istinata-boli-dikoff-cover-300x200jpgТой е директен, за него често казват, че е луд, но никой не оспорва, че е откровен и вярва в това, което прави. Написа своята биографична книга, доста пикантна, в която разказва за битките си с властта, за спорта, фобиите си, срещите със смъртта… и за жените си. Диков разкрива подробности от личния си живот – за пробива си в спорта, за учителя си в телевизионния занаят (Кеворк Кеворкян), как го е променила срещата с актрисата (и майка на дъщеря му) Аня Пенчева и говори открито за политическите игри и задкулисието в България. Журналистът не премълчава сблъсъците си – във и извън ефир – с влиятелни и обществени фигури като Иван Костов, Цветан Цветанов, Божидар Лукарски, Кеворк Кеворкян, Люба Кулезич и др.

„Аз съм писател, който не умее да пише. Купих си диктофон, сваляха ми текста, задаваха ми допълнителни въпроси и обработваха текста”, казва журналистът.

В книгата са включени части от интервюта на Диков с Бойко Борисов, Сотир Цацаров, Росен Плевнелиев, Траян Бъсеску, Стефан Данаилов, Горан Брегович, Алексей Петров, Христо Стоичков и др., както и ексклузивни разговори със Слави Трифонов (от 14 февруари 2016 г.), и с Цветан Василев (от 21 февруари 2016 г.). Не са спестени коментарите на Диков по теми от сериозен политически и обществен характер, като кризата с КТБ, черното тото и допинга в спорта, критиката към съдебната реформа. „В България почти всички, включително премиерът, изпитват страх от Цацаров и никой не смее да му опонира сериозно, камо ли да променя статуквото в прокуратурата”, казва Диков.

Освен за интервютата и срещите си с известни личности от политическия, спортния и медийния елит на България,  Диков споделя как си е навлякъл гнева на самия шеф на ВИС 2 Георги Илиев и разказва без свян подробности за лобитата в БНТ по време на ерата на Иван Славков, за разговорите си зад камера и конфликтите си с добре познати лица от екрана като Азис, Хачо Бояджиев, дори и Симеон Сакскобургготски.

  • Защо Бойко Борисов 2 ще завърши по-зле от Бойко Борисов 1?
  • Защо Росен Плевнелиев се превърна в карикатура на самия себе си?
  • Защо не трябваше да бъде избиран Сотир Цацаров?
  • Защо за патриарх беше избрано ченге от ДС?
  • Защо Цветан Цветанов още е в политиката, а Москов и Лукарски са все още на постовете си?
  • Фарсът Рупърт Мърдок.
  • Българските миски – защо само красотата не стига?
  • Защо не може да има спорт без допинг?
Отговорите на тези и на много други въпроси ще научите в първата автобиографична книга на Сашо Диков „Истината боли”.
Книгата е от 350 страници, а Диков признава, че това е само част от фондовете, които са добили книжен вариант.
„Истината боли по принцип, но се съмнявам, че на българска почва е валидно продължението – че така тя лекува.”
„Доволен съм, защото се чувствам добре в себе си”, добавя той.
ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:
 Макар че аз си давам сметка, че начинът, по който упражнявам журналистическата професия, е някакъв архаизъм. Искам да съм ко­ректен, да спазвам правилата, да няма поръчки и рушвети – а на фона на днешната ни действителност това, меко казано, изглежда наивно. Аз и в собствените си очи съм някакво изкопаемо, а за немалко хора съм абсолютен смешник – онзи изперкалият, дето все се ежи и търчи като откачен по коридорите на парламента… Знам, отдавна съм в професията и не ми отива като някоя начинаеща репортерка да гоня този или онзи, измислени хора без стойност. Но понеже никой не се наема да свърши черната, гадната работа – значи трябва да съм аз.
Понякога чисто физически ми е трудно да съм нонстоп на крак по пет-шест часа всеки ден. Блъскам се с момичетата покрай Бойко, а това не е престижно. И хич не е приятно Борисов да ми ръмжи насреща и да усещам как, ако можеше, с радост би ми фраснал едно кроше. Не ми харесва и охраната му да ме ръга като навлек. Но ина­че умирам от яд, когато виждам, че не се задават въпросите, които трябва да бъдат зададени. Да, те може и да останат без отговор, но една от основните задачи на журналиста е да пита правилно, въпреки всичко. Може би имам някаква особена нагласа към справедливостта – и когато тя се погазва по абсолютно нагъл и безпардонен начин, излизам от кожата си. И на президенти, и на премиери съм говорил така, както не са свикнали.
Трябва вече да сте забелязали, уважаеми зрители и читатели, че имам високо мнение за себе си в някои отношения, едно от които е професионалното.  Затова мога да си позволя да отмина незасегнат дори най-грубите реплики – знам, че са от безсилие.
Само в два случая ме заболя наистина – първият път беше, кога­то Люба Кулезич подхвърли публично, че са викали на баща ми Дико Куката. А вторият – когато при една от срещите ни в съда министър Лукарски промърмори нещо за морала на една от съученичките на неговата приятелка Ива Йорданова. А аз знам, че дъщеря ми Пипи е учила с нея. Когато заседанието свърши и опитах да изясня този въпрос, Лукарски се измъкна със следната забележка (цитирам по памет): „О, понеже сте стар, господин Диков, на всичкото отгоре и недочувате…“. Беше ми по ръба, но се удържах. Лично мен не могат да ме уязвят, само да не удрят по близките ми.
Това все още се случва рядко. Лошото е, че България все повече се превръща в страна, в която всичко е възможно. Включително жур­налист да бъде осъден за коментиране на факти. Включително случай­ни хора да стигат до високоотговорни постове по неведоми пътища.
Тук ще припомня още един абсурд: Божидар Лукарски е не само министър на икономиката, но и лидер на СДС – онази някога най-мощна организация, на която милиони българи заложиха толкова на­дежди и напразни очаквания.
Но, както се казва, всеки народ заслужава своите управници.
***
Може би мнозина днес ще се изненадат, но заради „гърба“, който имаше, Славков беше успял да създаде атмосфера на освободеност и на сигурност. Знам, че за огромното болшинство от българите той все пак си остана пияндето, нехранимайкото, женкарят, свикнал да цени връзките и всичко да получава даром. Ако исках да се направя на ин­тересен, да бъда „в крак с времето“, сега и аз щях да твърдя, че той е бил обикновен некадърник, добрал се до постове чрез жена си. И щях да се харесам на много повече хора, но не мога да си кривя душата.
***
Истината е, че Иван Славков имаше невероятно чувство за ху­мор, беше контактен, открит, лесно печелеше приятели, обичаше ве­селите компании. Но можеше да бъде сериозен и страшно упорит, ко­гато решеше, че има защо. И умееше да съзира качествата на човека независимо от произхода и средата му. Иначе защо взе на работа мен, сина на тъкачката? По подобен начин той подходи и към Кеворк Кеворкян – световнонеизвестно арменче от Сливен, което обаче направи впечатление още с неделния информационен дневник, а Славков го видя и го оцени.
[…]
Може би причината е в това, че самият Иван беше момче от Коньовица. Разказвал ми е колко бедно е било семейството му, как е останал сирак като малък и как е започнал да тренира водна топка, за да получава стипендия и да живее от това. Донякъде и моята история е същата, може би той е усетил симпатия към мен заради сходната ни съдба.
При една от последните ни срещи – беше в Бояна, на празненство по случай 24 май, казах на Славков: „Нали знаеш, че ще съм ти вечно признателен за всичко, което направи за мен, ти ми промени живота. Но това не значи, че няма да те критикувам.“. А Иван отговори: „Оно­ва, което направих, ти си го беше заслужил. И през всички изминали години не успяха да ме скарат с теб, защото знам, че каквото говориш, това и мислиш“
***
Стефка Костадинова по най-сензационния начин остана втора, а бегачката Йорданка Донкова фи­нишира първа и дори не изглеждаше, че се радва на победата. Когато се върна тук, я попитах: „Защо не се усмихна поне?“. Тя ми каза: „Аз си знаех, че ще съм първа. Но когато погледнах електронното таб­ло и видях, че не съм направила световен рекорд… Какво има тук за радост?“. Впрочем рекордът на Йорданка Донкова, както и този на Стефка Костадинова остават неподобрени вече 30 години.
***
Бяхме в Кицбюел – това е нещо като Монте Карло на Алпите – и тя ми каза: „Погледни каква невероятна красота, и там, и там…“, защото накъдето и да се обърнеш, се виждаха заснежени върхове, красиви хотели, писти, лифтове. Но аз й отвърнах: „Абе, остави ме на мира, какво да гледам – баир като всеки друг. Виж, езе­рото Карапиро в Нова Зеландия, където вие станахте шампионки, ето това е красота!“. А Здравка ме пресече: „ Хм, гьол като всеки друг, не ми го хвали…“.
Като се замисли човек логично е точно аз, бившият скиор, да свързвам водата с нещо приятно, защото през лятото ходехме на релаксационни лагери по морето. Докато за състезателката по гребане, водата беше свързана с кански усилия, с напрежение и тренировки; Здравка Йорданова беше преситена от водата така, както аз – от снега. Неслучайно и Таня Богомилова, олимпийската шампионка по плува­не, десетина години след края на състезателната си кариера не беше влизала в басейн. А моят колега, коментаторът Николай Чупаров, лека му пръст, многократен шампион на България по тенис, двайсет години след оттеглянето от корта не беше пипал ракета. Докато аз с удовол­ствие прехвърлях мрежата по три часа на ден. Парадокси…
***
И друг път се е случвало разни хора да ми предлагат къси пътеки, разнообразни неща. От проститутки през полети с частни самолети до почивки в частните им курорти, включително пари в плик или без. Ни­колай Банев например ме е викал в „Русалка“ – с когото искам, колко­то време реша, при пълна дискретност. Наскоро, след интервюто ми с Шарлопов, което имаше много широк отзвук, той също се обади и каза: „Искам да дойдеш в „Созополис“ за откриването на сезона“. Отговорих му – добре, но само при условие да си плащам престоя. И така стана.
***
Основният проблем тук е, че човек огъне ли се веднъж, престъпи ли принципите си, всичко рухва. След това аз вече няма да съм същи­ят, дори другите да не знаят. Няма да мога да живея с мисълта, че има някой, който ме държи с нещо в зависимост.

“Изкушението на парите… Разбирам силата му, но за себе си ня­мам колебания.”

***
Откакто дойде ерата на залаганията, нашият футбол стана тотал­но корумпиран, казвам го не със 100, а с 1000 процента убеденост. За немалко мачове няма друго обяснение за абсурдните резултати освен това, че се играе черно тото.

***
И до днес продължавам да твърдя, че това е безподобна гавра и че онези, които са допуснали скандалното опразване на КТБ, трябва да бъдат разследвани и съдени, а не да са по върховете на банковата система. Някой беше изчислил, че спрямо брутния вътрешен продукт на страната ни онези 3,5 млрд. са най-голямата кражба на пари в ця­лата световна история. За да допусне да се случи това, човек трябва да е или абсолютно некадърен, или тотално корумпиран, или страхлив наблюдател на чудовищния грабеж, продължил с години. Който и да е верният от трите варианта, банката се управлява от погрешните хора.
***
Ако бяхме нормална държава, Цветан Цветанов трябваше да отиде в историята още когато от парламентарната трибуна има наглостта да изкара екип горнооряховски лекари убийци. Питал съм го: „Не ти ли е неудобно? Ти съсипа съдбата и бизнеса на сума ти хора, други докара до стрес…“. И ето какъв отговор получих: „Не съм виновен аз, всичко това стана по нареждане на прокуратурата!“.
И така Цветанов продължава да съществува като чудо на поли­тическата сцена: обикаля като Матей Миткалото из цялата страна да гради и активизира местните структури на ГЕРБ, като едновременно с това зида и собственото си благополучие. Дори когато е обект на съдебно дирене, той запазва присъствието на духа и – почти непокъ­тнати – политическите си позиции. Как ли се е формирал този фено­мен?==

ОТКЪС ОТ ИНТЕРВЮ С ЕКСМИНИСТЪРА НА ПРАВОСЪДИ­ЕТО В РУМЪНИЯ МОНИКА МАКОВЕЙ

 –  Как ви позволиха да направите тази независима агенция (Националната дирекция за борба с корупцията)?

– В началото всичко трябваше да се прави бързо, но да ви кажа, не беше лесно. (Проектозаконът) мина в пра­вителството, но в парламента нямаше одобрение. Прези­дентът трябваше да го изпрати обратно и аз да преговарям с депутатите, включително с някои, които днес са в зат­вора. Например си спомням как господин Войкулеску ме беше притиснал в ъгъла на стаята, за да обещая, че ще про­меня закона, иначе нямало да гласува. Не обещах, че ще го променя. Гласуваха го. Да ви кажа, през 2005-а мисля, че бяхме само трима човека, които вярвахме в успеха на тази институция. Промяната се прави и само с един човек. В парламента исках точно това и не се предадох, докато за­конът не мина.

–  Откъде дойде най-голямата съпротива и кога политиците осъзнаха, че са си вкарали автогол?

–  Първият случай беше този на вицепремиера Копус в правителството, в което аз бях министър. Тогавашният премиер Таричану ми каза – Моника, мислех, че ще погнем опозицията, че ще завеждаме дела срещу опозицията? А аз му казах – не, няма да разследваме опозицията, първо ще завеждаме дела въз основа на доказателства и ще ги за­веждаме срещу всеки, без значение дали е в опозиция, или на власт. Вицепремиерът ме гледаше и ми викаше – никога повече няма да говоря с теб! Казах му – добре. Тогава ви­дях шок по лицата на хората от правителството. Погледи, които питаха: Имаме правосъден министър и сме разслед­вани?!

***
Ако говорим за заплащането на труда на журналиста, от една страна, безспорно е, че когато получаваш достатъчно, за да не мислиш за парите, това е добре. Така беше с мен в Нова телевизия. Последната година и половина договорът ми беше променен така, че да зависи и от зрителския интерес и наистина парите ми стигаха, за да не мисля за бита и да мога да отида до Париж, когато си поискам, и то не сам, или да хвана самолета до Барселона, и то не сам… Смятам, че напълно го заслужавах.
Но има и капан в благополучието на журналиста: когато е ма­териално осигурен, сетивата му донякъде се притъпяват. Започва да играе и друг рефлекс – ей, трябва да внимавам, защото може да загубя това… И вече не става дума за заплатата или за хонорара, а за статуса, за начина на живот. Доколко съм бил боязлив в ситуацията си на високоплатен журналист? Мога да кажа, че не е имало случай да се откажа от интересен за зрителите материал от страх или заради съобразяване с някого.
И точно затова преживях тежко удара, който дойде през лятото на 2015-а. Когато ме уведомиха за спирането на „ДикOFF”, аз поисках среща с главния изпълнителен директор на „Нова броудкастинг груп“ Дидие Щосел – исках пряко да му задам въпроса „Защо?“.

***
Един път го питам за един човек, който все с него седи, явно приятел – абе, какъв човек е бай Кольо или бай Иван беше… А той: „Не е бил във властта, не знам, не мога да ти кажа. Требва да мине през властта, за да ти кажа какъв човек е“.
***
Да, всичко в България минава и се забравя много бързо, само че това нещо се трупа ден след ден. Един от основните герои е Цацаров. Аз съм му казал в очите, че е посмешище. И ето, прокуратурата се отказа от повдигнатите обвинения срещу Христо Бисеров за пране на пари. Как на третата година, откакто гръмна скандала, се усещаш, че нямаш доказателства? Говорим или за жестока и безумна некадърност и бездарност, или за обслужване на интереси. По такъв начин да ка­тастрофира единственият сигнал срещу високопоставен политик, така да гръмне в съда.

Да не говорим пък за спорта – там пародията е тотална и завъ­ршена, няма грам правила. Видяхме какви скандали гръмнаха дори в тениса, онзи спорт, който имаше най-аристократично реноме у нас. Но проблемите не са само в България. Вижте руснаците – изхвърлиха цялата Руска федерация по лека атлетика от Международната асоци­ация на атлетическите федерации. Това са над 4000 руски лекоатлети със спрени права. Всичко това говори за тотална корупция и по света. Като добавим скандалите във футбола и то в Германия – там ще раз­следват иконата Бекенбауер за корупция около домакинството на Гер­мания през 2006 г., за това как бил раздавал пари и правил далавери. Чудовищна е алчността на хората и навсякъде, където има възмож­ност и се събере критична маса пари, далаверите са неминуеми. Осо­бено там, където контролните органи не работят, както е в България.

Този цирей на корупцията мирише отвсякъде и не може в един момент да не се спука. Тук се правят панически ходове като спирането на процедурата за магистрала „Хемус“. Ама чакай, досега са минали сто процедури и всичко е било наред. Като какъв я спираш? Ти нямаш право да я спреш по закон. В паниката си да покаже как няма нищо общо с Пеевски и Доган, Бойко Борисов прави нелепи ходове. При тази конфигурация на държавата нещата просто са обречени. Все ми се струва, че предсрочните избори стават абсолютно неизбежни. Това не може да се търпи и няма да изтрае още дълго. Друг е въпросът, че съвсем за смях станаха и реформаторите. Гледам го Радан Кънев, кой­то зае много морална позиция, като излезе в опозиция. Но изведнъж по темата Москов се гъне и усуква – ама не, ние няма да подкрепим вота на недоверие. Чакай, или подкрепяш факти и принципи или… Този министър очевидно е сгафил и във всяка друга държава отдавна щеше да е арестуван и нещата щяха да са приключили.

Наистина не се вижда алтернатива – свястна и нормална, сериоз­на алтернатива. За да може хората да се увлекат по нова идея и кауза с нови лица. Напрежението вътре в обществото продължава да расте. Да оставим, че няма присъди – то няма дори и обвинения.

Винаги съм вярвал, че когато всичко отричаш, ти всъщност нищо не отричаш. Ако по някоя тема, човек или проблем говориш само за лошото, ти не си убедителен. Затова и винаги съм казвал на младите репортери – задължително да изтъкваме и всичко, което е положител­но и хубаво. Има го обаче и идиотският принцип, че добрата новина не е новина, тя минава и заминава, вижда се другото. Само критиката прави впечатление. Аз обаче съм за това всеки човек, който е напра­вил нещо хубаво, да се изтъкне. Нямам проблем да кажа доброто за когото и да било. Нямам проблем, включително и с Бойко Борисов, нищо лично нямам срещу него или примерно срещу Лукарски. Неслучайно поканих на интервю неговия съветник Владо Каролев и му казах – Владо, каня те, можеш да го похвалиш Лукарски. Нищо, че с него не се понасяме, съдим се и какво ли не.

Претендирам със стопроцентова убеденост, че от самото начало, от 1 януари 1978 г., когато ме назначиха в БТ, съм си вършил работа­та честно и почтено. Имах късмета, че до 10 ноември се занимавах със спорт, където, ако човек искаше да каже нещо, винаги имаше начин да го каже. Още тогава си бях извоювал свободата да правя собствено предаване, да определям темите и гостите. Много хора се оплакват от цензура, но тя е нещо изключително удобно за тоя, който не иска да е свободен и който не знае какво да прави със свободата. Когато има цензура, той си казва – аз съм гений, но цензурата ми е като примка на шията и не мога да покажа гениалността си. Извадих късмет и след 1993 г. Работих при абсолютно пълна свободна в Канал 3. И в Нова телевизия си извоювахме заедно с продуцентите предаването ни да бъде журналистически остров – утопия, свободна, независима тери­тория. След което, като го спряха, получих знаменателно съобщение от Тома Томов – „Не се моли! Да си смел е повече, отколкото да си умен“. Аз настина на никого не съм се молил, не съм ходил да търся работа. Срещнахме се с Делян Пеевски, от когото получих убийстве­но предложение за работа при изумителни условия, но му казах, че не съм дошъл при него да търся работа. Аз съм дошъл да попитам „Кой спря ДикOFF”. Малко след това дойде предложението от ВIТ. Може би изглежда прекалено наивно, но мисля, че, именно защото през целия си професионален път съм работил честно и коректно, съдбата или Господ ме възнаграждават и в случаите, когато са ме удряли, винаги е идвало ново предложение.
Това бих могъл да кажа – работи честно и коректно и все някога ще ти се изплати. Но как да го кажа, като разбирам колко нелепо зву­чи в сегашната ситуация? Но моят случай е такъв. Вярно е, има го и другото. Ти не можеш да постигнеш големи неща без огромни усилия. Това личи. Ето, Слави е номер едно, обаче е един сакат, кьорав човек, кръстът го боли, куца и веднъж дори го попитаха – защо вървиш като щъркел в плитка вода. Не можеш да не платиш. И той е платил. Както и аз съм платил с разводи. Трябва да направиш избор. Ако има някъ­де такъв човек, който да съчетава щастие в личния живот с огромен професионален успех, не го познавам. Аз не съм успял, сума ти хора не са успели. Сега, години по-късно, наистина ми изглежда идиотско толкова време да отделям на работата, докато вкъщи ме чакат жена и дете. Но тогава такава ми е била нагласата.

Давам си сметка и как може би изглеждам понякога – сам, раз­веден, тича някакъв старчок като гламав по коридорите на парламента заедно с репортерки на по 20-ина години, някакъв тъпак и смешник, който не знам на какъв се прави. Давам си сметка, че го има и това. Правя сума ти неща, които не ми отиват. Не ми отива нито да тичам из парламента, нито да мръзна пред ВСС сутрин, само и само да изкопча от Цацаров някоя и друга фраза. Но тъй като не виждам някой да се е втурнал да го прави, все някой трябва да гази в калта и в лайната. Не е приятно. Вярно е, получавам удовлетворението, че си върша работа­та достойно. Както беше казал колегата, „умря сиромах за правда, за правда и за свобода”. Или пък в края на „Под игото“, когато Мунчо, гламавият, вижда главата на Русиян: „Обесиха го на касапницата. Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“ Дали си заслужава?

***ОТКЪС OT ИНТЕРВЮ СЪС СЛАВИ ТРИФОНОВ***

-Добре си си давал сметка, че като тръгваш да правиш този референдум, посягаш на най-ценното на нашата политическа ка­ста, най-малкото за лайната, които ще се излеят върху теб.

– Те се изливат вече много години, но сега, конкретно, откакто стартирахме референдума, са лайна с много добра консистенция. По отношение на политическата класа е логично. Първо, това е наистина огромна бройка подписи. Това са 700 000, които по закон аз успях да вкарам и да ги обработим с моя екип до крайния срок. Иначе под­писите са повече и то много повече. Искам хората да знаят, че съм направил всичко възможно, защото това не са подписи, това са хора и аз го казах няколко пъти. Това е някакъв вик за промяна, а не просто подпис.

– Според мен ще те прекарат, ще направят всичко възможно да забавят нещата.

– Кажи ми честно, наистина. Приличам ли ти на човек, който знае, че ще го прекарат, ще се остави да го прекарат или ще му е кеф да го прекарат? Или пък ще е достатъчно глупав да го прекарат.

Други препоръчани книги:

Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Новак Джокович: Спортният Посланик – Крис Бауърс Открито – Автобиография – Андре Агаси Крахът на една илюзия. Истината за ДПС – Осман Oктай Източно тяло, западен ум – Енодия Джудит Избави се от тревожността. Как да прекъснем цикъла на страх и безпокойство – Джъдсън Бруър