Изглежда в историята се влиза обичайно по два начина. Единият – като живееш кратко и бурно – това е начинът на ранното смъртно обезсмъртяване. Другият – като надживееш всички от своето време, доказвайки, че заслужаваш ориста си. Дори ако имаше измерение, в което се пише единствената, идеално истинната и справедлива история на човечеството, многобройните ѝ страници пак щяха да се четат и преразказват от различни хора, а те, хората, се дивят и умуват различно.
Творчеството на Генчо Стоев прекъсва там, откъдето започва да се пише нова, все още слабочетима страница в историята на човечеството. С нея се слага началото на разказа за съперничеството и омразата между човеците, достигнали извънземни размери. При това без да се драматизира опасността от липса на епилог. По-вярно – от липсата на човек, който да го напише…

От произведенията на историческа тема през 60-те и 70-те години на XX в. едва ли някое може да съперничи на изисканата и в същото време патетич­на повест на Генчо Стоев „Цената на златото“. Генчо Стоев не си поставя за цел да изобрази на широко платно Априлското въстание или просто с чет­ката на художника ярко да нарисува един епизод от него – трагедията на Перущица. След Вазов и Захарий Стоянов това би било смешна амбиция. Той просто из­гражда няколко човешки образа, които поставя в тая пределна, трагична за тях ситуация – въстанието на роба. Той иска да види поведението на човека, когато е изправен пред своята съдба, когато се изправя пред ис­торията и трябва да вземе решение. Той иска да види човека тогава, когато блясъкът на историята осве­тява цялото му съществувание, очертава в ясни кон­тури целия смисъл на неговия живот, всичките му дейс­твия, усилия, постижения, цели, стремежи. Разбира се, човекът е прекалено широк, може би безпределно ши­рок, за да го стесним до историческо същество, да го сведем до едно действащо лице в несвършващата се пиеса, наречена история. Но писателят се е интере­сувал как тия усилия, стремежи, цели, които подмолно и незабележимо са ръководили поведението на човека през неговия живот, в даден момент, осветени от по­жара на историята, получават нов смисъл, историчес­ки, могат да бъдат назовани по нов начин, формулира­ни с думи от речника на историята. Ние започваме да мислим за смисъла на нашата история, на нашата на­ционална съдба.
Много тънко унгарският критик Ференц Киш (сп. „Пламък“, 1980 г., кн. 9) нарича тая повест „Трезвост по български“. Това не е просто контрапункт на „Пи­янството на един народ“. Защото Априлското въста­ние ни показва такива чудеса, такива гатанки на чо­вешко поведение, такива психологически казуси, които до ден днешен не можем да разгадаем. Безумие ли е въс­танието или трезво обмислено действие? Трезвен и при­земен ли е българинът или духовно извисен и неприми­рим с всякакви сковаващи го условия? Как страхливи­ят роб, готов на всичко, за да запази голото си същес­твувание, с опиянен поглед отива към смъртта? Хлад­нокръвно самоубийство ли е поведението на перущенци или просто лудост? От отчаяние ли раята се хвър­ля срещу куршумите на поробителя, или с увереност в своите сили защитава човешкото си достойнство? Ка­къв беше тоя огън, който така запалва всички сърца, че те да зажадуват неистово за юнашка смърт? С как­во сърце, с каква душа трупаното, строеното, събира­ното цял живот с черен труд и унижения се хвърля да изгори за няколко дни в един страшен, опустошителен пожар? Не помислиха ли тия хора за децата си, отми­ля ли им имотът, събиран с толкова любов и усърдие, за да го дадат с такава решителност курбан на чудо­вището? Или може би те хладнокръвно са обмислили, че трябва да дадат курбан именно най-скъпото си, за да го поставят в основата на свободата? И има ли трезвомислещ човек, който в тоя момент може да се надя­ва на успех на въстанието? И какво трезво има в това същество, което цял живот се бори за насъщния, по­тънало до гърди в почвата, в пръстта?
Това е едно кълбо от мотиви, страсти, стреме­жи, желания, страхове, надежди, чиито конци истори­ци и пцсатели винаги ще разплитат и никога няма да могат да разплетат докрай. И това се отнася не само до нашата история, но и до човешката история. „Цената на златото“ ни кара да мислим за смисъла на чо­вешкото поведение, на човешката практика, която мо­же да ни изглежда частно дело, а всъщност е истори­ческа практика, независимо от това, дали човек я осъз­нава като такава, или не. Затова повествованието на Генчо Стоев надраства значението на нашата нацио­нална история и става художествен размисъл за чо­вешката история, за човешкото поведение в история­та, а това означава – за морала.

Приживе той получи от всичко по много – от принудително забвение и ръкопляскания до опити да бъде омаловажен. След смъртта му много малко се говори за него. Дали „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетата” не поставят неудобни въпроси? Поставят ги.

Част от интервю с Динко Стоев, син на писателя Генчо Стоев:
– Коя от книгите на баща ти лично на теб ти харесва най-много?
– Съвършена ми се вижда „Цената на златото”, но трилогията  за мен придобива особено значение, достигайки с последната част до близки до нас времена.
– Разкажи три спомена, свързани с баща ти
– Един спомен от годината на смъртта му, 2002. Бяхме в „Пирогов”, баща ми беше със счупена тазобедрена става. Операцията щеше да бъде направена от доц. Йотов, изключителен специалист и човек, но преди това трябваше да се направи снимка. Бутах по коридорите леглото с баща ми, стигнахме до рентгеновия кабинет, вкарах леглото вътре. Един човек стоеше с гръб и каза: болния на масата. Аз казах, че не мога да го сложа сам. Той каза, че това не е негова работа. Излязох, повиках един санитар и му дадох 10 лева. Заедно успяхме да вдигнем баща ми на масата. След снимката трябваше да върна баща ми на леглото, излязох да потърся някой. Намерих друг санитар, дадох му 10 лева и той дойде. Преместихме баща ми отново на леглото. И така, бутам аз леглото с моя баща по коридорите, псувам и проклинам всичко. Главата на баща ми виси и се тресе от неравностите по издълбания от хиляди стъпки коридор.
Питам го:
“Татко, тоя народ заслужава ли да живее?”
Главата се тресе и поклаща и той казва:
“Заслужава… заслужава…”

В една историческа книга за Перущенското въс­тание се разказва, че на 20 април 1876 г. даскал Петър Бонев се отправил за Брацигово да узнае от Васил Петлешков „какво е решено на Оборище и как стои въпро­сът с четата на Бенковски“. Като не намерил Петлешков, той се завърнал в Перущица, свикал комите­та, наредил да се засили отбраната на селото и съ­крушен от неочаквания поврат на събитията, когато докладвал за посещението си в Брацигово, от очите му се търкулнали сълзи и той рекъл:
– За да се придобие свободата, трябва много кръв да се пролее, трябва половината българи да изгинат. Мъчно можем да се надяваме на чужда помощ.
„Много кръв трябва да се пролее… половината българи трябва изгинат…“ – не занимава ли това и белетриста Генчо Стоев, не поставя ли и той въпро­са за скъпата цена на свободата, която е по-мила и безценна от всяко злато, колкото и лъскаво да е то, колкото и да е сраснато с целия живот, с цялата съд­ба на хората? Не избира ли и той от звездния миг на българския народ тъкмо този момент: как робът ста­ва свободен човек, как робът се освобождава от всич­ко, което го прави мирна рая, любезно слугуваща – и от памтивека свикнала на това – на Исмаил ага от благословеното село Устина? Ако си послужим с образ­ния израз на руския писател Леонид Леонов, който гла­си, че понякога историята хваща отделния народ за раменете, разтърсва го силно, като гледа право в очите му, сякаш му казва: „Ха сега да видим какво стру­ваш ти, заслужаваш ли да живееш, или трябва да си отидеш, да потънеш в забравата“, ако си послужим с този израз, трябва да кажем, че през април 1876-а ис­торията постъпи точно така с българския народ и той устоя на съдбовния изпит. Генчо Стоев като пи­сател и психолог си е поставил нелеката задача да покаже защо устоя нашият народ, защо истината за него, за неговото венчаване със свободата достигна до целия свят и струва много мъчителни часове на вчерашния господар Исмаил ага.
Изправен пред едно събитие, което е привличало вниманието на десетки писатели и историци от Ва­зов и Захарий Стоянов насам, пред един от редките мигове в българската история, Генчо Стоев е трябва­ло да реши какво да пише: художествено-документа­лен разказ ли, широко епично повествование ли с много герои и с много сцени от защитата на селото, или не­що друго, по-важно, по-необходимо! Той е избрал къса­та историко-психологическа повест, като не изменя никъде на историческата достоверност, а възприема от нея всичко най-колоритно, легендарно, онова, което донася до нас дъха, атмосферата на трагичното съби­тие. За него историята е само рамката, в която се разиграват необходимите събития, той стеснява сво­ята задача по такъв начин, че да разкрие най-широкия и най-дълбокия смисъл на историята. На фона на ис­торическото съзнание и вътре в това събитие той пра­ви своите психологически изследвания. В резултат се получава една пределно стегната, експресивна и сугестивна проза, една крайна кондензираност на словото, от която образите засилват пред нас в дълбочина, ка­то изрязани върху мед.
В началото на повестта Генчо Стоев дава следния диалог между хаджи Враньо и Петър Бонев:
„Е, доволен ли си сега, Даскале? – беше го питал вътре хаджията през дима и стенанията. – Доволен ли си, че изгори селото?
– Доволен съм, дядо хаджия – отговаряше Даска­ла. – Най-добри колове са обгорените – не гният, кога­то ги забиеш в земята. За България трябват такива колове.
– Кой ще забива коловете в пуста, безлюдна земя, Даскале?
– Най-пусти са земите, за които никой не е заги­вал, а най-людни – тия, чиито стопани са мрели за тях. Свети земи са те.
Като от икона излизаха думите: мъдри, жесто­ки и глухи.“
Именно – мъдри и жестоки, защото даскал Пе­тър Бонев като най-учен от всички е разбрал мъдрата и жестока формула на свободата: свято е и побеждава онова дело, от което струи кръв. Той е ходил много по света, срещал се е с Раковски и Левски, по-късно с Бен­ковски, размишлявал е много за трагедията в Рупчос и за спасението на Перущица от потурчване и подвигът на Рогльо му е подсказал най-верния път: не само на ръката на всеки, а в душата на всеки българин трябва да се изгори по един кръст, трябва да се бележи с оня знак на венчаването, след който връщане назад няма, след който робът е станал свободен човек. В изображе­нието на Генчо Стоев Петър Бонев е истински апос­тол: безкрайно предан на народа си, готов на всякакви жертви, обречен на България с необикновено светла и мъдра мисъл: „исусовското“ в него е само бегла, външна прилика. Иначе той действа като революционер – спо­ред логиката на жестоката борба с поробителя и с ед­но прозрение за методите, с които трябва да се изкоренява робската смиреност. „Много ходих аз после по света – казва той – и в Пловдив учих, и в Белград също, в Букурещ и Браила бях, на Раковски и на Дякона съм помагал, но всичко от бръсненето на плитките започ­на.“ Един исторически детайл в интерпретацията на белетриста придобива символичен смисъл, превръща се в разграничителна черта по пътя към свободата, за­щото той изследва тъкмо тези процеси и пътища. Роб­ската плитка на перущенци е робската плитка на гла­вата на отечеството ни, символ на сливане с пороби­телите. Това е само един от примерите, които показ­ват как се строи сгъстената експресивна проза на Ген­чо Стоев. Словото у него е многозначно, неговият сми­съл се разширява и удвоява, достига до границите на символа. Така с малко думи се разкриват много неща.
Най-странното на пръв поглед е, че Генчо Стоев взима за герои двама старци, които не са между ак­тивните участници във въстанието и дори в отделни моменти са готови да осъдят синовете си. Но той е направил това, за да разгърне по-нашироко процеса на извисяването, на освобождаването от веригите на роб­ството. Не случайно той ги сблъсква с представителя на господарите Исмаил ага и в своеобразния двубой меж­ду две съзнания победен остава вчерашният господар. Истинският роб е той, защото тича да изкопае заро­веното злато, докато старата осиротяла жена му се надсмива и се чувства много по-високо от него. А уми­ращият хаджи Враньо – тоя, който цял живот е съби­рал минцове и жълтици, който е трупал богатство и се е гордеел с приятелството на знатните бейове – също подава златото на Исмаил ага и сякаш извършва последното си причастие със свободата. С какво уме­ние е разгърнал картината на агонията на хаджи Враньо, на неговите халюцинации, на последното рухване на тази яка душа. Пред нас минава целият му жи­вот, ние ставаме свидетели на угризенията и изпове­дите му и усещаме, че този човек дори в греховете си е голям, докато личността на другия, на доста му, се смалява и избледнява.
Всъщност най-сложният образ е тоя на Исмаил ага. С какво е привлякъл той неотслабващия интерес на писателя – със своята противоречивост ли, или за да реши главната си задача за историческата и пси­хологическата изчерпаност на поробителя, за негова­та слабост пред хората, решени на всичко за свобода­та, обкръжени от ореола на святото и справедливо­то, поставени от самата история на висок пиедес­тал. Този образ е така вплетен във фабулата и компо­зицията на повестта, че без всякакво съмнение чрез него се решават най-важните въпроси в нея. Може би Генчо Стоев иска да ни внуши, че един народ е вече сво­боден, когато почувства превъзходството си над по­робителя, когато скъса всякакви връзки с него и кога­то за разлика от него жертва всякакви земни блага пред желанието да бъде свободен. Тъй или иначе, обра­зът на Исмаил ага е обкръжен с атмосферата на обреченост. И едва в края на повестта в неговото смуте­но съзнание се раждат истини както за синовете на хаджи Враньо, така и за собственото му положение. У него възниква съмнение в самия статут на поробите­ля, в самата религия на правоверните, която е опро­вергана от току-що прошумелшпе събития. Той се из­мъчва от чувство за вина пред досегашните си прия­тели. Именно това направи неизбежна Освободител­ната война, както е неизбежна фразата за нея в по­вестта веднага след размишленията на Исмаил ага.
В края на повестта, малко преди да завърши раз­каза за Хадживраневица, Генчо Стоев ни я показва в Кацигра хан, в момент на голямото ѝ решение:
„Някой извика неистово откъм портата, тя чу, но не спря, не се обърна да му покаже лакът, както ѝ се пощя. Продължи да се изкачва с изправено тяло, стро­га и свята, защото синовете я гледаха. Не знаеше, че я гледа светът.“
А както е известно, светът гледаше не старата горда перущенка, а България – как тя се изкачва по стълбата на свободата, за да започне своята нова ис­тория. Светът гледаше един новоизявен народ, сблъс­кваше се с едно народностно чувство, каквото отдав­на не бе виждал. За това е и повестта на Генчо Стоев. За него всяка страница е не само къс от напрегнат драматичен разказ, в който авторът не крие своето присъствие, но и стълба – нека използваме още един образ на Леонов, – по която той слиза в преизподнята на борбата, за да ни покаже кои бяха тези бащи, които вървяха с изправено тяло, строги и святи към свобода­та, кой беше този народ, който тайно и полека израс­на с няколко века през оня април, та накара дори госпо­дарите да се усъмнят в своята правота и правоверност. Ето защо неговата малка повест „Цената на златото“ веднага се нареди между най-хубавото в наша­та историческа белетристика и не е много трудно да ѝ се предскаже дълъг живот, защото тя е произведе­ние, излязло от съкровените глъбини на душата на пи­сателя, плод на най-интимните му размисли, защото е изпята като песен за безсмъртието на българина – като оная песен за Балканджи Йово, която ѝ е толкоз близка по съдържание и която ни кара да потръпваме всеки път, когато я слушаме.

„Не свалям ореолите от главите на плеядата известни мъченици и герои от другите центрове на Априлското въстание. Но и сърцето, и съзнанието ми имат право да положат цветята си тъкмо пред делото на един от гениите на това въстание, пред даскал Петър Бонев, най-точния стрелец срещу робството, най-ефикасния майстор на свободата по това време. И за съжаление – най-непознатия“ (Генчо Стоев)

Разбира се, проблемът за свободата е проблем, в който като във фокус се събират всички проблеми на човешкото битие. Няма нещо, което човекът не би на­правил за свободата. Защото свободата означава здраве, безсмъртие, вечност, любов, светлина, милост, бла­женство и т.н. За непросветения разум свободата оз­начава своеволие, свобода да вършиш каквото си искаш зло. За просветения ум центърът, седалището на сво­бодата е в човешкия разум, в човешката съвест. Той постъпва свободно, когато е ръководен от своята съ­вест, под диктовката на моралния закон. Но много чес­то чистото, непомътнено око на нашата съвест се замъглява от нашите страсти и ние само привидно постъпваме свободно. А всъщност действаме, шибани от камшика на нашите страсти, на нашата воля за власт, от нашия стремеж да обладаваме всички блага на света. И ако поривът към свободата е тъмна, неиз­вестна, неразгадана подбуда, ако той е само природно чувство, биологична необходимост, то тоя порив може да бъде тъмна стихия, може да върши зло. А същото това чувство, просветено и облагородено от разума, може да подтиква само към добро. Защото свободата не е свобода да избираш между доброто и злото, а сво­бодно да избереш доброто. Затова твърде наивно е да вярваме, че с един героичен жест, в един миг на неизра­зимо страдание и възторг робът може да се превърне в свободен човек, че това не е процес, който се извърш­ва в цялата човешка история, а тя е засвидетелства­ла толкова малко постъпки на достойни и свободни хо­ра.

Всеки от героите на тая повест си носи своята правда, която трябва да се провери в големия пожар на историята. Всеки от тях е герой на времето, но в същото време съдбата на всеки от тях, смисълът на участието му в събитията надхвърля рамките на сво­ето време. Авторът се мъчи да не осъжда или оправда­ва, а да вникне в мотивите на поведение на всеки от тях. Той се мъчи да разбере човека, а оттам – значени­ето на неговото участие в историята. Но като че ли иска да ни внуши, че най-симпатичен герой на време­то, най-възвишен и най-героичен характер на времето е даскал Петър Бонев. Ненапразно ни се внушава не­прекъснато, че тоя охтичав младеж има външността на Христа. С това ни се подсказва неговата обрече­ност. Той ще бъде жертвата. Агнецът, който ще изку­пи греховете на всички.
Но не бързайте. Тая едноплановост на образа е мнима, привидна. В неговата изповед има нещо страш­но, нещо предупреждаващо, нещо, от което те поби­ват тръпки на мраз. И авторът не скрива двойстве­ното си отношение към него. Петър Бонев е единстве­ният герой на повестта, който влиза съзнателно в ис­торията, по предварително начертан план. Той знае какво прави. За него въстанието е една задача, чието решение знае предварително. Той е генерал, който во­ди армията си към славно поражение, към самоубийс­тво, и то предварително решено самоубийство. Той вижда, че въстанието няма шансове за успех. Но скри­ва от всички това. Защо тогава след известни колеба­ния се решава да изпрати на заколение своето село за­едно с жените и децата? Ето неговата логика: „За да се придобие свободата, трябва много кръв да се про­лее. Трябва половината българи да изгинат.“ Но тъй като не е в негова власт да хвърли половината българи на смърт, той се задоволява да пожертва своето село. Значи ако политическите и конкретно историческите плодове на въстанието бъдат равни на нула, жертвите и кръвта, която ще се пролее, ще греят във векове­те със сияйна светлина и ще дават кураж на идните поколения българи, които ще се гордеят, че техните деди са били смели и героични и с кръвта си са положи­ли темелите на тяхната свобода. И така, да измрат половината българи, за да може другата половина да бъде добре!
Не знам дали това може да се нарече историчес­ка прозорливост и политическа мъдрост. Но Генчо Сто­ев много добре ни показва как при драматичните миго­ве на историята безумството на храбрите взема връх и никакви доводи на здравия политически разум не мо­же да ги вразуми. Едва ли ще се намери човек, който ще се усъмни в чистите помисли на Даскала, в неговата готовност да пролее кръвта си, да остави костите си и душата си в основите на народната свобода. Негови­те пориви са свети, неговият кураж е благословен, не­говата смърт – величествена и красива, и тя никога няма да дава покой на хаджи Враньо, на всички бъдещи Хадживраневци, ще смущава съня им, ще отчуждава от тях децата им, ще стои като отровно жило, забодено дълбоко в душата им. Така е било в историята, кръв­та на мъчениците е семе, от което се раждат нови герои и мъченици на вярата.

Из­вършва се страшната мистерия на „венчаване“ със сво­бодата. „Е, доволен ли си сега, Даскале?“ Пред трупове­те на децата, убити от родителите си, пред преряза­ните гърла на момите и жените, сред изпаренията на топлата кръв, под акомпанимента на предсмъртни­те стонове отговорът на даскала прозвучава зловещо: „Доволен съм, дядо хаджия.“
Изведнъж ти се иска да извикаш – стига! С живо­та на дечицата и момичетата ли е извоювана наша­та свобода? Ако е така, би трябвало да се срамуваме и отново да пожелаем робството, за да завоюваме свобо­дата с мъжка кръв. И може ли кръвта на невинните да бъде от полза на каквото и да било дело, ако ще най-великото, най-човечното? Някога варварите са прина­сяли на своите богове невинни същества, във всеки строеж са завиждали жива душа. Но трябва ли да се връщаме към варварството, когато човечеството е извървяло такъв път на облагородяване и очовечаване. Ако даскал Петър Бонев е решил да жертва себе си, кой го е упълномощил да жертва децата? И какъв е тоя Хрис­тос, който жертва другите, а не единствено себе си?…
Наистина хората, които дръзват да заповядат, осмеляват се да водят другите, изглежда, знаят не­ща, които ние, простосмъртните, не знаем. Не помня при какво сражение Наполеон се обърнал към своите войници така: „На мен сега ми трябва вашият живот и аз знам, че вие с радост ще ми го дадете.“ На такива хора, които смятат, че правят историята, изглежда, някой им заповядва, изглежда, постъпват според пове­лите на някакъв дух и тия повели за тях са неотмени­ми. Даскал Петър Бонев в своята изповед казва, че Ра­ковски „бе създаден да води цял народ, а аз – едно село“. Кой му е казал, че е създаден да ръководи цяло село, кой го е упълномощил и му е издал тая заповед, за нас и за него ще си остане тайна. Но той ще стане жертва на събитията, палач на своето село, за да се създаде ле­гендата, да се родят, да умрат и възкръснат в народ­ната памет героите, да се създаде оная митология на смъртта и възкресението, върху която се крепи ду­ховното единство на един народ. Ако той имаше време и размишляваше като нравствена личност, сигурно ще­ше да си зададе въпросите – кой ми дава право да под­веждам тия хора, които ми вярват; кой ми дава право да ги лъжа, че въстанието ще успее, и насила да ги пра­вя герои; ако те свободно, по свое желание бяха избрали смъртта, аз с чиста съвест щях да ги поведа към смъртта и славата; кому е нужна свободата, когато му е дадена насилствено; ще бъде ли свободен тоя чо­век, който чрез една лъжа е въвлечен в делото на свобо­дата; няма ли да създам повече робство и потисничес­тво, когато с роби изграждам свободата, и т.н. Защото свободата може да се роди само от хора, които в душата и съзнанието си са вече свободни и могат да избират между свободата и смъртта.
Но, изглежда, духът на племето си има свои тай­ни от нас, свои намерения и се е погрижил тия мисли да не се явяват в съзнанието на даскала, или ако се появят, бързо ги разпръсва с повърхностни и за нас ве­че, след сто години, неубедителни аргументи. Та ис­кам да кажа, историята си е направила сметката, че ако няма хора като Даскала, самата тя няма да съ­ществува, затова ги ражда изобилно.
А сега да си припомним поведението на Ботев на кораба „Радецки“. Той казва на капитан Ерландер: „Гос­подине, ние отиваме да мрем.“ Сто и двайсет юнаци го гледат със светнали погледи. Те знаят къде отиват. Те не отиват да съборят отоманската империя със сто и двайсет пушки, не отиват да създават българс­ка държава, където ще ги направят министри, не оти­ват да изиграят едно представление, та целият свят да ги види и да им завиди на героизма. Те отиват да мрат. Защото вече не искат да живеят като роби, за­щото вече са свободни. Когато оня селянин им поискал да му заплатят вола, дружината се зачудила, защо вой­водата заповядва да му го платят – нали отиват да мрат за неговата свобода. Ботев е знаел какво прави. Той не отива да освобождава роби. Освободеният роб си остава роб. Той няма като Бенковски да им запали къщите, за да ги въвлече насила в бунта. Ботев отива да освобождава свободни хора и заедно с тях да умре за свободата.
Спомням си от историята как Александър Ма­кедонски заповядва да убият предателите от прибли­жените на Дарий, които го убиват. Защото той не ис­ка да изгради една империя от предатели и робски души, а едно царство, в което ще бъде пръв между равни. По това си личат великите мъже, че те наказват вся­ка подлост и низост, колкото и големи изгоди да им се предлагат от низостта, подлостта и лъжата. Затова Ботев не иска да извърши насилие, защото волът на тоя селянин в собствените му очи му е по-скъп от свобода­та, заради която ще мрат Ботевите юнаци.
Всичко у Ботев е свързано със свободата, цялото му дело, целият му живот. Но две неща у него ни изпъл­ват с трепет и вълнение, колкото повече мислим за тях – „Хаджи Димитър“ и неговият поход. Все ми се струва, че никога няма да можем да ги разгадаем напълно и да разберем целия им смисъл. Всичко, каквото ние, бълга­рите, сме научили за свободата, сме го научили от Бо­тев. Но от неговия поход и от „Хаджи Димитър“ науча­ваме такива неща за свободата, че нашето съзнание не може да ги побере, те така ни заслепяват, че ние не можем да предадем на човешки език това, което сме видели. Но това е вече тема за друг разговор.
Споменах за Ботев, защото си мисля, че Генчо Сто­ев, когато е писал „Цената на златото“, винаги е имал като контрапункт на това, което описва, величавия човешки ръст на Ботев.

Ръката му все още пълзеше между зюмбюлите, щеше му се пак да ги види, но нямаше сили да се дигне, можа само да поднесе пръсти до лицето си и дълго да поема така синия дъх, останал по тях. И понеже идеше часът на залеза, а лекият планиняк чистеше дима към къра, избърсваше го от дворищата и от небето, без да отнася синия дъх, понеже небето винаги е било добро със стария, а Гюрга, която беше садила зюмбюлите, бе горе – изведнъж целият небосвод стана зюмбюлен. Зюмбюлен от край до край. Лъскав и дъхав. Бе му драго на стария, че вижда това, и мъчно му бе, че го вижда самичък – нямаше на кого да го покаже. Исмаил ага беше далече, далече от душата му, той клечеше смръщен над него, гонеше мухата и добре, че поне вече за нищо не питаше. Нямаше ги всички ония, на които би искал да покаже сега зюмбюленото небе, тъй както нямаше да ги има и за златото му.
„Защо така, Гюрго? – рече той. – Защо така, Павле? Защо направихте тъй, защо ме оставихте сам? Задето ви създадох богатство ли и задето поех греха върху себе си?“ „За свобода и чест, тате!“ – отвърна Павльо – без рани, едър, тъмнолик като него и светлоок като майка си. „Който има злато, той има и чест, сине!“ – „Той има половина чест, тате, трябва ни и другата половина!“ – „Това не са половини от едно и също нещо, сине – искаше да каже той, – те са като виното и комката – почти еднакви, ала твърде различни. Оня, който се е отдал истински на първото, не може да се отдаде истински на второто и да бе знаел ти с какво си закърмен, тая дума чест щеше да ти засяда в гърлото!“ Но пак премълча, както бе премълчавал тайната цял живот.

Произведение, излязло от съкровените глъбини на душата на писателя, плод на най-интимните му размисли, защото е изпято като песен за безсмъртието на българина. „Цената на злото“, както и продълженията „Завръщане“ и „Досиетата“ се нареждат сред най-хубавото в нашата белетристика от втората половина на миналото столетие. Включени са редове от биографията на автора и статии, анализиращи творчеството му, от Ив. Цветков, Кр. Куюмджиев, П. Тотев и Св. Игов.

Съдържание

ЦЕНАТА НА ЗЛАТОТО. Книга първа
Пролог в девет части
Глава първа
Глава втора
Глава трета
Глава четвърта
Глава пета
Глава шеста
Глава седма
Глава осма
Глава девета
Глава десета
Епилог

ЗАВРЪЩАНЕ. Книга втора
Пролог
Глава първа
Глава втора
Глава трета
Глава четвърта
Глава пета
Глава шеста
Глава седма
Глава осма
Епилог

ДУМИ ЗА ГЕНЧО СТОЕВ
Редове от биографията
Скъпата цена на свободата
Кой твори историята
Хиляди лири за един миг
Драмата на безвремието

За авторa

Генчо Динев Стоев е роден на 5.II, 1925 г. в Харманли. Завършва средно гимназиално образование в род­ния си град (1945) и философия в Софийския университет (1951). Младежките му години са свързани с ан­тифашистката съпротива. По време на септемврийските събития от 1944 г. все още е политзатворник в Хасковския затвор. Работи като редактор във в. „Народна младеж“ (1950-1951), в. ,Литературен фронт“ (1965-1967), в издателствата „Народна младеж“ (1952), „Партиздат“ (1956-1961) и „Български писател“ (1968).

Дебютира през 1946 г. със стихове във в. „Мла­дежка искра“. Публикува серия очерци за работници във в. Литературен фронт“. През 1953 г. ги издава в книга със заглавие „Истински хора“. Непримиримият харак­тер и независимото му гражданско поведение го пра­вят неудобен за войнстващата идеологическа култу­ра. Писателят престава да публикува в продължение на едно десетилетие. Името му изведнъж се налага с излизането на романа „Цената на златото“ (1965), пре­търпял през годините общо десет издания. Та точно принудителното мълчание е причината да търси „неконфликтна“ тема. А какъв по-удобен пример от героичното Априлско въстание. Разказваше как го потресла при пътуване до Батак и Перущица ужасяваща „скулптура“ на миналото – черепи, построени като пирамида, а за фон – „ветрило“ от ребра и „гирлянди“ от кости. Първо описва преживяванията си в „Литературен фронт“. После се захваща с книгата. Казваше, че е писал 120-те страници две години, по няколко пъти преработвал всяка… Но пък резултатът си заслужава всяка секунда усилие.
Повестта се появи през 1965-а, когато Стоев бе на 40 години. В много концентрирана проза са пресъздадени защитата и гибелта на Перущица в дните на Априлското въстание и дълбок психологизъм тънката книжка се превърна в емблематична за белетристиката ни на 60-те и 70-те творба. В нея, както и в продължението й „Завръщането“ се анализира човешкото поведение в трагичен и повратен исторически момент. „Цената на златото“ има над 15 преиздания. Само от едно тиражът е стигнал до 80 000 бройки. Книгата е преведена на 15 езика. Но нека не се заблуждаваме, че всичко това е достатъчно. Както се залъгваше Стоев, че историческата тема е „неконфликтна“. По родните географски ширини има странно отношение към историческите епоси. Не зная някой да променя пасажи в „Мостът над Дрина“ на Иво Андрич, въпреки че и там са описани немалко жестокости на турци към сънародниците му. Нито пък да сменя националността на героите му на „османци“ по някакви „времеви“ съображения. (Както кощунствено посегнахме заради „политическа коректност“ дори на „Опълченците“ на Вазов.) И светът призна Андрич, даде му Нобелова награда. У нас подходът към най-талантливите саги за онова време е политикански, в никакъв случай естетически… Та затова и Генчо Стоев не получи заслужената почит. А като прибавим и антифашисткото му минало, към което лекокрили особи от всякакви породи у нас са „по принцип“ настроени злобно, „Цената на златото“ девалвира сред днешните поколения. За които и без това някои ценности и драми от миналото ни са пълна енигма. “Властниците се правеха, че не я виждат, а после – че много я харесват“, обобщаваше авторът отношението към изстраданата творба.
И получи „Димитровска награда“ за „Цената на златото“ чак след 15 години, а правилото е това да става 2-3 години след публикуването.

Заедно с него се появява и книгата „Лош ден“ модерна романова фор­ма, щастливо изключение в морето от посредствена литература на работническа тематика. В същата те­матична територия е последвалият сборник с новели „Като лястовици“ (1970). Три години по-късно се появя­ва първото издание на „Циклопът“; второто прерабо­тено става факт доста години по-късно – през 1982, а третото издание е през 2000 г.

Романът „Завръщане“ (1976) продължава сюжета и темата човек и история от „Цената на златото“. След 14 години писателят публикува и трета част – романа, „Досиетата“ (1990), който доразвива разказа за съдбата на Хадживраневия род след злощастните съ­бития от април 1876 и живота на следосвобожденска България от първите две части.

През 1997 г. в Солун – европейската столица на културата за годината, на Генчо Стоев е присъдена първата голяма Общобалканска награда за български писател за романа му „Цената на златото“.

Едва през 1998 г. – доста след първата публика­ция в периодиката – издателство „Балкани“ издава съв­ременния му роман „Много висока тераса“. Гранична­та 2000 г. се оказва изключително благосклонна към пи­сателя. В столицата и в провинцията се появяват две негови книги: „Далечно, хубаво и чисто“ („Пан-ВТ“) и „Прокоба и слънце. Есета“ („Балкани“).

Генчо Стоев почива на 18.Х.2002 г. в София.

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата „Цената на златото. Завръщане“  на Генчо Стоев от тук
или
Свалете от Мега книгата „Цената на златото. Завръщане“  на Генчо Стоев от тук

Други препоръчани книги:

Калуна-каля – Георги Божинов Чамкория. Том 1 – Милен Русков Чамкория. Том 2 – Милен Русков Бенковски – Яна Язова Цената – Марко Семов