Една фурия на 90 – Стоянка Мутафова, Юрий Дачев

В своята биографична книга “Една фурия на 90”, в съавторство с драматурга Юрий Дачев, Стоянка Мутафова разкрива „гаменския” си нрав, както тя сама си го определя.
Светът минава през сетивата й, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. Светът в очите на Стояна е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече Стоянина, не кикотът.
Историите, в които неусетно въвлича читателя, са разказани по неин си начин – неимоверно забавно и увлекателно: с щипка усмивка, доза смях и малка порция носталгия по отминалото време, по спомените за ония добри приятели, които са се преселили в друг свят…
Годините не са ограбили от лицето й младостта. Напротив – обогатили са я. Всяка бръчка е белег за „разплакани усмивки и усмихнати сълзи”, за подарена радост. Чудото Стояна учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие… Макар и на цели 90 години, тя твърди, че още има сили да играе и с всеки изминал ден го доказва.
Знам, че зад гърба ми някои мърморят: „Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?”  Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви!  – заканва се Стоянка. А ние можем само да си кажем: Дай Боже! Дано!  Такава е тя – Стоянка Мутафова – една неуморна фурия на 90. Истинска, неподправена. И може би ще спре да играе тогава, когато се подстригват мравките, в едно слънчево куково лято.

Деветдесетте години не са я укротили, не е притихнало любопитството й, нито са се замъглили преценките й. Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима, бушуваща виелица си е и сега, както и преди. Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите, разумните доводи. Любопитството й ги изтрива. Как да не завиждаш?
Светът минава през сетивата й, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. Светът в очите на Стояна е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече Стоянина, не кикотът.
“В детството си много обичах да препрочитам една книга със заглавие „Тайната градина” – споделя артистката. – “Все си представях тайнствено преплетени лиани, гъста зеленина, обрасли пътеки. Исках и моята градина да  носи нещо от тази тайнственост, нищо, че беше маломерна.
Пролетта след моята първа зима в Драгалевци ми донесе едно хубаво запознанство. Един ден, както си нося вода с кофите, зад гърба ми се приближи някой. Обръщам се: виждам немлад вече мъж с благородна физиономия, същински Жан Валжан. Той ми направи чудна градина. С храсталаци и неподстригана зеленина, с тайнствени романтични кътчета, с хубаво подредени камъчета, които не разрушават естествения й вид. Израстна и пътека от незабравки. Гъста и синя. Сякаш мъжът ми беше написал с невидима ръка „Не ме забравяй!”.

Стояна носи толкова сила и необикновеност, че дори в ситуации, които налагат единствено смирение, нейното присъствие дава надежда за друго: Светът е в човешки ръце. Съдбата е отстъпчива. Годините нямат значение. Не е съвсем така, обаче е истинско щастие, да се докоснеш до човек, който може да те накара да повярваш в това. Не е ли тя живото доказателство!? Как да не повярваш, че е човек, пред който времето се прекланя и отстъпва?
Историите, в които неусетно въвлича читателя, са разказани по неин си начин – неимоверно забавно и увлекателно: с щипка усмивка, доза смях и малка порция носталгия по отминалото време, по спомените за ония добри приятели, които са се преселили в друг свят…

“Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада…” – споделя Стоянка Mутафова. – “Знам, че зад гърба ми някои мърморят: „Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?”  Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! На никого мястото не съм затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава, важното е, че аз го знам.”
Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие…
Такава е тя – Стоянка Мутафова – една неуморна фурия на 90. Истинска, неподправена. И може би ще спре да играе тогава, когато се подстригват мравките, в едно слънчево куково лято.

Може би не всеки знае, че истинското име на артистката е Стояна-Мария Константинова Мутафова. Объркано в един театрален афиш, сега тя е известна на всички като Стоянка. Стоянка Мутафова се е появила на бял свят на 2.II.1922 г. Животът й съвсем не е скучен. Напротив. Истинска буря от емоции и преживявания! Днес радва своите почитатели с ролята си на баба Марийка от хитовия сериал на bTV – „Столичани в повече”.

Никога обаче няма да мога да подредя спомените си. Затова и в тази книга не се движа по години и десетилетия. Опитам ли се да мисля за живота си в някаква последователност, нещо започва да ми убягва. Иначе, без подредба, „скачайки“ тук-там из годините, хората и събитията ми се струват по-ярки и живи…
Всеки човек, навлязъл в сериозна възраст, пък и на по-млади години, намира основание да изпитва някакво неудовлетворение от живота си. Всички имаме поводи да кажем – това пропуснах, там сглупих, защо тогава нещо не направих… Не правя изключение. Наясно съм с вините и грешките си. Но пък, от друга страна, няма да е честно да не кажа, че и много интересно съм живяла…
Такива мисли се въртят в главата ми, докато гледам коледната елха. Елхи. Купихме с Муки едно голямо кичесто дърво, но то се прекърши в ръцете ми. Дожаля ми да изхвърля някоя от половините му. Окичихме и двете. Пак не сме като останалите. И пак е хубаво…

Преди години, когато излезе „Герой на мегдана“, много хора харесаха книгата. Между тях и Рангел Вълчанов. Поздрави ме и призна, че преди да я прочете, не мислел, че съм „дълбок“ човек. Ние нали само сме се кикотили! – ми каза. „Че ти точно по кикота можеш да разбереш един човек дълбок ли е или не“ – скастрих го аз.
Рангел не беше единственият на мнение, че книгата иска продължение. Тъй като много бързо се разпродаде, аз се окуражих наистина да я допълня. Днес, утре – минаха години. Когато бяхме деца и искахме да кажем, че една работа няма да я бъде, си крещяхме едно на друго: „Знаеш ли кога? Знаеш ли кога? – Когато се подстригват мравките.“ Мравките се подстригват горе-долу по същото време, когато цъфтят налъмите. Та и продължението на книгата се очертаваше да съвпадне с двете събития. Но не би. Все пак ги изпревари.
Естествено е, преди да започна със спомените, да отговоря на себе си какво се случи през тези години. Първата ми реакция е: „Кажи-речи нищо.“ Втората: „Толкова много неща.“ Всъщност и двете са верни.
През тези отминали години ме сполетя късен ренесанс. Има описани случаи как на старци им никнат отново зъби. Та и с мен тъй – получих големи, хубави роли във „Вчерашни целувки“, „Ретро“, „Мисис Кронки“… Пътувах много с тези представления, живот и здраве, още ще ги играя. Два пъти бях в Америка. Отидох в Рим и не видях папата. Снимах се в няколко български филма във време, когато наше кино почти няма.
Започнах да се харесвам повече. Ново явление при мен. На по-млади години трудно „вадех“ ролите си. Не искам да кажа, че в изброените по-горе представления го карах през пръсти. Не. Работих, без „да сея на корена му ряпа“. С повече лекота. Отпуснах се да се радвам на работата си – нещо, което доскоро не умеех. Един ден, докато репетирахме „Ретро“, казах на Славка Славова и Таня Масалитинова: „Ей, ние сме от Бога целунати! Трябва да се радваме, че на тези години продължаваме да играем и да пълним салони.“
Така де! Призовах ги (и тях, и себе си) не към самодоволство, а без глупаво недоволство. Накарала съм хората да се вгледат в мен. Не всеки го може. Увереността ми е повече отпреди. Не всеки има основания за такава. Когато се върна в Драгалевци, се чувствам отново способна за връзка с природата. Не всеки може да се похвали с такова усещане.
Мислили са ме за много амбициозна, а аз не съм. Станах артистка не от стремеж към показност. Винаги съм била откровена, даже повече, отколкото трябва, тогава защо да крия, че се научих да се радвам на себе си?
Втората покана за Америка приех след много колебания. Изморена бях, а и дългият полет съвсем не е препоръчителен за болните ми очи. Но домакините така се примолиха, че не ми стигнаха силите да откажа поканата. Всъщност аз не участвах в спектакъла „Двубой“. След като той свършеше, трябваше да започне нашата програма с Кольо Анастасов. След постановка това не върви и чувството за неловкост още повече ме караше да се съпротивлявам. Но след като веднъж си се съгласил, ще се съгласиш още веднъж.

Не обичам, когато вниманието прекалено се насочва към мен. По този повод сме имали много разправии с Парцалев. На него му харесваше да усеща популярността си, да дава автографи. Нищо лошо, само че аз съм друг чешит: дърпам се, крия се, а подписването върху снимки, театрални програми и всякакви случайни хартийки направо ме дразни. Парцалев не пропускаше да ми натрие носа колко не съм права. Истина е, че „голямото спиране на влака“ наистина дължим на популярните си мутри. Виновникът за приключението беше Парцалев.
Заспеше ли, и с противотанково оръдие не можеше да бъде разбуден. Печалният резултат от дългото блъскане и крещене пред хотелската стая беше, че на видинската гара видяхме опашката на изнизващия се влак. Метнахме се в едно такси и хукнахме да пресрещаме влака. Нямахме друг избор – вечерта ни чакаше представление в София. Стигнахме прелеза до Димово. Казахме на таксиджията да чака и махайки с всички сили, се запрепъвахме срещу приближаващия влак.
После машинистът ни каза, че в първия момент ни помислил за самоубийци. После ни разпознал и дръпнал спирачката.
Във влака настана голяма олелия. Всички идват да ни видят, смеят се, разпитват ни. Аз очаквах да ни бият. Беше ми малко неудобно от „подвига“. По стар навик се опитах да се измъкна, правейки се на задрямала зад пердето на купето.
Парцалев ме сръга с лакът.
– Не се крий. Ако не ти знаеше физиономията, човекът нямаше да спре. Ще дойде време, хората няма да се сбутват, като те видят, тогава ще съжаляваш, че си се крила.
Може би беше прав. За щастие все още ме разпознават. Продължават да ме представят с тържественото „И сегааа!“
И сега – Стояна Мутафова. В Америка и Раднево. По света и у нас. В зенита на късния ренесанс, когато растат третите зъби. Маяковски има една героиня – Елзевира Ренесанс, но тази „фамилия“ и на мен ми подхожда.
Скоро ще чукна деветдесет, но докато мога – ще играя. Ще се чувствам малко неловко, но и ще се усмихвам, ако пак чуя онова „И сегааа“, след което, вместо мечката с целия й репертоар, се появява друг звяр – Стояна Мутафова-Ренесанс.

За щастие около мен винаги е имало някой, който всякога да ми уйдисва на акъла за лудории. От дете, та и досега. И в театъра около мен е имало приятелки по щуравост. Невена Коканова, Мария Статулова, Пепа Николова…
След представление на „Преди последния спектакъл“ Невена нави мен и Мара да отидем на купон на „24 часа“ както сме с театралните си костюми. Цъфнахме точно в разгара на веселбата: Невена с червена рокля на испанка, аз – цялата в черни дантели, Мара – като Пиерета. Градусът на купона „скочи“.
С Пепа Николова неведнъж сме кръстосвали поляните около драгалевската ми къщурка. Веднъж при едно пълнолуние тъй вихме срещу месечината, че драгалевските кучета онемяха. Това обаче не ни беше достатъчно. Прибрахме се, ама не ни се ляга. Отвътре ни гложди още някоя щуротия да извършим.
– Дай сега, Стояно, да проверим какви комшии имаш – предложи Пепа.
Двете почнахме да крещим колкото глас имаме: „Помощ! Помощ!“
После се спотаихме.
След малко идва един съсед. Води две огромни кучета. Ами сега? Хубаво направил човекът, че се притекъл на виковете, ами ако разбере, че две идиотки си играят?
С Пепа почнахме тихичко да скимтим. Уж не можем да дойдем на себе си от ужаса, че някой ни е нападнал.
– Аз тръгвам да го гоня! – въодушеви се нашият спасител.
Подире му пак се спотаихме, този път давейки се от кикот.
Върна се ядосан.
– Кучетата хванаха следата, ама я изгубиха.
До сутринта тича подир тях, белким открият изгубената следа от нашия нападател. В известен смисъл наистина отървахме кожата.

Почнаха бомбардировките. Не знам защо, в началото живеехме с някаква глупава сигурност, че софийският център, където се намираше и гимназията, ще бъде пощаден от разрушенията. Истината е, че къщата, на чийто прозорец ме видя Гина Ангелова, много скоро щеше да се превърне в прашна купчина тухли. Но в първите дни на нападенията продължавахме да се чувстваме неоснователно спокойни.
Аз и Елена Иванчева, една от друга по-гласовити, се промъкнахме на покрива на гимназията и започнахме да вием като сирени. Страшна паника настана в целия квартал.
Директорът, строгият Стефан Димитров, клъцна от поведението ми поредната единица.
– Може ли ма, Стояно, да правиш такива работи! Война е! – проплака баща ми.
– Татко, аз като съм с намалено поведение, май никъде не мога да кандидатствам – казах аз в момент на просветление.
– Не можеш! – мрачно потвърди баща ми.
– А дали мога да стана артистка?
– При това положение май е наложително – отговори той.
Очевидно беше стигнал дъното на отчаянието, защото преди дума не даваше да се издума за бъдеще в театъра.

Бяха странни годините на моето ученичество – и весели, и тревожни. Когато се роди Симеон, учех в четвърти гимназиален клас. Започнаха гърмежите. Ние броим: ще минат ли 21 ? Толкова бяха при раждането на Мария Луиза. Тогава в училище ни раздадоха бонбони в бели кесийки с царския герб. Щом гърмежите минаха 21, настана голяма радост. Имахме си престолонаследник. Прекратиха занятията, пуснаха ни, излязохме на пълните с радостни хора улици. Радвахме се и ние…
Тогава не можех да си представя, че няма да имаме цар.
Както не можех да си представя, че ще дойде Девети септември.
Както после не можех да си представя, че ще дойде Десети ноември.
Както още по-после не можех да си представя, че Симеон ще се върне.
Кръгът се затваря.

Суетатното безпокойство за външния вид, присъщо на всяка жена и двойно повече на всяка актриса, при мен е свързано със смешни истории още от най-ранно детство.
Много грозно дете бях. Ама много. С ръка на сърце трябва да призная, че не съм виждала подобна невръстна грозотия. Черно, с гъста остра коса и сключени вежди. От майка си съм чувала, че като много малка са ми връзвали две плитчици, но аз нямам спомен за това време. Помня как баща ми ме повеждаше към берберина, за да ме подстриже „бубикопф“. Иначе не отстъпвах на никое момче по палавост, но момичешкото се събуждаше у мен, щом ме сложеха на берберския стол. Чорлавата ми коса бързо придобиваше момчешки фасон. Горко плачех в ръцете на берберина.
– Искам плитки! Обещай, че ще е за последно!
– Да, татко, обещавам – благо лъжеше татко.
Скоро обаче отново заприличвах на черен дявол (аз и сега не съм бяла) и с рев и обещания пак поемахме към берберина.
Исках да съм руса. Отнякъде бях чула, че отвара от лайка изсветлявала косата. Поливам се, поливам се, па седна на слънце в очакване да стана сламена. Косата ми, естествено, изсъхваше от чая по-черна от всякога.
Много ме дразнеха и сключените черни вежди. С помощта на сребърна щипка за захарни бучки ги изскубах. Не пораснаха никога повече, така че поне в една област постигнах успех в разкрасяването си.
В ония години най-популярните козметични серии бяха „Коти“ и „Обиган“. Майка ми ползваше пудра „Коти“. Свивах някоя от по-празните кутийки с позлатена обковка и пухчета. Преди да си легна вечер, хубаво се напудрях, а бузите си намазвах с розова паста за зъби – за руменина. Белким се събудя като Снежанка.
– С тая паста за зъби ще се спаружиш още отсега – охлади усилията майка ми, когато ме видя намазана.
Не се харесвах. В нашето отделение – руси, светли момиченца на букли, аз – черна като брикет. Когато видях, че училището ми върви, успокоих сама себе си: „Нищо, че си грозна, Стоянке, ти ще станеш учена жена!“
В гимназията обаче започнах бързо да се разхубавявам. Светнах, източих се. „Няма, Стоянке, да ставаш учена жена“ – въздъхнах с облекчение.
Когато отидох да ме накъдрят на апарат в един фризьорски салон на „Дондуков“, бях ученичка в гимназията. Първо трябваше да ме филират. Смъкнаха от главата ми толкова коса, че целият салон се събра да гледа. Никога след това не стана така гъста, но аз си я харесвам и сега.
Не съм имала личен фризьор, не съм се боядисвала, главно от мързел. Боядисването иска постоянство, ако не искаш грозната разлика с прорасналите корени да личи. А аз нямам сили за такава последователност. Единствен път съм правила опит за промяна на цвета, пак като гимназистка. С памук, напоен с кислородна вода, натърках косата си и тя придоби много лек бакърен оттенък. Отиваше ми. Никой обаче не забеляза промяната, и по-добре, защото щях да имам разправии в училище.

Когато през 2000 година отидох в Италия, отново полудях по старините на Вечния град. Предишното ми идване беше отдавна, заедно с Нейчо, Муки и Парцалев. Във Флоренция, в галерия „Уфици“ разпалено започнах да показвам на Муки картините на Леонардо, Ботичели, Рафаело… Пълен захлас, от който ме изкара въпросът на Муки дали са останали пари за една харесана от нея блуза.
Във Венеция пък ме „поряза“ Парцалев. Сигурно съм му досадила с предварителните си възторзи и разказите за двореца на дожите. Щом пристигнахме, запита с досада:
– Ще вървим ли сега да гледаме дожи-можи?
Ядосвам се в такива моменти, но знам, че подобни въпроси не означават липса на природна интелигентност. За представителите на актьорското съсловие е прието да се смята, че не са особено умни и начетени като цяло и това си е самата истина. Но трябва да се уточни: прекалената образованост и информираност могат да затлачат и изсушат таланта и фантазията.
Винаги съм обичала да зяпам облаците. Да разпознавам в тях силуети на хора и животни и какво ли не още. Александър Балабанов е написал изключително интересна студия за облаците в литературата. От Аристофан до Байрон и символистите. Много пъти с удоволствие препрочитах студията.
Докато един ден фантастичните очертания, които разпознавах в небето, изчезнаха. Облаците замръзнаха. На нищо не ми напомняха.
Уплаших се. Трябваше да мине немалко време да прочистя фантазията си от прочетеното, за да мога пак да се радвам на своите облаци.
Случвало се е да усетя въпроса: „Тя не е ли чела твърде много за актриса?“ Радвам се на равновесие: у мен прочетеното не е задушило фантазията благодарение на примитива, който отгледа у мен улицата. Затова съм още по-благодарна на баща си, че не ме лиши от нейните уроци.
А и, разбира се, светът не е само паметници и шедьоври, колкото и да са те вълнуващи.
С Нейчо, Муки и Парцалев пребивавахме не съвсем законно в Италия. Много трудно се получаваха визи за тая страна. Ние имахме транзитни за Швейцария, но решихме, че веднъж прекосили италианската граница, не трябва да пропуснем шанса да видим колкото се може повече. Нямахме проблеми в хотелите, а за Рим Парцалев обеща да уреди преспиване у негов познат.
Пристигаме в Рим. Приятеля го нямаше, оставихме му бележка къде сме и седнахме в едно кафене. Не мина много време – човекът се появи. Поздрави, зарадва се. Парцалев започна да покашля притеснено.
– Мога ли да ви помогна с нещо? – възпитано пита приятелят му.
– А бе, тя, работата, е малко особена – отвръща Парцалев.
– Какво има?
– Как да кажа, деликатно е някак… – Парцалев пак кашля притеснено, но истински притеснен е вече приятелят му.
Така половин час – въпроси, увъртания, покашляния. Накрая аз не издържах:
– Що не кажеш на човека?
Казахме му. Отдъхна си горкият. Помислил, че искаме да емигрираме и за начало смятаме да виснем на врата му. Покани ни, настани ни – от любезен по-любезен.
– Какви са тия глупости? – нападнах Парцалев, щом останахме насаме.
– Не си дипломатична – мъдро рече той. – Ако веднага му бяхме казали какво искаме, можеше да откаже. А тъй като го притеснихме, искането ни му се видя нищо работа!
Истина е, че в живота там, където друго не помага, театърът може.
Аз ли не знам?

Обикновено усещам човека, с когото ще станем близки, още в първия момент.
Такъв „проблясък“ имах и при запознаването си с Невена Коканова. Не бях чувала за нея, когато дойде в театъра, макар че вече имаше няколко роли в киното. През целия си живот не успях като че ли да преодолея докрай снизхождението към това изкуство, внушено ми от майка ми и баща ми.
Когато я видях, ахнах. Такава хубост не бях виждала. „Къде намери тая красота?“ – попитах Любчо Шарланджиев, мъжа й.
Невена се притесни. На главата беше с някаква шапка, почна да я придърпва, да я намества – да скрие смущението от лицето си.
Притеснението й още повече засили симпатията ми. Друга на нейно място ще се усмихне, ще се закипри, тя се дърпа. Тъй може да се държи само човек, който и отвътре има хубост..
Скоро ни разпределиха и двете в „Свинските опашници“ от Я. Дитл. Бързо се сближихме. Оттогава и досега, когато нея вече я няма, съм усещала Невена като един от най-близките си хора. Чудела съм се на глас пред нея на нашето приятелство: „Невено, аз мога майка да ти бъда, как тъй толкоз много се сближихме?“ – „Обща кръвна група, Стояно“ – отговаряше ми тя.
Носеше силен вроден аристократизъм. Беше си неин, индивидуален знак, но за него си имаше обяснение и в потеклото й. По майчина линия има австрийска благородническа кръв. Не вярвам по принцип, че наличието на „фон“ в рода предопределя характера, но Невена наистина можеше да се похвали с рода си. Никога не го правеше. Предпочиташе да я възприемат като момичето от Дупница, почнало кариерата си на актриса по член 9-и в Ямболския театър.
Никога, дори когато беше на върха на филмовата си популярност, не се изкуши от превземките на звездите. В началото, когато ходехме на разни срещи със зрителите, тя се появяваше нарочно без грим, с много скромна прическа. Хората в първия момент насочваха към мен вниманието си. „Я вижте кой друг е тук!“ – прехвърлях веднага погледите към Невена, а тя светкавично ме сритваше.
Един ден в театъра портиерката ме запита: „Видя ли Невена чернокоса?“ – „Къде да я видя?“ – запитах. – „Че тя ей сега мина покрай тебе!“
Колкото беше хубава, двойно повече беше станала. Смени цвета на косата си, защото започваше снимки в „Тютюн“. Иначе по природа беше руса. Първоначално е трябвало да играе Лила, но режисьорът Никола Корабов направил смяна. Вена се притесняваше, че актрисата, определена за Ирина, го преживява тежко.
„Тютюн“ направи Невена много известна, но смятам, че голямата й роля на екрана е в „Крадецът на праскови“. Лиза изигра много по-дълбоко, по-фино, отколкото Ирина. След тези две роли киното я грабна като топъл хляб. Но Невена никога не спря да се усеща свързана със сцената. Страдаше, когато нямаше ангажименти в театъра. Докато играехме „Игра на котки“ в Унгарския културен институт, с болка запита: „Дали ще се върна някога на истинската сцена?“ За щастие върна се. Но обидите не я пощадиха.
Многобройните й участия в киното като че ли бяха в основата на едно неоснователно противопоставяне: мнозина твърдяха, че на сцената тя не е тъй добра, както на екрана. Абсолютно невярно според мен. Невена притежаваше ярък комедиен талант на театрална актриса. Ролите си на сцената изработваше с изключително старание. Разговаряли сме за оценката, която дава Лилиан Хелман в „Пентименто“ за Симон Синьоре – прекрасна киноактриса със серия провали в театъра. Невена, въпреки големите си филмови успехи, не промени убеждението си, че истинската „проба“ за актьор е театърът. Последната й роля – в „Преди последния спектакъл“ от Л. Пеевски, беше на актриса, предизвикваща одумки заради външността си. Краса Красавицата, така се казваше героинята й. Невена се гримира силно, за да се изкара грозотия: „Искам тя на нищо да не прилича, а да се мисли за хубава“ – оправда решението си. Интересен ход, още повече че в театъра често се срещат страшилища, убедени в неземната си красота.
И двете мразехме да ни наричат звезди. Все се сопвахме, като чуехме това определение. „Добре тогава, като не щете да сте звезди, ще ви пишем „слънца“ – пошегува се един журналист.
Звезда или слънце, Невена беше много работлив човек. През нощта снимаше „Тютюн“, на сутринта репетираше в театъра. Случвало се е да пристига с камион, шофиран от самата нея. Никога не закъсня, камо ли да провали репетиция. Бяхме се вече сприятелили и тя ми показа рисунки на Ирина: „Само на теб, друг не искам да знае.“ Невена рисуваше много хубаво. Сигурна съм, че тези рисунки са запазени, защото беше прибран и подреден човек.
Не мога да си представя нашата близост без общото чувство за хумор. Невена го притежаваше и на сцената, и в живота, което, държа да подчертая, са две различни неща.

С напредването на годините много хора променят отношението си към религията и към тайнствените сили, които ни пращат „знаци“. Пред очите ми моята майка атеистка стана толкова прилежна християнка, че аз с удивление трябваше да й припомням многобройните примери за нейното младежко нехайство към религията. Баща ми, Константин Петканов и Бешков по едно време бяха започнали да ходят да се молят на някакви ливади край Горубляне. Майка ми ги скъсваше от подигравки. Кой може да предположи, че един ден тя самата ще стане от религиозна по-религиозна? Чудех й се, но трябва да призная, че тя не натрапваше външно своя живот на вярваща. Сега, като си помисля що народ тича да се черкува и неспирно да се кръсти, особено ако има камери, бяс ме хваща. В такива моменти казвам: „Кръст да не видя!“
Истински религиозен човек беше Невена Коканова. Последователно си спазваше ритуалите и също никому не досаждаше с вярата си. Не проумявах много обаче как обединява християнската си почит с преклонението пред Ванга. Въобще ми е чудно как една гледачка може да се приема като светица. Доколкото на мен ми е известно, ясновидството и християнството се „бият“. За разлика от много други хора, към Ванга се отнасях с подозрителност. Може би защото на мен тя нищичко не ми позна.
– Ти работиш в завод! – с тия думи ме посрещна.
Бях отишла при нея с много дертове. Детето ми болно, мъжът ми в чужбина. (Няколко дни след това катастрофира.) Ванга нищо не усети. Усетих, че се ядоса, че нищо не позна, ама аз какво съм виновна? Макар да допускам, че причината може да е и в мен. Малко гледачки са ми казвали нещо вярно. Без да ща, аз самата ги наблюдавам много внимателно и сигурно по този начин слагам стена пред силата на способностите им.
Иначе и аз съм се мъкнала достатъчно по врачки и всякакви шашмаджии. Помня една туркиня – разваляше магии с яйце. Носиш ден-два яйце в джоба си и ако успееш да не го строшиш, отиваш с него при гледачката. Тя чукваше яйцето и от него уж измъкваше я конец, я друг боклук:
– Ей на, развали се магията!
Плащаш за един дребен фокус. Конецът, разбира се, е скрит между пръстите й. Поне си тръгваш спокоен, че повече няма да вардиш яйцето в джоба си.
За пловдивчаните леля Ани и бай Кольо гадаенето беше фамилен занаят. Съпругът посрещаше клиентките си с порой от комплименти, след което ги предаваше в ръцете на жена си. Тя смесваше в един леген вода и олио. Преместваше го на някаква светлина и в отраженията виждаше образи, които тълкуваше. На изпроводяк, за повече тайнственост, бай Кольо удряше гостите по раменете с крак от петел. Този размахан жълто-сив ноктест крак и днес ме кара да се смея над собствената си глупост.
Не може да се каже, че съм много суеверна, нито че не съм. Аз съм суеверна в рамките на приличието. Всеки театрал знае, че изтървеш ли пиесата си, където и да е: в локва, върху трамвайна линия и т.н., веднага сядаш върху нея. Иначе „пада“ от сцена. Петя Герганова – внушителна, едра жена, преди да се покаже пред зрителите, прескачаше Теофана, гардеробиерката. Петя се засили, Теофана се поприведе и хоп! – след прескока царствената Герганова тръгваше към поредния си триумф.
Моите лични суеверия са по-банални. Не минавам под сключени греди. Гледам кое око ми играе – лявото или дясното. Като ме засърби носът, внимавам откъде. Ако е отвътре – на хубаво е. Отвън – на лошо. Ако те сърби и от двете страни, значи си вдигнал кръвната захар.
От суеверие не смея да се похваля с нищо предстоящо. Мълча като пукал, дори пред близки, защото знам: изфукам ли се, работата се разваля. Примери – бол.
С повече доверие се отнасям към хороскопите. На младини, съвсем в началото на актьорската си кариера, отидох при прочутата астроложка Короткова. След сложни изчисления тя доста точно ми предсказа нещата. Предупреди ме, че на Водолея кариерата потръгва по-късно. Спомням си как изрече „А след седемдесет…“ – и махна с ръка. Жестът можеше да се преведе „страхотен възход“. Само че как двайсет и кусур годишна жена може да повярва, че ще доживее 70. Дойде обаче време да се сетя за Короткова.
Трудностите по издаването на документите, необходими да отида при Роснер в Чехия, ме бяха хвърлили в отчаяние. Затова потърсих Антонов, астролог не по-малко прочут от Короткова. „Ще се съберете – ми каза той – Но няма да мине много и ще се разведете.“
Разбира се, не му повярвах. Тогава бях готова света да обърна само и само да стигна до Роснер. В края на краищата това стана. Сбъдна се обаче и предсказанието на астролога: разделихме се.

Всеки човек, дори и най-самовлюбеният, на определена възраст започва да си припомня пропуснатите шансове, осуетените успехи, да вижда живота си подреден по друг начин, „ако тогава… не бях направил това или онова…“ И аз имам своите „ако тогава“. Но знам едно: както и да се беше сложил животът ми, той все щеше да бъде бурен. Нямам проспани години. Нямам тихи любови. Въобще не умея да живея незабележимо и да поддържам „полу“ отношения. Затворя ли една врата зад себе си, знам, че повече отваряне няма. Когато мъж и жена се разделят, бъдещите им срещи като добри приятели ми се виждат невъзможни. Ако е имало нещо истинско в отношенията им, след раздялата няма продължение. Винаги съм се отнасяла с подозрение към толкова възхваляваното разбирателство след финала на една любовна връзка. „Край“ не е дума с много значения.
Но понякога е страшно трудно да кажеш „край“.
Бракът ми с Роберт Роснер продължи около година. Съпругът ми твърдеше, че имам качества да стана певица. Тогава гласът ми наистина беше чист, по-късно го похабих в театъра в търсене на характерност. „Подарих“ го на баба Гицка, на Брандахлистова… „Не се връщай в България, там има много завист – съветваше ме Роснер. – Остави ме аз да те създам.“ Имах възможност да замина за Виена, за Лондон….
Усещах обаче, че полуразрушената от бомбардировки София все по-здраво ме придърпва, а и връзката ми с Леонид нямаше изглед да приключи. Един ден Роберт не издържа.
– Виждам те, че се мъчиш и мислиш за него. По-добре да се разделим.
Съдията, който разтрогна брака ни, беше изключително достолепен белокос мъж. Зад гърба му на стената висяха три дървени разпятия.
Леонид беше много щастлив, че разводът с Роснер се беше превърнал във факт. Аз обаче не. Отново ме връхлетя мъка по Роберт. Терзаех се, че съм оставила самотен един мъж, който ме обича и когото аз обичам. Вечерта след развода трябваше да празнуваме с бъдещите си кумове в хотела, където се бях пренесла. На мен хич не ми беше до веселба. Не можех да изтрия мисълта за Роберт от главата си. От време на време се насилвах да се усмихна пряко сили.
Леонид се напи. Но и пиян забеляза измъчената ми усмивка.
– Що се смееш насила? – ме запита, явно усетил какви мисли се въртят из главата ми.
И ме преби. Изпълзях от хотел „Аметист“ на четири крака. Дъх не можех да си поема. Към болката от ударите се прибави и унижението.
– Госпожице, в нашия хотел скандалите са недопустими. Не можете да останете тук – каза ми мъжът от рецепцията.
– Ние ще се женим – нелепо се опитвах да се оправдая. Глупачката, мислех си, че ме гонят за незаконно съжителство.
Но хотелските служители не се интересуваха от семейното ми положение, настоящо или бъдещо. И бяха прави.
Довлякох се пребита до Роснер, хвърлих се на врата му:
– Само теб обичам, с теб искам да живея! Тичай да анулираме развода.
Пак ни посрещна белокосият съдия с разпятията зад гърба си. Благородната му физиономия изглеждаше стресната.
– Няма начин да се анулира разводът – обясни той. – Ще трябва да се ожените отново.
Колко му е. Отидох на другия ден на лекции, предварително уговорила с Роснер, че след приключването на занятията сключваме повторно брак.
След лекцията обаче ме причака Леонид. Почти насила ме завлече в квартирата си. Там стоях заключена цяла седмица.
Оженихме се с Леонид в българското посолство.

Не съм артистка, която, постави ли си за цел да изиграе една роля, прави чудеса, за да я получи. Нито пък звезда, по чиито капризи театърът ориентира репертоара си. Малко хора ще повярват, но в повечето случаи съм узнавала, че съм разпределена, от директорска заповед, висяща на таблото на театъра. Троянски войни за роли не съм водила. Много обичам госпожа Министершата от едноименната пиеса на Бранислав Нушич, но стана тъй, че не можах да я изиграя на сцената на Сатирата. Започнахме репетиции с Борис Спиров. Работата обаче не потръгна, може би защото Борето не се чувстваше добре със здравето. А „Г-жа Министершата“ не е заглавие, чийто провал лесно се прежалва. Гришата Вачков отиде при директора на театъра и му каза, че сме на път да затънем. Моите усещания бяха същите. Преустановихме репетициите. Жалко, че досега тази пиеса така и не се появи на сцената на Сатирата. Аз обаче имах възможност да изиграя Министершата – в ямболската постановка на Илия Атанасов.
Режисьорите, с които направих добрите си роли през последните години, са Николай Поляков и Здравко Митков. Няма постановка на Поляка в Сатирата без мен и аз съм му благодарна, че никога не сме тръгвали към лесното. Той заобикаля в пиесата, а и в работата си с актьора повърхността, която мами – „стой си тук, ето го и смешното, и ефектното“. В „Новото пристанище“ на Ст. Л. Костов – от една никаква пиеса и един никакъв образ стана любопитна роля. У Здравко Митков ценя уважението му към актьора. При Здравко няма шашми и насилени измишльотини. Той е и много добър актьор. Като тръгнеше нещо да ни показва, винаги го прави свежо и артистично.
Големите успехи на Сатиричния театър никой не може да отрече. Но си мисля: в ония години можеше ли да става въпрос за истинска сатира въобще? Такава, която да нарича нещата с истинските им имена, да зашлевява? Горе-долу най-високо във властта от постоянните ни обекти на изобличение бяха управител на ресторант и шеф на универмаг. Страшно беше не че имаше цензура, а че възпитахме неусетно у себе си автоцензура. Това ощети всички ни, и то много. Трябва да го признаем. Спиранията на спектакли в повечето случаи идваха не от най-високото (каквито слухове се носеха), а от по-ниските етажи. Там, където по-силно от политическите ограничения действаха завистта и страхът.
След Десети ноември много се изписа за отношението на Тодор Живков към българския театър и по-специално – към актьорите. Аз мога да кажа, че той разбираше какво гледа дори когато се правеше на „три и половина“. „Е, сега това отговаря ли на историята?“ – с многозначителна усмивка запита Живков след представление на „Старчето и стрелата“. Явно беше, че е „загрял“ за какво става дума в тази история за ханове и боили. А че понякога ние, артистите, трябваше да бъдем шутове на властта – така си беше. Ходили сме с Парцалев на Нова година да веселим тогавашния държавен елит. Аз, преоблечена като циганка, врачувах. Гледах да внимавам с предсказанията. На ежегодното събиране на чавдарци също ни канеха. Катерехме се и ние като гламави по баирите. И чорба ядяхме сред камънаците. (Не знам кой го беше измислил това театро с възпроизвеждането на партизанския живот.) Един път Тодор Живков поля с чорба новия шлифер на мой колега. Тогава видях Живков притеснен. Но мазното леке всъщност се оказа златно: покрай него колегата успя да си издейства апартамент.
Някой ще запита: трябва ли да се разказва всичко това. Не е ли по-добре да запеем колко сме велики и колко се обичаме? Може и по-добре да е. Ама това „добре“ аз го не ща.
Не мога и да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите много обичат в интервютата да ръсят фрази като „Моят бог е моята публика“ или „За мен публиката е всичко“. Как могат да са „всичко“ четиристотинте души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя бог, дето толкоз лесно му се кланяш? Я по-полека.
Май по отношение на „бога“ публика аз съм атеистка. Преди години получавах купища писма от зрители. С ръка на сърце признавам: повечето не съм ги и отваряла. А от тия, които съм прочела, още по-малко са ми били интересни. Никога не съм отговаряла. Не го разбирам това желание да пишеш на актьора. Нещо инфантилно има в него, както и в страстта да участваш в игри пред камерата и микрофона, да разгадаваш телевизионни и радиозагадки. Това, което мога да кажа и да дам на зрителите, го правя от сцената. Това е общуването ни, ако се получи.

Но моята стихийност допадаше на Нейчо, тъй както на мен – изтънчеността на неговия хумор. Иначе на сцената това различие се усещаше като неосъществен контакт. Калоянчев много пъти ни е казвал, че се чуди на нашето нежелание да работим с Нейчо като двойка в областта на естрадата. Причината беше, че там ние много не си пасвахме. Балканската ми природа на артистка си харесваше друга половинка – Парцалев. Но ерудираността и талантът на Нейчо допринесоха много, за да стана на сцената това, което съм. Беше безмилостен в професионализма си. Той доизгради у мен дистанцираното отношение към горещите аплаузи, ясната самопреценка за провал и успех, независимо от харесването или нехаресването от страна на публиката и критиците.
Като се запознахме с Нейчо Попов, имах сериозна връзка с Лео Конфорти. Една на пръв поглед дребна история счупи чувствата ми към Лео. Той ходи в Израел. Оттам ми донесе куп подаръци. Но когато го попитах какво е донесъл на детето ми, той се плесна по главата. Беше забравил. Отидохме в ЦУМ, купихме топка и кофичка и той й я подари, но у мен нещо се скърши. Горката Муки, играейки с „израелския“ си подарък, високо скандираше: „От чичо Лео ми е!“ На следващата година я отрупа с подаръци, но аз не можах да „залепя“ счупеното у себе си.
Връзката ми с Лео не беше тайна за колегите ми от театъра. Когато видяха, че с Нейчо работите тръгват на сериозно, някои побързаха да се намесят. Не им се чудя, усилията им по-скоро ме развеселяват. Все пак се чудя на готовността и категоричността, с която някои са склонни да коригират чуждия живот, абсолютно убедени, че са задължени да направят „добро“.
Сърчаджиев ме извика на разговор. Хич не беше приятна срещата ни. Каза ми направо, че ще ме уволни, ако разведа Нейчо. Боян Дановски пък извикал Нейчо и го посъветвал: „Абе карайте си любовта със Стоянка. Нека тя да се ожени за Лео, пък вий, докато можете, карайте я!“
Година след като се оженихме и се видя, че връзката ни не е била случайно залитане, Дановски и на мен призна, че бил убеден, че брака ни с Нейчо няма да го бъде. Попитах го защо е мислил така.
– Защото си шантава, затуй! – отсече Дановски.
А ние наистина имахме прекрасен брак. Съществували са и разминавания, и кръстосвания на шпаги, но те никога не са застрашавали да разклатят любовта ни. Свързваше ни освободеността във възприемането на живота, отдалечеността от еснафлъка. Когато той отиваше в театъра, а аз оставах вкъщи, винаги го изпращах и се целувахме като гимназисти. Калата от своята „наблюдателница“ – терасата два етажа над нас, неведнъж ни е засичал. Питал ме е защо разиграваме циркове пред хората. Изобщо не сме мислили за „хората“, камо ли да се напъваме да играем пред тях любовни сценки. Правехме го, защото такъв е бил поривът ни.
Нейчо понякога се стряскаше от гаменските изблици на моята обич. За мен нямаше пречка, както си вървим по улицата, да се хвърля да го прегръщам. Знам, че го притеснявах, но също и че му е приятно.
Спомням си едно приключение, в което го въвлякох.
В началото връзката ни беше тайна. Но Надето Бостанджиева, перукерката ни, знаеше всичко. Много я обичах и й имах доверие. Първо тя разбра за Нейчо. То една тайна любов, ако пък съвсем я запазиш в тайна, никаква любов не е. Влезех аз в банята на театъра да се окъпя, и тя веднага след мен. Под душа научаваше всичко. Успокояваше ме, като й разказвах, че всички са хукнали да спасяват Нейчовия брак и по-точно Нейчо от мен.
Театърът тръгна на турне в Румъния. Аз с една мрежа портокали се качвам във влака и гледам, че Надето се залива от смях. Как са разпределяли местата, не знам, но в едно купе бяха събрали Енчо Багаров, Нейчо, Калата и нея.
– Стояно, аз пък съм с Нейчо в една кабина – лукаво се подхилва Надето.
– Надьо, дай да се сменим – рекох аз, без да се замислям.
– Какво даваш? – продължава да се киска Надето.
– Ти какво искаш?
– Давай портокалите!
И тъй за една торба портокали трампихме билетите. Вмъкнах се аз в кабината, когато всички заспаха, и прегърнах Нейчо, доволна, че моят авантюризъм е свършил добра работа.
Както обаче си лежим, изведнъж Калата се пробуди. Надигна се в леглото си и ни видя. Опули се, погледа ни тъй няколко секунди, сетне отново се килна и повече не шукна.
Нейчо ужасно се притесни.
– Не се бой – успокоих го. – Той не ни видя, нищо, че отвори очи. Някои изпадат в такова състояние, докато спят.
На другата сутрин рано се измъкнах ни лук яла, ни лук мирисала. От страна на Калата – никаква реакция.
Когато връзката ни с Нейчо стана официална, Калата се разсърди.
– Толкоз време любов да въртите и аз да не съм знаел.
– Какво не си знаел, нали ни видя във влака? – срязах го аз.
– Стояно! Аз мислех, че сънувам!
Само веднъж в живота си съм влизала в заговор зад гърба на Нейчо.
С Тодор Живков.
Вече беше уредено заминаването на Нейчо на режисьорска специализация в Съветския съюз. На някаква премиера Живков пръв отвори дума за това пред мен. Учудих се колко много неща помнеше.
– Стоянке, ти луда ли си да пускаш мъжа си в Съветския съюз?
– Защо, другарю Живков?
– При рускините го пращаш значи? Няма да го видиш повече. Той нали немски знаеше?
– Да, другарю Живков.
– Ами да го пратим в Германия тогава да специализира, съгласна ли си?
Как няма да съм съгласна. И Нейчо наистина замина за Германия. Там бяха заедно с Дановски. Когато се върнаха, Дановски ми сподели, че е възхитен от любовта на Нейчо към мен.
А колегата и комшията Калоянчев на глас се дивеше пред Нейчо:
– Мама му стара, каква е тая любов, какво е туй чудо? Гледам някой да се завърти около Стояна – няма! В храсталаците се крия, през ключалката надничам… Нищо!
Обичаше Мария и се грижеше за нея като за свое дете. Тежкото му детство и чувствителността му го караха винаги да бъде изключително внимателен към нея. Мария също беше дълбоко привързана към него.
Обичахме се. Обичах го. Обичам го.
От смъртта му минаха тридесет и осем години, но мисля, че още не съм се съвзела от нея. Не се омъжих повече не защото съм от вдовиците, които пазят траур заради самия траур. Ако бях срещнала мъж, когото да обикна, сигурно щях да го направя. Но след Нейчо това нямаше как да се случи.

Няма снежен човек, който да прилича на моите. Те и помежду си се различават.
Макар че на мен по някакъв необясним начин ми напомнят на баща ми.
Когато пролетта започне да ги смалява, гледам да ги заобикалям с поглед.
Тази година за пръв път не търкалях снежни топки. Не защото не се качих в Драгалевци и останах в апартамента. Взеха вече да ми дотежават подигравателните погледи, а неминуемо щях да ги усетя върху себе си: „Вижте я тая откачалка. На колко години е, а с какво се занимава.“ Пък и снегът през последните години се развали, сипкав такъв един, разпилява се в ръцете ти…
Омръзна ми цял живот да се опитват да ме вкарат в общото течение, да правя това, което другите смятат, че е прилично, достойно, правилно. Като студентка често обичах да си играя с хлапетиите в двора. Един ден получих анонимно писмо: „Госпожице Мутафова – пишеше в него, – вече сте голяма, трябва да се държите в съответствие с възрастта си. Не Ви отива да ритате топка с децата.“ Накъсах писмото на ситни парченца и го хвърлих пред вратата на тая, която подозирах, че го е писала. Една проклетия. Дали е била тя? Няма как да я запитам, отдавна е умряла.
Тя или не, и сега смятам, че направих добре, като хвърлих накъсаното писмо пред вратата й.
Догодина, ако има хубав сняг, сигурно пак ще опитам да направя някой от моите човеци.

Много пъти съм се чудила как не са ме арестували заради щуротиите ми. А в много случаи кандидатките за белезници са били две – аз и Невена Коканова.
Натоварихме се веднъж една кола хора и тръгнахме към морето: Ана Дамянова, Климбо Денчев, аз и Невена на волана. Предварително бях взела един бутафорен патлак от Невенини. Сложих си черни очила, препасах си кърпа през устата: гангстер и половина. Невена и тя се разроши, докара се да прилича на нещо средно между шимпанзето Шита и фризьора Чиби. Аз се сниша до вратата, Невена завърта кормилото, приближим някоя кола, надигам маскираната си мутра и „стрелям“. Бая народ „утрепахме“ този ден по шосето за морето.
Пристигнахме в Слънчев бряг. Накамарихме се на един от декоративните файтони за разходка, Климбо грабна цилиндъра на файтонджията и завъртя камшика. Аз бях купила и раздала някакви водни свирки. Надухме ги с всичка сила. Лети файтонът, милиционерите ни гледат и се пулят. Плачем за арестуване, ама не смеят. Не защото сме известни артисти. А защото с поведението си, пък и както бяхме маскирани, приличахме на чужденци. Чудо държава – чужденците всичко можеха да си позволят, нали пари дават.
Сатиричният театър имаше вила. Веднъж се събрахме Невена, Любо Шарланджиев, Борислав Пунчев, Муки и аз. Шарлето и Пунчето уж пишеха нов сценарий по „Тютюн“. Невена, която пак щеше да играе Ирина, вече като актриса с по-голям опит, от време на време ги смъмряше да пишат, но те много не се стряскаха. Ако се не лъжа, тоя сценарий тъй и не го довършиха. Но пък щуряхме до насита. Качихме се на покрива, съблякохме се по бански костюми – и танци, и смях до сутринта. Колко време ни одумваха след това. Някой даже беше пуснал слуха, че сме играли голо хоро на покрива.
Тогава всеки втори български театър поставяше пиесата на Драгомир Асенов „Рози за доктор Шомов“. Ние решихме да се наречем фамилия Шомови: аз – най-старата Шомова. Синът ми – Шарлето, Невена – снахата, младата Шомова, Муки – най-малкото Шомовче. Шарлето беше добър готвач. Ще наготви, после ще извика цялата фамилия Шомови на обяд. Все чакахме Нейчо (стария Шомов), но той не дойде. Във вилата получих телеграма от него, че заминаваме за Тунис, за снимките на „Нако, Дако и Цако“.
– Стояно, защо тръгваш? С кого ще върша щуротии? – тъгуваше Невена.
Тя до края си остана мъжко момиче и обичана от мен приятелка. Имаше дарбата да създава уют, да те отпусне. Сигурно я беше наследила от майка си заедно с хубостта. Елеонора, или Елата, както й викахме, беше забележителна жена.
С двете си ръце Невена иззида дувар на селската си къща. Как да не й се възхищаваш? Разбирам защо обичаше тази къща. Тя е като моята драгалевска къщурка. Невена обаче беше много по-подредена от мен, по-организирана.
С Невена ни свързваха не само щуротии, а и достатъчно много болки. Заедно преживяхме катастрофата, която предизвика смъртта на Енчо Багаров.
Пътувахме от Самоков за София с нашата кола. Шофираше Енчо, а до него беше седнал Парцалев. Отзад – двете с Невена.
Шосето беше цялото покрито с лед. Помня, че колата се люшна като шейна. Мина през някакви фиданки и за частица от мига, в целия си ужас си помислих: „Добре, че няма големи дървета.“ И точно тогава видях, че се врязваме в такова дърво.
С ужас двете с Невена доближихме главите си и се хванахме за косите.
Пръв Енчо отвори вратата. Стана и излезе, все едно нищо му нямаше. След него, силно окървавен, се измъкна Парцалев.
Останах последна в колата. Невена беше купила от Самоков някакви грънци, които се бяха строшили при удара. Чирените  се бяха забили в крака ми.
– Невено, нямам крак – казах на приятелката си, докато се опитваше да ме измъкне от колата. Тя се наведе, опипа с ръка и я извади кървава.
– Глупости, на мястото си е. Нищо ти няма, страх ме е, че Енчо е зле.
В това време Енчо се беше свил от болки на леда.
В такива ситуации винаги проличава силата на характера. Невена не загуби самообладание. А имаше достатъчно основание за това. По леденясалото шосе не се мяркаха никакви коли. До Самоков имаше четири километра.
Най-сетне мина някаква кола. Качихме се ние тримата, а Невена остана да чака сама в нощта.
Заведоха ни в самоковската болница. От София пристигна опитен лекар, който установи разкъсване на черния дроб. В един часа през нощта Енчо почина.
След време в хотелската стая в Боровец аз, Невена и нашата обща приятелка Маргарита Стамболиева разговаряхме за Енчо. Изведнъж добре затвореният масивен гардероб бавно разтвори врати, повлече завеса, сгромоляса се и корниз.
Когато уплахата поотмина, забелязахме, че и двете с Невена сме в същото положение, както в зловещата нощ на катастрофата: приближили глави и хванали една друга косите си.
В такива необясними за разума мигове човек търси да се вкопчи в нещо, което усеща като опора, като някаква сигурна част от себе си. Такава беше за мен Невена.
Катастрофата отказа завинаги от шофирането Парацалев и мен. И досега при всяко вдигане на скоростта изпадам в паника. Изтормозих Нейчо, когато го накарах да пропълзим с 80 километра в час Италия. Даже Парцалев, който също никога не хвана волана, се дразнеше от прекаления ми страх.
Само Невена стана шофьор. И за това имаше талант и характер. Тя – актрисата, която вдигна дувари, мъжкото момиче, което се разбираше с пътя.

Да се вземеш на сериозно е голямо изкушение. То и на немалко талантлив народ е изяло главата, защото, пак казвам, сцената е място, което мами и амбицира. Ако съм се отървала от болестта „да се вземаш на сериозно“, то е, защото самокритичността ми е наследствена. Баща ми беше човек, готов повече да вижда кусурите, отколкото достойнствата си. Аз не само към себе си съм критична. Все ме гони страхът и някой от близките ми да не се изложи. Нейчо имаше и литературни опити (досега в едно заключено чекмедже на бюрото пазя негов ръкопис, който нарочно не съм изчела). Но когато разбрах, че писателства, не само че не го окуражих, ами го и смъмрих: „Хайде сега, само това ти трябваше.“
За мен силата да заобикаляш самохаресването, вземането на сериозно е голямо човешко достойнство. Спомням си как веднъж ме изуми и възхити Зорка Йорданова. Вече бях отишла в Сатирата. С мои колеги, ръководени от Лео Конфорти, изнасяхме естрадни спектакли. Зорка ни гледа, хареса ни и в разговор след това каза:
– Стоянке, защо не ме вземете с вас?
Стреснах се. Зорка Йорданова, примата на Народния театър, играла „тежка“ класика, искаше да се присъедини към „групата на Лео“, както ни наричаха.
Тя просто не беше артистка, замръзнала в позата си на прима, въпреки че имаше всички основания да се чувства такава. Чужда й остана маниакалната непоносимост към другите, липсата на интерес към случващото се извън Народния театър. Както и самочувствието, че само това, което тя прави, е високо в небето на изкуството.

– Татко, какво е Бог? – запитах на връщане от забавачницата, където бях теглила пламенното си слово в защита на щуреца.
До пътя имаше прясно разровен мравуняк. Стотици мравки пъплеха между трохите пръст. След Лафонтеновата басня те никак не ми бяха симпатични.
– Бог е това – посочи баща ми мравуняка. – И това – вдигна ръка към едно дърво, после към небето. – Повече не мога да ти кажа.
Вкъщи той беше този, който се отнасяше с уважение към християнските обичаи. Баба ми и майка ми нехаеха по отношение на религиозното ми възпитание. Дори не ни разрешаваха да постим на мен и на брат ми. Не от антирелигиозни съображения, а от желание да сме добре нахранени. В деня за причастие все пак тръгвахме гладни към черквата с моята приятелка Маргарита Карагьозова.
– Я чакайте! – не се сдържаше на прага майка ми. – Мушнете това в чантите, ако ви се забави много причастието, изяжте го.
И ни подаваше любимите ми виенски пасти. Не чакахме дълго, скривахме се зад някоя ограда и ги изяждахме.
На стари години обаче майка ми стана изключително религиозна. Възпита и дъщеря ми в стриктно спазване на всички християнски обичаи.
Аз съм малко особена вярваща. Моля се в себе си, където и да съм. Не търся черкви. На дърветата се моля. На камъчето си от Кръстова гора. На кръстчето, което целувам, преди да си легна. Преди на кръстчето се молех за различни неща, сега му казвам: „Каквото си решило, това да бъде.“
Усещам се млада духом. Иска ми се да бъда независима, да намеря пиеса, която ще ми хареса, да изиграя роля, различна от тия, които съм играла. Но това, за ролята, не е болка за умиране. Ако стане.
Иска ми се да плувам. Още се усещам силна. Още не сме си омръзнали с водата.
Пролетта след Нейчовата смърт в двора в Драгалевци израсна пътека от незабравки. Гъста и синя. Сякаш мъжът ми беше изписал с невидима ръка „Не ме забравяй“.
Незабравките сигурно пак са нацъфтели в Драгалевци. И много други цветя имам там. Само люляк нямам. Късам от съседите. Много харесвам и магарешки бодли. Чудя се как да засея.
Хубаво ми отговори баща ми на въпроса „Какво е Бог?“. Той е в мравуняка, в дърветата, в снежната вода, с която си тръгват напролет моите човеци, в пътеката от незабравки, в котешкия плач по Петя, в черешовите костилки и в камъчето от Кръстова гора… Той е и в онази случайна среща на междуселския път с циганката гледачка.
Все изскача пред очите ми. Не иска пари, само гледа да хване ръката ми.
– Ти ще станеш герой на мегдана.
Казва ми го и изчезва. А аз се забързвам по своя път, без да подозирам, че занапред години, години, години ще се питам хубаво ли беше, или не сбъдналото се предсказание…
А също къде да я намеря.
И колко да й платя.

Незабравими реплики на Стоянка Мутафова:

– Как искате да Ви запомнят?
– А, много ми е зор! Както искат, така да ме запомнят!

„Човек получава толкова много цветя два пъти в живота – когато идва и когато си отива. Аз идвам!“

„Без компютри няма напредък, но без изкуство няма живот.“

„Голяма беда за актьорското съсловие е простотията…“

„Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство. Понякога се чувствам много млада, много малка даже. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се чувствам възрастна. Не, не, не. Не нося това, което много хора имат много рано – едно такова достолепие добиват в поведението си – така може, пък така не може. Както искам, така си живея.“

„Никога не вървя по магистрала. Карам по странични пътеки, насам-натам, докато си изградя образа. При мен няма постоянство и не повтарям нещата.“

„Ако реша да лудувам, го правя толкова бясно, че събирам полицията. Не мога по друг начин.“

“Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство.”

“Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят… На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!”

“Който не носи театър в себе си е умрял.”

И ЕДИН СПОМЕН от Иван Матев:
Леля Стояна срещнах два пъти в живота си. Веднъж, като дете (около 10-12 годишен) на морето. Закъсняваше за участие. Летният театър в морския град беше пълен до козирката и нямаше места. Стояхме отвън и гледахме през една дупка, какво се случва на сцената. Там бяха Калоянчев, Никола Анастасов…
Изведнъж зад гърба ни се чу един познат глас, който крещеше: “Откъде се влиза тука, бе! Айде, че закъснявам!”. Обърнах се и я видях. На едно малко възвишение една голяма, огромна Стояна газеше в тревата на висок ток. Затичахме се да и помогнем. Хванах ръката ѝ…беше топла и силна… За пръв и единствен път в Онова време видях някой да крещи на милиционер “Отвори ми, бе идиот!”, а той да се обяснява като ученик, че няма ключ и се налага да минем от друго място. Толкова голяма беше… Когато намерихме входа на театъра през който трябваше да влезе, онази бързаща и закъсняваща Стояна се шмугна вътре, мина две крачки и спря. Обърна се, помаха с ръка и ни вкара вътре “с връзки”. После влетя на сцената, като фурия и се включи в скеча който играеха Калоянчев и Анастасов сякаш изобщо не е тичала досега.
Вторият път животът ме срещна с нея преди година-две. Бях фотограф на терен на Столичани в повече. Онази огромна Стояна от детството ми сега беше една мъничка уморена от живота възрастна жена. Седяхме в една полутъмна стая. Плахо я заговорих. Разказах ѝ горната случка, която естествено тя не помнеше. Но ми се усмихна мило и като че ли някой я събуди от унинието. Поговорихме си за живота, професията… Седях и наблюдавах как като разказваше нещо, старческото и лице се променяше в онези познати на всички ни гримаси и за секунди се появяваше онази Стояна, веселата жизнената фурия… Повикаха я на сета. Седна и при нея дойде гримьорката, за да ѝ освежи червилото. Както седеше и гледаше напред, протегна дясната си ръка и достолепно каза “Дай ми четката!”. Гримьорката внимателно я постави в ръката ѝ. С едно точно, бързо и перфектно движение Стояна сама очерта контура на устните си. Точно в този момент снимах.
“Това е формата. Запълни я.“ рече Стояна…
Толкова за Нея. Щастлив съм, че съдбата ми е дала тези два момента Стоянка Мутафова. И знам, че сега небето е едно по-весело място, където Госпожа Стихийно бедствие играе със своя Нейчо божествени комедии в небесния театър! Лек полет, госпожо Мутафова! И благодарим, за усмивките!❤️
— Иван Матев

Други препоръчани книги:

“Герой на мегдана”, ”Когато се постригват мравките” и “Една фурия на 90” – Стоянка Мутафова Дон Кихот от Красно село – Моите жени, моите роли – Коста Цонев 1/2 живот – Татяна Лолова Романът на моя живот – Стефан Данаилов (със снимки) Да Бъдеш Христо Мутафчиев – Яна Борисова