Цената – Марко Семов

Романът „Цената“ на Марко Семов е отражение на духовните терзания на един млад човек намиращ се в началото на своя житейски път и изправен пред едно от най големите предизвикателства в живота – да се разделиш със всичко, което ти дава сигурност и уют т.е родината и в частност домът и семейството. Книгата предлага един блестящ отговор на всички въпроси, който вълнуват младото поколение живеещо с дилемата „БГ или чужбина“.
Валери от “Цената” приема предимствата на своето време като лично предизвикателство. С падането на “желязната завеса” през 90-те години става възможно (макар и трудно поради недоверието към българската диплома) професионалното реализиране извън България. Пътят на емигранта Валери към мечтаната цел е пътят на специалист, гражданин на страна, която тогава е извън Европейския съюз. Неговата житейска съдба в значителна степен е обусловена от времето на големите обществени промени и изпитания за България и Европа.
По думите на Вотрен от “Дядо Горио” (Балзак, 1835), в Париж се напредва или “чрез блестящ гений, или чрез умело продажничество” – човек трябва или да “връхлети като снаряд, или да се промъкне като чума”. Така и тук героя на романа реализира своя стратегически подход – с високо професионално израстване, осъществена мечта, доказване в чужда страна, отдаване на общополезна кауза. Валери, чрез всекидневни изпитания, лишения, ум и знания, упоритост и воля. Но цената? С цената на неизпълнен синовен дълг, животът на нероденото му дете, носталгия. Героят осъзнава и изстрадва цената: “Какво всъщност имаше и какво нямаше?”

Книгата поставя вечната тема за стремежа към успех, за пътя към него, както и проблема за щастието, за възможните пътища към него. А какво е щастието? Всеки сам го открива и преоткрива. Индивидуалното човешко съзнание и нравствеността са неговият коректив.
“Може ли някой да каже къде е истината? И една ли е тя?”

„Здравей, Атанасе,
Колкото и да изглежда странно, че ти пиша пис­мо, то е защото трябва да обясня нещо, което никой друг не би могъл да разбере. Липсваш ми, защото ти си единственият българин, с който съм могла тук да говоря носталгично за България. Сигурно правя вече и грешки, като пиша на български.

Тази вечер ходих да гледам един филм на Люк Бе­сон – „Жана д’Арк“. Много се впечатлих – и нещо се пречупи в мен. Какво общо имат Жана д’Арк, Бълга­рия и Атанас? Ти си голям патриот. България има нужда от такива като теб. И тази малка французойка умря за родината си.

Та, по същество. Къде сме дошли ние? Къде оти­ват другите като нас? И кой ще остане в България? Знаеш ли, че от известно време си задавам въпроса „Защо е умрял Левски?“ Аз пея на моите деца „Висо­ки сини планини, реки и златни равнини… това е мо­ята Родина“. И се питам коя е тяхната Родина? Защо­то тяхната родина не е моята. Съзнавам, че се пол­звам от благата на една богата държава. Но тя не е нашата. А нашата е зле и страда… И всички искат ка­то нас да избягат от нея. И ако моите деца няма да знаят дали са българи или французи, още по-страшно­то е, че техните ще са французи. И се чувствам толко­ва виновна. Ние всички избягахме от отговорността пред историята. Не само пред България. И като слу­шам, че всички българи искат да я напуснат, се плаша за тази нещастна и прокълната земя, за която се оказ­ва, че никой не милее.

Не е справедливо, че ние, които се изучихме там, в нашата „бедна“ България, сега служим на другите. Толкова много ми се иска да стане някакво чудо и българинът да усети радостта, че е такъв. И да се вър­нем всички там, където са гробовете на близките ни. Сънувам сънища за места на 2000 километра оттук. Мечтая си за октомврийската шира, наточена от ка­цата по съборите на Драгана. Френските деликатеси ми изглеждат безинтересни в сравнение с прясно зак­ланото коледно прасе с лук, каквото не съм вкусвала от години, французойка няма да стана никога, защо­то кръвта ми е българска. И ще гледам всяка вечер по телевизията какво е времето в България – и все ще се надявам нещо да чуя за нея. Дори едно за другите ни­що незначещо изречение…

Вече със сигурност зная, че времето в чужбина не лекува. То разбужда и разпалва болката. И е бил мно­го мъдър онзи, който е казал: „Виждал съм богати емигранти, но щастливи емигранти не съм виждал.“

---

И други общи цитати от трудовете (народопсихологията на българина) на Марко Семов:

Дали духовната смърт не е по-тъжна от физиологичната?

Българите никога не са имали причина да вярват в държавата си и държавата на българите никога не е вярвала в тях.

Всичко в България да си, само свален от власт да не си… Политическата смърт в България винаги е била по-страшна от физическата.

Знаят ли в ЕС колко много таланти има в България? И колко малко ги цени тя…

Когато станат трима, немците са вече армия, французите – нация. Трима българи най-много да направят четири партии.

Кой и защо излъга българския народ?

Много по-добре е да си приказваш с едно дърво в гората, отколкото с едно дърво, облечено с дрехи.

Нашето търпение се превърна в национална философия. И дали тя не ни довършва, „спасявайки“ ни?

Ние приехме ненормалното в живота си за нормално.

Ние свикваме с лошото, другите народи го оправят

Няма воля да се спаси от себе си човечеството. То ще върши самоубийствени дивотии до последния си миг, до последния си час.

Превърнахме се в държава, която живее с протегнати за милостиня ръце.

Самодоволството убива, спира, държи на едно място, удушава движението напред. То нищо не развива, нищо не провокира.

Създаваме и отглеждаме политици, които не изпитват болка, задето народът е свел глава доземи, погледът му е забит в калта, а душата му е смачкана.

Ще станем ли европейци, ако не се научим да уважаваме най-способните си хора, а не – както често става – да им сечем главите?

 

За Автора

Марко Семов е сред малцината автори у нас, които рядко оставят читателската публика равнодушна. Приеман или отричан, хвален или обругаван, той притежава удивителната дарба да въвлича в спорове, да предизвиква публични дискусии, да провокира гражданската съвест на обществото. И да те накара да се чувстваш не особено комфортно, ако не заявиш позиция по жизненоважни проблеми.Журналист, редактор, публицист, сценарист, писател, народопсихолог, дългогодишен преподавател и професор в Софийския университет, член-кореспондент на БАН. Доктор по философия и доктор на филологическите науки, автор на два хабилитационни труда. Автор още на 57 книги, 398 студии и статии, 91 публикации за телевизията, радиото, киното. Специален кореспондент в Япония, Индия, Монголия, Турция, Гърция, Англия, САЩ. В продължение на 15 години неизменно член на Академичния съвет на СУ “Св.Климент Охридски”, член на Президиума на ВАК при Министерския съвет, член на Акредитационния съвет на Националнатааген-ция по оценяване и акредитация, член на Академия “Черноризец Храбър”, член на Съвета за електронни медии – не е възможно да се изброи всичко. Може би най-точната характеристика за цялостната му дейност се съдържа в на пръв поглед непретенциозната, но включваща широка гама от оценки дума НЕУМОРЕН. Неуморен в търсенето на истината и справедливостта, неуморен в инициирането на форуми, сдружения, конференции, семинари, работни срещи, неуморен винаги,щом става дума за отстояването на национални интереси, общественозначими каузи, родолюбиви дела.И всеотдаен към своите студенти, дипломанти, специализанти и докторанти. Всеки, който го е търсил за съвет знае, че е изключително щедър по отношение на личното си време – не само, че по всяко време може да бъде помолен за консултации, но е и човек изключително отзивчив към личната болка или проблем.