За Мен е Чест – Слави Трифонов

1

slavi - za men e chest - cover„За мен е чест“ съдържа безкрайно искрените разсъждения на Слави Трифонов, които не трябва да пропускате! Няма съмнение, че през последните две десетилетия Слави Трифонов се превърна в една от най-обсъжданите и спорни личности у нас. Каквото и да направи, Слави винаги предизвиква обществена реакция и точно това е най-яркото доказателство за неговия успех. Дали го харесва, дали го смята за арогантен, дали го ненавижда, почти всеки българин има мнение за Слави и охотно споделя своите виждания в социалните мрежи. Така беше след концерта на Националния стадион на 25 септември миналата година, така е и малко по-късно след като на пазара се появи новата книга на Слави.

Слави разкрива едни от най-интимните си мисли и хвърля светлина по спорни теми и мнения в брутално откровен разговор със своя приятел и колега Иво Сиромахов. Слави се утвърди като най-успешния водещ на телевизионно предаване в родния ефир, като „Шоуто на Слави“ има над 3 200 издания. Слави направи революция в българския музикален бизнес. Той и „Ку-ку бенд“ създадоха жанр, в който балкански фолклорни елементи и рок нюанси се преплитат по неповторим начин. Слави разби всякакакви рекорди по посещаемост на един концерт. Независимо дали го харесваме или не, никой не може да отрече, че задържането на върха вече 20 години е резултат на неимоверен труд, постоянство, дисциплина, изключителен професионализъм, сплотен екип и превъзходно качество на работа.

По-долу ви представяме част от разсъжденията на Слави, които ще ви дадат представа какво да очаквате от книгата:

        „Отстрани може да изглеждам като човек, който прави каквото си иска. Или като човек, който се държи както си иска. Може да изглеждам арогантен. Всякакъв може да изглеждам. Но истината е, че свободата има много висока цена и аз съм сключил договор със себе си да я плащам. И я плащам. И не се оплаквам.“
„Дори и на тези, които говорят, че ние правим чалга, им е ясно, че това не е чалга. Използването на балкански ритми и балкански елементи… това не означава, че е чалга. Същите тези хора биха отишли на концерт на Горан Брегович и биха се радвали на един цигански оркестър и сигурно ще намерят основателни причини да кажат: „Да де, ама това е друго“. Да де, ама не е друго, то е същото, абсолютно същото. Циганите на Балканите правят такава музика, но в Русия правят съвсем друго. Там правят романси и пеят „Очи чорние“. Циганите в Испания правят фламенко. В Аржентина танцуват танго. Така че всичко е въпрос на начина, по който чувстваш и интерпретираш музиката.“
„Няма нито едно турне, от което да сме спечелили, нито едно. Всичките ни турнета са на нула. Гледали сме така да ги правим, че да не сме на загуба. Просто не е възможно да се спечели. Американското турне беше на голяма финансова загуба. Но това няма никакво значение. Струваше си всичко. Чисто емоционално, това е уникален спомен.
Всеки един концерт е много скъпо начинание. Има разни хейтъри, които седят и смятат билети и цена, и пресмятат колко пари съм спечелил аз от концертите, но това е толкова наивно и толкова смешно. Всяко нещо по тия концерти колкото искаш да е по-добро, то е толкова по-скъпо. Като една хубава кола. Колкото по-хубава е една кола, толкова е по-скъпа.“
„Виж тоя концерт, на който дойдоха 70 000 души… той не е направен , щото сме решили преди 3 месеца. Той е направен, щото сме решили така преди 20 години бе, Иво. Тези 20 години са работили за цялото това нещо, за да се стигне до тоя концерт. А не че на мен ми е хрумнало изведнъж „дай да направим един концерт“.
Та ние сме правили много концерти по стадионите. От 96-а година правим концерти по стадионите. И когато виждаме, че 70-80% от публиката на този концерт са млади хора, това значи, че ние сме спазили правилата както трябва. За да продадеш 60 000 билета за 5 часа… и след това още 10 000 за 7 минути… значи си спазвал правилата.“

Много интересна беше историята с Лий Чайлд. Аз бях на море с моята тогавашна приятелка Магдалена, с която и до ден днешен сме в прекрасни отношения. Бяхме на море и тя се печеше, пък аз нещо не се чувствах много комфортно да стоя на басейна. И казах: „Аз ще ида да си купя някаква книга“. Бяхме в Слънчев бряг и там покрай морето има едни сергии, на които продават сяк’ви книги на сяк’ви езици. И застанах до този, който продава книги, и му казах: „Виж сега. Искам книга, в която лошите да са много лоши, а добрите да са много добри”. Той каза: “Имам подходяща книга за теб. Тя е на Лий Чайлд. Чувал ли си за него?”. И аз казах: “Въобще не съм чувал за този Лий Чайлд, но ми дай книгата, щом ми я препоръчваш”. И се върнах при моята приятелка, която се печеше на басейна. Седнах да чета книгата и я прочетох за два часа и половина. Знаеш, че аз много обичам да чета и бързо чета книги. И я прочетох за два часа и половина, и се впечатлих от изумителния изказ и език на писателя. Книгата е написана в първо лице единствено число. Главният герой се казва Джак Ричър и разказът е от негово име. Аз харесвам така. Когато героят разказва от първо лице и е участник в събитията, а не когато писателят пише като зрител. Така се изкефих, че се върнах при тоя, дето продава книги, и му казах: „Имаш ли други книги на този автор?“. Той каза: „Имам още три, които са преведени на български“. Казах: „Веднага ми ги дай“.

В един от тия романи, които прочетох, ставаше дума за някакъв, който бил толкова жесток, че толкова жестоки не са били дори турците, когато са клали деца в поробена България. Това го казва Лий Чайлд в романа си. И аз си казах – щом този човек знае за България и за зверствата на турците в България, значи може би ще се съгласи да ни дойде на гости. И когато се върнах от морето, казах: „Много харесвам този писател, трябва да го поканим“. Екип „Гости“ се свързаха с неговия мениджър и му писаха: „Едно шоу в България ви кани на гости“.

Лий Чайлд е англичанин, който преди е работил в БиБиСи. Уволняват го от БиБиСи и той почва да пише романи. И става един от най-известните автори на трилъри в света.

Когато получил поканата от нас, неговият агент му казал: „Едно шоу в България те кани на гости“. Той понеже разбира от телевизия, казал; „Дай да му видя рейтинга“. И на тази измервателна агенция Taylor Nelson, която ни мереше тогава, като пийпълметрично изследване, техният главен офис е в Лондон. И той проверил нашия рейтинг. А нашият рейтинг – и сега е висок, но тогава беше драматично висок. Видял, че нашето шоу е много гледано, и се съгласи да ни дойде на гости. Пристига Лий Чайлд в България – сух англичанин, с английско чувство за хумор, изключителен пич. Сложих един от моите хора – Гришата, да го вози с кола и да го разведе да разгледа България. Да види Рилския манастир, да види Банско, да види забележителността в България и в София. Три дни ни беше на гости, дойде в шоуто. Аз се изкефих жестоко. Много му се зарадвах. И вечеряме с Лий Чайлд вечерта преди да си тръгне. И си говорим, аз току-що бях прочел един от неговите романи, в който една от героините се казваше М. И. Фрьолих. И аз го попитах: „Добре бе, г-н Чайлд. Как ги измисляш тия имена – М. И. Фрьолих? Откъде дойде това име?“. Той каза: „Това е много интересна история. Бях на среща с мои почитателки в Канада. Дамски читателски клуб. Такива читателски клубове са много популярни в Щатите и Канада. Богати жени. Мои читателки. И си говорих с тях. Аз им разказвах нек’ви неща, те ми задаваха нек’ви въпроси. И една от дамите стана и каза: „Аз съм такава Ваша почитателка, че искам една от героините във Вашия следващ роман да носи моето име. Аз съм бизнес дама. Казвам се М. И. Фрьолих. Искам една от героините да носи моето име“. И в тоя момент стана една друга дама и каза: „Защо да носи Вашето име? Аз искам да носи моето име. Аз се казвам еди-как си“. И започнаха двете да наддават. Аз адски се изкефих и ги оставих да наддават пари, а моя агент дойде и каза: “Това в Канада е забранено. Лий, ако ти си позволиш да вземеш пари за това героиня от твоя рома да носи определено име, ще ни вкарат в затвора. Веднага спри този търг. Веднага го спри“. И аз казах на дамите: „Ок, аз просто се шегувах“. И затова приятелката на брата на Джак Ричър в този роман се казва М. И. Фрьолих, защото тази дама от Канада поиска така“. В тоя момент аз извадих пари на масата, сложих ги пред него и му казах: „Тук съм само аз. Няма кой да наддава. Пък и в България не е забранено“. Той много се смя и ми каза: „Знаеш ли, аз сега пиша един роман, в който има герой от армията от Източния блок. Това е романът „Врагът“. И там има много подходящ герой и той ще носи твоето име – Слави Трифонов“. И наистина в романа „Врагът“ има второстепенен герой, който е от България и се казва Слави Трифонов. Когато излезе романът, Лий Чайлд ми го изпрати с автограф: „Ти си герой в моя роман, защото го заслужаваш“.

Голям пич е Крисия. Тя не се възгордя нито за миг. Ето, на концерта, който направихме на стадион „Васил Левски“. Валеше силно, а аз много исках те да изпеят тази песен. Хасан и Ибрахим трябваше да свирят по-назад, защото ако дъждът намокри пианата, не могат да свирят. Аз стоях отпред. Цялата сцена беше във вода. Крисия беше между двете пиана, с една страхотна рокля, която светеше отдолу. Аз не знаех тая рокля на батерии ли е вързана, за да свети отдолу, и не знаех – ако е във водата, дали няма да се случи нещо… де да знам? То няма как ток да го удари детето, но все пак откъде да знам какво ще стане, това е дете. Трябваше да реша дали да излезе да пее напред. Просто я погледнах и само с ръка ѝ дадох знак: „Излизай напред“. Защото исках всички да я видят. И тя излезе там, където ѝ посочих, без да се вълнува от това ще я удари ли токът със светещата ѝ рокля, чува ли музиката, не чува ли. Тя излезе и пя като абсолютен професионалист. Как да не го обичам това същество?

И един ден г-н Байърли ми се обади. И каза: „Г-н Трифонов, знам, че сте екстремна личност, и искам да Ви направя един подарък“.
Оказа се, че в България идват няколко бойни изтребители, като два от тях са двуместни, отзад има място за втори пилот, който извършва някаква друга дейност в самолета – докато лети. Каква е? Мога само да гадая. Не съм летец, така че нямам представа.
И Байърли каза: „Тъй като сте мой приятел, аз искам да Ви направя един подарък – да летите на един от изтребителите за един час“.
Това трябваше да стане в базата в Граф Игнатиево, до Пловдив. И аз се обадих на Джон Байърли и казах: „Ок, добре, ще го направим това нещо“. Уточниха моите хора кога да се случи това нещо, кой ден, и с един екип отидохме в Пловдив. […]
Та, вечерта отидохме да спим в хотел „Санкт Петербург“, а на следващата сутрин трябваше да летя. И аз направих един банкет. Знаеш, че аз обичам да правя такива банкетни вечери, с цел тиймбилдинг. И с екипа, с който бяхме там, направихме една много сериозна вечеря, в която ядохме най-различни неща. Но доста обилно. Защо го отбелязвам това? Защото е важна част от историята, която разказвам.
Отидохме там, аз бях в много весело настроение, защото не знаех какво ме очаква. Аз съм прогностичен типаж и винаги се опитвам да знам какво ме очаква. Но в случая предположих, че е нещо относително забавно. И поради тази причина бях весел, за да демонстрирам на всички колко съм щастлив, че ще летя на тоя изтребител.
Първо се наложи да подпиша един куп документи. Подписах ги веднага, без въобще да ги карам да ми ги превеждат. Смисълът на тия документи беше, че аз заявявам, че доброволно искам да летя. След това, за моя голяма изненада, ми намериха костюм, тъй като аз съм висок 2 метра и тежа около 110 килограма. Костюмът е много специален, с въздух вътре, и в определени ситуации въздухът изпълва костюма, за да оказва натиск върху тялото ти на определени места.
После започна някакъв инструктаж. Инструктажът се правеше на английски от пилота, който щеше да ме вози. Имаше две преводачки — една, която американците бяха осигурили, но за всеки случай превеждаше и моята преводачка. На второто изречение, приятелю, аз се изключих. Защото те говореха нек’ви неща, които мен дълбоко не ме интересуват. Опитваха се да ми обяснят, че ако, не дай си боже, на пилота му прилошее или той получи инфаркт, или припадне – вторият пилот, който в случая се явявам аз, трябва да катапултирам. И се опитаха да ми обяснят как да катапултирам. Оказа се, че това въобще не е толкова лесно, колкото изглежда по филмите. Аз си мислех, че катапултът е – натискаш едно копче и изхвърчаш. Не е така. Трябва предварително още нещо да се направи, което тогава нито съм го чул, нито искам да се сещам.
А и тогава разбрах, че ако, не дай си боже, пилотът получи инфаркт или нещо му се случи, аз ще загина с боен самолет. Което, в крайна сметка, е една геройска смърт. Не е като да си умреш в леглото, облян в лиги. И си казах: „Ебал съм му майката! К’вото има да се случва, ще се случи“. Като в оня виц, дето бабата тръгнала на автостоп и един шофьор я качил, и тръгнал да ѝ слага колана, а тя казала: „Не ме връзвай, баби. Аз щом съм се качила, значи съм се решила“. Та и аз така – щом съм се качил, значи съм се решил.
Американецът взе едни самолетчета, забучени на едни моливчета, и почна да ми показва какво ще се случи, защото заради мен щяха да разиграят и въздушен бой. На мен това ми се видя много забавно, аз го помолих да ми даде двете самолетчета и казах: „А не може ли да е така?“, и овъртолих самолетчетата. Аз се подигравах, без да знам какво ще се случва, използвайки чувството за ирония, което ние имаме тука в шоуто. Но установих, че всъщност тая ирония им звучи по-скоро присмехулно. Но аз съм такъв. И се шегувах по този начин. А човекът, който щеше да пилотира, беше офицер с много бойни мисии в американската армия, кубински емигрант, около 40-годишен, старо куче в пълния смисъл на думата. Човек с огромен опит.
Аз се шегувах с него, без да знам какво ще последва. Давах си вид на човек, на когото не му пука, човек, за когото е детска игра да се качи на тоя самолет. Без да знам, че тоя пилот има огромно его, за да може да прави това, което прави. И че като се кача на негова територия, той ще ме развърти, както си иска.
Докато се шегувах с тия самолетчета, усещах една лека усмивчица в погледа му, която означава: „Сега ще видиш ти какво ще стане“. Той каза: „Г-н Трифонов, горе във въздуха всички имаме никнейм, прякори. Моят прякор е Хоузър“. Аз веднага включих и казах: „Добре, във въздуха моят прякор ще бъде Тайгър“. И той каза: „Ок, Тайгьр“. Аз продължавам да съм нагъл, разбираш ли!
След което ни закараха до самолета – изтребител F16. Така нареченият „Фантом“. Не мога да ти кажа как ме натъпкаха в този самолет, Иво. Нямаше логика аз да вляза там. Няма логика аз – два метра висок, да бъда натъпкан в това място, което е толкова тясно и толкова плитко. Едва ме натъпкаха вътре. Сложиха ни едни специални шлемове, в които има радиовръзка между мен и пилота.
Ако този разговор беше записан, ти щеше да се смееш със сълзи винаги, когато си го пуснеш. Първо – заради моя английски, второ – заради нещата, които се случиха, след като ме натъпкаха вътре. Първото нещо беше, че една голяма зелена муха-лайнярка кацна на предната седалка пред мен. Аз махнах с ръка, за да я прогоня, но тя остана. Знаеш мухите колко са нагли. И люкът се затвори автоматично и мухата-лайнярка остана вътре. И аз се опитах да кажа на Хоузър, но забравих как е на английски „муха“. Знам, че е нещо като fly, а то се оказа после, че е точно fly, но не бях сигурен. А и не знаех как е „муха-лайнярка“ на английски. Вероятно трябва да е нещо като shit fly.
Тръгнахме да излитаме, а аз не знаех какво ще стане и затова бях ведър. Значи, представи си – усещането в реактивния самолет е все едно си седнал върху един двигател, който не знам колко хиляди конски сили е. Ти си седнал върху една тръба, която изгаря керосин. Излетяхме, общо взето, нормално. Знаеш, че аз по принцип мразя да летя със самолети. И моят пилот Хоузър попита: „Как си?“, и аз казах: „Добре“. Той каза: „А сега?“, и самолетът се обърна перпендикулярно нагоре и рязко тръгна обратно на земното притегляне, като натискът върху мен беше някъде около 8 G.
И в тоя момент аз разбрах, че съм се преебал. Разбрах го в същата секунда, в която той обърна самолета и тръгна нагоре.
В момента, в който изпитах 8 пъти G, моите 110 килограма станаха 880. И аз разбрах, че ще е много трудно да издържа тоя полет. И че този един час ще бъде един от най-тежките часове в живота ми. Но нямам избор… Защото ако реша да му кажа: „Слизам!“ – това означава, че съм един слабак и ще се изложа. Така че ще трябва да стоя горе в тоя самолет и този ще ми ебе майката. Знаех, че така ще стане.
Единственото, което си мислех, беше „не пъшкай“, защото пъшкането беше като при секс. Не можех да се удържа заради това, че съм толкова тежък. Единственото, което можех да направя, е инстинктивно да си стягам корема. Чувството е отвратително. Не знам тия хора как издържат това нещо. Но през цялото време, докато той летеше нагоре, докато отидем много нависоко, аз издавах някакви звуци като „ъ-ъ-ъ, ъ-ъ-ъ, ъ-ъ-ъ“…
Казах си: „Не издавай звуци. Това изглежда позорно. Издаваш звуци, все едно те ебат! Съсредоточи се вече. Недей да мъцаш така!“. След което този човек започна да ме върти и да прави всякакви фигури във въздуха. Всичко, което си виждал по филмите, само че с мое участие. По едно време видях, че мухата е умряла, и разбрах, че съм на място, където няма живот.
Преди да се кача в самолета, ми бяха дали пликче за повръщане, а аз ведро казах: „Аз не повръщам“, и го сложих в един джоб, който е долу на прасеца, на крака. Проблемът беше, че след като излетяхме, аз не можех да си стигна до прасеца на крака, защото ръката ми тежеше около 200 кила. И не можех да си извадя пликчето, за да повърна в него. А вечерта ние ядохме много.
И тогава си казах: „Свиньо, ти знаеше ли, че ще летиш на реактивен самолет? Знаеше ли? Знаеше! А яде ли? Яде. Можеше ли да не ядеш? Можеше. Сега ще се оповръщаш и долу, като слезеш, твоите камери ще те снимат колко си се изложил, какъв гъз си ти, оповръщан целият, защото си човек, дето не може да се сдържи и не може да се спре да яде“.
Всъщност Хоузър ме въртеше непрекъснато – свредели, лупинги, а аз само „мъцах“ отзад. В един момент установих, че летим, без да се въртим. Но летим надолу с главите. И пилотът каза: „Тайгър, как си?“. Тук за пръв път се обадих и казах: „Виж к’во, вече не съм Тайгър. Аз съм Рабит. Ако по някакъв начин долу съм те наранил или съм нарушил твоето спокойствие, искам да ме извиниш“. Извиних се веднага, с надеждата, че ще ме пощади и вече просто ще си летим. А той каза: „Виж, това е много готино. Тайгър – продължи да ми казва Тайгър той, – виждаш ли, че земята е небе, а небето е земя?“. И аз казах: „Виждам, това е една невероятна гледка“. Той каза: „Знаеш ли колко малко хора по света са виждали тая гледка?“. А аз си мислех: „Дреме ми на кура колко малко хора са виждали тая гледка! Просто искам, ако може, да слезем“. Но с моя неподправен английски му казах: „Щастлив съм от това! Аз съм много щастлив, че виждам тая гледка и малко хора по света са виждали тая гледка от реактивен самолет“. Той каза: „Добре ли си?“, и аз казах: „Много съм добре“. Той каза: „Нали нещо не съм те разстроил? Добре ли си физически?“. Казах: „По-добре не съм се чувствал през живота си“. Той каза: „Готов ли си за още преживявания?“, а аз казах: „Аз съм роден готов!“, при което той просто пусна самолета да пада с носа надолу. Разбираш ли? Просто го пусна да пада надолу с носа. Аз съм по-висок от Хоузър и виждах земята над неговия шлем и как ние летим надолу, свободно падане, с носа надолу, към земята. И си казах: „Тоя може да се е развел оня ден. Може да му е адски кофти от това, че се е развел, и да ни забие в тая земя, просто ей така, защото на него му е кофти. Дреме му на него, че аз съм нек’ъв българин. Просто може да се разбием ей сега“. И само си казах: „Недей да крещиш“. Защото това е като… Представи си тези, дето ходят на увеселителни паркове, които се пускат на влакчета и крещят. Ама онова е влакче. А тука летиш в изтребител, с боен пилот, който не познаваш добре и с който си се ебавал жестоко, преди да излетите. И летиш надолу с носа и виждаш как земята се приближава със страшна скорост. И си казах: „Сега няма да крещя“. Единственото, което си мислех, Иво, в тоя момент, беше: „Няма да крещя, няма да крещя, няма да крещя-я-я-я-я-я“.
И точно преди да се нанижем в земята, да се забием като пирон в кисело мляко, той просто форсира двигателя и тръгна успоредно на земята. Самолетът тръгна да лети напред, но задникът ми продължи да лети надолу. Такова е усещането.
Но това не приключи, приятелю. Не можах да му покажа как изглежда Стара планина, защото се качи генерал Румен Радев с още два изтребителя и направихме въздушен бой, горе във въздуха, което беше изумително. Фактът, че присъствам на такова нещо, че участвам в такова нещо, че съм част от това и го виждам реално, а не го гледам на филм. Това беше изключително, невероятно преживяване. Едно от най-изумителните неща, които съм преживявал през живота си. Те разиграха въздушен бой, в който аз съм в единия самолет.
Аз попитах Хоузър: „Какъв е генерал Радев?“. Той се изказа с огромно уважение за генерал Радев. Каза, че е изключителен пилот, с изключителни качества. Това го каза американецът, с който летях. И не го каза от куртоазия. Той се отнасяше с изключително уважение към генерал Радев, което ме накара да се почувствам горд, че има такъв достоен българин с огромен авторитет пред пилотите на HATO.
Така приключи тази история. Аз бях около 45 минути във въздуха, след което слязох и за радост, не повърнах, за радост, не се изложих. Щеше да е наистина забавно, ако някой беше записал разговорите между мен и пилота. Заради моя неподправен английски и най-вече как с леко умолителен глас го карах да се разхождаме, да летим, просто да видим планините.
Полетът с изтребител не беше просто подарък. Това беше един от най-изумителните жестове, които съм получавал в живота си от човек, когото не познавам толкова добре, какъвто е Джон Байърли. Отношенията ми с такива хора са били на базата на приятелството, без абсолютно никакъв бекграунд. Аз съм се сприятелявал с хората, а не с посланиците.

Спомням си, правим концерт в Стара Загора и се оказа, че на стадиона правят някакъв ремонт на част от седалките. И едни арматурни железа стърчат нагоре. И аз казах там на човека, който отговаря за стадиона: „Ще дойдат много хора, ако някой някого блъсне – може да се наниже като във филм на ужасите на тия арматурни железа“. Той каза: „Аз не мога това да го реша“. И се оказа, че има някакъв чисто бюрократичен проблем, който не може да се реши просто защото той трябва да пита някакви други хора за някакви други неща… И аз казах: „Така ли? Добре!“, и накарах моите хора да отидат да купят един флекс и да ги изрежат.

Но докато там нещо се случваше, времето за репетиция мина и не остана време да отида да се изкъпя в хотела. И аз казах: „Абе, вижте тука футболистите дали имат някаква баня да ида да се изкъпя“. И отидоха моите хора, и намериха. Казаха: „В банята на футболистите обаче има един проблем, тъмно е и няма разпръсквачка на душа“. Аз казах: „Нищо, нали има топла вода“. И докато изпуша 2-3 цигари, аз пушех тогава – то минало време. И влизам в банята да се къпя, и казвам на един от моите хора: „Стой тука отвънка, да не вземе да дойде някой футболист, да не се объркаме в тъмното“. А в банята – никакви прозорци. Абсолютно тъмно!

И аз се къпя. И изведнъж чувам някакъв тътен. Ама такъв тътен – като земетресение. И аз казах на тоя пич, който стои отвънка: „Какво става, бе?“, той каза: „Де да знам, ще ида да проверя“. След малко се върна и каза: „Публиката е започнала да влиза“. А банята на футболистите е точно под трибуните.

И аз се къпя на тъмно, душът няма разпръсквачка, тече само една струя вода, а над мене хората тропат с крака, пеят революционни песни и ми скандират името. И аз се почувствах адски сюрреалистично. Все едно съм от „Барселона“, играем на „Ноу Камп“, ще играем с „Реал Мадрид“ и аз ще излизам след малко. Ей такова ми беше усещането, не точно като на концерт, а все едно някаква битка предстои и воюващите се нахъсват с тропот, с песни, въобще… изумително усещане. И си казах: „Леле, сега ще излезна и просто ще си махна главата“. И си казах: „Сега ще играя джига“, защото много обичам филма на Тони Скот, лека му пръст, „Последният бойскаут“, в който Брус Уилис кат’ги застреля там, играеше джига отгоре. Джигата – кой го знае в България тоя танц джига? Той е английски танц. И си казах: „Сега ще играя джига“. Вечерта излязох пред публиката и играх джига. Никой не знае какво съм играл, само аз си знаех, че играя джига. Беше … фантастичен, фантастичен, фантастичен концерт. В Стара Загора винаги така става.

Чакаш на светофар и винаги има некой тарикат, който минава и се нарежда най-отпред. И, забележи, това обикновено не е човек със скъпа кола. Обикновено са хора с коли за по 1000-2000 лева. Които най-вероятно си мислят: „И к’во па вие? Аз съм по-голем тарикат от вас. Няма възмездие за мен. Ще се наредя най-отпред! Вие чакайте по 15 минути на светофара, за да завиете наляво или надясно, а аз ще завия за 30 секунди, щото съм по-голем тарикат от вас. И к’во като карам кола за 2000 лева, аз съм по-голям тарикат“. Или: „Аз карам скъп „Мерцедес“ и затова съм по-голям тарикат“. Винаги има оправдание. А ние – всички останали, дето сме се наредили, ние сме тьпанари! Щото спазваме правилата.
Но няма възмездие. Няма справедливост. И то няма, щото обществото не я търси. Обществото, ако тьрсеше възмездието и справедливостта, щеше само да пренастрои съдебната си система. Щеше да я направи така, че да има справедливост. Щото обществото щеше да е чувствително! А не – да използвам отново тая дума – анестезно. На обществото не му пука! Ако обществото беше чувствително, нямаше да е такава съдебната система, а щеше да има справедливост.
Няма да заобикаляш. Щото като заобиколиш и застанеш отпред, ще излязат всички шофьори, ще застанат пред теб и ще ти кажат: „Нема да пра’иш така, бе!“.
Аз съм задавал такива въпроси. Карам кола, гледам спрял някой някъде и не може да се мине оттам. И аз го питам: „Бе, що си спрял тука сега“. И той поглежда, вижда, че съм аз, вижда че съм сам, и ми казва: „И к’во като си Слави Трифонов? Спрял съм тука, щото мога!“.
После, като си счупих крака, не можех да карам и ме возеха мои служители. И пак някакъв спрял на средата на улицата и запушил движението. И аз го питам: „Добре, що си спрял тук?“. Той вижда две коли и каза: „Извинявай“, и тръгна. От страх! Когато го е страх, се съобразява. Като не го е страх – си прави каквото си иска. Правят те на глупак! И те правят на глупак, защото се чувстват по-големи тарикати от тебе. Независимо какви са. Самият факт, че те прави на глупак, го кара да се чувства по-голям тарикат. Това го прави и този, който пише жълти вестници, защото знае, че лъже. И депутатът, който знае, че краде. И бизнесменът, който знае, че мами системата. Всички.
Ние сме една група – нашето общество. Ти си една група с твоето семейство. С твоите съседи, с твоите приятели, с твоите колеги, с твоите съграждани, с твоите сънародници. Всички българи сме една група. Независимо дали живеем в България, или живеем в чужбина. Една група сме.
Независимо дали ще се разбираш само с жена си, или само с мен, или само със съседите си, или само с твоите сънародници – ние имаме нужда от разбирателство по някои основни теми, които ни засягат дълбоко. Как живеем? Как да живеем по-добре? Как да живеем така, че да е по-добре за децата ни? Как искаме да живеят децата ни? Кое е добре за нас? Кое е морално за нас?
Един куп въпроси, които ние трябва да ги решим заедно. Както ги решаваш заедно с жена си. И си ги решил добре, защото имаш страхотно семейство. Ние трябва да ги решим заедно. Е, не можем. Ако можехме да ги решим, ако можехме да се осъзнаем, че сме група, която трябва заедно да го реши това нещо, ние щяхме да сме решили един куп проблеми и щяхме да сме щастливи българи, а не да сме най-нещастната нация на света.
В началото на всички тези решения стои справедливостта. Ние трябва да изберем справедливостта като една от основните каузи на нашето общество. Трябва да търсим справедливост. Ако я няма, няма общество. Не може да сме „всяка коза за свой крак“. Отвратителна е тая българска поговорка: „Всяка коза за свой крак“. Ми тогава? Тогава съществува правилото „еби си майката“. В България това е валидно – правилото „еби си майката“.

Ето сега референдумът, който искаме да направим. Правим го с тази цел: защото аз, ти и моите колеги сценаристи, които сме го инициирали това нещо, сме българи, живеем в демократична държава, в която референдумът е най- върховият израз на това, което мисли обществото, и защото искаме нашият глас да се чуе по този начин. И ще предложим на колкото хора искат – да се чуе техният глас. Дали е „да“, или „не“ – това е без значение. Важното е да си кажат мнението.

Обаче срещу нас излиза цялата политическа класа, която казва: „Не искаме хората да бъдат питани. Ние ще решаваме вместо тях“.

Българската политическата класа е скопена. В нормалните държави политици стават хора, които са най-отгоре в „пирамидата на Маслоу“. Хора, които искат да работят за обществото. Така е правилно. А тук в политиката влизат хора, които на друго място не стават за нищо – голямата част от тях. Не мога всички да ги слагам под един знаменател. Но голямата част от тях са меркантилни, дребни душици, които искат да печелят от това, че са депутати или са в някое министерство, или са в общината. Те така ще искат, разбира се. Какво да правят друго?

Ако минат точките от нашия референдум, тези хора са аут, И ние ще направим всичко възможно, за да стане този референдум. И те да са аут. Щото така е правилно. Хората трябва да решават и най-после да разберат, че всичко зависи от тях. А не да избират нек’ви депутати и след това депутатите да се превръщат в недосегаеми. Защото не са такива.

Онази вечер ми гостува великата актриса Клаудия Кардинале и каза: „Най-големият ми успех е, че през всичките тези години аз не се загубих коя съм. Щото съм играла много роли, но успях да запазя себе си“. Много е важно. Да не забравиш кой си и да не отидеш на друга планета, където стоят няк’ви извънземни същества, а ти си един човек, който се е побъркал. Много лесно може да се побъркаш, ако си помислиш, че си много велик, че си много важен, че си много стойностен, че си изключителен, че си неповторим. Тогава отиваш директно при извънземните. Но ако искаш да успееш, трябва да си реален, а това изисква усилие. Трудно е да запазиш нормалността, когато си на моето място. Нормалните хора не пеят пред 70 000 души, бе! 70 000 души да крещят, да пеят с теб и да стоят, въпреки че вали. К’во трябва да си помисля в такъв момент за себе си? К’во трябва да си кажа? „Ти си нормален“?

Аз нямам копчета, с които да мога да се превключвам. Включ – аз пея пред 70 000 души, изключ – аз съм нормален и си лягам да спя. Има остатъчен елемент. В това, което правя, е нормално да си ненормален. Разбираш ли този парадокс? Нормално е да си ненормален. И изисква усилие да се опитваш да се държиш нормално на земята, както каза Клаудия Кардинале. И друго нещо каза: „Най-важното е да имаш сила. Сила да обичаш, сила да мразиш. Сила да се задържаш, да работиш“. Сега, аз не мога да се самоопределям дали съм силен или слаб. Аз правя каквото трябва, пък сега… Трудно ми е да съдя за себе си. А и к’во значение има к’ъв съм. Има значение да си вършим добре работата. Важното е да си професионалист. Mоже да си добър професионалист, пък да си лайно като човек. Така че да си професионалист е важно, но не е най-важното. Най-важното според мен е да си достоен. Да си морален. Да си лоялен. Да можеш да изпитваш чувство на благодарност. Да можеш да изпитваш уважение. Да можеш да изпитваш чувство на отговорност. Т’ва е, бе! Да си добър човек. В крайна сметка, след всичките тия години, го докарах дотам, че стигнах до извода: в крайна сметка, важното е да си добър човек. Това е смисълът.

На мен ми е такова вътрешното мерило. В крайна сметка, ако си добър човек, ще правиш добри неща и ще оставиш добра следа. Не вярвам, че някой, който е подлец, вечер си ляга с мисълта: „Аз съм ебахти подлецът“. Предполагам, че си ляга с мисълта: „Аз съм голям тарикат“ или „Еди-кой си е виновен“, или „Той постъпи с мен така, и затова аз постъпвам така“… Не мисля, че един човек, който прави подлости, си ляга с мисълта: “Аз съм подъл”. Намира си оправдание, извинение. Защото иначе трябва да приеме факта, че е подлец. Ама пък има много подлеци. Така че, сложно е, но, в крайна сметка, намираш такива, които са като тебе. Подлец се събира с подлеци. Добър човек се събира с добри хора. Аз гледам хората, които работят с мен, да са почтени. Буров го е казал много готино: „Търся хора, които са от добри семейства. Не гледам дали е завършил някакъв голям университет, а го питам кои са майка му и баща му, от какво семейство е“, казва Буров, „ако е от добро семейство – вероятността и той да е добър човек е много голяма“.

Гледам хората да са почтени. Търся почтеност, лоялност. Лоялността е много интересно качество. За да си лоялен, се изисква смелост, изисква се жертвоготовност, изисква се самоотверженост. Изисква се да можеш в името на други хора да жертваш нещо, та дори и себе си. Аз играя отборна игра и затова търся отборни играчи – да играят за отбора, а не за себе си. Хора, които играят за себе си, са егоистични, егоцентрични и рано или късно предават отбора. Предпочитам да познавам добре хората и те да отиват на високи нива в нашата организация, отколкото да взимам чужди хора. При нас много трудно влиза чужд човек. Предпочитам да работя с хора, които познавам от години.

През 96-а година реших, това беше мое решение, да направя за пръв път концерти на стадиони. 96-а година. Няма да ти разказвам каква беше техниката, каква беше сцената. Само ще ти кажа, че сравнението с техниката и сцената през 96-а година със сцената и техниката 19 години по-късно – на концерта, който беше сега на стадион „Васил Левски“, е все едно да сравним брадвата на първобитния човек с високотехнологична картечница немско производство. Или да сравниш една каручка от Средновековието с един „Мерцедес“, последен модел S-класа. Разликата в техниката е огромна. Но усещането е същото. Чувството е същото. И то е обземащо, проникновено, смразяващо, изумително, невероятно. Каквито и епитети да използвам, все ще е недостатъчно. Това е усещането, че правиш нещо, което намира отговор. Песента, която си направил, или думите, които казваш, или актьорските скечове, гегове… въобще всичко, което правиш, намира приемници на посланието.

Просто 96-а година, когато излязохме за пръв път по стадиони и аз се прибрах в хотела след първия концерт, си казах: „Ей това е нещо, заради което си струва всичко. Струват си жертвите, труда, усилията“. Усещането е зашеметяващо. И си казах: „Искам това да не спира“. И после като всеки практичен човек, си казах: „Някой ден това ще спре. И край. И толкоз. Щото всичко свършва“.

Да де, ама освен практичен, съм и емоционален човек. И като емоционален човек пък си казах: „Дай да свърши по- късно – колкото е възможно по-късно“. След като може „Ролинг Стоунс“ да го правят и AC/DC да го правят, и Мадона да го прави, и всички – значи и ти ще можеш. Ще можеш, бе! Ще можеш да го направиш. Тогава какво трябва да правиш? И логичният отговор на въпроса, който си зададох, беше – зрителят трябва да е все по-доволен. Той трябва да е все по-щастлив и все по-мотивиран да идва на концерти. И ти, Слави, не трябва да жалиш усилия, пари, време, инвестиции, всичко – не трябва да ги жалиш! За да може зрителят да е все по-доволен, за да я има тази взаимовръзка, за да може това нещо да се случва. И сега ти казвам защо. Защото ми е кеф! Това е много скъп кеф, който изисква много усилия, много пари, но ми е кеф! И забележи – не ми е кеф само на мен. Кеф е и на всички около мен. И най-вече – кеф е за уважаемия зрител, който е по-важен от мен. Въпреки че моето его ми подсказва, че е хубаво и на мен да ми е кеф. Всъщност сега ще ти призная нещо, което никога, никъде, на никого не съм казвал. Това, приятелю, е единственото нещо, което ти гарантирам, че го правя за себе си. За себе си, бе! Правя си подарък. Това е в моите възможности. А от друга страна, забележи, карам много други хора да се чувстват добре. Предлагам им да дойдат и да гледат нещо, което аз произвеждам и се надявам то да им хареса. Има своеобразна взаимовръзка.

И така тръгнаха турнетата… „Новите варвари“, „Велико отечествено турне“, „Ние продължаваме“, „No Mercy“. Имената им са такива, защото при нас винаги има идеология. Никога не е просто концерт. Винаги има идеология, има кауза. Ние продължаваме и в момента. Използвах името на едно турне – „Ние продължаваме“. Това е кауза. „No Mercy“ е насочено специално към цялата политическа класа, която продължава да се излага. Тя се излага зловещо.

Изберете си формат, който най-много ви допада (epub/mobi/pdf/doc/docx)

DOWNLOAD – СВАЛЕТЕ НАПЪЛНО БЕЗПЛАТНО ОТ ТУК!

ПРЕГЛЕДАЙТЕ ОНЛАЙН и СВАЛЕТЕ в PDF формат тук

Share.

1 Comment

  1. Райна on

    Невероятно интервю – книга.Прочетох я на един дъх.Много отдавна не се бях смяла на глас,плакаЛа,натъжавала,радвала…..това докато я четях.Обожавам ви!!!

Leave A Reply