Мисленето – Даниъл Канеман
Даниъл Канеман ни повежда на вълнуващо пътешествие из дебрите на ума и ни обяснява двете системи, които ръководят начина, по който мислим. Система 1 е бърза, интуитивна и емоционална. Система 2 е бавна, съзнателна и логична. Канеман разкрива изключителните характеристики – и положителните, и отрицателните – на бързото и бавното мислене, показвайки колко силно влияят нашите интуитивни впечатления на мозъка и поведението ни. Въздействието на отвращението от загубата и прекалената самоувереност върху корпоративните стратегии, затрудненията ни да предскажем какво ще ни направи щастливи в бъдеще, предизвикателствата, свързани с поставянето на рисковете (на работа и у дома) в подходящите рамки, дълбокият ефект на когнитивните деформации буквално върху всичко – от играта на капиталовия пазар до планирането на следващата ни почивка… Всичко това можем да разберем единствено като разучим как двете системи формират нашите преценки и решения.
Книгата увлича читателя в интересен диалог за начина, по който мислим. Така тя ни разкрива къде можем и къде не можем да вярваме на своите интуиции и как можем да стигнем до даровете на мисленето. Канеман ни предлага практически и просветляващи прозрения за начина, по който взимаме своите решения – както в бизнеса, така и в личния си живот. Освен това ни демонстрира как можем да използваме различни техники, за да се предпазим от различни отклонения в мисловния процес, които ни докарват проблеми. Накратко: „Мисленето” изцяло преобразява начина, по който мислим за мисленето!
Даниъл Канеман e израелски психолог – един от най-важните мислители на нашето време . Роден е на 5 март 1934 година в Тел Авив. Удостоен с Нобелова награда през 2002 г. за интегрирането на психологическите изследвания в икономиката – особено на човешката преценка и процеса на взимане на решения в условия на несигурност, е ученият, който успя да обедини психологията и икономиката. Преди него икономистите са си блъскали главите, опитвайки се да проумеят защо изчислените от тях модели изведнъж не действат, а хората се държат не така, както се полага според теорията, защо борсата изведнъж се срива или хората изведнъж се втурват към банките, за да си изтеглят влоговете и да обменят една валута с друга… Канеман предлага в своята книга „Мисленето” (ориг. „Thinking Fast and Slow”) генерално обединение на всички свои досегашни идеи, синтезирайки внушителен анализ на света, който ни заобикаля.
“Когато ни попитат за какво мислим, в нормалния случай можем да отговорим. Вярваме, че знаем какво става в ума ни: съзнателна мисъл, водеща до друга. Но това не е единственият, нито пък е типичният начин, по който работи умът.”
В човешкия мозък еволюционно са се развили две системи за преработка на информацията, постъпваща от външната реалност. При първата система процесите на обработка протичат бързо, автоматично, асоциативно, без да полагаме съзнателни усилия за това. Обратно, при втората система мисловните процеси са бавни, съзнателно контролирани и рационални.
Когнитивните капани (изкривявания) са несъзнаваните умствени филтри, през които възприемаме и интерпретираме постъпващите от реалността сигнали. Даниъл Канеман твърди, че само в един ден в нас се вливат около 20 000 сигнали от външната реалност. Ние имаме тенденция да бъдем “когнитивни скъперници” в обработването на тази информация и често използваме кратки пътища ( евристики), за да я обработим. Те се обличат с одеждите на автоматични мисли, интуитивни съждения, които изплуват в съзнанието ни спонтанно. Когнитивните капани ,от една страна улесняват обработване на информацията, но от друга изкривяват представата и оценката ни за реалността. Един от възможните начини за преодоляването им е да не се доверяваме безрезервно на първите мисли, които изплуват спонтанно на екрана на съзнанието ни, а да се опитаме да съберем информация и от други източници, да бъдем по-съзнателни към процеса на оценка на реалността. Както казва един от теоретиците на масовата комуникация, Уолтър Липман : “Между мен и света стои представата ми за света” .
В настоящия материал ще разгледаме само някои от най-разпространените капани, в които несъзнателно попадаме, когато преработваме постъпващите от реалността сигнали:
Ефектът на котвата се отнася до несъзнателен мисловен процес , който описва човешката тенденцията да разчитаме прекалено много на първата постъпила информация (котва) , когато вземаме решения и оценяваме другите.Тя се използва като образ (рамка) за по-следващите твърдения и интерпретации на реалността. Тук се включва и ефектът на първото впечатление. При него всяка следваща информация , ще се препраща автоматично към първата постъпила в мислите ни.
Ефектът на когнитивната леснота е свързан с тенденцията, нещата, които са ни по-познати , да ни изглеждат по-верни и благонадеждни, отколкото информацията, която изисква повече усилие за обработка. Тази особеност на човешкото мислене често се използва от рекламни и маркетингови специалисти, като образът на един продукт се позиционира с много повторения в публичното пространство.
Ефектът на асоциативната свързаност е тенденцията да направим света да изглежда смислен и предвидим, като постоянно разказваме истории за това какво се случва в него. Склонни сме да правим асоциации между събитията и обстоятелствата така, че да създадем в съзнанието си един логичен и подреден свят. Колкото повече едно събитие съвпада с нашата история, толкова по-важно ни се струва то. Постоянно сме водени от една вътрешна логика, която казва, че всичко се случва преднамерено,че всеки заслужава нещата, които му се случват.
Ефектът на потвърждението е нашата тенденция да търсим доказателства, потвърждаващи нашата теория (версия за реалността) и да подценяваме и пропускаме противоречащата на тях информация.
Ефектът на ореола е нашата склонност да пренасяме едно качество на индивида върху цялата му личност. Например, когато харесваме външния вид на някой, да смятаме, че този човек е и успешен, добър, забавен. И по този начин или да го харесваме напълно или да го отхвърляме.
Ефектът на достъпността е умствен кратък път, свързан със склонността ни да разчитаме най-много на информацията, която най – лесно си припомняме. Логиката тук е, че ако нещо може да бъде лесно припомнено то е по – важно от другите алтернативни решения, които си спомняме по – трудно. Поради този механизъм понякога сме склонни да разчитаме на най – скорошната информация при взимане на решения.
Ефектът на хазартната грешка е тенденцията да допускаме, че нашите действия могат да повлияват случайни събития от външната реалност
Ефектът на фундаменталната атрибутивна грешка е нашата склонност да приписваме чуждите грешки на стабилни личностни черти, без да взимаме под внимание факторите на средата. От друга страна, когато обясняваме нашите собствени грешки, преувеличаваме влиянието на външната среда и подценяваме личностния ни принос.
Ефектът на справедливия свят е свързан с вярването, че е светът е справедливо място, където всеки получава заслуженото.
Ефект на експонацията – това е тенденцията ни да се привързваме към някого или нещо, само защото го познаваме.
Ефект на фокусирането са отклоненията в прогнозите за даден обект поради едностранчивото фокусиране в отделен негов аспект.
Ефект на Тексаския снайпер е склонността ни да правим хипотеза за нещо, когато вече предварително сме събрали данните, така, че то да пасне на предварителния модел в умовете ни.
Ефектът на първите и последни стимули е тенденцията ни, когато слушаме дадено представяне, най-добре да запаметяваме първата и последната част на изказването.
Реалността е един безкраен свят на постоянни случвания. Колкото по-будни сме за мисловните капани (изкривявания) в които попадаме, толкова повече мъдрост ще има в нашите решения и избори. Когато се научим да се доверяваме на рационалния, съзнателен избор, тогава реалността ще се случва в нас по-цветна и пропастта между нас и нея ще е по-малка.Това е едно голямо предизвикателство, което ще ни помогне да я опитомим постепенно и ще ни научи да се свързваме с другите , изпълнени с повече толерантност и разбиране.
Нищо в живота не е толкова важно, колкото мислите, че е, когато мислите за него.
„Рискът“ не съществува „някъде там“, независимо от нашите умове и култура, чакащ да бъде измерен. Човешките същества са измислили представата за риска, за да им помогне да разберат и да се справят с опасностите и несигурностите на живота. Макар че тези опасности са реални, не съществува такова нещо, като „реален риск“ или „обективен риск“….
Ние сме търсачи на модели, вярваме в един свързан свят, в който регулярностите (като например последователността от шест момичета) не се появяват случайно, а в резултат от механична причинност или от нечие намерение. Ние действително не очакваме да видим регулярност, произведена от случаен процес, и когато открием нещо, което изглежда като правило, бързо отхвърляме представата, че процесът е всъщност случаен. Случайни процеси произвеждат много регулярности, което убеждава хората, че процесът в крайна сметка не е случаен. Можете да разберете защо допускането на причинност може да е имало предимства в еволюцията. То е част от общата бдителност, която сме наследили от предците си. Ние автоматично бдим за възможността, че околната среда се е променила. Случайно на полето може да се появят лъвове, но би било по-безопасно да отбелязваме и да реагираме на едно очевидно увеличение на нивото на поява на стада лъвове, дори ако всъщност то се дължи на колебанията в някакъв случаен процес.
Широко разпространеното погрешно разбиране на случайността понякога има значителни последици.
Това е изключително важно заключение. Хората, на които преподаваме изненадващи статистически факти за човешкото поведение, могат да се впечатлят до такава степен, че да разкажат на приятелите си какво са чули от нас, но това не значи, че тяхното разбиране за света реално се е променило. Тестът на това, че си научил психологията, е дали твоето разбиране за ситуациите, пред които се изправяш, се е променило, а не дали си научил някой нов факт. Съществува дълбока бездна между нашето мислене за статистиката и нашето мислене за индивидуалните случаи. Статистическите резултати с каузална интерпретация имат по-силен ефект върху нашето мислене, отколкото некаузалната информация. Но дори покоряващата каузална статистика няма да промени дългосрочните ни убеждения или убежденията ни, които се коренят в личния ни опит.
Обсъждаме ролята на деформациите на оценката при инвестирането. Аз разбирах толкова малко от финанси, че дори не знаех какво да го питам, но си спомням един въпрос: „Когато продавате акции — попитах, — кой ги купува?“ Той отговори, като махна с ръка в неопределена посока към прозореца, посочвайки, че очаква купувачът да е някой твърде подобен на него. Това беше странно: кое караше един човек да купува, а друг да продава? Какво продавачите мислеха, че знаят, което купувачите не знаеха?
Оттогава моите въпроси за капиталовия пазар се втвърдиха, образувайки по-голяма загадка: изглежда, че една голяма индустрия се гради в голяма степен на илюзия за умения. Милиарди акции се търгуват всеки ден, много хора купуват, а други продават. Не е необичайно повече от 100 милиона акции от една-единствена фирма да сменят собственика си за един ден. Повечето купувачи и продавачи знаят, че имат една и съща информация; те обменят акциите си на първо място защото имат различни мнения. Купувачите мислят, че цената е твърде ниска и има вероятност да се повиши, докато продавачите мислят, че цената е висока и има вероятност да падне. Загадката е: защо купувачите и продавачите в равна степен мислят, че настоящата цена е грешна? Кое ги кара да вярват, че знаят повече от пазара каква трябва да е цената? При повечето от тях тази вяра е илюзия.
Ефектът на честотния формат е голям. В едно изследване хора, които са видели информация за „болест, която убива 1286 души на 10 000“, оценяват тази болест като по-опасна, отколкото хора, на които е съобщено за „болест, която убива 24,14% от населението“. Първата болест изглежда по-застрашителна от втората, макар че първият риск е само наполовина толкова висок, колкото е вторият! В една още по-пряка демонстрация на пренебрежението към знаменателя „болестта, която убива 1286 души на 10 000“, се оценява като по-опасна от болестта, която „убива 24,4 на 100″. Ефектът със сигурност би могъл да се намали или да се елиминира, ако участниците бъдат помолени да направят пряко сравнение на двете формулировки, задача, която изрично апелира към Система 2. Животът обаче обикновено е междусубектен експеримент, при който виждате на един път само едната формулировка. Система 2 би трябвало да е изключително активна, за да генерира алтернативни формулировки на едната, която виждате, и да открие, че те предизвикват различна реакция.
Дори опитни съдебни психолози и психиатри не са имунизирани срещу ефектите на формата, в които се изразяват рисковете.
Следните две статистики, коя бихте избрали?
“Нивото на оцеляване един месец след терапията е 90%.”
“През първия месец след терапията има 10% смъртност.”
Вече знаете резултатите: хирургията е много по-популярна в първата рамка (84% от лекарите избират нея), отколкото във втората (където 50% предпочитат лъчетерапията). Логическата еквивалентност на двете описания е прозрачна и един човек, който взема решението, опирайки се на реалността, би направил един и същ избор, независимо коя версия е видял. Обаче Система 1, такава, каквато я познаваме, рядко е индиферентна към емоционалните думи: смъртността е лошо нещо, оцеляването е добро и 90% оцеляване звучи окуражаващо, докато 10% смъртност е плашеща. Важно откритие, което прави изследването, е, че лекарите са толкова податливи на ефекта на рамкирането, колкото хората без медицинско образование (пациенти в болници и студенти в бизнес училище). Очевидно медицинското обучение не е защита срещу силата на рамкирането.
Графиката със сигурност предизвиква нервен смях сред публиката и нервността ѝ е лесно разбираема: в края на краищата хората, които са решили да се оженят, правят това или защото очакват, че това ще ги направи по-щастливи, или защото се надяват, че увековечаването на връзката ще запази настоящото състояние на блаженство. Казано с полезното понятие, въведено от Даниъл Гилбърт и Тимоти Уилсън, решението за женитба отразява при много хора една силна грешка, възникваща от афективното прогнозиране . В деня на сватбата булката и младоженецът знаят, че нивото на развод е високо и че случаите на брачно разочарование са още по-чести, но не вярват, че тази статистика е приложима към тях.
Поразителната новина в графика 16 е резкият спад в удовлетвореността от живота. Графиката се интерпретира обикновено като проследяване на един процес на адаптация, при който ранните радости от брака бързо изчезват, след като преживяванията станат рутинни. Обаче е възможен и друг подход, който се фокусира върху евристиката на оценката. Тук питаме какво се случва в умовете на хората, когато бъдат помолени да оценят своя живот. Въпросите „Колко доволни сте от живота си като цяло?“ и „Колко щастливи сте напоследък?“ не са толкова прости, колкото е въпросът „Какъв е телефонният ви номер?” Как участниците в изследването съумяват да отговорят на подобни въпроси за няколко секунди, както го правят всички? Ще ни е полезно да разглеждаме това като вид оценка.
Подобни забавни примери изобилстват в цялата книга, но най-приятното е самият тон на автора. Той е приятелски, внимателен и дори нетърпелив, изобилстващ от любов към науката. Това си е живо доказателство, че човекът разбира добре човешкия мозък и по какъв начин думите най-добре се усвояват. Поради тази причина, след всяка глава има изречения, носещи в себе си основните точки от главата – познат метод, за по-добро запомняне.
Книгата се препоръчва за всеки поне малко заинтригуван!
Дефиницията на рационалността като свързаност е непоносимо рестриктивна; тя изисква спазване на логически правила, което един ограничен ум не е способен да осъществи. Разумните хора не могат да бъдат рационални според тази дефиниция, но не бива поради тази причина да бъдат дамгосвани като ирационални. Ирационален е силна дума , която означава импулсивност, емоционалност и упорита съпротива срещу разумни доводи. Често се смущавам, когато чувам да казват, че нашият труд с Амос демонстрирал, че човешките избори са ирационални. Всъщност нашето изследване само показа, че „човеците“ не се описват добре с модела на рационалния агент.
Макар че „човеците“ не са ирационални, те често се нуждаят от помощ, за да направят по-верни оценки и да вземат по-добри решения, и в някои случаи политиките и институциите могат да предложат такава помощ. Допускането, че агентите са рационални, дава интелектуална основа на либертарианския подход към обществената политика: не се намесвайте в правото на човека да избира освен ако изборите му не вредят на другите.
Какво може да се направи относно деформациите? Как можем да подобрим оценките и решенията, както своите собствени, така и тези на институциите, на които служим и които ни обслужват? Краткият отговор е, че без значително инвестиране на усилия може да се постигне малко.
Начинът, по който можем да блокираме грешките, които възникват в Система 1, е по принцип прост: разпознайте признаците, че се намирате в когнитивно минно поле, забавете топката и потърсете подкрепление от Система 2. Това е начинът, по който ще постъпите, когато се изправите отново пред илюзията на Мюлер-Лайер. Когато видите линиите с перките, сочещи в различни посоки, ще разпознаете ситуацията, а именно че тя е такава, в която не бива да вярвате на впечатленията си за дължината. За беда най-малко вероятно е да приложим тази разумна процедура, когато най-много се нуждаем от нея. На всички би ни харесало да имаме звънец, който да звъни високо винаги когато се готвим да направим сериозна грешка, но такъв звънец не е наличен и по принцип е по-трудно да разпознаем когнитивните илюзии, отколкото илюзиите на възприятието. Гласът на разума може да е много по-слаб от силния и ясен глас на грешната интуиция, а да поставяме под въпрос интуициите си е неприятно, когато сме изправени пред стреса, свързан с някое важно решение. Повече съмнение е последното нещо, което искате, когато имате проблеми. Резултатът е, че ви е много по-лесно да идентифицирате едно минно поле, когато наблюдавате другите, които вървят в него, отколкото когато сами се готвите да направите същото.
Организациите са по-добри от хората, когато става дума за избягването на грешки, защото те, естествено, мислят по-бавно и имат силата да налагат дисциплинирани процедури.
Най-сетне, по-богатият език е изключително важен за умението за конструктивна критика. До голяма степен, подобно на медицината, идентифицирането на грешките в преценката е диагностична задача, която изисква точен речник. Названието на болестта е кука, на която се закача всичко, което е известно за болестта, включително уязвимостите, факторите на околната среда, симптомите, прогнозата и лечението. По подобен начин и наименования като „ефекти на закотвяне“, „тясно рамкиране“ или „прекалена свързаност“ внасят в паметта ни всичко, което знаем за дадена деформация, за нейните причини, за нейните ефекти и какво може да се направи за нейното смекчаване.
Ако ви харесва, моля закупете си хартиено копие – подкрепетe издателство “Изток-Запад” за да продължават да издават най-добрите книги!
За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Мисленето” на Даниел Канеман от тук
Ако желаете епуб на няколко чужди езика (и английки език), свалете от тук:
DOWNLOAD “Thinking Fast and Slow” by Daniel Kahneman here
благодаря!
Благодаря !