Следите на душите. Книга 2 – Д-р Майкъл Нютън

Posted on 26/06/2024

by book

Медиуми

Д-р Майкъл Дъф Нютън е световноизвестен със своите новаторски техники за духовна регресия, които връщат пациентите под хипноза назад към пребиваването им в духовния свят. Бестселърите „Пътят на душите“ и „Следите на душите“ събуждат у милиони читатели желанието да открият своите собствени предишни животи, своите спътници и духовни водачи, както и целта на настоящия си живот.
В „Следите на душите“ 67 човека, обикновени като нас, подложени на хипнотерапия от д-р Нютън, си спомнят за случилото се между техните минали прераждания на земята. Основана на неговите революционни проучвания за живота след смъртта, тази книга е написана както за начинаещи, така и за читателите на първи том бестселър на Майкъл Нютън – „Пътят на душите“.
Потърсете смисъла, скрит във вашите свръхсъзнателни спомени, като прочетете историята на тези хора и научите удивителни подробности за нашата мисия на земята; къде отиват душите след смъртта; как духовете се свързват с живите и им носят успокоение; сродните души; пътуване на душата между различните животи; защо избираме точно определени тела.

Интро
Кои сме ние? Защо сме тук? Къде отиваме? Опитах се да отговоря на тези вечни въпроси в първата си книга – „Пътят на душите“, издадена през 1994 година. Много хора са споделяли с мен, че тя ги е подтикнала към духовно пробуждане на вътрешната им същност, защото никога по-рано не са имали възможност да прочетат с такива подробности какво представлява животът в духовния свят. Казвали са също, че информацията им е помогнала да разберат най-съкровените си чувства, породени от мисълта за живота на душите след физическата смърт и целта на завръщането им на Земята. След като книгата излезе от печат, а после бе преведена на други езици, получих въпроси на читатели от целия свят, които се интересуваха дали ще има втора книга. Дълго време отхвърлях тези предложения. Трудно бе да събера записките на дългогодишните си изследвания, да ги подредя и най-сетне да напиша систематизиран труд за вечния живот. Имах чувството, че вече съм сторил достатъчно.

В увода към „Пътят на душите” споделих, че съм изучавал традиционна хипнотерапия и някога се отнасях скептично към използването на хипнозата за медитационно връщане в миналото. Ориентирах се към хипнозата през 1947-а, на петнадесетгодишна възраст, така че бях представител на старата школа, а не на модерните течения. Затова когато неволно стигнах със свой клиент до дверите на духовния свят, бях изумен. Открих, че за повечето хора, насочили интереса си към спомените за минали прераждания, животът на душата между тях е период на тайнствена забрава, който служи като мост. Скоро разбрах, че сам трябва да открия стъпките, необходими за да отключа паметта на хората за пребиваването им на това загадъчно място. След още години изследвания най-сетне съумях да съставя работен модел на структурата на духовния свят и осъзнах какъв терапевтичен ефект може да има този процес върху клиента. Установих също, че няма значение дали човекът е атеист, дълбоко религиозен, или има своя философия. Когато са в състояние на хипноза, всички са последователни в разказите си. Именно поради тази причина станах, както сам се наричам, спиритуален регресионист. Тоест хипнотерапевт, специализирал се в областта на живота след физическата смърт.

Написах „Пътят на душите“, за да дам на читателите основа за надграждане на информация, като чрез поредица от събития описах какво става, след като умрем и преминем отвъд, кой ни посреща, къде отиваме и какво правим като души в духовния свят, преди да изберем тяло за следващото си прераждане. Тази книга е като пътеводител през времето, създаден по действителни разкази на клиенти за минали преживявания между предишните им животи. Затова „Пътят на душите“ не е поредната книга за прераждането, а нова основа за метафизически изследвания, каквито досега не са били провеждани чрез хипноза.
През осемдесетте години, докато формулирах работен модел на света между преражданията, престанах да се занимавам с други типове хипнотерапия. Бях погълнат от разбулването на тайните на духовния свят, основано на огромен брой случаи. Така се почувствах по-уверен в истинността на по-ранните си открития. През тези години на специализирани изследвания работех буквално в уединение с клиентите си, които знаеха за намеренията ми, и използвах само информацията, която получавах от тях и приятелите им. Дори избягвах да се консултирам с метафизическа литература, защото исках да бъда напълно свободен от чужди влияния. Днес все още вярвам, че решението ми да работя в усамотение и да не давам публични изявления беше правилно.

Когато напуснах Лос Анджелис и се оттеглих в планината Сиера Невада, където написах „Пътят на душите“, се надявах на пълно спокойствие и анонимност. Но очакванията ми не се оправдаха. По-голямата част от материала в книгата не бе публикувана никога по-рано и започнах често да получавам писма от издателите си. Задължен съм на издателство „Люълин“ за прозорливостта и смелостта да представят изследванията ми на широката публика. Скоро след издаването на книгата бях изпратен да изнеса множество лекции и да дам интервюта за радиото и телевизията.
Хората искаха повече подробности за духовния свят и не преставаха да питат дали разполагам с още материал. Не можех да отрека. Всъщност имах доста разнообразна несподелена информация, но предполагах, че читателската аудитория не би приела толкова много от един неизвестен автор. Въпреки факта, че хората приеха „Пътят на душите“ като вдъхновяващо четиво, дълго отхвърлях идеята да напиша продължение. Накрая стигнах до компромисно решение. При отпечатването на петото издание към „Пътят на душите“ бе добавен индекс и няколко допълнителни абзаца, за да удовлетворя молбите на читателите за по-подробно изясняване на някои въпроси. Но не се оказа достатъчно. Броят на писмата с въпроси за живота след смъртта, които получавах всяка седмица, продължи драматично да нараства.
Много хора започнаха да търсят връзка с мен и частично възобнових работата си. Забелязах по-висок процент на по-развитите души. Навярно тези хора бяха чакали дълго, докато почти се оттегля в пенсия и потокът от клиенти чувствително намалее. В резултат – имам по-малко случаи на млади души в психологическа криза и повече клиенти, които умеят да бъдат търпеливи. Те изпитват желание да отключат смисъла, скрит зад определени неща, като надникнат в духовните си спомени, за да изберат цел в живота си. Много от тях самите са лечители и учители, които споделят с мен допълнителни сведения за духовния си живот между преражданията. Надявам се, че в замяна съм им помогнал да намерят своя път.

През цялото това време читателите останаха с убеждението, че не съм разкрил всичките си тайни. Най-сетне в съзнанието ми се зароди въпросът, как да започна следващата си книга. Създаването на „Следите на душите“ е последица от всичко, което описах. Смятам първата си книга за странстване из духовния свят по безкрайната река на вечността. Пътуването започва от устието с момента на физическата смърт и завършва там, откъдето се завръщаме в ново тяло. В „Пътят на душите“ съм се доближил до източника толкова, колкото бе възможно. Това не се е променило. Въпреки че споменът за многократното изминаване на този път е в съзнанието на всекиго, никой човек, който все още се преражда, не би могъл да ме отведе по-далеч.

„Следите на душите“ е създадена с намерението да понесе пътниците на втора експедиция по реката, с отклонения за опознаване на най-главните ѝ притоци. По време на новото пътешествие бих искал да разкрия още непознати аспекти на маршрута, за да дам на хората по-цялостна перспектива. Изградил съм тази книга по-скоро на базата на тематични категории, отколкото в хронологичен или пространствен ред. Застъпил съм времевите рамки на нормалното движение на душата между духовните местности, за да анализирам изцяло преживяванията. Опитах се да представя на читателите едни и същи елементи на духовния живот от различни гледни точки. В „Следите на душите“ се стремя да развия разбирането за изключителния ред и планираност, която съществува за нас.
Същевременно се надявам това второ пътуване сред чудесата на духовния свят да бъде интересно и приятно и за неопитния пътешественик. На тези читатели, които за първи път се срещат с моята работа, встъпителната глава ще предложи кратък преглед на всичко, което съм открил за живота между преражданията. Надявам се това резюме да допълни разбиранията ви за нещата, които ни очакват, и да провокира интерес и към първата ми книга.
И така, в началото на второто ни пътешествие заедно бих искал да благодаря на всички вас, които ме подкрепихте в усилията, необходими за отключването на духовните двери на съзнанието. Тези асоциации, помощта на много водачи и личното ми удоволствие от работата ми дадоха енергия да продължа. Това, че съм избран за един от посланиците на тази важна мисия, ме кара да се чувствам истински благословен.

В индийските „Упанишади” се твърди, че след смъртта запазваме сетивната си памет. Вярвам в теорията от този стар философски текст, че сетивата, емоциите и човешкото его са пътят към безкрайния опит, от който безсмъртната душа добива физическо познание. Един от клиентите ми говори за това по убедителен начин:
„В духовния свят можем да пресъздадем всичко, което поискаме, за да ни напомня за места и неща, които сме харесвали на Земята, физическите ни симулации са почти съвършени, на някои дори се струват абсолютно точни. Но без тяло… Е… За мен са просто имитации. Обичам портокали. Мога да създам портокал тук и дори да възпроизведа характерния му сладникав вкус. Все пак не е същото като да хапна портокал на Земята. Това е една от причините да се наслаждавам на физическия си живот.“
За разлика от коментара на този клиент съм чувал други да казват, че духовният свят е истинската реалност, а земният – илюзия, създадена, за да се учим. Може би тук няма противоречие. Вкусовите рецептори на земните хора са силно развити. Затова портокалите и човешките същества съществуват в хармония. Има степени на реалност. Това, че нашата вселена представлява тренировъчна площадка, не означава, че е нереална, а само краткотрайна. Нещата, които може би са временна илюзия за земните обитатели, не оспорват факта, че за физически живия човек насладата от вкуса на портокала е по-голяма, отколкото тази на душата от подобието, което е създала. За сметка на това реалността на духовния свят, съществуващ между измеренията, където нищо не е абсолютно, позволява на душата да добие огромен опит, който далеч не се вмества във физическите представи.

Случай 39 (Съветът):
Д-р Н. Опиши как протича срещата по-нататък.
К. (пауза.) Започваме с успехите ми. В миналия си живот бях собственик на преуспяваща компания с голям брой наети работници. Премислям всичко. Искам да създам добро впечатление, като им кажа за благотворителната си дейност… Нали разбирате, добри дела. (пауза.) После стигаме до начина, по който ръководех компанията си… Неспособността ми да избягвам конфликти, разногласията и кавгите с персонала. (клиентът става неспокоен.) Толкова е отчайващо… Опитвам се да преодолея това… но… (замълчава.)
Д-р Н. Продължи, ако обичаш. Твоят водач помага ли ти по някакъв начин?
К. Водачът ми Жоакин говори зад мен. Разказва накратко за основните моменти от живота ми и старанието да осигуря работа на възможно най-много хора по време на депресията.
Д-р Н. Не звучи зле. Доволен ли си от начина, по който Жоакин те представя пред мъдреците?
К. Да. Обяснява какво съм искал да постигна и какво е станало в действителност. Тонът му е спокоен. Жоакин нито ме защитава, нито ме хвали, просто описва участието ми в събитията в един труден период за Америка.
Д-р Н. Смяташ ли Жоакин за свой адвокат?
К. (категорично) Не, тук нещата не стоят така.
Д-р Н. Обективно ли е резюмето му?
К. Да, но едва сме започнали. Насочвам мислите си към живота, който осигурих на семейството си, но неволно смесвам това с работата… Не мога да се отърся от притесненията за начина, по който се отнасях с подчинените си. В момента Жоакин мълчи, не желае да ми пречи.
Д-р Н. Да продължим с обмена на мисли между теб и мъдреците.
К. Опитвам се да отгатна следващите им въпроси. Признавам, че ми харесваше да трупам материални ценности в живота си. Интересуват се защо, и споделям, че това ме караше да се чувствам преуспял като личност, но го правех за сметка на другите. Припомнят ми подобни постъпки от предишни прераждания… И питат дали смятам, че вече се справям по-добре.
Д-р Н. Мислиш ли, че намеците за миналото ти оспорват по някакъв начин преценката на последния ти живот?
К. Не, във въпросите им няма укор. Приемам ги спокойно, но напрягам мислите си и се старая да изтъкна благотворителните си прояви като нещо важно… После… (спира.)
Д-р Н. (насърчително.) Дотук се справяш добре, кажи ми какво става по-нататък.
К. Мъдрецът, който седи в средата… Силата на мисълта му ме обгръща…
Д-р Н. Какво послание ти предава?
К. (бавно.) Ето какво чувам: „Именюъл, не сме тук, за да те съдим, наказваме или пренебрегваме мислите ти. Просто искаме да се погледнеш през нашите очи, ако можеш. Това означава да си простиш. Този аспект е най-голямото предизвикателство при срещите ти с нас, защото желанието ни е да приемеш себе си такъв, какъвто си, със същата безусловна любов, която ние изпитваме към теб. Задачата ни е да те подкрепим в земния ти път. Накрая ще ти напомним за онази случка на автобусната спирка.”
Д-р Н. Случка на автобусна спирка… За какво говори?
К. (пауза.) Отначало самият аз съм озадачен. Обръщам се към Жоакин за помощ.
Д-р Н. Обясни какво следва, Именюъл.
К. Мъдрецът в средата… ми предава ново послание: „Не си ли спомняш? Жената, на която помогна един ден на автобусната спирка?” Отговарям: „Не, не помня.” После всички изчакват споменът ми да изплува и някой изпраща образ в съзнанието ми. Вече се досещам… Веднъж видях една жена… Докато бързах към офиса с куфарчето си. Бързах. Но чух тихия ѝ плач вляво от мен. Седеше на спирката до тротоара. Беше по време на депресията, хората бяха отчаяни. Спрях. После импулсивно седнах до нея, обгърнах раменете ѝ и се опитах да я утеша. Беше много нетипична за мен постъпка. (пауза.) Господи, това ли ги интересува? Останах при тази жена само няколко минути, докато пристигне автобусът. Никога вече не я видях.
Д-р Н. Какво мислиш за хрумването на мъдреца да ти напомни за тази случка по време на събеседването?
К. Истинска лудост! Цял живот съм давал пари за благотворителност, а те се интересуват от това! Не съм предлагал на тази жена никакви пари, просто поговорихме…

Когато с клиента ми обсъждахме този разговор, споделих какъв е според мен смисълът на присъствието на усмихнатата дама с жълта тога отдясно в съвета. Навярно да изрази одобрение за спонтанно предложената подкрепа на една непозната на автобусната спирка. По-младите души, заставащи пред съветите, често не помнят някои моменти от живота, докато търсят оправдания за постъпките си. Погълнати от себе си, биха могли да пропуснат това, което е важно. Именюъл е изпитал състрадание към жената на спирката. Въпреки че бързал към офиса си, седнал до нея. Жестът на съчувствие бил кратък. Но Именюъл сподели, че в онези моменти почувствал болката ѝ, погледнал я в очите ѝ и казал, че ще се справи с проблемите си, защото вярвал, че може да бъде силна. Жената престанала да плаче и когато автобусът пристигнал, станала и го уверила, че ще се справи. След това той продължил по пътя си и забравил за тази кратка проява на доброта до края на живота си.
Случката на автобусната спирка изглежда незначителна в сравнение с множество други постъпки. За съвета не е така. В живота си хората правят много красиви жестове, които им се струват толкова дребни, че рядко се сещат за тях. Но в духовния свят нищо не е маловажно. И нищо не се забравя.

Присъствието
„Когато отвеждате хората в духовния свят, виждат ли Бог?“ Често ми задават този въпрос по време на лекции и не мога да дам кратък отговор. Зная, че клиентите ми чувстват присъствието на извора на своето сътворение. По-напредналите обясняват, че някога всички души отново ще се слеят с източника на лилава светлина. Все пак има ли място в духовния свят, където все още прераждащата се душа вижда същество, по-висше от старейшините? Отговорът е да – на срещите си със съвета.
По време на събеседването със старейшините ни обзема чувство за близостта на още по-висша сила, наричана просто присъствието. Много клиенти казват: „Тогава се намираме възможно най-близо до Бог.“ По-напредналите клиенти, които скоро ще престанат да се прераждат, изтъкват, че според тях това присъствие не е точно Бог, а обожествено същество или същества, чиито способности далеч превъзхождат тези на съветниците. Всички са съгласни, че присъствието е там, за да помага при работата на съвета.
Повечето от душите, с които разговарям, избягват да употребяват думата Бог при описанията си на висшето присъствие, което по-скоро чувстват, отколкото виждат в духовния свят. Предпочитат да използват думи като източник или висш дух, защото понятието Бог е твърде персонализирано на Земята. С приближаването си към по-висши нива на развитие много души започват да говорят за присъствието в множествено число, като част от много духовни сили с безгранично познание. Чувстват, че тази по-висша сила оказва влияние при събеседванията им със съвета, но може би не е самият създател. Присъствието е най-осезаемо за клиентите ми по време на срещите им със съвета. Все пак за тях то е по-висша всемогъща и вездесъща енергийна сила в духовния свят.
След като прегледах бележките си за стотици случаи, в които става дума за присъствието, реших да цитирам няколко от тях. По време на сеансите всеки клиент говори за присъствието, само в няколко изречения. Надявам се цитатите, които съм подбрал, да дадат представа за тази страна от срещите на душите със съвета.

„Всъщност не виждам присъствието, но го усещам като най-висша енергия. Тук е и заради съветниците, но главно заради мен. Старейшините не се явяват посредници между мен и този източник на сила. Чувствам пряка връзка с лилавата духовна светлина.“

„Когато се намирам в залата на съвета, присъствието надзирава старейшините с пулсиращата си виолетова светлина. Понякога тя става ярка и сребриста, за да успокои и пречисти съзнанието ми.“

„Присъствието стои високо в дъното на залата, зад съвета. Трудно ми е да погледна тази сила. Чувствам светостта ѝ толкова осезаемо, че не бива да я гледам, докато трае събеседването ми със съвета. Ако се опитам, бих отклонил вниманието си от старейшините.“

„Изглежда, съветниците усещат появата на присъствието, но това не ги разсейва и кара да забавят процедурата. Мисля, че и те, и аз трябва да бъдем съсредоточени. Все пак имам чувството, че величественото съчетание на толкова много интелигентна енергия в момента е предназначено само за мен. Водачът ми, старейшините и присъствието са пазители на мъдростта, която се крие зад преживяванията ми.“

„Присъствието е чиста енергия, която помага на съвета заради мен. Мисля, че съветниците се нуждаят от помощта на присъствието, защото е минало много време, откакто самите те са престанали да се прераждат в биологическа форма. Чистата мъдрост на тази енергия позволява и на съвета, и на мен да видим по-ясно какъв е пътят ни.“

„Сиянието и притегателната сила на присъствието са зов… Вдъхващ на всички в залата вяра, че някой ден ще се съединим. Прилича на родител, който очаква да пораснем и заживеем в разбирателство като зрели същества.“

„Когато застанете пред съвета, усещате присъствието като вибрации, проникващи в съзнанието ви. Дори водачът ми чувства същото блаженство. Зная, че затова толкова обича да идва с мен на събеседванията на съвета. Тази сила е като извор на обич и разбиране. Когато срещата ми със съвета свърши и изляза… ме обзема копнеж да се върна и отново да почувствам присъствието.“

Самоубийство
Когато работя с клиенти, завършили предишния си живот със самоубийство, няколко мига след смъртта повечето от тях възкликват: „Господи, как можах да направя такава глупост!“. Това са физически здрави хора, а не страдащи от мъчителни заболявания. Отношението към човек, млад или възрастен, извършил самоубийство, защото влошеното физическо състояние го е направило непълноценен, е различно от това към онези, които са имали здрави тела. В първия случай, когато душата се завърне при групата си, е обградена с топлота и разбиране, докато във втория среща известен укор.
Установих, че душите не изпитват чувство за провал или вина, когато са потърсили избавление в смъртта. Ще дам реалистичен пример за такава смърт с избора на брат и сестра в раздела за свободната воля в девета глава. При непоносимо физическо страдание имаме право да се освободим от болката и унизителното положение да се отнасят с нас като с безпомощни деца, чийто живот се поддържа от изкуствени медицински системи. Откривам, че няма нищо срамно в решението на една душа да напусне неизлечимо болно тяло, като прекрати живота му със собствената си ръка или с помощта на състрадателен болногледач.
Работил съм с доста хора, извършили опит за самоубийство, години преди да се срещнат с мен, и чувствам, че сеансите ми са оказали ползотворно влияние. Някои от тях все още бяха емоционално объркани, а други вече се бяха отърсили от мислите за самоунищожение. Едно от нещата, в които се убедих, е, че трябва да се отнасяме сериозно към хората, твърдящи, че мястото им не е на Земята. Възможно е това да са потенциални самоубийци.
Какво се случва с душите на здрави хора, извършили самоубийство? Споделят, че се чувстват засрамени пред своите водачи и приятели, защото в предишния си живот са нарушили споразумението. Това е загуба на самочувствие поради пропиляна възможност. Животът е дар, всеки получава определено тяло след дълъг и задълбочен размисъл. Ние сме отговорни за телата си и това е свещено доверие. Особено когато млад, здрав човек извърши самоубийство, водачите ни смятат постъпката за крайно незряла и за бягство от отговорност. Духовните магистри разчитат на смелостта ни да довършим нормално живота си в здраво тяло, независимо колко е труден. Проявяват безгранично търпение към нас, но ако многократно ги разочароваме, като извършваме самоубийства, не са така всеопрощаващи.
Работих с млад клиент, който бе направил опит да сложи край на живота си година преди срещата ни. По време на хипнотичния сеанс открихме доказателства за самоунищожение в предишни прераждания. Когато застана пред магистрите от съвета след миналото си прераждане, един от старейшините каза следното:
„Отново пристигаш рано и сме разочаровани от теб. Нима все още не си разбрал, че изпитанието става по-трудно с всеки нов живот, от който се откажеш? Поведението ти е егоистично поради много причини. Не на последно място – мъката, която донесе на онези, които те обичаха. Докога ще продължаваш просто да захвърляш съвършено здравите тела, които ти поверяваме? Уведоми ни, когато си готов да престанеш със самосъжалението и подценяването на възможностите си.“
Не мисля, че съм чувал член на съвета да се отнася по-строго с някоя душа заради извършено самоубийство. Няколко месеца по-късно този клиент ми писа и сподели, че винаги, когато в главата му се прокраднат мисли за самоубийство, ги отхвърля, защото би искал да избегне подобен разговор със старейшините, след като отново е посегнал на живота си. Едно малко постхипнотично внушение му помага лесно да възстановява тази сцена в съзнанието си и споменът за нея винаги го възпира.

Цялост
Когато някой клиент ми каже, че завръщането в духовния свят го кара отново да изпитва чувство за цялост, това изисква обяснение. Получаваме прилив на нова енергия от сродни души и водачи, които могат да влеят в нас и енергията, която сме оставили след себе си. Но както казах, докато говорех за духовния копнеж, пълната цялост ще бъде постигната едва когато завършим работата си. Все пак при завръщането към това, което сме били, преди да започне животът ни, чувстваме, че сме възвърнали целостта си. Един клиент описа нещата така: „Смъртта е като пробуждане след дълъг сън, в който сме имали само смътни представи. Чувството за свобода идва след плач, но тук никой не плаче.”
Опитах се да покажа смъртта от гледна точка на душата, стараеща се да облекчи болката на хората, останали след нея. Както казва Платон: „Щом се освободи от тялото, душата е способна ясно да види истината, защото е по-чиста отпреди и си спомня чистите идеи, които е познавала по-рано“. Живите трябва да продължат без физическото присъствие на човек, когото са обичали, като вярват, че отпътувалата душа все още е с тях. Приемането на загубата става постепенно. Превъзмогването на скръбта е поредица от стъпки, които започват с вярата, че не сме истински сами.
За да изпълните жизнения договор, сключен предварително с починалия, трябва отново да се присъедините към човечеството като активни участници. Скоро ще видите своите любими. Надявам се дългогодишните ми изследвания за живота, който водим като души, да помогнат на живите да осъзнаят, че смъртта е само смяна на една реалност с друга във вечността на съществуването.

След като добихме представа за различните роли, които духовните ни партньори могат да изпълняват в нашия живот, бих искал да се спра на един особен аспект от тези връзки, който би събудил интерес. Често ме питат какво е да видиш в духовната си група някого, който ти е навредил в току-що отминалия живот, Философът Хайдегер е казал: „Никой не може да обича вместо теб или да поеме болката ти.“ Може би това твърдение е вярно на Земята, но не и в духовния свят. Душите притежават способността да проникват в съзнанието на приятелите си и напълно да споделят чувствата им. Правят го от съпричастие и желание да разберат страданието, което взаимно са си причинили в последния живот.

Лоши сили
Идеята, че съществуват външни за нас сатанински сили, които подвеждат и покваряват хората, е мит, създаден от онези, които са се стремели да контролират съзнанието на другите за свои собствени цели. Злото се е зародило и съществува в злонамерения човешки ум. Животът е жесток, но такъв сме го направили ние, обитателите на тази планета.
Внушението, че сме зли по рождение или че някаква външна сила е обладала съзнанието на зъл човек, прави злото по-лесно приемливо. Това е търсене на оправдание за преднамерената жестокост, щадене на човешкия род и освобождаване от индивидуална и колективна отговорност. Когато разглеждаме случаи на серийни убийци или на деца, отнели живота на други деца, наричаме тези хора или родени убийци, или подвластни на външни демонични влияния. Това ни спестява неудобството да гадаем защо тези злодеи изпитват удоволствие да причиняват страдание на другите, изливайки собствената си болка.
Няма души чудовища. Хората не се раждат зли. По-скоро се поддават на влиянията на обществото, в което живеят, където вършенето на злини удовлетворява стремежите на покварени личности. Причината за това се корени в човешкия мозък. Изследванията на психопати показват, че удоволствието им от причиняване на болка без угризения запълва празнота, която те чувстват в самите себе си. Тези неадекватни хора виждат във вършенето на зло източник на власт, сила и влияние. Омразата за тях е бягство от реалността на живота, който ненавиждат. Изкривените им съзнания казват: „Щом животът ми не струва нищо, защо да не отнема нечий друг.“
Злото не е генетично заложено, въпреки че ако в историята на някое семейство има насилие и жестокост към децата, това поведение често се предава от едно поколение на друго. Насилието и разрушителното държание на възрастен човек от семейството е вътрешна емоционална реакция, която оказва влияние върху младите членове. Това може да доведе до жестоко поведение на децата от семейството. А как тези наследствени и околни влияния върху тялото въздействат на душата ни?
В процеса на работата си съм открил, че енергийната сила на душата в критичен момент може да се разграничи от тялото. Има хора, които дори чувстват телата си чужди. Ако обстоятелствата са наистина сурови, тези души са склонни към мисли за самоубийство, но обикновено не отнемат живота на други. В следващите глави ще отделя повече внимание на тази тема. Една от причините за този смут е конфликт между безсмъртния характер и темперамента на обитаваното човешко тяло със свой генетичен багаж. Възможно е дори нарушената мозъчна химия или хормонален баланс да окажат влияние върху централната нервна система и това да навреди на душата.

Слушал съм много интригуващи любовни истории от минали прераждания на духовни партньори, които прекосяват времето и пространството, за да се срещнат отново в живота. Ето няколко примера:

Когато любовта е измъчвана: от похотлив вожд на клан в каменната ера, който често отвличал партньорката на клиента ми, а после я връщал обратно.

Когато любовта е отнета: от робиня в древния Рим, която носела храна на гладиаторите и се влюбила в един от тях. Плененият боец се заклел на клиентката ми, че ще я обича вечно, в нощта, преди да загине на арената.

Когато любовта е жестока: към един коняр, пребит до смърт през средновековието от благородник, който го видял с дъщеря си на мястото на тайните им срещи.

Когато любовта е героична: преди три века полинезиец се удавил няколко часа след сватбата си, когато буря потопила кануто на младоженците, но клиентът ми успял да спаси своята партньорка.

Когато любовта е убийствена: клиентът ми, германец от осемнадесети век, пронизал с нож съпругата си от ревност и гняв, защото се носели слухове за изневяра. Несправедливо обвинена от клюкарите, преди да издъхне, тя го уверила, че е невинна и обича единствено него.

Когато любовта не прощава: завърнал се ветеран от гражданската война презрял съпругата си, клиентката ми, която се омъжила за неговия брат година след като ветеранът бил официално обявен за загинал.

Всяка от изброените двойки днес има щастлив брак. Изпитанията в миналите прераждания са ги подготвили за следващите и укрепили връзката им като партньори. Чрез регресия към минали епохи се получават интересни сведения за отношенията на партньорите в предишни животи, но спомените за това, което им се случва между преражданията, предлагат доста по-широка перспектива за тези връзки.
Има много различни изпитания, свързани с любовта. В някои прераждания сме имали дълъг и щастлив живот с вечните си партньори, а в други сме прекъсвали връзките с тях или сме били разочаровани от постъпките им. Понякога трудният съвместен живот помрачава любовта. Времето, прекарано заедно с партньорите, ни носи радост и болка, но се учим и от двете. Винаги зад сериозните събития, засягащи връзките ни в живота, се крият кармични причини.

Случай 67 (партньорството душа-тяло):
Д-р Н. Кажи ми какво чувстваш обикновено, когато навлизащ в съзнанието на детето.
К. Отначало приемам единението като годеж. Влязох в сегашното си тяло в осмия месец. Предпочитам да изчакам до по-късен етап, когато мозъкът е по-голям и имам по-развита основа за работа.
Д-р Н. Няма ли и отрицателни последици от късното съчетаване? Имам предвид факта, че тогава се сливаш с по-независим индивид.
К. Някои от приятелите ми срещат трудности, но не и аз. Искам да мога да разговарям с детето, когато бихме се разбирали по-добре.
Д-р Н. (Нетърпелив съм да получа обяснение.) Разговаряш… с плода… какво му казваш?…
К. (Смее ми се.) Разбира се, че общувам с детето.
Д-р Н. Разкажи ми по-подробно за това. Кой заговаря пръв и какво казва?
К. Детето пита: „Кой си ти?“, а аз отговарям: „Приятел, дошъл да поиграете и да стане част от теб.“
Д-р Н. (Съзнателно го провокирам.) Не го ли подвеждаш? Не си дошъл, за да играете, а да завладееш съзнанието му.
К. О, моля ви! Откъде ви хрумна? Това съзнание и аз сме създадени да бъдем заедно. Нима мислите, че съм някакъв извънземен нашественик на Земята? Съединявал съм се с бебета, които са ме приемали като очакван гост.
Д-р Н. Някои души имат съвсем различно изживяване.
К. Слушайте, познавам непохватни души. Нахълтват като слонове в стъкларски магазин и са твърде нетърпеливи да започнат осъществяването на плана. Но сблъсъкът с прекалено силна енергия изведнъж предизвиква съпротива.
Д-р Н. В сегашния ти живот бебето с нетърпение ли те очакваше?
К. Не, детето все още не знае достатъчно, за да бъде нетърпеливо. Отначало погалвам мозъка. Мога веднага да проектирам топли мисли за обич и приятелство. Повечето бебета просто ме приемат като част от себе си. Някои са по-плахи, като сегашното ми тяло.
Д-р Н. Нима? Какво толкова необичайно имаше в това бебе?
К. Нищо съществено. Мислите му бяха: „Сега, щом вече си тук, кой ще бъда аз?“
Д-р Н. Струва ми се доста съществено. Най-важното е дали детето разбира, че индивидуалността му зависи от теб.
К. (Търпеливо.) Вече е започнало да се пита „Кой съм аз?“. Някои деца осъзнават това по-ясно, отколкото други. Малцина от тях се съпротивляват защото ни смятат за дразнители на вътрешната им същност, като бисери в миди.
Д-р Н. Значи не мислиш, че детето се чувства принудено да се откаже от част от индивидуалността си?
К. Не, душата идва, за да придаде… задълбоченост на характера. Нашето присъствие е благотворно. Без нас човешката същност е като неузрял плод.
Д-р Н. Но дали детето разбира това преди раждането си?
К. Знае само, че искам да бъдем приятели и да действаме заедно. Започваме общуване за обикновени неща, като неудобната поза на тялото в утробата. Понякога пъпната връв е увита около врата на детето и или успявам да го успокоя, или започва да се мята и още повече влошава положението.
Д-р Н. Моля те, продължи, като опишеш как помагаш на бебето.
К. Подготвям го за раждането, което ще бъде истински шок. Представете си какво е да бъдете тласнати от топлината, уюта и сигурността в утробата към ярко осветената болнична стая… шума… необходимостта от дишане… грижите. Детето оценява помощта ми, защото сега главната ми цел е да преодолея страха, като успокоя мозъка с уверения, че всичко ще бъде наред.
Д-р Н. Питам се: какво ли е чувствало детето, преди душата да му се притече на помощ?
К. Мозъкът му е бил твърде примитивен, за да очаква шока от раждането. Малко неща са били осъзнати. (Смее се.) Естествено в онези дни аз все още не съм бил с него.
Д-р Н. Можеш ли по някакъв начин да успокоиш разтревожена майка?
К. Трябва да притежаваме такава способност. През голяма част от съществуването си почти не успявах да повлияя на майките си, ако бяха изплашени, тъжни или ядосани по време на бременността. Душата трябва да умее да синхронизира енергийните си вибрации с тези на детето и с естествения ритъм на майката. Да хармонизира трите групи нива на вълните, включително и своите, за да я успокои. Мога дори да накарам бебето да ритне майката, за да ѝ покаже, че всичко с нас е наред.
Д-р Н. Предполагам, че трудностите на съчетаването свършват с раждането?
К. Истината е, че сливането все още не е напълно осъществено. До шестата година разговарям с тялото си като външна същност. По-добре е да не избързвам с пълното съединяване. Известно време си играем като двама приятели.
Д-р Н. Забелязал съм, че доста деца говорят на себе си, сякаш общуват с въображаем партньор в игрите. Това душата им ли е?
К. (Усмихва се.) Точно така, въпреки че и водачите ни обичат да си играят с нас, докато сме малки деца. А забелязали ли сте, че и хората на преклонна възраст често си говорят сами? Подготвят се за раздялата в края на своя път.
Д-р Н. Как приемаш дадената ти способност да се завръщаш на Земята в множество животи?
К. Като дар. Това е толкова многообразна планета. Естествено носи страдания, но и наслада… И е невероятно красива. Човешкото тяло е прекрасно творение. Винаги съм признателен за различните възможности, които ми дава то, да изразявам същността си, особено в най-важното отношение – любовта.

Заключение
Концепцията за възкресението ни в същества, принадлежащи към царството на вечността, съществува от древността на човечеството. Още от ранната си история вярваме, че земният и отвъдният живот се управляват от Висш духовен разум като единно цяло. Тези твърдения идват от спомените на много хора, които съм връщал чрез регресия в каменната ера. В продължение на векове след това сме приемали света на душите по-скоро като друго състояние на съзнанието, отколкото като абстрактно място. Животът след смъртта се е смятал за продължение на физическия. Мисля, че човечеството се връща към тези представи, което е прекрасно изразено от Спиноза: „Целият Космос представлява единна същност, от която ние сме част. Бог не съществува извън нея, а е във всяко творение.“

Зная, че навярно след прочитането на информацията в тази книга изглежда жестоко утопията от нашите сънища да съществува във всеки от нас, но спомените за нея да бъдат блокирани от съзнателната ни памет чрез амнезия. Когато някои от бариерите бъдат преодолени с хипноза, медитация, молитва, йога, въображение и сънища или достигане до духовно състояние чрез физически упражнения, се добива усещане за лична сила. Преди около 2400 години Платон е писал за прераждането и твърдял, че душите трябва да преминат през Лета, реката на забравата, чиито води предизвикват загуба на паметта за истинската им същност.

Предполагам, че духовните двери към нашата безсмъртна същност се отварят, защото лишаването ни от това познание е предизвикало обратен ефект. При изследванията си върху духовния свят съм се убедил, че ако нещо на Земята не води до добър резултат, то може да бъде променено. Бариерите на амнезията са създадени, за да ни освободят от бремето на спомените и те да не влияят върху реакциите ни при определени събития. Но може би ползата от амнезията вече не е толкова голяма, че да надделее над отрицателните влияния в живота на хора, живеещи във вакуум от апатия, която ги подтиква към пристрастяване към химически вещества. Твърде много хора се опитват да избягат от реалността, защото не виждат цел и смисъл в съществуването си. Освен наркотици и алкохол, друг проблем в пренаселените високотехнологични общества по света е духовната празнота, защото хората твърде много се ръководят от човешкото си его. Връзката с истинското „аз” е слаба или прекъсната.

Тъй като всеки от нас е уникално същество, различно от другите, онези, които желаят да постигнат вътрешен мир, трябва да открият свой път към духовно познание. Мисля, че когато напълно се придържаме към система от вярвания, основана на опита на други хора, губим част от индивидуалността си. Пътят към себе-познание и изграждане на лична философия, която не е подчинена на доктрините на някаква организация, изисква усилия, но ползата от него е голяма. Има много начини за постигане на това, които започват с вярата в себе си. Камю казва: „Рационалното и ирационалното водят до едно разбиране. Истината е, че изминатият път няма голямо значение; достатъчна е волята за достигане до крайната цел.“

Виденията от отвъдния живот остават с нас като нещо свято, докато преминаваме през лабиринта на земните пътища. Трудностите, с които се сблъскваме при опитите си да узнаем нещо за своя вечен дом, в немалка степен се дължат на различни влияния в живота. Не е толкова лошо да го приемаме такъв, какъвто е, без да си задаваме въпроси, вярвайки, че всичко, което е писано, ще се случи. Но желаещите да знаят повече не биха се задоволили просто да приемат събитията. Според някои пътешественици загадките в живота не могат да бъдат отминати, щом земното ни съществуване трябва да има някакъв смисъл.

Разумно е в търсенето си на духовно познание човек да се запита: „Какъв модел на поведение да следвам?“ някои теолози смятат, че хората, които не са религиозни, се опитват да избягат от моралната и етическата отговорност, към която сме призовани в Светото писание. Но след смъртта не получаваме оценка за съобразяването си с религиозни традиции, а по-скоро за постъпките и ценностите си. В духовния свят, който вече познавам, се преценява това, което сме сторили на другите и не толкова на самите себе си. Ако традиционното религиозно поведение съответства на целите ви и ви кара да се чувствате духовно пълноценни, навярно мотивацията ви е вярата в Светото писание и желанието да я споделите с някого. Така е и с онези, които се присъединяват към метафизически групи и изпитват удоволствие от следването на идеи, описани в духовни текстове, заедно с хора, споделящи същите възгледи. От една страна, тази практика носи чувство за спокойствие и духовно извисяване, но, от друга, не за всички е подходящо да следват този път.

Ако не сте в мир със себе си, няма значение каква е религиозната ви принадлежност. Когато прекъснем връзката с вътрешната си сила и заемем позицията, че сме съвсем сами, без духовна подкрепа, защото никой не ни наблюдава от високо, се чувстваме свободни от отговорност. Уважавам хората, които искрено вярват в нещо, понеже през голяма част от живота си нямах ясни убеждения за духовността въпреки изследванията си. Атеистите и агностиците смятат, че щом религиозното и духовното познание не се основава на естествени факти или доказателства, е неприемливо. За скептиците просто да имаш вяра, не е достатъчно. Причислявам себе си към последната група, защото бях един от тях. Постепенно започнах да вярвам в резултат на общуването си с хора в състояние на хипноза. Преди да стигна до открития, интересът ми към тази дисциплина бе чисто професионален. Все пак личната ми духовна вяра е резултат и от дългогодишно практикуване на медитация и интроспекция.

Духовното познание трябва да бъде индивидуален стремеж, иначе не би имало смисъл. Непосредствената реалност оказва силно влияние върху нас и можем да изминаваме пътя си в нея стъпка по стъпка, без да е необходимо да се вглеждаме твърде далеч напред. Дори когато поемем в погрешна посока, получаваме просветление за множеството пътища, предназначени да се учим. За да постигнем хармония между душевното „аз” и физическото обкръжение, имаме право на избор чрез собствената си воля по какъв начин да търсим причините за идването си тук. По пътя на живота се налага да поемаме отговорност за всички свои решения, без да обвиняваме други за провалите, които ни носят нещастие.

Както споменах, за да постигнем успех в мисията си, трябва да помагаме на другите в техния път, когато е възможно. По този начин помагаме и на себе си. Когато се посветим изцяло на утвърждаването на собствената си уникалност и сме напълно погълнати от себе си, връзката ни с другите се прекъсва. От друга страна, ако сме твърде незаинтересовани господари на собствения си дом, не можем да постигнем себеутвърждаване. Не сме получили телата си случайно. Били са подбрани за нас от духовни съветници и след проследяване на предложените възможности сме се съгласили да приемем тези тела, които обитаваме сега. Следователно никой не е жертва на обстоятелствата. Всяко тяло се поверява на душата с цел да бъде активен участник в живота, а не безучастен наблюдател. Не бива да забравяме, че сме приели този свещен договор, което означава, че земните ни роли са много по-значими, отколкото осъзнаваме. Душевната ни енергия е създадена от висш източник, който е непознаваем за нас на сегашния ни етап на развитие. Трябва да се съсредоточим върху същността си като личности и да открием онази божествена частица в себе си. Всички бариери по пътя към себепознание са издигнати от самите нас. Ако духовните пътища на другите не оказват съществено влияние върху нас, това не означава, че допирните им точки с нашия са случайни. Най-важната истина в живота е смисълът да бъдем тук. При едни и същи обстоятелства някои личности биха достигнали до аспекти на тази истина, докато други на тяхно място не биха успели.

В живота няма случайности, въпреки че хората не могат да разберат това, което им се струва просто съвпадение. Именно тази философия пречи на вярата в духовния ред. Лесно се стига до следващата стъпка, която е чувството, че нямаме власт над живота си и опитите за откриване на истинската ни същност са безсмислени, защото, каквото и да правим, не е от значение. Схващането за случайността на събитията оказва отрицателно влияние върху реакциите ни при различни ситуации и служи като оправдание за отказа да търсим обяснение за тях. Фаталистични мисли като: „Такава е божията воля” или дори „това е кармата ми“, подтикват към бездействие и липса на цел.

Прозренията за това, което е значимо, идват постепенно или внезапно. Опознавайки истинската си същност, можем да стигнем отвъд това, което сме смятали, че е първоначалната ни цел. Кармата е задвижване на онези условия по пътя ни, които са създадени, за да се учим. Концепцията за източник, който управлява всичко това, не е непременно погрешна. Духовният екстерналист очаква отново да се съедини със Създателя след смъртта, докато интерналистът се чувства част от това единство всеки ден. Духовното просветление настъпва в спокойни моменти на самовглъбяване и намира израз в силата на единна мисъл.

Животът е низ от промени, водещи до осъществяването на определен план. Днешното ни място в света може да бъде различно утре. Трябва да се научим да се приспособяваме, което също е част от плана за нашето развитие. В този процес настъпва преход на истинското „аз” от съществуване във временна външна обвивка към това, което е дълбоко във вечното ни душевно съзнание. За да избавим човешкия разум от отчаянието, трябва да се научим да си прощаваме за допуснатите грешки. Мисля, че за психическото здраве е важно да можем да се надсмеем над себе си и на глупавите пречки, които срещаме по пътя си. Животът е пълен с конфликти и борбата, болката и щастието, които изживяваме, са причините да бъдем тук. Всеки ден е ново начало.

Предлагам един последен цитат на душа, подготвяща се да отпътува от духовния свят за ново прераждане на Земята. Мисля, че споделеното от този клиент е подходящо заключение на книгата.

„Идването на Земята е като пътуване в чужда страна, далеч от дома. Част от нещата са познати, но с повечето трябва да свикнем сега, особено с обстоятелствата, които са сурови. Истинският ни дом е свят на пълно спокойствие, приемане и съвършена любов. Като души, отделили се от дома си, вече не можем да се надяваме, че тези красиви неща ще присъстват около нас. На Земята трябва да се научим да се справяме с нетолерантността, гнева и мъката, докато търсим радост и обич. Не бива да загубваме истинската си същност, да жертваме доброто в името на оцеляването и да се заблуждаваме, че или превъзхождаме другите, или сме по-низши от тях. Знаем, че животът в несъвършен свят ще ни помогне да оценим истинския смисъл на съвършенството. Молим се за смелост и смирение, преди да започнем пътуването си в нов живот. Чрез познанието постигаме развитие. Подложени сме на изпитания. Преодоляването им е нашата съдба.“

Съдържание

УВОД
1. ДУХОВНИЯТ СВЯТ

2. СМЪРТТА, СКРЪБТА И УТЕХАТА
Отричане и приемане
Терапевтични техники на душите (Случай 1)
Начини, по които духовете се свързват с живите
Соматично докосване (Случай 2-4)
Съновидение (Случай 5-6)
Предаване на послания чрез децата (Случай 7)
Контакт в позната обстановка (Случай 8)
Непознатите като пратеници (Случай 9)
Ангели или други небесни домакини? (Случай 10-11)
Емоционално възстановяване на душите и живите (Случай 12)
Нова среща с онези, които обичаме (Случай 13)

3. ЗЕМНИ ДУХОВЕ
Астрални слоеве
Природни духове
Призраци
Изоставената душа (Случай 14)
Духовна двойственост (Случай 15)
Души в уединение (Случай 16)
Безплътни посетители на Земята (Случай 17)
Демони или зли сили (Случай 18)

4. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЕНЕРГИЯ
Душевна енергия
Стандартно лечение при дверите
Спешно лечение при дверите (Случай 19)
Зони за възстановяване на по-леко увредената душа
Регенериране на тежко увредени души (Случай 20-21)
Души самотници (Случай 22)
Енергийно лечение на Земята
Лечители на човешкото тяло (Случай 23)
Лечители на околната среда (Случай 24)
Разделяне и единение на душата
Трите гари (Случай 25)

5. СИСТЕМИ ОТ ДУХОВНИ ГРУПИ
Раждане на душите (Случай 26)
Духовни пространства
Памет
Общностни центрове (Случай 27)
Класни стаи (Случай 28)
Библиотеката с книги на живота (Случай 29-20)
Цветове на душите
Смесицата от цветове в духовните групи (Случай 31-32)
Цветове на посетителите в групите
Разлика между човешките и душевните цветови аури (Случай 33)
Спиритуална медитация с използване на цветове
Форми на енергийния цвят (Случай 34)
Звукове и духовни имена
Духовни групи за обучение (Случай 35-36)

6. СЪВЕТЪТ НА СТАРЕЙШИНИТЕ
Човешкият страх от съд и наказание
Мястото за оценка на душите (Случай 37)
Облик и структура на съвета (Случай 38-39)
Знаци и символи (Случай 40-43)
Присъствието (Случай 44)
Веригата на духовно влияние
Анализ на срещите със съвета (Случай 45)

7. ОБЩНОСТНА ДИНАМИКА
Сродни души
Вечни партньори
Пряко свързани души
Косвено свързани души (Случай 46)
Връзка между духовните и човешките семейства
Среща с душите на хора, които са ни наранили (Случай 47)
Взаимодействие между духовните групи (Случай 48)
Развлечения в духовния свят (Случай 49)
Създаване на земна обстановка в духовния свят
Души на животни и забавления с тях (Случай 50)
Пространството за трансформация (Случай 51)
Танци, музика и игри (Случай 52-53)

8. ДУХОВЕН НАПРЕДЪК
Промоция (Случай 54)
Преминаване към средните нива
Специализация „Детски учители“ (Случай 55)
Етици (Случай 56)
Души хармонизатори (Случай 57)
Проектанти (Случай 58-59)
Изследователи (Случай 60-61)

9. ПРЪСТЕНЪТ НА СЪДБАТА
Залата за преглед на бъдещи Животи (Случай 62)
Линии на времето и възможности за избор на тяло
Координатори на времето (Случай 63)
Свободната воля (Случай 64-65)
Душите на младите
Загуба на дете
Ново партньорство душа – тяло (Случай 66-67)

10. НАШИЯТ ДУХОВЕН ПЪТ
Търсете

Автор

Майкъл Дъф Нютън (1931- 2016), доктор по философия, сертифициран хипнотерапевт, член на Американската асоциация на консултантите. Той е считан за пионер в разбулването на загадката на живота след смъртта посредством спиритуалната регресия под хипноза. Обучава други напреднали хипнотерапевти в своите методи. През 1998 г. д-р Нютън получава ежегодната награда за “Най-уникален принос на хипнотерапевт”, присъждана от Националната асоциация на трансперсоналните хипнотерапевти, а през 2001 г. “Следите на душите” получава наградата “Ню Ейдж книга на годината” по време на ежегодното книжно изложение на Америка. Д-р Майкъл Нютън е световноизвестен със своите новаторски техники за духовна регресия, които връщат пациента под хипноза назад към пребиваването му в духовния свят. Бестселърите му “Пътят на душите”, “Следите на душите” и “Спомени от отвъдното” събуждат у милиони читатели желанието да открият своите собствени предишни животи, своите спътници и духовни наставници, както и целта на настоящия си живот. Книгите му са преведени на повече от 30 езика. Д-р Нютън има международна репутация на изследовател в областта на духовната регресия, който картографира непознатата територия на нашия живот между преражданията. Участвал е в много радио и телевизионни програми, лекции и семинари, посветени на нашето безсмъртно съществуване в духовния свят. Той е основател на института „Майкъл Нютън“, където работи до смъртта си през 2016 г.

Kниги от д-р Майкъл Нютън:
„Пътят на душите“. Книга 1 (1997)
„Следите на душите. 67 нови доказателства за прераждане.“. Книга 2 (2000)
„Спомени от отвъдното. 32 истински истории“. Книга 3 (2010)
„Мъдростта на душите“. Книга 4 (2021)„Живот между преражданията“ (2023)