден, но никой не споменава за Рейгън, който го хвалеше като човек, изцяло посветен на демокрацията, за жалост, критикуван от правозащитници, предвождани от левичари. Надига се вълна от гняв срещу нелегалната имиграция, но защо бягат тези хора? Е, не можем да погледнем натам, защото ръцете ни са изцапани с твърде много кръв, така че всичко е забравено – Лаос, Камбоджа – хиляди подобни

„За западния тероризъм. От Хирошима до дроновете” от Ноам Чомски и Андре Влъчек – неудобната истина за политиката на световните супер сили.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “За западния тероризъм” на Чомски от тук