Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура – Габор Мате, Даниел Мате

Posted on 15/09/2023

by book

Нашето вманиачено на здравословни теми общество изглежда все по-нездраво.
Здравето и добрата форма са се превърнали в модерна фиксация. Множество индустрии с милиардни обороти разчитат на несекващите психични, емоционални и финансови инвестиции на хората в безкрайния им стремеж да се хранят по-добре, да изглеждат по-млади, да живеят по-дълго, да се чувстват по-жизнени или просто да страдат по-малко. Кориците на списанията, телевизионните предавания, вездесъщите реклами и публикациите в интернет всекидневно ни заливат c бомбастични заглавия за един или друг път към самоусъвършенстването. Правим всичко по силите си да не изоставаме: вземаме добавки, ходим на йога, сменяме диети, подлагаме се на генетични изследвания, чертаем стратегии за превенция на рака и деменцията, търсим медицински съвети и алтернативни терапии за всички болести на тялото, психиката и душата.
И въпреки това колективното ни здраве се влошава.
Какво става? Как да разбираме факта, че в съвременния свят и апогея на медицината хората страдат от все повече хронични заболявания, психични проблеми и зависимости? Нещо повече: как така това не ни тревожи, ако изобщо го забелязваме? И как да намерим пътя към превенцията и изцелението на множеството болести, които ни връхлитат, дори да оставим настрана внезапни катастрофи като пандемията от COVID-19?
Като лекар с над 30-годишен опит, вариращ от израждане на бебета до ръководство на палиативно отделение, винаги са ме поразявали връзките между индивидуалното и социалното, както и емоционалният контекст, в който се разгръща животът ни в болест и здраве. Това любопитство – по-точно увлечение – ме подтикна да се заинтересувам от съвременната наука, която елегантно очертава подобни връзки. В предишните си книги изследвах някои от тях, най-вече по отношение на синдрома на дефицит на вниманието, злокачествените и автоимунните заболявания и зависимостите. Писал съм също и за детското развитие – най-определящия период от живота.
Настоящата книга – Митът за нормалното, се фокусира върху нещо далеч по-всеобхватно. Стигнах до извода, че зад епидемията от хронични заболявания – психични и физически, които бележат настоящето, стои нещо сбъркано в самата ни култура, която генерира едновременно потоп от страдания и идеологически слепи петна, пречещи ни да видим ясно проблема, за да можем да направим нещо. Тези слепи петна – преобладаващи в цялата ни култура, но ендемични до трагична степен в собствената ми професия – подхранват невежеството за връзките между здравето и социално-емоционалния ни живот.
Нека го формулирам и по друг начин: хроничното заболяване – физическо или психично, до голяма степен е функция или характеристика на сегашното състояние на нещата, а не случайна грешка; последствие от начина на живот, а не загадъчно отклонение.
Изразът токсична култура в подзаглавието на книгата може би навява асоциации с екологично замърсяване, каквото имаме в изобилие от зората на индустриалната епоха и което се отразява твърде зле на човешкото здраве. Факт, че сме заобиколени от реални, физически токсини – от азбестов прах до невнятни количества въглероден диоксид. А можем да разглеждаме думата токсичен и в по-съвременен, по-психологичен смисъл: на ширещ се негативизъм, недоверие, враждебност и поляризация, които без съмнение описват социално-политическото настояще.
Безспорно, тези тълкувания могат да намерят място в дискусията, но за мен изразът токсична култура обозначава нещо още по-широко и дълбоко вкоренено: целият контекст на обществени структури, системи от вярвания, презумпции и ценности, които ни заобикалят и проникват във всички аспекти на живота ни.
Идеята, че социалният живот влияе на здравословното състояние, не е нова, но сега е по-важно от всякога да я осмислим. За мен това е най-същественият и значим фактор за здравето в днешния свят, белязан от нарастващ стрес, неравенство и климатична катастрофа. Концепцията за благополучие трябва да се пренасочи от индивидуалното към глобалното във всеки смисъл на тази дума. Това важи с особена сила в епохата на глобализиран капитализъм, който, по думите на културния историк Морис Берман, се е превърнал в тотална търговска среда, дефинираща цял душевен свят. Като се има предвид единството на ум и тяло, на което ще наблегнем в настоящата книга, бих добавил, че той представлява и тотална физиологична среда.
Твърдя, че по силата на самата си природа социалната и икономическата ни култура генерира хронични стресори, които сериозно подкопават здравето и благополучието, при това с нарастваща сила през последните десетилетия.
Бих искал да предложа една аналогия. В лабораторията култура наричаме биохимичната каша, подпомагаща развитието на един или друг организъм. Ако приемем, че в началото микробите са здрави и без генетични увреждания, подходящата и добре поддържана култура би трябвало да способства за щастливия им растеж и размножаване. Започнат ли да проявяват патологии в особено големи размери или да не се развиват оптимално, причината ще бъде или замърсяване на културата, или грешна смес от самото начало. И в двата случая с право можем да я наречем токсична – неподходяща за съществата, които е създадена да подкрепя. Или по-лошо: опасна за тяхното съществуване. Същото важи за човешките общества. Както радиоводещият, активист и писател Том Хартман казва: Културата може да бъде здравословна или токсична, подкрепяща или убиваща.
От гледна точка на човешкото добруване съвременната култура, погледната като лабораторен експеримент, е глобализирана демонстрация на сериозно объркване. На фона на несметни икономически, технологични и медицински ресурси то провокира безброй страдания от болести, породени от стрес, невежество, неравенство, влошаване на околната среда, климатични промени, бедност и социална изолация. Милиони хора умират без време от болести, които знаем как да предотвратим, и от лишения, които имаме повече от достатъчно ресурси да задоволим.
В Съединените щати – най-богатата страна в историята и епицентър на глобалната икономическа система, 60% от възрастните имат хронични проблеми като високо кръвно налягане и диабет, а над 40% – по две и повече такива заболявания. Близо 70% от американците приемат поне едно лекарство по рецепта, а над половината – по две. Ако тенденцията продължи, в моята страна (Канада) близо половината от поколението на бейби бума ще имат високо кръвно налягане. Сред жените се наблюдава непропорционално увеличение на диагнозите за потенциално инвалидизиращи автоимунни заболявания като множествена склероза. Сред младите изглежда се забелязва повишаване на онкологичните заболявания, несвързани с тютюнопушене. Нарастват случаите на затлъстяване с всички съпътстващи го здравословни рискове в много страни, включително Канада, Австралия и особено САЩ, където над 30% от възрастното население отговаря на критериите. Неотдавна Мексико задмина северната си съседка в тази незавидна категория, диагностицирайки по 38 жители с диабет на час. Благодарение на глобализацията Азия бързо ни настига. Китай навлезе в ерата на затлъстяването – каза Дзи Чънйе, изследовател в областта на детското здраве в Пекин. – Темпото на нарастване е шокиращо.
В целия западен свят се отчита ескалация на психичните диагнози при хора в млада, зряла и напреднала възраст. Най-бързо разпространяващите се диагнози в Канада са депресията и тревожността, а през 2019 г. над 50 милиона американци (над 20% от възрастното население в САЩ) са преживели епизод на психично заболяване. Според авторите на ново международно проучване за Европа психичните заболявания са се превърнали в най-голямото здравно предизвикателство на XXI в. Милиони деца и младежи в Северна Америка се лекуват със стимуланти, антидепресанти и дори антипсихотични медикаменти, чиито дългосрочни ефекти върху развиващия се мозък още не са съвсем ясни. Пред погледа ни тече страховит социален експеримент за химичния контрол над мозъка и поведението на младите хора. Едно смразяващо заглавие от сайта за новини ScienceAlert от 2019 г. е твърде красноречиво: Опитите за самоубийство при децата в САЩ стигат невиждани размери, но никой не знае защо. Подобна е картината във Великобритания, където неотдавна Гардиън писа: Британските университети преживяват вълна от внезапна тревожност, емоционални сривове и депресия. Светът е обгърнат от глобализация и характерните за развитите страни условия се промъкват в други части на земното кълбо. В Китай например СДВХ сред децата предизвиква нарастваща тревога.
Настъпващата климатична катастрофа е съпроводена от изцяло нови рискове за здравето – увеличена версия, доколкото е възможно, на екзистенциалната заплаха от ядрена война от Хирошима насам. Стресът от климатичните промени се свързва с усещането на младите хора за липса на бъдеще, за обреченост на човечеството – установяват авторите на проучване за нагласите сред над 10 000 жители в 42 страни през 2021 г. Наред с чувството, че са предадени и изоставени от правителствата и възрастните, унинието и безнадеждността се превръщат в хронични стресори, които ще имат значителни, дълготрайни и нарастващи негативни последици върху психичното здраве на децата и младежите.
Ако погледнем на себе си като на лабораторни организми, тези и други показатели ясно ще ни покажат, че живеем в токсична култура. И не само това: настъпила е акултурация, при която сме свикнали с много от мъчителните ѝ елементи. Те са се превърнали – поради липсата на по-добра дума – в нещо нормално.
В медицинската практика думата нормално има различни значения, но едно от тях е състояние, към което лекарите се стремят, очертавайки границите между здравето и болестта. Когато прилагаме определени терапии и медикаменти, ние целим да постигнем нормални нива и нормално функциониране. Измерваме успеха и неуспеха си според статистическите норми; успокояваме разтревожените пациенти, че едни или други симптоми или странични ефекти са съвсем нормални и очаквани. Това са все специфични и обичайни употреби на думата, които ни позволяват да оценим реалистично ситуацията и да насочим усилията си в правилната посока.
В заглавието на книгата обаче тя има друго, по-коварно значение, което, вместо да ни помага да вървим към по-здраво бъдеще, прекъсва пътя ни към него още в зародиш.
За добро или лошо, хората имат таланта да се приспособяват, особено когато промените са постепенни. Новоизобретеният глагол нормализирам отразява механизма, по който нещо, доскоро смятано за отклонение, вече се приема за достатъчно нормално и незабележимо. В този дух нормален често означава нещо, което не си струва да се отбелязва: всички системи функционират, както трябва; не се налага изследване.
Само че аз виждам една съвсем различна действителност.
В своя реч покойният Дейвид Фостър Уолас – майстор на словото, писател и есеист, разказа забавна притча, която добре илюстрира проблема с нормалността. Два рибока се засекли в океана с по-възрастен екземпляр от същия вид, който бодро ги поздравил:
– Добрутро, момчета. Как е водата?
Младежите поплували още малко напред, докато единият накрая погледнал към другия и го попитал:
– Какво, по дяволите, значи вода?
Уолас искаше публиката да се замисли над факта, че често е най-трудно да забележим и да поговорим за най-очевидните, всеобщи и важни реалности. На пръв поглед може да звучи банално, но в траншеите на ежедневието баналностите нерядко добиват значение на живот и смърт.
Все едно говори за тезата на тази книга. Животът и смъртта на човешките индивиди, тяхното качество, а в много случаи и продължителност, са тясно свързани с аспекти на модерното общество, които най-мъчно забелязваме и обсъждаме, явления, които, също като водата за рибите, са едновременно твърде обширни и твърде близки, за да ги оценим. Иначе казано, тъкмо онези особености на ежедневието, които ни се струват нормални, най-силно ни зоват за внимание. Това е основното ми твърдение. А главното ми намерение е да предложа нов поглед към тези явления, който да ги върне на преден план, за да можем по-скоро да намерим нужните лекове за тях.
Твърдя, че много от нещата, които минават за нормални в нашето общество, не са нито естествени, нито здравословни, както и че за да минаваме самите ние за нормални, в много отношения се налага да се подчиняваме на изисквания, които са дълбоко анормални спрямо потребностите, дадени от природата – с други думи, нездравословни и вредни на физиологично, психично и дори духовно ниво.
Разбирането, че много болести не са жестока прищявка на съдбата или нечестива загадка, а очаквана и следователно нормална последица на ненормални, неестествени условия, би променило из основи подхода ни към всички здравословни проблеми. Болните тела и умове вече няма да се разглеждат като индивидуална патология, а като жива аларма, която насочва вниманието към аспектите, в които обществото ни е поело в грешен коловоз, и общоприетите схващания и презумпции относно здравето, които на практика се оказват измислици. Погледнати с ясни очи, те биха могли да ни покажат и какво трябва да променим, за да обърнем курса и да изградим по-здрав свят.
Ако трябва да посочим една основна пречка пред създаването на по-здрав свят, то тя би била не липсата на технологични изобретения, финансиране и нови открития, а изкривеното схващане за нормалност в нашата култура, което ни пречи да се възползваме дори от нещата, които вече знаем. Нейните ограничаващи ефекти доминират с особена яснота в сферата, в която имаме най-силна нужда от ясен поглед: медицината.
Благодарение на твърдия си научен уклон, който в някои отношения напомня повече на идеология, отколкото на емпирично познание, съвременната медицинска парадигма допуска двойна грешка. Тя свежда сложни събития до биологични процеси и разграничава ума от тялото, като се занимава само с едното или другото, без да отчита същностното им единство. Този недостатък не отменя безспорно чудотворните постижения на медицината, нито помрачава добрите намерения на множеството хора, които я практикуват, но сериозно ограничава благотворния ефект, който би могла да има.
Един от най-упоритите и пагубни проблеми, осакатяващи здравните ни системи, е невежеството – поради незнание или активно игнориране – относно неща, които науката вече е установила. Говоря най-вече за изобилните и нарастващи доказателства, че живите хора не могат да бъдат раздробени на органи и системи, нито дори на ум и тяло. Медицинският свят като цяло не желае или не може да смели тези доказателства и да адаптира методите си според тях. Новата наука – голяма част от която концептуално изобщо не е толкова нова – все още няма сериозен ефект върху обучението по медицина, поради което здравните работници, макар и водени от най-добри намерения, са оставени да действат слепешката. Мнозина от тях се мъчат сами да свържат точките.
Лично за мен процесът по сглобяване на пъзела започна преди няколко десетилетия, когато интуитивно излязох от рамките на сухите докторски въпроси за симптоми и предишни заболявания и започнах да разпитвам пациентите си за по-широкия контекст на здравословните им проблеми: иначе казано, за живота им. Благодарен съм за всичко, на което ме научиха тези мъже и жени с живота и смъртта си, със страданията и оздравяването си, с историите, които споделяха с мен. А основният извод, при това в пълно съгласие с науката, е следният: здравето и болестта не са случайни състояния на дадено тяло или част от него. Те са израз на цял един живот, който от своя страна също не може да се разглежда в изолация, защото е повлиян – или още по-точно, възникнал – от плетеница от обстоятелства, взаимоотношения, събития и преживявания.
Разбира се, имаме всяко основание да се гордеем с изумителния напредък на медицината през последните два века; с несломимия дух и колосалния интелект на хората, благодарение на чиито усилия тя направи гигантски крачки в редица области на човешкото здраве. Да вземем само един пример: според Центровете за контрол и превенция на заболяванията честотата на полиомиелит, който само преди 2-3 поколения покосяваше и осакатяваше безброй деца, е намаляла с над 99% от 1988 г. насам. Повечето деца днес не са и чували за него. Дори епидемията от ХИВ беше овладяна за сравнително кратко време и от смъртна присъда се превърна в контролируемо хронично състояние – поне за хората с достъп до качествено лечение. А колкото и разрушителна да беше пандемията от COVID-19, бързото разработване на ваксините в комбинация с другите мерки за обществено здравеопазване могат да се причислят към триумфите на съвременната наука и медицина.
Проблемът с добрите новини – макар наистина да са такива – е в подхранването на успокояваща вяра, че в крайна сметка се движим към по-здравословен стандарт на живот, което пък ни успива до измамна пасивност. Истинската картина е съвсем различна. Вместо да надделяваме над актуалните здравни предизвикателства, ние едва им устояваме. Често най-доброто, на което сме способни, е да облекчим симптомите – с хирургични или фармакологични средства, или двете наведнъж. Колкото безценни да са медицинските открития, каквито и плодове да дават научните изследвания, основният проблем не е липсата на факти, техники и технологии, а оскъдната, остаряла перспектива, която не обяснява какво виждаме. Целта ми тук е да предложа нова гледна точка, която, вярвам, ще разкрие необятни възможности за по-здравословна парадигма: ново виждане за нормалното, което подхранва най-доброто у нас.
Тази книга следва концентричните кръгове на причините, връзките и последствията, които влияят на нашето здраве. Ще започнем от вътрешността, на нивото на човешката биология, след което ще анализираме близките отношения, в чийто контекст се развиват тялото, мозъкът и характерът, за да продължим навън към макроизмеренията на колективното съществуване – а именно, социално-икономическите и политическите аспекти. Междувременно ще ви покажа как физическото и психичното здраве са неразривно преплетени в начина, по който се чувстваме и възприемаме, както и в убежденията ни за себе си и за света и степента, в която животът задоволява или не фундаменталните ни човешки потребности. А тъй като травмата е базово, но силно пренебрегвано и неразбрано преживяване в съвременното общество, ще започна с една работна дефиниция, за да поставим ясна основа от самото начало.
На всеки етап целта ми ще бъде да повдигна воала на обичайното познание и общоприета мъдрост, за да видим какво ни казва науката и зоркото наблюдение, и същевременно да развенчаем митовете, поддържащи статуквото. Както и в предишните ми книги, науката и изводите от нея, засягащи човешкото здраве, ще бъдат представени с реални житейски истории и клинични случаи на хора, великодушно споделили с мен част от пътя си в здравето и болестта. Едни от тях ще ни изненадат, други ще ни се сторят буквално невероятни, но почти със сигурност всички ще ни разплачат или вдъхновят.
Да, ще ни вдъхновят. Защото във всеки тягостен разказ прозира насърчение. Когато погледнем трезво обстоятелствата, свързани със здравето и болестта, които културата ни е нормализирала, и осъзнаем, че не е задължително, нито писано да бъдат такива, ще можем да се върнем към промисъла на Природата. Оттам и третата част на подзаглавието: решението да виждаме нещата такива, каквито са, ни позволява да започнем процеса на изцеление – на завръщане към целостта. Тук няма обещание за чудодейни лекове, а само разбиране, че у всеки се крият неподозирани възможности за благоденствие. Но те ни се разкриват едва когато прозрем и развенчаем подвеждащите митове за нормалността, към които пасивно сме привикнали. И ако това важи за всеки от нас като индивид, защо да не е вярно и за целия ни вид.
Изцелението не е гарантирано, но е възможно. Няма да преувелича, ако кажа, че на този етап от историята на Земята то е и необходимо. Всичко, което съм видял и научил през годините, ми вдъхва вяра, че го носим в себе си.

В Митът за нормалното Габор Мате ни повежда на епично пътуване, чиято мисия е да разберем как емоционалното благополучие и социалната свързаност (накратко казано – начинът, по който живеем) са неделими от здравето, болестите и зависимостите. Хроничните психични и физически заболявания може би не са отделни явления с ясни очертания, а сложни, многопластови процеси, които отразяват (мал)адаптации към културния контекст, в който живеем, и ценностите, които следваме. Завладяващият, прекрасно изложен разказ носи дълбок смисъл за живота на всички ни, включително за медицинската практика и грижата за психичното здраве.
— Д-р БЕСЕЛ ВАН ДЕР КОЛК, професор по психиатрия в Бостънския университет, президент на фондация за изследване на травмата, автор на бестселъра Тялото помни

Габор Мате изказва директно, гениално и страстно нещо, което всички инстинктивно знаем, но никой не иска да признае: цялото социално здание на света, в който живеем, е дълбоко дефектно, а токсичността пропива на всички нива. Но книгата не само разобличава ужасяващите проблеми, а посочва и как можем да ги решим. Мате е водач в опасната гора на съзнанието и обществото, който не ни позволява да игнорираме мрака, а ни води към светлината. Митът за нормалното е точно това, от което се нуждаем.
–МАРИАН УИЛЯМСЪН, автор на бестселъра Завръщане към любовта

Митът за нормалното е книга, от която буквално всеки ще бъде обогатен – мъдра, дълбока и лечебна творба, която е кулминацията на дълги години дълбока и мъчително натрупана мъдрост от д-р Мате.”
— ЙОХАН ХАРИ, автор на бестселъра на New York Times на Stolen Focus

„Габор и Даниел Мате представят книга, в която читателите могат да търсят убежище и утеха в моменти на дълбока лична и социална криза. Митът за нормалното е основен компас по време на дезориентиращи времена.
— ЕСТЕР ПЕРЕЛ, психотерапевт, автор и водещ на Откъде да започнем?

ТРАВМАТА
Всички травми са предвербални – пише психиатърът Бесел ван дер Колк и твърдението му е вярно в два аспекта. Първо, психичните рани често се нанасят, преди мозъкът да се научи да формулира вербален наратив, както беше и в моя случай. Второ, дори след развиването на езикова способност някои рани се запечатват в области на нервната система (в мозъка и в други части на тялото), които нямат нищо общо с езиковия и понятийния апарат. Те се съхраняват в части от съществото ни, до които думите нямат пряк достъп. Можем да наречем това ниво на травматично кодиране субвербално. Както обяснява Питър Ливайн: Съзнателната, експлицитна памет е само провербалният връх на много дълбок, исполински айсберг. Тя почти с нищо не подсказва за подводните пластове на първичния имплицитен опит, който ни управлява по неподозирани от съзнанието начини.
Трябва да отбележа, че, за нейна чест, жена ми не позволява да прехвърлям цялата вина за изблиците си върху нацистите, фашистите и бебешката травма. Да, предисторията заслужава състрадание и разбиране – които тя ми дава в изобилие, но идва момент, в който Хитлер ме накара вече не минава. Всеки може и трябва да поеме своята отговорност. След 24 часа мълчаливо цупене от моя страна ѝ писна и каза:
– О, стига толкова.
И на мен ми стигаше. Това беше белег за напредъка и относителното ми съзряване, защото преди време биха минали няколко дни, ако не и повече, докато спра да се муся, негодуванието ми да се разсее, сърцето ми да се размрази, лицето ми да се отпусне, гласът ми да омекне и главата ми да се завърти доброволно и с обич към партньора ми в живота.
– Проблемът е, че съм женен за човек, който ме разбира – неведнъж съм промърморвал аз, и то само отчасти на шега. Разбира се, в действителност голямото ми щастие е, че съм женен за човек със здрави граници, който ме вижда такъв, какъвто съм в момента, и не желае да търпи до безкрай бремето на продължителните ми непланирани пътувания в далечното минало.

Какво представлява и как действа травмата
Травматичният отпечатък е по-ендемичен, отколкото предполагаме. Твърдението вероятно озадачава, защото думата травма се среща навсякъде в днешното общество. На всичкото отгоре е възприела няколко ежедневни валенции, които объркват и размиват смисъла ѝ. Важно е обаче да имаме ясно и точно разбиране за нея, особено в областта на здравето – а тъй като нещата са свързани, това означава и в практически всички останали обществени сфери.
Думата травма обикновено извиква представи за катастрофални събития: урагани, насилие, изоставяне, война. Това води до непреднамерения и подвеждащ ефект на свързване на травмата със сферата на абнормното, необичайното, изключителното. Ако съществува категория на травматизирани хора, то значи повечето от нас не са. Точно тук пропускаме същественото. Травмата пропива цялата ни култура: от функционирането на личността през социалните отношения и родителството до образованието, попкултурата, икономиката и политиката. В действителност човек без белези на травма би бил аутсайдер в нашето общество. По-близо бихме били до истината, ако попитаме: къде се намира всеки от нас в широкия и забележително всеобхватен спектър на травмата? Кои от множеството ѝ белези носим през целия си (или почти целия) живот и какви са последиците от това? И какви възможности ще се отворят, ако ги опознаем по-отблизо, дори интимно?
На преден план изниква още по-фундаменталният въпрос: какво представлява травмата? За мен тя означава вътрешно нараняване, трайно разкъсване или разцепление вътре в индивида вследствие на болезнени преживявания. По тази дефиниция травмата се заключава преди всичко в настъпващото вътре в някого в резултат на трудни или мъчителни събития, а не в самите събития. Иначе казано, травмата не е това, което ти се случва, а това, което се случва в теб. Представете си автомобилна катастрофа, при която човек претърпява мозъчно сътресение. Произшествието е това, което му се е случило, травмата – това, което остава впоследствие. Аналогично, психологичната травма в нервната система, ума и тялото е много по-трайна от инцидента (или инцидентите) сам по себе си и може да бъде провокирана във всеки един момент. Тя е констелация от трудности, съставена от самата рана и допълнителните проблеми, които ранеността налага на тялото и душата: непреработените емоции, които предизвикват, динамиката на справяне, която ни диктуват, трагичните, мелодраматичните или невротичните сценарии, които неволно, но неумолимо изживяваме, и не на последно място – следата, която оставят върху тялото.
Когато раната не заздравее от само себе си, има два варианта: или остава отворена, или по-често образува дебела кора от фиброзна тъкан (белег). Отворената рана е постоянен източник на болка и е готова да се възпали при най-малкото дразнение. Кара ни все да се пазим и да ближем раната, както казват хората; ограничава способността ни за гъвкаво движение и уверени действия, защото се боим да не пострадаме отново. Белегът е за предпочитане, понеже осигурява защита и цялост на кожата, но също има недостатъци: стегнат е, твърд, негъвкав, неспособен да расте, безчувствен. Оригиналната здрава, жива тъкан не се регенерира.
Независимо дали прилича на отворена рана, или на белег, непреработената травма ограничава Аза както във физически, така и в психологичен аспект. Тя потиска вродените способности и предизвиква трайно изкривяване на виждането за света и за другите хора. Докато не бъде преработена, травмата ще ни държи в миналото, ще ограбва богатствата на настоящето и ще ограничава потенциала ни. Тя фрагментира Аза, като ни кара да потискаме наранените и нежеланите части на душата. Освен това, докато не бъде забелязана и призната, травмата възпрепятства развитието. В много случаи – като моя, тя помрачава чувството за лична стойност, трови връзките ни и подрива умението да ценим самия живот. На ранен етап от живота би могла дори да осуети правилното развитие на мозъка. И както ще видим, травмата е предшественик и фактор за най-различни заболявания през целия живот.
Взети заедно, тези ефекти съставляват сериозно и фундаментално препятствие пред благоденствието за много хора. Нека още веднъж да цитирам Питър Ливайн: Травмата е вероятно най-избягваната, пренебрегвана, омаловажавана, отричана, зле разбрана и нелекувана причина за човешкото страдание.

Два вида травма
Преди да продължим, бих искал да направим разграничение между две форми на травмата. Първата – смисълът, в който клиницисти и преподаватели като Ливайн и Ван дер Колк обикновено използват думата – обхваща автоматичните реакции и адаптациите на единството на ума и тялото към специфични, разпознаваеми, раняващи и нетърпими събития в детството и след това. Както ме е научила медицинската работа и е видно от множество научни изследвания, много деца претърпяват болезнени преживявания – от откровено насилие до тежко занемаряване, бедност, расизъм или репресии, които са ежедневна реалност в много общества. Последиците могат да бъдат ужасяващи. Подобни травми провокират множество симптоми, синдроми и състояния, диагностицирани като физическа или ментална патология, далеч по-често от предполаганото. Връзката остава почти невидима за конвенционалната медицина и психиатрия, освен при специфични болести като посттравматичния стрес. Някои наричат този вид травма травма с главно Т. Тя стои в основата на много проблеми, които обозначаваме като психични заболявания. Освен това предразполага към физически заболявания и предизвиква възпаление, повишава физиологичния стрес, нарушава правилното функциониране на гените и др. В обобщение, травмата с главно Т настъпва, когато на уязвим човек се случват неща, които не би трябвало да се случват – злоупотреба с дете, насилие в семейството, тежък развод или загуба на родител. Всички те намират място сред критериите в известните проучвания за неблагоприятни събития в детството. Отново, травматичните събития сами по себе си не са тъждествено равни на травмата, която настъпва непосредствено след тях вътре в човека.
Има още един вид травма, който аз определям като почти универсален за нашата култура и който някои наричат травма с малко т. Често наблюдавам трайните белези, които привидно обикновени събития (които един забележителен изследовател описва като по-малко запомнящите се, но болезнени и далеч по-разпространени злочестини на детството) оставят в душата. Сред тях са тормозът от връстници, нехайните, но повтарящи се остри коментари на добронамерен родител и дори липсата на достатъчна емоционална връзка с обгрижващите възрастни.
Децата, и особено по-чувствителните от тях, могат да бъдат наранени по най-различни начини: както от случващи се лоши неща, така и от неслучващи се хубави – като липса на хармонизация или чувство, че не са забелязани и приети от родителите си. Травмата от този тип не предполага ясно изразен дистрес или страдание, но също може да причини болка заради откъсването от Аза, възникващо в резултат от незадоволяването на фундаментални потребности. Британският педиатър Д. У. Уиникот го обобщава с думите: Нищо не се случва, когато би трябвало да се случи нещо благотворно – тема, към която ще се върнем отново, когато разглеждаме въпроса за човешкото развитие. Травмите в ежедневието лесно могат да ни накарат да се чувстваме като осиротели деца – пише психиатърът Марк Епстийн.
Ако на фона на трупаните с десетилетия доказателства травмата с голямо Т едва се регистрира на екрана на медицинските радари, то тази с малко т не предизвиква дори изписукване.
Въпреки разграничението между двата вида травма, имайки предвид континуума и широкия спектър на човешкия опит, нека не забравяме, че в реалния живот линиите са флуидни, не се прекарват лесно и не бива да се подчертават излишно. Бесел ван дер Колк красноречиво резюмира общото между двата типа: Травмата настъпва, когато не ни забелязват и познават.
Макар двете форми на травмата да засягат живота и поведението на хората по различен начин (големите травми като цяло водят до по-силен стрес и ограничаване на функционирането), в много отношения се припокриват. И двете представляват фрактура на Аза и на връзката със света. Именно тази фрактура е същността на травмата. Или както пише Питър Ливайн, травмата е загуба на връзката – със себе си, със семейството, със света наоколо. Тази загуба се установява трудно, защото настъпва бавно във времето. Ние се приспособяваме към малките промени, понякога без да ги забелязваме. Изгубената връзка постепенно се интернализира и започва да формира възгледите ни за действителността, карайки ни да вярваме в света, какъвто го виждаме през пропукания ѝ обектив. Отрезвяващо е да осъзнаем, че представата ни за себе си и обичайното ни поведение, включително много от привидните ни силни страни – най-функционалните и нефункционалните аспекти на нормалния ни Аз – често до голяма степен се дължат на травматична загуба. За мнозина може би е смущаваща мисълта, че колкото щастливи и приспособени да мислим, че сме, много вероятно е да попадаме някъде по спектъра на травмата, дори да е далеч от главното Т. Сравненията не работят. Няма никакво значение дали можем да посочим други хора, които изглеждат по-травмирани от нас, защото страданието не подлежи на сравнение. Не е оправдано и да използваме травмата, за да си придаваме важност пред другите (Ти не си страдал като мен) или да омаловажаваме основателното им недоволство от деструктивното ни поведение. Всеки от нас носи ранитe си по свой начин; няма нито смисъл, нито достойнство в опитите да ги съпоставяме.

Какво не е травмата
Вероятно сте чували някой – или самите себе си – да казва нещо от типа: Божичко, филмът беше много тежък, направо ме травмира. Или сте чели (обикновено пренебрежителни) статии за настояванията на студенти за предупреждения за съдържание, за да не бъдат ретравматизирани от лекциите. Употребата на думата в такива случаи е разбираема, но неуместна; в случая хората говорят за физически и/или емоционален стрес. Както посочва Питър Ливайн: Всички травматични събития са стресиращи, но не всички стресиращи събития са травматични.
Едно събитие е травмиращо или ретравмиращо само ако отслабва човека, т.е. ако му налага трайни психически или физически ограничения. Много неща в живота, включително в изкуството, социалното взаимодействие и политиката, могат да ни смущават, разстройват и напрягат, без да ни нанасят нова травма. Това не значи, че стресът в настоящето не може да задейства старите травматични реакции, макар да нямат нищо общо със случващото се в момента – като един автор, който се прибира от път. Но не можем да кажем, че ни ретравматизира, освен ако с времето не ни направи още по-ограничени отпреди.
Предлагам ви един относително надежден процес на елиминация. Не е травма, ако в дългосрочен план:

не ви ограничава и сковава, не намалява способността ви да чувствате, да мислите, да се доверявате и да утвърждаватe себе си, да преживявате страдание, без да се отдавате на отчаяние, да състрадавате на другите;

не ви пречи да преживявате болка, скръб и страх, без да се чувствате смазани от тях и без да се налага да търсите бягство в работата си или компулсивно поведение за самоуспокояване и стимулиране с всякакви средства;

не се чувствате заставени да възвеличавате или да засенчвате себе си, за да получите признание или да оправдаете съществуването си;

не накърнява способността ви да се чувствате признателни за красотата и чудото на живота.

От друга страна, ако откривате тези хронични ограничения у себе си, напълно възможно е те да отразяват сянката на травмата върху душата ви и наличието на незараснала емоционална рана, независимо от размера на буквата Т.

Травмата води до разединение с тялото

– Щом някой нахлуе в теб, щом проникне в теб, тялото вече не ти принадлежи – казва ми писателката Ви, известна доскоро като Ева Енслър, спомняйки си сексуалното насилие от баща си, когато била малко момиче. – Това е пейзаж на ужас, предателство, скръб и жестокост. Последното място, на което искаш да бъдеш, е в собственото си тяло. Така започваш да живееш в главата си и си стоиш там, горе, без да можеш да предпазиш тялото си или да го опознаеш. Аз имах в себе си тумор с размерите на авокадо и не знаех – ето колко откъсната бях от себе си.
Макар личната ми история да е съвсем различна, аз добре разбирам за какво говори тя. В продължение на много години най-трудният въпрос, който някой можеше да ми зададе, беше: Какво чувстваш? Обикновено отговарях с раздразнение: Откъде да знам? Но нямаше проблем да ме питате какво мисля: там бях факир. Да не знаеш как или какво чувстваш обаче, е несъмнен признак на разединение с тялото.
Каква е причината за подобно откъсване? В моя случай спекулациите са излишни. Като бебе във военна Унгария аз съм страдал от хроничен глад, дизентерия и състояния на остър дискомфорт, които са били страшни и стресиращи дори за възрастните, какво остава за едногодишно дете. Освен това съм попивал ужаса и неумолимия емоционален дистрес на майка си. При липсата на облекчение естествената – и единствена – реакция на младия човек е да потисне и да се откъсне от чувството, което свързва със страдание. Спираш да познаваш тялото си. Колкото и да е странно, това самоотчуждение по-късно може да се прояви, маскирано като сила – например, в способността ми да работя на високи обороти, когато съм гладен, напрегнат и уморен, без да обръщам внимание на нуждата от почивка, храна и отмора. При други разединението с тялото се проявява като неумение да спрат да ядат и да пият – те просто не познават сигнала Стига толкова.
Независимо от формата, която приема, разединението е ясно видимо в живота на травмираните хора и представлява важен аспект от констелацията на травмата. В случая с Ви започва като естествен, задължителен механизъм за справяне на организма. Тя не би могла да преживее ужасите в детството си, ако беше продължила да чувства и да възприема всеки миг от физическото и емоционалното мъчение, осъзнавайки докрай случващото се. В този смисъл механизмите за справяне са милостива благодат, която в краткосрочен план спасява живота. С времето обаче те, макар и неволно, се запечатват в психиката и соматиката като незаличими обусловени реакции и се превръщат в неумолими механизми, които вече не ни служат в настоящето. Резултатът е хронично страдание и както ще се убедим, нерядко – заболявания.
– Забележителното в моето премеждие с рака – споделя Ви – беше, че когато се събудих след деветчасова операция, при която бях изгубила няколко органа и седемдесет лимфни възела, и цялата бях окичена с торбички и тръбички, за първи път в живота си се почувствах тяло… Беше болезнено, но и вълнуващо. Сякаш си казвах: Аз съм тяло. Божичко, аз съм тук. Аз съм в това тяло.
Разказът ѝ за внезапното завръщане във физическото тяло е емблематичен за ефекта на изцелението: когато оковите на травмата се разхлабят, ние с радост се сливаме с откъснатите части от себе си.

Травмата прекъсва връзката с интуицията
На обикновения човек в ситуацията на Ви Природата би препоръчала или да избяга, или да се бори срещу посегателството върху тялото и душата. Но за малкото дете нито един от тези варианти не е възможен, защото би го поставил в още по-голяма опасност. Затова Природата има и резервен план: потиска и двата импулса, като изключва емоциите, които биха предизвикали такива реакции. Потискането напомня на замръзването, което наблюдаваме у всички животни, когато не могат да се борят или да избягат. Но има една ключова разлика: когато ястребът отлети, опосумът може да продължи живота си, както си знае. Стратегията за оцеляване е била успешна. Травматизираната нервна система обаче никога не излиза от състоянието на замръзване.
Ние имаме чувства, защото те ни казват кое подпомага оцеляването ни и кое му пречи – казва покойният невроучен Як Панксеп. Емоциите, подчертава той, не възникват от мислещия мозък, а от първичните мозъчни структури, свързани с оцеляването. Те са двигателите и гарантите на живота и развитието. Силният гняв активира реакцията за борба; силният страх мобилизира за бягство. Ето защо, ако обстоятелствата повеляват да потиснем естествените, здравословни импулси да се защитим или да избягаме, то вътрешните усещания, които са ги подбудили – а именно, чувствата – също трябва да бъдат заглушени. Няма тревога, няма мобилизация. Ако ви се струва нецелесъобразно, то е такова само в много ограничен смисъл. На екзистенциално ниво е най-малкото зло и единственото решение, което намалява риска от още по-голяма вреда за съществото.
В резултат потискаме (изтласкваме) усещанията си за света, а често за допълнителна защита втвърдяваме и психическата си черупка. Ярък пример за това четем в мемоарите на Тара Уестоувър – Образована. В откъса тя си спомня ефекта от насилието, упражнявано от брат ѝ. което родителите ѝ предпочели да игнорират:
“Аз се виждах неуязвима, твърда като камък. Първоначално почти не вярвах в тази теория, но един ден тя се превърна в истина. И тогава можех да си кажа съвсем искрено, че това не ме наранява, че той не ме наранява, защото нищо не е способно да ме нарани. Дори не разбирах колко болезнено права бях. И колко куха отвътре бях станала. През всичките моменти, в които се бях вманиачила по последиците от онази нощ, така и не бях осъзнала очевидната истина: че най-голямата ми рана бе резултат от повтарянето, че нищо не е способно да ме нарани.”

Травмата ограничава гъвкавостта на реакциите
Да се върнем за момент към трагичната случка от началото на тази глава и да я пренесем в паралелна вселена, където импринтът от моята травма не управлява всичките ми реакции.
Самолетът каца и аз виждам съобщението на Рей. Хи, не това очаквах – казвам си. – Но я разбирам: вероятно се е увлякла в рисуването. Нищо ново, нищо лично. Мога дори да се поставя на нейно място: колко пъти съм потъвал в работата си до такава степен, че да забравя за времето? Е, ще взема такси. Сякаш забелязвам известно разочарование и просто си позволявам да го почувствам, докато отмине. Избирам да бъда уязвим, а не жертва. Прибирам се вкъщи и никой не е разстроен, емоционално откъснат или намусен. Може да подкача жена си, но всичко си остава в границите на хумора, обичта и ненакърнената връзка помежду ни.
По този начин бих демонстрирал т.нар. гъвкавост на реакцията: способността да избираме как да се отнасяме към неизбежните сполуки и несполуки в живота, към разочарованията, триумфите и предизвикателствата. Човешката свобода включва способността да правим пауза между дразнението и реакцията, за да изберем онази реакция, в която бихме искали да влеем енергията си – пише психологът Роло Мей. Именно тази свобода ни отнема травмата.
Гъвкавостта на реакциите е функция на средната част на предния дял на мозъчната кора. Бебетата не се раждат с такава способност; тяхното поведение се управлява от инстинктите и рефлексите, а не от съзнателен избор. Свободата да избираме се развива успоредно с мозъка. Колкото по-тежка и ранна е травмата, толкова по-малък е шансът в съответните мозъчни вериги да се кодира гъвкавост на реакциите и толкова по-бързо я губим. Засядаме в предсказуеми, автоматични отбранителни реакции, особено към стресиращи дразнители. В емоционален и когнитивен план движенията ни буквално склерозират; и колкото по-силна е травмата, толкова по-строги и тесни са ограниченията. Миналото отново и отново похищава и асимилира настоящето.

Травмата поражда срам
Едно от най-тъжните писма, които съм получавал, дойде от мъж от Сиатъл, който беше прочел книгата ми В света на гладните духове, показваща, че зависимостта е следствие от травма в детството – не единствено възможното, но преобладаващото. След 9 години въздържание той още има трудности, не е работил от десетилетие и се лекува от обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Макар книгата да му се беше сторила интересна, пишеше: Изпитвам съпротива към възможността да хвърля вината върху майка си. Аз съм си станал лайно. Можех единствено да въздъхна: колко лесно е самонараняващият срам да се представи за лична отговорност. Да не говорим, че човекът беше пропуснал главното: никъде в книгата си аз не обвинявам родителите, нито насърчавам някого да го прави – напротив, на няколко страници обяснявам защо хвърлянето на вината върху тях е неуместно, неточно и ненаучно. Поривът на читателя да защити майка си не беше отбрана срещу нещо, което съм казал или намекнал, а срещу собствения му непризнат гняв. Затрупана с дълбоки ледове, без възможност за отдушник, емоцията се беше обърнала срещу него под формата на себененавист.
В преживяването на срама се съдържа пронизителна представа за собствената личност като фундаментално дефицитно човешко същество в някакъв жизненоважен аспект – пише психологът Гершен Кауфман. Хората, които носят белези от травма, почти винаги развиват виждане за себе си, основано на срама; негативно себевъзприятие, от което повечето се смущават. Една от най-отровните последици на срама е загубата на състрадание към самия себе си. И колкото по-тежка е травмата, толкова по-мащабна е загубата.
Негативната представа за себе си невинаги достига до съзнанието и понякога дори се представя в противоположна светлина – като високо самочувствие. Някои хора слагат бронята на себевъзвеличаването и отричането на всички недостатъци, за да избягат от непоносимия срам. Макар и значително по-нормализирано, надуването е толкова сигурен знак за себененавист, колкото и самоподценяването. Показателен за безумието на нашата култура е фактът, че някои хора, които бягат от срама в безсрамен нарцисизъм, постигат огромни социални, икономически и политически успехи. Обществото ни стъпква много от най-травмираните си членове в калта, но понякога – в зависимост от произхода, икономическите ресурси, расата и прочее променливи – издига други до най-високи позиции на властта.
Най-разпространената форма на срам в нашата култура е убеждението, че не сме достатъчни. Писателката Елизабет Урцел, която почина на 52 години от рак на гърдата през 2020 г., е страдала от депресия още от ранна възраст. Имала травматично детство, свързано и с тайна относно личността на действителния ѝ баща. Вях отчаяна, а около 10-ата си година развих хронична депресия – пише тя в автобиографична статия за списание Ню Йорк, – но вместо да убие волята ми, тя ме мотивира. Реших, че ако съм достатъчно добра във всяка задача, която се изправи пред мен – била тя голяма или малка, може да си завоювам няколко минути щастие. Убеждението в собствената малоценност движи много кариери и подхранва куп болести, често у един и същи човек.

Травмата изкривява представите ни за света
С тези думи започва Дхаммапада – вечният сборник с будистки мъдрости. Казано по друг начин, светът, в който вярваме, се превръща в света, в който живеем. Ако аз виждам света като враждебно място, в което ликуват само победителите, лесно мога да стана агресивен, егоцентричен и самовлюбен в стремежа си да оцелея. По-късно ще гравитирам към конкурентни среди и начинания, които потвърждават мирогледа ми и неговата валидност. Убежденията са не просто самоизпълняващи се, но и светоизграждащи пророчества.
Но ако ми простите дързостта, ето какво пропуска Буда: преди мислите ни да създадат света, светът създава мислите ни. Травмата – особено ако е тежка, налага светоглед, примесен с болка, страх и подозрителност – обектив, който едновременно изкривява и предопределя виждането ни за нещата. Или по силата на отрицанието рисува наивно розова перспектива, която ни заслепява за реалните и непосредствени опасности – лустро, прикриващо страховете, които не смеем да признаем. А понякога игнорираме болезнената действителност, като редовно лъжем себе си и другите.

Травмата ни отчуждава от настоящето
Веднъж вечерях с германския психолог Франц Руперт в един ресторант в Осло. Шумът беше нетърпим: от колоните гърмеше поп музика, а няколко екрана, монтирани високо на стените, показваха различни телевизионни програми. Подозирам, че когато великият норвежки драматург Хенрик Ибсен е пребивавал в същото заведение преди малко повече от век, обстановката е била значително по-спокойна.
– Защо е всичко това? – изкрещях към събеседника си в отчаян опит да надвикам какофонията.
А той сви рамене:
– Травма…
Имаше предвид, че хората с всички сили се мъчат да избягат от себе си.
Ако травмата води до откъсване от собствения Аз, то би било логично да заключим, че колективно сме заливани от влияния, които едновременно я експлоатират и усилват. Напрежението в работата, социалните медии, новинарските емисии, всевъзможните източници на развлечение ни карат да се губим в мислите си и в неистови дейности, да се вглъбяваме в електронните устройства и в безсмислени разговори. Увличаме се по всякакви занимания не защото са ни необходими или вдъхновяващи, не защото повдигат духа ни, обогатяват или придават смисъл на живота ни, а просто защото ни помагат да забравим за настоящето. По ирония на абсурда пестим пари, за да си купим най-новите пестящи време устройства… за да убиваме по-добре времето. Боим се да изживеем мига. Късният капитализъм се е специализирал в обгрижването на този ужас от настоящето. Успехът му в голяма степен зависи от разширяването на пропастта между нас и нашето тук и сега, което всъщност би трябвало да е най-големият ни дар. Създават се купища фалшиви продукти и изкуствени похвати за отвличане на вниманието, чиято цел е да запълни тази бездна.
Какво губим, е добре уловено в думите на писателката от полски произход Ева Хофман: Ни повече, ни по-малко от преживяването на самото преживяване. А какво е то? Може би нещо като способността да проникнем във вътъка и усещанията на мига; да се отпуснем достатъчно, за да се отдадеш на ритъма на някоя случка или лична среща, да проследим нишката на чувство или мисъл, без да знаем накъде ни води, или да поспрем, давайки си време за размисъл и съзерцание. В крайна сметка това, което ни отнема травмата, е самият живот.

Не всичко започва от вас
Джесика, 67-годишна жена от Саскачуан, се грижи за двете си внучета, след като баща им – нейният син – умира от свръхдоза. Същата участ е имал и другият ѝ син. Докато разговаряме, се замислям колко забележително е, че е приела молбата ми, знаейки схващането ми за зависимостта като следствие от травма в детството, най-вече в семейството.
– Когато се връщам назад и мисля за живота на синовете си, виждам, че у тях е имало голяма травма – обяснява тя. – Аз живеех с тях, така че съм била част от нея. Отглеждах ги сама, откакто бяха съответно на две и на три годинки, докато не се омъжих повторно; тогава бяха на шест и на седем. Разбирам, че начинът, по който съм живеела; нещата, които съм правила, които съм знаела и не съм знаела, са им влияели.
Скоро след раждането им биологичният баща изоставя семейството си, а пастрокът упражнява физическо и емоционално насилие върху момчетата.
– Бях много самотна и уплашена, чувствах се в капан – споделя жената.
Липсата на интуиция, с чиято помощ да не избира такива мъже, и на воля да отстоява себе си и да защитава синовете си от насилие, е белег за травмата, преживяна от нея в собственото ѝ детство. Освен че била бита по голо дупе до 10-годишна възраст от баща си, тя търпяла и емоционално страдание.
– Много се срамувах от чувствата си като дете – спомня си тя. – Бях много чувствителна и често плачех.
В повечето случаи травмата е мултипоколенческа. Предава се от родител на дете, разпростирайки се от миналото към бъдещето. Прехвърляме на потомците си това, което не сме разрешили у себе си. Домът се превръща в място, където несъзнателно пресъздаваме сценарии, сходни с онези, които са наранили нас като малки.
– Травмите засягат майките и майчинството, бащите и бащинството, съпрузите и съпружеството – каза ми веднъж Марк Уолин, терапевт и специалист по семейни констелации. – Повтарящите се травми се размножават и никога не намират изцеление.
Уолин е автор на книгата с красноречиво заглавие Не всичко започва от теб: Как наследената семейна травма определя кои сме и как да променим това. Както ще видим по-нататък, травмата може да повлияе дори на генната активност през поколенията.
Ето защо не е изненада, че по-големият внук на Джесика има проблеми с употребата на вещества, поведението и обучителни трудности. Въпреки немислимите си загуби, благодарение на всичко, което е научила, тя съумява да го подкрепя с много повече топлина и ефективност, отколкото е можела да даде на собствените си синове. Отбележете също липсата на себеосъдителност в думите ѝ: тя говори за разбиране, вместо да се бичува за онова, което не е – и не е можела – да разбере в миналото. Самообвиненията, чийто център на тежестта е завинаги вкопан в миналото, само биха ѝ попречили да помогне на любимите си същества тук и сега.
Концепцията за вината се обезсмисля в момента, в който човек разбере, че страданието в семейната система и дори в общността се корени в много поколения назад. Осъзнаването на този факт бързо ни отказва от склонността да гледаме на родителя като на злодей – пише Джон Боулби – британският психиатър, който показа ключовото значение на отношенията между възрастния и детето за формирането на психиката. Колкото и далеч да се върнем в миналото – до собствените си деди, до далечните си предци, до Адам и Ева, до първите едноклетъчни амеби – няма да успеем да посочим конкретен виновник. Това би трябвало да ни носи известно облекчение.
Имам и още по-добри новини: възприемането на травмата като вътрешна динамика ни дава необходим инструмент: власт над собствения ни живот, или както аз я наричам – активна воля. Ако я разглеждаме като външно събитие – нещо, което се случва на нас или около нас, то тя се превръща в елемент от историята, неподлежащ на промяна. От друга страна, ако осмислим травмата като нещо, което се е случило вътре в нас в резултат на дадено събитие – като рана или разединение, то изцелението и възстановяването на връзката се превръщат в осезаеми възможности. Опитите да потиснем съзнанието за травмата осакатява способността да познаем себе си. Обратното – трансформирането ѝ в непоклатима идентичност, независимо дали е основана на предизвикателно поведение, цинизъм, или самосъжаление, прескача едновременно смисъла и възможността за изцеление, защото травмата по дефиниция представлява изкривяване и ограничаване на това, за което сме създадени. Но вглеждането в нея без отрицание и без свръхидентификация открива пътя към здравето и баланса.
– Тъкмо трудностите отварят ума и любопитството, за да видим дали няма друг подход към нещата – каза ми Бесел ван дер Колк, а после цитира Сократ: – Не си струва да живееш, ако не размишляваш върху живота си. Не се ли вгледа в себе си, човек е обречен да върши онова, към което е привикнал; но ако осъзнае, че има избор, може да се възползва от него.
Забележете, че не каза ако посвети десетилетия на психотерапия. Можем да постигнем освобождение и чрез скромно вглеждане в себе си: готовност да поставим под съмнение много от истините, към които се придържаме, и възприетата си гледна точка, които ни се струват толкова реални – както учителят джедай съветва обезсърчения си ученик в една далечна, далечна галактика.

Макар в тази глава да се фокусирахме върху личните измерения на травмата, тя съществува и в сферата на колективното, където влияе на цели народи и държави в различни моменти от историята. И до ден днешен има непропорционално травматизирани групи от населението – например коренните жители на Канада. Преследването и посегателствата върху тях поколения наред в колониални времена и най-вече стогодишната агония на децата им, отвличани от семействата, за да бъдат отгледани в църковни пансиони сред избуяващо физическо, сексуално и емоционално насилие, ги е белязало с трагичния отпечатък на зависимости, психични и физически заболявания, самоубийства и несекващо предаване на травмата поколение след поколение. Друг красноречив пример е травматичното наследство на робството и расизма в Съединените щати. Но ще поговорим повече по темата в Част IV.

Личност
Помните ли красноречивите думи на Бесел Ван дер Колк, че нашата култура ни учи да се фокусираме върху уникалните си черти, но на по-дълбоко ниво почти не съществуваме като отделни организми? Не знам дали сравнението ще ви допадне, или смути (или пък и двете?), но ние, хората, по липсата на независим, самоопределящ се Аз, не се различаваме твърде от мравките. В мравуняка всички ларви се излюпват на практика с едни и същи гени: царицата, работничките и бойниците са създадени равни. Кой какъв ще стане и какви биологични характеристики ще прояви изцяло зависи от нуждите на колонията. Явлението е описано в увлекателната статия на онколога Сидхарта Мухерджи, публикувана в Ню Йоркър: Мравките имат силно развита кастова система. Колонията обикновено се състои от мравки с различни структури на тялото, показващи различно поведение и изпълняващи коренно различни роли. Малките с еднакви гени се превръщат в различни възрастни индивиди в зависимост от сигналите на физическата и социалната среда. Ако извадите царицата от мравуняк на скачащи мравки (Myrmecia pilosula), работничките захващат злостна борба на живот и смърт, в която се жилят, хапят, бият, късат крайниците и главите си, докато неколцина победят и станат царици, физиологията им се променя, макар ДНК структурата да остава същата. Новата царица става фертилна и доминираща. Тя ще живее по-дълго, отколкото в предишния си живот на работничка. Същата динамика описва психиатърът Майкъл Кер – бивш преподавател от Университета Джорджтаун, в книгата си, посветена на човешките семейни системи: В какво ще се превърне всяка ларва зависи от процеси на ниво колония. В този смисъл младата ларва се ражда във функционална позиция в мравуняка, от която се определя развитието ѝ.
Въпреки силната си привързаност към концепцията за индивидуалния Аз, в това отношение ние много приличаме на мравките.
– Човешкото същество има далеч по-малка автономия, отколкото ни се ще да мислим функционирането ни като индивиди не може да бъде разбрано извън контекста на отношенията ни с групата. Иначе казано, нашата личност отразява нуждите на средата, в която се развиваме. […]

Както казва Ерих Фром, поведението на хората често не е въпрос на съзнателно решение за следване на социалния шаблон, а на желанието им да действат така, както трябва да действат. По този начин културата създава индивиди, които служат на целите ѝ. Поучителна е и съпоставката между реалността и литературата: в “Прекрасния нов свят” на Олдъс Хъксли хората са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение.
Представите за нормално и естествено не се формират според това кое е добро за хората, а какво се очаква от тях, кои качества и нагласи служат за поддържането на установената култура. Последните се провъзгласяват за характеристики на човешката природа, а отклоненията се разглеждат като аномалии. В повечето случаи, ако липсва пробуждане – често грубо – на порива към автентичност, хората се развиват и държат по начин, който поне външно потвърждава доминиращите схващания.
Да видим някои от чертите на социалния характер, типичен за нашата култура.

1. Отчуждение от собствения Аз
2. Глад за консумация
3. Хипнотична пасивност

Децата постоянно питат „защо“– отбелязва великият интелектуалец Ноам Чомски. – Те търсят обяснение, искат да разберат. Но скоро, казва той, тръгват на училище и влизат в строя. Учат ги, че трябва да се държат по определен начин, не по друг. Обществените институции имат за цел да намаляват, да видоизменят, да ограничават усилията и контрола над собствената ни съдба.
Проблемът започва още в лоното на съвременното семейство – микрокосмоса на нашата култура. Както посочва Ерих Фром, функция на семейството е да пренесе върху детето главните черти на желаната от обществото структура на характера. Прави го по всички възможни начини, които разгледахме в главите, посветени на детското развитие. Социалният характер се посява с лишаването на кърмачето от майчината гърда; с разочароването на очакванията, заложени у него от Природата; с оставянето на бебето да се наплаче; със заставянето му да потиска чувствата си; с програмирането да се вписва в очакванията на другите; с отнемането на свободната игра; с налагането на дисциплина с наказания и техники за почивка, съдържащи заплаха от загубата на това, за което копнее най-силно – безусловно, позитивно приемане; с отричането на връзката с Природата. Всичко това допринася за отварянето на вътрешна празнина, която по-късно, когато независимият дух бъде подчинен на небалансираната материалистична култура, ще се опита да запълни със зависимости и компулсии.

Колко хубаво би било, ако демократичният идеал, според който ние, хората, творим обществото, в което искаме да живеем, беше истина. Със сигурност е мечта, която си струва да следваме. Ала не е достатъчно да вярваме в нея. Тя не може и няма да се осъществи, докато не си дадем честна сметка за днешното положение: всъщност ние сме тези, които биват сътворени по образ и подобие на изкривения, объркан, неестествен свят, в който живеем и който всячески се стремим да поддържаме дори когато ни смазва и погребва

Депресията
Какво представлява психичното разстройство, щом не е просто болест?
Буквалното значение на думата – потиснатост– е крайно показателно. Представете си как натискате надуваема топка в басейн. Знаете какво концентрирано усилие е нужно, за да я държите под вода, докато тя се мъчи да изскочи обратно на повърхността.
Какво потиска депресираният човек? Лесно се вижда по липсата му: емоцията, постоянният поток от чувства, който ни напомня, че сме живи. Но за разлика от онзи, който се бори с топката, той не се опитва съзнателно да потопи жизнената си енергия; процесът се случва от само себе си, превръщайки яркия емоционален пейзаж в пресъхнала пустиня. Единственото чувство, което остава обикновено, прилича повече на усещане, отколкото на емоция – куха, недиференцирана болка, която заплашва да погълне всичко… и понякога успява. Ако наречем потиснатото чувство болест, рискуваме да засенчим първоначалната му адаптивна функция: да ни дистанцира от емоциите, които са били непоносими в даден момент от живота или преживяването им би довело до по-тежко страдание. Спомнете си трагичното напрежение между автентичността и привързаността. Когато преживяването и изразяването на чувствата застрашава най-близките ни връзки, предпочитаме да ги потиснем. Или по-точно, умът ни го прави автоматично, без дори да съзнаваме.
Произходът на моята депресия лесно може да се проследи. Документиран е в съкровищницата от семейни фотографии още от бебешката ми възраст, на които почти никога не се вижда и следа от усмивка. От снимките гледа дете, което в най-добрия случай е твърде сериозно за възрастта си, ако не и печално. В условията на война и геноцид аз съм попил чувствата на измъчената си изстрадала майка; на първите снимки виждам как малкият ми Аз почти ги отразява. Детето може да… почувства напрежението, стягането и болката в тялото на майка си и всеки друг, с когото е оставено– пише психологическият мислител и духовен учител A. X. Алмаас. – Ако майката страда, и бебето страда. Болката никога не се разсейва. Не бих издържал това емоционално мъчение, ако го бях почувствал докрай; никое бебе не би могло. Не е имало и пространство за собствената ми тъга и ярост, когато са ме отделили от майка ми на няма и годинка.
Както вече отбелязах, не е задължително да са налице екстремни обстоятелства, подобни на тези от моето детство. Най-рисковите емоции, които най-често биват прокудени, са острата мъка и здравословният гняв – две чувства, традиционно заклеймени като негативни. Разбира се, детето може да изпита необходимост да възпре радостта, въодушевлението или гордостта си, ако те предизвикват неодобрение, завист или просто неразбиране от страна на стресираните, разсеяни или депресирани родители. И в двата случая потискането на отхвърлената емоция е най-сигурният начин детето да се спаси от уязвимостта, да избегне болезнения разрив между себе си и окръжаващия свят. Има обаче една уловка: не можем да изберем емоциите, които да изтикаме от съзнанието си, нито да обърнем процеса, когато вече не ни е нужен. Всеки знае, че в потискането няма прецизност или точност– пише Сол Белоу в Приключенията на Оги Марч.– Ако потискате едно, потискате и съседното. Ето как потискането на емоцията, макар да възниква като адаптивен механизъм в определена ситуация, може да се превърне в хронично откъсване и оттегляне от живота. То се програмира в мозъка, запечатва се в характера.
Невроученият Як Панскеп – най-усърдният изследовател на биологията на емоционалните системи в мозъка, се изказва доста язвително за болестния модел: Популярното представяне на депресията като химичен дисбаланс е тривиално… [Всички] проблеми на живота, включая смъртта, са съпроводени от „химични дисбаланси“. Той също разглежда депресията като адаптация на мозъка към загубата на връзка, като физиологичен изключващ механизъм за справяне с дистреса, който в по-дългосрочен план би бил опасен за невръстните бозайници. Иначе казано, депресията не е изражение на наследствена патология, а механизъм за облекчаване на мъката и яростта и за възпиране на поведенчески модели, които биха предизвикали опасност. Не че невротрансмитерите не участват в състоянието: просто техните отклонения отразяват преживяванията, а не ги причиняват. Мозъчните смущения са проявления на стреса, преживян във формиращия период, които впоследствие на свой ред се превръщат в източник на стрес. Оттук произлизат и разнообразните симптоми и варианти на депресивната болест.
Осъзнаването, че собствените ми психични проблеми носят дълбок смисъл, породен от живота в семейството ми в определен исторически контекст, беше истинско откровение. Установих, че то важи навсякъде, за всички хора и всички обстоятелства, дори и най-екстремните. Крещящите случаи даже се дешифрират още по-лесно. Ако се вгледаме, ще видим, че проявленията на всички психични диагнози имат смисъл – от депресията до т.нар. шизофрения или синдрома на дефицит на вниманието с хиперактивност и от хранителните разстройства до самонараняването.

Едно от великолепните изпълнения на Робин Уилямс, за което печели и Оскар, е във филма Добрият Уил Хънтинг, където играе ролята на добросърдечен психолог, натоварен със задачата да помогне на гневен портиер от Бостън след нападение срещу полицай. Клиентът (Мат Деймън) е талантлив мъж и необработен интелектуален диамант, криещ уязвимостта си под маската на закоравял гняв и предизвикателно поведение. В култовата сцена от лентата Уилямс стои пред героя на Деймън и повтаря простичка, но силна реплика: Ти не си виновен, докато последният се разридава и пада в прегръдките му. В нея се чете не само безусловното състрадание, за което копнее младият мъж, но и дълбока мъдрост. Защото и в поведенческите проблеми, и в психичните заболявания няма виновни. Нито пък увредени мозъци и гени. Те са просто изражения на незараснали рани, при това наситени със смисъл.
Смисълът се простира отвъд индивидуалния живот, семейството и детството. Искаме ли да облекчим безбройните страдания, на които е посветена тази книга, трябва да гледаме през по-широк обектив. Ако можех да дестилирам посланието си и да го вмъкна в онзи красив кинематографски момент, бих помолил Робин Уилямс да погледне всички ни в очите – включително самия себе си – и да ни увери: Не сте виновни… и проблемът не е във вас. А в света, който ни наранява; в илюзиите и митовете на една култура, отчуждена от човешката ни същност.

Самота
Взаимовръзката помежду ни е решаващ фактор не само за душевното, но и за физическото ни здраве в индивидуален и в обществен план. Човекът е биопсихосоциално същество и разрастващата се епидемия от самота в западната култура е нещо много повече от психологично явление. Става въпрос за здравна криза.
Представете си състояние, което прави човека раздразнителен, потиснат и егоцентричен и което е съпроводено от 26-процентно повишение на риска от преждевременна смърт. Представете си също, че засяга около една трета от хората в индустриалните страни, като 1 на 12 боледува тежко, и че този дял постоянно се увеличава. Заболяването е заразно и не се влияе от доходите, образованието, пола и етническата принадлежност. Ефектите не могат да бъдат приписани на особеностите на определен тип индивиди, а са резултат от проблем, който засяга обикновените хора. Такова състояние наистина съществува. Нарича се„ самота“.

Светът на XXI век изисква да се фокусираме върху дейности, които сякаш се надпреварват за нашето време, внимание, енергия и всеотдайност– пише здравният министър на САЩ Вивек Мърти. – Много от тези дейности сами по себе си включват надпревара. Борим се за работа и обществено положение. Конкурираме се за вещи, пари и репутация. Мъчим се да се задържим на повърхността и да се движим напред. Междувременно често пренебрегваме връзките си, които плащат цената за всичко това.
Лесно можем да пропуснем факта, че това, което д-р Мърти нарича света на XXI век, не е нещо абстрактно, а съвсем конкретно проявление на една социално-икономическа система, ясно очертан светоглед и определен начин на живот.

Възможно ли е въпреки всичко потребителската ни култура да изпълни обещанията си – и изобщо способна ли е да го направи? Има ли начин, ако бъде осъществена докрай, да ни донесе по-голямо удовлетворение в живота?
Когато зададох въпроса на известния психолог Тим Касер – професор емеритус по психология в колежа Нокс, отговорът му беше недвусмислен:
– Изследванията ясно сочат, че колкото повече хората гледат на материалистичните си стремежи като на цел, толкова по-ниски са нивата им на щастие, удовлетворение от живота и ежедневни приятни емоции. Онези, които държат на стандартите, наложени от консуматорското общество, по-често страдат от депресия, тревожност и злоупотреба с вещества.
Професор Касер изтъква 4 основни принципа на американския корпоративен капитализъм: подкрепа и насърчаване на ценности, базирани на личния интерес; силно желание за финансов успех; високи нива на консумация и междуличностна динамика, почиваща на конкуренция. Той установява обратна пропорционалност между материалните приоритети и просоциалните ценности като емпатия, щедрост и сътрудничество: колкото повече се затвърждават първите, толкова повече отслабват вторите. Когато хората ценят високо парите, имиджа и статуса, толкова по-малка е вероятността да се ангажират с общополезни дейности и същевременно толкова по-несигурни и празни се чувстват. Нивото на междуличностните взаимоотношения също се влошава. Несигурността от своя страна ги тласка още повече към материални придобивки. Материализмът, макар да обещава удовлетворение, носи кухо неудовлетворение и поражда все по-силен глад. Тази мащабна, самовъзпроизвеждаща се спирала на зависимост е един от механизмите за поддържане на консуматорското общество, възползващ се от несигурностите, които самото то поражда.
Прекъснатата връзка във всичките ѝ форми – отчуждение, самота, загуба на смисъл и дислокация – се е превърнала в най-изобилния продукт на нашата култура. Нищо чудно, че страдаме от повече зависимости, хронични болести и психични разстройства от всякога, изтощени от недохранването на ума, тялото и душата си.

“Не всички психопати са в затвора. Някои са в заседателните зали.”
– Все по-често се грижим за хора, които не се подобряват – отвърна той. – Сякаш гребем вода от пробита лодка с чаена лъжичка, докато продължава да се пълни от дупката на дъното.

Невронауката, която по идея трябва да разгадае загадките на съзнанието и мозъка, се е превърнала в поредната прислужница на печалбарството. Съществува дори сфера – не си измислям, наречена невромаркетинг.
– Целта им е да продават щастие в бутилка – добавя Лъстиг. – Или в хамбургер, или в нов смартфон, или в поредното приложение за него.
Накратко казано, корпорациите действат като безскрупулни дилъри на неприкрития, съвършено законен и масов пазар за наркотици.
Това, което системата ни пробутва като щастие, всъщност е удоволствие; философската и икономическата разлика между двете е огромна и от нея зависят печалбите и загубите. Удоволствието, по думите на Лъстиг, ни кара да мислим: Хубаво е. Искам още. А щастието: Хубаво е. Удовлетворен съм. Нищо повече не ми е нужно. И отговаря точно на собственото ми разбиране за зависимостите и мозъчната химия. Макар в някои отношения да си приличат, удоволствието и щастието се захранват с различни неврохимични горива: удоволствието използва допамин и опиати, които постъпват на краткосрочни приливи, докато щастието разчита на по-стабилния и бавно действащ серотонинов апарат. Много трудно можем да се пристрастим към серотонинергични вещества и поведение. Всички зависимости обаче са свързани с допаминовата и/или опиатната мозъчна система (отговарящи съответно за подтика/мотивацията и/или удоволствието/възнаграждението). Удоволствието – при липсата на удовлетворение, особено когато се търси наслада на мига, води до зависимост, поради което носи и печалба. Удовлетворението не продава – освен когато е краткотрайно, но тогава пак не можем да говорим за истинско удовлетворение, а за фалшиво щастие като онова, за което говори Дон Дрейпър в сериала Момчетата от Медисън авеню: Какво е щастието? Кратък миг, преди да поискаш още щастие. Истинското щастие не е стока и не се изчерпва.
Невромаркетингът е стратегическа инвазия в човешкото съзнание, преднамерено насочена към хиперактивация и постоянна възбуда на допаминовите и ендорфинните функции на мозъка. Тя е подробно описана в книгата на разследващия журналист Майкъл Мос Сол, захар, мазнина: как ни зарибява хранителната индустрия от 2013 г. – едно от най-четените издания на годината.
Определянето на подобни дейности като конспирация не е хипербола, макар и думата да е изгубила част от смисъла си поради свръхупотреба, особено след 11 септември и пандемията от коронавирус. Но ако глупавите конспиративни теории бързо намират почва сред наивните и разгневените, то и страхът от манипулация е повече от осезаем. Историята на нередности от страна на корпорациите, включително преки вреди за здравето на клиентите им, може да послужи за наръчник от схеми с цел измама. И всяка от тях остава тайна… докато не бъде разкрита.
Вече не се учудвам, че дори когато бъдат разобличени, манипулациите им не предизвикват дълготраен отпор от обществеността. Тя се оказва прекалено обръгнала, за да протестира, или твърде примирена, за да търси смислени алтернативи. Гневът на хората, дори да избухне за кратко в пламъци, не води до структурна промяна. Мащабни посегателства срещу човешкото здраве и етика биват напълно нормализирани, поради липсата на по-точна дума.
– Най-големите конспирации са открити и прословути – казва Едуард Сноудън пред британския водещ и комик Ръсел Бранд през 2021 г. – Това не са теории, а практики: практики, прокарвани в законите, политиките и системите на държавното управление, технологиите, финансите… Свикнали сме с тях. Затова е трудно да осмислим баналните им конспиративни методи на фона на хищните им амбиции.
Това не е конспиративна теория, а конспиративен реализъм. фактът, че повсеместните машинации по върховете се игнорират, или в най-добрия случай се толерират от голяма част от населението, говори за ефективността на контрола на елитите и пасивността на социалния характер, възпитан от нашата култура.

Световната епидемия от затлъстяване е белег на световната епидемия от стрес, за която говорихме в предишните глави, и за съпътстващите промени в начина на живот, ендемични за съвременната епоха: липса на време, липса на физическа активност, нарастваща несигурност, липса на семейни връзки, загуба на общност, ерозия на социалната мрежа. Много неща тласкат хората към нездравословно хранене и вредни навици – най-вече емоционалната болка, стресът и социалната дислокация. А както видяхме, компулсивното преяждане – подобно на всяка друга зависимост – е реакция на стреса и средство за облекчаване на последствията от травмата. Не е въпросът какво ядеш, а какво те яде отвътре – както остроумно бе отбелязал някой. Стресът ни кара да избираме нездравословни храни и да пълнеем, ставайки по-уязвими за редица заболявания. Едновременно с това той нарушава веригите на серотонина и удовлетворението, насочвайки мозъка към по-краткосрочните допаминови механизми на удоволствието.
Корпоративните елити, обслужвани от щедро заплатени лакеи в науката и психологията, добре знаят как да извличат печалба от стреса, генериран от същата система, която им е дала неимоверна власт. Иначе нямаше да се занимават с тази работа. […]
– Нарцисизмът и социопатията са характерни за корпоративна Америка – каза ми той. – Но би било крайно погрешно през двайсет и първи век да мислим, че нарцисизмът и социопатията са заболявания. В днешна Америка те са стратегии. При това много успешни, особено в бизнеса, политиката и развлекателната индустрия.
Наречете го мит за абнормното: ако на теория смятаме, че тези качества противоречат на добрите нрави, на практика се оказват част от общоприетите.
Защо някой би следвал подобни стратегии? Светецът покровител на идеологията за неограничения световен пазар – икономистът Милтън Фридман, носител на Нобелова награда, не си прави труда да придава фино звучене – или да поставя етични спирачки – на вижданията си.
– Преди всичко, кажете ми, чували ли сте за общество, което не се води от алчността? – пита той в интервю. – Да не мислите, че Русия не се води от алчност? Или пък Китай?… Светът се води от личности, преследващи собствените си интереси.
Фридман формулира желязното правило, че бизнесът има само една социална отговорност: да използва ресурсите си и да реализира дейности, насочени към увеличение на печалбитe. Обърнете внимание на израза социална отговорност: Фридман вярва до мозъка на костите си, че ръководеният от собствените си интереси, минимално регулиран корпоративен капитализъм е най-добър за всички. Това не са думи на филмов злодей със засукани мустаци, сам съзнаващ коварството си, който до финалните надписи неминуемо ще получи възмездие, а на теоретик, чиито възгледи още се тачат в нормалните политическо-икономически кръгове. А това говори много за обществото ни.
Бейкън сподели, че макар в началото да е възприемал корпорациите като нездрави форми на живот, разяждащи едно като цяло здраво, демократично общество, вече не смята така:
– Патологията е метастазирала; патогенът е заразил гостоприемника. […]
Метафората на Джоел Бейкън за метастазите е повече от уместна. Ако една клетка в тялото започне да се размножава безконтролно, да унищожава околните тъкани и да се разпространява в други органи, лишавайки организма от енергия, защитни механизми и накрая – от живота му, го наричаме злокачествено образувание. Точно такъв процес обзема днес света ни. Аномалията се превръща в норма, неестественото – в неизбежно.
В логиката на печалбата алчността е висш принцип, а здравето – просто странична загуба.
– Не че желаят смъртта ти – засмя се Роб Лъстиг, докато разговаряхме. – Искат само парите ти. Просто не им пука дали това ще те убие.

Раса, клас и здраве
Да разгледаме накратко и през призмата на травмата една необятна тема: биологичното вграждане на два основни детерминиращи фактора за здравето, а именно: расата и икономическия статус. В следващата ще се спрем на трети важен фактор – пола. Но макар да ги дискутираме поотделно, грешно би било да смятаме, че са независими един от друг. У много хора те се пресичат и преплитат, без да можем да разграничим ефектите им. Трудно бихме посочили, да речем, отделните следствия от живота на жена в патриархална система, която едновременно с това е цветнокож човек в расистка среда или бедна в култура, боготворяща парите, или хомосексуална в общество, в което хомофобията не си е отишла.
Ораторът, учител по медитация и автор Валъри Мейсън Джон, или Вималасара, изпитва от първа ръка комбинацията от четирите променливи, в резултат от която стига до булимия и наркомания. Всичко започва от расовия тормоз, който търпи като дете в сиропиталището Барнардо в покрайнините на Лондон.
– Всеки ден едно хлапе идваше и почваше да ме дразни: Ей, чернилко саждена! Прибирай се вкъщи да си ядеш царевичната каша, до сутринта ще побелееш. Беше безмилостно – споделя Вималасара с мен. – Казваха ми, че ръцете ми били като маймунски. На четири годинки вече се опитвах да избеля кожата си.
В зряла възраст и вече в Канада, има друг проблем:
– Невъзможно е да изолирам сексуалността от пола и/или расата си – всички те играят роля в отношенията ми с другите. Пресичането на тези детерминанти влияе на целия ми живот. Кой може да каже коя моя идентичност ще бъде накърнена, когато изляза от дома си сутринта? Понякога са всичките, понякога е само една, но това, което продължава отново и отново да бъде заплаха за другите, се оказва черната ми кожа.
Както подчертава чернокожият американски писател Та-Нехиси Коутс: Расата е дете, а не майка на расизма. Иначе казано, самата идея за раса възниква от изкривеното въображение на расиста. Ефектите от расизма са реални, но във физиологичен и генетичен план не съществуват раси. Външните различия в цвета на кожата, морфологията на тялото и чертите на лицето не създават раси. Исторически погледнато, идеята за раса е възникнала от стремежа на европейския капитализъм да се обогати, като подчини, пороби, и ако се налага, унищожи коренните жители на други континенти – от Африка до Австралия и Северна Америка. Думата не е съществувала като смислово понятие чак до края на XVIII в. В индивидуален, психологичен смисъл расизмът, принизяващ другите, съдържа антидот на самосъмнението: ако не се чувствам добре в собствената си кожа, бих могъл поне да се чувствам по-висш от някого и така да добия усещане за сила и превъзходство. Антисемитът е човек, който се страхува– пише френският философ Жан-Пол Сартр. – Не от евреите, естествено, а от себе си и от собственото си съзнание, от свободата си, от инстинктите си, от отговорностите си, от самотата си, от промяната, от обществото и от света… Съществуването на евреите просто дава възможност на антисемита да сподави тревожностите си. Зловредните ефекти от расизма произтичат от самата му същност: от възприемането и третирането на другия в светлината на собствената ни егоистична, възмутена и извратена фантазия за него. Белите хора трябва да се опитат да открият със собственото си сърце защо им е трябвало да имат чернилки– пише гениалният Джеймс Болдуин. – Аз не съм чернилка. Аз съм човек… Ако вие, белите, сте ги измислили, разберете защо.
Спомняйки си срама, който изпитвах като дете, защото съм евреин, мога само да се съглася със силната формулировка на чернокожия американски психолог Кенет Харди: покушение над Аза. В това състояние, казва той, в душата на човека зейва рана завинаги… В този момент дефиницията за собствения Аз се определя от друг. Усещането ми за себе си се определя не от това, което съм, а от това, което не съм… Така кой съм аз се превръща в реакция към това как съм дефиниран; винаги е реакция към нещо друго.
Писателката Хелън Нот, чийто произход е отчасти крий (от племето Дане За), отчасти европейски, добре познава усещането за покушение над Аза. Аз станах „другата“ в курса по обществени науки в осми клас – пише тя. – Аутсайдерът. Нецивилизованата индианка. Свирепата дивачка. Напрежението, породено от чуждите предразсъдъци, неминуемо се е отразило на съкровената ѝ представа за самата себе си.
Двамата разговаряхме по Zoom една зимна сутрин през 2019 г., малко след като бях прочел В собствените си мокасини– поетичните ѝ мемоари за травмата, зависимостта и изкуплението.
– Социализираха ми другост – каза тя. – Виждах я в семейството си и във взаимодействието ни с външния свят. Ако питате майка ми, не бях нито достатъчно кафява, нито достатъчно бяла. Където и да идеш, усещаш другостта си. Седиш си някъде и пресмяташ: безопасно ли е да водя този разговор? По-открита ли да бъда, или по-прикрита? И това пресмятане става почти несъзнателно, но почти постоянно.
Нот размишлява за отражението на расисткото отношение върху жените около себе си. Според нея си личи дори в промяната на тялото им на публични места с предимно бяло присъствие.
– Откак се помня, когато баба ми влезе в магазин, изведнъж… свива рамене, навежда глава към земята. Не гледа хората в очите; просто се промушва между щандовете. Така е на всяко по-голямо обществено място. Цялото ѝ излъчване се променя. А иначе е властен матриарх. Все тя говори, все тя казва на другите какво да правят. Е, на тази възраст – вече е на седемдесет и девет – малко се е променила. Позволява си повече свобода, сякаш не ѝ пука толкова.
На въпроса защо постоянно повдига темата за расата, отговорът на д-р Харди звучи едновременно искрен и медицински точен:
– Не я повдигам, физиологията ми го прави.
Емоционалното потискане и биологичните вреди от него са сред множеството рани, нанасяни от расизма. В Глава 3 споменахме, че расизмът съкращава живота на хората. Изследване на теломерите у чернокожи мъже показва, че преживяването на расизъм и покушение над Аза, включително интернализирането на расови предразсъдъци, заедно ускоряват процеса на биологично стареене.
Зад проучванията и мрачните статистики се крият мъчителните съдби на реални човешки същества, горчиво обрисувани от редица майстори на словото. Никоя научна статия не може да предаде стресиращото преживяване от ограниченията, лишенията, страха и потиснатия гняв така въздействащо, както спомените на Та-Нехиси Коутс за младостта му в Балтимор: Нямаше измъкване. Земята беше опасана в тел. Дишахме отровен въздух. Водата спираше растежа ни. Нямаше измъкване… Ако не проявявах достатъчно агресия, можеше да ми коства тялото. Прекалената агресия можеше да ми коства тялото. Нямаше измъкване.
В Америка е традиция да се унищожава черното тяло– културно наследство– казва той. Въпреки че унищожението му е най-изразено в беснеещите линчуващи тълпи на отдавна отминали времена и в преследваното от закона насилие днес, то има по-коварни и многообразни последици и пряк отпечатък върху тялото. Тези ефекти се проявяват във физиологията на човека, сякаш са предварително заложени. Сърдечните заболявания, диабетът, затлъстяването, депресията, наркоманията, академичният успех, ранната смъртност, инвалидизацията, преждевременното стареене и загубата на памет имат своите социални детерминанти в ранното детство– посочва Клайд Херцман. Не е учудващо, че чернокожите в САЩ по-често страдат от диабет, затлъстяване и хипертония, както и от животозастрашаващи усложнения като инсулт (рискът от който е двойно по-висок в тяхната популация). За пример, 45-годишен афроамериканец от югоизточните щати има същия риск от инсулт, както 59-годишен бял мъж в същия регион и 65-годишен бял мъж от Средния Запад. В литературата открих измерими расови различия в кръвното налягане дори при деца и подрастващи. Защо? Хипертензия буквално означава свръхнапрежение– естествена последица от расовата дискриминация. По сходни причини чернокожите деца имат 6.
Джеймс Болдуин казва, че да бъдеш негър в тази страна и да се намираш що-годе в ясно съзнание, означава да си почти непрекъснато изпълнен с ярост. Изрича тези думи през 1961 г., но те още звучат актуално – след десетилетия утвърждаване на граждански права и дори управление от чернокож президент. Още в следващото изречение той посочва, че първият проблем е как да контролираш яростта, така че да не те погуби. Убеден съм, че тази ярост, и още повече задължителното ѝ потискане в общество, което се страхува и наказва чернокожия гняв, допринася за повишената смъртност от рак на простата и гърдата при афроамериканците.
– Расизмът като механизъм причинява травма през поколенията – сподели Ебъни Уеб, психотерапевт от Тенеси. Мекият ѝ глас, долитащ по Zoom, не успяваше да прикрие суровата ѝ семейна история. – Всички жени в рода ни са много светли. Не сме канили по своя воля бели мъже; идвали са с насилие. Поколения наред са били подлагани на жестокости. Агресията сама по себе си е травматична, но травмата е и в бронята, която трябваше да надяваме. Помня как родителите ми ме учеха, ако стане нещо в училище, да се прибера и тогава да плача. Не там. Говорете ми за травмиращи емоции… какво става с хора, които не могат да показват емоциите си? За цветнокожите с деца нещата не опират до расизмът съществува, а расизмът е опасен за живота. Детството ни се състоеше в това да се научим да използваме защитните си механизми и нещата не са се променили. Нямаме лукса да отглеждаме децата си по какъвто и да било идеален начин.
Да използваш постоянно защитните си механизми, е рецепта за доживотно активиране на стресовия апарат с всички произтичащи от това последствия.

Ще ми се да можех да ви кажа, че изцелението е проста работа и е достатъчно да правите еди-какви си упражнения еди-колко си пъти седмично. Уви, пътят към целостта не може да се сведе до една или две (нито 3,20 или 50) практики, модалности или стратегии. Завръщането към себе си далеч не е работа, която свършваме веднъж завинаги, а път, който избираме – с всичките му обрати и завои, и привидни задънени изходи, характерни за следването – или поточно, прокарването – на нов и несигурен път. Опитът ми показва, че никога не сме толкова близко, колкото се надяваме, и никога – толкова далеч, колкото се боим.
Гласовете на вината, себеомразата и самообвиненията лесно се чуват: те никога не замлъкват. Но има и други, по-по-тайни и коварни проявления на вътрешните ни изгнаници и управители. Те проличават по-скоро в поведението, настроението и душевните процеси. Имам предвид онези компенсаторни механизми, за които говорихме по-рано в книгата – зависимостите и т.нар. психични заболявания. С тяхната динамика (помнете, че става въпрос именно за динамични процеси, а не за твърди явления) също можем да работим така, че да ги превърнем от противници в съюзници, учители или в най-лошия случай – досадни познайници.
Нан Голдин, макар и изпълнена с негодувание заради пропилените десетилетия, признава, че опиатите са били нейното спасение в тежък период на 18-годишна възраст, подробностите за който ме помоли да не разкривам.
– Буквално им дължа живота си – сподели тя.
Без тяхната утеха навярно е щяла да бъде покосена от отчаяние, което би могло да я тласне и към самоубийство. Просто ѝ се искаше последиците да не бяха толкова сурови. А какво би станало, ако се фокусираме не върху щетите, а върху тяхното ограничаване?
– Представете си, че сте на осемнадесет и ви кажа: Хайде да сключим сделка. Аз ще спася живота ви. Няма да се самоубиете. Ще ви предложа начин да избягате от болката, който ще ви позволи да живеете, да творите, да доживеете поне до шейсет и да откриете нови хоризонти, но ще трябва да платите определена цена. Нямаше ли поне да привлека вниманието ви?
Нан кимна в знак на съгласие.
– Ако сключим сделката, ще можете да създадеше прекрасни произведения на изкуството. С тях ще изразявате истината, красотата и страданието – като истински творец. Но ще платите скъпо: със самота, с изгубени приятелства, с потиснато самочувствие и увредено здраве. Ще жертвате някои възможности, ще пропуснете преживявания. Щяхте ли да сключите такава сделка?
Тя кимна отново без всякакво колебание. Всички сключваме такива несъзнателни сделки, и то с право: в съответните моменти те са най-доброто, което можем да направим.
Джеси Тисъл също бил огорчен от годините, в които имал неприятности с наркотиците и закона, докато една от старейшините не му помогнала да види нещата в друга светлина.
– Влязох в кухнята ѝ, разядосан от улицата и гадостите, които се случваха – спомня си той. – Пълна отврат. Знаех, че и тя е била на хероин през шейсетте, когато е живяла във Ванкувър, та си мислех, че ще ме разбере, ще поругаем заедно… А тя ми се скара. Рече: Как смееш! Как смееш да говориш така за старейшините. Докато успея да се извиня, тя продължи: Аз не съм ти старейшина, Джеси, тези зависимости са били твоите старейшини. Те са те научили колко важно е семейството. И здравето. И връзката с хората. Устойчивостта. Всички тези неща си научил от зависимостта. Всички. Това беше голямо изпитание за мен. Откри ми голяма мъдрост, в която виждам неща, които другите не могат. Различна перспектива. Не оправдавам наркоманията. Бих предпочел да бях създал семейство преди двайсет години, да имам дом като всичките ми приятели. Но пък имам поглед към света, който те никога няма да имат.

Веднъж ме помолиха да дам показания като експерт в дело за убийство. Твърдеше се, че обвиняемият – хроничен алкохолик, интервюиран от трима психиатри, е израснал в щастлива среда. Десет минути след началото на разговора ни в килията той сподели, че баща му е имал тежко пиянство, а майка му – депресия. Бил на 4 години, когато собственият му брат му счупил ръката и подпалил косата му. По-късно бил прицел на тормоз в училище. Никому – нито на него, нито на съдебните специалисти, които бяха приели щастливия отговор за чиста монета – не бе хрумнало, че действителната история би могла да противоречи на съзнателния спомен. Той не беше излъгал: наистина така смяташе. Вероятно се беше вкопчил в радостните мигове, които беше подредил в папка, озаглавена Моето щастливо детство.
Не е необходимо да се стига до такива крайности, за да се съзрат пукнатините в мита за щастливото детство. Спомняте си д-р Ерика Харис – работохоличката, преживяла левкемия, двойна белодробна трансплантация и животозастрашаваща резистентна кръвна инфекция. В един момент от разговора ни тя отбеляза:
– Бях благословена с това, което много хора наричат щастливо, блажено детство. Радвахме се на добро финансово състояние, имах куп приятели и никой не ме тормозеше. Наистина нямах никакви сериозни проблеми. Но на дванадесет животът ми се стъжни.
По това време настъпил семеен разрив, който ѝ донесъл голяма тъга, смут и объркване. Смяташе, че тогава е възникнала и травмата.
В действителност вътрешното отчуждение бе настъпило много по-рано, още в щастливото ѝ детство, както стана ясно при следващия ми въпрос. Задавам го на всички клиенти и участници в семинарите ми, а сега – и на вас. Особено на онези, които пазят съзнателен спомен за щастливо детство – което би могло да варира от нищо особено до идилия – но въпреки това се борят с хронични заболявания, емоционални страдания, зависимост или неспособност за автентичност:
С кого споделях, когато се чувствах тъжен, нещастен, гневен, объркан, озадачен, самотен, тормозен? С кого разговарях? На кого се доверявах?
Обърнете внимание на отговора си и чувствата, които го обгръщат. Ако и вие, като Ерика, отговаряте С никого или не можете да посочите възрастен, който винаги е бил насреща, можете да сте сигурни, че е настъпило ранно отчуждение. (Любящият по-голям брат или сестра донякъде може да замести родител, но трудно би го заменил пълноценно. И дори тогава бихме имали отчуждение от възрастния.) Никое дете не се сдържа да предаде на родителите си това, което чувства, или да сигнализира, когато се нуждае от помощ. Невъзможността да го прави в по-късното си детство е абнормна адаптация на развитието, която у някои има пагубни последици.
Следователно изтласкването на емоцията не се ограничава до изразената травма и насилието. Никога не съм лекувал или разговарял c човек, измъчван от хронично физическо заболяване или душевно страдание, който си спомня да е споделял открито и свободно, без задръжки, тъжните си и негативни чувства с родител или друг доверен възрастен. Повечето щастливи спомени филтрират този аспект по простата причина, че е по-лесно да си спомним какво сме преживели, а не какво не сме, дори да е трябвало. Приятните спомени, макар и неизмислени, са двумерни, лишени от дълбочината и пълнотата на реалното детско преживяване. Докато не възстановим връзката си с вътрешното трето измерение, няма да можем да видим себе си в пълнота, а пътят към изцелението ще остане блокиран.
За онези, които още не осъзнават травматичните последици от липсата на човек, с когото детето да разговаря, ще предам разговора си с д-р Харис. Тя никога не е била малтретирана – ни най-малко. Предложих ѝ обичайния си мисловен експеримент, като я насърчих да излезе от собствените си рамки и да си представи друго дете, и по-точно, своето собствено, в подобна ситуация. Стереотипният ни, съдейки по опита ми, диалог протече по следния начин:

– Ако вие, като родител, разберете, че детето ви е преживяло подобен емоционален шок на дванадесет години, но не е споделило с вас, как ще си го обясните?
– Че не ми е имало доверие.
– Как би се чувствало дете, което няма доверие на родителите си?
– Навярно ужасно. Изпълнено с несигурност. Сякаш е оставено сам-самичко.

Ето какво е било нейното щастливо, блажено детство на практика. Това не означава, че родителите ѝ не са я обичали или не биха сторили всичко по силите си за нейно добро. А само че някъде по-рано във връзката им е настъпило отчуждение. Не всичко е започнало, когато е била на 12, въпреки че тогава е достигнало апогея си.
И накрая, хората често правят сравнения, които омаловажават собствените им преживявания. Макар да сте с право благодарни за съдбата си, фактът, че други са страдали повече, не намалява и на йота вашата болка, нито заличава следите ѝ в душата ви. Нивата на травмата не подлежат на количествени оценки и съпоставки. Може би и вие се успокоявате също като Ерика: Радвахме се на добро финансово състояние, имах куп приятели и никой не ме тормозеше. Наистина нямах никакви сериозни проблеми. Тук аз ще ви прекъсна:
– Били сте наистина късметлии. Но представете си как близко дете идва разплакано при вас и хлипа: Чувствам се тъжен, самотен и объркан, само че ме е страх да кажа на мама или татко. Нима ще отвърнете: Хайде, хайде, помисли за всички деца, които си имат сериозни проблеми – гладуват, бият ги, тормозят ги. Няма от какво да се оплакваш! Това ли ще отговорите, ако искате да покажете на детето, че чувствата му са важни и може спокойно да ги изрази, без да се бои, че вие или родителите му ще спрете да го обичате?
Още не съм видял някой да кимне утвърдително. В този момент всички най-сетне проумяват двойния стандарт, който са прилагали срещу себе си.

Смисълът на живота ми не е да поправя счупеното. А да не се отказвам от нежните, внимателни археологически разкопки, водещи към истинската ми същност.
— ДЖУЪЛ

Рак

Повечето хора се нуждаят от някаква криза, която да ги накара да поставят под въпрос истинността и основанието на концепцията за собствената си същност; преди изобщо да им хрумне, че тя може да крие нещо по-вярно за нас самите. Кризата може да приеме формата на катастрофа във връзката – развод или надвиснала заплаха от такъв; тежка зависимост, която пречи на живота ни до степен, в която не можем повече да я игнорираме или толерираме; объркването на средната възраст, което замъглява 40-те и 50-те ни години; внезапна депресия, която ни обхваща, както си живеем весело и доволно; медицинско страдание, подобно на Анита Мурджани. Всички те могат – и често изглежда така, сякаш са изрично замислени – да ни насочат към нуждата от фундаментална преоценка на представата за самите себе си.
Поразително е, че самата Сюзан Зонтаг в интимните си размишления разпознава емоционалната динамика, която ракът ѝ олицетворява като съвършена метафора. Разяжда ме самосъжаление и самопрезрение – пише в дневника си. Ракът е разяждаща болест, унищожаваща тялото отвътре. Тя открива и източника на себененавистта в измъченото си детство: Всеки, който е имал лошо детство, таи гняв. И аз трябва да съм била гневна (в началото). После „направих“ нещо с него. Превърнах го в… какво? В омраза към себе си. Зловещо е, че Зонтаг се докосва до забранената връзка веднага след първата си диагноза за рак на гърдата през 1971 г. – цели 8 години, преди да напише есето Болестта като метафора, цитирано по-горе. Първата ми мисъл бе: с какво съм го заслужила? Живяла съм погрешно, била съм твърде потисната. Трябва да се отнесем деликатно към думата погрешно, в тясна връзка с духа, в който е употребена. Зонтаг не е живяла неправилно – това би било обвинителното гледище, което намирам за едновременно некоректно и неприемливо, но и не е водила живота, който би желала за себе си.
Когато препрочитам Болестта като метафора днес, със сегашните си знания, ме обзема тъга. Зонтаг отхвърля връзката между емоцията, характера и болестта по-злостно и красноречиво от всеки друг – при това с горчива и непреднамерена ирония. Има много какво да научим от живота и смъртта на тази могъща мислителка и отпечатъка на трагедията върху тях.
Изоставена от майка си като бебе и после още веднъж след кратко събиране няколко години по-късно, Зонтаг от малка се научава да потиска гнева си: Вечно и намирах оправдания. Никога не допусках гняв или ярост. Вече възрастна, ще признае: Кипя от негодувание. Но не смея да го покажа. Компенсира факта, че е била дълбоко неглижирана, пренебрегвана, незачетена като дете, и развива черти на характера, които да ѝ помогнат да успее в света. Едно от най-здравословните неща у мен – способността да приема нещата, да оцелея, да отвърна, да постигам, да преуспявам – е тясно свързано с най-големия ми невротичен недостатък: умението да се откъсвам от чувствата си… Като малка се чувствах изоставена и необичана. В отговор исках да бъда много добра и послушна.
Вината е ужасно нещо – казва изтерзаната Зонтаг и е абсолютно права. Но там, където няма избор, няма и вина. Няма друго състояние, в което човешкото същество да разполага с толкова малко власт и възможности, както в бебешка и ранна детска възраст. Императивът за оцеляване надделява над всичко останало, а той изисква поддържане на привързаността, независимо какво ще струва на автентичността. Затова толкова често детството, особено в култура, която едновременно поражда стрес и се храни с него, е белязано от напрегнато противоборство между двете потребности. Изходът от него е предопределен, а последиците – за цял живот.
Ето още нещо, което научих и което се надявам да ви вдъхне същото насърчение, както на мен: да загърбим обвиненията и чувството за вина по пътя към изцелението, да направим крачка от упрека към любопитството, от срама към отговорността, т.е. възможността за отговор, не само е необходимо, но и възможно – при това във всеки един момент. Промяната за мен бе осъзнаването, че имам избор – споделя Анита Мурджани. – Когато си привикнал да правиш нещо до степен на рефлекс, дори не осъзнаваш, че го правиш. Не си даваш сметка, че потискаш себе си, защото си в режим на оцеляване.
Неавтентичността често започва несъзнателно, но с помощта на осъзнаването и самосъстраданието можем да се върнем към автентичността.

Когато сме истински със себе си и с другите,изцелението няма друг избор, освен да изплува.
— ХЕЛЪН НОТ, В собствените си мокасини

Културата
Културата въздейства над личното благополучие чрез всевъзможни биопсихосоциални механизми, като епигенетични причини, възпалителни процеси в резултат от стреса, преждевременно скъсяване на теломерите и остаряване, начин на хранене, погълнати и вдишани токсини; а също така чрез ефектите, предавани от родители към деца, от човек към човек, от социалната, политическата и икономическата среда към индивидите; от обществото към клетката, по израза на молекулярния биолог Майкъл Кобор. Противно на схващането на Блеър, тя има могъщо влияние и ограничава почти всички индивидуални решения на повечето хора.
Всички стресови фактори съдържат липса или възможна загуба на нещо, което организмът възприема като важно за оцеляването си. Заплахата от загуба на прехрана например е огромен стресор за всяко същество. Такава за нашия вид е също загубата или липсата на любов, работа, достойнство, самочувствие или смисъл.
През 2020 г., няколко седмици преди метастазите на новия коронавирус да разрушат световната икономика, един сериозен експерт – Кристалина Георгиева, шеф на Международния валутен фонд, предупреди, че рискуваме завръщане към тежките времена на Голямата депресия заради неравенството и нестабилността във финансовия сектор. Ако трябва да посоча една основна тема в зората на новото десетилетие, тя ще бъде нарастващата несигурност – заяви г-жа Георгиева. Голяма част от населението в собствената ми страна виждаше, че нещата не вървят на добре и без тревожната ѝ прогноза. Само месец преди това близо 90% от канадците изразиха безпокойство от факта, че цените на хранителните продукти нарастват по-бързо от доходите им. Приблизително 1 на 8 домакинства съобщават, че са изпитвали несигурност по отношение на изхранването си през предходната година. През 2017 г. 52% от жените в Британска Колумбия споделят краен емоционален стрес във връзка с финансовото си състояние. От десетки годни тези тенденции се засилват по целия свят.
Увеличаването на хроничните психични и физически заболявания – от депресия до диабет – в много страни през последните десетилетия няма как да е случайно. Неолиберализмът значително намали сигурността и в резултат повиши стреса и вредите за здравето в трудовия свят…, което доведе до множество хронични проблеми, включително мускулно-скелетни болки и сърдечносъдови заболявания– пишат двама здравни специалисти от Великобритания. Не ме учудва, като се има предвид фактът, че живеем в система, която по навик разпалва стреса от масовата несигурност. Глобализацията и нейните гибелни политики, налагани от организации като МВФ и Световната банка на т.нар. развиващи се страни, включително намаляване на социалните помощи, ограничаване на правата на работниците и насърчаване на приватизацията, прониква и в индустриалните страни. Канадският политически философ Джон Ралстън Сол го нарича теория на голготата в икономиката: да загинеш икономически и социално, за да се преродиш начисто.

Водещ белег на стреса е възпалението. Срещал съм тази връзка у много свои пациенти. Възпалението се открива в широк кръг от патологии – от автоимунни разстройства до съдови заболявания на сърцето и мозъка; от рак до депресия.
– Непрекъснато изплува темата за повишената активност на възпалителния ген у хора с продължително усещане за заплаха и несигурност – каза д-р Стивън Коул – учен, на когото дължа едно от най-проницателните интервюта за тази книга. – Същото откриваме при мишките, при маймуни. При всички животни, чак до рибите, се вижда, че колкото повече е стресът, заплахата или несигурността, толкова по-усилено се задейства защитната програма на тялото, включваща възпалителни процеси.
Въпреки че повечето хора преживяват загуба на контрол и сигурност, други се радват на техния подем. За тази прослойка дори конфликтът не е чак такъв източник на стрес: във всяко противопоставяне по-силният чувства по-малка заплаха. Някога само привържениците на марксизма говореха за класова борба. През последните години обаче темата за властта на елитите и натиска върху средната и бедната класа преминава идеологическите граници. Проблемът се признава от такъв авторитет като мултимилиардера Уорън Бъфет: Да, има война между класите – казва той пред Ню Йорк Таймс през 2006 г., – но тя се води от моята класа, на богатите, и ние я печелим. Сладоледеният магнат Бен Коен – богат човек със социално съзнание, е още по-откровен пред същия вестник през 2020 г.: В Америка имаме демокрация, която служи на корпорациите. Това е катастрофа. Гледаме я, живеем в нея, а тя става все по-зле. А в днешния глобализиран свят САЩ задава пример за много страни.
В хора се включват и експерти като Джоузеф Стиглиц. Освен носител на Нобелова награда, е бивш главен икономист на Световната банка и председател на Комисията от икономически съветници на президента Бил Клинтън. Като такъв е формулирал много от политиките, чиято реализация наблюдаваме. Понастоящем професор в Колумбийския университет, той документира и осъжда социалните, политическите и здравните последици от задълбочаващото се неравенство в глобализирания свят, водещо от социално единство до класова борба.
Политическата система, изглежда, се проваля в същата степен като икономическата– пише Стиглиц през 2012 г. в Цената на неравенството.– За мнозина капитализмът се проваля в опита си да произведе онова, което бе обещал; той създава точно противоположното– неравенство, замърсяване, безработица и най-важното от всичко– деградация на ценностите до такава степен, че всичко става възможно и никой не е отговорен.

– А той е пример за травмирано дете като по учебник – каза психиатърът Бесел ван дер Колк за Доналд Тръмп.
Журналистът Тони Шварц – съавтор на бестселъра на Тръмп Изкуството на сделката, познава милиардера отблизо.
– Лъжата е втората му природа – казва той пред вестник Ню Йоркър след години. – Не познавам друг човек, който така добре може да убеди себе си, че каквото и да казва, е вярно, що-годе вярно или поне би следвало да бъде вярно.
Втората природа, както вече видяхме, никога не е истинска природа. Никой не е роден да лъже. Фридрих Ницше казва някъде, че хората лъжат, за да избягат от реалността, когато тя ги е ранила, и това е очебийно в случая с Тръмп. Лъжата, била тя съзнателна или не, първоначално го е спасявала от съкрушителното отхвърляне в детството, а след това е послужила на издигането му.
Попитах Даниъл Сийгъл какво привлича хората към лидери с враждебно и авторитарно излъчване като Доналд Тръмп.
– Дори се радват, че в публичния сектор има някой, който проявява агресия и твърдост, обратното на безсилие и импотентност – обясни известният психиатър и изследовател на човешкото съзнание, отбелязвайки, че такива качества сякаш вдъхват сили на онези, на които им липсва усещане за реална власт. – Както детето иска да бъде с родител, който го защитава. Струва му се, че така е в безопасност и всичко ще се оправи.

Съдържание

АНОТАЦИЯ
УВОД. ЗАЩО НОРМАЛНОТО Е МИТ (и защо това има значение)
ПЪРВА ЧАСТ. ВЗАИМОСВЪРЗАНОСТ
1. Не искате да бъдете там: лицата на травмата
2. Живот в нематериалния свят: емоциите, здравето и единството на тяло и ум
3. Бъркане в мозъка: междуличностната биология на човека
4. Всичко, което ме заобикаля: новини от света на науката
5. Бунт срещу тялото: загадката на размирната имунна система
6. Нещо като нищо на света: болестта като процес
7. Травматично напрежение: привързаност срещу автентичност

ВТОРА ЧАСТ. ИЗКРИВЯВАНИЯ В ЧОВЕШКОТО РАЗВИТИЕ
8. Кои сме всъщност? Човешка природа, човешки потребности
9. Крехки основи: нуждите на децата
10. Неприятности на хоризонта: преди да се появим на света
11. Какъв избор имам? Раждане под флага на медицината
12. Градинарство на луната: подкопаното родителство
13. Когато притискаме мозъка в грешна посока: саботажът на детството
14. Шаблони на стреса: влиянието на културата върху характера

ТРЕТА ЧАСТ. ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА АБНОРМНОТО: СТРАДАНИЕТО КАТО АДАПТАЦИЯ
15. Само да не си ти: развенчаваме на митовете за зависимостта
16. Вдигнете ръка: нов поглед към зависимостта
17. Неточна карта на болката: погрешни схващания за психичните заболявания
18. Умът е способен на смайващи неща: от лудост към смисъл

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ. ТОКСИЧНИТЕ ВЛИЯНИЯ НА ДНЕШНАТА КУЛТУРА
19. От общество към клетка: несигурност, конфликт и загуба на контрол
20. Ограбването на човешкия дух: несвързаност и недоволство
21. Просто не им пука: социопатията като стратегия
22. Покушение над аза: раса, класа и здраве
23. Амортисьорите на обществото: защо жените страдат повече
24. Ние чувстваме тяхната болка: политика, напоена с травма

ЧАСТ ПЕТА. ПЪТИЩА КЪМ ЦЕЛОСТТА
25. От нашите помисли: възможност за изцеление
26. Принципи на изцелението: четири крачки към целостта и пет типа състрадание
27. Ужасяващ дар: болестта като учител
28. Преди тялото да каже НЕ: първи стъпки на завръщането към собствения аз
29. Виждам и не вярвам: край на самоограничаващите представи
30. Сприятелете се с врага: работа с препятствията пред изцелението
31. Исус в типито: психеделиците и изцелението
32. Животът като нещо истинско: докосване до духа
33. Развенчаваме на мита: представете си общество на разума

БЛАГОДАРНОСТИ

За авторa

Д-р Габор Мате е канадски лекар от унгарски произход, специализирал в сферата на психиатрията, палиативните грижи, лечението на зависимости, стреса и детското развитие, високо ценен заради задълбочените си изследвания и твърдата си вяра във връзката между психичното и физическото здраве.
Роден през 1944 г. в Будапеща, Унгария, той оцелява в нацисткия геноцид, но семейството му не е подминато от жестоки страдания. През 1957 г. емигрира с родителите си в Канада.
Световноизвестен лектор със задълбочен и проницателен поглед към съвременните предизвикателства за здравословното развитие на личността, Габор Мате е автор на няколко бестселъра, събрали дългогодишния му опит, сред които: В света на гладните духове; Когато тялото казва НЕ; Разпилян ум и Стойте до децата си (в съавторство с Гордън Нюфелд). Книгите му се радват на огромен читателски интерес и са преведени на близо 30 езика. За изключителната си работа е удостоен с Ордена на Канада – най-високото гражданско отличие на страната. Повече за него можете да научите на сайта: www.drgabormate.com.

Библиография на автора, преведена на български език:

Разпилян ум ( 2021)
Когато тялото казва НЕ: Цената на скрития стрес (2022)
Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура (2022)