Тангра – Том 12 – Авитохол – Токораз Исто

Posted on 07/02/2019

by book

Влез в чудния свят на Токораз Исто. Погледни внимателно, ще видиш, че от картините, които той рисува, струи Светлина. Тази Светлина идва от душите на българите, от вечния огън на България, от саракта. Чрез думите и историите ще успееш да откраднеш една искрица от Земята на Тангра и когато затвориш последната страница на книгата, историята на България ще продължи…
И сега, когато имаш светило, да осветяваш Пътя си, ще имаш ли смелост да потеглиш на дългото и трудно пътешествие към Себе си!? Аз вярвам, че ДА! Нека Орендата те води и Тангра бди над теб! И нека историята за България започне отначало…
Токораз Исто е единственият български писател, който разкрива в дълбочина истината за древната българска религия – тангризмът, изследва понятията оренда, саракт, тумир, колобър, както и разкрива същността на вярата в бог Тангра. В книгата той разглежда трансформацията на древната българска религия и мястото й в съвременния живот. “Тангра” е за всеки, който има претенцията да се нарече българин; за всеки, който иска да разбере с какво се различаваме от останалите народи и каква е нашата мисия.

Българинът знаеше, че в света има два вида хора. Почти всички хора са двуизмерни. Техният живот е линеен, всяко събитие следва предишното и зависи от него. Животът им се развива в една плоскост и не е трудно да бъде предвиден. Те живеят в нещо като коридор. Такива хора са много зависими от „матрицата“. Съвсем малко обаче са тези, при които животът не протича само в една равнина, а в няколко. Техният живот е невъзможно, както да бъде описан, така и да бъде разбран. Тези хора са триизмерни, те са непредвидими, трудни за разбиране и следване.
Авитохол осъзнаваше, че е триизмерно същество. Той беше малко зависим от „матрицата“, това, разбира се, бе извоювал чрез всяка постъпка в живота си и начина, по който бе живял.
Като бе казал, че не е само Атила, той не се бе правил на интересен, нито бе излъгал. Авитохол си спомняше, че въпросът на всички оракули неизменно бе един и същ: „Кой си ти?“ Отначало отговорите, които бе давал, бяха озадачавали и самия него, защото всеки път бяха различни. Сега вече всичко му бе ясно. Той бе давал тези отговори, защото беше триизмерно същество, но колкото и да се опитваше да си изясни кой е всъщност, винаги бе стигал до тишина, мълчание или объркване. Сега разбираше защо се бе случвало така, защото той беше триизмерен. Нямаше как да опише едностранно света, не бе човек на едната истина, на ясните въпроси и точните отговори.
Авитохол се замисли за двуизмерните и триизмерни същества. Едва сега разбра защо винаги бе оставал неразбран. И това е било, защото двуизмерните същества не могат да разберат триизмерните. Каквото и да правеха, те смачкваха триизмерното пространство и го правеха двуизмерно, но не можеха да добият правилна представа за това, което се случва в съществото с едно измерение повече. Той също така си представи какво ще настъпи, ако едно триизмерно същество премине в две измерения. То щеше се сплеска и да изпълни докрай по-малкото измерение.
Тази мисъл го накара да погледне на разговора с Лупус по нов начин. Той осъзна, че дори да се опита да обясни на стареца „истината“, няма да успее. Също така проумя, че вярващите са двуизмерни и никога няма да разберат идеята му.
— Не сме били в манастира да ви шпионираме! – каза той. – Следвахме мисията си!
— Вие знаете много повече отколкото казвате – каза Лупус.
— Не мога да ти кажа истината, защото ти няма да я понесеш – отвърна Авитохол. Докато изричаше това, той осъзна, че епископът няма как да разбере думите му и ще ги изтълкува погрешно.
— Чувствам високомерието ти! – каза той. – Това е сатанинско високомерие!
— Това, което смяташ, че усещаш, не е гордост. Това е много повече – каза Авитохол. – Аз знам много неща, но няма как да ти ги разкажа. Аз не съм обикновен човек. За да ме разбереш, няма да е достатъчно само да чуеш разказа ми за това или онова, което ми се е случило. Аз съм толкова различен от хората, че за да ме разбереш, трябва да преживееш всичко това с мен. Когато се разкаже моята история, тя звучи плоско и недостоверно. – Авитохол говореше на Лупус, но търсеше е поглед Ирник, който яздеше най-близо, макар и на разстояние, за да не пречи на разговора.
— Ирник, ако някой ден някой тумир се осмели да разкаже историята ми, той трябва да го направи така, че хората да съпреживеят живота ми. Обикновена книга или разказ няма да свършат работа! – докато говореше, Авитохол не гледаше сина си, а като че ли се взираше в тумира, който някой ден щеше да дръзне да опише живота му. „Дали той ще се справи? – питаше се българинът. – Едва ли. А дали ще има хора, които да разберат това, което съм изпитвал и преживял, дали ще успеят да вникнат в идеите ми?”
— Разбрах, татко! – отвърна Ирник и се извърна. Авитохол беше сигурен, че синът му бе отговорил само от вежливост, но почти нищо не е разбрал. Лупус явно също не бе схванал нищо, защото каза:
— Ти явно наистина вярваш, че си много повече от човек, че си същество от по-висш порядък! Във всяка твоя дума чувствам сатанинско пренебрежение и високомерие!
Авитохол не желаеше да е така, но като се замисли, осъзна, че отецът имаше право. Той наистина не бе обикновен човек и нямаше много общо с матричните същества, които пъплеха по лицето на майката-земя. Българинът виждаше нещата много по-дълбоко, светът за него бе прозрачен. Когато си на по-високо ниво, ти поглеждаш нещата отгоре и всичко ти се струва като пълзенето на мравки в лабиринт. Всичко ти е ясно, дори мотивите на хората-мравки за теб са по-ясни, отколкото на тях самите. Триизмерните същества виждаха света сложен, многопластов, те бяха огнени в сравнение с обикновените хора. В този момент Авитохол се сети, че такива създания съществуваха и в християнството, това бяха ангелите, архангелите, демоните. Те бяха сложни същества, затова християните ги слагаха по-близо до Бог. Мъжът осъзна, че това, което за българите бе нормално, за християните и всички други хора бе изключително, той наистина не беше обикновен човек. Животът му не беше просто живот, а мисия и Път. Авитохол разбра, че е ангел, архангел или демон.
Цял живот българинът се бе стремял към Бог. Той бе правил това директно, чрез пътя си, чрез изучаване на религиите, Бог и неговите имена, чрез молитви и медитация. Той беше много близо до Бог и неговия замисъл, това бе правил и чрез жените, с които беше. Цял живот се бе опитвал да открие пътя към единното същество, от Адам към Адам и Ева, което правеше Адам Кадмон, от Адам Кадмон и Лилит, за да създаде отново Бог.
Авитохол осъзнаваше, че в себе си съдържа много от същностите на Бог. Това, което изповядваше, бе една жива, лична религия, при която той живееше в живия Бог.
— Ти сигурно си мислиш, че си бог?! – каза Лупус, който сякаш отгатна мислите му.
Авитохол не каза нищо.
– Ти си Сатаната! – спокойно продължи Лупус. – Ти си богохулник, човек, който принизява Бог и се смята за богоравен! – след тези думи, Лупус се прекръсти.
Авитохол отново трябваше да се съгласи с отеца. Като млад той бе осъзнал, че само стремежът му към Бог може да осмисли живота му. Понеже нямаше вяра, той не си бе поставял прегради към Бог, а вярата бе най-голямата преграда. Отецът наистина го виждаше като богохулник, изкусител и осквернител на най-светите за него неща, защото той искрено, горещо и отдадено, като истински българин, се бе стремил към Бог. В този момент Авитохол разбра, че българите никога няма да могат да бъдат „предани, вярващи християни“, а винаги щяха да ги обвиняват, че са осквернители. Орендата щеше да ги тласка все по-близо до Бог, което за вярващите щеше да е нетърпимо и богохулно. Българите или трябваше да са християни и да не са българи, или обратното, щом си българин, не можеш да бъдеш християнин.
[…]
— В нашите времена е трудно да си особено свят.
— Светостта и смирението нямат нищо общо с времето. Днес обаче, понеже хората не са добри, предпочитат да се оправдават с времето, с „вълчите нрави“. Днес предпочитат да извършат грехове, а след това да получат прошка. Католицизмът разчита много на това. Като познавам хората, които са го създали, не ми е трудно да разбера защо това е така.
— Ти си Сатаната, как смееш да съдиш създателите на нашата религия?!
— Коя е вашата религия, отче? Мислех, че преди всичко сте християни, а после католици?
— Покаянието е нещо, което човек, ако не е християнин, няма как да разбере. То е в основата на нашата религия.
— Мислех, че вярата е в основата на вашата религия. Вярата и страхът.
Лупус се направи, че не е чул забележката и продължи да обяснява:
— Човек трябва да бъде готов и да е зрял, за да може да се покае. Покаянието не е просто осъзнаване, признаване и приемане на грешките, които сме допуснали. Да се покаеш означава да приемеш върху себе си дори вина, която не си извършил – дори бъдещите ти грешки. Да се покаеш изисква духовна нагласа, която означава, че не си се възгордял.

— Как наричате това, което правите?
— Моята „религия” може да се нарече атеос или атеизъм, тоест без Бог, без вяра. Макар че почти всички, които наричат себе си атеисти, заменят вярата в Бог с вяра в материята. Атеизмът обаче също е вяра. Те вярват, но твърдят, че няма бог. Все пак атеизмът е най-близо до състоянието на духа, нужен на изследователя и воина. За да е добър изследовател, човек трябва да не спира да подлага на съмнение всичко, което го заобикаля. Само че аз смятам, че има Бог, но той не може да бъде опознат чрез вярата. И понеже няма вяра, това не е бога на вярващите и последователите, това не е бога на егрегора. Аз се стремя към живия Бог, който се променя, защото човекът, който го изследва, също се променя. Моята „религия” е жива. Тя се състои в това да воюваш за живота, за свободната си воля, за свободата си, да изследваш религиите, да ги пронизваш, да търсиш истината. Аз възприемам себе си като Скитник, защото скитам из ученията, философиите и религиите. В една религия аз различавам неща, които е невъзможно да бъдат видени от вярващите. За религиите знам повече, отколкото хората, които са посветили живота си, да ги следват и да вярват.
Аз смятам, че има Бог, но в моя Път се опитвам да няма вяра. Така човек може да осъзнае Бог. Да! Знам, че е парадоксално, защото от хилядолетия хората са повтаряли, че вярата е единственият път към Бог, но според мен е точно обратното. Вярата е единственият път към някой от егрегорите на Бог, но не и към истинския Бог. За да опознаеш реалността и да си по-близо до Бог, не трябва да вярваш.
— Ако човекът, който върви по вашия път, открие, че няма Бог, какво означава това?
— Когато човек не вярва, а се опитва да бъде буден и да приема променящия се свят, той е близо до реалността. Колкото по-близо до нея е, толкова повече вижда себе си в Бог. Ако той види, че няма Бог, това означава, че Бог няма. Аз нямам проблем с това. Пътят не е мой. Това, което аз виждам, не може да бъде същото с това, което виждат другите хора. Бог е толкова могъщ, а ние сме толкова малки, че няма как да го видим. Всеки един от нас, от скитниците, воините и колобрите, гледа света през собствените си очи и знае, че вижда различна част от Бог.
— Християнството е най-прогресивната религия! – каза Лупус. – То издига хората на ново, различно ниво.
— Християнството спира и връща развитието на човечеството. Последователите му смятат, че апостолите са хората, които са живели по-близо до времето на Христос и са по-знаещи. Това обаче не е вярно, повечето апостоли са били обикновени, прости и елементарни хора. Има много сведения за това, че те често са се оказвали недостойни за мисията, с която Исус ги е натоварил. Представи си, че първите зографи са били некадърни и техните последователи ги копират, без да посмеят да внесат поправки или пък да нарисуват нещо ново и по-добро от първите бездарни рисунки, дори и да са по-талантливи от тях.
— Това е така – съгласи се Лупус. – Кой си ти? Ти знаеш много неща за християнството!
— Ти ме нарече Бич Божи! Аз не съм само Атила, аз съм много повече!

— Татко, ти ми обясни, че греховете на християните не са техни, а са им вменени, но преди малко ми разказа за това, че българите сме Народът на прокълнатите.
— Така е, но нашето проклятие е осъзнато. То се дължи на избора ни да бъдем такива. На това, че постоянно протягаме ръце към Бог, но живеем отделени от него. Аз го приех едва след като разбрах, че последствията ще бъдат такива. Цял живот се боря с усещането, че като живея, като се боря, обслужвам егото си, дребните си желания да съществувам и да ме има над божията воля. Това колебание ме правеше слаб.
— За теб, татко, мога да кажа всичко друго, но не и че си слаб!
— Да, аз мисля, че съм слаб и недостатъчно решителен.
— Ако ти наистина си слаб, представям си какъв щеше да бъдеш без това си колебание.
— Според мен нашето проклятие е различно от еврейското. Ирник, когато имаш време, се замисли върху това.
Двата народа, които най-силно в своята история изтъкват, че са богоизбрани, еврейският и българският, са прокълнати и преживяват много сходни неща. Евреите са прехвърлили своето проклятие над целия свят. Това според теб може ли да бъде случайно?
— Може би такава е природата на Бог. Такава е цената на това да си близо до него. Той подкрепя, но и проклина. Татко, аз те слушам, но някак си не мога да сложа знак на равенство между бога на евреите Йехова и нашия бог Тангра.
— Това е така, защото Бог има безброй лица. Затова аз стигнах до идеята, че той се явява пред всеки един от нас с различно лице, но ние, понеже сме слаби и мързеливи, поставяме пред лика му маска. Точно това представляват религиите. Те ни описват един обобщен образ на Бог, рисуват пред немощните ни мозъци това лице и ние възприемаме чужди описания на света. Поради това повечето хора са нещастни, защото цял живот живеят в чужд свят, който не е техен и те не са на себе си. Същите тези обаче не правят нищо, за да разберат кои са, да изградят собствения си свят, да хармонизират природата си, себе си с предопределението и Бог. Такъв лъжлив свят най-силно изграждат религията и „матрицата”, те ни откъсват от нас самите, похищават света и бъдещето ни. Тези двете са нашите слабости, те се появяват, когато сме още слаби и неукрепнали.
Аз съм човек, който цял живот се бори с матрицата, със слабостите си, аз съм извънматричен. Цял живот съм се борил с предубежденията, комплексите и показвам нагледно как човек може да израсне духовно. Личната религия е част от това, което правя, и начина, по който живея. Затова в мен Тангра се превърна в Неназовимото. Други неща, които правя в моя Път, са осъзнатото живеене, сливането с Бог, мисиите, които изпълнявам. Аз съм цялостна личност и животът ми е единен, в основата на всичко стои единната ми същност. От тук произлиза единението на четирите ми същности.
— Чак сега разбирам колко сложен си като човек! В теб живее цяла Вселена! Ти, татко, имаш красив ум и всичко, до което се докоснеш, го озаряваш със Светлина! Караш света да оживява и му придаваш толкова смисъл и дълбочина! През твоя поглед той е толкова ясен и красив! Много ми харесва да гледам света през твоите очи! Дори когато обясняваш най-сакралните неща, които най-големите философи и светци са описали като загадки и тайни, ти ги описваш толкова ясно и просто! Всеки път, когато разговаряме, разбирам колко малко се иска от човек, за да бъде духовно буден и всеки разговор с теб ме зарежда с оптимизъм и повдига воала на неяснотата пред очите ми!
— Ирник, престани да ме ласкаеш, защото ме притесняваш! Всичко това е вярно, но само за теб. Това е процес, в който участват двама, ако ти не беше готов, нямаше да усещаш и разбираш нещата по този начин!
Много е важно да имаш това, което ти наричаш „красив ум”, но то се постига с духовно израстване и яснота. За да го притежаваш, ти е нужно и нещо друго.
— Какво е то, татко?
— Трябва да имаш красиви мечти! Мечтите са най-светлото нещо, към което човек може да посегне. Там, в мечтите си, човек може да се освободи от оковите на тленното, на грозната, озъбена реалност. Там човек може да се докосне до божественото. Много от хората са толкова нещастни и в плен на „матрицата”, че дори мечтите им са жалки, грозни и незначителни. Как може да ти харесва човек, да се влюбиш в него, когато дори мечтите му са черни. Такива хора са грозни и отблъскващи, те не обичат живота и не могат да му се радват. С тях се случват различни неща, но те не ги осъзнават, защото те нямат значение нито за тях, нито за другите хора, нито за Вселената. Те са обречени, те са сенки, гебети, носят мрак на света и го разпръскват около себе си. Такива българи не може да има. Затова нас ни наричат „светлите глави”, защото имаме мисия, красиви мечти и умове. Ние заразяваме и другите с красотата на нашия свят. Ние разсейваме мрака и разпръскваме Светлина около себе си, помагаме на хората да започнат да мечтаят, да искат да живеят и да се борят. Не ги караме да сбъдват чужди мечти, пък били те и нашите, а им показваме как да се борят с „матрицата” и да търсят себе си.
Ние правехме това не само с отделни хора, но и с цели народи.
В последно време имам видения и сънувам един и същи сън. Когато бях млад, в Египет, докато лежах трескав, а покрай мен течаха ленивите мътни води на великата река Нил, аз написах едно Евангелие. Вече ти разказвах за него. Тогава бях под влияние на гностиците и треската. Сега явно също съм трескав – като каза това, Авитохол се усмихна на собствената си шега. – Спомням си времето, когато тялото ми бе изгаряно от треска, разяждано от чума, наблюдавам войната и отново пиша Евангелие. Пиша това Евангелие само вечер, а на сутринта нищо не помня от това, което съм написал. Изписвам историята със съвършената, божествената писменост. Това Евангелие е гностическо, шаманско Евангелие. Понякога на сутринта разбирам, че съм рисувал.
Сега, нека ти разкажа за първото си Евангелие. В него имаше две странни неща. Първото беше, че сънувах картината отзад напред, а второто, че бях жена.
— Това е странно! – каза Ирник.
— Да, може би защото съм единственият мъж-жрец на Богинята майка и Лилит. Втората книга, която написах, беше „Книга на българите”, която ми откраднаха в Константинопол и сигурно никога повече няма да видя. Нея също написах като свещен текст, като Евангелие, същото се отнася и за книгата, която оставих в християнската Кула, в манастира където бяхме. Всички тези книги бяха свещени текстове. Те бяха Евангелия, нали знаеш, че евангелие означава „блага вест” и в тях са описани части от живота на Исус? В моите евангелия се говореше за това как човек да бъде близо до Бог, как да се стреми към него, как чрез пътя си да стане Бог. Това всъщност пише и в останалите „истински” Евангелия.
Макар да не съм християнин, а тумир, осъзнах, че цял живот пиша Евангелия. Това, което сега пиша, също е Евангелие. Интересно ми е, ако някой ден събера всичко в една книга, какво би се получило? Чудя се дали аз самият не съм този, за когото пиша това Евангелие? Дали някой ден и за моя живот някой тумир няма да напише Евангелие? – Авитохол се разсмя. – Или съм светец, или съм Бог. Ако съм светец, някой ден, някой тумир, може би ти, Ирник, ще опишеш моя живот, мислите ми, нещата, които са ме вълнували, това, до което съм достигнал. Това ще бъде моето житие.