“Герой на мегдана”, ”Когато се постригват мравките” и “Една фурия на 90” – Стоянка Мутафова
В своите три биографични книги “Герой на мегдана”, “Когато се постригват мравките” и “Една фурия на 90”, в съавторство с драматурга Юрий Дачев, Стоянка Мутафова разкрива „гаменския” си нрав, както тя сама си го определя.
Светът минава през сетивата й, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. Светът в очите на Стояна е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече Стоянина, не кикотът.
Историите, в които неусетно въвлича читателя, са разказани по неин си начин – неимоверно забавно и увлекателно: с щипка усмивка, доза смях и малка порция носталгия по отминалото време, по спомените за ония добри приятели, които са се преселили в друг свят…
Годините не са ограбили от лицето й младостта. Напротив – обогатили са я. Всяка бръчка е белег за „разплакани усмивки и усмихнати сълзи”, за подарена радост. Чудото Стояна учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие… Макар и на цели 90 години, тя твърди, че още има сили да играе и с всеки изминал ден го доказва.
Знам, че зад гърба ми някои мърморят: „Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?” Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! – заканва се Стоянка. А ние можем само да си кажем: Дай Боже! Дано! Такава е тя – Стоянка Мутафова – една неуморна фурия на 90. Истинска, неподправена. И може би ще спре да играе тогава, когато се подстригват мравките, в едно слънчево куково лято.
Деветдесетте години не са я укротили, не е притихнало любопитството й, нито са се замъглили преценките й. Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима, бушуваща виелица си е и сега, както и преди. Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите, разумните доводи. Любопитството й ги изтрива. Как да не завиждаш?
Светът минава през сетивата й, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. Светът в очите на Стояна е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече Стоянина, не кикотът.
“В детството си много обичах да препрочитам една книга със заглавие „Тайната градина” – споделя артистката. – “Все си представях тайнствено преплетени лиани, гъста зеленина, обрасли пътеки. Исках и моята градина да носи нещо от тази тайнственост, нищо, че беше маломерна.
Пролетта след моята първа зима в Драгалевци ми донесе едно хубаво запознанство. Един ден, както си нося вода с кофите, зад гърба ми се приближи някой. Обръщам се: виждам немлад вече мъж с благородна физиономия, същински Жан Валжан. Той ми направи чудна градина. С храсталаци и неподстригана зеленина, с тайнствени романтични кътчета, с хубаво подредени камъчета, които не разрушават естествения й вид. Израстна и пътека от незабравки. Гъста и синя. Сякаш мъжът ми беше написал с невидима ръка „Не ме забравяй!”.
“Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада…” – споделя Стоянка Mутафова. – “Знам, че зад гърба ми някои мърморят: „Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?” Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! На никого мястото не съм затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава, важното е, че аз го знам.”
Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие…
Такава е тя – Стоянка Мутафова – една неуморна фурия на 90. Истинска, неподправена. И може би ще спре да играе тогава, когато се подстригват мравките, в едно слънчево куково лято.
Може би не всеки знае, че истинското име на артистката е Стояна-Мария Константинова Мутафова. Объркано в един театрален афиш, сега тя е известна на всички като Стоянка. Стоянка Мутафова се е появила на бял свят на 2.II.1922 г. Животът й съвсем не е скучен. Напротив. Истинска буря от емоции и преживявания! Днес радва своите почитатели с ролята си на баба Марийка от хитовия сериал на bTV – „Столичани в повече”.
Никога обаче няма да мога да подредя спомените си. Затова и в тези книги не се движа по години и десетилетия. Опитам ли се да мисля за живота си в някаква последователност, нещо започва да ми убягва. Иначе, без подредба, „скачайки“ тук-там из годините, хората и събитията ми се струват по-ярки и живи…
Всеки човек, навлязъл в сериозна възраст, пък и на по-млади години, намира основание да изпитва някакво неудовлетворение от живота си. Всички имаме поводи да кажем – това пропуснах, там сглупих, защо тогава нещо не направих… Не правя изключение. Наясно съм с вините и грешките си. Но пък, от друга страна, няма да е честно да не кажа, че и много интересно съм живяла…
Такива мисли се въртят в главата ми, докато гледам коледната елха. Елхи. Купихме с Муки едно голямо кичесто дърво, но то се прекърши в ръцете ми. Дожаля ми да изхвърля някоя от половините му. Окичихме и двете. Пак не сме като останалите. И пак е хубаво…
Преди години, когато излезе „Герой на мегдана“, много хора харесаха книгата. Между тях и Рангел Вълчанов. Поздрави ме и призна, че преди да я прочете, не мислел, че съм „дълбок“ човек. Ние нали само сме се кикотили! – ми каза. „Че ти точно по кикота можеш да разбереш един човек дълбок ли е или не“ – скастрих го аз.
Рангел не беше единственият на мнение, че книгата иска продължение. Тъй като много бързо се разпродаде, аз се окуражих наистина да я допълня. Днес, утре – минаха години. Когато бяхме деца и искахме да кажем, че една работа няма да я бъде, си крещяхме едно на друго: „Знаеш ли кога? Знаеш ли кога? – Когато се подстригват мравките.“ Мравките се подстригват горе-долу по същото време, когато цъфтят налъмите. Та и продължението на книгата се очертаваше да съвпадне с двете събития. Но не би. Все пак ги изпревари.
Естествено е, преди да започна със спомените, да отговоря на себе си какво се случи през тези години. Първата ми реакция е: „Кажи-речи нищо.“ Втората: „Толкова много неща.“ Всъщност и двете са верни.
През тези отминали години ме сполетя късен ренесанс. Има описани случаи как на старци им никнат отново зъби. Та и с мен тъй – получих големи, хубави роли във „Вчерашни целувки“, „Ретро“, „Мисис Кронки“… Пътувах много с тези представления, живот и здраве, още ще ги играя. Два пъти бях в Америка. Отидох в Рим и не видях папата. Снимах се в няколко български филма във време, когато наше кино почти няма.
Започнах да се харесвам повече. Ново явление при мен. На по-млади години трудно „вадех“ ролите си. Не искам да кажа, че в изброените по-горе представления го карах през пръсти. Не. Работих, без „да сея на корена му ряпа“. С повече лекота. Отпуснах се да се радвам на работата си – нещо, което доскоро не умеех. Един ден, докато репетирахме „Ретро“, казах на Славка Славова и Таня Масалитинова: „Ей, ние сме от Бога целунати! Трябва да се радваме, че на тези години продължаваме да играем и да пълним салони.“
Така де! Призовах ги (и тях, и себе си) не към самодоволство, а без глупаво недоволство. Накарала съм хората да се вгледат в мен. Не всеки го може. Увереността ми е повече отпреди. Не всеки има основания за такава. Когато се върна в Драгалевци, се чувствам отново способна за връзка с природата. Не всеки може да се похвали с такова усещане.
Мислили са ме за много амбициозна, а аз не съм. Станах артистка не от стремеж към показност. Винаги съм била откровена, даже повече, отколкото трябва, тогава защо да крия, че се научих да се радвам на себе си?
Втората покана за Америка приех след много колебания. Изморена бях, а и дългият полет съвсем не е препоръчителен за болните ми очи. Но домакините така се примолиха, че не ми стигнаха силите да откажа поканата. Всъщност аз не участвах в спектакъла „Двубой“. След като той свършеше, трябваше да започне нашата програма с Кольо Анастасов. След постановка това не върви и чувството за неловкост още повече ме караше да се съпротивлявам. Но след като веднъж си се съгласил, ще се съгласиш още веднъж.
Незабравими реплики на Стоянка Мутафова:
– Как искате да Ви запомнят?
– А, много ми е зор! Както искат, така да ме запомнят!„Човек получава толкова много цветя два пъти в живота – когато идва и когато си отива. Аз идвам!“
„Без компютри няма напредък, но без изкуство няма живот.“
„Голяма беда за актьорското съсловие е простотията…“
„Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство. Понякога се чувствам много млада, много малка даже. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се чувствам възрастна. Не, не, не. Не нося това, което много хора имат много рано – едно такова достолепие добиват в поведението си – така може, пък така не може. Както искам, така си живея.“
„Никога не вървя по магистрала. Карам по странични пътеки, насам-натам, докато си изградя образа. При мен няма постоянство и не повтарям нещата.“
„Ако реша да лудувам, го правя толкова бясно, че събирам полицията. Не мога по друг начин.“
“Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство.”
“Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят… На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!”
“Който не носи театър в себе си е умрял.”
“Една фурия на 90” съдържа в себе си първите две книги и има още 10-на нови материала в леко разместен ред, което изобщо не е от значение.
Ако сте прочели вече “Една фурия на 90” значи сте прочели всичките три книги.
Този нов файл се придържа към оригиналната подредба на спомените на Стоянка Мутафова, както са били издадени книгите от 1997г. и 2001г. За избора на подредба на Юрий Дачев и “Една фурия на 90”. вижте изданието от 2012г. на http://4eti.me/furia/
