Rian-Manser-Madagascar-kayak-cover-4eti.meИдеята да обиколя Мадагаскар с каяк се зароди още по време на дългия ми преход с колело по африканското крайбрежие през 2004 и 2005 г., така че си заслужава да започна този раз­каз, като опиша края на велосипедната ми обиколка и как тя ме отведе до опасните и неспокойни брегове на най-големия африкански остров.

В онзи петъчен следобед в края на ноември 2005 г. край­брежната ивица Уотърфронт в Кейптаун гъмжеше от хора. Мнозина бяха дошли, за да ме приветстват с добре дошъл, тъй като хиляди читатели на печатните издания бяха следили на­предъка ми във вестникарските рубрики, за които бях изпра­щал материали от различни точки на континента. Сигурен съм обаче, че за голям брой от присъстващите главната причина бе да се уверят със собствените си очи, че действително съ­ществувам.

Бих се осмелил дори да кажа, че някои дойдоха да видят не мен, а колелото, с което бях изминал 40 000 км, прекося­вайки 33 държави, включително и едни от най-размирните и най-опасни страни в Африка… (Вижте първата книга на Риан Мансер)

Казвам се Риан Мансер. През 2004 и 2005 г. станах първият човек в света, обиколил Африка на колело. Историята за моите приключения бе публикувана през 2007 г. под заглавието „Около Африка на колело“(издателство Вакон, прочетете от http://4eti.me/afrika-kolelo), а през следващата година ходех като замаян, обсипван с въпроси, главно от непознати, за това какво се бе случило в живота ми след завръщането ми от велосипедната обиколка.
„Какво стана с приятелката ви?“, „Какво стана с кучетата ви?“,„Какво стана с вас?“ и още, и още. Отговарях на всички, и то съвсем спокойно, отново и отново, макар да живеех с надеждата, че пороят от до болка познати въпроси най-накрая, ще секне.
Но истината бе, че когато историята на моето героично приключение беше публикувана, аз неволно бях направил доста хора част от живота, мечтите и стремежите си. Велоси­педната обиколка около Африка бе променила живота ми, а мнозина, които косвено бяха изживели това пътешествие за­едно с мен и чрез мен, искаха още.
Исках го и аз. И така, това е разказ за втората предприета от мен стъпка към коренната промяна на живота ми.

По-рано бях решил да не влагам прекалено емоции в края на двугодишното си пътешествие, тъй като не смятах, че моментът заслужава такова внимание. Все пак всяко пътуване рано или късно стига до своя финал, а от 808-те дни около африканския континент почти всеки един ми бе поднесъл приключения – някои забавни, а други не толкова.
Най-важното в онзи момент бе, че си бях у дома, жив и обвързан с твърдото обещание, което бях дал на Васти, никога дори и да не помислям да предприемам друго продължително (и опасно) пътуване…

Бях се върнал у дома преди по-малко от седмица, а вече отмятах като постигнати мечти, за които дори и не бях помислял, че са възможни. Но нямаше време за отпускане – нещата се случваха много бързо. Освен посещението при Мандела имах телевизионни и радиоинтервюта със същите хора, които ми се надсмиваха при тръгването ми преди две години, а сега се редяха на опашка, за да разговарят с мен.
Онова, за което не можех да спра да мисля, сигурно се въртеше в главите на много други хора. Не може да е истина, несъмнено са си казвали много от тях, трябва да има някаква уловка. Вероятно е разполагал с голям помощен екип, вероятно е носел огнестрелно оръжие за защита и „Гармин“ за навигация. А може би е заобикалял воюващите страни и е взел със себе си лекар, който да се грижи за здравето му. Голяма работа! И без това навярно е само един измислен герой.
За щастие имах трибуна, от която да разсея представата, че съм някой умопобъркан, и пак за щастие пред мен се появиха достатъчно възможности, за да облекча тогавашното ни бедствено финансово положение – от корпоративните среди ме ангажираха да разказвам историята си на конференции на техните служители. Нямаше нищо общо с незавидните условия на живот от последните две години.
Постоянно ме питаха: „Какво предстои?“, а аз си признавах, че нямам никакво желание скоро да тръгвам отново. Домът беше точно това, което клишето казваше за него… свиден.
Но кого заблуждавах? Може би останалите, но не и Риан Мансер. Дълбоко в себе си осъзнавах, че картите показват друго, макар и в онзи момент да не бях наясно какво. Не беше мое дело. Ако въобще някога Съдбата се бе разпореждала, то трябва да е било тогава. Тя знаеше какво ми готви и изчакваше търпеливо, докато планът й бавно придобиваше все по-ясни очертания в главата ми.
И така, аз се самозалъгвах, че велосипедната обиколка ми е била достатъчна. Първоначалната ми цел бе да се опитам да обиколя Африка и ако не успеех, поне щях да се върна с разкази за славни приключения, с които да забавлявам внуците си един ден! На другата ми половина обаче й бе пределно ясно, че се заблуждавах и че не бе далеч моментът, когато в рамките на 20 секунди щях да взема решение, което да промени живота ми. Истината е проста. След като си бях обещал да се справя със следващото голямо предизвикателство, оставаше само да уредя подробностите и да определя датата на тръгване.
Бях завладял Африка – доколкото някой въобще може да завладее този континент – но всеки път, когато поглеждах карта, проследяваща маршрута на обиколката ми, не можех да не забележа, че край източния бряг бях пропуснал един огромен къс земя на име Мадагаскар. Така че, противно на претенциите ми, не бях никак близо до завладяването на Африка. За това очевидно щяха да бъдат нужни малко повече усилия.
И така, настъпиха решителните 20 секунди. И Съдбата се усмихна.
„Само добавете вода“ – всички сме чували този израз по един или друг повод. Е, точно това бях напът да направя. Или по-скоро да добавя себе си към водата. И то не в мъничко, а в доста голямо количество. Мадагаскар е четвъртият по големина остров в света и аз щях да бъда първият човек, който да го обиколи с каяк. Отново сам и без чужда помощ, точно както с колелото. Не ме интересуваше, че професионалисти вече се бяха опитвали да го направят, не бяха успели и се бяха разминали на косъм със смъртта дори и когато са били подпомагани. Беше нещо, което трябваше да направя, и мислено започнах да си стягам багажа.

Проучването даде точно същия краен отговор, какъвто получих и за велосипедната си обиколка на африканския континент. От всички статистически данни се налагаше неизменният извод: Защо въобще ще си правиш труда? Никога няма да успееш! Тъжната статистика обаче не можеше да помрачи радостта от това, че щях да отпътувам за най-красивия и не-повторим остров на планетата, с местни флора и фауна, които представляват голям дял от световното биоразнообразие. Седемдесет и пет процента от животинските му видове не се срещат никъде другаде по света, същото важи и за огромен брой от несметните му растителни видове. Невероятно! Отново се върна усещането за блян – една чудесна идея, която никога нямаше да се превърне в реалност.
Дадох си сметка колко малко знае светът за Мадагаскар. Доколкото разбирах, за повечето хора той бе само име на анимационен филм! И все пак основните числа можеха да се видят от всеки. За мен най-важните от тях се отнасяха до големината на острова – внушителните 581 540 квадратни километра, рядко населен с едва 18 500 000 души, говорещи френски и малгашки език – както и дължината на бреговата ивица… цели 4828 километра.

Може да се запознаете със пътешествието на следните линкове:

Официален сайт на Риан Мансер: http://www.riaanmanser.com/
Пътешествието на Риан Мансер в Ютуб с български субтитри:
https://www.youtube.com/watch?v=V5MgHWpSm40
Следващите линкове са на английски език:

 

Ако ви харесва, моля закупете си и хартиено копие!

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “С каяк около Мадагаскар” от тук