Всички ще УМРЕМ, а сега НАЗДРАВЕ – Рангел Вълчанов

1

rangel-valchanov-coverКнигата е един своеобразен Рангелски присмех над смъртта и трагедията в живота, в когото, разбира се, “няма нищо трагично”. След трите книги на Вълчанов, ако бях смърт, сигурно бих се скрил някъде, засрамен и унижен, завинаги. Рангел е личност, която вдъхновява. Борейки се с коварната болест, великият режисьор за миг не спря да вярва в хората и в живота. В крайна сметка загуби битката си, но победата от войната между Човека и смъртта присъждам на голямото, жадно за живот сърце на Рангел. И въпреки всичко “макар накрая да не е много весело”, чашата на живота, пълна с всичките и змии и гущери и… се изпива до дъно, както се случва и с книгата, а сега наздраве!

Рангел:

Аз правих филми, за да възпитавам. Какво съм възпитал?! Намигащ народ! Дълбоко погледнато, това е истината.
Без жената мъжът е нищо.Мъжът се осъществява чрез жената, не само защото се е родил от нея,  а защото се връща при нея, за да продължи рода си. А за да роди жената, все при мъжа се връща.
Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията.  Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка!  Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре.  Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем.
В тези двадесетина години се овъртолих в какви ли не болести… все едни такива… /да не казвам какви!/ едни такива заплашителни и латински, но шопските думи на баща ми: Аз съм зле, но питаш ли я болестта какво й е, щом не може да излезе на глава с мене или Ако и сега, сине, не умрем, да знаеш, че никога няма да умрем, ми помогнаха да ги надхитрям, така че със собствена помощ и медицинските пътеки успях донякъде. Щом се появеше нова болест, сядах пред белия лист и тутакси започвах своя ПРЕДГОВОР за последно. “И сега вече, след като съм безнадеждно болен…” Тук спирах и белият лист се озъбваше бял чак до следващата болест. Нов лист и отново заканата, че… и все същите думи на новия лист, чак до следващия ПРЕДГОВОР. Изглежда все пак съм бил уплашен или затъпял, защото силите ми стигаха само за тия няколко думи и заканата, че ще споделя нещо много важно, си оставаше само закана. Захвърлях лист след лист, ПРЕДГОВОР след ПРЕДГОВОР, година след година! Ако имах сили и смелост, ако бях почтен към своите закани, досега трябваше да напиша поне двадесет ПРЕДГОВОРА – горе-долу, колкото броя на болестите, които ме посетиха. Сега прелиствам моите ненаписани и недовършени ПРЕДГОВОРИ, а те мучат като тримата глупаци! Може би са предчувствали моята последна битка с двадесет и първия ПРЕДГОВОР. “Бой последен е този!” – както героично се изфука Интернационалът, а заедно с него и аз! /Макар че се видя докъде го докара прехваления Интернационал/.
И както казват умните ясновидци: “Давай! Давай, приятелю! До петък има още толкова безкрайно дълго време, до самия край! Давай, докъдето може, а по-натам то само ще си покаже”
Може би! Ако повярваме на неговите сигнали, ще узнаем, че истинският роман е от безкрайни бели и ненаписани страници! Истината е, че ние се заканваме цял живот и отлагаме истинското, голямото и грижливо подготвяме празните си страници! Тогава?
Тогава – Не скуби тревата, за да узнаеш как расте! Това не е наша работа! Нашата работа е да се учудваме и да отглеждаме земния си ПРЕГОВОР. Краткия!

Share.

1 Comment

Leave A Reply